понеделник, 14 януари 2008 г.

Решена да убие и да умре

Стефан Танев*

Снощи се виждах с Бунчо Бунев, брата на легендарната Мара Бунена. Стар приятел. Изпаднал е сега в твърде тежко положение. Иска да купува стари вестници от редакцията, за да ги пласира в провинцията. Сам Бунчо беше отличен кавалерийски офицер. Напусна армията, за да се посвети на свободата на Македония.

Познавах се добре и със сестра му, с Мара Бунева. Живееше до мене, у Атанас Петрова, директора на бившето дружество "Куриер". Разправях и снощи на Бунчо:
- Слушай, Бунчо, не мога да си обясня и досега едно: как тая плаха Мара е крила в себе си такава сила. Сякаш и сега я виждам. Неведнъж е било. Връщаме се от гуляй у Петрови. Срещаме я по стълбите Изгледа ни, види, че сме гуляли, и изтърчи като някаква сърна нагоре по стълбите и се скрие в някоя от стаите на Петрови. Никой от нас никога не я е закачал. Страх я беше, когато види, че сме се нагуляли.

Скромна, трудолюбива жена Съпругът й, ротмистър Иван Хранков, служеше в Първи кавалерийски полк. Беше навремето един от най-добрите ездачи. В няколко годишни армейски конни състезания взе първата награда. Преведоха го в гвардията Заплатата му не стигаше. Мара помагаше на домашните разходи, като шиеше на близки познати. Шиеше хубаво. "Златни ръце има тая Мара" - казваше често Стефка Петрова Живееха си великолепно с Ивана. Нямаха деца.

Един ден, това беше след Св. Кирил и Методий 1926 г, чувам нещо невероятно: Мара се разделя с Хранкова. Срещам я:
- Слушай, Маро, как е възможно подобно нещо? Нима е вярно? Ти си се разделяла с Ивана?
- Какво чудно има в тоя свят, Танев. Разделяме се.
- Но как е възможно?
- Няма нищо невъзможно.
- Слушай, Маро, не върши глупости. Защо се разделяш? Вие се обичахте...
- По всичко се виждаше, че ти го обичаш.
- Така е, но може да има причини, които ти да не можеш да знаеш... Казах, нямаха деца. Закачих я:
- Слушай, Маро, да не би Ивана да не го бива като мъж?
- Как не те е срам!
И избяга.

Наистина разделиха се. За всички ония, които ги познавахме, причините останаха необясними. Мара замина за Македония, а Иван напусна квартирата у Петрови.
Забрави се и тяхната раздяла, както всичко в тоя свят се забравя.

Една вечер, това беше на 13 януари 1928 година, приемам в редакцията по телефона от Белград, Нашият кореспондент ни предава, че през деня Мара Бунева, 27-годишна, дошла в Скопие от България преди две години, Застреляла край Вардара с три изстрела точно по обяд, в 12.20, юрисконсулта на жупанството Велемир Прелич. Успяла да се вмъкне в семейството му и да спечели доверието му като шивачка. Настанила се да живее в съседната къща от неговата. Не го застреляла обаче вкъщи, а на улицата. След това стреляла в областта на сърцето си и починала после обяд от раната.

Велемир Прелич минаваше за най-големия неприятел на българите в Македония. Още в турско време бил шеф на сръбската пропаганда в Скопие.

[+/-] ...виж целия текст



Останах като гръмнат. Та това е нашата Мара, Мара Хранкова. Стана ми всичко ясно. Спомних си думите и: "Може да има причини, които ти да не можеш да знаеш". Брат й пожертвува кариерата си за Македония, Мара не е искала да остане по-назад от него и жертва за нея и семейното си щастие, и живота си. Мъж, все пак е обяснимо. Но жена?
Оставих друг да приема другите съобщения и изхвръкнах в другата стая. Взех телефона на гвардейския полк.

- Намерете където и да е, колкото и късно да е ротмистър Хранкова.
Кажете му, че го търси Танев от "Утро". Да дойде веднага в редакцията,
колкото и късно да е, макар и след полунощ. Ще го чакам. Кажете му само:
"Жена му не е вече между живите!"

Намериха Хранкова. Дойде в редакцията. Разправих му всичко. Не, не му
казах нищо. Дадох му да прочете коректурата. Зачете и се разплака. ?Едва сега и нему стана ясно защо го е напуснала Мара.

По-късно му предали писма оставено от нея. Обяснявала му защо се разделяла. Обичала го е, обичала го е само него, никога никого друг. Но предпочела дулото на револвера пред мъжа, обичала Македония повече от него. Разправям всичко това и на Бунчо.

- Да, така беше, Стефане. Ванче Михайлов я подготви. Даваше й книги да чеше. Готвеше я и той сам. Тя реши още веднага да се пожертвува за Македония. Една вечер излезнаха с Ванче. Той й описваше на какво ще бъде изложена след атентата. Разпитите, мъките.
- Не, аз няма да стигна до там. Аз няма да се изложа на никакви разпити.
След като го убия, ще насоча револвера в себе си и ще стрелям в сърцето си.

Ванчо се разплака. Имахме в организацията маса терористи, смели хора, готови да жертвуват винаги живота си за Македония. Но всички те не избягваха възможността и за спасение. Проучваха мястото, обстановката. С Мара нищо подобно. Тя беше решена да убие и да умре.

Ти не знаеш и друго. След като се разделиха с Ваньо и замина за Македония, Мара се върна. Живееше с баща ми в хотел "Сплендид". Пазех я като очите си, да не узнае Ванъо, да не я види, да не се издаде в срещата с него.

Веднъж бяхме в геларията на кафенето "Сплендид". И изведнъж влиза Ванъо. Седна при нас. Заговори с Мара. Баща ми беше горе. Мара ми казва тихо: "Остави ни сами. Аз никога няма да се издам. Гледай само да не дойде баща ми. Той ще се издаде." Оставих ги сами, като поставих един от нашата охрана. Наредих му да пази да не дойде баща ми. 'Ще го убиеш, ако потрябва, но няма да го оставиш да иде в геларията." Разбира се, не след много аз излезнах и ги оставих. Разправяли се дълго сами. Ванъо я изпратил до улицата. Останали сами в тъмния коридор. На раздяла, както ми разправяше Мара, Ванъо поискал да я целуне. Тя се отдръпнала.
- Защо, Маро? Нима има нещо между нас?
- Не, Ванъо. Заклевам ти се във всичко, каквото имам най-свято, че от
мъжка уста аз не съм целувана. И никога мъж няма да ме целуне.
И се дръпнала.

И охраната ми казваше, че Хранков искал да я целуне, но тя не му дала.
- Как да му дам? - продължаваше тя. - Аз все пак съм жена. И обичам
Ваньо. Знам ли какво можеше да стане с мене, ако се почувствувах в неговите
обятия?

Мара се настанила да живее току до Прелича. Между двете къщи имало комшулук, както това е било и в София, и на много други места в турско.

Малко преди дванадесет братът на Прелича забелязал Мара в градината на техния двор. Запитал я какво търси. Тя отговорила, че търси някаква загубена нейна кокошка. Разбира се, това не възбудило никакви подозрения, защото Мара си беше интимна в къщата на Прелича. Възможно е тя да е била решена да го дочака тук, в градината, а възможно е това да е било и една случайност. Истината е, че Прелич даде такива показания.

"Трябва да ти подчертая и друго едно нещо - продължава братът на Мара Бунева. - Това е единственото убийство, което не даде никакви последици. Нямаме македонско убийство, тук или в Македония, след което да не са вършени изтезания в Македония и арести в България. След това, извършено от Мара, никакъв арест. Сестра ми след пристигането си в
Скопие си поставя за цел да си създаде връзки със семейството на Прелича. Тя не общува с никого, не поддържа връзки с никого. Мара не иска да създаде никому неприятности, след като извърши убийството. Не вижда и никакви българи. И трябва да ти призная, че по онова време получавахме редица писма против Мара. Писма от наши македонци, които се числяха в организацията, които поддържаха връзки с нея. Всички ругаеха Мара. Не можеха да си обяснят как една жена като нея, революционерка, защото те знаеха, че тя се числи в организацията, не поддържа връзки с тях. Не поддържа никакъв контакт с
никого от българите там. Наричаха я предателка. Но тя държеше на своето: да изпълни дълга си към поробена Македония, но да го изпълни по начин, та да няма последици за другите, да не породи "афера", както ги наричаха по онова време. Иван Михайлов, който е жив, може да ти каже. Той сам, ако някога се върне в България, ще ти засвидетелствува това. През неговите ръце са минали най-добрите от македонските терористи, но сам той казваше, че такъв твърд и такъв решен човек като нея да изпълни дълга си и да умре не е
имал. Изненадваше го едно, че това, което дава една жена, не може да го даде
един мъж в нашето движение.

- Така е - намесва се поп Велев, който присъствува на разговора ни.
- Бунчо беше в Неврокоп. За подвига на Мара ми съобщиха най-напред на мене. Съобщи ми го покойният Гюрков. Натовари ме да поздравя Бунчо. Толкова само. Сестра му извърши онова, с което беше натоварена, и сама загина, а той ме натовари да поздравя брата й.

Бунчо завършва:
- Искам да ти кажа още едно, което ще те заинтересува Знаеш ли кой даде револвера, с който Мара застреля Прелича? Разбира се, тя не можеше да влезе с него в Югославия. Дадоха й го Кузупов от нашата легация наедно с бившия министър-председател Георги Къосеиванов. Вие сте приятели с него. Когато се върне, когато имаш случай да го видиш, попитай го, той пред тебе не може да не го признае.

Не, просто да не повярваш. Сърната, която познавахме, без да я познаваме истински, е била лъвица. Разправял съм за нейния подвиг неведнъж и не на едно място в чужбина, когато е ставало дума за самопожертвованието на македонците. И всички са ме слушали като замаяни.

1 ноември, 1940 г.

*Стефан Танев е главният редактор на вестник "Утро", най-големият български вестник преди 1944г. След 9 септември е осъден на доживотен затвор. Откъсът е от книгата "Стефан Танев. Дневник" .

1 коментар:

Георги Грънчаров каза...

Като че всички медии обаче акцентираха именно върху миналогодишните погроми, пропускайки покрай ушите си историята и делото на Мара. Сякаш скандалът е по-важнят в случая...

Хубаво е, че сподели този текст!