понеделник, 28 юни 2010 г.

Комунизмът и митът за революцията

Асен Игнатов

Един от фундаменталните митове, чрез които може да бъде обхванат от една страна светът, а от друга – действието, е митът за разрушението и съграждането, за свещеното убийство, за ритуалната жертва, без което раждането е невъзможно, за спасителната катастрофа. Този архитип стои в основата на комунизма и е дълбоко ирационален.

Той е от екзистенциално естество и е свързан с основни преживявания на човека, корени се в човешката природа и в нейната вътрешна диалектика на страдание и радост, на съмнение и надежда, на смърт и живот...Това е бурята, след която слънцето отново изгрява, това са родилните мъки на майката, след които започва новият живот, това е усилието на работата, след което идва радостта от реализацията, болката от лекарската намеса, след която идва успокоението, опасната за живота борба, след която идва радостта от победата.

Вярата в свещената роля на бъркотията, в спасителния хаос е твърде фундаментална, твърде дълбоко свързана с екзистенциалната драма на човека, за да изчезне. Отново и отново ще избликва надеждата за една благословена катастрофа, след която всичко ще започва съвсем отново и ще тръгне добре. Вярата в един подобен катарзис, в едно оздравяване на обществото чрез пълно унищожение и разрушение изглежда неизкоренима. Модерният комунизъм не бе първата разновидност на споменатия архитип. Той няма да бъде и последната.

Ахитипът, който стои в основата на комунизма, е дълбоко ирационален. Поради това не може да се разчита, че горчивият опит на човечеството от войнствените утопии, ще направи бъдещите поколения по-умни и по-предпазливи. До днес човечеството имаше достатъчно възможности да разбере цялата опасност, стерилност и безплодност на опитите за основно обновяване на обществото. Въпреки това то отново повтаря същите грешки. Още якобинската диктатура показа с класическа яснота, че революционният мит стига до абсурд, че неговото осъществяване не само превръща живота в един кошмар, но и че той унищожава самия себе си, защото самите революционери стават жертва на революцията. Този урок на историята не попречи обаче на болшевиките да повторят още веднъж и още по-брутално нейното зловещо действие. Въпреки пълния морален крах на комунистическата революция в Русия, Фидел Кастро, който първоначално не беше комунист, тръгна по същия фатален път и естествено повтори същата трагедия.

Митът на революцията е от екзистенциален порядък и се основава на метафизичната неудовлетвореност от съществуването ни. Може обществото да е дори идеално организирано, може да е най-доброто, най-хуманното и най-справедливото, то винаги ще поражда една неудовлетвореност. Тази неудовлетвореност, която е характерна за всеки човек, се проявява в различни форми.. Казано иначе, дори да се изпълнеха всички възможни желания от социално естество, винаги ще има хора, които ще се питат: а не би ли било по-добре, ако разрушим всичко това и започнем всичко отначало? Не би ли било по-добре да принудим онези, които не искат това ощастливяване на човечеството, да го приемат? С дълбокото си проникновение в бъдещето Достоевски съзря това съвсем ясно.

Из "Психология на комунизма"

Няма коментари: