сряда, 2 април 2008 г.

Maкедонският въпрос

Александър Цанков

Част първа

В едно от заседанията на Великото народно събрание, на което нотабилите на току-що освободеното княжество, събра­ни, за да приемат конституцията и да изберат владетел, д-р Константин Стоилов, хайделбергски юрист, единствен бълга­рин, ученик на знаменития
за времето си професор Rudolf von Jahring, в една блестяща като ораторско изкуство реч из­рази скръбта на целия български народ по загубата на Маке­дония. Но още по-трогателни по своя лиризъм са произнесе­ните с трепетно вълнение от председателстващия събранието първи български екзарх Антим I вопли на пророк Илия: „глас бе чут в Рама, плач и ридание и писък голям: Рахил плачеше за децата си и не можеше да се утеши, защото ги няма"... Бъл­гария плачеше и оплакваше загубените си деца и не можеше да се утеши, защото те бяха отново поробени, но тя ще поже­лае да ги прибере в майчините си скути.

От България бяха откъснати Поморавия: Ниш, Пирот, Зай­чар, Лесковец, Северна Добруджа, но с тая загуба България се помири по-лесно. През цялото свое досегашно съществу­вание ние не проявихме аспирации към тия провинции — прежалихме ги, да, но не можехме да се примирим с откъсва­нето на Македония, не можехме да я забравим. Поколенията от 1879 г. растяха с един идеал — свободна и обединена Ма­кедония. Да освободим Македония, тая задача предстоеше да разрешим и повече от четвърт столетие усилено се готвехме. През този период от време създадохме първокласна армия, с която респектирахме не само нашите съседи, но и Турция, довчерашния господар. В политическо отношение България беше пак първа на Балканите.

България беше най-заинтересована от съдбата на евро­пейска Турция, защото се касаеше за съдбата и на Македо­ния. Не само това, но ние се считахме единствените легитим­ни наследници и, разбира се, претендирахме за това, което по право ни се падаше — Македония. Имахме обаче наивната вяра да считаме, че никой не можеше да отнеме и да оспорва правата ни, като забравяхме, че в международната политика въпросите не се решават юридически, а политически и със силата на оръжието. На наследствената маса претендираха да се наредят и сърби, и гърци. И всички, за да обезпечат права­та си, разчитаха на военната си сила. През целия този период, който трая повече от 30 години, всички се надпреварваха да се въоръжават.

[+/-] ...виж целия текст


Какво ставаше в самата Македония? Тя поде борбата, мо­же да се каже, веднага. Щом станаха известни резултатите от Берлинския конгрес, избухна току-речи непосредствено след конгреса така нареченото Кресненско въстание, което бе по­вечето манифестация на протест срещу решението на конгре­са, но в същото време и началото на македонските революци­онни бунтове.

Във външния политически свят, във великите сили, па и в нашите съседи се считаше, че България подстрекава тия бор­би. Това беше само едно предубеждение, защото на първо време и особено след детронирането на княз Александър Ба­тенберг тя имаше нужда от мир и вътрешно спокойствие, но пък и не можеше да не се интересува от сънародниците маке­донци. Отрупана и потисната от тежки грижи, тя можеше да даде само една помощ на Македония в борбата й, да прибере нейните революционери борци, да ги остави свободни, да ги подпомага със средства за живеене. България беше убежище­то на прокудените бунтари и страдащото македонско населе­ние и това право на убежище тя не можеше да им откаже. Щабовете на македонските революционери, интелигенцията, войводите имаха наистина седалището си в София, както ед­но време българските революционери в Букурещ, от там во­деха и ръководеха освободителните борби. Великите сили многократно отправяха протести и остри бележки към бъл­гарските правителства, че не само покровителстват, но и на­сърчават „комитите" — така се наричаха по турски револю­ционерите, дейността на които, особено когато преминаваха границата, нарушаваше европейското спокойствие. А може­ше да предизвикат и опасни усложнения.

Нямаше българско правителство, което би се решило на каквито и да било мерки срещу тия родолюбци, които жертваха живота си за своята родина. Такива мерки в очите на българите и македонците биха се окачествили като предателски, като противобългарски, защото българите от Македония и тия от България се счи­тат за едно неделимо цяло, че свободата на Македония е об­що дело и борбата трябва да бъде обща, да бъде подкрепена от свободна България.

В какво собствено се заключаваше македонският въпрос? Какво свързваше македонци и българи, какво ги привличаше така силно едни към други? — Това, че те бяха едно — ду­ховно, културно и народностно цяло, с еднакво национално съзнание. България и Македония бяха едно цяло и съдбата ги; беше свързала от древността в едно, но историческите съби­тия случайно ги разделяха, разделяха ги териториално, но не и национално. Националното съзнание, бидейки българи, съвместният исторически живот, общата история и нрави, езикът, традиции, всичко това неудържимо тласкаше едните и другите към обединение, защото са едно, единен народ.

В нашите съседи се създадоха доктрини с претенции на научност, които оспорват очевидната истина. Според някои от тях македонците са били една аморфна славянска маса, из­куствено побългарена с факта на основаването на българска­та държава и по-късно с Българската екзархия, която ги е побългарявала. Следователно те често са менили националното си съзнание, според това под каква власт са попадали. Но най-смешни и най-несериозни са гърците. Македонците били българогласни елини, т. е. гърци, които говорели български — побългарени гърци. Ако това наистина е така, то е и най-сериозният аргумент против тая теза. То говори, че те, от елински произход, са загубили народностния си произход, асимилирани са били от българите и чрез езика са изгубили гръцката си националност.

Езикът е най-отличителният белег, който разграничава на­родностите. Австрийци и германци са една народност, с ед­накво национално съзнание, с една култура, но граждани на две държави. Не е принадлежността към държавата, която разграничава народността, а тяхното национално съзнание и езикът, на който говорят. Но Македония, в миналото визан­тийска провинция, е част от империята. Това е историческа истина, но Византия загина и гърцизмът се оттегли и прибра в границите на Пелопонес. Много от славяните, които се за­пазиха в полуострова, бяха асимилирани от гърците и по на­ционално съзнание и по езика, който говорят, не са славяни, а гърци. Още един пример. В Ниш и Пирот, в Зайчар, Лесковец и Враня в турско време обитателите са били българи, говори­ли са български, свързани исторически с българите в тога­вашната империя езиково са имали българско съзнание, но при Освобождението на България биват предадени към Сър­бия, те днес са сърбизирани, говорят сръбски език, имат сръбско национално съзнание — с една дума, не са българи, а сър­би.

В Македония с македонските българи не е такъв случаят. Македонците имат съзнанието, че са българи. За такива сами се считат, независимо от каква расова смесица са.

Приведох тия няколко незначителни примера не за да теоретизирам относно националността на македонците, нито да­же да оспорвам кому по право принадлежи Македония. Ако тоя спор би се сложил на разглеждане, македонците сами би­ха го разрешили най-правилно, като им се признае правото на национално самоопределение.
В България не се прави разлика между българи и македон­ци. И едните, и другите са една народност. Още с Освобожде­нието на България македонци, преселени в България, ставаха автоматично български поданици, равноправни граждани, стига само да се регистрират в общините, в които живеят. След Освобождението и по-късно, с течение на времето, от Македония емигрираха в България поради турския режим много македонци. В София например, с население до Балкан­ската война от 250-300 000 души, половината българи са от Македония. В България няма град, няма село, изобщо няма община, в която да няма преселници от Македония и всички те са равноправни български граждани. Нужно ли е да се от­бележи, че тоя македонски елемент има голямо политическо и обществено значение; че той влияе върху отношенията на България към Македония и обратно. Защото връзките между преселниците и близките им, останали в родните си огнища, не се прекъсват, не се заличават, а остават живи. В полити­ческия, културния и обществения живот на България маке­донците взимат наравно с всички българи участие. Македо­ния е дала на България повече от десет души министри, ня­кои от тях като Андрей Ляпчев от Ресен, известен държавник, беше министър-председател. На него бяха възлагани два-три пъти важни политически мисии, които той изпълни с успех. Той беше българин, който никога не правеше разлика между България и Македония. Македония даде на България около десетина дипломати, много университетски професори са ма­кедонци. Между всеки 4-5 души офицери един най-малкото е македонец. Мнозина достигнаха високи военни чинове и с отличиха както в Балканската, така и в Първата световна война. С една дума, македонските българи бяха у дома си, в оте­чеството си. Нямаше партия, в която да нямаше македонци, и то в най-първите места на партийната йерархия. Първосъздателят на Българската комунистическа партия Д. Благоев е ма­кедонец от Загоричене, Костурско.

Най-видните водачи и во-еводи на македонската революционна организация и маке­донското революционно движение бяха офицери или кадети от Софийското военно училище.

Всички тия факти илюстрират връзката между българи и македонци и взаимодействието и взаимовлиянието, което те оказват едни на други. Тия връзки бяха естествени и нераз­ривни. Няма друга държава на Балканския полуостров с тол­кова многобройна македонска емиграция, с подобни връзки. Македонците не емигрираха нито в Сърбия, нито в Гърция. Македонската емиграция, след България, е най-голяма в Съе­динените американски щати и Канада, но в тоя континент те са се заселили по политически причини, поради това, че са с българско съзнание и не търпят чуждо иго. Те не се чувстват, че са освободени понастоящем, а че са завладени от нов заво­евател.

Като турим точка на така наречените научни спорове кому принадлежи Македония, спорове, които черпят аргументи от етнографията, историята и езикознанието в защита на тая или оная теза, има други, неоспорими документи за националната принадлежност на Македония.

Това са данните, които имат дипломатическите канцела­рии по борбата на македонското население срещу турската власт. Докладите на австрийските консули в Македония гово­рят за борбите, които водят българите, че бунтовническите чети са български. Консулските рапорти не поменават нито един случай, в който сърби или гърци да са взели участие в тия борби. Има случаи, когато гръцки чети са подпомагали турските войски и милицията (башибозука) срещу въстанали­те българи.

Борбата за освобождението на Македония се поде в самата Македония, и то, както казах, скоро след Освобождението на България. Отначало тая борба е спонтанна, неорганизирана, просто израз на недоволство. По-късно освободителната бор­ба се организира много по-добре, отколкото например борба­та, която водеше Българският революционен комитет в Буку­рещ. Македонската революционна борба бе много по-продъл­жителна, близо двадесет години, и с много по-големи жертви. В началото на борбата между революционните деятели няма­ше пълно единодушие. Между тях, както и по-рано между българските революционери, имаше две различни схващания, но те не бяха така радикално противни едно на друго, както например бе разликата между букурещката и цариградската партия. Споровете и разногласията не бяха толкова по същес­тво, т. е. по целите на борбата, колкото по методите и средст­вата. Поради тия разногласия бяха се създали два революци­онни комитета: Върховен македонски комитет със седали­ще в София и Вътрешна македонска революционна орга­низация със седалище в самата Македония, която обаче има­ше задгранично представителство в София, а понякога и в чужбина — в Женева. Съкратено и популярно тя се казваше ВМРО, може обаче да се каже, че ВМРО проформа беше в Македония, че седалището й беше в София, а в Македония бяха някои от ония деятели, които активно подготвяха и ор­ганизираха революционната борба, но ВМРО фактически се създаде в Македония.

Инициаторите бяха млади хора, между които първо място заема д-р Христо Татарчев, роден в гр. Ресен, лекар с меди­цинско образование от Берлинския медицински факултет. Наред с него между първите беше и народният учител Дамян Груев, роден в Щип, и др. Кадрите на ВМРО се рекрутираха из Македония, но имаше и из България младежи, от всички професии — учители, офицери и кадети, лекари и хора на труда. Това бяха идеалисти, смели борци, въодушевени от един идеал — освобождение на поробената татковина — Ма­кедония. Историята на македонското революционно движе­ние е отбелязала безпримерни героични подвизи на цяла га­лерия от войводи и четници.

Начело на Върховния македонски комитет беше генерал Цончев, от запаса на българската армия, голям патриот, националист. Той пожертва военната си кариера, за да служи един национален идеал — освобождението и обединени на българските земи и българите. Разбира се, главната единствената цел беше освобождението на Македония.

Върховистите — популярно така наричаха деятелите нa тоя комитет — мислеха, и в това е нюансираната разликaта между единия и другия комитет, че освобождението на Македония може да бъде дело само на една въоръжена България, т. е. на една война между България и Турция. Задача на Вър­ховния комитет е да подготви България и Македония полити­чески, военно и идейно за решителния час. Македонският въпрос, т. е. решението му, може да предизвика такива меж­дународни и между балкански усложнения, че дейността на комитета трябва да е винаги в унисон с държавната политика; да не се пречи на България и най-главното, да не се злепоста­вя българската държава. Върховистите бяха националисти, патриоти и поддържаха идеята за анексията на Македония към България.
Ако е позволено една аналогия — те напомняха партията на старите в Цариград. Върховисткият комитет минаваше за официален, защото беше признат и винаги с благоволението на властта.

Големи борби, големи героични подвизи върховистите ня­маха, но все пак се стремяха да подпомогнат, а да не пречат на революционното македонско движение. Те бяха израз на онова въодушевление и симпатии към Македония, които опи­яняваха цялото българско общество, и то бе психологически подготвено за войната, която предстоеше.

Вътрешната македонска революционна организация (ВМРО) беше стегната, организирана и главно с желязна вът­решна дисциплина: безпрекословно подчинение на водачите и изпълнение на получените заповеди. Македонският народ боготвореше хората на организацията. Тя беше толкова попу­лярна и авторитетна в Македония, че беше нещо като държа­ва в държавата. Само предателите и шпионите можеха да й противодействат, но затова биваха наказвани обикновено със смърт.

По методи и цели тя се различаваше от върховистите. Преди всичко, без да уврежда на официалната държавна политика, ВМРО се стремеше да бъде свободна, т. е. автономна по отношение на българската държавна власт. Целите на борба­та — освобождението на Македония. Идеята по-точно беше да се извоюва свободата на Македония като равноправна част на някаква балканска федерация или съюз на балкански дър­жави. Това схващане може би се беше оформило под полити­ческото и идейно влияние на социалистите, толкова повече, че както и главните македонски революционери, така и вой­водите на бунтарските чети бяха млади хора, идеалисти, под западноевропейско демократично влияние. Те мислеха, не, те вярваха, че автономията на Македония е по-вероятно осъщес­твим идеал, отколкото тя да бъде присъединена към която и да е балканска държава. Но ако се сложи въпросът към коя от балканските държави Македония да бъде присъединена, ако друго решение бъде невъзможно, единодушният отговор бе­ше — към България. У тях господстваше българско нацио­нално съзнание. ВМРО обаче беше решително против всяка подялба на Македония между балканските държави. Тия раз­бирания, такава политика имаше и България.

Откъсът е от спомените на Александър Цанков "България в бурно време". Публикуван е с незначителни съкращения.

Няма коментари: