неделя, 23 ноември 2008 г.

Новото наименование на българските освободителни войни

Иван Михайлов

Тия войни са наречени от комунистите империалистически. Това виж­даме и в книгата „Българи" от Ефрем Карамфилов, печатана през 1973 г. в София. В нея са дадени характеристики за пет - шест души български марксисти и за дванадесет големи наши национални личности, които ня­мат нищо общо с българската комунистическа партия и идеологията й (отец Паисий, Раковски, Левски, Ботев, Бенковски, Захари Стоянов, Тодор Каблешков, Иван Вазов, майор Узунов, майор Паница - който няма нищо общо с изменника Тодор Паница, - Гоце Делчев, полковник Дрангов).

Още в първите редове на Дрангов авторът нарича империалистиче­ски войните, които България е водила в първата четвърт на настоящето столетие, тоест Балканската война срещу Турция, Междусъюзническата в 1913 г. и участието в Първата световна война.
Каранфилов е бил и редактор на „Литературен фронт" в София, -значи човек с култура. Но е пропуснал да ни обясни какво той разбира под думата империализъм.
Ако има предвид определението на Ленин за империализма, след­вало би да смятаме, че в България е било налице някакво господство на монополите, на големи нейни финансови капитали, чрез които е участвувала в подялбата на света. Трябвало би да бъдат посочени и колониите на България, или политико - икономическото й влияние, упражнявано от нея над чужди, близки или далечни земи, с цел да ги експлоатира. Едва ли би се решил Карамфилов да приписва на България такива смешни неща, защото самият той би станал смешен.

Популярното значение, което всред нашия народ има думата импе­риализъм е следното: заграбване на сила чужди земи и народи, най-чес­то съседни на оня, който заграбва. Не допускаме и подобно нещо да твърди Карамфилов за мотивите на споменатите три войни.
Ако ли пък той има на ум някакъв изострен национализъм - и това не е в хармония с подбудите на тези освободителни войни, насочени точ­но срещу жестокия национализъм на завоеватели, които държаха в роб­ство българско население, а възнамеряваха да заграбват територии и от самата българска държава.

[+/-] ...виж целия текст



Каранфилов трябва да посочи конкретно и убедително, че България е проявявала империализъм в една или във всички посочени по-горе фор­ми, по отношение на един или друг народ. Нашето впечатление е, че за него империалистическо е всичко, което не е комунистическо.

В трите войни участвуваха и българи от поробените земи; за при­мер, в Първата световна война взеха участие около седемдесет хиляди души македонски българи.
Стремежът за освобождаване на поробените земи с българско насе­ление е бил еднакво ярък всред всички българи. Известно е, че свиканото след Берлинския конгрес Учредително Народно събрание, в Търново, беше замисляло даже да се разотиде в знак на протест, защото българските земи се разкъсаха на пет парчета, докато при турското управление бяха в грани­ците на една държава. Желанието за освобождение доведе до Съединени­ето на Южна и Северна България, както и до устрема, с който бидоха отблъснати сърбите при Сливница и Пирот в 1885 г. Същото желание въодушевлява последвалите Берлинския договор въстания: Кресненско, Върховисткото в 1902 г., Илинденско - Преображенското в 1903 година.

Все същият стремеж продължава и в споменатите войни. Копнение­то да бъдат освободени всички българи е надделяващо чувство у двана­десетте души видни българи, които Каранфилов описва (от Паисий до пол­ковник Дрангов); но то вдъхновява и друга дълга редица поети и писатели, между които нека споменем братя Миладинови, Григор Пърличев, Йордан Джинот, Добри Чинтулов, Петко Славейков, Пею Яворов, Кирил Христов, Стоян Михайловски, Йордан Йовков, Тодор Траянов и прочее. Дори в ре­чите или писанията на някои българи - марксисти това чувство лесно се съглежда. Дядо Димитър Благоев, още като посочва, че родното му село Загоричани, Костурско, е чисто българско, косвено признава, че не е ос­нователно този български край да стои под чужда назадничава и угнети-телна власт. А добре познатият марксист Георги Кирков и в Народното събрание подмяташе думи срещу „англо - пезевенците", които наложиха на Македония пак сръбско - гръцка тирания след Първата световна вой­на. Накратко - мечтата на българина да бъде свободен не може да се означава като империализъм.

Но виждаме, че в предговора на книгата самият Каранфилов, като споменава за епохата до Първата световна война, поставя в нея и „войните за нашето национално освобождение и обединение". Тогава какво излиза?

Излиза, че Каранфилов се е впрегнал да повтаря като грамофонна плоча, онова, което комунистическата партия му е предписала. В нейните предписания пък има непроменливи клишета, независимо, че се касае до безсмйщици или фалшификации. Най-често са в употреба изрази като „империалистически войни", „фашисти", „шовинисти".
При неуспеха на една война или въстание мнозина може да се върнат у дома си уморени, разочаровани, дори променили мирогледа си. Но по неуспеха не може да се съди за мотива, който е предизвикал войната. Ако българите бяха изгубили битките при Сливница и Пирот, някои между тях сигурно биха критикували разярено отговорните лица, които решиха да се противопоставят с оръжие срещу сръбските нашественици. Критиците биха сметнали даже правилно сръбските полкове да влезнат в София и дори в Пловдив, та сетне всичко да се предостави [...] се сравнява и оправдава толкова, колкото и гнева му в 1885 година срещу сръбското разбойническо нападение, заслужено наказано при Сливница. Нито на косъм има знак на империализъм от страна на България при Съюзническата война.

И при Първата световна война мотивите на България си остават все същите - освобождение на Македония и Добруджа. Нека г. Каранфилов докаже, че това не е вярно. България зае Македония и Добруджа въз осно­ва на националния принцип. Гърция пък направи проба дори в 1947 година -дали не може „по стратегически съображения" да заеме цялата македон­ска територия до гребените на Шар планина, Осогово и Рила. Югославия и досега подсмърча да стигне до Доспат, до Солун и Костур. Може ли - що повторим - да има спор кои са империалистите на Балканите?

Но не са само грешките на българското държавно ръководство, кои­то осуетиха в трите войни стремленията на българщината. Огромно зна­чение имат в случая плановете за грабежи на Сърбия и Гърция, за които току що споменахме; а и политиките на някои велики сили. Съвсем разочарователен резултат се получи и при Освободителната война в 1878 г., макар срещу Русия да не бяха насочени армии на други държави, против­ници на Сан Стефанския договор. Българската нация бе разкъсана на пет парчета, някои от които предоставени на пълна денационализация от съседни „славянски братя". В трите войни пък, които България води за освобождение, срещу нея се изпречваха не само чужди политики, но и чужди армии. Реалният резултат от Освободителната война, мерен с ква­дратни километри и брой на освободеното българско население и неосвободеното, се явява по-нещастен в сравнение с резултата - също скърбен - от трите „империалистически войни". В първия случай имаме освободена само България между Дунава и Стара планина, докато Плов­дивска Тракия, цяла Македония, цяла Източна и Южна Тракия до морето, Моравско, оставаха вън от границите на Българското княжество. А при втория случай към България (действуваща на своя глава) е присъединена вече Северна (Пловдивска) Тракия, Пиринската област, както и някои области от Южна Тракия.
И въпреки това, войната от 1878 г. продължаваме да наричаме осво­бодителна, на трите споменавани тук български войни прикачват прозви­ще „империалистически". Ако е наложително неуспехите да се третират подигравателно, защо не сте поставили, господа комунистически писачи, по някое унизително наименование и на неуспелите няколко български въстания - да ги наречете авантюристически, Дон Кихотски начинания, или каквото богатата ви за такива работи фантазия би измислила?

* * *

Съвсем отделен въпрос е тоя за допуснатите политически и военни грешки от страна на българското държавно ръководство при стремежа му да постигне при споменатите войни освобождението на поробените българи. Грешките донесоха пакост на българщината; но не оправдават сръбско - гръцките грабежи. Писано е по тези български грешки в много книги на български автори.

Запитваме, обаче, автора на книгата „Българи": с какво настроение потегли българската армия на война през есента на 1944 година? И какви национални задачи преследваше тая война? Не бе ли подкаран българ­ския войник тогава да воюва като някакъв военнопленник? И не бе ли заставен да помага тъкмо на тия, които трябваше заради антибългарски сметки да закриват българските черкви и училища в Македония, да за­браняват и българското име? Не караше ли тогава самото българско държавно ръководство да се самообявяват като някаква друга народност българите от Пиринска Македония? По общият тон на книгата „Българи" би могло да се заключи, че ако България бе успяла да осигури границите си до Охрид, Костур и Бяло море, и ако Каранфилов би бил тогава пълно­летен, щеше да бъде вероятно един от проявените великобългари. Но при едно идване след това на комунистическо управление сигурно би започ­нал да съчинява възторжени псалми за ония, които прогласяваха маке­донската българщина за друга някаква народност. Това казваме за него като характерология.

Осоговски (Ivan Mihailoff)

4 коментара:

Анонимен каза...

Восхищен

Анонимен каза...

Впечатлен

Анонимен каза...

ВАУ

Анонимен каза...

Впечатлен