неделя, 4 октомври 2009 г.

Бащите и дедите като арбитри на днешните спорове

Коста Църнушанов*

В своята хилядолетна история българският народ е пре­живял много превратности на съдбата. Едно зло обаче не го бе постигало до началото на неговото освобождение от петвековното османско робство: да бъде отричана българската народностна принадлежност, на която и да е негова част. Но в дните, когато започна неговото освобождение от духов­ното иго на гърците и политическото на турците, това се слу­чи с оная част от българския народ, която населява Македо­ния, в днешните й географски граници. Дотогава не се е на­мирал било отговорен държавник, било някой учен, който да оспори българската народностна принадлежност на ней­ното славянско население. Напротив, през цяло едно хилядо­летие всички чуждестранни летописци или историци, които са писали за Македония, както и всички съответни историчес­ки паметници или документи, житиепиеци или друг род писатели, пътешественици или учени изследователи (историци, географи, езиковеди и др.) единодушно са потвърждавали ед­на и съща истина, че това население в тая географска област е част от българския народ по произход, бит, език, кул­тура и държавни стремежи.

Нещо повече, тази истина не са оспорвали и съседните народи и тогава, когато са били политически владетели на Македония. В това отношение особено внимание заслужава времето на многовековното робство на балканските народи под османска власт. Заживели под един и същ поробител, под един и същ държавен покрив на поро­бителя и с едни и същи копнежи за свобода, тия народи са се опознали още по-добре и са си подавали ръка за братско съ­трудничество в борбата с общия враг. Историята е отбелязала светли страници на това сътрудничество, особено между бъл­гари и сърби и българи и гърци както през XVIII, така и през седемте десетилетия на XIX век. Тогава тия народи съвсем безпогрешно са знаели докъде се простира тяхната земи и кой живее в съседство или съвместно с тях. Тази истина е от­разена в огромен брой документи с изключителна стойност. Те ни говорят например, че сърбинът никога не е отъждествявал българина със себе си, макар и да е виждал в него свой близък, а още по-малко е могъл да сбърка в това отно­шение гъркът.

Но така е вървяло до оня исторически момент, когато на целокупния български народ бива официално призната от по­робителя неговата национална обособеност, потвърдена в Македония и чрез плебисцит. Това е моментът на създаването на Българската екзархия през 1870 г., постигнато чрез уси­лията на българите от всички краища на българската земя. Тогава започват първите признаци на тревога в известни сре­ди на българските славянски съседи — сърбите, че „най-голе­мият клон на славянския народ в Турция" (според израза на големия сръбски държавник Илия Гарашанин) се обособява като независим и, както в миналото, започва да става полити­чески фактор на Балканите. Това настроение намира реален израз при създаването на свободна българска държава през 1878 г. Именно във връзка е тия два исторически момента (през 1870 и 1878 г.) се заражда идеята за присвояване на балканския средец — Македония, като възел на важни ико­номически пътища. В резултат на това се измислиха и пре­вратни теории за народността на населението й. В това от­ношение твърде активни се показаха управляващите, буржоаз­ни среди на двете балкански държави Гърция и Сърбия, претендиращи да бъдат главни наследници на европейската част на Турската империя след освобождението на България.

[+/-] ...виж целия текст



Но докато младата гръцка буржоазия можа да измисли само абсурда, че македонските славяни са всъщност „българогласни елини", сръбската млада буржоазия прибягна по­следователно до две съвсем произволни теории: едната — че македонските славяни са „стари сърби" и затова земята им трябва да принадлежи на Сърбия, и другата, служеща за параван на първата - че те не са нито сърби, нито българи, а отделен народ — „само македонци". Първата теория стана главно оръжие на сръбската буржоазия за оправдание на всички нейни деяния в Македония и на участието й в че­тирите войни на Балканите през нашия век. Но тя претърпя пълен крах при създаването на днешна Югославия. Прогре­сивната сръбска интелигенция и трудовият сръбски народ признаха, че македонските славяни не са сърби.

Остана обаче да съществува вторият вариант на сръбска­та теория: че македонците не са сърби, но не са и българи, а отделна народност. За да бъде оправдана тази теория, се пристъпи към тенденциозно тълкуване на историческите факти, като се стига а до безогледно прекрояване на българската история дари в най-далечните й векове.

А историческата истина е ярко застъпена в безброй ис­торически свидетелства на разни езици и от различни време­на. Разгледаме ли ги по същество, веднага ще установим, че те могат да се разделят на две най-общи категории: до­машни (от самата Македония) и чужди. В първите самите македонски българи са казали за себе си какви са по на­родност; във вторите — чужденци от най-различни народно­сти и разни векове дават неопровержими данни в пълно съг­ласие с ония, които идват от чисто домашен източник. Ци­тирането на всички тия свидетелства би изпълнило цели то­мове. Ние обаче намираме, че днес специално значение имат свидетелствата от сръбски или хърватски, източници, и то по­ради това, че свидетелствата срещу една невярна теза придо­биват подчертана обективност и убедителност, когато идват от представителите на оная среда, в която е измислена тази теза. Сръбските свидетелства отпреди основаването на Ек­зархията притежават именно тази особеност. Те са получили първостепенна убедителност преди всичко сред македонска­та интелигенция, която нарасна под пълното въздействие на сръбското училище от момента, когато бе унищожено бъл­гарското учебно дело в заетата от сърби и гърци най-голяма част на Македония непосредствено след Балканската война.

За да бъде добро разбрано всичко това, необходимо е да кажем и нещо за съдбата на тая интелигенция. Авторът на то­зи труд принадлежи изцяло към нея и може да свидетелствува за всички нейни преживявания при диренето на на­родностния път под чужда власт.
Започнало своя живот в годините около Илинденското въ­стание, неговото поколение още от ранните си години пре­живя както ужасите в навечерието на Балканската война, така и копнежите за свобода, които горяха в душите на по-възрастните с отражение и у малките. Следователно то ви­дя края на турското владичество в Македония, преживя ща­стливите мигновения при очакването на български освободи­телни войски и разочарованието, когато то не се осъществи. Нещо повече, наскоро стана свидетел на закриването на българските училища, в които се учеше, на изпъждането на българските учители и свещеници от народните училища и черкви. Когато международните събития стихнаха оконча­телно, това поколение се видя застанало с наведена глава пред срутините на българското просветно дело. То бе създа­дено да постъпи в училищата на новия владетел на родния му кът. Там трябваше да слуша най-различни доводи, че то не принадлежи към българския народ, че българското народностно име, с което е известно на чужди и свои, е само натрапено от Българската екзархия, от българската пропа­ганда.

Но това поколение беше стигнало вече възраст, когато изживяното оставя дълбоки следи. То добре разбираше, че с него се прави всичко, за да ослепее народностното му съзнание. Упорито поддържаната забрана на българското име в същност му подсказваше, че новият властник знае истината какъв е славянският народ в Македония.

Това стана особено очевидно, когато мнозина млади ин­телигенти от това поколение се записаха да изучават исто­рия, етнография и славистика в сръбския философски фа­култет в Скопие. Тук те имаха възможността да изследват историческите документи по сръбските библиотеки и архи­ви... И се стигна до удивително откритие: неопровержима­та истина за българската принадлежност на македонските славяни се намери тъкмо в сръбските документи и в писа­нията на по-старите сръбски учени, писатели и общественици от времето, когато не е имало вражда между сръбския и българския народ, а братска обич и сътрудничество между най-будните синове на двата народа в борбата им срещу ос­манския поробител. Защото тъкмо под неговия ярем поробе­ните са осъзнали истината, че разединението, враждата и алчността за чуждото са вечните пътища към пропастта.

Вероятно съзнанието за тази истина е станало основа на всички по-сетнешни писания на сръбските просветени хора през няколко столетия: да казват истината за своя поробен събрат.

Тъй постепенно бяха издирени редица сръбски и хърват­ски свидетелства за българите в Македония. Оказа се, че най-първите хора на сръбския народ в науката, литература­та и политиката от XIV до седемдесетте години на XIX в. са били единодушни в установяването на истината, че в Маке­дония живее български народ.

Трябва обаче дебело да се подчертае, че интелигенцията в Македония от споменатото поколение беше напълно про­гресивна и в контакт с прогресивните среди на сърби, хър­вати и черногорци. Тя разчиташе на старото братство меж­ду българи и сърби и хранеше голяма надежда, че чрез истината и правдата, които те откриха в сръбските писания за българите, ще бъдат спечелени съвременните прогресивни среди в полза на Македония. Методът на убеждаване в то­ва отношение почиваше върху следното ръководно начало: ако днес синовете, внуците и правнуците се намират в спор за миналото, висш нравствен дълг е да се обърнат към ба­щите, дедите и прадедите като към арбитри, свидетели и съ­дии. Ефектът от тази акция постепенно се очертаваше в благосклонните, изказвания на сръбски, хърватски, и черно­горски дейци за повече справедливост в Македония. Накрая самата Югославска комунистическа партия на Третата си (Белградска) конференция от януари 1924 година отбеляза, че в Македония живеят българи.

В началната, си фаза настоящият труд съдържаше откъ­си от единични сръбски и хърватски документи. Но посте­пенно техният брой нарастваше. По-сетне тази преписвана документация се обогати и от изобилни чуждестранни свиде­телства, на които се натъкнаха младите изследователи от Ма­кедония, пръснати по университетите в Скопие, Белград, Загреб. Любляна и на Запад. Книгите на Вайганд, на Лавис и Рамбо, на Нидерле, Сис, Дезбон, Карл Щруп, Державин, Милюков, Григорович, Облак, Брайлсфорд, Макензи и Ир-би, Леон Ламуш, Ягич и др. дават обилни данни за бълга­рите в Македония.
Така се роди този труд, обогатяван с течение на времето с новооткривани документи в разни източници от най-старо до най-ново време.

Из предговора към книгата на Коста Църнушанов "Сръбски и хърватски свидетелства за българската народност в Македония", издадена през 1978 г.

*Коста Георгиев Църнушанов (1903-1996) е общественик, деец на ВМРО, историк, публицист и фолклорист. Завършил е философия и история в Белград. Един от основателите на Македонската младежка тайна революционна организация (ММТРО). През 1927 е пратен от ММТРО в чужбина, за да осведомява европейската общественост за процеса срещу студентите в Скопие. Издава в. "Освобождение" във Виена. През 1941 г. е главен училищен инспектор в Битоля.

Автор на много повести, исторически романи, мемоарни книги. Включва се активно в дейността на възстановения през май 1990 година Македонски научен институт. Той е един от възстановителите на института. Активно сътрудничи на списание "Македонски преглед".

През 1998 година Коста Църнушанов е награден посмъртно с отличието на Република Хърватия „Орден на Даница Хърватска с лика на Марко Марулич“.

Няма коментари: