понеделник, 18 август 2008 г.

Корона от тръни

Стефан Груев*

Имало едно време, между двете световни войни една хубава и привлекателна страна в сърцето на Балканския полуостров, наречена царство България. Светът беше чувал за нейната Розова долина, за красотата на планините й и на черноморските й плажове, но освен това не знаеше почти нищо за нея.

Това беше една малка държава с жизнено и патриотично население, страна на трезви и трудолюбиви хора, повечето селяни. Те се сражаваха храбро през войните, а в мирно време се стараеха усърдно да догонят другите.

Драматични събития станаха в тази държава през двадесет и петте години между 1918 и 1943 г., размирици и конфликти, напоени с много страсти и много кръв. Това бяха времена на мъчително търсене на пътя, епоха на съдбоносни решения, на илюзии, надежди и разочарования, на дела, достойни за възхищение, и на скъпо платени грешки.
Това царство вече не съществува. Но за разлика от други народи, чието близко минало е предмет на свободни разисквания и на подробни описания, едно було на забрава бе спуснато върху събитията в България през този период. Днешният изследовател на предкомунистическа България би имал големя трудности да открие какво точно се беше случило в страната преди 1944 г. и не би разбрал причините за станалото. Почти сигурно е, че една деформираща призма ще бъде поставена пред очите му.

Повечето от документите от тази епоха не могат да се намерят в чужбина, а вътре в страната са недостъпни или цензурирани. Извън тях главната съкровищница, в която се съхранява споменът за някогашна България, това царство между 1918 и 1943 г., остава в паметта и сърцата на българите — свидетели на тази епоха. И особено, бих казал, в сърцата. Защото възпоминанията, които не са записани, избледняват с времето, те постепенно взимат цвета на неща, чути и четени впоследствие. А след като развръзката е вече позната, възпроизвеждането на първоначалните чувства и мнения е, съзнателно или не, често подложено на нова редакция.

[+/-] ...виж целия текст


Неразумно и рисковано е днес човек в България да си припомня гласно известни събития от този период. А да се публикува нещо, без да се мине през цензурата, е невъзможно. Колкото за българите в изгнание, ние още сънуваме редовно „хубавата стара Родина" такава, каквато си я спомняме от младостта ни. От историографска гледна точка носталгията си има своята стойност. Подбирайки образи и случки от невъзвратимото минало, носталгията служи като добър пазител на спомени. Тя ги съхранява ревниво и с любов, запазвайки живи не само фактите, но също и настроението, и цвета на епохата.

Аз например, въпреки че понякога забравям миналогодишни случки и лица, съм още способен да повторя списъка на съучениците си от софийската Първа мъжка гимназия и си спомням точния състав на тогавашния ни национален футболен тим, герои на юношеските ни години. Носовият глас на цар Борис с неговото типично набляганс на всяка сричка, още отеква в ушите ми. Срещал съм го много пъти, когато растях в семейството на висш дворцов чиновник.

Когато затворя очите си още мога да помириша уханието на тамян и свещи, изпълващо старинната черква "Света София", където всяка година на Велики петък баба ми проливаше сълзи все така неудържимо, слушайки поне за седемдесети път разказа за страданията на Христа, който тя знаеше вече наизуст. Аз още чувам звука на конските копита по уличния паваж от дните, когато файтоните не бяха още съвсем изместени от такситата. Смразяващият кръвта писък на противовъздушните сирени и трясъкът на бомбите, падащи върху София, и досега живеят в паметта ми. И като наострям уши към миналото, аз мога да чуя с вълнуваща яснота военната музика да свири „Шуми Марица" и хиляди гласове, които могат да бъдат само български, как реват мощно: „Ура!" И после същите тези гласове, но няколко години по-късно, как ридаят неутешимо, когато ковчегът с тя¬лото на цар Борис се отправяше тържествено към Рилския манастир. Всичко това е тъй живо в спомените ни, а, от друга страна, обективно то вече не съществува никъде другаде.

Носталгичните спомени са прекалено крехки и мимолетни, за да служат сами по себе си като достоверен исторически източник. Нуждата от автентични документи и писмени показания при възстановяване на събитията от този период се чувстваше вече от дълго време. Откъслечни описания и хроники от тази епоха се намират в стари книги и вестници, достъпни на много места в чужбина. Други гният, забравени по сандъци и тавани на емигранти, разпръснати по целия свят. Извори могат да се търсят и в официални трудове на съвременни български историци. Можем да кажем обективно, че през по¬следните 10—15 години историографията в България направи забележителен прогрес. Като че ли са минали дните на грубите изопачения и псевдоисторическн памфлети, писани от невежи партийни агитатори от сталинския период и представяни като „научни трудове (Тази сталинска ера впрочем се радваше на необикновено дълголетие в България...) Някои неотдавнашни софийски публикации предлагат един по-научен подход и добре документирани изследвания. Но колкото и някои измежду по-даровитите автори да се мъчат да бъдат обективни, явно е, че те не могат да избегнат ограниченията и табутата на един режим, който открито проповядва, че историографията, както всички други науки и изкуства, трябва преди всичко да служи на партийната идеология.

Наложителната нужда от достоверно и обективно описание на събитията в България между двете световни войни, макар и единодушно осъзната от българите на свобода и от всички приятели на България, щеше може би да витае и досега във въздуха, ако не беше инициативата на един родолюбив българин, който постави тази идея в конкретна форма.

Стефан Груев (в средата) в редакцията на "Пари мач" в Ню Йорк

Редом със забележителните си лични постижения в чужбина, Димитър Велков запази непокътнати чувствата си към отечеството, а копнежът по него го въодушевява вече четири десетилетия, като му дава сили и сърце за многобройни български начинания. Както мнозина от нас, Велков беше дълбоко загрижен от това, че истината за събитията в България, преди комунистите да вземат властта през 1944 г., се изопачава и грубо се подправя с политически цели. Неверните тълкувания и премълчавания, съчиняването и фалшифицирането на факти, бидейки част от една преднамерена програма на дезинформация, причиняват огромна вреда на националната кауза и на доброто име на България. И тъй като малцината останали свидетели и достъпни източници в чужбина постепенно изчезват, ние счетохме за наш дълг да съберем всички налични сведения и да предадем истинския разказ за събитията, мотивировката на политическите решения и българските национални позиции през този период.

След като подбуди настоящия проект, Велков даде пълната си подкрепа и участие, особено през мъчните години на неговото осъществяване, докато днес „Корона от тръни", нашата история на тези събития, се намира вече във всяка библиотека и всеки университет по света.

Това не е един изолиран факт, не е едно случайно хрумване на отделен родолюбец. Мнозина са патриотите в емиграция, с чиито похвални прояви можем да се гордеем. А и миналото ни изобилства с подобни инициативи. Бих казал дори, че това е характерно българско явление. Всеки път, когато нацията е в нужда, тя излъчва, редом със своите пророци, борци и герои, също и строителите на огнищата, в които националната искра ще се запази. Имената на „ктитори" и „спомоществуватели" се четат по стените на всяка стара българска черква, всяко училище и читалище.

Стара традиция измежду заможните българи в чужбина е да ми¬леят за народни каузи. Априлов построи първото училище в родния си град; Марин Дринов основа Книжовното дружество, предшественик на Академията на науките; Богориди издържаше Раковски и други млади българи в училище и даде къщата на българската черква в Цариград; богати сънародници издадоха „Рибния буквар" на Берон и когато самият Берон направи състояние в странство, той го даде за български училища и учители; Евлоги и Христо Георгиеви ни подариха Софийския университет.

Когато клепалото забие при народно бедствие, настъпва моментът всеки, който е взимал, да връща своя дълг. А кой от нас не е взимал от тази щедра нация, не е черпил от жизнеността й и от духовното й наследство?

Искреното ни желание е всеки българин, вътре и вън от страната да си припомни какво дължи на онези, които са ни създали и с които можем само да се гордеем.
Велков като инициатор и аз като автор сметнахме, че най-добрият начин да се разкаже за годините между двете световни войни е да се проследи животът на един-единствен човек, когото съдбата поставяше в ролята ту на главен изпълнител, ту на най-пряк свидетел на тези събития - - цар Борис III. Ние си поставихме за цел да издадем една книга, която да опише този необикновен човек същевременно като владетел и като личност, без пристрастно изопачаване, но и без ласкателство. Същевременно епизодите, белязали неговото царуване, ще хвърлят светлина върху неотдавнашната история на нацията и ще сложат в перспектива събитията, които предшестваха падането на българското царство.

Цар Борис беше истински обичан от своя народ, както може би никой друг владетел в предвоенна Европа. Но той беше също обвиняван за присъединяването на България към германския лагер във Втората световна война и критикуван за „личния режим", упражняван от него през последните осем години на царуването му.

Тази книга не е някаква апология на царя, нито опит да се оправдават или възхваляват неговите дела и политиката му. Това е по-скоро един хронологически и, надявам се, обективен и трезв разказ за драматичните събития, които сполетяха този злощастен народ през 25-те години на Борисовото царуване.

Книгата е резултат на дългогодишно проучване, през време на което аз имах привилегията да получа достъп до непубликувани част¬ни архиви и интимна лична кореспонденция, да говоря с мнозина от последните свидетели на този период. Трябва да отбележа с благодарност, че никой от тези, към които се обърнах за помощ — почитатели, както и критици на цар Борис, монархисти и републиканци, хора, клонещи към „десницата" или към „левицата", — не отказа своето пълно съдействие.

Изследванията ми разкриха една непозната и в много отношения неочаквана човешка драма зад официалния образ на цар Борис. Необикновено комплициран, интелигентен, привлекателен и уязвим човек, той е имал злата орис да бъде предопределен, подобно на един не особено ентусиазиран, но абсолютно съвестен и посветен на професията си актьор, да играе главната роля в антична гръцка трагедия, в която не съществува изход...

Из увода на книгата на Стефан Груев
"Корона от тръни". Снимки: www.georgerizov.com/groueff_memorial.asp

Стефан Груев е роден на 26 май 1922 г. в София. Баща му Павел Груев е бил началник на кабинета на цар Борис III, осъден от "Народния съд" и екзекутиран през 1945 г.

Стефан е политически емигрант още от студентските си години. Докато учи и завършва в Женева, в България баща му е убит, а семейството (майка, брат и сестра) изселено в Добруджа.

В Париж през 1947-1948 г. издава емигрантския вестник "Български народ". След това постъпва като репортер в най-успешното тогава списание във Франция "Пари Мач", където работи 26 години. От 1957 до 1977 г в Ню Йорк завежда бюрото на списанието. Работил е също така в радио "Свободна Европа" и българската секция на "Би Би Си". Груев е автор на осем книги на френски и английски език, три от които са преведени и издадени на български. През 2002 г. по повод своята 80-годишнина, Стефан Груев е награден с орден „Мадарски конник“ — I степен за приносите си в популяризирането на българската култура и история. Съосновател е на Американския университет в България и е удостоен с титлата „Доктор хонорис кауза“. Стефан Груев си отива през 2006 г., като преди това завещава архива си на Народната библиотека "Св. Кирил и Методий".


2 коментара:

Ангел Грънчаров каза...

Петър, гледам че имаш голям интерес към актуалното историческо-аналитично (и публицистично) четиво, та по тази причина те моля: прати ми на имейла angeligdb от abv.bg адрес, на който да ти изпратя като подарък моята книга СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (С подзаглавие "Кратка психологическа история на съвременна България") Надявам се, че ще ти хареса. Аз я подарих и изпратих на близо 100 български интелектуалци, блогъри, полотици и пр., но сякаш мнозинството от тях даже не я и прочетоха, а какво и остана пък да я разберат :-) Но съм сигурен, че ти ще я изчетеш и разбереш и с удоволствие ще ти я пратя...

Анонимен каза...

Поздравления за автора. Много хоа плюха несправедливо Царя под натиска на ДС. Замислете се кои са флагманите на клеветите за "дублирани " царски имоти- ВАЦ овите вестници.и преди всичко този на агент БОР (Тошо Тошев).
Какво не послуша Царя ДС не знам, но е факт, че ДС са основните душмани на Царя.