събота, 22 август 2009 г.

Двадесет години борба с комунизма

Едуард Генов*

... Дойде университета. Раз­бира се, влязох с протекции. Та кой ли влизаше иначе! Но за мое оправдание мога да кажа, че все пак издържах изпитите. Такива бяха по-малко от 20% от записали­те се. Започнаха изпити, зачоти, разкопки.

1968 г. бе позорна за Бълга­рия. В качеството си на верен ва­сал, нашето правителство изпрати части на III армия, към която ня­кога се числях и аз, да отнемат правото на братски нам народ сво­бодно да гради своето бъдеще. Най-страшното бе, че ставаше ду­ма именно за Чехословакия, от чийто народ сме вижда­ли само добро и безкористна помощ.

Като бъдещи историци, които са се поклонили пред гроба на Карел Шкорпил в Плиска — негово откритие, ние бяхме наясно с нещата. Именно затова не бе трудно да се изгради организация в Историческия факултет. Въпреки повече от скромните ни възможности - една демонстрация и няколкостотин позива, тя се оказа трън в очите на ДС и на 29 октомври 1968 г. аз, Александър Димитров и Валентин Радев бяхме арестувани. В затво­ра старите затворници, някои от които бяха ветерани, излежали по 15 и повече години, ни приеха радушно и с доверие. Няма да забравя как след първия ми карцер те дойдоха на върволица при мен, всеки със скромен по­дарък или добра дума, за да ми засвидетелстват своята обич и да ме подкрепят. Радваха се на всеки млад човек между тях и правеха всичко възможно да облекчат тег­лото му. Между тях бяха Васил Йоцов, Васил Узунов - с вече над 20 години затвор, бай Кольо летеца — с над 16 години, Тодор Петров - Бучето, убит през 1986 г., Асен Трифонов Тишков, убит около 1985 г. в емиграция, Любо Гъмзата - осакатен в болницата на Софийския цен­трален затвор, уж при погрешна операция.

На 8 октомври 1969 г. осем човека, изтощени от глад, въоръжени с дъски, железни пръчки и шила, изля­зоха на бой срещу 80 въоръжени с автомати и картечни­ци специално обучени милиционери. Само фактът, че криминалните удариха в гръб, ги спаси от поражение. Загина Петко Чобанов — безумно смел човек с огромен организаторски талант.
Започна процесът. Пред сградата на съда ни чака­ше, отвъд милиционерския кордон, „Шведа" — един от старите затворници, току-що освободен. Като ни видя -свали шапка. Имах чувството, че изстрадалото ни оте­чество сваля шапка пред победените си, но несломени синове. Горко на победените! Присъдите бяха щедри: Васил Йорданов, Иван Шарапа и Йордан — смърт. Кръс­тьо, Марин и Недьо - по 20 години, Данчо Добруджанчето - 4 години. Като неучаствали пряко в бунта, но членове на организацията, Влайчев и аз получихме съ­ответно по 12 и 8 години.

1978 г. - най-после на свобода! Костюмът ми е мух­лясал за 10 години и ми стига до пищялките. Пораснал съм! Всеки, който не го мързи, почва да пише доноси срещу мен. Кварталните дейци не могат да понесат, че не отчитат 100% гласували.

През 1986 г. Григор Симов ме намира и ми предла­га да подпиша апел до Виенската конференция за мир и сигурност в Европа. Следващата година, февруари, ни арестуват. Още в първите минути на разпита изясняват ситуацията. Победа! Първата след толкова години!

Започвам предпазливи сондажи за образуване на нещо като комитет. При мен идват хора от други градо­ве. Със Савовски отиваме при Илия Минев (Савовски вече беше ходил сам при него и Гришата). Това дава по-късно повод на ДС да мисли, че аз съм моторът на цяла­та работа.

Най-после Дружеството е факт. Първата официал­на обществена организация от 44 години, която си поз­волява да държи сметка на режима за неизпълнение на международни договори и да контролира спазването на правата на гражданите. ДС надушва и ме арестува, правейки безполезен обиск. Предлагат ми да предам до­кументите на Дружеството и да си остана в София. Оказ­ва се, че ме изпращат в курортно място — село Михалково, Смолянско. Да не съм луд да се откажа от келепира!

Дружеството набира сили. Следват първите акции и първите интервюта по Радиото. Благодарение на же­на ми не губя връзка, а освен това тя поема и някои мои функции. ДС беснее, след мен вървят две коли и сюрия милиционери. Стават за смях на цялото село. Арестуват всеки, който дойде при мен, а Иван Тотев — на два пъти, заплашвайки, че ще го убият. Успявам да организирам група работници от фабриката за камен­но брашно, където работя и където хората се експлоа­тират безогледно. Уплашената администрация бърза да отпусне безплатна храна, която кой знае откога ни се е полагала. Тук е мястото да благодаря на всички хора от с. Михалково и околността за доброто им отношение към мен. Благодаря ви, приятели и колеги! Никога няма да ви забравя!

На 13 октомври 1988 г., рожденият ден на жена ми и мой имен ден, съм в София. Вечерта старият „прия­тел" полковник Вълков ми заявява в присъствието на своя колега Огнян Манев, че до вечерта на 18 октомври трябва да напусна страната. В петък им давам снимки­те и по тяхно искане - молба за 5 години „екскурзия" из­вън страната. В понеделник, 11 часа преди обяд, ми предават паспортите. Добра организация! Вечерта на следващия ден 6 сътрудници на ДС начело със същия Огнян Манев ме качват на влака и пътуват с мен до границата. При обиска искаха да ми вземат библиите -моята и на децата. Заявявам, че ще слеза от влака! Връщат ги веднага. По-късно комунистическият режим се опита да отрече експулсирането ми от страната. Нека обяснят тогава на кой екскурзиант ДС е плащала паспорта и е бил съпровождан с такава свита?

На 19 октомври съм във Виена. Това вече е бъдеще, то не се описва, а се вкусва...
Независимото дружество за защита правата на чо­века премина през много кризисни моменти. Въпреки опитите ни да го регистрираме официално, властите, в противоречие със собствените си закони и Конституция, не само отказаха да го признаят, но и подложиха члено­вете му на непрекъснати репресии. Тази тактика полу­чи пълна изява след смяната на министъра на МВР Стоянов с Панков в средата на декември. „Другарят" Панков, който проведе насилствената промяна на име­ната на турското малцинство, се зае със същите теро­ристични средства да се разправи и с нас. Облягайки се на насажданата от години психика на страх, подозри­телност и недоверие, органите на ДС решиха, че и този
път са в състояние да оправдаят "високото доверие" на партията и правителството. Толкова по-горчиво е разочарованието им. В отговор на репресиите членовете на Дружеството започнаха масова гладна стачка с участи­ето на повече от 20 члена. Като парола или молба за членство много хора се обаждаха и с въодушевление съобщаваха, че се присъединяват към стачката, а един предложи да се самозапали. Активните действия на чле­новете във и извън страната, а и широката подкрепа на голям брой обществени организации и авторитетни личности в целия свят, на Изток и на Запад, принудиха комунистическите власти да отстъпят. Те освободиха по-голямата част от задържаните, върнаха част от неза­конно иззетите при обиск материали и в безизходицата си започнаха да гонят членове на Дружеството от Бъл­гария с надеждата, че ще го отслабят. Така на 3 февру­ари 1989 г. е даден срок от 24 часа на члена на ръковод­ството Зейнед Хюсеинова и семейството й да напуснат страната. На 4 февруари са натоварени на коли и каче­ни на международен влак от гара Русе. Пловдивският свещеник Благой Топузлиев е предупреден, че трябва да напусне страната в края на месеца. По данни на Манолов - секретар на Дружеството и на други акти­висти, в София никнат нови дружества и се присъеди­няват към нас. НДЗПЧ фактически обхваща цялата страна.

2 януари 1989 г. Сан Франциско


*Едуард Генов е 10 години политически затворник по времето на комунизма, впоследствие член на основаното през 1988 г. Независимо дружество за за защита правата на човека - първата опозиционна организация в комунистическа България. Като такъв е изгонен от властите в Австрия. В момента живее в САЩ.

Няма коментари: