неделя, 4 октомври 2009 г.

За невидимия договор с Дявола

Цветан Тодоров*

(Из предговора към френското издание на "Следеният човек" от Веселин Бранев)

В края на ноември 1957 г. младият българин Веско Бранев, който учи кинорежисура в Източен Берлин, решава да се установи в западната част на града. Навремето непреодолимата стена още я няма, тъй че е достатъчно да се качи на метрото в правилната посока. За него започва нов живот. Ала той бива прекъснат след около три месеца: Бранев е задържан посред бял ден, хвърлен в един затвор на Източен Берлин, а малко след това и върнат в България, където ще го разпитват дълго, преди да го пуснат.

От този момент, в продължение на петнайсет години, органите на политическата полиция, наричани в България Държавна сигурност, ще го следят отблизо; през следващите петнайсет години, до падането на комунистическите режими в Източна Европа, ДС ще продължава да го спохожда от време на време. През 1997 г. Бранев емигрира в Квебек, но през 2000 г. се завръща в родината, за да си прочете тайното досие в Държавна сигурност: осемстотин страници полицейски доклади и доноси. Настоящата книга се ражда от четенето на това нежелано биографично разследване…

Под неговото перо оживява по-скоро “свободният” живот на обикновените граждани, по-точно на творческите и интелектуалните среди, в свят, където свобода определено няма. Иска ли човек да разбере как обикновени, нормални, симпатични и интелигентни хора биват превръщани в сътрудници на политическата полиция, в доносници на техните приятели и роднини, но и как тези хора, живеещи в тоталитарна страна, се стремят да отстояват поне малко от свободата и достойнството си, той трябва да прочете книгата на Бранев. Няма значение дали читателят е от Източна или от Западна Европа, или пък от друг континент: той лесно ще види и себе си сред тези фалшиви патетични личности, подложени на натиска на всесилния държавен апарат…

Някои от чертите на този свят, довели до промени в поведението на хората, са вече отбелязвани и от други анализатори или свидетели. В източноевропейските общества принадлежността към комунистическата идеология все повече играе ролята на обикновен ритуал: всички се позовават на нея, никой - или почти никой - не вярва в нея; безусловното подчинение пред шефа обаче е абсолютно необходимо. Средностатистическият комунист не е някакъв фанатик, той по-скоро е циник, който прави необходимото, за да си осигури привилегировано положение и да живее по-добре. Двигател на обществения живот не е вярата в някакъв идеал, а волята за власт.

[+/-] ...виж целия текст



Държавна сигурност обаче не е чиста формалност, дейността й е от съществено значение за функционирането на режима, който би рухнал на другия ден, ако не се опираше на репресивен апарат. Противно на афишираните намерения, ролята на ДС не е да се бори с враговете или да наказва виновните: ако изобщо е имало такива (нещо малко вероятно след безмилостната репресия през първите години), обикновената полиция и правосъдието спокойно биха се справили с тях. Държавна сигурност взема на прицел не виновните, а невинните, които трябва да бъдат държани постоянно в страх, за да й сътрудничат и да допринесат за постигането на един друг идеал - за напълно прозрачно общество, намиращо се под постоянно наблюдение, където машината за контрол ще знае всичко за всички.

Конституцията и законите не са първа грижа на агентите от ДС, както и на останалите велможи - висши партийни апаратчици или сановници, за които индивидуалната воля винаги може да застане над общовалидния закон, дори той да отговаря напълно на духа на комунизма. Тук всичко може да се уреди, да се уговори, да се купи: изключението е заместило правилото. Връзкарството и облагодетелстването се ширят навсякъде, търсенето на влиятелен вуйчо, зет или братовчед е единственият начин да се решат хилядите проблеми на ежедневието. Гръмко прокламираното равенство между всички граждани служи всъщност за фасада на едно кастово общество, изградено от различни концентрични кръгове около центъра на властта - партийното Политбюро начело с Генералния секретар -инстанции, които пък са подчинени на съветските господари.

Като се издига по кастовата стълбица, като се доближава до невралгичния център на властта, човек трупа най-различни привилегии: да живее в града и в квартала, който си избира, да запише децата си в добро училище, да им осигури стипендии за следване в чужбина, да пазарува в специални магазини за обкръжението на властта (там се продават качествени стоки, които не се намират в ужасните магазини за простосмъртни), да си купи кола, без да се записва и да чака три или пет години ред, да ходи в приятни почивни домове на изгодни цени, да има достъп до ловните резервати, да пътува в чужбина… Човек може също така и да се катурне надолу по стълбата и да му се струпат на главата ред неблагополучия, обратни на въпросните привилегии.

Лошото в тази история е, че при тоталитарния режим никой не може да стои напълно настрани. Доколкото държавата е единственият работодател в страната, за да живееш, все някак си опираш до нея. Нейният апарат за контрол има десетки дълги пипала. Обикновената полиция, политическата полиция, професионалните организации по възрастови групи, квартални организации, организации по интереси. Никой не може да избяга от надзора. Никой не може също така да контролира напълно поведението си дори да знае, че го следят: можеш да се контролираш непрекъснато пред някои хора или за известно време пред всички, но-не и двете едновременно. Животът е общуване, а всяко общуване е свързано с рискове.

Никой не може да се застрахова от невидим договор с Дявола, при който размяната е твърде неравностойна: получаваш трохи “привилегии”, право на екскурзия до Гърция, а го плащаш с късчета от душата си, защото от теб се иска безусловно подчинение и готовност за вероломство. Да избягаш в чужбина и да започнеш всичко отначало за повечето от жителите на страната е просто немислимо: късно е, всеки си е изградил лична среда, с която ще му бъде трудно да скъса, пък и душевната проказа - тоталитаризмът - вече е променила всеки отвътре. Човек има един живот и ще не ще трябва да го изживее там, където се намира...

Бранев не е първият, който описва душевните поразии от тоталитарните режими, но неговите описания са особено красноречиви. Неговият разказ се отличава с това, че той се взира с ясен поглед и в себе си. Обикновено, когато оцелелите от тоталитаризма разказват какво са преживели в миналото, те се представят като невинни жертви: “ония бяха ужасни, аз трябваше да понасям техните престъпления”; или пък: “воювах срещу тях геройски”. Това удобно разпределение на ролите не може да задоволи Бранев. Той проследява с безпощадна строгост собствените си жестове, дело на човек, който си изгражда образ, за да живее/и да оцелява. След принудителното си завръщане от Берлин, търси своя път в живота, опитва в журналистиката. Стреми се самият да не пише долни статии, но няма как да не ги поръчва на другите. Успокоителни доводи - дал Господ “принудиха ме”, “такова е правилото”, “деца храня” - но той се гнуси от тях..

Непрекъснато си казва ужасен: “Започвам да приличам на хората, които презирам”. Двайсет години след падането на Стената той продължава да се стряска от кошмари, изпълващи го със срам и чувство на вина…

Четейки полицейското си досие, една повече от користна “биография”, която обаче отразява неговото всекидневие, Бранев страда от незначителността на преживените случки, от съвършено безинтересните епизоди, описвани с подробности от скритите наблюдатели: изгубено време, към което той няма никакво желание да се връща. Но пък знае, че е съхранил съвестта си, че разграничава ясно доброто от злото - нещо, без което никога не би могъл да напише тази книга. Тези спомени изправят днешния читател пред трудност от друг характер.

Книгата на Бранев е вълнуваща и поучителна, тя ни разкрива непознати досега страни от човешкото поведение. В същото време авторът си дава сметка, че не е можал да живее, както е искал, и се е задоволявал с привидности. Води ли едното неизбежно до другото? Изживяното страдание условие ли е за качеството на писането? Трябва ли човек да е понасял тежки мъки, причинени от жесток Бог, за да може да отвори очите на своите братя и сестри, на останалите човешки същества? И ако връзката между тези две неща е наистина неизбежна, как да преценим колко страдание е необходимо, за да напише човек една хубава книга?

Като чета днес тази книга, не мога да се освободя от усещането, че нейният автор е мой двойник, с изключение на няколко показателни подробности. И двамата сме софиянци, от семейства на интелектуалци. Преди войната баща му е бил с леви убеждения, подобно на моя, от което са последвали някои неприятности за тях преди 1944 г., а през първите години след тази дата пък кариерата им е била улеснена. Веско е бил на двадесет и пет години, когато преминава в Западен Берлин, аз пристигнах в Париж на двадесет и четири. Ако беше останал на Запад, професионалният му път щеше малко или повече да бъде като моя, в неговата област - киното.

Ако бях останал в София, съдбата ми с положителност щеше да прилича на неговата, разбира се, в моята професионална сфера. Първите ми стъпки там в активния живот през 1962-1963 година ми дадоха уроци, които никога не съм забравил и които откривам също в книгата на Веско. Аз се бях опарил само с върха на малкия пръст, но усетих колко е силен огънят и докъде може да доведе всичко това… Единствената съществена разлика е, че аз живях на Запад, а той - на Изток; затова сега го чета със странното усещане, че съм изправен пред себе си или по-скоро пред своя призрачен двойник, пред човека, какъвто бих могъл да стана…

Това затваряне - принудително - в собствената родина му е позволило да изживее в дълбочина опита от комунистическия режим и да го разбере благодарение на нравствената си последователност и на своя интелект. Аз не съм способен на толкова много, не само защото нямам неговия литературен талант: аз разпознавам въпросния опит, но не го познавам по същия начин като него, Аз станах “човек на чужда земя” и двойната си принадлежност - българска и френска, източно- и западноевропеец - превърнах в една от основните теми на своята работа и своите размишления.

Разликата се проявява също в отношението ни към България, където сме родени, и към западните страни в които живеем сега. Веско изпитва неприязън към своята родина, откраднала неговия живот. Квебек, където живее днес, не го притеснява особено. “Тук тротоарите са широки”, каза ми той наскоро; докато тротоарите в София са не само тесни, но и кални, зле поддържани, неприветливи - своеобразна емблема на известно балканско тесногръдство и на някои от недъзите на тамошния обществен живот. Що се отнася до мен, аз знам, че Държавна сигурност е натрупала дебело досие за мен, но никога не съм проявявал любопитство да го видя. Страната, в която живея, Франция, е вече твърде моя, за да не гледам на нея критично.

Тази книга описва живота на човек, който се блъска в рамките на тоталитарно общество, но тя е богата на поуки и за всички, които не са минали през подобни изпитания. Как е възможно това? Та нали между тези два режима разликите са толкова дълбоки?

Преди всичко, разликите позволяват на жителите на либералните демокрации да оценят по достойнство някои аспекти от техните общества и да станат по-чувствителни към опасностите, които могат да изникнат в тях. Нито тук, нито там не е царството на безграничната свобода. В Източна Европа обаче индивидуалните свободи бяха ограничени от една лесна за идентифициране политическа сила, която се опираше на вездесъщата и безмилостна политическа полиция, докато на Запад те са подкопавани от силата на парите, от неравновесието между властите, от мрежите, които организират медийното линчуване (или бойкотиране).

На Запад също следенето на гражданите се засилва, за което помагат електрониката и информатиката; ала нито “главното разузнаване”, нито ФБР имат амбицията на Държавна сигурност - да знаят всичко за живота на всички. И от двете страни хората страдат от смесването между публичната и частната сфера, но на Изток първата завладява втората, доколкото полицията прониква до тайните кътчета на дома ви, докато на Запад е обратното: делът на публичния живот се стеснява все повече под натиска на индивидуалните желания, които не допускат пред себе си никакви ограничения.

На друго ниво обаче с изненада откриваме сходство между поведенията на тукашните и тамошните хора: очевидно изграждането на човек от нов тип, homo sovieticus, така и не се получи. Ето защо опитът, преживян в комунистическия свят, не е единствен, който ни учи, че придаването на външност може да стане основна форма на съществуване, че човек в последна сметка се вживява във временните си роли, че личните качества често биват използвани като стока, позволяваща някакво облагодетелстване, че доброто възпитание за съжаление далеч не е достатъчно, за да ни опази от душевно опошляване или пък че животът рискува да се окаже заместен от имитация на живеене. Този опит не е единственият, който показва колко много хора са готови в името на опияняващата близост с властта да се откажат от свободата и от предполагаемата си идентичност.

Така е. Вярно е обаче и това, че тези постъпки, извършени в тоталитарна страна, показват особено ясно онова, което всички са изпитвали в зародиш; те увеличават като под лупа. И във Франция хората остават без глас от повтаряне на името на вожда, само че когато той се нарича Сталин или Хитлер, нещата са по-ясни.

Човешката природа е една и съща и тук, и там. Който не се е държал недостойно, защото не е опитал тоягата на един или друг диктатор, няма защо да се тупа по гърдите или да презира себеподобните, живеещи в тоталитарни страни. Съществената разлика не е в материала, от който са създадени едните и другите, а в тукашните и тамошните институции, ръководещи публичния живот. Днес тоталитарните режими са мъртви или на умиране, но опитът на хората, живели при тях, продължава да бъде актуален. Той позволява да разберем по-добре заобикалящия ни свят и да се съпротивляваме на тоталитарните практики, възникващи и в самите демокрации.

Превод от френски: Стоян Атанасов. Източник: Е-vestnik.bg

Със значителни съкращения от предговора към книгата “Следеният човек” от Веселин Бранев. Заглавието е на редакцията.



* Цветан Тодоров е философ, литературовед, лингвист, семиотик, който живее и работи във Франция. Емигрирал е през 1963 г. Книгите му са издавани на няколко езика, чете лекции в някои от най-престижните университети в Европа и САЩ. Носител е на престижната награда “Принцът на Астурия” за обществени науки за 2008 г.

Няма коментари: