tag:blogger.com,1999:blog-45000280256852103192024-02-19T17:45:37.768+02:00Българска публицистикаПетърhttp://www.blogger.com/profile/11753538889240099252noreply@blogger.comBlogger178125tag:blogger.com,1999:blog-4500028025685210319.post-88030698018056504552010-08-15T15:45:00.003+03:002010-08-15T15:50:48.673+03:00Не филантропия, а коренни реформи<div style="text-align: right; font-weight: bold;">Христо Ботев<br /></div><br />Филантропия! Благотворителность! Колко души шарлатани покриватъ своитѣ мръсни дѣла чрезъ тия благозвучни думи, които не принасятъ почти никаква сѫществена полза на мѣстото, дето се тѣ практикуватъ, ако полето на тѣхната деятелность и да е твърде обширно. Благотворителностьта не може да изкорени злото, тя не обяснява причинитѣ на безбройнитѣ страдания на човѣчеството, не унищожава тия причини, а лѣкува само следствията. Тя само затуля устата на гладния, приспива страдащия и ириучва недоволния на робство и на търпение. Вземете, напримѣръ, Англия, дето благотворителностьта е достигнала до такива широки размѣри, въ каквито тя нe сѫществува нито въ една държава. Нема тамъ сѫ могли филантропитѣ да изцѣрятъ язвата на тѣлото на английския народъ, която отъ день-на-день се уголѣмява се повече и повече и която рано или късно ще преобърне всичкия общественъ строй въ тая страна? Думата ми е за английския пролетариатъ, който при всичката благотворителность на аристократитѣ, расте не съ години, а съ часове и съ минути. Освенъ това, думата благотворителность е унизителна за човѣшкото достоинство, защото тя предполага, че сѫществуватъ на свѣта такива създания, които сѫ направени по образу и подобию божаго, но които сѫ осѫдени да мратъ отъ гладъ и отъ мизерия. Нийде благотворителностьта не е принасяла полза, нито въ старото, нито въ новото общество.<br /><br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgBf1retH-iykTRPzYVfWD4qr-3JQ04EpLWAElmysuhzcP0D48wcyfJH6bTet1OhKafavhY-RzUMq6zqC8vNU_saYELlFtU7xt3uj8e7wqcYZjIm2Mdo0gJWIf3W1ltLcQpcao6JGJzX6A/s1600/photo_24.jpg"><img style="margin: 0pt 0pt 10px 10px; float: right; cursor: pointer; width: 217px; height: 320px;" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgBf1retH-iykTRPzYVfWD4qr-3JQ04EpLWAElmysuhzcP0D48wcyfJH6bTet1OhKafavhY-RzUMq6zqC8vNU_saYELlFtU7xt3uj8e7wqcYZjIm2Mdo0gJWIf3W1ltLcQpcao6JGJzX6A/s320/photo_24.jpg" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5505617860020000418" border="0" /></a>Припомнете си ония тъмни картини изъ римската история, когато цѣли хиляди нещастнн хора сѫ крещѣли „хлѣбъ и циркь” и когато тиранитѣ отъ страхъ и изъ милосърдие сѫ удовлетворявали желанието на своитѣ робове. Има ли по-гнусно и по-отвратително зрелище отъ това? Но разумнитѣ и образованитѣ хора отдавна вече сѫ разбрали лошитѣ последствия на благотворителностьта и всичкото свое внимание сѫ обърнали на корена на злото, т. е. — на онзи анормаленъ общественъ редъ, който създава безмѣрно богати и безмѣрно сиромаси люде. Трѣбва по-напредъ да се изкорени злото и тогава не ще вече да има нужда да се занимаваме съ лѣкуването на неговитѣ последствия, което не само че е безполезно, но е даже и вредително, защото дава възможность да се развие въ друго направление болестьта. Извинете ме, че азъ се така разфилософствувахъ за нѣща, които отдавна вече сѫ раздъвкани и обяснени отъ новото човѣчество, но азъ направихъ тоза, за да ми послужатъ горнитѣ редове като критериумъ за иззестията, които азъ ида да ви съобща.<br /><br />Азъ съмъ ви писалъ и другъ пѫть за глада, който опустоши преди малко Мала Азия и който заплаши даже нашето съ богата природа отечество и, струва ми се, споменахъ, че нѣкои си благотворители се притекоха съ своитѣ привременни помощи на анадолцитѣ. Днесъ имамъ предъ очитѣ си отчета на цариградския благотворителенъ комитетъ, основанъ близо до английското консулство, който, заедно съ други подобни комитети, е подалъ помощь на 200,000 гладни души. Ако смѣтнемъ, че на тия хора се е дало, както казва отчетътъ, отъ 10 до 15 гроша, то ще да дойдемъ до една твърде значителна сума; но за единъ човѣкъ или за едно семейство, което нѣма нищо, което мре отъ гладъ и което трѣбва да проживѣе отъ жетва до жетва, какво значатъ тия нещастни 10—15 гроша? Не сѫ ли тѣ единъ залъкъ, който не дава нито здраве, нито животъ на умиращия, а само продължава неговитѣ страдания? Той сè ще да мре: а не е ли по-справедливо и по-човѣшки да се прекратятъ страданията му единъ часъ по-напредъ? Ето що говори отчетътъ по-нататъкъ: нашитѣ статистически сведения показватъ горчивата истина, че гладътъ въ Мала Азия не ще може да се унищожи даже и подиръ жетвата на 1875 г. Въ най-плодороднитѣ страни на Мала Азия една трета часть отъ народонаселението не е сѣло нищо; а тритѣ четвъртини, които сѫ сѣли, сѫ обвезани съ такива условия, щото, като приключатъ смѣткитѣ си съ своитѣ заимодавци, неще да имъ остане, като-речи, нищо за прехрана. Какъ ще преживѣятъ тѣ до жетвата на идущата година. Да имъ се помогне е невъзможно, защото нещастнитѣ ще бѫдатъ твърде много. . .<br /><br />После тия отчаяни, но справедливи възгласи, благотворителитѣ предлагатъ на правителството да захване нѣкоя обществена сграда, за да даде работа и прехрана на народонаселението. Добри и човѣколюбиви планове, но кажете ми, ще могатъ ли тѣ да се осѫществятъ при диешното критическа положение на турскитѣ финанси? Отде ще вземе правителството пари, за да захване обществени сгради и да даде прехрана на гладнитѣ? Не отъ раята ли пакъ? Но това не е лѣкъ, не е благотворителность. Ако да би попитали гладнитѣ мене, то моя рецептъ е въстание противъ днешния общественъ срой. Съсипете тая иерархия въ човѣчеството и вие ще видите, че ще да се унищожатъ причинитѣ на нашитѣ страдания. Но, стига за това. Да ви кажа сега нѣщо и за агитѣ. Отъ 1 януарий на идущата година пощитѣ и телеграфитѣ въ Турция ще влѣзатъ вече подъ пънко управление въ рѫцетѣ на турцитѣ. Отъ тая дата иностраннитѣ пощенски тимбри нѣма да иматъ никакво значение въ Турция. Ще да видимъ, какъ ще се приеме това високо решение отъ европейцитѣ, които сѫ се убедили вече въ турската неспособность.<br /><br />Разпрята, която бѣше произлѣзла между семитическия крадецъ баронъ Хиршъ и н. в. султана на разбойницитѣ, е зела вече полюбовно решение; крадцитѣ сѫ се условили относително раздѣлата на плячката, която ще да смъкнатъ чрезъ направата на желѣзнитѣ пѫтища. Съ една дума, между царьтъ израилски и банкрутина Азиса сѫществува вече пълно съгласие и любовь.<br /><br />Известието, че Занзибарскиятъ султанъ е тръгналъ за Англия и че е приетъ твърде търѫествено въ Лисабонъ, е ударило като съ дърво турската журналистика. Тя крещи за панислямизма, а неговитѣ синове се разхождатъ по гяурскитѣ земи, безъ да се яватъ предъ наследника на пророка!<br /><br /><span style="font-style: italic;">В. "Знаме", 18 брой</span>Петърhttp://www.blogger.com/profile/11753538889240099252noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-4500028025685210319.post-20584322247900042802010-07-31T19:52:00.002+03:002013-06-21T07:51:22.981+03:00Нещо за признателността<div style="font-weight: bold; text-align: right;">
Александър Балабанов</div>
<br />
На 8 юли се извърши погребението на бившия министър, учен, писател, обществен, просветен деец, професор Иван Шишманов. Имаше твърде малко свят. От големите хора не казвам кой бе и кой не бе, защото мъчно е да кажем за някого, че е голям, докато не го видим прострян в ковчега пред нас.. И от току-що бившите или въобще от истински бившите големци пак имаше малцина. Народ и студентство – също твърде, твърде малко.<br />
<br />
За студенството – обяснимо е, ваканция е. За народа – също; кой ще му каже, отде ще знае тоя още тъй непълнолетен, тоя още тъй незрял, тъй несамостоен в преценките си на личностите и на тяхното значение беден народ, кой ще му каже обективно, кой е този, кой е онзи? В тази наша страна, дето страстите са тъй разпалени и за най-дребното, дето мегданът си остава все същият малък, а атовете тъй бърже се размножават. Гдето всички наши са ангели, всички не наши са дяволи, а тия, които са свободни и не чакат от никого ечмика – тях може всеки безнаказано да пренебрегва.. Кой ще му каже? Кой ще му даде примера?<br />
<br />
Значи все донякъде е обяснимо, че имаше малко народ.<br />
<br />
Поради тежкото си боледуване аз едва можах да престоя времето в черквата. Но ми казаха, че до гроба са отишли само стотина души. Че само от тия хора, които срещнах аз на улицата тоя ден, само от тях на сто души е помогнал професор Шишманов през живота си! Направил им е такива добрини.<br />
<br />
Но и това разбирам. Нали няма признателност! У нас – да разчиташ на нея, значи да си някой голям будала или някой нещастник. И после – човешко е, човек обръща гръб на извора, от който си е утолил вече жаждата. Само нежните и хубави души си спомнят за тоя извор и после – и не го замътват.<br />
<br />
Освен това признателността е свойствена само на истински дълбоки души и на оригиналните духове. А такива – кой не знае това – те са рядкост даже и у нас. Даже и у нас никой не може да търпи никакъв сърдечно оригинален и дълбок дух, веднага той е афоресан от обществото и от литературата, мразен от силните на деня, пренебрегван от хората, неразбиран от мнозина, а тия, които най-добре го разбират и знаят кой е – тъкмо те го преследват най-грозно, най-организирано. Те треперят от неговото появяване – и затова ги нарекох аз един път: организираната посредственост.<br />
<br />
Уви! Всичко е погълнала у нас партизанщината, партията и партийните сдружения във всяка област, дори и в литературата, дори и в науките. Срещнете някого – и ще видите, той говори добре са произведенията само на тия, които са от неговата партия, от неговия кръг. И то – не защото ги цени или не цени другите, а просто защото сам и тъй и тъй нищо не разбира от себе си, а само върви с тия, които са с него или при които е той. Разбира се, това са тия души, които са се издигнали само благодарение на тази котерийност – и за нея се държат. Тежко ми е, че в България всичко е в зависимост от партийността. С това се задушават и удушват висшите трепети на човешката душа. Погледнете в нашия социален живот. Ще видите, че не само приятелствата, ами дори и любовта е в зависимост от партията.<br />
<br />
Иван Шишманов беше един даровит мъж със светла, висока и обширна култура. С душа отзивчива за най-скъпото за една нация, за нейната душевна култура, за науките, за изкуствата, за всичко онова, що е единствено предназначение на една нация. За това, за което живее и заслужава да живее един народ, към което в края на краищата са устремени всичките му борби и пориви.<br />
<br />
Петдесетгодишнината ще се празнува на България. Боя се, че и тоя празник ще бъде повече едно мило сановническо тържество с банкети на държавна сметка. Но все ще се празнува. Тогава, тогава размислете вие, непризнателни сомоедци: кое от това, което ще се празнува, не е свързано с дейностите и борбите на Шишманова и на тия като него в нашата страна?<br />
<br />
Защото някакви големи облаги и богатства от вас, нешишмановци, невазовци, неботевци, неславейковци, България няма. Не са образцови обществените служби, богата страната не е, поражения и в политиката, и в обществения, и в икономическия живот. Градове цели в мизерия, живот в тях най-първобитен, освен за неколцина, които отрано са рекли да използват тишината в това село без кучета. Това ли ще се празнува? Сигурно не това, а това, което са наредили и дали духовните първенци, като са се отказали доброволно от вашите комфорти и охолности.<br />
<br />
Разбира се, ние знаем, само сърдечните хора отиват на всяка цена до гроба. А повечето от хората отиват както на самото погребение, така и до гроба не за умрелия, а за живите около и непосредствено до ковчега. Шишманов нямаше партия – да тръгнат тълпи с ленти подир ковчега му. Шишманов, дори и да бе жив, нямаше власт, и да имаше, нямаше никому да отнима нито автомобила, нито гювеча. Така е на пръв поглед, вие плиткоумни. А всъщност тъкмо на такива хора вие дължите и вашите автомобили, и вашите гювечи. Тъкмо на такива, защото те ги нямат.”<br />
<br />
<span style="font-style: italic;">1928 г., със съкращения от „Нещо за признателността – мисли по случай погребението на проф. Д-р Иван Шишманов”; Александър Балабанов „Студии, статии, рецензии, спомени”; Български писател, София, 1973 г. Източник: </span><a href="http://www.cao.bg/index.php?article=4796652&pages=1&category=1" style="font-style: italic;">Център за анализи и образование</a>Петърhttp://www.blogger.com/profile/11753538889240099252noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-4500028025685210319.post-75826901459206194762010-07-31T19:49:00.002+03:002010-07-31T19:52:48.706+03:00Държавници и поети<div style="text-align: right; font-weight: bold;">Александър Балабанов<br /></div><br />Поезия наричам и всички изкуства. Политици наричам мъжете, които са, които са били, които се готвят да станат царе, министри, дипломати, шефове и лидери на партии. Политиката и поезията стоят едно от друго така далече, както земята от небето.<br /><br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgC6bevoTXyR-b-yxnZSrEmO2uIGNMxJ1Oh1mO-dl_pmLQwzH9wJOyhkldgUfDL63yQtojT8Ft0EBtWn9q5R8AWdOZ-LKyspxj8LRsxS0v_wHFOnfNRq6e4T7Kh-61e6IJH_UpdoWtIQb0/s1600/aleksandur_balabanov.jpg"><img style="margin: 0pt 10px 10px 0pt; float: left; cursor: pointer; width: 166px; height: 168px;" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgC6bevoTXyR-b-yxnZSrEmO2uIGNMxJ1Oh1mO-dl_pmLQwzH9wJOyhkldgUfDL63yQtojT8Ft0EBtWn9q5R8AWdOZ-LKyspxj8LRsxS0v_wHFOnfNRq6e4T7Kh-61e6IJH_UpdoWtIQb0/s320/aleksandur_balabanov.jpg" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5500114219607845522" border="0" /></a>Политикът е човек на разсъдъка, на ума, на логиката, на пресметливостта, на делото. Поета – поета, ще рече и художника, музиканта, артиста, танцьора, въобще поета е човек на въображението, на призраците, на мечтите, на безделието. Но както земята и небето се допират до хоризонта чрез въображението ни, така и поезията има своя хоризонт чрез земята, чрез политиката. Тоя хоризонт е единственото общо между политиката и поезията, той е единственото хубаво нещо, единственото възвишено нещо на политическата дейност, която сама по себе си е низша проява на човешкия дух. Политиката задоволява не по-други нужди на човека, отколкото са яденето, пиенето, спането и пр., тя е физиологична помощ.<br /><br />Само фантазията, само стремежът към по-високи сфери може да даде на политиката от блаженството на поезията, от радостта на съзнанието, че твориш, че си бог в човека. Тя дава замах на политиците, тя дава сила на техните мисли, образ на техните въжделения за повдигане на народа. Бих желал да няма нужда изрично да обяснявам, че не искам поезия в политиката, както никой свестен не би поискал политика в поезията. Нито мисля, че политикът трябва да зареже работата си и да се занимава с поезия.<br /><br />Но аз знам, че за добрия политик интересът, живия, личния интерес към поезията е необходим, ако иска той да бъде наистина нещо за народа. И необходим е не само защото въобще всеки държавник трябва да има пред очи винаги както целия материален, така и целия духовен живот на народа си, а е необходим предимно за неговото лично духовно състояние. Тоя интерес ще го предпази от загрубяване, от опустяване, от душевна мизерия, от затъпяване и озверяване.<br /><br />Ще спомена няколко примера от стари и от нови времена. Солон, действително най-мъдрия законодател на древна Гърция, човекът, комуто целия народ повери неограничената власт в държавата, за да я уреди, за да я спаси от анархията, за да я изтръгне от хаоса, в която я хвърлиха социалните и партизанските ежби на негодниците, тоя Солон е бил с активен интерес към поезията, писал е и е оставил много елегии. А малко преди да умре, е тъгувал най-много за дето няма да може да чете Сафо.<br /><br />Александър Велики е най-големият политик и най-гениалният стратег, какъвто се е раждал на света. Силата на неговата фантазия създаваше шеметни подвизи в политиката и във войната. Сигурността на неговия политически ум най-добре може да се докаже с факта, че всички градове, колонии, институции, които Александър Велики основа в Азия и Африка и досега са с голямо значение. Неговият реализъм в политиката и неговото военно изкуство и досега удивляват човечеството.<br /><br />И тоя Александър е водел със себе си в най-почтени и свободни обстоятелства много учени и поети и е подигал и насърчавал с личния си интерес тяхната работа. Сам той, както е известно на всички ни, е държал винаги под възглавницата си Илиадата. И ако Александровото дело не биде доведено докрай, то е, защото той не знаеше, че ще умре от треска едва навършил 33 години.<br /><br />Всеки, който се интересува от живота и делата на великите държавници, ще види, че литературата играе голяма роля в техния живот, че те имат своите любимци между поетите и художниците... Изтъквам още веднъж и по тоя по-рязък начин: може поети и художници да уреждат една държава, това не е никак странно: напротив, има много примери за това. И държавата няма да бъде много по-лоша от държавата на другите, на адвокатите и на лихварите.<br /><br />Не това искам да кажа аз, че поети и художници трябва да управляват, нито пък само философи, както проповядва Платон. Моето желание е по-скромно: тия, които се занимават предимно с политика, те не трябва да се оставят да им изсъхнат душите, да им умре и последното въображение, което е тъй необходимо за всеки държавник-творител.<br /><br />Несправедливо ще бъде да отричаме интерес към поезията на българските държавници. Напротив, едва ли има държава в света, която като България да е закърмена с поезия. Всичките дейци по нашето Възраждане, борците за политическа свобода, първите наши държавници, въобще строителите на българската държава, те не само че имаха жив интерес към поезията, ами и повечето от тях самите бяха поети. И тяхната работа бе благословена, това, което те направиха, то бе наистина нещо. Паисий, Раковски, Ботев, Славейков, Каравелови, Стамболов и др.<br /><br />От петнайсетина години нашия живот биде подзет от един такъв студен, мрачен, сух материализъм, щото и нашите държавници почнаха да се въртят само в неговата сфера. Държавата ни се обърна на едно адвокатско и банкерско учреждение. Народното събрание ставаше все повече и повече събрание на лица от тези професии, които, колкото и да са достойни и даже отлични сами по себе си, все пак сами ще знаят, че един народ не може да се води тъй едностранчиво. Тая едностранчивост – тя е причината за всичката ни днешна мизерия.<br /><br />Ето защо с тия няколко мои нахвърлени мисли аз си позволявам да призова уредниците на нашия държавен и обществен живот да се позаинтересуват малко повече от всичко това, което наричаме поезия в живота. Да погледнат на човека като на същество, което знае не само да яде и да пие, и да работи, а да мисли, да чувства, да плаче, да се радва, да страдае, да ликува, и да се опиянява. И тоя интерес не трябва да бъде само материален, а жив, личен, свой.<br /><br />И нека знаят всички, че живота без поезия е пустиня, е мрак. Че всичко би загинало невидено и нечуто в тоя мрак, ако да не бе светлия лъч на поезията, която единствено има сила да прави от случайното нещо трайно и вечно, да дава смисъл на едва забелязвани събития и пориви. Вехнат и чезнат делата и подвизите, живее и вечно дее само словото.<br /><br /><span style="font-style: italic;">1922 година, със съкращения от „Държавници и поети”; Александър Балабанов „Студии, статии, рецензии, спомени”; Български писател, София, 1973 г. </span><span style="font-style: italic;">Източник: </span><a style="font-style: italic;" href="http://www.cao.bg/index.php?article=4796652&pages=1&category=1">Център за анализи и образование</a>Петърhttp://www.blogger.com/profile/11753538889240099252noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-4500028025685210319.post-75416493677853668172010-06-28T20:19:00.001+03:002013-06-21T07:48:33.773+03:00Кожодерският маслосвет<div style="font-weight: bold; text-align: right;">
Александър Стамболийски</div>
<br />
Там, във В. Търново, старите български боляри или старите български кожодери погребаха двете стари български царства. Те ги погребаха, защото се бяха отчуждили от народа, бяха забравили неговите болки, бяха глухи за неговия глас и бяха станали грабители, изедници на неговия труд и похитители на неговите права и свободи.<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEiQhld8yWMI-BQbLf_2HigheqvbnRATgF-DjWwsI-5Qda9GLCIO0oN4IwVYKF3PfaMHxOJ5QrB9j5hCy6E-m0hSO-8U9l6sAGapL-9-HFXPu8BsiUJ16sVuDBbb1AVVGyGwAHoBx3ibjWU/s1600/image7O8.JPG" imageanchor="1" style="clear: left; float: left; margin-bottom: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" height="320" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEiQhld8yWMI-BQbLf_2HigheqvbnRATgF-DjWwsI-5Qda9GLCIO0oN4IwVYKF3PfaMHxOJ5QrB9j5hCy6E-m0hSO-8U9l6sAGapL-9-HFXPu8BsiUJ16sVuDBbb1AVVGyGwAHoBx3ibjWU/s320/image7O8.JPG" width="226" /></a></div>
Българският народ е такъв, какъвто го виждаме днес: трудолюбив, пестелив, честен, героичен и свободолюбив. Болярите и генералите го тласкаха в нескончаеми войни, избиваха го, оголваха го и продължаваха да го владеят и да се гаврят с неговите съдбини. Понякога, когато той започваше да роптае, те се деляха на партии, на военни лиги и даваха вид, че се борят помежду си за доброто уж на самия народ. А когато народът отчаян и разумел тяхната игра, се възбунеше срещу болярите и генералите, всички тия два сорта кожодери се блокираха в едно, събираха пари за борба срещу народа и изпращаха в чуждите държави депутации, за да искат помощ и по тоя начин да задържат или възстановят властта си.<br />
<br />
Чужденците охотно им даваха тая помощ, защото болярите им предлагаха злато, земя, разкошен и развратен живот. Всеки боляр се надпреварваше да отвори своя дом за чужденеца, да го нахрани и напои и да му предложи жена си, сестрите си или дъщерите си. Чужденците, след като се пресищаха от болярското имане, посягаха и върху отечественото. И по тоя начин българските царства незабелязано пропадаха.<br />
<br />
В. Търново беше престолен град, беше столица, заради това българските боляри и генерали там изкопаваха гробниците на българските царства.<br />
<br />
Историята обаче сякаш, иска да се повтаря. И на новото българско царство, това, което се създаде от освободителната война на русите, българските боляри туриха динамит в Търново. Там през 1911 г. демократи, народняци и цанковисти в блок измениха Конституцията, стъпкаха я и развързаха ръцете на цар Фердинанд да води българския народ на кървави човешки касапници.<br />
<br />
Когато Ал. Стамболийски от името на целия Земеделски народен съюз и от това на цялата опозиция изказа в лицето на Фердинанд и неговите боляри протеста на целия работен народ срещу това мерзско и ужасно дело в Търново, болярите в това царство — Т. Тодоров, Ат. Буров и Борис Вазов, хвърляха смрад и кал върху пробуждащия се народ и защищаваха с жар и сквернословие политиката на царизма и боляризма. (Вижте дневниците на петото Велико народно събрание, за да видите каква истина е изказал Стамболийски и другарите му и какви глупости са говорили и тогаз тодор овци, вазовци и буровци.)<br />
<br />
В Търново се изкопа гробът и на Третото българско царство. Първите гробокопачи бяха Фердинанд, Гешов, Тодоров, Малинов, Ляпчев, Данев, Маджаров, Драгиев, Христов, Муша-нов, Вазов, Буров — тия, които днес образуват черния блок. Трите войни след тая дата и двете катастрофи са тяхно дело.<br />
<br />
Окървавените и опозорени търновски боляри Тодоров и Буров оповестиха, че на 17 септември 1922 г. цялата чернобло-кова сган от Северна и Западна България ще се събере там, за да осветял новото си съзаклятие против народа и държавата, които са им отнели властта, т. е. правото да хвърлят народа във зойнд и свободата им да го ограбват, както намерят за добре.<br />
<br />
Към цялата тая кожодерска и человекоедска тайфа тоя път се присъединява и най-младият видински болярин — раята на политически покойния Найчо Цанов, който някога в Петото Велико народно събрание, в същото това Търново, с групичката си се присъедини към протеста на Стамболийски и земеделската група и се бори рамо до рамо с тях против същите тия народни джелати и изедници. Липсва само Фердинанд, но, казват, бюста м:у щели буровци, вазовци и тодоровци да занесат и понеже Фердинанд беше друговерец, щели да поставят тоя бюст пак в търновските лозя, както по-рано, в някакъв си „бел дом" на г. Джонов, който минавал за черноблоков синодален старец.<br />
<br />
17. IX иде. Убедени сме, че целият Търновски окръг ще се стече .на този черноблоков съзаклятничееки маслосвет при Кулата на хвърления някога в Янтра чужденец Балдуин. Ще при-съствуват и представители на Врангелз. Щяло да има и чужди представители, на които ще се дадат пиршества и щели да им обслужват денонощно все отбор боляркн в кърваво-копринени дрехи, дошли специално за тая цел от София. Говори се, че щели да присъствуват масово като сеирджии сдружени земеделци, кумани, богомили, заиаятлии и друг всевъзможен „нзмет" от разбунения срещу болярите народ. След съзаклятническпя маслосвет вместо гладиаторски игри, т. е. борба с бикове, щяло да има хвърляне през глава в Янтра от височините на Търново, Трапезица и Царевец. Буров, Тодоров и Вазов щели първи да се хвърлят, за да се дадело пример на всички боляри, болярчета и боляркини как се дава жертва за черноблоковия светъл идеал — властта.<br />
<br />
Ние ще кажем:<br />
<br />
Амин и на многоя лета!<br />
<br />
<span style="font-style: italic;">Подпис: Силвио Пелико<br /><br />В. „Земеделско знаме", 6. IX. 1922 г. </span>Петърhttp://www.blogger.com/profile/11753538889240099252noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-4500028025685210319.post-51847141218109652762010-06-28T20:14:00.001+03:002010-06-28T20:14:59.899+03:00Спомени из моя живот<div style="text-align: right; font-weight: bold;">Димитър Маринов<br /></div><br />... Майка ми Вълкана, както казах, беше тънка, висока, с бяло лице, руса коса, черни очи и големи клепачи; ходеше в граждански дрехи, но често се обличаше и в летни селски дрехи: риза с шити поли и ръкави, престилка алена и вълненик ален.<br /><br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="http://2.bp.blogspot.com/_CULfDo8YCm8/TCjXmWmmv7I/AAAAAAAACFc/BrgX5aqp3uI/s1600/mar123.jpg"><img style="margin: 0pt 0pt 10px 10px; float: right; cursor: pointer; width: 254px; height: 320px;" src="http://2.bp.blogspot.com/_CULfDo8YCm8/TCjXmWmmv7I/AAAAAAAACFc/BrgX5aqp3uI/s320/mar123.jpg" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5487873199853453234" border="0" /></a>Тогава беше най-красива.<br /><br />Вънкашната й красота показваше вътрешна душевна красота. Тя беше ангел в человечески образ. Никой никога не я виде да се разсърди или да псува. Когато й се сърдеше и караше за нещо баба ми Бона, тя казваше само "Сгреших, мамо" и плачеше. Мене, при всичко че бях немирник, никога не ме е псувала-гълчала, нито ударила, само ще кажеше "Няма да те обичам" и тия нейни думи ме укротяваха до разплакване.<br /><br />Имаше една усмивка, с която омайваше. Имаше чудесен глас. Някога, като мома, е била първата песнопойка в селото и хороводка.<br /><br />Обичта й към мене беше безгранична, дори до разглезване.<br /><br />Баща ми Марин беше третият син. Още като малък - 12 годишен - баща му го дал в Лом да слугува в една керемидчийница, т.е. да прави керемиди и тухли. На 14-годишна възраст той отишел във Видин да учи занаят, дето тогава са отивали всички, защото само в тоя град е имало еснафи. Той станал кожухарски чирак. Не склопил година, когато една случка с калфата го принудила да напусне тоя майстор и да отиде в Цариград. В това време няколко граждани от Видин и Белоградчик се пригатвяли да отидат на Божи гроб, и тръгнали от Видинското скеле с гемия. Баща ми се приставил при тях и с тях стигнал до Цариград. В тоя град преседял цяли 20 години и оттамо и прекорът му - Стамболия, - а понеже бил и в Мала Азия всред кюрдите, чийто език той бе научил, и се върнал в Лом в кюрдско облекло, носеше още и прекора Кюрд.<br /><br />Тук след една година лутане най-после щастието му помогнало, та [да] влезне в конака на един паша, по име Хюсеин паша, родом кюрд, който заемал висока длъжност при Дивана , при когото останал цели 19 години.<br /><br />Баща ми, като стигнал в Цариград с поклонниците, настанил се при един караманлия яйчар, т.е. търговец с яйца, и баща ми ходил из улиците да продава яйца. Един ден на Ат-мегдан имало много деца и в това време изпуснат кон летял право към децата; всички избягали, само една арапкиня с едно момиченце на 4-5 години останала: тя паднала и детето почнало да плаче. Конят бил вече [на] няколко разкрача. Баща ми, без да мисли, скочил между коня и детето, грабнал го и отстъпил настрана. По тоя начин той избавил детето, но сам бил наранен от коня, който го ритнал.<br /><br />След неделя от тая случка той бил подирен от слугите на един паша, намерен в дюкяна на караманлията, дето лежал още болен, и го откарали в конака. Тамо той бил излекуван и взет за вътрешен слуга. Като избавител на момиченцето, дете на тоя паша, той бил награден и обкръжен с голямо внимание. Той бил преименуван Мустафа и под това име минавал в конака.<br /><br /><a onclick="expandcollapse('MAR34')" href="javascript:void(0);">[+/-] ...виж целия текст</a><br /><p></p><div class="texthidden" id="MAR34"><br /><br />Това внимание го привързало дотолкова към пашата и семейството му, щото когато пашата паднал в немилост, бил интерниран в Коня, а имотите му конфискували и целия сонм слуги и слугини напуснали дома му, баща ми един останал при него и бил съучастник в изгнанието му. Повече нещо, баща ми бил заставен от тежките условия, в които бил поставен пашата и семейството му, да иждиви и своите спестени суми.<br /><br />После петгодишно изгнание невинността на пашата се доказала, той бил отново повърнат на длъжност и конфискуваните му имоти били повърнати. Той бил назначен за паша в Смирна (Измир гяур). Сега пашата се отплатил на баща ми. Дал му една крупна сума и го назначил за аянин в града Вурла, дето прекарал цяла година.<br /><br />През всичкото време баща ми минавал за турчин под името Мустафа. Освен пашата и семейството му, никой друг, дори и слугите и аранканите, не са знаяли, че той е християнин-гяурин.<br /><br />Той имаше иконка малка с два капаци, която се заклапяше: на средата Св. Богородица, от страните - на един капак беше ликът [на] Св. Димитър, а на другия - Св. Георги. Тая икона носеше в мушамена кесийка във вид на амайлия под левата мишница. Вечер и заран той е изваждал иконката, помолвал се Богу и пак я скривал. Тая иконка ми даде на смъртния си час, но после при претърсването, което турците направиха в дома ми [през] 1876 година, заедно с книжата беха зели и нея и се изгуби. Не ми я върнаха. Наверно от фанатизъм бяха я съсипали.<br /><br />Баща ми бил в пълното разцъфтяване на възрастта си. Беше висок, но крупен, набит, с мъжка снага; беше рус, черни големи очи, големи мустаки и вежди и възбяло лице. Пашата из голяма обич бил решил да го ожени за своята дъщеря Емине, за която цел му предложил да приеме исляма; обаче баща ми категорически отказал, като казал, че най-скъпото нещо за него е вярата и който променява вярата си за земни блага, той е алчак човек. Пашата останал възхитен от тия му убеждения. Баща ми вече решил да се върне в Лом при родителите си и пашата се съгласил. Като бил богато обдарен както от пашата, тъй и от семейството му, през пролетта на 1840 година тръгнал с гемия от Смирна, която отивала за Солун. Снабден с препоръчителни писма до пашите в Солун, София и Видин, баща ми стигнал в Солун, наел три коне за багажа и сам той на своя бял ат, подарен му от пашата, тръгнал по сухо за София. Тогава единствените кираджии за София са били софийски и радомирски селени с коне, които ходили до Серес, Драма, Солун, дето занасяли сливи, ябълки, круши и други плодове от Кюстендил и Дупница, а оттамо донасяли: памук, тютюн, ориз, червен пипер, зехтин в тулуми, лимони, портокали и различни други колониални стоки. В София се представил на пашата, комуто предал писмото от смирненския паша, и оттам тръгнал за Лом, дето пристигнал за Гергьовден.<br /><br />Той бил облечен в кюрдско облекло, каквото са носили кюрдските бейове: сърмени сукнени шалвари до изпод коленете; елек сукнен сърмен; ентерия сукнена сърмена, чалма с кече, пояс "тарабунуз" триполи , отгоре препасан ален силях; на краката дълги бели памучни чорапи с алени еминии или алени чизми. Отгоре - връхна дреха, наметало, наметната от хубава камилска вълна. На силяха забоден ха[н]джар и пищов.<br /><br />С пристигането си той се представил на Исмаил войвода.<br /><br />Пристигането на баща ми в Лом в туй облекло привлекло вниманието на целия град; и турци, и българи, които не били виждали такова облекло, са искали да видят баща ми.<br /><br />Той говорил хубаво турски цариградски диалект, с което той и по-късно правеше силно впечатление на турците. Говореше и кюрдски, отдето получи прекор "Кюрда".<br /><br />Атът продал на Исмаил войвода, защото, първо, не е имал къде да го гледа.<br /><br />Заловил се за търговия и есента, след като се свършила новата къща, той се оженил.<br /><br />Баща ми бе висок, едър, красив, с развити мускули и когато тръгнеха с майка ми, той изглеждаше бор, а майка ми - елха. Такава прилика.<br /><br />По характер беше кротък и благ. През целия си живот той не е тъжил някого в съдилището, нито бе тъжен. Макар че бил избиран за ааза в межлисите, той всякога е отклонявал туй звание.<br /><br />За черковен и училищен настоятел той бил избиран няколко пъти и тая длъжност е приемал и изпълнявал с преданост.<br /><br /><br /><br />Това беха моите родители, в чиито ръце Бог предаде моето отгледване и възпитаване. Макар и осиновен, аз съм бил обкръжен с една редка нежност и милост, дори съм бил и разглезен, както казват в Лом. На софрата аз всякога съм седел между баща си и дядо и мене са давани най-хубавите мръвки-кълки, ако се готвело някоя домашна гад (кокошка, гъска пловка или пуйка). Не помня никога, ама никога, да съм наказван с бой, макар че не бях образцов мирник. Редко съм псуван и мъмрен.<br /><br />Моето детинство съм прекарал тихо и щастливо. Боледувал не съм, макар че съм бил слабичък. Често съм уручасван, поради което майка ми ме водеше по баячки и врачки; помня, че носех постоянно амайлия, т.е. записка, ушита в мушама; тя беше зашита във феса ми отвътре. Страдал съм и от клинове , та майка ми ме водеше да ги гори кадъната на Халил Ередински, тоя същия, у когото дяда ми Боно, както споменах и по-горе, слугувал цели 20 години, додето дошъл баща ми и го отробил. За тоя дедо Боно аз ще говоря пак, защото той играе рол в най-трагичната част от моя живот.<br /><br />Имахме две кучета: Суро и Бамук. Суро всякога седеше в синджир вързано и го пущахме само нощно време. Беше много зло; Бамук беше по-малко, цяло бело, само на няколко места черно. То не беше вързано и се не отделяше от мене. С тия две кучета аз прекарвах повечето от деня. Суро умре от старост след смъртта на баща ми, а Бамук остана мой другар дори до 1868 год., когато отидох в Цариград. След мене то не приемало да яде нищо и го намерили мъртво - умрело от скръб заради мене. Но и тъй то беше остаряло.<br /><br />През цялото си детинство, т.е. от 1848 г. до 1859 год., аз съм живо, много живо запомнил само две случки в тоя къс от живота ми: кога се давих и когато ме отведоха за пръв път в училище. ...<br /><br /><br /><br />... През 1858 год. домът ни бе постигнат от едно голямо нещастие. Майка ми Вълкана падна изначало в меланхолия, а после в нервно разстройство. Дохаждаха минути, когато тя изгубваше всяко умствено съзнание. Много се измъчваше, а с това измъчваше и всички ни. Каква мъка усещах, когато тя не можеше да ме познае, не можеше да ме прегърне и целува. Така трая до Св. Троица другата 1859 година, когато почина. Баща ми всичко употреби, за да й помогне, но никаква помощ не можа да й се даде. Закопахме я.<br /><br />Изгубването на майка ми, добрата и благата ми майка, произведе такова силно впечатление върху ми и упражни такова могъщо влияние върху детската ми душа, щото аз почувствувах като че отрезаха нещо от мене, от моята радост, от моето желание да живея. Наистина останаха деда ми и баба ми, които нежно ме обичаха, баща ми, който бдеше над мене като на най-ценно нещо – но майка ми, нейните милувки, нейните целувки, никой не можеше да ми даде и не ми даде, както казах и по-горе.<br /><br />Есента почина и баба ми. В къщи останахме ние трима: деда ми, баща ми и аз. Бех 10-годишен, но всичко това повлия върху ми така силно, щото аз остарех с години и разбрах всичката грозотия на положението в къщата.<br /><br />Имахме съседка до нас, кумица Цвета Торньовица, и тя ни услужваше – било за готвене, шетане из къщи и пране. Но и тя си имаше къща, мъж и деца. Това принуди баща ми да се ожени на пролетта, 1859 година.<br /><br /><br /><br />В училището аз стоех на същата точка: калфа и главен показвател, без да науча нещо повече от онова, което знаех от Пишурката. Баща ми съзнаваше това. Всичките ми другари беха напуснали училището и беха: едни при бащите си и дюкяните-бакалници, а другите на дюкяните-занаятчийници, т.е. учеха занаят при бащите си. И баща ми можеше да стори същото, но не го направи. Той беше неграмотен по български, но знаеше да пише и смята по турски и си служеше [с него] в търговията и във водене търговските тефтери. Само когато имаше много работа, той ме оставяше на дюкяна да му помагам, но не ме отделяше от училището.<br /><br />Макар и безкнижен, той беше горещ учебнолюбец: искаше да ми даде едно високо учение, да ме направи доктор. Понеже в Лом не можех да бъда приготвен, той, по препоръката на Пишурката, бе решил да ме изпрати в Белградската гимназия. За тая цел той ме пригатвяше. Пишурката ми предаваше частно френски и гръцки; Гьоко Маргетич, един от камарашите, т.е. чиновник в монопола на солта, който бе зел сръбският крупен търговец майор Мишо, ме пригатвяше в латински и немски, па и сръбски; латински – основни познания, по немски – усилено. Сметаха да постъпя направо в трети клас с изпит.<br /><br />Аз употребих силно прилежание и вече втората година – 1863 – аз бръщолевех свободно гръцки, немски и френски.<br /><br />В Белград щях да отида 1864 год., но нещастието се изпречи на пътя ми и осуети всичките планове. 27 декември 1863 год. баща ми се помина; на пътя за селото Чупрене силно се простуди и след тридневно боледуване издъхна.<br /><br />Третият ден, откак бе заболел, той позна, предчувствуваше, че ще умре. Заранта, когато щях да отида на дюкяна (аз бех напуснал училището от м. септември и бях станал дюкянджия, търговец) той ме повика и като каза на всичките да излезнат, кимна ми с ръка да се приближа до него. Като пристъпих до леглото му, той ми подаде ключовете от ковчега, в който държеше парите и ценните книжа, записите и други, и ми каза да му подам малката кесия, в която беха жълтиците, защото има друга по-голяма торба, в която беха сребрените пари. Отнесох му кесията и той я сложи до главата си. Сетне ми каза да му дам вързопа със записите. Отнесох му ги. Той ми каза да ги развържа и един по един да му чета кой запис за кой длъжник е. Отбра повечето, като остави само няколко. Събраните ми даде в ръката и каза: "Хвърли ги във фурнята!" Изпълних волята му. Когато те пламнаха, той каза: "Барем те да ме споменават!"<br /><br />Няколкото останали записи по негова поръчка турнах пак в ковчега.<br /><br />После развърза кесията, бръкна в нея и извади жълтици, все кръменци (минцове, австрийски жълтици); отброи сто жълтици и ми ги подаде с насълзени очи (дотогава никога не бех го виждал да плаче), прегърна ме и ме притисна силно до гърдите, като ме целуна по челото: "На, земи тия жълтици – ми каза, – скрий ги и пази добре и никому не казвай за тях. Недей ме кле, че не можах да направя за тебе повече нещо. Ето така, ненадейно дойде смъртта. Я ще умрем, синко, а ти остаяш без никого и от тука ще те изпъдят, защото (той млъкна, за да преглътне, защото сълзите го задавиха) ти си ми раненик!"<br /><br />Тия думи ме поразиха и аз заплаках.<br /><br />– Недей плака – каза ми той, след едно по-дълго мълчание. – Бог ще бъде с тебе; моли му се и Той няма да те остави. Помни само тия мои съвети и думи: "По курви да не ходиш и за курва пара да не даваш; карти в ръце да не ловиш; от пиянство и пияници далеко да бягаш; с лоши другари да не дружиш; думата, която си дал, твърдо да държиш, защото вол се връзва за рога, а човек за езика; по-стари и по-учени почитай; моли се Богу заран и вечер, труди се и учи и Бог няма да те остави. Светът е на сираците. Целувай ми ръка и да ме не кълнеш" – завърши той и ме прегърна силно, целува ме пак по челото и бузите.<br /><br />Целувах му ръка, турнах кесията пак в ковчега, заключих го и дадох му ключовете. Целувах му пак ръка и си излезох потънал в сълзи и плач. Не можах никому нищо да продумам. Отидох на дюкяна и край мангала на пишкюна седнал, аз се вдълбочих в размишление върху станалата сцена и тъмни мисли покриха душата ми. "Ще те изпъдят, защото ти си ми храненик", т.е. не съм му същински син. Значи моята блага и добра майка Вълкана не е била моя майка, добрият и милият ми баща Марин не ми е баща! Тогава кой съм аз? От къде съм? Кой ми е баща и майка? Дали не съм рожба на престъпление? Дали баща ми не е някой разбойник, а майка ми някоя блудница, които ме хвърлили на улицата? Ох, сърцето ми се късаше на парчета. Чувствувах се унизен толкова, щото и циганчетата, които ходеха из улиците голи, боси и одърпани, стоеха по-високо от мене – те имаха майка и баща; те знаят коя им е майка, кой им е баща. А аз?<br /><br />Гъста тъма покриваше душата ми; никакъв проблясък на кръгозора на моята душа. Но ето една звездичка блещукна. Това бе мисълта: "Тая блага и добра майка Вълкана, тоя добър и мил мой баща Марин няма, не са можали да ме земат от улицата; трябва да са ме зели от някое добро, но нещастно семейство!" И тая мисъл ме озари, осветли, и целият кръгозор на моята изстрадала душа беше светъл.<br /><br />Колко съм стоял в тоя буден сън не зная, но един глас дойде, та ме събуди:<br /><br />– Митко, бай Марин бере душа и те вика да те види, додека не е издъхнал – ми каза някой. Обърнах се и видях добрия наш съсед бай Мико Кюркчията.<br /><br />Веднага скочих, препречих две дъски на дюкяна и тичешком отидох дома. Като се изкачих горе вкъщи, казаха ми, че баща ми вече дал душа, ей-сегичка. Питал все за мене. Влязох в стаята и видях го обърнат нагоре с лице и в ръцете му, прекръстени на гърдите, свещ запалена. Хвърлих се върху него и полегнах. Той беше нажален, много нажален. Очите му заклопени, но пълни със сълзи, които още течеха по лицето му: бил плакал много. Лицето му още топло. Изтрих сълзите му, целувах очите му, челото му, устата му, ръцете му и го молех да погледне още веднъж, ето, дошъл съм, и да ми продума. Но... той мълчеше.<br /><br />Беха дошли бай Кало Петров, бай Панто Матов, Коста Стаменов и още някои други негови приятели. Вече беше време да го къпят и приготвят за вечния му дом. Но да съкратя тоя разказ.<br /><br />Погребахме го на 28 декември.<br /><br /><br /><br />В къщи останахме: дедо Боно, аз и мащеха ми Гена.<br /><br />На другия ден аз трябваше да отида на магазията, защото от село беха докарали няколко селени зехире . Отидох и стоварих зехирето, спаднах на тефтера и изпратих селяните, които много жалеха за баща ми.<br /><br />До нашата магазия беше магазията и кантората на Мола Махмуд, банкерин турчин и крупен търговец на зехире, вълна, овци, говеда и пр. Той беше много добър приятел на баща ми и кредитор негов, от когото баща ми теглеше пари и комуто продаваше събраната стока: зехире, овци, вълна и пр. Тоя Мола Махмуд ме повика, та изказа своето голямо съболезнование за смъртта на баща ми и ме полита какво мисля: ще продължа ли търговията на баща си. Аз му казах, че не зная нищо. "Продължи – ми каза той – и в мене ще имаш своя баща". Целувах му ръка и си излезах. Тоя благороден турчин си удържа думата: той ми остана като баща през целия си живот, както това ще имам случая да го кажа и на друго място. Бог да го опрости на неговата вяра. Всичко това вечерта казах на деда си и той всичко одобри.<br /><br />И тъй, аз поведох търговията на баща си: давах пари на селяните и прибирах стока.<br /><br />Пари взимах от Мола Махмуд, който беше ми отворил кредит при своя касиер Осман ефенди от 20 000 гроша.<br /><br />Мащехата ми си излезе още на първата неделя, но в ковчега на баща ми парите нямаше; бяха останали само записите. Ключовете бяха под възглавницата на баща ми; после ги намерихме отгоре на печката, но парите липсаха и никой не знаеше кой е отварял ковчега.<br /><br />Мене ме мъчеше откритието, което ми направи баща ми, че не съм му същински роден син, а храненик. Втория ден, след като си излезе мащехата ми, аз запитах дедо Боно.<br /><br />– Дядко, моля те, кажи ми, истински син ли съм на татко или са ме зели храненик, и от кого, от къде: от тук, от града ли, или от някое село и от кое?<br /><br />Той ме изгледа и ясно беше, че този въпрос го бе изненадал много. Той помълча и ми каза:<br /><br />– Кой ти каза това? Какъв храненик! Ти си наше рождено чедо.<br /><br />– Ама, яла лолка батена казала, че съм храненик.<br /><br />– Ти не слушай хорски приказки – ми каза той. – Ти си наше чедо.<br /><br />Тоя отговор не ме успокои. Че съм храненик, кой по-добре можеше да знае от баща ми, както ми го каза, но аз исках да зная кой съм, отде съм и кои са моите родители.<br /><br />Кумицата Цвета, която ни шеташе и след смъртта на баща ми и ме много обичаше, ще знае да ми каже – си помислих и един ден я запитах. И тя изначало се помъчи да ме излъже, т.е. че не съм храненик, но най-после каза:<br /><br />– Наистина, кръстниче, ти си храненик; зели те от село Вълчедръма от един добър човек. Майка ти умрела и ти си останал сираче на три месеци и понеже не е имало кой да те гледа, баща ти – дедо Върбан – те дал на кръстник Марин. Дедо Върбан и сега е жив; имаш и брат и сестра.<br /><br />До тоя момент аз не съм знаял нищо, нито пък тия лица: баща, брат и сестра, се вестявали някога в дома. Сега се успокоих. Значи семейството, от което съм земен, е добро и почтено и техното нещастие е било причина да ме дадат в друго семейство. Това беше за мене доста. Друго аз не исках да зная.<br /><br /><br /><br />Аз имах леля – сестра на баща ми – Божана, която беше оженена за Илия Ралчов, един виден майстор кожухарин. Те ни беха съседи през една къща – делеше ни къщата на бай Мико. Досега в тая леля (която наричах “лолка" по ломски) аз имах много нежна и милваща ме жена – майка след смъртта на майка ми Вълкана. Баща ми, когато се върнал из странствуването си (гурбетлъка), леля ми Божана била мома. Като се оженил татко, оженил и нея. Той купил мястото за къщата, а помогнал и в направата на къщата им. Така щото откъм наследство от баща си леля Божана нямаше какво да дири, па никога не е и дума спомняла за това нещо. Леля Божана имаше три дъщери: Велика, Ванка и Гика, и двама сина: Димитър и Никола. Аз бех връстник с Велика. Аз ги обичах като сестри, а и те ме обичаха като брат. Вуйка ми Илко, който ме и донел от Вълчедръма, не е никога проявявал към мене и най-малък белег на неприязненост и аз го почитах като втори баща. Такива беха моите отношения към най-близките роднини на баща ми.<br /><br />Прочее, за мене беше голяма изненада, когато след смъртта на баща ми аз забележих едно променение на чувствата на тези хора към мене. Станаха някак хладни и в обичта си към мене, познавах, правеха лицемерие.<br /><br />Един ден на магазията дойде бай Мико, същият наш съсед, и ми предаде думите на вуйка ми Илио: да гледам да си диря место, защото после смъртта на баща ми той остая наследник и аз като храненик нямам никакво право. Това ме още повече изненада. Вечерта казах това на дедо Боно и той само плачеше. Казах това и на Мола-Махмуд, но той ми каза: "Това да те не плаши. След баща ти наследник на всичко негово е деда ти и той, комуто иска, може да го даде." Казах го на дедо и той ме прегърна, и плаче. Разбрах, че и над него се прави давление, натиск, насилие. Всичко съобщих на Мола Махмуд и той ми каза: "Ако деда ти не те защити, ти трябва да си излезеш. Излезни и дойди при мене, аз имам место за тебе."<br /><br />Вечерта, като се върнах у дома, на вънкашните врата на къщата на леля Божана беха Велика и Ванка. Като ги поздравих, вместо да ми отговорят, Велика ми каза: "Ти още ли седиш у къщата ни? Кога ще си излезеш? Тая къща е наша." Не отговорих нищо.<br /><br />Стигнах у дома и казах на дедо, като му заявих, че ще си излезна. Той ме прегърна, заплака и ми каза: "Недей излиза! Кому ме оставяш?" "Да не излизам! Да, но като настояват и като не можеш да ме защитиш" – му отговорих. Той само плачеше и мълчеше.<br /><br />Разбрах, че той е слаб да ме защити и че трябва да си излезна. Спокоен бех, че него – стар и немощен – не могат изпъди, а това ме мъчеше.<br /><br /><br /><br />Да отида при Мола Махмуд беше добре; имах осигурено бъдеще и кариера. Но в разбитата ми душа такива градежи и строежи не намираха място – беха чужди за нея. В мене възкръснаха с всичката сила, с всичката повелителна мощ впечатленията от примерите на Алекси человек Божи и Йоан Кукузел. Примерът на първия – да странствувам по градове и села в божячество, т.е. в нищета и да прося – ми се нравеше, но още повече ми се нравеше примерът на Йоана Кукузела, т.е. тамо в Атонската гора, в планинските усои и присои в безметяжност, далече от тоя суетен свят, да се посветя всецело в служене Богу. И аз реших да отида в Света Гора.<br /><br />"Описанието на Св[ето] Горските манастири" – книгата имах и бях я прочел няколко пъти. Чудотворните икони и Св. мощи на различните светии – божи угодници, духовните прелести, постниците с отшелниците в тях се рисуваха в мене все по-живо и от отвлечени понятия те получиха в мене един реален образ на святост, и аз ги гледах живо в моето въображение.<br /><br />Дойде 6 януари, Богоявление. Аз бех анагнос и бех облечен, та помагах на свещениците. След служба и водосвета, извършен на реката Дунав при австрийската агенцийница (Агенцията на австрийските параходи), аз се върнах у дома за обед, добре поизстинал, защото беше голям студ. Кумицата ни беше сготвила и донела обеда, и ние с дедо Боно обедвахме. Бехме свършили обеда, когато уйкьо Илко дойде вкъщи и влезна в стаята. Той почна да вика, че къщата не е почистена, че туй не било на местото си, че онуй било счупено и пр. Дедо Боно си зе кожуха (той ходеше в бели селски дрехи и носеше кожен кожух), легна на одъра си и се зави през очите. Аз седех безмълвен на моя одър. Като вика нещо четвърт час и обиколи всичките стаи, укьо Илия ме повика и аз излезнах, и отидох при него. Той стоеше в двора пред магазата: "Хем ти да гледаш да си излизаш оттук. Чу ли?"<br /><br />– Ще си излезнем, укье, ще си излезнем; но дека да отидем? Пътищата са затворени, студено е и не може да се пътува никъде, а пък в града при кого и дека да отидем, не знам. Па нямам и пет пари! – отговорих му.<br /><br />– Не знам. Я ти казвам да си излезнеш, оти я знам и другия край – каза той и си излезна.<br /><br />Тук в скобки да кажа и за жълтиците. Бех ги скрил на голо, но един мой роднина чрез различни хитрости сполучи да откопча от мене признание, че баща ми дал сто минцове и [с] обещания прелъсти [ме], та му ги дадох. После не видех пет пари. Та когато казах на укье Илия, че нямах пет пари, беше действително верно. Бех още вън и размишлявах върху поканата на вуйка ми, ето че той се повърна:<br /><br />– На магазията вече нямаш работа! – ми каза.<br /><br />– Добре, асли я не ходим вече три дни – му отговорих.<br /><br />– Дека са ключовете?<br /><br />– Тука са.<br /><br />Влезнах, та взех ключовете и му ги дадох. Той си отиде.<br /><br />Вече аз съм чужд в тая къща и непотребен. Това разбрах. Но къде да отида? При кого? Мола Махмуд ме прибира, но тамо душата ми не даваше ни да помисля. На друго место ме влечеше моята душа и моето сърце – Св. Гора. Но сега, в тоя студ?<br /><br />Влезох в стаята, защото изстинах и полегнах на одъра си. Дедо Боно плачеше. Заплаках и аз. Но плачовете не помогнаха.<br /><br />Станах и отидох при кумицата и й разказах всичко. И тя заплака; и тя плаче, но никакъв съвет, никаква помощ.<br /><br />Поизлезнах малко и отидох на вечерня. Другият ден беше празник Св. Иван, който тогава беше голем празник, защото имаше много Ивановци. Църквата беше пълна с богомолци. Протопопът, дедо поп Неделкьо, щеше да служи и ми каза, че утре пак ще се облека в одежди да му помагам.<br /><br />Върнах се от вечерня и отидох дома.<br /><br />Дедо Боно беше седнал край кюмбето (печка от тухли) и наведен бе замислен. Щом тропнах, той попита: “Кой е?" Аз му се обадих и той млъкна. Влезох вътре и седнах до него.<br /><br />– Чу ли – подех аз, – дедо, какво ми каза укьо Илио?<br /><br />– Я чух, че нещо ти казваше, но не можах да разбера, нали недочувам яко.<br /><br />– Каза ми да си излезна и да не стъпвам вече на магазията. Зе и ключовете.<br /><br />Той отново заплака: "Като си излезеш, кому мене ще оставиш? – каза.<br /><br />– Но какво да правя?<br /><br />Той млъкна и отиде пак на одъра.<br /><br />Аз поизлезох из двора и широката ни овощна градина.<br /><br />Кучетата ни Суро и Бамук скачаха около мене и скимтеха. Като че и те разбираха моето положение. Ходех из градината и се спирах при всеко дърво; всеко от тех ми приказваше за нещо из моето детинство. Сега всичко трябва да оставя, трябва с всичко да се опростя...<br /><br />– Кръстниче, какво правиш тамо, не видиш ли, че си изстинал – чух гласа на кумицата, която ни носеше вечеря.<br /><br />И наистина аз се свестих и усетих, че съм се вкоченил.<br /><br />Влязох с нея в къщи и в стаята. Не й обадих нищо. Какво ще ми помогне.<br /><br />Седнахме, та вечеряхме, а кумицата седеше, та чакаше да вземе паниците, да ги мие. Разговаряхме за много други работи, които не ни никак интересираха, но до нашия въпрос с укьо Илио ни думица, макар че и тя е знаяла много повече от нас. Леля Божана е ходила няколко пъти при нея, та й натяквала, дето ни готви и пере; тя – Божана – не може ли да готви на баща си и да го пере, а за оня – за мене – да си дири место, не бива да седи без работа (като че аз бех без работа) и пр. Но това ми кумицата разказваше отпосле. Свършихме вечерата и кумицата прибра съдовете да ги носи у дома си; аз я изпратих, за да туря чивията на портите. Затворих след нея портите и се върнах. Понеже на другия ден щях да ходя на църква много рано, та рекох да си легна. Съблекох се, направих си молитвата, целувах ръка на дедо Боно, както това си правех обикновено, и си легнах. Не се мина ни половин час нещо и тъкмо що ме отнисаше сън, когато някой силно почука на къщните врата.<br /><br />– Кой е? – попитах аз.<br /><br />– Стани отвори – ми извика сърдито някой и аз познах гласа на укьо Илио. Станах, та му отворих.<br /><br />– Оти си затворил портите толкова рано? Това така не бива, няма да позволим.<br /><br />– Легнах си рано, оти утре ще бъдем анагнос, та требва да идем по-рано у църква – казах аз. Той влезе в стаята и аз след него.<br /><br />– Ти още ли не си излезнал? Нали ти казах да си дириш место – каза той много сърдит.<br /><br />– Ще си излезнем, ама къде? Да ида някъде по градищата, студено е; а пък у града не знам при кого да идем – отговорих.<br /><br />– Я това не знам. Я не съм ти кехая; айде прибери си пъртошините и излезни!<br /><br />– Нека да преспим и тая вечер – казах му с плач. Сега по това време кому на къща да идем?<br /><br />– Не знам, хайде зимай и излизай – каза той и почна да ми хвърга дрехите.<br /><br />Дедо Боно, който се беше завил с кожуха, с плач каза: "Синко Илио, остави детето!"<br /><br />– Ти да мълчиш там! – А към мене се обърна с думите:<br /><br />– Ти що стоиш или искаш дърво? И това ще бъде – ми изкряска той много сърдито, събра дрехите ми, хвърли ги в очите ми и ме сграбчи, та ме изтласка из стаята.<br /><br /><br /><br />Излезох навън и той излезе следи мене. Хвана ме за ръка и, като отвори портата, тласна ме на улицата, и я затвори след мене. Аз бех гол и бос, а студ голям. Облекох се набързо и се обух плачешком. От моя плач беха излезли съседите да видят що става. Като разбраха, че съм изпъден по туй време, и то от вуйка си, те почнаха да негодуват и един дори извика много силно: "Какво правиш бе, Илио? Ти не знаеш ли, че сайбия не си на тая къща, а старецът? Не е ли те грехота? И ти си ми черковник!" (Трябваше да спомена, че вуйка ми Илия беше грамотен и знаеше черковен ред, та минаваше за черковник.) Всички ме поканиха да пренощувам у тех, но аз предпочетох да отида в кумицата (същата, която ни шеташе).<br /><br />Влезох и се поотървах. Видех обаче, да се нощува е невъзможно: в една тесна стая кумецът, кумицата, дете и сестрата мома на кумицата; за мене имаше място седешком до фурнята. Те ми отстъпиха място, но все пак един трябваше да нощува при кюмбето. Реших да отида в побратим Младен – тоя същия, комуто бех дал жълтиците; той имаше две стаи и едната беше доста широка. Убедих добрите си кумци да се съгласят на това мое решение.<br /><br />Като си облекох палтото, излезнах на улицата и тръгнах към намислената квартира. Като стигнах до къщата, почуках на портата. След малко дойде майката на снахата (тъщата Младенова) и попита кой чука. Като й казах кой съм и че желая да пренощувам в тях, тя каза да чакам, и отиде да пита. След малко се върна и ми каза да съм извинил, че не могат да ме пущат, защото имат мъничко (дете) и още не е кръстено, та ще се изтрови. Да съм отишъл на друго место. Нищо не казах.<br /><br />Постоях няколко минути в недоумение: какво да правя и къде да отида. А студеният ветрец духаше. Чух стъпките на старата жена как се отдалечаваше; чух и когато затвори къщните врата. Хрумна ми на ума да отида у другия си кумец, Моци. Осъждах себе си, как тая мисъл не ми дойде по-рано, та да не съм дохождал тук, а сега трябва да се връщам. Тръгнах с вяра, че кум Моци и кумицата Петруна, които аз венчах още като петгодишно дете, ще ме приемат с готовност. Из главната улица нямаше жива душа, а вятърът духаше по-силно и студът се чувствуваше по-яко. Тъкмо до улицата, дето трябваше да кривна, за да отида у тях, на кюшето срещнах нощния караул – четирма стражари. Беше и тъмничко. Аз бързах да кривна, когато чух глас: “Дур! Ким сън?" Отговорих “Аз съм" и застанах. Един дойде при мене и ме запита: “Камо фенер и дека отиваш?" Стражарите тогава беха повечето черкези и татари; тук между тях се случи, та нямаше нито един от ломските турци стражари, които ме познаваха. Какво да отговоря? Да седна да им разправям историята си: нито аз знаех толко турски, нити пък те знаеха и турски и български.<br /><br />– Отивам тук у кумеца – казах.<br /><br />– Кумец, кумец – анамам – каза същият и ме даде на едного да ме откара у конака.<br /><br />На такава среща аз никак не предполагах, та ме малко смъти; обаче като взех предвид, че тая нощ ще имам становище, без да досаждам никому, аз се и зарадвах.<br /><br />Стигнахме до конака и стражарят ме предаде на дежурния чаушин. Случи се, та такъв беше Исмаил чауш, много познат на баща ми, па и на мен. В Лом имаше една махла турска, “титре" наречена, която бе населена от турци, наричани читаци, читашка махла, останали от някогашните кърджалии турци, и говореха особен диалект турски. Тия читаци бяха изключително арабаджии, прекарваха сол и зехире от скелето до магазините и от магазините до скелето, в шлеповете и гемиите. Тогава нямаше други арабаджии кираджии в града. Бяха диви и груби човеци.<br /><br />Тоя Исмаил чауш беше читак, каквито беха и всичките стражари. Като арабаджия ни е карал сол от скелето и зехире от магазията и баща ми му е правил много добрини. Тоя Исмаил беше нещо като арабаджибашия. За него ще говоря на друго място.<br /><br />Щом ме видя, той извика по български (всичките ломски турци знаеха български и [с] българите в конака се разбираха по български): "Дека си бил?"<br /><br />– Сега ми е студено – казах аз; – нека влезем вътре и ще ти разправя всичко.<br /><br />Влязохме в кауша на стражарите. Имаше много малцина, защото едни бяха разпратени по селата, а други бяха пуснати по къщите си, а трети – по караул. Седнахме до кюмбето и му разправих всичко потънко . Той знаеше за смъртта на баща ми. Додето му разправях, той бе поръчал кафе. (В конака имаше кафе-оджак и кафето правеше килитчията, т.е. ключарят на затвора, пак стражар онбашия.) Като свърших разказа си, както той, Исмаил, така и другите стражари плювнаха и казаха такива думи по адрес на моя вуйкя, които аз не мога да предам.<br /><br />– Ето тоя одър е на Мустафа (един черкезин конен стражар); той е по селата – каза ми той – и няма да си дойде. Легни на него и спи. И други одри има, но тоя е близо до кюмбето – и си излезе, защото стражарите беха довели други такива, като мене скитници из тъмнината. Тях турнаха в затвора.<br /><br />Аз си съблекох само палтото, легнах облечен и се завих с палтото. Разсъждавах върху променчивостта на съдбата човекова. “Аз, Митко Маринов, син на Марин Бонов, Стамболията, до вчера щастлив, обичан и уважаван, днес като нощен скитник по улиците [съм] уловен от стражарите и докаран в конака да ме арестуват. (Тук изпуснах да спомена, че такива, уловени нощно време из улиците без фенер, хвърляха се в общия затвор и додето излезеха от тамо, голема мъка виждаха; понякога, особено ако няма кой да ги подири, престояваха цели недели и, за да ги освободят, трябваше да минат през много митарства и ги глобяваха.)<br /><br />Силно обаче порази душата ми друго обстоятелство. Исмаил чауш, турчин неверник (както ние християните наричаме турците), и още читак, ме прибра любезно, не ми каза ни една оскърбителна дума и ми даде подслон в тоя студ, а моя вуйка, християнинът, и още ревностен черковник и проповедник на морал, религия, правда, ме изпъди и хвърли на улицата, мен, едно дете безпомощно. Думите на Спасителя "Бех странен и скитник и ме прибрахте, дадохте ми подслон" кому ще прилягат – на вуйка ми черковника или на Исмаил, турчина? И сетих се за притчата на Христа за неговия йерихонски пътник, който паднал в ръцете на разбойниците. Както постъпките на левита и свещеника не рушат добродетелите на избрания еврейски народ и свещенослужителството, тъй делата на вуйка ми не рушат християнството. В такива мисли, завит с балтона през глава, аз се мъчех да заспя. Тъй в заспала будност аз прекарах останалото от нощта, като се изправяше всеки миг пред мене току-що преживяното мое унижение, оскърбление и падение.<br /><span style="font-style: italic;"><br />Из книгата "Спомени из моя живот или моята биография" -</span> <span style="font-style: italic;">четвърти том от петтомника с избрани произведения на Димитър Маринов, издадена през 2004 година от софийското издателство "Изток-Запад". Под редакцията и с бележки на Ирина Добрева. Откъсът е взет от </span><a style="font-style: italic;" href="http://www.pravoslavieto.com/history/19/1846_D_Marinov/index.htm">pravoslavieto.com</a><br /></div>Петърhttp://www.blogger.com/profile/11753538889240099252noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-4500028025685210319.post-50413071368827639712010-05-31T16:23:00.004+03:002010-05-31T17:34:31.629+03:00Партизанството разложи нашия обществен организъм<div style="text-align: right;"><span style="font-weight: bold;">Димитър Маринов*</span><br /></div><br />Събранието се отвори с тронна реч на княза, положихме клетва за вярност на Конституцията и се избра комисия да състави отговора на тая реч. В туй време ние настоявахме пред Каравелова да ни обясни въпроса за министрите-депутати. За наше големо изненадване, той беше съгласен с Грекова: министрите да изхождат от Народното събрание, да бъдат и министри и народни представители, защото така било в Англия и в другите конституционни страни и ни цитира съчинения на некои английски писатели. Това управление се наричало парламентарно управление.<br /><br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEiieK1C0oIA3vg110AR88ML8gdBIAVbfd8VTO-BEUgBto6XrWJyuOALPWO31SpHUsIKYhR9RK1pqoXxvc6rknQIcD2O-qndxbe8oyqK4-_QIqS4euNGc4tmKd-yNitQpqK6wXlC74t3wtk/s1600/_D_Marinov_1_1.jpg.png"><img style="float: left; margin: 0pt 10px 10px 0pt; cursor: pointer; width: 174px; height: 230px;" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEiieK1C0oIA3vg110AR88ML8gdBIAVbfd8VTO-BEUgBto6XrWJyuOALPWO31SpHUsIKYhR9RK1pqoXxvc6rknQIcD2O-qndxbe8oyqK4-_QIqS4euNGc4tmKd-yNitQpqK6wXlC74t3wtk/s320/_D_Marinov_1_1.jpg.png" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5477425622727389730" border="0" /></a>- Е, тогава – възразих аз – защо в чл.152 не положихме, че министрите се назначават и уволняват от Народното събрание, ами това право дадохме на княза? ( чл.152 на Търновската конституция гласи: „Министрите се назначават и уволняват от княза”)<br /><br />- Така се пише, но иначе се упражнява – отговори той. – Требва да има солидарност, съгласие и единство и тогава работите ще вървят успешно, а това ще бъде само, ако правителството изхожда от болшинството на Събранието и има неговата подкрепа.<br /><br />- Напротив, - казах аз – министрите ще бъдат тогава внимателни, усърдни, точни и ще се пазят от незаконности, когато имат страх от Събранието да не бъдат критикувани и давани под съд, а как ти ще се боиш от мене или моите приятели, когато ти си ми приятел и виден мой съпартизанин? Как ще мога да те критикувам или да гласувам за да те дадем под съд?<br /><br />Това е невъзможно. И така ще бъде с всички министри, които са депутати и идват на власт не по волята на княза, както гласи чл. 152 и са отговорни и пред него, и пред Народното събрание, а изключително по волята на болшинството, които са всички негови приятели и не са отговорни пред никого, т.е. нямат страх от никого. На тия мои думи той не каза нищо. Обаче видех, че му беше неприятно. От другарите (от либералната партия) едни беха с мене, други с него, но всички одобриха моите мисли.<br /><br />Това беше 1879 година, месец октомври. Сега, когато пиша тия мои спомени, е 1926 година, месец март, т.е. едно междувремие от 47 години и скоро ще празнуваме 50 годишнината от деня, когато се туриха основите на нашия конституционен живот. Бех чиновник и служител, и то все първи длъжности: председател на окр. Съд, областен Управител, директор на гимназия, директор на Народна библиотека, директор и основател на Етнографския музей, т.е. служба и време, през което съм можал да вникна дълбоко и зрело в нашите държавни и политически работи.<br /><br />И днес аз съм дълбоко убеден, дето нашите държавни и политически, па и обществени работи не вървят добре, дето в нас партизанството разложи нашия обществен организъм и дето икономически сме много зле с един преголем и претежък дълг към чужди банки – единствената причина е , че ние газихме, тъпкахме Конституцията цели 50 години. Ние се кълнехме в нея, за нейното спазване, а я газихме с всички наши мероприятия.<br /><br />Ние игнорирахме чл.152 и слехме законодателната власт с изпълнителната и оттам никнеха престъпленията. Правителството, т.е. министрите излизаха из болшинството от представителите народни, които бяха членове на една партия, получила при изборите вишегласие. Тия министри бяха всякога най-видните членове на партията; те немаха страх за някаква отговорност, за каквато говори чл.153 (чл.153 от Търновската конституция гласи: „Министрите са отговорни пред Царя и Народното събрание съвкупно за всичките общи мерки, които те вземат и лично всякой един за всичко, което е той извършил по управлението на поверената нему част”), защото пред княза и да са отговорни, те са недосегаеми, той не може да упражни правата, които му са дадени от чл. 152, които права са му отнети с някакъв си парламентаризъм.<br /><br />А за отговорност пред Народното събрание, т.е. пред болшинството на това събрание не може и да се помисли, защото туй болшинство никога нема да бламира или да съди своите водители. И по този начин правителството – министрите вършат беззакония, престъпления не само срещу Конституцията, но и такива престъпления, които се наказват от обикновените наказателни закони; кражби, рушвети, подкупи с користни цели за обогатяване, без да им мигне окото. От това се създадоха агитатори, изборджии, службогонци, на които щом им се дадеше длъжност от съпартизанското приятелство, вършеха най-вулгарни беззакония и кражби, защото за такива закон и наказание нямаше.<br /><br />България не е оскъдна от добри, честни и вещи люде, щеха да бъдат отлични дейци и министри, обаче те не беха партизани и парламентаризмът беше им заградил пътя към ръководството делата на държавата. Аз говоря не за една партия само и за едно правителство, но за всички партии, за всички правителства, които сме имали в течение на целото време от 1879 година до тоя час – 1930 година.<br /><br /><span style="font-style: italic;">Из „Спомени из моя живот и моята биография”, Димитър Маринов, издателство Изток-Запад. Публикуваме фрагмента от сайта на </span><a style="font-style: italic;" href="http://www.cao.bg/">Център за анализи и образование</a><span style="font-style: italic;">.</span><br /><br /><span style="font-family:arial;">* Димитър Маринов Бонев е роден на 14.10.1846 г. във Вълчедръм, Монтана. Учи в Рилския манастир (1863) и във Военното медицинско училище (Цариград, 1867-71). През 1875 г. завършва философски факултет в Белград и започва работа като учител в Лом през същата година. Депутат в Учредителното събрание, съдия в Лом, Силистра, Русе, Видин (1879-82). Директор на Народната библиотека (1894), учител в Лом, Русе и София. Основател и директор на Етнографския музей (1904-1908). През 1921 г. приема духовен сан. Активно сътрудничи със статии и студии в областта на фолклора и етнографията в периодичния печат; преводач. Автор на “История на българската литература” (1887), “Жива старина” (І - 1891, ІІ, ІІІ - 1892, ІV - 1894, V - 1901, VІ - 1907, VІІ - 1914), “Как е създадена българската екзархия” (1898), “Евтимий патриарх Търновски” (1900) и др. Умира през 1940 г. в София.</span>Петърhttp://www.blogger.com/profile/11753538889240099252noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-4500028025685210319.post-85852443495854530602010-05-31T16:12:00.003+03:002010-05-31T17:33:24.529+03:00Психофизиология на постоянното държавно разбойничество в България<div style="text-align: right; font-weight: bold;">Стоян Михайловски<br /></div><br />В историята на българщината има работи, които поразяват съвестта и слисват разсъдъка. Българинът винаги е бил управляван от художниците на гнета, от теоретиците на злотворството, от протомайсторите на мамилото, от не знам какво властителско франкмасонство, безстидно в своите посегателства, безжалостно в своите светотатства.<br /><br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgc-vKqcaOmk6dcYesxwILPsG7uj_SVwyAmeXPkekrS2vcc1F58Z5ZK9r6bTkGysgtPERu8NSqhQwrMyKhkp62xFV0nG-pe44R6LITS_CDyBLvmol1-Oj3kRq2DjaNtbkddh4GrpWKVedU/s1600/portret.jpg"><img style="float: right; margin: 0pt 0pt 10px 10px; cursor: pointer; width: 201px; height: 320px;" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgc-vKqcaOmk6dcYesxwILPsG7uj_SVwyAmeXPkekrS2vcc1F58Z5ZK9r6bTkGysgtPERu8NSqhQwrMyKhkp62xFV0nG-pe44R6LITS_CDyBLvmol1-Oj3kRq2DjaNtbkddh4GrpWKVedU/s320/portret.jpg" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5477423652185522114" border="0" /></a>У прабългари, у нови българи – се една песен: чернилото иде отгоре! Управникът е лекар на държавата; какво да се прави, когато тоя лекар е най-големият разпространител на зараза? На тези питания нито прабългаринът намираше, нито новобългаринът намира отговор. И охкаше първият, и охка вторият в съзнание, че техният повелител е винаги бил техен развратител и гонител.<br /><br />И разоряваха и опустошаваха. Тогавашната рая – раята на православните сатрапи, раята на онези Асеновци и Шишмановци, които не бяха може би татари, но бяха втатарчени – тогавашната рая бе едно грозно сбирище от опросели и оголели клетници. И когато османлиецът нахлу в българско, тези клетници се съюзиха с него, помогнаха му да сгази тяхната българска управа, помогнаха му – често думаха: „Всяка друга власт, каквато и да бъде, ще бъде по-добра от нашата!”<br /><br />И тогава се извърши едно дивно и безумно нещо: за да могат навеки да ездят простонародието, за да запазят своите привилегии, за да останат и под турско владичество официални грабачи, смукачи и дерачи – българските велможи и управници приеха мюсюлманството.<br /><br />За агарянския хомот, за фанариотския ярем е излишно да говорим. Има една българска поговорка – многозвучаща в своя лаконизъм и болезнена в своята комичност, - коята гласи: „Турчин със сила и грък с книга – докараха ни до този хал!” В тези дванадесет думици четем историята на пет дълги столетия.<br /><br />Па ето ви и друга, още по-характерна подумка: „Да кажа криво, не смея от бога, да кажа право, не смея от бея!” Каква горчивина в това подмятане, какъв плач в тая гавра!<br /><br />Освободи се България... В кратко време епопеята се превърна във фарца. Освобождението на българина не бе друго нещо освен промяна на самара. Христогонителят агарянин бе заместен с християнстващ кесаджия: Захари Стоянов, тоя циничен родоначалник на свирчовщината, тоя прототип на всяка хищност и на всяко человеконенавистничество, се провикна еднъжки в Търново:<br /><br />„Във всяка българска къща има бел хлеб, във всяка българска къща има тригодишно вино. Българският народ е много повилнел, защото е много заможен... Натоварете го с данъци – и ще го укротите! Той мирува само когато му бъркаме в пазвата! Не бойте се, котката има девет души, българинът – двадесет и девет; няма да го осмъртите тъй лесно! Берии и тегоби доказват тегло у другите народи: у нас те са цер против теглото!”<br /><br />Свирчовци се придържат раболепно о тая програма! Те изгладяват българина, за да му дадат дохаки, осъждат го на банкрутство, за да го стреснат, за да го сплашат, за да го направят гъвкав и податлив, за да го направят лесноуправляем.<br /><br />Българино, великий търпеливецо, камата на еничарина, пищовът на деребея не можаха да те изтребят, ще оставиш ли да те усмъртят козните на половин дузина дворцови лакеи?<br /><br />Не, това няма да стане, влечугите не сгазват, а биват сгазени.<br /><span style="font-style: italic;"><br />Вестник „Ден”, 23 декември 1903 година</span>Петърhttp://www.blogger.com/profile/11753538889240099252noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-4500028025685210319.post-14649356849848714492010-04-15T23:43:00.003+03:002010-04-15T23:51:55.515+03:00Нашата съдба, братя, трябва да бъде в нашите ръце<div style="text-align: right; font-weight: bold;">Иван Багрянов*<br /></div><br /><div style="text-align: center; font-style: italic;">Първа реч на министър-председателя Иван Багрянов към българския народ:<br /></div><br />Отсъдено било отново да напусна майката-земя и отново да поема част от отговорностите за нашата обща съдба.<br /><br />С указ № 5 от 1 юний т. г. Регентският съвет от името на Негово величество Цар Симеон II ме натовари с отговорностите за управлението на България като министър-председател. Поемайки отговорностите за доста отежнената съдба на българския народ, искам само да припомня първата и последна мисъл от речта си, с която преди повече от три години аз се разделих от управлението, и така да свържа миналото с настоящето.<br />Първата мисъл от последната ми реч в Народното събрание беше изказана така:<br /><br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhvjNEielkHYZD-5j2Bh6eXrrfdKZOCvlWG28gMXBpcNXAsY0Bh4m4gSrs7pfLtddNPfusnTL0pEMeZ4kY51OjnJ2X0PXKKXQdd_WMNIqaEbcgLrOC6ApxpZWh_oWEEXIoOSE31C0t5Caw/s1600/Ivan_Bagrianov.jpg"><img style="margin: 0pt 10px 10px 0pt; float: left; cursor: pointer; width: 246px; height: 320px;" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhvjNEielkHYZD-5j2Bh6eXrrfdKZOCvlWG28gMXBpcNXAsY0Bh4m4gSrs7pfLtddNPfusnTL0pEMeZ4kY51OjnJ2X0PXKKXQdd_WMNIqaEbcgLrOC6ApxpZWh_oWEEXIoOSE31C0t5Caw/s320/Ivan_Bagrianov.jpg" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5460469676052111938" border="0" /></a>„Заемам тази трибуна при пълното съзнание, че никой от нас никога не е работил в по-съдбоносни и по-отговорни дни от дните, в които работим днес.<br /><br />Светът е вдигнал крак, за да направи една от най-големите стъпки по пътя на своя социален прогрес. Ние не можем да го спрем. Борбата е толкова голяма, че тя надхвърля нашите малки възможности.<br /><br />Затова в тия съдбоносни дни, имат ли смисъл наддумванията, имат ли смисъл личните чувства, симпатии и неприязън, които могат само да попречат на единството в усилията на българския народ."<br /><br />А последната мисъл бе изказана така: „Утрешният свят не може да бъде по-несъвършен от вчерашния. В утрешния свят ще има повече правда за народите и за хората отколкото във вчерашния свят.<br /><br />А искаме ли ние, българите, като народ - подчертавам: като народ и като човеци нещо повече от правдата?<br /><br />Отговорът е известен на целия свят. Правда между народите и справедливост между човеците. Тогава?<br /><br />Тогава нека стегнем редовете си, за да утраем в борбата и да доживеем до новия свят на справедливостта.<br /><br />Да стегнем редовете си, за да го доживеем с по-малко страдания за този изстрадал народ, който в аванс плати, чрез бездни от страдания правдата, на която той остава верен, в която той вярва и която той очаква в света."<br /><br />Към тия две мисли, изказани още тогава, когато България не беше докосната от войната, които мисли сами по себе си са една цяла програма и които днес, поемайки управлението, аз искам да припомня и с тях да свържа миналото с настоящето,<br />аз мога да прибавя само още една мисъл, като първа брънка от бедещето. Тя е: че в тия времена, когато човечеството прекрачва през прага на новия свят, българският народ ще трябва да направи всички усилия, за да извоюва своето достойно място в този нов свят.<br /><br />Нашата съдба, братя, трябва да бъде в нашите ръце.<br /><br />Нека ние всички дълбоко да вярваме, че никой човек и никой народ от човеци не ще си присвои нечовешкото право да попречи по какъвто и да е начин на един народ, когато той искрено пожелава да даде своята дан и да се бори да намери своето място в един нов свят на правдата.<br /><span style="font-style: italic;"><br />В. "Зора", 17 август 1944 г.</span><br /><br /><span style="font-family: arial;">*Иван Багрянов е роден на 17 октомври 1891 в Разград. Той завършва Военното училище в София и участва в Балканските и Първата световна война като офицер от артилерията. През 1919 г. е уволнен с чин майор. През следващите години той влиза в най-близкото обкръжение на цар Борис III и остава близък с него до края на живота му.</span><br /><br /><span style="font-family: arial;">В началото на 20-те Багрянов учи право в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ и агрономство в Лайпциг. Той основава едно от първите научно организирани земеделски стопанства в България - Махзар паша край Разград. От 1938 до 1944 е председател на Общия съюз на земеделските стопански задруги.</span><br /><br /><span style="font-family: arial;">Иван Багрянов е министър на земеделието и държавните имоти в третото и четвъртото правителство на Георги Кьосеиванов и в първото правителство на Богдан Филов (14 ноември 1938 - 4 февруари 1941). През лятото на 1944 той оглавява 60-тото правителство на България и започва преговори за сключване на примирие с Великобритания и САЩ като част от планирания още от Борис "завой". На 2 септември 1944 Иван Багрянов се оттегля, за да бъде съставено ново правителство, като последен опит за предотвратяване на нападението на Съветския съюз срещу България.</span><br /><br /><span style="font-family: arial;">След преврата от 9 септември Иван Багрянов е сред осъдените на смърт от т.нар. Народен съд. Той е екзекутиран на 1 февруари 1945. През 1996 присъдата е отменена с Решение №172 на Върховния съд.</span>Петърhttp://www.blogger.com/profile/11753538889240099252noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-4500028025685210319.post-36321127312031048302010-04-15T23:34:00.003+03:002010-04-15T23:41:20.060+03:00Негово Царско Величество княз Фердинанд станал стамболовист<div style="text-align: right; font-weight: bold;">Антон Страшимиров<br /></div><br />„Ний всички средства трябва да употребим, ще назначаваме и уволняваме, ще бием и убиваме. От прокурори и съдии не се боиме, те всички са в ръката ми. Депутатите трябва да бъдат само наши и изпитани верни приятели; това е волята и желанието на княза, защото, ако спечели опозицията, ако спечелят предателите и русофилите, ще излезе, че князът няма доверието на народа, и ще трябва да абдикира и да бяга вече от България."<br /><br /><span style="font-style: italic;">Димитър Петков, министър на вътрешните работи.</span><br /><br /><br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEin_sowT8djdCpfgTzrjYF4akvTdsnxARD9mNp4ZPzt18f22DPh4S1StIQRdNhWXXDh-xlb4iupIWYAaTfw76Mw4pG-LqEi8_ufd_Qs574VgU4tqoSjh4nnJ4M0lBuWaQ8C4_jaYSYpo2Q/s1600/anton+strashimirov.jpg"><img style="margin: 0pt 0pt 10px 10px; float: right; cursor: pointer; width: 212px; height: 320px;" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEin_sowT8djdCpfgTzrjYF4akvTdsnxARD9mNp4ZPzt18f22DPh4S1StIQRdNhWXXDh-xlb4iupIWYAaTfw76Mw4pG-LqEi8_ufd_Qs574VgU4tqoSjh4nnJ4M0lBuWaQ8C4_jaYSYpo2Q/s320/anton+strashimirov.jpg" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5460466940754001090" border="0" /></a>Думи, които е изказвал на няколко свои верни партизани, определени за депутати, в един град от Северна България.Тези думи на Димитър Петков не ни изненадаха, защото нещо отдавна се мълви между обществото. Мълчанието на княза към опозиционните шефове и неприемането им на аудиенция ще да потвърди този контракт на княза със стамболовистите.<br /><br />Чуеш ли, княже, какво говори Димитър Петков и вярно ли е това? Българският народ иска да знае. Той иска да знае действително ли ти ще бягаш, ако стамболовистите не спечелят изборите и всички бъдат натъпкани в тюрмите и затворите за благодеянията, които са направили за своя си княз?<br /><br />Колко са хитри твоите съветници, княже, как скрояват работата, та без голяма мъка да се изпълни завещанието на Стамболова!<br /><br />Чисто и просто: падат стамболовистите, пада и Фердинанд. Той аслъ си е техен, защо да не върви с тях? Те ли само ще джигануват сиромасите, а той вечно да се кокорчи и да князува? Хайде с нас, хайде пред нас: или вечно задружно ще управляваме тези каналии, или и ти няма вече да князуваш; санким хаир си видел от онези хардалаци!<br /><br />Тъй, княже, тъй; с тях ти требва да вървиш; това е желанието на твоите благодетели, на престолосъздателите. Те не те ли намериха във виенския шантан, те не те ли доведоха в България, те не те ли избраха, те не те ли ожениха най-после? Всичко на тях дължиш, всичко от тях си получил, затова и те имат право да казват, че и ти си с тях, че и ти си техен княз затова и ти от тях ,не трябва да се делиш. Затова и ти със своите дела най-после стана стамболовист и с едно 13-то народно събрание искаш 13-буквения княз Фердинанд да съюзим с 13-буквената стамболовщина, та белки от тоя свещен брак и роди някоя кралска корона. Нима от македонското въстание нищо няма да се спечели за влиянието на трона? Затова ли толкози невинни хора измряха, толкози домове са разориха и зачерниха? Грех на душата ни ще бъде, ако не се възползуваме. Ама на — диви каналии, разбират ли от тази тънка кобургска дипломация.<br /><br />В България само стамболовистите са най-големите и най-порядъчните хора. Те са хора за работа, не си поплюват на ръцете, те всякога и на всяко място ти заколят по един предател и хич не им мига окото. Па защо ли ще им мигне окото, когато съдиите и прокурорите са в техни ръце? Така, княже, хубаво и много хубаво си направил, дето си станал стамболовист. Тя е аслъ най-патриотичната партия; най-сербезлията човек, па макар и княз, не може току-тъй насам-натам да се скита — трябва да се прибере на едно място, да си знае своите, да си знае партията, та да знае и що върши, и как управлява тая пуста България. Избра си той свои верни другари, стана им шеф, достоен заместник на покойния тиранин Стамболова, и кръвта на българските граждани почна да се лее по улиците.<br /><br />Но коя е тая вътрешна демонска сила, която те привърза, княже, към тези разбойници, която те тласна към техните престъпления? Не си ли ти хипнотизиран от Свирача, не си ли ти омагьосан от някои зли духове, с които твоят верен приятел Централния се сношава? Не те ли гони и преследва духът на Стамболова, не те ли лъже и примамва най-после твоят немско-маджароки инстинкт?<br /><br />Княже, шефството на стамболовистите е опасно. Но ще може ли новият шеф на стамболовистите да излъже негово величество народа, за да не го постигне участта на неговия предшественик?!. ..<br /><br />Княже, опасно е шефството на стамболовистите, опасен е постът, който тази глутница вълча ти е поверила. Тя свързва своето съществуване с твоето, своята съдба с твоята, своята кръвожадност с твоята, своя живот най-после с твоя. Тя при наближаващата я смърт скърца със зъби, обтяга костеливи ръце, разтваря кървави нокти и теб, тебе желае да сграбчи и прегърне в агонията си, тебе заедно със себе си да понесе, тебе заедно със себе си да закопае и погребе. Тя подобно на Алманзора от Гренада носи ти и чумата, и смъртта. Само по тоя езуитски начин иска да изпълни завещанието на покойния Стамболова!<br /><br />Тебе едно време върнаха венеца, който искаше да поставиш на гроба на Стамболов. Но сега венец, който за тебе се вие и плете от стамболовистите, ще ли доживее поне твоята стара майка, за да го повърне, защото Негово Величество Народът малко ще иска тогава да знае за един княз, който е клетвоотстъпник, за един княз, който е забравил своите най-висши обязаности, най-свети длъжности и се е обявил за шеф на една глутница вълци.<br /><br /><span style="font-style: italic;">В. "Софийски ведомости", 28.09.1903 г.</span>Петърhttp://www.blogger.com/profile/11753538889240099252noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-4500028025685210319.post-45397205387059233622010-04-14T15:53:00.006+03:002010-04-15T22:37:07.986+03:00Фейлетонното ми перо<div style="text-align: right;"><span style="font-weight: bold;">Захарий Стоянов</span><br /></div><div style="text-align: right;"><br /><span style="font-style: italic;">— А бе, аго, жива ли с кобилата, дето умря лани?</span><br /><span style="font-style: italic;">— Хич бива ли, ако с умряла, да бъде жива?</span><br /><span style="font-style: italic;">— Нейсе, лаф олсун, я дай една лула тютюн.</span><br /><span style="font-style: italic;">(Огледало за Величкова)</span><br /></div><br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhV-1j-vSPzLwASxzcapdbUjAPNBNhknVA0TDThXIbghNEAgTz0OJAc3NvYBH0Op-ICoscDzcsKtYlJKuH8pWYlqGpGwJPgM5tZx72-nrfw9j8JyBTpMueq5klLAyiGYfA1AkLKuxbc4Xo/s1600/ZAH+STOIANOV+-+zapiskite%281%29.jpg"><img style="margin: 0pt 0pt 10px 10px; float: right; cursor: pointer; width: 320px; height: 166px;" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhV-1j-vSPzLwASxzcapdbUjAPNBNhknVA0TDThXIbghNEAgTz0OJAc3NvYBH0Op-ICoscDzcsKtYlJKuH8pWYlqGpGwJPgM5tZx72-nrfw9j8JyBTpMueq5klLAyiGYfA1AkLKuxbc4Xo/s320/ZAH+STOIANOV+-+zapiskite%281%29.jpg" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5460449483674692546" border="0" /></a>Фейлетонното ми перо беше се покрило на три пръста с ръжда и без малко не заприлича на мозъчното чекърче на бай Манчовите драскачи, за които нищо не значи да си проливат кръвта, но много мъчно им е да си очистят мозъчния резервоар от всякакви нечистотии. Последният обаче брой на „народните драскачи" посели в мене едно весело настроение; като прочетох бае Величковите глупости по българските работи, аз инстинктивно подскочих и тутакси набарах в съдрания си куфар перото. Знаеш ли, читателю, че един нищо и никакъв глупак понякога става скъпоценен и древните царе ненапразно прибираха при себе си по няколко такива серсеми. Има минути в живота на всеки един човек, когато на най-глупавия се дава предпочитание пред най-умния. Йоан Грозний например имаше при двора си цяла сюрия серсеми; в минути мрачни и кахърни те го развеселяваха. Людовик XIV имал един серсемин вестникар, ударен малко на полуда. Жално е, че в нашето време серсемите вестникари излязоха от мода, инак ние можехме да се гордеем с такъв серсембашия, какъвто е тоя, който списва сега народния вестник.<br /><br />Наистина такъв глупав член, какъвто моя милост благоволи да съгледа в последния брой на „народния", може да излезе от главата само на един серсемин, защото, ако се съгласим, че куфаницата на бае Величков не е празна, то ще трябва да му прикачим други титли, които стоят много по-доле от серсемлъка. Последното е най-вероятно, тъй като бае ви Величков разбира от вестникарство толкова, колкото известното животно от портокали. Ти, любезни читателю, колкото малко и да четеш, но пак не можеш да не знаеш, че Цанков сам ходи при „радикала" Каравелов да го моли да се помирят. Бае ти Величков обаче и това не знае. Той вика и кряска от радост като същински серсем, дето според него „Цанков не приел предложението на Каравелов да се помирят". Ех, бае Величков, теб трябва да те пратят на чаир; не ти е мястото между хората. Когато те видях да кряскаш в „Люксембург", аз си помислих, че мозъкът ти е заемал от тебе за малко време отпуск; но сега виждам, че сгреших: мозък у тебе хич няма. На чаир, на чаир, бае Величков, докато не се е минало лятото, инак и телесно ще изпаднеш.<br /><br /><br /><a onclick="expandcollapse('ZYR34')" href="javascript:void(0);">[+/-] ...виж целия текст</a><br /><p></p><div class="texthidden" id="ZYR34"><br /><br />Когато аз размишлявах така, изправи се отпреде ми един млад момък, когото един отчаян поет бе нарекъл „Напук на разума критик", а сам той се нарича „Босий критик". При все това, че той някак ми се вижда чуден, но аз го обичам и охотно си приказвам с него за текущи патардии. Той напълно сподели :моето мнение за Величков, но, о ужас, страшна врява дигна, когато му казах, че между Вазов и поета на Людовик XIV има много общо. Той протестираше и с ръце и крака и не ми позволяваше да продумам нито дума. Най-после поуспокои се малко и взел да ми разправя за политическите и поетическите способности на Вазов, като се докосна и до произхождението му.<br /><br />— Аз се чудя — говореше ми той — как ти, който се мислиш за способен да преподаваш история, не знаеш, че Вазов сочи своето потекло от историческата фамилия на шведския крал Густав Ваза. Нашият народ трябва да се гордее, дето брои в редовете си такъв голям човек. Само, моля ти се, недей вика, да не би да ни чуе наоколо някой немец: тогава всичко е изгубено; немците ще ни отнемат Вазов като свое притежание и тогава отиде на юх нашата поетическа гордост. . .<br /><br />Моят приятел мислеше да продължава още своите аргументи по славното потекло на славния ни поет, когато изведнъж ни се изпречи отпреде Стефанаки Гешов. Той беше разпалено весел, така щото ние си помисдихме, че той тича от конака, гдето му съобщиха радостната вест, че му връщат службата във върховното съдилище.<br /><br />— Абе, чоджум — обърна се той към нас, — аз не ви познавам, но нали сте млади, трябва да сте казионни. Я ми кажете каква е тая работа: вашата „Южна", когато по-преди ме псуваше, казваше ми „Кир Щефанаки Гешов", а сега пустата взела да ме нарича просто Щефанаки Гешов. Язък за захмета и парите, които син ми похарчи да ви докара съединението от Европа. Поне малко ихтибар бе, братя!<br /><br />Аз го утеших, като му казах, че щом излезе „Положение", ще подканя другаря му Папучев да възстанови чрез тоя вестник пълната му титла. Той коджа се развесели от моите думи и се прости с нас.<br /><br />— Отивам, чоджум -— викаше ни той отдалеч, — да си събера лихвата. Пусти българи, евтино им давам парите и пак нередовно ми изплащат лихвата.<br /><br />Не сварихме да се отървем от Стефанаки Гешов, ето че се срещнахме с дядо Герваси, който се беше упътил за сиропиталището. Герваси аз сам желаех да го видя, за да узная от него какво понятие има той за казионните и съединическите солдати, както сам той беше ги квалифицирал в лагера. Аз го попитах и поисках да ми отговори без заобикалки.<br /><br />— Чада мои — отговори той, — както Исус Христос отделил доброто семе от плевелите, така и аз отделям съединистите от казионните. Даже повече, тия дни аз писах на светата Екзархия да ми позволи да изгонвам от черквата казионните, щом се произнесе от амвона: „Оглашенние, елици оглашенние, изидите.. ."<br /><br />Аз не можах да се стърпя и го прекъснах:<br />— Дядо Герваси, остави ти настрана казионството. Я ми кажи защо съединическото управление на сиропиталището не обръща никакво внимание на тия нещастни сирачета. Почти всички се скитат боси из махалите и страдат от глад.<br /><br />— Това не е нищо — отговори Герваси. — Исус Христос казал, че който иска да влезе в царство небесно, трябва „да приемле на земле сей телесное наказание".<br /><br />На прощаване Герваси ни благослови, като изговори на свършек: „ваш теплий во Христе молитствовател", и като беше се забравил, попита другаря ми кога ще заминава за Швейцария, тъй като имал да изпраща до примаса на швейцарската църква някои свои богословски издирвания за одобрение. Но другарят ми се усети, че дядо Герваси побъркал конците и го припознал за Бобчев. Но тъй като насреща ни идеше другарят му, то го проводихме до него за справка дали Бобчев е заминал. Ние с приятеля си решихме, че Герваси е добър тълкувател на евангелието, а най-вече умее да го приспособява спрямо житейските явления. Породи се само едно разногласие, дали Герваси така също приспособява евангелието спрямо себе си. Но тоя въпрос остана висящ, тъй като един висок глас, който се зададе откъм сиропиталището, викаше: „Аз ще ги арестувам и зад граница ще ги изпратя." Ние се прислушахме и скоро разбрахме из чие гърло излязоха тия думи.<br /><br />— Чуваш ли какво говори тоя дипсоман — обърнах се аз към приятеля си. — Тая негова фраза е последната дума на усъвършеиствуваното управление.<br /><br />И наистина „в 24 часа зад границата" — това е последната дума на науката. Скимне ти например да премахнеш някого, когото не аресаш, мигни на жандарма и беше! Моят приятел се обяви противник на тая „последна дума на науката", и то, види се, от състрадание към ония, спрямо които тя по няколко пъти се е приспособявала. Ние се разотидохме замислени от „последната дума на науката", хучеше в ушите ни като дяволски тъпан. „В 24 часа зад границата" — тая теория наистина е много дълбока; тя значи глад, хлад, нещастия и оплакване дори понякога деня, в който си се родил. Да живее това начало за слава на неговите изобретатели.<br /><br /><span style="font-style: italic;">В. „Южна България'', г. II, бр. 105, 11. VII. 1884 г.</span><br /></div>Петърhttp://www.blogger.com/profile/11753538889240099252noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-4500028025685210319.post-23302419342330010382010-03-19T00:25:00.002+02:002010-03-19T00:50:18.597+02:00Той е доволен<div style="text-align: right; font-weight: bold;">Михаил Маджаров*<br /></div><br />Тъй казват правителствените партии ний мислим, че по тоя въпрос те имат пълно право. Българският княз е доволен, дето се предадоха държавните железници в Южна България на една чужда компания, която 30 години наред експлоатира населението и която се готвила да мине и в Северна България.<br /><br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgsSmBtlKG27vXbw79LTDpeEZL5ENXnTrVfDlpdIEbQIPyti7kVQIXv26RkY8Hy4iXtI43Vl_nNt0Gmrm078SYWeJ9b2z_rU3dHXYQKIEbriq0q8iQqjJoddiJLpVsMguxEv9KLj4ytOVU/s1600-h/M.madjarov.jpg"><img style="float: left; margin: 0pt 10px 10px 0pt; cursor: pointer; width: 240px; height: 320px;" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgsSmBtlKG27vXbw79LTDpeEZL5ENXnTrVfDlpdIEbQIPyti7kVQIXv26RkY8Hy4iXtI43Vl_nNt0Gmrm078SYWeJ9b2z_rU3dHXYQKIEbriq0q8iQqjJoddiJLpVsMguxEv9KLj4ytOVU/s320/M.madjarov.jpg" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5450109934315605874" border="0" /></a>Той е доволен, че за да направи един заем от 25 000 000 лева, се заложиха държавните приходи и се допусна чуждестранният контрол в нашата земя, за независимостта на която се проляха едно време реки кръв и се похарчиха милиард рубли.<br /><br />Той е доволен, че за една нощ Българската народна банка — това свято и народно учреждение — се прогласи за несъстоятелно и се тури зародишът на неговото разнебитване. Той сега е доволев и спокоен, защото правителството му не само не търси права и печалби за българското население извън пределите на княжеството, но и не се разтревожва, когато чужди хора завладяват земята ни и ни се присмиват.<br />Toй е доволен, защото, когато цели български села гладуват, неговите съветници сполучиха да увеличат безусловните фондове, за да могат да дават балове и да правят политика С букети. <br /><br />Той е спокоен, защото няма вече вестниците „Борец" и „Сила" да описват лични похождения и завладявания на Мечкюр и Хисар. Техните редактори са сега единствените съветници на короната и единствените защитници на престола и династията, та не пращат и анонимни писма.<br /><br />Той е доволен, защото се увеличиха данъците на българското население, на което назначението е да робува, да плаща и да не разсъждава, нито даже да се оплаква.<br />Той е доволен, чс може един чужденец под формата на някакви си арбитражи да извлече цели товари пари от нашата бедна страна, ^защото българите са посмели да му искат изпълнението на неговите контрактни задължения.<br /><br />Той е спокоен, че се спря най-патриотическата железопътна линия, за която ламтеше целият български народ, и чужденците не ще да имат вече причини да ни се сърдят, че сме се стремили да направим културни и икономически завладявания.<br />Той е доволен, че Тодор Иванчов, макар и избран само от една секция, е днес пръв министър на България и се радва на неговото неограничено доверие.<br /><br />Той е доволен, че може да бъде инструмент в ръцете на един шантански възпитаник, който по своята популярност носи названието Полубрезнишкий, и на един пословичен глупак, който по своите животински инстинкти е придобил прякор Василий Българоубиец.<br />Той е доволен, че министрите му не го съветват да приема представителите на търговската класа и да изслуша оплакванията, на българските земеделци, които се считат за хора прости, за хора невежи, готови за една чаша ракия да харчат парите си, за да присъствуват на митингите или за да дохождат в столицата.<br /><br />Но най-много е доволен, казват, като вижда как неговата вярна армия пролива кръвта на неговия предан народ, защото си е позволил да изложи хала си и да изкаже мнението си по данъчния въпрос и защото тоя народ е повярвал, че българската Конституция още е в сила, та се е отправял на митингите да моли за отменението на закона за десятъка и да изпраща депутации.<br /><br /><span style="font-style: italic;">В. „Мир", бр. 797, 7 март 1900 г.</span><br /><br /><span style="font-family:arial;">*Михаил Маджаров е роден на 12 февруари (31 януари стар стил) 1854 в Копривщица. Той е племенник на революционера Георги Бенковски. Учи в Копривщица и Пловдив и през 1877 завършва Робърт колеж в Цариград.Еедин от водачите на Народната партия в Източна Румелия. Той е депутат в Областното събрание (1880-1885) и директор на финансите (1882-1885) на автономната област.</span> <span style="font-family:arial;">След падането на правителството на Стефан Стамболов Михаил Маджаров става един от водачите на новообразуваната Народна партия и заема поста министър на обществените сгради, пътищата и съобщенията в правителството на Константин Стоилов (1894-1899).</span> <span style="font-family:arial;">През 1913-1914 Маджаров е посланик на България във Великобритания и подписва от българска страна Лондонския договор през 1913. След това за кратко е посланик в Русия (1914-1915).</span> <span style="font-family:arial;">През 1920 Народната партия се обединява с Прогресивнолибералната партия в Обединена народно-прогресивна партия. Като активен деец на опозиционния Конституционен блок, през 1922 Михаил Маджаров е изпратен в затвора от правителството на Александър Стамболийски.</span> <span style="font-family:arial;">Михаил Маджаров умира на 23 януари 1944 по време на бомбардировките на София.</span>Петърhttp://www.blogger.com/profile/11753538889240099252noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-4500028025685210319.post-1369998083725476622010-03-17T21:27:00.002+02:002010-03-17T21:31:40.874+02:00Последният Илинден под сръбско иго<div style="text-align: right; font-weight: bold;">Димитър Гюзелев<br /></div><br />На Илиндень миналата година въ редица градове на Македония подъ сърбска власть, станаха демонстрации противъ сърбите. По тоя поводъ азъ, отъ името на Македонското народно движение, издахохъ следващия по-долу хвърчащъ листъ. Той бе написанъ на пишущата машина подарена отъ г. Данаилъ Крапчевъ, по препоръка на Димитъръ Чкатровъ, написанъ отъ мене въ Чачакъ, изпратенъ за Скопие съ г. Михаилъ Саневъ, щипянецъ, шефъ на данъчното управление въ Чачакъ, размноженъ отъ Коце Кратовалиевъ и Кралю Саздовъ въ Скопие. Тоя хвърчащъ листъ предаваме въ оригиналъ, за да се види начина на нашата борба:<br /><br /><span style="font-style: italic;font-size:130%;" >По повод на илинденските манифестации во Македония.</span><br /><br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjMAn5MNg3btHuZsLbL_m73xE3ly0pg6T39raYjGh41nqgWbL6GYQblxmCRKL7PNT9XKTTqpTbQKNIfmszOVLDSPLSkhh3YUIfn4hdtRzZRKn5VbnVfttcw0zpg2j5Qb00zNBilYktwxd4/s1600-h/g2.JPG"><img style="float: left; margin: 0pt 10px 10px 0pt; cursor: pointer; width: 128px; height: 168px;" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjMAn5MNg3btHuZsLbL_m73xE3ly0pg6T39raYjGh41nqgWbL6GYQblxmCRKL7PNT9XKTTqpTbQKNIfmszOVLDSPLSkhh3YUIfn4hdtRzZRKn5VbnVfttcw0zpg2j5Qb00zNBilYktwxd4/s320/g2.JPG" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5449687586096331426" border="0" /></a>Оште един пат македонците покажая явно, машки, храбро и свесно, што сакат и какви са нивните политички идеали. Народните манифестации во Прилеп, Скопие, Охрид, Кавадарци и на други места по Македония, по случай нашиот национален празник Илинден, денот на Илинденската револуция от 1903 год. покажая на очигледен начин пред целиот свет това:<br /><br />1. Оти дваисдвегодишното робство под србите не може да измени нашата борбена македонска душа и изоришат нашата индивидуалност.<br />3. Оти македонците национално си останаа това што са биле до 1912 година.<br />4. Оти политически и сега оште се борат за идеалите на Илинденското востание от 1903 год. и<br />5. Оти нашиот измачен народ, политически е високо свестен, идейно сплотен като едно цело и решенъ да се бори за своята златна свобода.<br /><br />После тая случка от големо политическо значение, коя биде изнесена и во чуждите весници, србите са попарени, много изплашени и сега се пак во киор сокак. Како улави се питат, што значи това и што се прави со „южна Србия". Поново се уверия, оти не са им помогнале досегашните лекове за успиване, за смиряване и посрбуване на македонците. Старите лекове им пропадная, а за нови веке е доцкан! Не веруват веке ни на еден наш човек. Предателите и народните неприятели почная нервозко да се поправуват и напразно да се рехабилитират. Нови слуги не можат веке да найдат измежду македонците, оти сега никой не смее да иде со србите, кога гледа оти се приближава народниот судъ. Затова, като бесни почная да заплашват, претат и да ни гонят како пета колона.<br /><br />Да се разбере: Сите опити да се избрише македонската душа и да се замени со србска най-позорно пропадная!<br /><br />И кой може да избрише от лицето на светската история той славен народ со Кириловска просвета и култура, со царь Саамуиловски национализам и история и со Богомиловска социална правда!?<br /><br />Македонците са значи изградени во секой поглед, еден пат за секога, и никаква сила не може да ги разколеба во това, а най-малко србската фалшива история и нивната по-долна култура. Това високо самоузерение на македонецотъ не дава да влезе ниедна сърбска идея во богатата со идеи македонска душа!<br /><br />Напразно се тешат некои срби оти во Прилеп манифестантите се викале македонци, а не бугари. Они не знаят оти това е дело на две-хилядигодишча македонска политичка мадрост! Немат кураж да отворат очите и да видатъ оти между нас нема делене, нема подвоеностъ. Сите македонци едно мислат, едно сакат и за едно се борат. Никой не може да разклати това идейно единство на македонците, нити сега ни во веки веков.<br />И как да не се бори, манифестира и бунтува той народ, кога е економски до кожата оголен, кога му са разорени сите култрно-просветни дела от 1912 год. и кога нема никакви политически свободи?<br /><br />Во целъ светъ се знае оти Македонскиотъ вопрос не е решен оште! Оти македонците под това национално, политическо, економско и духовно робство изгубия сичко што имая! Само оште им остана голиот живот, смелиот дух, тврдата вера во свобода и решеноста да се борат за свойта златна слобода против това црно и проклето ропство.<br />Србите това го знаять, но немат кураж да предадат доброволно власта на нашиот народ, како во Хрватско.<br /><br />Но Македонците са спокойни и долбоко веруват во своята слобода, коя скоро ке дойде овака или онака!<br /><br />Co братски чувства честитаме на младите Илин-денци отъ 2— VIII—1940 година, достойни заменици «а Илинденци отъ 2—-VIII—1903 година, над чиот свештен прах долбоко се кланаме!<br /><br />Македонски Народен Покрет<br />(МАНАПО)<br /><br />Дим. Гюзелевъ<br /><br /><span style="font-style: italic;">В. "Зора", 29.7.1941 г.</span>Петърhttp://www.blogger.com/profile/11753538889240099252noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-4500028025685210319.post-33255180957002187012010-03-16T09:45:00.004+02:002010-03-16T09:52:02.246+02:001912 година в Солун<div style="text-align: right; font-weight: bold;">Царевна Миладинова-Алексиева*<br /></div><br />Тежка влажна есен падна над големия град. Ситен студен дъжд ръми, ето цели дни.<br /><br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjHUBgPTJSXNJJZXZwygOOnRbfEdDhE6ix08j8ZZnOM6rMCdQerkZHSNFmgI3xNqPCDog4c5fSo1MhadtiMM7Yxh1bkGCjOU7eEi54RvJD04sZeAUe5mwRLTacWC6NeBU_m3bVoFZczn34/s1600-h/CAREVNA.jpg"><img style="float: right; margin: 0pt 0pt 10px 10px; cursor: pointer; width: 149px; height: 213px;" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjHUBgPTJSXNJJZXZwygOOnRbfEdDhE6ix08j8ZZnOM6rMCdQerkZHSNFmgI3xNqPCDog4c5fSo1MhadtiMM7Yxh1bkGCjOU7eEi54RvJD04sZeAUe5mwRLTacWC6NeBU_m3bVoFZczn34/s320/CAREVNA.jpg" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5449135694926668610" border="0" /></a>Необичайно. През другите есени сме имали прекрасно слънчево небе тука, край лазурния бряг на тоя благословен от бога юг. А сега небето е тъмно, готово да изсипе върху главите ни цялата си тежка оловена маса.<br /><br />Тъй започна, тъй изглежда ще завърши новата война - все с дъжд и влаги. Така в напрегнато очакване за народно освобождение се стегнаха сърцата и душите на всички българи в този голям крайморски град. Така всеки, рано и вечер, запитваше где са нашите. Кога ще влязат в града? Преминали ли са вече поленинските (дойранските) и на Круша планина височините? Крачат ли бързо към бреговете на южното море, както в началото.<br /><br />Спотаени, ние си шушнехме тихо и плахо един на други. Очаквахме да стане нещо. Очаквахме да зърнем на бреговете на Бялото море твърдия като гранита на Пирин наш войник. И все пак не можехме да се избавим от мисълта за тежки дни, настъпили за народа ни.<br /><br />Боже Господи, все войни ли ще водим ние!<br /><br />Още са пред очите ми дните на снежните бури и бурите на Руско-турската война, които лежаха на плещите на българския народ през седемдесет и седмата - седемдесет и осмата година. Тогава ние, народните учители, събирахме наоколо си девиците, майките и децата. Учехме ги да бъдат търпеливи, да имат упование в бога. Утешавахме ги. Насърчавахме ги. И ние, и те мислехме за утрешния ден, за възторзите на целия български народ, които не закъсняха да дойдат за България, за българската държава, за лелеяната мечта на толкова поколения, преживели тежко вековно робство.<br /><br /><a onclick="expandcollapse('RAOD34')" href="javascript:void(0);">[+/-] ...виж целия текст</a><br /><p></p><div class="texthidden" id="RAOD34"><br />…<br />Тръпки ни побиваха за мъките и очакванията на нашия народ тука, в този прекрасен крайморски град, дал гостоприемството си на хиляди и хиляди добри и крепки българи.<br /><br />Вярата ни и сега е безгранична. Любовта ни и сега няма край - вярата ни и любовта ни към храбрия воин, който трябваше да надмине бащите и дедите от Шипка и Плевен.<br /><br />Студените дъждовни дни продължиха да се нижат един след други - все така монотонни. Само далечният пукот на пушките и грохотът на оръдията нарушаваха покоя на тия смесени от радост и тъга дни.<br /><br />Мъката от неизвестностите на утрешния ден бе голяма. Голяма бе мъката и от непрекъснатите вражди, които се сипеха върху ни дотогава от чуждоверски и чуждонародни зависти.<br /><br />А имаше защо да ни завиждат. С трудолюбието си, с постоянството си българите бяха придобили в големия беломорски град първо място сред другите просветени общества. Училищата, гимназиите, общината, културните ни институти, многото български квартали в града цъфтяха.<br /><br />Нашият народ бе телесно и духовно здрав. Господ бе сред него. Църквите бяха винаги пълни. Хората бяха внимателни, човечни и милостиви помежду си. Имаха високо чувство на отговорност за думите си, за делата си.<br /><br />През крайните дни, преди да влезе нашата войска .в града, мъката се увеличи, не намаля. Съюзниците бяха пред града - някъде към полето от запад. Те бързаха да влязат първи. Да изместят нашата войска. И влязоха първи, преди нашите да се окопитят.<br /><br />Потресени, сърцата ни се свиха от болка.<br /><br />Така настъпи последната вечер. Дъждът продължаваше да преваля на милиони малки прашинки. Като че ли без начало и без край. Никой няма покой. Всички броим часовете, минутите. И изеднъж светна пред очите ни. Електрически някакъв ток обхвана всички. Като гръм из тъмното черно небе се разнася вестта - нашите[1] идват!<br /><br />Урааа!<br /><br />Сълзите бликат обилно. Гласът е задавен. Ураган от чувства някакви задушава гърдите. Думите като тежки камъни залитат в гърлото. Неми стоят двадесет хиляди[2] добри български граждани от беломорския трад пред настъпващата велика радост… Сливат се сърцата на брата-войник и на брата-роб!<br /><br />В слух и взор се превръща целият град през тази тъмна като рог нощ.<br />Чудно. Тактът иа барабаните е същият, едновремешният такт на барабаните от Шумен, от другите войни с турците. Същи бяха и звуците на бойните тръби. Те процепваха нощната тишина и пробуждаха всичко живо в града.<br /><br />Като че ли отново се нижеха вековете на българското минало.<br />Било ли е същото през Калояновите нощи - пред крепостните стени на Солун, преди седемстотин години? Най-сетне славните рилци[3] са при нас! Преминали толкова премеждия и опасности, те са в града на всебългарските и всеславянски просветители Кирила и Методия. Мокри до кости, рилци маршируват бодри и горди!<br /><br />А нощните им лагери сред големите дворове на гимназията издават безкрайна мистична прелест - основата на нашия живот. Прелест - мила и свидна, буйна и тиха. Някакъв потаен свят на миналото се издига от полусветлите и полутъмните фигури на насядалите около огъня наши войници, дошли ни на гости от Осогово[4], от Велбужд и от Рила.<br /><br />Това не бе действителност. Това бе балада на българската военна слава, балада на тази паметна беззвездна нощ край Бялото море.<br /><br />Ах, тия насядали купчини от български войници, с техния изпечен от ветровете вид, с брадясалите им лица. Тези пожълтели бели ризи на гърбовете им, седмици цели непригледани и непрани от благословената ръка на българската майка! Тези кални ботуши! Тези изпокъсани и мокри шинели!<br /><br />Ние не знаем четката на кой художник би най-добре предала жълто-червените и синьо-червените пламъчета на разжарената клада, отражаващи се в живите и бодри очи на войниците, играещи с лицата им, с дрехите им, с движенията им. Тази обгорена нощ, нощ с толкова много светли видения, с толкова тъмни, неуловими багри, нощ, прилична на някаква магическа пещ, из която изскачаха и прелитаха многоцветни чудновати пеперуди, спиращи ту на косматите гърди на нашия “чичо”, ту на стоманените части на пирамидите, образувани от пушките, ту на крепко сложените рамене на тези мъжаги из Балкана, преминали толкова друмиша и урви, за да стигнат до нас! А копнежът на сърцата им към родната стряха? Той се четеше във всяка тяхна дума.<br /><br />Това бяха часове и дни на висок народен подем, на повдигнат дух, на голямо народно щастие. Всеки се надпреварваше да облекчи участта на войника-брат. Всеки бързаше да го нахрани и напои. Всеки се надпреварваше да вземе у дома си двама, петима, десетмина братя. Народ, достоен за достойна родна войска; народ с душа, изтъкана от любов и копнежи по родна земя, с поток от здрави чувства.<br /><br />От кои ли врати на крепостните стени влязоха в града осоговци и рилци? Повтори ли се пред крепостните стени и сега церемонията със забития меч на Калояна отпреди седем века? Кой предаде града? Кой отвори широкия друм за победоносния марш на полковете?<br /><br />Ликуват всички. Примесват се съюзните войски. Крепнат упованията за бъдещето на българите, на българския народ. Никой и не мисли за злата орисница. Кой смее да дебне стъпките ни!<br /><br />Училищата, някои казарми и болници, многото частни домове са пълни с наши войници. В града се установи редовна българска поща. Уреди се българска власт за българските квартали. Трибагреното българско знаме гордо се развява по най-високите сгради. Вековни стари църкви се пълнят с наши войници и граждани богомолци.<br /><br />Но едва-що бурята на тежката война затихна, ето ти нова буря. Нова страшна буря се разрази над главите на гражданите от тоя град.<br /><br />Не е лека човешката и народната съдба.<br /><br />Скоро разбрахме, че не ще ни оставят свободно да живеем и да се развиваме. Вчерашните паради и тържества пред солунската “Св. София” се превърнаха днес в огнища на пушечен и картечен огън. Невинна българска кръв отново заблика. Затвориха се сърцата на гражданството пак.<br /><br />Какво стана сетне?<br /><br />Каквото и да стана, българският дух не биде убит!<br />В скрижалите на родната история този български дух отново записа, че над всичко българинът знае да обича българското име и българската земя.<br /><br />Отново загърмяха оръдията. Този път - в центъра на самия град.<br /><br />Току пред самата наша къща бе поставено най-заядливото от тях. Всяка минута то страшно бумтеше и стреляше към българската община, в която се бяха залостили шепа наши юнаци.<br /><br />По-малките ми деца бяха с нас. Те се гушеха в пазвите ни, също както децата на Шумен се гушеха преди толкова десетки години от паметното хилядо осемстотин седемдесет и осмо лето.<br /><br />Този път бе още по-страхотно. Нападнаха и училищата, Бедните деца от училищата, каква храброст, каква обич към българското име и българския род показаха те!<br /><br />И най-сетне бурята спря. Нови тъжни страници записа историята за нашия народ. Ние всички бяхме разпръснати като пилци. Нерадостни дни отново се заредиха. Мен лично и моите близки отнесе един голям презморски параход. Отнесе ни на изток към Цариград, сетне на север към Бургас, и най-сетне към София, към обетованата братска земя, която бях познала и дълбоко обикнала от годините преди Освобождението.<br /><br />“Сбогом, прощавай, бащин край,<br />Води те скриват веч…”<br /><br />Сбогом, отново изгубен роден край на благословения юг.<br /><br />Такава е била нашата съдба. Тъй е отредил всевишният! Неговото дело е велико! Той няма да остави нашия народ!<br /><br />Сега отиваме на север. Както толкова пъти са се прибирали нашите прадеди от морето към своите планини, така сега и ние се прибирахме в братска земя.<br /><br />Отново там ще ни погали свежият лъх на Балкана. Отново оттам ще долавяме далечния крайморски чар и ще копнеем по него!<br /><br />А сега - сега трябва да се работи. Да се работи в полето на духовната всебългарска съкровищница.<br /><br />Ние можем и тук да бъдем силни, и даже още по-силни. За няколко десетки години ние много направихме. Но то не стига. То съвсем не стига. Нова вяра в собствените ни сили, в силите на родната ни обич трябва да събуди сърцата ни и умовете ни към нова работа.<br /><br /><span style="font-style: italic;">Из книгата на Царевна Миладинова </span><a style="font-style: italic;" href="http://www.blogger.com/%D0%95%D0%9F%D0%9E%D0%A5%D0%90,%20%D0%97%D0%95%D0%9C%D0%AF%20%20%D0%98%20%20%D0%A5%D0%9E%D0%A0%D0%90,">"ЕПОХА, ЗЕМЯ И ХОРА".</a><br /><span style="font-weight: bold;">Бележки:</span><br /><br />1. Българските войски влизат в Солун на 26 или 27 октомври 1912 г. Според Георги Белев (последният директор на българската мъжка гимназия в Солун) те са влезли “официално и тържествено на… 29 октомврий”.<br /><br />2. Българите в Солун през 1890 г. наброяват 10 000 жители.<br /><br />3. Има предвид Седма рилска дивизия.<br /><br />4. Става дума за областта Осоговие около Осоговската планина.<br /><br /><span style="font-family:arial;">* Царевна Миладинова-Алексиева е дъщеря на Димитър и племенница на Константин Миладинови от Струга.</span><br /></div>Петърhttp://www.blogger.com/profile/11753538889240099252noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-4500028025685210319.post-74860398599248194422010-02-27T11:37:00.004+02:002010-03-16T09:50:49.945+02:00За национализма и демократическото чувство през Възраждането<div style="text-align: right; font-weight: bold;">Симеон Радев<br /></div><br /><div style="text-align: center; font-style: italic;"><span style="font-size:85%;">(Въведение към т.1 от "<a href="http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=101&WorkID=2843&Level=3">Строители на съвременна България</a>", което по незнайни причини не е включено в най-новото издание на книгата)<br /></span></div><br />Когато султан Махмуд, който бе унищожил яничерите и намислюваше вече Хатишерифа, прати да питат Метерниха, върху какви начала трябва да преустрои царството си, австрийският канцлер го посъветва да се придържа за ония качества на националния дух, чрез които турците са основали своето могъщество.1 Подобна горе-доле мисъл се среща и в Политиката на Аристотеля, който има предчувствието за почти всички открития на бъдащите социални науки. В по-ново време школата на традиционализма, която почива на позитивната философия на Огюста Конта и която би могла да търси подкрепа особено в германските историци от средата на миналия век, открива в миналото животворните духовни сили, които господствуват над формите на съвременната култура.<br /><br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEiNFI01T98AbHBU5ndbOJJxwRYKgGEUMNCARIB4vwiCBHD-VeGMGhmcuPeJ5Co0hT4CAFzUQNp0QWMJhT12QAkVL3dVWlFt6BHnArfVuZ7-r524TJjnOeI4Rxsa18QoJIxh4pgqLZKMSzU/s1600-h/SIMEON+RADEV.jpg"><img style="margin: 0pt 10px 10px 0pt; float: left; cursor: pointer; width: 320px; height: 256px;" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEiNFI01T98AbHBU5ndbOJJxwRYKgGEUMNCARIB4vwiCBHD-VeGMGhmcuPeJ5Co0hT4CAFzUQNp0QWMJhT12QAkVL3dVWlFt6BHnArfVuZ7-r524TJjnOeI4Rxsa18QoJIxh4pgqLZKMSzU/s320/SIMEON+RADEV.jpg" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5442856171382282754" border="0" /></a>Миналото, от което България е получила струите на своя нов живот, е епохата на Възраждането. В нея трябва да търсим добродетелите на духа и на волята, чрез които българският народ възмогна над трудностите на една млада държава и над рисковете на една бурна история.<br /><br />Първата отличителна черта на нашето Възраждане е, че то бе просветително. Докато сърби и гърци се втурнаха на политическата сцена на ХІХ-я век с пушка в ръка, българският народ почна своето ново битие, печатайки книги и откривайки училища. Един дълъг период на народно самообразование предшествува у нас сериозния опит за революция. Тъй се създаде традицията на просвещението, която поддържа до известна степен равновесието между политическия напредък и умственото развитие на нашия народ.<br /><br />Другите две особености на Възраждането са национализма и демократическото чувство.<br /><br />Под името национализъм ний не разбираме народното съзнание и любовта към отечеството: тия качества са твърде общи, за да могат да послужат като характеристика на едно поколение и като релиеф на една епоха. Това, което ний наричаме национализъм на нашето Възраждане, това е самонадеяността на националния дух, това е устремът към големи исторически съдбини, това е вярата, че българският народ е призван да владее над Балканския полуостров. Всички силни политически умове на Възраждането: Раковски, д-р Чомаков, Любен Каравелов, бяха националисти в тая смисъл. На тия, които мечтаеха за една мънинка България между Дунава и Балкана, д-р Чомаков казваше в Цариград: "На българския народ са нужни три морета!"2 Любен проектираше една югославска конфедерация, в която на българите предстоеше господствующа роля, а Раковски подчиняваше на своята фантазия и историята, и филогията, за да окрили своето поколение с патриотическата амбиция, която поражда спомена на едно велико минало.<br /><br /><a onclick="expandcollapse('RADD34')" href="javascript:void(0);">[+/-] ...виж целия текст</a><br /><p>Покрай националистическия тласък на Възраждането съществуваше едно течение, което на първо време се наричаше чорбаджийско или старо. То се състоеше от боязън пред бъдащето, от недоверие към силата на народния дух и от упования за чужда помощ. В Букурещ това течение се олицетворяваше в паметната "Добродетелна дружба", известна на новите поколения не толкова по своята дейност, колкото по жестокия хумор, с който я преследваха революционните писатели на емиграцията. В Цариград "старите" се групираха около Кръстевича, Бурмова, Григория Доростолочервенски; когато имаха повече шансове за победа, към тях се присъединяваше и Марко Балабанов.<br /></p><div class="texthidden" id="RADD34"><br />Стълкновенията между тия две течения бе епизодично между емигрантите в Румъния; тук революционният националистически дух господствуваше почти всецяло3. В Цариград чорбаджийският дух бе силен и заставаше упорито по пътя на националните задачи. Борбата между "националисти" и "стари" съставлява в морално отношение най-драматическият изглед на църковния въпрос.<br /><br />"Старите" се боеха от угрозите на патриаршията. Те не вярваха, че националният дух на българите ще устои срещу един разрив с вселенската църква. Повлияни от руското посолство, което искаше преди всичко да запази единството на православния свят, те бяха готови на най-големи жертви. Да бе зависело от тях, Екзархията щеше да остане едно васално учреждение, простиращо своята власт над една осакатена България. Националистите: д-р Чомаков, П.Р.Славейков, Др.Цанков, Т.Икономов, Панарет, Методий Кусевич, спасиха българските земи от това духовно разпокъсване. Те се възпротивиха на внушенията на руския посланик, защото не чакаха избавление отвън, а разчитаха на собствените сили на нацията, те не се уплашиха от заканите на Патриаршията, защото знаеха, че схизмата няма да спре българския подем. Вярата в духовните сили на своя народ им даде откровението на истинската национална политика и обезпечи тържеството на тяхната непримиримост.<br /><br />Да се говори за национализма в революционното движение е излишно, защото той е общоизвестен. Българските въстания нямаха непосредствен успех, но те са, които дадоха повод за нашето освобождение. Изследванията на френския историк Ханото, бивш министър на външните работи и приятел на Русия4, доказват, че Руско-турската война не е влизала в плановете на руската дипломация и че до самото навечерие на войната Александър ІІ не е знаел дали ще воюва с Турция или с Австрия. Значи, националистите на политическата борба, революционерите, със своята самонадеяност, с предприемчивия си дух и с любовта си към рисковете предизвикаха освобождението на България, както националистите на църковната борба запазиха духовната цялост на българското отечество.<br /><br />Като споменем след национализма и демократическото чувство, няма да изчерпим цялата характеристика на Възраждането, но чини ми се, че ще сме изброили вече неговите победоносни сили.<br /><br />Демократическото чувство някои историци забелязват у българите още в първите времена на тяхната политическа организация. То оцеля през всичките тъмни времена на нашето минало и в зората на Възраждането се явява свежо и могъщо. То се заключава в едно всеобщо стремление към свободата и главно към равенство. Българинът е враг на йерархията, била тя социална или политическа. Щом той се пробуди, виждаме го да се бори еднакво срещу чорбаджиите, както срещу фанариотите. Повикът срещу чорбаджиите не утихна вече никога в българския печат от неговото основание досега.<br /><br />Още в 1857 г. "Българска денница" даваше потресающи сведения за тоя вид крепостничество, в което българското селско население около Елена бе поставено спрямо няколко семейства, облечени от турските султани с феодална власт. "По сичка България се оплакват от чорбаджиите и разказват ни, че тия чорбаджии са по-лошави и от турците и фанариотите. Ние вярваме, че всичко това е истина, защото хиляди доказателства стърчат пред очите ни", пишеше в. "Свобода"5 в 1872 год. А в. "България" издаван, както е известно от Д.Цанкова, в една остра статия под наслов "Чорбаджии и чорбаджийски мекерета" характеризираше още по-грозно чорбаджиите. "Свищовските чорбаджии (Д.Цанков, техен съгражданин, ги познаваше добре) освен че са лукави лицемери, светокрадци, безбожници, предатели, набедители, грабители, хаинджии, с една дума изедници, сиреч дето са ограбвали черкови, училища, сироти, сирачета и сиромаси, скритом и на много са изпили кръвта с помощта на фанариотските владици, освен казват дето вършат тези общочорбаджийски тайни, има и таквизи, които и явно в търговията са показали грабителство с помощта на лъжовното банкрутство, сиреч има мюхлюзи и вагабонти." Какъв лукс от позорящи епитети и какво буйно обществено чувство! Социалистите не можаха да изобретят по-късно по-жесток език спрямо буржоазията. Във всичките периодически издания от тая епоха се издигат негодующи гласове против гневът и експлоатацията на чорбаджиите. "Чорбаджията не убива, пишеше един по-умерен автор в "Български книжици"6, но той граби безпрестанно и без милост." Същите тежки упреци хвърля и хрисимата инак "Българска пчела"7, която отбелязва една печална прилика между "фанариотите и чорбаджиите".<br /><br />Без съмнение имаше между чорбаджиите хора патриоти и добродетелни. "Както между старите чорбаджии, пишеше "Македония"8, имаше достойни и народни человеци, които правеха въобще почест на народа, тъй между днешните млади чорбаджии мнозина знаеме ний человеци, с чувства и колко годе просветени, да разберат и да се трудят за доброто на народа си, затова и отблъскваме укорът въобще върху чорбаджиите."<br /><br />Но и тези чорбаджии народът ги търпеше по неволя като водители, но не ги обичаше. "Положението ни днес, пишеше "Турция", не ни позволява да минем без чорбаджиите. Нека ги употребяваме в общите си работи прочее... Нека се възползваме от тяхната опитност и от техните съвети."9 Съюзници по необходимост, чорбаджиите оставаха обаче пак антипатични като класа, олицетворяюща социалното неравенство и економическия гнет.<br /><br />След основаването на Екзархията борбата срещу тях се поднови още по-буйно. Чорбаджиите поискаха да внесат в нея свой дух. Свободомислящите дейци за независима църква искаха, напротив, да демократизират нейното устройство. В една статия, озаглавена "Двете касти и власти", "Македония" пишеше:<br /><br />Когато българският народ въстана против гръцкото духовенство, той намисли един идеал на обществен живот, без отличителни съсловия, върху здравите и възвишените християнски закони. Той си бе помислил, че чистонародното българско духовенство, което би възлезло на властта единствено чрез волята и силата на народа, ще схване своя задатък, който е: да се съедини в един дух със стремленията на народа и да тръгне с него на борба против гордата онази каста на чорбаджиите, да затрие нейната сила и нейното влияние, а с нея и всичките отровни зарази, що излизат от нея като из тяло изгнило, холерическо и към зло само настроено.10<br /><br />Авторът на тая почти революционна статия – заради нея турското правителство спря "Македония" – отбелязваше, че под Екзархията се подновявали всичките злоупотребления, поради които гръцката църква била тъй омразна народу. "Чорбаджийството, пишеше тя, се потруди да уплете в своите примки народното наше духовенство, да се съедини с него, за да последва и занапред своето върху народът владение с тази разлика, че по-преди то правеше това чрез сътрудничеството на гръцкото духовенство, а сега го направи с помощта на самото наше българско духовенство." Следваха обвинения, че чорбаджиите заграбвали църковни имоти, присвоявали си училищните сгради, злоупотребявали с народните подаяния, с една реч упражнявали "едно решително владение и тиранизъм върху беднийт народ". "Могат ли да се преброят, питаше "Македония", техните неправедни отмъщения върху беззащитните хорица и техните гнусни клевети пред правителството, чрез които те са гонили и съсипвали по-независимите онези, които не са рачили или не рачат да се подлагат на тяхната непросветена, дива и едва ли не скотска воля?" Трябва възмущението против чорбаджиите да е било тогава твърде буйно, за да дръзне един вестник, издаван в Цариград под надзора на турската цензура, да им хвърли с такава ярост обвинението в предателство.<br /><br />Това обвинение бе, както е известно, постоянният вик на революционната българска преса в Букурещ. В чорбаджийството революционерите виждаха някакво многоглаво чудовище, седнало на главата на българския народ и впило в него своите нокти. За тях думата чорбаджия значеше чисто и просто шпионин.<br /><br />Под влиянието на тия страстни – и в много голяма степен несправедливи – проповеди демократическото чувство у българския народ клонеше да добие форма на някаква сектантска омраза. От друга страна, културата бе доста слаба, за да го възпита, а вестниците не можеха да му дадат още някаква идейна основа. Печатът преди Освобождението твърде малко се занимаваше с теория. Самите водители на емиграцията имаха определено мировъзрение: радикализмът на Любена и сантименталният социализъм на Ботева се изразяваха в много смътни пориви. Още по-малко можем да търсим някаква доктрина у цариградските публицисти, които бяха въобще по-чужди на големите умствени течения на времето. В действителност със своята агитация и със своя печат "младите" развиваха в интелигенцията и в еснафа индивидуалистически дух, бунта против политическото неравенство и социалната йерархия, жаждата за свобода – с една реч една силно демократическо настроение, крепко свързано с българската действителност посредством омразата към турската тирания и към чорбаджийския гнет.<br /><br />Ний се опитахме да изложим в настоящата книга борбите между двете главни течения в новия български живот и въздействието, което те упражниха върху младата държава, както и върху делото на националното обединения. Имената на тия течения се измениха, но основната им характеристика остава същата: от една страна, вярата на националистите в силите и самостоятелността на българския народ, от друга страна, капитулацията на "старите" и на русофилите пред трудните проблеми на народното дело или пред угрозите на чуждия натиск.<br /><br />Да се извлече една философия от тази бурна епоха на новата ни история би било много смело, тъй като тя е много близко до нас и за едно обобщение липсува нужната перспектива. Би могло обаче да се твърди, че там, гдето българската политика е оставала вярна на здравите народни традиции, там, гдето се е вдъхновявала от духа на Възраждането, там, гдето е била едновременно националистическа и либерална, предприемчива и самоуверена, смела и упорита, там тя се е завършвала с пълно тържество. В тая смисъл историята на тая епоха е една епопея на българската енергия.<br /><br /><br /><br />1 Les memoirs de Metternich – Понеже нямаме на ръка тия мемоари, не ни е възможно да посочим кой том и на коя страница се намира въпросното писмо на Метерниха.<br /><br />2 Според разказа на Негово блаженство Йосиф І.<br /><br />3 В последно време Любен Каравелов се бе разочаровал в революционните средства, но и в книжовната дейност, на която се предаде, той остана националист.<br /><br />4 Gabriel Hanotaux. Histoire de la France Contemporaine, четири тома. – Г-н Ханото, който се е ползвал от неиздадени документи – между които от ръкописните мемоари на граф Шувалова и на Каратеодори паша, – дава най-пълната досега дипломатическа история на преговорите, предшествующи Руско-турската война.<br /><br />5 Свобода, бр.44, 1872.<br /><br />6 Български книжици, 1868, кн.4, стр.83<br /><br />7 Българска пчела, 1864, май, 12<br /><br />8 Македония, 1867, 30 декември<br /><br />9 Турция, 1872, 18 март.<br /><br />10 Македония, 1872, 25 юли.<br /></div>Петърhttp://www.blogger.com/profile/11753538889240099252noreply@blogger.com1tag:blogger.com,1999:blog-4500028025685210319.post-83870311588757803882010-02-27T11:16:00.003+02:002010-02-27T11:30:41.400+02:00За "Строители на съвременна България"<div style="text-align: right; font-weight: bold;">Йосиф Хербст<br /></div><br />През деня си между мои другари и близки познати ставаше реч за току-що излязлата последня книга на Симеон Радева. Аз я бях само попрелистил, от събеседниците ми малцина я бяха само видели, никой не беше я чел. Въпреки това, когато аз заявих, че ще пиша нещо за тази книга, чух закани, градуирани между вечната вражда и непоздравляването. Това трябваше да кажа, когато се наемам да въведа Симеон Радева в кръга на читателите на „Пряпорец", макар че в случая поемам отговорността само на оня, който въвежда една вече позната личност в известно за нея ново общество.<br /><br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjChHW0XtDL0_2RFhtilKmAngV0Y_UOtMWb1vbZRigl759nrfSi9xfY85HkkgE4mqFf4qmn0IbkMZxFJfl3x0d7j1_YguXeT2lS1yT_L-pVUW2EJTMblCPZk8uw2SsKpTwequ4h6F55sWs/s1600-h/herbst_2024.jpg"><img style="margin: 0pt 0pt 10px 10px; float: right; cursor: pointer; width: 220px; height: 320px;" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjChHW0XtDL0_2RFhtilKmAngV0Y_UOtMWb1vbZRigl759nrfSi9xfY85HkkgE4mqFf4qmn0IbkMZxFJfl3x0d7j1_YguXeT2lS1yT_L-pVUW2EJTMblCPZk8uw2SsKpTwequ4h6F55sWs/s320/herbst_2024.jpg" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5442853142244516418" border="0" /></a>Готовността която извършвам този приятен за мен дълг, може да се мери само с голямата наслада от внимателното прочитане на книгата. Анонимно издадена, тя щеше веднага да наводни цяла България, но и такава, каквато ни се връчва, против нея ще бъде безуспешен всякаква conspiration de silence; навярно тя най-напред ще бъде четена от ония, що най-много я псуват, нея и автора й, ще четат и ще мълчат, ще мълчат и ще четат, а за да си отпочинат, пак ще запсуват. Хубава препоръка за една история — чувам вече мнозина да възразят. Но това ще да са тези, които не са навикнали веднага да правят разлика между история и историография; ще се сърдят и всички ония, които считат историята за бог знае каква наука, които искат непременно разстояние (от място и време) към събитията; ще се намръщят всички „епитропи", които са навикнали да не говорят нищо лошо за умрелите и които от страх всякога, овчедушно бъблят: „Сега не му е още времето да се разправят тия работи." Има хора от „историографическия еснаф", които ще се сетят, че Симеон Радев не е „свършил по историята", и ще го задърпат за косите, а книгата му ще разнищят, за да търсят метода му. Нека им спестя труда. Методът му е ясен и недвусмислен като шамар: не желае да бъде скучен. И цели 835 страници той майсторски изпълнява това...<br />нежелание. Има мнозина, които за голямо съжаление твърдят, какво само скучното и неразбираемото „сигурно" се е случило", и от тази гледна точка критикуват историята или по-добре историографията. Симеон Радев споделя и мнението на Prosper Me'rimee, ".който казва нейде: „je n'aime de l`historie due les anecdote.<br /><br />Но самото заглавие на книгата издава метода му: Строителите на България! Той се занимава с личностите, ала като скептик не забравя да изтъква социално-психическите сили. Това са не строителите на България. Малки, големи X, У, Z, Стоян Драганов, Петкан. Да, но те не издигнаха българската държавна сграда в безвъздушно пространство, а сред две доста диференцирани обществени течения, които Радев изследва до първоизточниците им. Между тъй наречените строители има такива, които ни се представят като прости зидари: носили са само вар и тухли. Всички тия Радев не е поставил на никакъв пиедестал. Не стоят те по-далече и по-високо от мастилницкта му. Вярно е, че едни е рисувал с любвеобвилна четка, други просто е фотографирал, трети е карикатурил. В книгата срещаме хора, човеци и няколко мъже. Към тия последните той с вещина прилага рембрандовскпя маниер: виждаме ги осветени от оная страна, която е и тям, и Радеву най-благоприятна. Всички портрети обаче са ретуширани.<br /><br />Той гледа на всички и на всичко в епохата, що описва, през темперамента на един националист, на един македонски българин и на един нерусоф<br />ил; на националист, който навярно във II том ще бъде вече стамболовист, на нерусофил, който може би, описвайки периода до 1894 г., ще се представи вече като русофоб; македонските си очила обаче едва ли ще свали и когато стигне в историята си до „днешните времена". Всеки от строителите на България се изпитва от Радева върху „македонския булижник" и след това го изкарва да позира или го настанява пред фотографическия апарат. Въпреки всичко това Радев ниже на верига историческите събития около тези строители и ако всяка верига е толкова силна, колкото най-слабата й брънка, то безпристрастният критик (на този последния според моето разбиране по е нужно безпристрастието, отколкото на историографа) ще трябва да признае, че историческата картина на България през царуването на княз Александра е пълна и точна. На всеки случай е поучителна и най-важното много интересна. Радев, бляскавият вестникар, най-много е помагал на Радева — историографа.<br /><br />От редакционната си килийка, дето като никой друг е можал да наблюдава много човещини, той е занесъл със себе си в работния си кабинет на волен историограф много ценни помагала: във всяка редакция се пише историята на вчерашния ден, понякога по-мъчно, при по-големи неудобства и с по-голяма отговорност, отколкото историята на една цяла отминала епоха. Радевата книга ще има много читатели, защото ги заслужава. Ако тези редове поувеличат интереса към нея, ще считам, че това е най-малката услуга, която съм могъл да принеса за възнаграждаване на такъв един ценен, прилежен труд на моя отличен събрат.<br /><br /><span style="font-style: italic;">В. „Пряпорец", бр. 49, 21 февруари 1910 г.</span>Петърhttp://www.blogger.com/profile/11753538889240099252noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-4500028025685210319.post-73223285206389158722010-02-24T01:46:00.003+02:002010-02-24T01:53:24.109+02:00Каквото е писано, това ще е<div align="right"><strong>Димитър Талев</strong></div><br /><br />Започваше лятото на 1903 година.<br /><br /><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjhh7oxa5ni60CEn9O_UJ8NfO0cPEV9b8r2JFHytgiePmbSNrlcbg_7Ibn-8x-9GjJvA6FY3MzpNgemCtUl3maKFKVFgMjOchRj81v5uum7dm-sQMq_uYGv32vJ6nBJKy4FC2l2iWAkuPs/s1600-h/talev.jpg"><img id="BLOGGER_PHOTO_ID_5441590829404154946" style="FLOAT: right; MARGIN: 0px 0px 10px 10px; WIDTH: 205px; CURSOR: hand; HEIGHT: 320px" alt="" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjhh7oxa5ni60CEn9O_UJ8NfO0cPEV9b8r2JFHytgiePmbSNrlcbg_7Ibn-8x-9GjJvA6FY3MzpNgemCtUl3maKFKVFgMjOchRj81v5uum7dm-sQMq_uYGv32vJ6nBJKy4FC2l2iWAkuPs/s320/talev.jpg" border="0" /></a>През месец април се отвори в село Смилево, в пазвите на Бягла планина, конгресът на ръководителите от целия Битолски революционен окръг. Изпратени бяха тук пратеници от всички райони на окръга. Председател на конгреса беше Даме Груев. Една добре въоръжена чета се движеше из околностите на селото и пазеше конгресистите от всяка изненада. Други въоръжени люде пазеха самото село, поддържаха пощата и всички други необходими служби. Малки групи, по двама или трима въоръжени люде, бяха изпратени накъм околните села, по пътищата и проходите. Смилевци до един, и мъже и жени, бяха на някакъв пост, на някаква служба при конгреса. За смилевци дните на конгреса бяха празник, бяха дни на обща радост и гордост.<br /><br />Започна се на конгреса спор, да има ли въстание, или да няма.<br />— Въстание! — дигнаха глас най-напред пратениците от Костурско, от Охридско, от Демирхисарско. — И по-скоро, да не се бавим повече!<br /><br />Дочуха се и други гласове:<br />— Не бързайте. Не сме още готови. Нека приберем и храната от полето.<br />Застанаха насреща пратениците на Прилепско:<br />— Ние сме против секакво общо въстание. Безумно ще бъде да се дигнем с голи ръце. Немаме оръжие.<br /><br />Като изслуша всички докрай, Даме Груев стана от мястото си и рече със звънливия си глас:<br />— Е, хора! Не си губете времето да разрешавате въпроса, дали ще има въстание, защото той е решен. Свършена работа! Сега говорете за въстанието — как да го направим, кога да го направим.<br /><br />Започнаха нови разговори и спорове: за оръжието, за бойната подготовка, за прехраната, за деня на въстанието и да бъде ли то масово, или само четнишко. Избра се и Главен щаб на въстанието начело с Даме Груев. Реши се да се подпомогнат с оръжие слабо въоръжените райони; в четите имаше военни люде — реши се те да се погрижат за военната подготовка на боиците, да разработят бойни планове; Главният щаб да влезе във връзка с Централния комитет на Организацията и с другите революционни окръзи и общо да се установи денят на въстанието, но да не бъде тоя ден по-рано от месец юли, за да бъдат прибрани храните от полето. Изработи се и „Въстанически дисциплинарен устав“. Тогава се заговори и за мирното турско население. Груев каза:<br />— Турчин или християнин, не пречи ли, не прави ли зло, и косъм не бива да падне от главата му!<br /><br />И се реши още: въстанието да бъде четнишко, да излязат от всеки район чети от по 20 или 30, или 50 души, за да не се излага на турската ярост целият народ и за да продължи борбата повече време. Тогава се чу един бодър, весел глас:<br />— Аха! Започнете вие еднаж, пък да видим к си ще спре тоя народ…<br /><br />В същото време, докато в Смилево се вземаха решения по предстоящето въстание, по стръмнините на Бигла планина отекваха гърмежи и трясъци — борбата на поробения македонски народ се разгаряше, събитията не спираха своя ход.<br /><br />На 15 април започнаха атентатите на „Гемиджиите“ в Солун; шумната, разноезична, комерческа столица на Македония занемя от ужас пред пламъците на чуждестранния кораб „Гвадалквивир“, при взривовете в основите на банка „Отоман“, на избухващите бомби по разни части на града и няколко дни наред, пред героичната смърт на атентаторите — люде на шестнадесет, на осемнадесет, на двадесет и няколко години.<br /><br />На 21 април падна в сражение с турски аскер в село Баница, Серско, Гоце Делчев. Апостолът пристигна в Баница на 19 април. Тук дойдоха и серската чета с воиводата си Георги Бродалията, също и драмската чета с воиводата си Димитър Гущанов. Събраха се около двадесетина души четници и се настаниха в две къщи една срещу друга; Делчев беше с двамата воиводи и с още неколцина четници, а другите бяха в отсрещната къща.<br />Денят 20 април мина спокоино и дори весело. Другарите на апостола забелязаха, че някаква едвам доловима сянка забулваше неговата широка приветлива усмивка, макар че той, както винаги, все гледаше да поддържа сред тях весело, бодро настроение. От време на време замлъкваше внезапно и негли се ослушваше в мислите си. Най-сетне той каза:<br />— С нашия живот, какъвто е, станах вече и фаталист. Нощеска сънувах, че турци ме удариха в сърцето. Щипската чета е разбита в Карбинци. Милан, брат ми, е в тая чета и може да е убит.<br /><br />Другарите му се опитаха да прикрият и собственото си смущение с весели закачки, които Гоце подзе и се смееше повече от всички. Наистина, злокобният му сън не предсказваше смъртта на втория му по-малък брат Милан, който загина по-късно, през лятото, в с. Неманци, Кукушко. Дойде и вест, че в Горно Броди довтасал аскер, но и това не развали доброто настроение на комитите. Аскерът през целия ден стоя спокойно в Горно Броди, пък и се знаеше, че дето има комити, там някъде наблизу ще има и аскер.<br /><br />Настъпи нощта срещу 21 април. По едно време Делчев мина в отсрещната къща да види настанилите се там момчета. Преди няколко дни бяха станали солунските атентати и Гоце разказа на четниците подробности по това необикновено смело дело на неколцина себеотречени македонски революционери. Гоце се прибра в квартирата си, а скоро и цялото село утихна.<br /><br />Късно след полунощ в тъмнината се замяркаха черни сенки, които безшумно обградиха заспалото село от всички страни. Това бяха към хиляда души аскер, които водеше турчинът Тефиков — бивш български офицер и съученик на Делчев от Военното училище. Изглежда, че той знаеше кого бе дошъл да търси в Баница. На разсъмване турците започнаха да претърсват една след друга селските къщи, а людете от претърсените къщи събираха и задържаха под стража. Едва сега се разтичаха часовоите от селската чета, която пазеше селото. Една бабичка се втурна в стаята, където спяха Делчев и другарите му, нададе сподавен вик:<br />— Станете, момчета! Аскер загради селото и търси по къщите…<br /><br />Наскачаха всички още сънни, скочи и Делчев, който бе заспал през нощта най-късно, измъчван от стомашните си болки.<br />— Бъдете готови, пък ще видим що е — каза той; другарите му бяха отправили към него мълчаливи погледи да видят той какво ще каже, какво ще направи.<br />— Каквото е писано, това ще е — промърмори някой от тях.<br /><br /><em>Откъс от романа на Талев "<a href="http://bg3.chitanka.info/mylib/index.php?action=text&textId=573&chunkId=30#textstart">Илинден</a>".</em>Петърhttp://www.blogger.com/profile/11753538889240099252noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-4500028025685210319.post-79358926453198274032010-02-21T00:54:00.004+02:002010-03-04T19:09:04.028+02:00Кои са най-върли неприятели на един народ<div style="text-align: right; font-weight: bold;">Добри Войников*<br /></div><br />Онова, що поставя в слабост една държава или един народ, онова, що заразява природните дарования и загасява благородните чювства в сърцето на един народ, онова, що скъсява естествений възел, с когото природата свързва морално един народ, и му приготвя яма, за да го упрапасти и погуби, са народоубийствените пороци, загнездени в сърцата !най-паче на онзи народ, който, лишен от моралните подкрепителни сили на високата наука и при самий негов едва заявен живот, става лесно ров на ниските страсти. Безмерното себелюбие, надменната гърдост, ненаситното сребролюбие, подлото скъперничество, ненавистта към еднородний ни брат, завижданието и гонението на неговото щастие, презиранието на всяко негово добро, интригуванието между еднородците ни, нетеглението на всяко общонародно дело, кoeтo не е излезло от собствените наши ръце, заочното укорявание помежду ни: всички тия са най-върлите неприятели на един народ, незасилен в моралния си живот; те са, които раждат раздор и сеят и несъгласие между еднородните му общества; те изнуряват всяка негова едва замогната народна силица; те парализирват всяко заявено стремление и всяко начялно желание в полза на народното му добро; с една дума, те са, които озлочестяват един народ, упропастяват го и го погубват.<br /><br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhYMlyKRv2s7cekCxybejfP-gQWhJChuw7GSLuhAVNt2V8G3EiFMwFuxTj9B73SLpGsZ1DfXyjvroAaYIHkOAZjNDIsQvN9GhfufT-8V2B_Ku6Lzu67t7pAk43jOBb3d1ZX0ZBQ7eGq-EA/s1600-h/o20.jpg"><img style="margin: 0pt 0pt 10px 10px; float: right; cursor: pointer; width: 166px; height: 226px;" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhYMlyKRv2s7cekCxybejfP-gQWhJChuw7GSLuhAVNt2V8G3EiFMwFuxTj9B73SLpGsZ1DfXyjvroAaYIHkOAZjNDIsQvN9GhfufT-8V2B_Ku6Lzu67t7pAk43jOBb3d1ZX0ZBQ7eGq-EA/s320/o20.jpg" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5440468887634063842" border="0" /></a>„Ний носим, казва един от cтapитe философи, най-върлите неприятели в нас си; не са вънкашните 'неприятели, които ще съборят нашята република (Атинейска), а са вътрешните, които живеят между самите нас.. Когато Филип, цар Македонский, ся готвеше да нападне на гръцката република, прочютий тогас оратор атинский в едно от словата си против Филипа, казваше: „О, мъже Атинейци! той (Филип) не е засилен толкози от неговите собствени сили, колкото от вашите слабости." Когато Крум завоева аварите, попита едного от заробените кои са главните причини, за да пропадне царствто им, а той му отговори: „Причините, що събориха царството ни, са истите, които ще събарят най-силните държави — страстите."<br /><br />Тези истите страсти, както ни е познато от историята, са дали край на българското царство и са хвърлили народа ни във вековното робувание.<br /><br />Положението, в което са намирами днес, лесно отпуска свободен вход на тези върли неприятели, за да ся вкореняват в сърцата ни и заразяват всяко благородно дело и спасително за нашата благонадеждна бъднина. Нам ни трябва възпитание, наука, просвещение, образование, единствени преимущества, които дават действително сила за живота на един народ и които са единствените двигатели на неговото достояние и остановители на неговата самостоятелност. Противодействующите на тези морални сили са гореказаните народоубийствени страсти. При начялото на нашето замогвание в народен живот, както сме днес, ний, българете, ся намирами в продължителни в истото време и не съзнателна борба на тези страсти против моралните засилвания. Ний, от една страна, проповедвами народност, просвещение, свобода, а, от друга, копайми яма на ония, които работят за народност, просвещение и свобода; ний ся представими, че разбирами най-добре средствата за въздигание народностите ни, и давами планове за как требва да ся работи, а ний сами нещем да работим нищо; ний съветвами, че трябва да стават пожертвования за народното ни развитие, а ний сами не щем да жертвувами; ний укорявами съчинението и превода на брата си, а ний сами не съчинявами и не провеж-дами нищо; ний ся озовавами в полза на народното ни просвещение, а ний сами завиждами на онези, които работят за него; ний ся препоръчвами за народни, а ний сами презирами онова, що е чисто народно; ний познавами много пътя подземните планове, които ся кроят от старната на един вънкашен неприятел против замогванието на народността ни, а ний сами ставаме му слепо оръдие за постижение на неприятелските му планове; ний проповедвами, че интересите народни са много по-святи от личните наши интереси, а ний сами ги презирами, кога дойде време да ги браним.<br />Исками ли да ся уверим за истината на тия, що горе казахми, нека всякой от нас попита сърдцето си и попита сърдцето на брата си. Ний нещем да ся впусками в подробните доводи, що говорят силно в полза на тая истина, а щем ся задържи за друг път, кога ни призове по-необходима нужда. Ний премълчявами за сега само и само за да запазими любочестието на некои наши еднородци в Ромъния, което любочестие ний вервами, за да го имат още отчясти. В противен случяй ний сме готови да ги обличим 'публично с фактове в ръка.<br /><br />Ний казвами на някои наши еднородци в Румъния, защото тий, като са около нас, познавами най-добре народоубийствените им дела, ако и да мислят, че тий под булото на родолюбие крият техните ниски страсти, с които стават най-върли неприятели на народа ни, като искат да му копаят гроба, за да угодят само на користолюбивия си егоизъм и направят от народа ни мocт, по когото да улеснят пътя на опропастяванието народността ни, опропастявание, що ся готви от отвън.<br /><br />Нека прочее всякой българин, който носи истенско сърдце българско и като верен потомец на Крума, бди като на стража и пази като воен нарушаванието на народните ни интереси от страна на най-върлите неприятели на народа ни, на отечеството ни. Защото нема по-опасни за народа ни, за отечеството ни врази освен тези, що са намират между нас и са готови на всяко време, на всякой чяс да продадат онова, що е най-свято, най-мило и най-драго за всякой чистосърдечен българин, само и само да угодят на егоистическите си страсти: за тех народ, отечество, свобода не съществува, за тях нема на света друго нищо освен тяхната собствена личност, тяхното плътско удоволствие. Защото от подобни най-върли неприятели на народа ни ний сме изгубили славата на нашите предеди, живота на нашата народност, самостоятелността на нашата битност!<br /><br />Ний щем прекъса дотука статията си, за да не разсърдим повече онези, които ще ся огледат в него като в огледало, а щем остави в резерва фактовете, що ще изображат на явно делата им. Нема съмнение, че онзи, който ся види, под такава категория, ще ся разсърди люто, ще скърца зъби, противо ни, и от яд не ще знае що да говори. В такъв случай нашите читатели ще имат неприятната прилика да го ознаят, защото според пословицата гузен не гонен ще бяга, и сетне онзи, който ся вижда чист от едно народоубийствено пятно, съвестта му остая спокойна и сърдцето му не намира причини да ся разлютява.<br /><br /><span style="font-style: italic;">В. „Дунавска зора", г. II, бр. 50, 15. XII. 1869 г.<br /><br /></span><span style="font-family: arial;">*Добри Попов Войников е български възрожденски учител, драматург, общественик и журналист, музикален и театрален деец, основоположник на българския театър, пръв български режисьор; един от учредителите на Българското книжовно дружество (дешната БАН)</span>Петърhttp://www.blogger.com/profile/11753538889240099252noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-4500028025685210319.post-45437277236505224482010-02-21T00:44:00.003+02:002010-02-21T00:55:50.893+02:00Смърт и погребение на унията в България<div style="text-align: right; font-weight: bold;">Георги Раковски<br /></div><br />Отколе не сме говорили за йезуитската зараза, коя папищашите ищаха да въведат и в наше мило отечество. Причина на това мълчание беше, че нямаше веке що да се говори! Йезуитската брадва удари на камък в България! Покойний дядо Йосиф (Соколски) даде смъртоносен удар на тая сбирщина, като стана и той бедний жертва, далеч от месторождението си, между чужди хора немил и недраг! Подир дяда Йосифа умира в тъмница затворен Николчо Евтимов от Габрово, най-деятелнии орган на тая пропаганда. Миркович зарязва и уния, и йезуити и отива в бесарабските български колонии в Молдава да стане лекар в Болград. Ваклидов, редактор на лъжовния им, вестник, кого издаваха на български в Сан Бенедето, зарязва редакторството и дохожда в Браила с препоръчителни писма до браилските родолюбци българи; да му намерят някоя си работа да може да живее.<br /><br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhRiQLbgZ43VsIgdsv7skvos7_euT_nEQCIF7aSpdzAaxNK8Qzzr1MKrChidOSHNhMM2eTHH1YEaYhUdTe3aLw60FeSEj-lfaYWlN3OV7yflyX-J-bGGXW9osz7R8AlnNBVoxr6A0kyj6s/s1600-h/ge22.jpg"><img style="margin: 0pt 10px 10px 0pt; float: left; cursor: pointer; width: 211px; height: 211px;" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhRiQLbgZ43VsIgdsv7skvos7_euT_nEQCIF7aSpdzAaxNK8Qzzr1MKrChidOSHNhMM2eTHH1YEaYhUdTe3aLw60FeSEj-lfaYWlN3OV7yflyX-J-bGGXW9osz7R8AlnNBVoxr6A0kyj6s/s320/ge22.jpg" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5440462766406871954" border="0" /></a>Най-после остава Цанков, пусти Цанков! И той горкия приема да остане негде си в България даскал и ето го и него в Трявна да постъпи в това звание. Сега в Сан Бенедето остават си пак йезуитските дервиши самички!... Ето българска уния на какво зло налетя! Българските глави истина, че били корави. Не вземат нито от обещания, нито от папски благословии, нито от индулгенции, нито от пашапорти за в рая: лошави хора! Не щат в рая да влязат!<br /><br />Нямаме никакво съмнение, че тейзи наши братя българи, разбравши злото, в което можеше да попадне милий ни народ с вероизповедний раздор, нямаме, казваме, никакво съмнение, че тии са се от все сърце веке оставили от йезуитските планове и че оттук нататък ще бъдат истинни родолюбци българи и ще се трудят за полза беднаго ни народа, а най-паче сега, като с преселението искат неприятелите ни да го разорят съвсем. Дано най-после нашето несъмнение излезе основно!<br /><br /><span style="font-style: italic;">В. „Дунавски лебед", бр. 58, 7. XI. 1861 </span>Петърhttp://www.blogger.com/profile/11753538889240099252noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-4500028025685210319.post-13346902703633435502010-02-19T22:09:00.002+02:002010-02-21T01:20:03.791+02:00Левски - човекът, против когото бе всичко<div style="text-align: right; font-weight: bold;">Захарий Стоянов<br /></div><br />Посред възпяванието на генералските еполети, посред френетическите ура и проливанието на горещи сълзи над чуждите гробове и величия не би било зле, ако тук-там се мяркаше и нещо за наши работи, за наши хора. Най-после и ние сме народ, Боже мой, и ние имаме национален егоизъм, человеческо достойнство, което трябва да тържествува над чуждите авторитети, трябва да ни характеризира като народ, а не бъзсъзнателна, самоунищожающа се тълпа... Доволно сме кадили тамян пред ония идоли, за които никакъв спор е немислим, че те можат да бъдат един ден наши. Каквото и да правим, техните истински почитатели знаят, че нашите сълзи са фалшиви, да не кажа нещо повече. „Признателност и братски чувства" - викаме ние и литературно, и дипломатически, и част помежду си. А нима нашите собствени братя, нашите херои (каквито и да са те), най-после нашата гордост не заслужват горните почести? Ако мнозина доброжелатели желаят да ни докажат, че ние сме прости смъртни, без минало и без велики хора, то трябва ли българската интелигенция да потвърди тоя горчив факт, трябва ли тя да замижи и да утвърждава, че това е в наш интерес? Време е вече да погледнем наоколо си.<br /><br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjwHzVqsQcBQFHrxGqidlN-Pi2C1zaShljM9Hpmne-PPP0mmgVND8rm-PZBLltCxnBj1UXEm-Y5JvvwBKvgddVFrHc6sicBHzGlnETAEsDwR-zS83B9cRjXnsyg-L_9Yx3Ezfntkcmmmp0/s1600-h/VasilLevski_2.jpg"><img style="margin: 0pt 10px 10px 0pt; float: left; cursor: pointer; width: 249px; height: 300px;" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjwHzVqsQcBQFHrxGqidlN-Pi2C1zaShljM9Hpmne-PPP0mmgVND8rm-PZBLltCxnBj1UXEm-Y5JvvwBKvgddVFrHc6sicBHzGlnETAEsDwR-zS83B9cRjXnsyg-L_9Yx3Ezfntkcmmmp0/s320/VasilLevski_2.jpg" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5440469400330465826" border="0" /></a>Ако нашите велики мъже не са можали да достигнат величието на европейците, то и в тоя случай не те са криви, а обстоятелствата и средата, които са препятствували на първите, а спомагали на вторите. Смело можем да предположим, че ако на Левски на мястото беше който и да е, то неговият кураж и надеждите му щяха да се разбият още в началото на неравната борба.<br /><br />Човек, който захваща от а, б, против когото е всичко -такава смелост, такава вяра в бъдещето!<br /><br />При скудните сведения, които имаме на ръка за живота и гигантската деятелност на славния наш патриот, с името на когото е озаглавена настоящата ни книга, ние решихме да дадем гласност на онова, което знаеме за положителна истина. Аз правя начало, за да дам повод на ония, които знаят може би повече за живота на безсмъртния Дякон, така щото да имаме един ден възможност за съставянието на пълното му животоописание.<br /><br />Задачата е една от най-трудните. За да се напише биографията на Васил Левски, значи да се състави историята на ония български тайни общества, в които участвуваше всичката българска интелигенция, които се наричаха комитети и на които деятелността се захваща от 1870 - 1875 година. Наистина, че Левски умря по-рано, но независимо от всякакви централни и частни комитети той е работил предварително на своя глава, докато съедини духовете, цели пет години (1865-1870). Ни библиотека, ни вестници, ни възпоминания, ни някакви си архиви съществуват, към които да може да се обърне бъдещият биограф на Васил Дякона.<br /><br />Но що говорим ние? Човекът, името на когото се е произнасяло и в най-бедната колиба, за когото са се приказвали толкова анекдоти, който е бил известен и в Бабаалието, което ставаше предмет на разговор и в заптийските одаи, не само, че се е вардел да напише някое писмо, не само че е унищожавал всякакви отправени до него писмени документи, с които да украсим страниците на биографията му; но е мислел още денонощно по кой начин да скрие и своите чърти. Днес черноок, с шопски дрехи, събира се да купува добитък на плевенския Сърпазар, после няколко деня с шаячно даскалско палто и с жълт девит на пояса той купува училищни буквари от Дановата книжарница в Пловдив. В тиха дълбока нощ, когато са свидетели само ясната месечина и дребните звезди, верните му приятели, да кажем, от Карлово например, изпращат го отвън града към Троянската пътека. На другия ден Иван Арабаджията от Царацово известява на карловските братя, че онзи, кешишът, едвам можал да избяга от заптийските касатури в Т. Пазарджик, от хана на Червен Огоян. Освен това неустрашимият български бунтовник, който е носел на гърба си цяла България, който с две неосторожни думи е можел да метне въжето на хиляди българи, от всякога се е вардил да говори за своите велики планове и тайни намерения. А унизителното самохвалство: „Аз това направих, тъй и тъй мисля" - е било чуждо на нашия херой.<br /><br />Възможно ли е да се напише така лесно биографията на тоя човек? Всичките негови другари, които са го познавали отблизо, които са знаели пътеките на Левски, не живеят днес. Где е Любен Каравелов? Где е Ботйов, Ангел Кънчев, Димитър Общия, Колю Ганчов, Коли Райнов, Димитър Горов и пр.? В черната земя, в устата на балканските орли! За да се разбере колко-годе що за човек е бил Левски, трябва да се посетят следующите няколко градове: Букурещ и други градове из Румъния, Карлово, Ловеч, Т. Пазарджик, София, Орхание, Пловдив, село Царацово, село Войнягово, гр. Видин, Гложене и Извор. Хората, с които трябва да се срещне човек в тия градове, излязват на няколко стотини. Всеки разбира, че тук се иска труд, познавание на хората, а най-главното материални средства. Кой ще ги даде? И в двете свободни Българии, на които в основата на съществуванието има турено и нещо от Левски, не е настанало още онова време, щото да се признае и той за народен труженик. Доказателство за това е неговият почнат уж паметник в София, който се състои от няколко очукани камъци. Тук, под тия камъци, почива скромно славата на България!...<br /><br />Никакви любовни сцени няма да срещнат читателите в живота на Левски. Няма да срещнат те за това, защото ги няма; а аз от себе си не исках да ги създавам, не пожелах да правя фалшификация, защото ни един бунтовник не зная да се е лигавил с „ах" и „ох", да се е пленил от черни очи, при всичко че мнозина автори, когато захващат да описват някой въстаник, срам ги е, ако техният херой остане така сух, без нежни погледи. Аз казах за моя херой онова, което е положителна истина и което е той вършил; а комуто се вижда грубо неговото поведение и характерът му, то нека го облагородя в а отпосле по вкуса на своята публика.<br /><br /><span style="font-style: italic;">Из предговора към книгата на Захарий Стоянов "Васил Левски. Дякона - черти из живота му". Пловдив, 10 декември 1883 г.</span> <span style="font-style: italic;"></span>Петърhttp://www.blogger.com/profile/11753538889240099252noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-4500028025685210319.post-77777934195137976422010-01-28T01:13:00.001+02:002010-01-28T01:14:53.607+02:00Нашата борба срещу сръбското робство<div style="FONT-WEIGHT: bold; TEXT-ALIGN: right">Димитър Гюзелев*<br /></div><br />Един народ с яки национални и културни традиции, със славна революционна борба за освобождение и с ясно определено национално българско чувство както що бяхме ние, македонските българи, трябваше да определим своето политическо становище по отношение на сръбското робство, в което паднахме след поражението ни в 1918 г. Като реалисти със здрави политически инстинкти ние не се заблуждавахме, че ще можем сами, чрез въстание да се освободим. Но като горещи патриоти с такава борческа традиция ние не искахме да се поддадем на пораженство и да пуснем сърбите да ни посърбят.<br /><br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEh9zvW-wv2IPQ-_XK1uwthayFMlyF9HhHsOG2WSHGKcWM2bZmU1RNXrU9ZBgb6y67mb43YO4SqI5xZrXygKwpuQ_cGTyYp7t2MRvyLw1OMtqvpIXRkrnt4MHFq2xUhTeUMEwJpOZcxK3d4/s1600-h/guz2.JPG"><img id="BLOGGER_PHOTO_ID_5431187716139107154" style="FLOAT: right; MARGIN: 0pt 0pt 10px 10px; WIDTH: 128px; CURSOR: pointer; HEIGHT: 168px" alt="" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEh9zvW-wv2IPQ-_XK1uwthayFMlyF9HhHsOG2WSHGKcWM2bZmU1RNXrU9ZBgb6y67mb43YO4SqI5xZrXygKwpuQ_cGTyYp7t2MRvyLw1OMtqvpIXRkrnt4MHFq2xUhTeUMEwJpOZcxK3d4/s320/guz2.JPG" border="0" /></a>Правото на свобода и на присъединение с братята от стара България бяха ясно очертани в съзнанието на народа. Затова, борейки се между тия две крайности, народа ни като един здрав колектив определи своето становищe така:<br /><br />1. Да се бори против денационализаторската политика на сърбите с всички средства, за да остане народностно онова, което е бил до 1912 г.<br />2. Да не даде да се консолидира вътрешно сръбската държава.<br />3. Чрез революционна дейност на четите, чрез политически процеси и терора на сърбите да обръща вниманието на общественото мнение в Европа с цел да се покаже, че македонският въпрос стои отворен и търси решението си.<br />4. Да се ориентира към ония политически тенденции, които се явяват за ревизията на Версайските диктати, да очакват нова война, а особено да бдят на политиката на България, от която се очакваше най-голямата помощ за освобождение.<br /><br />С такъв предначертан план българинът в Македония почна една тежка, потайна, прикрита, трайна и постоянна борба против всичко срьбско. Поначало се отбиваше всичко, каквото беше сръбско и идваше от Белград. С крайно недоверие към сръбското чиновничество той го отлъчи от народа, го озлоби и го обезвреди. Потайно и неусетно саботираше всички културни начинания, ругаеше тяхната по-долна просвета и величаеше всичко българско. За да не се посърби интелигенцията, която свършваше сръбски училища, ние сьздадохмемладежка организация, която имаше за цел защита на българската нация в душите на младите поколения. Скопският студентски процес доказа на всички в света, че нашата интелигенция не само не подлегна, ами тръгна по стъпките на Левски, Ботева и Делчева. Политически народът се проявяваше активно през време на изборите. Девизът беше: да се гласува за оная партия, която е против режима, против Белград и която най-вече може да руши авторитета на властта сред народа ни. Тази политика на рушене на сръбския политически живот в съюз с хърватите се показа много успешна през всички почти избори. У нас нямаше партизанство, та бяхме ту комунисти, ту демократи, ту земеделци, радикали и мачековци, само да бъдем на фронта против властта. Предвид тази цел не се избираха идеите и те бяха само привременно средство. Целта не беше да се изберат наши депутати, та в парламента да ни защитят, ами да се революционизира, политически активизира народът в тази борба срещу всичко сръбско. Затова тази борба беше повече негативна, да се бори против, а не позитивна, да се бори за нещо.<br /><br />Народът се бореше за свобода въобще от сърбите, а каква форма ще вземе свободата, оставаще се на събитията, които не зависеха от нас. Ето защо ние постоянно менявахме идеите, каква ще изглежда свободата. Едно беше ясно, че тая свобода трябва да бъде национално българска.<br /><br />Така нашият народ показа в тази борба за българската кауза не само високо политическо и национално съзнание, ами и допринесе много, за да рухне по-скоро и по-леко сръбската държава.<br /><br /><em>Скопие, май 1941 г.<br /></em><br /><span style="font-family:arial;">*ДИМИТЪР ГЮЗЕЛЕВ e от Дойран, директор на радио Скопие, доктор по философия, един от осъдените В Скопския студентски процес през 1927 г., активен деец за свободата на Македония, осъден на смърт чрез обесване (а не разстрел) поради гордото му и непреклонно държание пред кому-нистическия съд - Скопие. 28 май - 2 юни 1945 г.</span>Петърhttp://www.blogger.com/profile/11753538889240099252noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-4500028025685210319.post-3678820794401764322010-01-28T01:08:00.002+02:002010-01-28T01:12:34.905+02:00Скопие<div align="right"><strong>Димитър Талев</strong></div><br /><br />Шуми легендарната река. Високо над каменния бряг се издигат дебелите каменни стени на Скопската крепост. Шумят старите тополи край високите стени. Бели гълъби размахват крила в синия зрак на небето - бели сенки, или долетели искри от блясъка на белите върхове на Шар в далечината, или пък души, възрадвани в тоя светъл пролетен ден, души чисти на деца, души на воини храбри, на мъченици свети за родина и свобода, за име българско.<br /><br /><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEiDuLnw2rgjIhjJRY2uKfI91RTvSho65xjZof-707zuDOIGqB6x3K_HDkVL_8Hq7akpDLu5SHzomFaXLUiQ3FBD7uafR1eaCGcbgafRp6eQW38Y3drbP1E4dxTrL7pVAxKfT751vatmTYE/s1600-h/talev.gif"><img id="BLOGGER_PHOTO_ID_5431561146900152850" style="FLOAT: right; MARGIN: 0px 0px 10px 10px; WIDTH: 142px; CURSOR: hand; HEIGHT: 200px" alt="" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEiDuLnw2rgjIhjJRY2uKfI91RTvSho65xjZof-707zuDOIGqB6x3K_HDkVL_8Hq7akpDLu5SHzomFaXLUiQ3FBD7uafR1eaCGcbgafRp6eQW38Y3drbP1E4dxTrL7pVAxKfT751vatmTYE/s320/talev.gif" border="0" /></a>В шума на солените води, на тополите край старите каменни стени звучи тихият говор на вековете.<br /><br />Далеко прославеният древен град Скопие бе любим град на Самуил - цар велик български и борец неуморим. Когато цар Самуил умира с разбито сърце, скоро цялата българска земя падна под византийско робство. Ала едва бяха минали двайсетина години от кървавото тържество на Братоубиеца, в Скопие се яви с ново българско войнство внукът Самуилов - Петър Делян. "През тая година (1040) - разказва византийският историк от XI в. Йоан Скилица - след двайсет и едно годишно робство и подчинение, българите дигнаха въстание. Един българин Петър, по прозвище Делян, който се издигаше за син на Гаврила, син Самуилов, роден от дъщерята на маджарския крал, избяга от Цариград. Той подбуди към въстание българското племе, което неотколе бе свило врат в робство и се стремеше много да се добере пак до свобода. И поради това, като дадоха вяра на думите на Петър Делян, определиха го за цар на България и като се дигнаха с него през Ниш и Скопие, като главен град на България, провъзгласиха го с викове за цар. "Тридесет години след това въстание против Византия, българите в Скопие подготвили второ въстание. Начело на българските въстаници застанали велможи и техният главатар Георги Войтех.<br /><br />От векове още... дух борчески и свободолюбив. От тоя град преди повече от сто години за пръв път се дигна всенароден глас за българската църква. През тия сто години на всенародно възраждане и борби за освобождение от турско, гръцко и сръбско иго, Скопие остана яка крепост на българщината в подножията на величествената Шар планина. Най-напред срещу него бе насочен пристъпът на врага от Север и Скопие бе, което даде първите жертви в борбата, но там останаха непобедими и недостъпни като скалите поднебесни на Шар, и Скопие, и героично Куманово, и китно Тетово, и Дебър. Колко много имена можем да изброим, имена светли на мъченици и герои, от най-старо време и до наши дни, какви страшни тайни биха могли да разкажат мрачните подземия на скопските зандани, дълбоките води на Вардар, тихите улици край Серава, колко много мъки и каква пламенна вяра крият стената на всеки български дом в Скопие.<br /><br />Шуми, пее Вардар - легендарната българска река. Бих искал да бъда там в тоя час, на стария каменен мост, над най-високия му свод. Вдясно се издига крепост, в ляво, по-далеч, вдига рамене Водно, накичен със зелени китки. По разлюляната повърхност на водата искрят сребърни люспи, които се събират, сливат се в далечината напред и пламват в ослепителен блясък. А още по-нататък в далечината е прострял гигантска снага Шар и под самото синьо небе, се издигат дълга редица, един до друг, бели върхове. Повече от двайсет години минаха откакто не съм стоял на стария каменен мост над Скопие. Над най-високия му свод, ала и в тоя час, притворил очи, аз виждам тая чудна, незабравима хубост Божия - в бистрите води на Вардар, в каменните стени на старата крепост, в зелените китки на Водно, в белите върхове на Шар планина и небето над тях, синьото небе на Македония.<br /><em><br />В. Зора, 15.IV.1941 г.</em>Петърhttp://www.blogger.com/profile/11753538889240099252noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-4500028025685210319.post-74228716243661292672010-01-26T23:19:00.004+02:002010-01-26T23:30:20.814+02:00България имаше истинска опозиция на тоталитарния режим<div style="text-align: right; font-weight: bold;">Стефан Вълков*<br /></div><br /><div style="text-align: center; font-weight: bold;"><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjmwCC_50JVV5y1nFUUsbl4gp8UwQbV7mgOpK0cKSP9nh77tjaEsh3HkhSDRWUsvzOtlk5CCKlPslsnzGz4wYHCYBApyl6yaZ3zTAgekk-14NGRCYd5J6w455Ln5ZNarDoIrSqdI1HSKNU/s1600-h/DSC01622.JPG"><img style="margin: 0pt 10px 10px 0pt; float: left; cursor: pointer; width: 240px; height: 320px;" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjmwCC_50JVV5y1nFUUsbl4gp8UwQbV7mgOpK0cKSP9nh77tjaEsh3HkhSDRWUsvzOtlk5CCKlPslsnzGz4wYHCYBApyl6yaZ3zTAgekk-14NGRCYd5J6w455Ln5ZNarDoIrSqdI1HSKNU/s320/DSC01622.JPG" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5431162045022570690" border="0" /></a><br /><br />ОТВОРЕНО ПИСМО НА СТЕФАН ВЪЛКОВ ДО АХМЕД ДОГАН<br />(изпратено до в. "Труд" и останало непубликувано)<br /></div><br />Господине, в интервю от 10.11.2004 г. журналистката от в-к "Труд" Валерия Велева Ви задава въпроса: "Г-н Доган, защо на 15-та година от 10 ноември се разгоря спорът чия е тази дата? И БСП, и СДС, и д-р Желев не си я дават." В отговора и в цялото интервю се съдържат много неистини, манипулации и внушения, които ме принудиха да отправя това открито писмо до един от поредните „герои на нашето време”, който също обича да говори за морал и да скромничи. На въпрос: "Защо мълчите за Вашия принос за 10.11.1989 г. Нали на 10 ноември сте в килия? "Смъртен", така ли?", Вие отговаряте: "Не е морално човек да самоизтъква заслугите си." И заобикаляйки срамежливо баснята със "смъртната килия" добавяте: "След 42 дни ме освободиха от затвора и се включих в политиката."<br /><br />Аз не принадлежа нито на СДС или на д-р Желев, нито на БСП и най-малко на ДПС. Ще започна малко по-отрано от времето, когато ДПС не съществуваше, нито СДС, когато БСП беше БКП, а д-р Желев не беше издал "Фашизмът" в издателството на комсомолците. Другарю Доганов, вярно е, че в България нямаше Унгарска революция (1956), нито Чехословашка пролет (1968) или "Солидарност" (1980-1989), но у нас имаше хиляди конспирации срещу болшевишката диктатура през целия период на съществуване на така нар. тоталитарен комунистически режим от 1944 до 1989 г. Вие къде бяхте през тези 45 години, др. Доган? Били сте дете, после юноша и в края им от Ахмед Доган Ви превърнаха в ... Меди Доганов. Оказахте ли някаква съпротива, както това сториха хиляди мюсюлмани в България, някои от които дадоха и живота си за вярата си? Или... клекнахте и предоставихте на господарите си да Ви стъкмят "биографийката"? За какъв морал и за какви заслуги говорите, др. Доганов? В интервюто си казвате: „Големият принос на "турското съпротивително движение" бе, че ние подготвихме майските събития през 1989 г. Именно подготовката на майските събития аз смятам за свой най-голям личен политически принос."<br /><br /><span style="font-weight: bold;">Кендене гел, г-н Доганов! (Елате на себе си!)</span><br /><br />Вие или сте гледали много пъти филма "Фанфан Лалето", или любимият Ви герой е барон Мюнхаузен, щом сте съумели да поемете от затвора ръководството на "турското съпротивително движение". За изтрезняване бих Ви препоръчал да прочетете книгата "Шести отдел" (на VI -то у-ние на ДС) от последния му шеф Димитър Иванов. В нея той пише, че ДС е внедрила 13 свои кадрови ченгета в ръководството на така нар. турско съпротивително движение (стр. 98, 99). Вие сред тях ли бяхте или сте четиринадесетият?<br /><br /><a onclick="expandcollapse('VYR34')" href="javascript:void(0);">[+/-] ...виж целия текст</a><br /><p></p><div class="texthidden" id="VYR34"><br /><br />Не злоупотребявайте с деликатността на журналистите, другарю "Сава" и по-добре разкажете на лековерните си мющерии как се превърнахте в съвременен след-десетоноемврийски богаташ? Откъде натрупахте имоти и парици за тежка сватба, на която дори такива като покойния Илия Павлов биха завидели? Нали сам споделяте, че на политическата сцена сте се появил в едно пуловерче, плетено от баба Ви от „домашна вълнена прежда"? Какъв е тоя Ваш морал, който Ви позволява да се возите по родопските чукари с "Мерцедеси", издокаран в копринени костюми пред тънещия в нищета Ваш "електорат"? В интервюто си Вие заявявате безпрекословно: "В началото ние нямахме опозиция", наверно спомняйки си за отгледаните като бройлери от БКП опозиционери, които тя покани на така нар. Кръгла маса и с чувство на превъзходство заявявате: "Аз не съм само наблюдател, аз съм участник в тези събития." Но това което пресели манджата, злоупотреби с търпението ми и предизвика моя отговор, е нахалното Ви, за да не кажа кощунствено твърдение: "Десницата няма реално изстрадана биография." Това вече е непоносимо и отиващо зад последния предел на всичко допустимо, другарю "Сава"! Сега ще разберете защо. Дано моят разказ Ви върне към реалността и никога повече не проговорите за изстрадани биографии.<br /><br />Моят антикомунизъм започва от 1939 г. като легионер. На 9 септември 1944 г., на 19-годишна възраст бях задържан и пребит на няколко пъти. Без следствие и обвинение, тези на които по-късно ще служите, ме изпратиха в пловдивския затвор. От там - в първия концлагер на "нова България" край гара Белица, после в Дупница и накрая в София. "Освободиха ме" на 31.12.1945 г., за да ме мобилизират като трудовак. Не излезнал още от казармата, бях арестуван като горянин във връзка с асеновградската конспирация и смъртната ми присъда замениха с доживотна, поради младежката ми възраст. По същата конспирация бяха издадени 13 смъртни присъди. 11 от тях бяха изпълнени. Двама оставиха на доживот, защото бяха над 70 години. От тази присъда изтърпях 15 години при усилено строг режим. Вие, многострадални другарю Доганов, може би не знаете, че освен строг, има и усилено строг режим? След като отново ме "освободиха" в края на 1962 г., бях съден още два пъти и така ми се събраха общо 21 години затвор, за чиито ужаси фантазията Ви е бледна.<br /><br /><span style="font-weight: bold;">Това изстрадана биография ли е или стъкмена, др. "Сава"?</span><br /><br />В допълнение ще кажа (колкото и нескромно да Ви прозвучи), че изпитите в тия ком-"университети" издържах блестящо – с цената на младост, здраве и живота дори. (Дадох многократни доказателства, че съм готов да го пожертвам в името на идеала и честта). Затова, би ми било обидно, ако някой поиска да сравнява Вашите и моите страдания. Не Ви обвинявам, че не са Ви изпращали в последния кръг на болшевишкия ад, но не мога и не бива да Ви се прощава, затова че сте приели копоите на ДС да Ви снабдят с агентурен псевдоним "Сава". Наверно знаете, че до 31.12.1962 година, ние политическите затворници изпитвахме най-дълбоко презрение и отвращение към нещатните доносници на ДС и ги изолирахме. В по-раншно свое интервю бяхте казали, че ДС оказва чест на всеки, към когото протяга своя мефистофелски договор. И неколкократно обещавахте да повдигнете воала над сътрудничеството Ви с тайната полиция на диктатурата, но засега това си остава в областта на моабетите и локумите. В същата книга обаче, на стр. 280 е поместена снимка, доказваща, че Вие продължавате да "изстрадвате биографията си и "след 10 ноември". Тя е от 1995 г. и на нея сте на коктейл с неколцина от видните български чекисти или гестаповци (както Ви се хареса): с генералите Любен Гоцев и Владо Тодоров, с полковник Димитър Иванов и др. подобни. Митко "Гестапото" е снабдил тоста ви с текст, който не се нуждае от никакви коментари: "Старото партньорство на нови релси..." Следват поименно част от участниците в юдинското хоро върху повалената снага на българския народ (включая „възроденото” от тях турско малцинство). Това е още една разлика в нашия и Вашия морал...<br /><br /><span style="font-weight: bold;">Но да се върна към пътеките на нашата Голгота.</span><br /><br />През 1950-1953 г. в новия Шуменски затвор властта събра своите най-големи врагове сред политическите затворници от всички затвори. Тези от чието влияние се страхуваше. Сред тях бяха Осман Калъч (директор на религиозното училище в Шумен), Мехмед Фуад - секретар в консулството в Бургас, агронома от Нови-Пазар Лютви, бай Фехти от Русе и други, общо около двадесет честни граждани и политически затворници от турското малцинство. С повечето от тях се сближихме и станахме приятели за цял живот. И сега, след толкова години, аз си спомням за тях с отлични чувства... През следващите години такъв "елитен" затвор стана пазарджишкият и най-вече неговото наказателно отделение "Зад завесата", създадено за да умъртвява политически, морално или физически противниците на режима. Там бяха концентрирани представители на цялата палитра в българския политически и обществен живот - от крайната десница до крайната левица. В килиите и по карето можеха да се срещнат представителите на опозиция от БЗНС Ангел Держански и Борис Бумбаров, Иван Костов и Мишел Михайлов, Димитър Гичев и Евтим Арсов, от социалдемократите Коста Лулчев и Иван Копринков, Петър Брадков и д-р Петър Дертлиев. В това отделение ДС беше събрала и цвета на легионерите сред които младия тогава Васил Иванов Златарев - юрист и председател на националния студентски съюз (1941 -1944). Тук бяха Йосиф Робев и Димчо Соколов от Социалното движение на Цанков, можеше да се разговаря и спори с единствените попаднали в затворите, макар и по монтирани процеси, политически и финансови дейци на едрия български капитал Атанас Буров и инж. Губиделников (80-годишният Буров беше съден за... бягство през границата). Сред това множество от мислещи и борещи се и в условията на тюрмата личности, наред с няколкото български генерали (Иван Вълков, Димитър Мустаков, Кирил Станчев и др.) или католическите и протестантски свещеници, можеха да се видят и хората на крайната левица като троцкиста Димитър Гачев или анархиста Васил Тодоров - Народа. Всяка от тези личности беше изстрадала своята биография. Сред нас имаше даже и комунисти от Трайчо Костовия процес като Петър Семерджиев, Иван Тутев и др., които за жалост продължиха да служат на диктатурата било като Вас другарю с псевдонима, било като култ-съветници. (За гавра с културата, културен съвет се наричаше сборището от безцветни капитуланти, чиято незавидна роля беше да помагат в "превъзпитанието" или по-точно в духовното умъртвяване на съзатворниците си). През есента на 1956 година по решение на политбюро на БКП държавна сигурност, ползвайки "богатия съветски опит", създаде в Пазарджишкия и Плевенския затвори отделения с унищожителен режим за "непоправимите" си врагове. Причината за изолирането им беше да не влияят и да не поддържат борческия дух на пленниците на диктатурата. В Южното крило на третия етаж на затвора в гр. Пазарджик, освен някои от гореспоменатите "елитни" затворници, които идваха и си отиваха по за няколко месеца, постоянен "инвентар" на новосъздаденото наказателно отделение бяха трима легионери и трима анархисти. Ще спомена само две имена - на легионера Илия Минев и на анархиста Коста Стоянов от село Бистра (Търговищко). Първият е човекът с най-много наказания в карцерите, прекарал общо 25 години в затвора и други 8 години "на свобода" като интерниран в Делиормана. Вторият проведе най-дългата гладна стачка. От втория месец започна изкуственото му хранене, което продължи две години. Изпратен от ДС в лудницата, той бе ликвидиран като "по погрешка" вкарват маркуча вместо в хранопровода, в... белите му дробове. В пазарджишкото наказателно отделение бе доведен до самоубийство и земеделският деятел Евтим Арсов. Изправен пред избора да се опозори като капитулира или да умре за идеите си, той си надяна примката на шията на 2 февруари 1959 г. и отиде в пантеона на загиналите за свободата на българския народ. Други от наказаните в Пазарджишкия затвор през 1956-1959 г. изгубиха разсъдъка си в неравната борба с тиранията (в сравнение с която, другарю Доганов, турското робство си е една истинска демокрация). Този затвор остана с печалната си слава чак до "великия ден" на промяната през ноември 1989 г. До края той продължи да бъде безкръвната касапница на палачите, на които Вие служихте, др. "Сава". В него бе умъртвен и отвлеченият от Дания български политически емигрант Арсов. Там намери смъртта си вследствие нечовешки побоища и журналистът Георги Заркин.<br /><br />Това са само някои от незнайните герои, които загинаха в борбата с маркс-ленинското мракобесие, чиито имена припомням и които и до днес са премълчавани при "тържествените зари". Други ще удължат километрическия мартиролог на падналите за свободата през 1944-1989 г. И накрая, другарю Доганов, ще си позволя да попълня дупките на Вашата памет с другото зловещо режимно отделение в плевенския затвор, където през 1956-1960 г. продължи нашата борба за човешко достойнство срещу назначения за целта садист и олигофрен майор Бакърджиев, който току що се беше завърнал от опреснителни курсове в СССР за инквизиции и унищожение на... вързани хора. Там, след Унгарската революция от октомври 1956 г., плевенските убийци ме смазаха от бой, счупиха ми прешлен и предизвикаха образуването на дискова херния, но това е "дребнотемие", по което тук няма да продължавам. В първата фаза на инквизициите бяхме уединени 9 затворници в три килии по трима души: Димитър Гичев - десен земеделец, Милан Дренчев - ляв земеделец и Любен Балъков - легионер; във втората килия Тома Мартинов – десен земеделец, Манол Зографов - ляв земеделец и Васил Златарев - легионер; в третата троцкиста Димитър Гачев и двама легионери - Васил Узунов и моя милост. Всички бяхме лежали до тогава над 10 години в затворите, а до края на Златарев се събраха 19 години и на Узунов от Чирпан 28 години и 8 месеца! На Гачев, с излежаното преди 9.9.1944 г., му се бяха събрали 24 години, от които 2/3 в условията на "народна демокрация"... След като и този режим не даде търсения резултат - вдигане на бялото знаме на предателството - от София наредиха на Бакърджиев да приложи възможно най-нечовешкия наказателен режим. Димитър Гичев, Васил Златарев, Стефан Вълков, Васил Узунов и Любен Балъков бяхме свалени на първия етаж и изолирани всеки поотделно в така нар. смъртни килии. Лишени от всичко - от колети и лавка за покупка на храна, от кореспонденция и свиждане с близките ни, от книги и вестници, със забрана дори на надзирателите да разговарят с нас, ние преживяхме през 1958-1960 година жестокости и ужаси, които никой нормален човешки ум не може да приеме, че са възможни през втората половина на XX век в претендиращата за цивилизованост малка страна от Източно-европейската част на социалистическия ГУЛАГ. Крайният резултат беше, че всички ние легионерите, които бяхме по-млади (тогава 35-38 годишни), останахме бездетни. Това са част от щрихите на нашите "неизстрадани биографии", другарю "Сава".<br /><br />В заключение мога да Ви припомня кои основаха и първото "неформално" Независимо Дружество за Защита на Правата на Човека (НДЗПЧ) на 16 януари 1988 г. в Саранево - родния град на Илия Минев, с участието на пишещия Ви тези редове и други такива с "неизстрадани биографии". Това е действителното, а не съчинено... положение, другарю "Сава"'. Такава е истинската история на съпротивата срещу болшевишката диктатура и истината за изстраданите идеали и дела на участниците в нея. "Останалото, както казва поетът, е измама." Що се отнася до собствеността върху 10 ноември – за нея няма да спорим. Аз съм от тези, които мислят, че българският народ още няма своята голяма дата. Неговият Великден е в бъдещето и той ПРЕДСТОИ!<br /><br /><span style="font-style: italic;">Без почит: Стефан Ив. ВЪЛКОВ Асеновград, 24.11.2004 г.</span><br /><br /><span style="font-family:arial;">* Стефан Вълков е 21 години политически затворник по времето на комунизма. През 1988 г. е един от основателите на Независимото дружество за защита правата на човека, първата опозиционна организация в комунистическа България с принос за падането на режима. От 1992 г. Вълков е председател на НДЗПЧ и член на Националния координационен съвет на СДС. Разочарован, през 1994 г. се отказва от активен политически живот.</span><br /></div>Петърhttp://www.blogger.com/profile/11753538889240099252noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-4500028025685210319.post-22752071159619447592010-01-21T23:53:00.005+02:002010-01-22T14:41:09.817+02:00Руската трагедия<div style="text-align: right; font-weight: bold;">Екзарх Стефан<br /></div><br />Някаква странна и страховита съдба тегне над Русия от двадесет години насам. След като стана "козель отпущенiя" за греховете на цяла Европа, превръщайки се в опитно поле за изпробване на комунистическите утопии, тя отново е обект на различни вражески домогвания отвън и отвътре.<br /><br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgjw6chh07-rTYDZ4VyHj20jyGU1hwQWNwxu_1dSXdOdbzGJ90I72Hh6427IJ8uxXLe4mGM6IaWcMmHLiv6ZFimzIS6N7jFwJIOJiZc-2uGVu-5YyCwOIxDHKiLkNqhfucjkhvMiOQf1jc/s1600-h/ekzarh_stefan_0011.jpg"><img style="margin: 0pt 0pt 10px 10px; float: right; cursor: pointer; width: 224px; height: 320px;" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgjw6chh07-rTYDZ4VyHj20jyGU1hwQWNwxu_1dSXdOdbzGJ90I72Hh6427IJ8uxXLe4mGM6IaWcMmHLiv6ZFimzIS6N7jFwJIOJiZc-2uGVu-5YyCwOIxDHKiLkNqhfucjkhvMiOQf1jc/s320/ekzarh_stefan_0011.jpg" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5429315212827258130" border="0" /></a>Докато големите държави водят една напрегната дипломатическа дейност по всички направления за установяване на един по-друг ред, докато всички се въоръжават трескаво - едни, за да запазят заграбената след общоевропейската война плячка, други - по пътя на въоръженията уж да затвърдят позициите на международната правда и справедливост, великият руски колос стои вън от строя. Неговият глас не се чува в международния концерт. Една шеста част от сушата, със 180 милиона народ върху нея, е някаква политическа tabula rasa, някакъв болник, от когото никой нищо не очаква.<br /><br />Неотдавна прочетохме някои сведения за положението в Съветска Русия, почерпени от различни източници. Ние бяхме поразени от дълбочината и продължителността на руската трагедия. И неведнъж скланяхме глава в молитва: "Доколе Господи? Доколе отвращаеши лице Твое". Но, следейки картината на руския живот под игото на болшевизма, ние неведнъж и благодарихме на Бога за това, че Той не е оставил Своята свята мъченица, понеже й праща сили, пред които отстъпват и силите на ада.<br /><br />В следващите редове ще споделим с читателите на "Духовна култура" някои пасажи от прочетеното от нас за Русия.<br /><br />В сп. "Новая Россiя", № 55-56 от 1938 г., е поместено описанието на един бежанец от Русия, в което ни се дават няколко сцени от трагедията на Русия. Първото нещо, което като черен облак тегне над живота на Съветска Русия, е постоянният и неизтребим страх от изстъпленията на властта, които се разпростират върху всички, даже и върху комунистическите дейци. "Представете си една голяма квартира", казва този бежанец, "чиито стаи са заети от много семейства на отговорни съветски работници, хора с партийни билети. В 2 часа и половина през нощта през черния вход на жилището се втурват агенти на ГПУ или поновому ГУГБ (главное управленiе государственной безопасности) за обискиране и арестуване на едного от живеещите тук комунисти. Ако живеем при нормални условия, шумът и тропотът сред нощта не можеше да не привлекат вниманието на обитаващите този дом. Биха се разтворили врати от различни страни, людете биха почнали да питат и разпитват що се е случило, за какво е този шум, не е ли станал пожар, не са ли се промъкнали в къщата крадци?... Но у нас всичко е по-иначе. В случаи като споменатия всеки от обитателите си дава вид, че нищо не чува и че, един вид, спи спокоен, здрав сън, както спят люде, чиято съвест е чиста. Нито в една от стаите, съседни на обискираното помещение, не ще се запали електричеството. А при това, скочили от креватите си боси, при всяка стена със затаен дъх стоят люде в тъмнината и със страх се вслушват, за да разберат що става до тях.<br /><br /><a onclick="expandcollapse('FYR34')" href="javascript:void(0);">[+/-] ...виж целия текст</a><br /><p></p><div class="texthidden" id="FYR34"><br /><br />Никой не ще се осмели да излезе от стаята. Всеки се бои, че най-малко ще го "пришият" към делото на обискирания съсед. А на утрото след безсънната нощ обитателите на дома се срещат в коридора, в общата кухня, здрависват се, говорят за времето, за разни дреболии, но никой не обелва зъб за станалото. Като че нищо не се е случило. И това не са единични факти, а общо явление, и то по-красноречиво, отколкото всичко друго, говори за една обстановка на терор, лъжи и доноси, в които ние живеем. Людете се боят един от друг. На всяко лице има маска. Иди разбери дали е доносчик или не! Ние виждаме фактите остро, но не чуваме свободна човешка реч. До изводите идваме индивидуално, тайно, насаме, без общение с други люде и не в съвместно обсъждане на интересуващите ни въпроси. Людете крият своята злоба, мисли, своя душевен преврат, своите разочарования. Преди да разменим някоя дума с някого, трябва четиридесет пъти да проверим човека и тогава да говорим, и то често целият разговор се свежда до полунамеци и полувъпроси. Хиляди, стотици хиляди люде напускат комунизма, но затова никой не узнава. Устата им са сковани, а по лицата им стои печатът на партийността, лоялността и "възторжената любовь" към Сталина. (Рассказ приезжаго из Россiи". Сп. "Новая Россiя", № 55-56. 1938 г.)<br /><br />Интересни сведения за живота в СССР ни дава също А. Цилига, виден комунист, хърватин по произход. Още като млад студент, в 1918 г., под влиянието на събитията в Русия, той постъпил в социалистическата партия на Кроатия, ориентирана доста на ляво. В 1926 г. заминал за Виена като член на Балканското бюро на коминтерна. През есента на същата година се промъкнал в Съветска Русия, за да подиша въздуха на обетованата земя на комунизма. Бил назначен за професор по история в едно висше учебно заведение. Но разочарован от всичко, което видял там, той в 1935 г. успял да се изтръгне от лапите на своите радушни хазяи и да се върне в омразния на всички комунисти "буржоазен" свят. Миналата година той напечати своите впечатления от Съветска Русия в една книга, издадена на френски от изд. на Галимара, Париж, 1938 г., и озаглавена "В страната на великата лъжа". Една част от тази книга е преведена в сп. "Современньiя записки", №№ 66 и 67, 1938 г.<br /><br />Първото потресающе впечатление на европейския комунист от Русия е било нейната културна изостаналост и материална бедност. Дълго обаче той се утешавал с това, че все пак страната "се движи" по посока на социализма и един ден, когато изгрее неговото светло царство, цялата тази нищета ще се забрави. Още повече, че и народът му направил много добро впечатление. Напрегнат ритъм на живота, подем на социалните низини нагоре, стремеж към наука! Но скоро Цилига открил и обратната страна на това повишено самочувствие у издигналите се в революцията на върха слоеве. "Бодрият тон на съветския живот е пълен с дълбок обществен аморализъм", казва той. "Някакъв дух на груб егоизъм, на сметка, на стремеж да наредим себе си в живота, без да се съобразяваме с другите, циничната философия на здравия лакът, безсрамно приспособленчество и подмазване към стоящите по-високо, за да постигнем своите цели - ето какво прозираше в действията и даже в думите на обикновено гъсто наситените с революционна фразеология другари".<br /><br />Цилига се убедил, че прословутата "работническа държава" в Съветска Русия е фикция, зад която се крие един държавен капитализъм par excellence. И още, че Сталин и цялата тая система на държавно-капиталистическа експолатация ще бъдат хвърлени в калната яма на историята, подобно на всички други деспотии и утопии на миналото.<br /><br />Цилига не вижда нищо социалистическо в Съветска Русия. Напротив, според него тук се е настанил един строй, който най-усърдно копира всички отрицателни страни на капиталистическия строй, оформило се е едно общество, което смята за своя чест да подражава на суетните навици на някои слоеве на капиталистическото общество. Ето някои характерни черти на новоформиралата се болшевишка аристокрация, която Цилига е наблюдавал:<br /><br />"Средата, в която аз се отзовах в Ленинград”, казва Цилига, “бе извънредно благоприятна за такова едно наблюдение (наблюдение върху болшевишката буржоазия. Б.н.)<br /><br />Както вече споменах, аз и моите другари живеехме в партийния дом, където живееха всички ленинградски комунистически върхове начело с Кирова, секретарят на партийната организация, и Комарова, председателят на ленинградския съвет. Тук по-рано е живял и Зиновиев с целия си щаб, една част от който живееше там и в наше време… Целият този кръг люде, всички тия семейства представляваха нещо особено, един обществено-психологически тип. Тип на нови обществени големци, тип, напомнящ отчасти парвенютата. Че по същество те са ново привилегировано съсловие, аз знаех това и по-рано. Но че те самите смятат себе си за нови знатни люде, че те вече напълно са проникнати от една йерархическа, кастово-кръгова психология - това аз видят едва тук. Болшинството от тези семейства бе излязло измежду работничеството и майсторите, на всеки случай, от народа. В тяхната разговорна реч, в техните маниери, даже по лицата им, се чувствува тяхното минало, но как студено, как от високо, въпреки това, гледат те към работниците! Истински човек за тях е само този, който заема господствуващо положение в обществото. Който "у нас", в Съветска Русия, не е способен да се издигне, той, значи, е някакво низше, малоценно същество. Ценността на човека се определя от курортите, за които той може да получи безплатен достъп, по квартирата, мебелите, дрехите, служебното положение. Тези нови привилегировани се делеха по кръгове, невидими с просто око, но остро усещани. Въпросът не се ограничаваше само със строгата йерархия. Людете, принадлежащи към един и същи кръг, се деляха вътре в него според различни признаци: по времето на своето издигане, по начините на издигането, по социална и политическа биография. Във всички тия кръгове същестуваше солидарност само против низшите класи, а вътре вървеше открита борба, пълна с ненавист и злоба. Вътрешното деление в тези бюрократически върхове вървеше още в един разрез: мъжете образуваха един отсенък, жените - втори, децата - трети. Мъжете бяха по-дипломатични, по-скрити. Те не забравяха така лесно, че трябва да се поддържа "връзка с масите", че трябва да се спазват пролетарските и революционни приличия. Те трябваше да се разбират от полудуми: те бяха напълно в плен на желанието да блеснат със своята кариера и луксозна обстановка, да блеснат със своите дрехи в своите театрални ложи, да блеснат с отиване на най-хубавия курорт или с едно пътуване зад граница. Те смятаха и чувстваха себе си като "светско общество" и страстно живееха с неговите дребни амбиции и завист. Една от жените ми разказа за своята лятна екскурзия до Кавказ. Ето я снета зедно с Будьоний, във вестюбила на един чудесен дворец, в който тя е прекарала. Тя прави кисела физиономия: "Да, тук аз съм само с Будьонний. Ворошилов тоя ден отсъствуваше." Трябваше само да чуете това "само"… И как засия тя от радост след няколко минути, когато ние стигнахме до фотографията, на която тя е снета заедно с Ворошилов! Как напълно в стила на това "общество" е и това, че една от тях, жена на най-видния нарком, е в ръководството на парфюмерийния тръст!... Против това лицемерие на родителите най-напред протестираха децата. Те искаха нещата да се наричат с техните собствени имена: ние сме хазяите. Защо ще трябва да крием това? Защо да не се обличаме добре винаги и навсякъде? Защо да се обличаме луксозно само в един случай, а в друг нарочно да се преструваме на бедни? Защо да се возим за свое удоволствие с колата, щом я имаме в гаража? Защо "Х" води децата си на училище с колата си, а наш папа отказва да прави това? Те, тези деца, се бяха отвратили вече от революционната фразеология, от склоняването във всички падежи на думата пролетариат".<br /><br />Разочарованият комунист ни дава и няколко картини из живота на затворническа Русия, из царството на онзи терор, който за пръв път съществува в историята. "След като в продължение на четири години имах възможността да живея и да пътувам по Русия в положението на човек от привилегированото малцинство, случи ми се пет и половина години да помитарствувам не като наблюдател, а като истински жител на това царство на безправието. Не веднъж през това време аз съм се намирал на косъм от смъртта, а понякога и физически съм усещал студенината на нейната коса върху шията си."<br /><br />"При терора и тоталитарността на режима, които съществуват в Съветска Русия, общественият живот, колкото и да е страшен, в целия ред свои прояви, се представя пред очите на наблюдателя, особено на чужденеца, в един изкуствен грим. Но негримираният, всекидневен живот е безкрайно далеч от това, което се показва за живот. Действителният живот може да се узнае истински само зад чертата на официалната общественост, зад границата на легалния живот, в стана на отхвърлените, в затворите, под ключа на ГПУ. Само там може да се узнае Русия без маска, такава, каквато понастоящем е тя. Който не е бил по съветските затвори, концентрационни лагери и в заточение, гдето е събрана огромна армия, повече от 5 милиона човека, на безплатен, робски труд, който не се е запознал с тези най-крупни в световната история каторги, гдето людете умират като мухи, гдето те са разстрелвани като кучета, гдето те работят като роби, той, струва ми се, не знае, какво нещо е Съветска Русия".<br /><br />И затова авторът ни дава някои картини, от които няма човешко сърце да не потрепера.<br /><br />При масовото реквизиране на скъпоценностите се е постъпвало според Цилига по следния начин: "При обиските, разбира се, нощни, агентите на ГПУ заграбваха всички ценности, намерени в домовете, започвайки със сребърни лъжички и завършвайки със златни монети и предмети на изкуството. Притежателите на тези вещи биваха откарвани в затвора, независимо от изхода на обиска. От тях се искаше представянето на скритото злато и ценности в полза на държавата, за строежа на петилетката… В коридора на следователите, пред техните кабинети, стояха на групи тези люде. Един млад зъболекар, който бе заедно с мене в камерата, престоя тъй в очакване цели две денонощия. През тези две денонощия неговото цъфтящо, червендалесто лице стана черно като земята. Имаше и един случай, когато един от тия стоящи в коридора люде се умопобърка. "Гледайте, кръв!" - взе да вика той в изстъпление, сочейки към края на коридора. И ГПУ го задържа в това състояние още 24 часа, за "да смекчи" упорстващите… По-късно, в Сибир, аз срещнах люде, повечето старци, които търпяха по 10-20 денонощия страшния сибирски студ, които биваха измъчвани с глад и жажда, за да получат от тях предполагаемото злато. След такива едни мъчения всички, които имаха нещо, го предаваха. Но тъй като арестите ставаха опипом, повече по доноси, болшинството от подложените на мъчения нямаха никакво злато, при това загубваха здраве, даже и живот."<br /><br />Цитираният в началото на нашата статия бежанец от Русия ни дава пак някои сведения относно прословутите московски процеси.<br /><br />"В историята на политическите процеси, започвайки от 1926 г., не е имало случай - казва този бежанец, - подсъдимият да не се е разкайвал за своите грехове. В резултат у всички, а особено, навярно, у публиката зад граница, се създава съвсем лъжливо впечатление. И то е твърде изгодно за правителството на Сталин. Сталин с това убеждава, че от него никой не може да се спаси, че той е не само стопанин на държавата и икономиката, но и пълновластен хазяин и властител на чуждата душа и съвест, каквато е била Католическата църква в средните векове. Но тази глупава легенда трябва да се изостави… Бившият секретар на Централния изпълнителен комитет Енукидзе например не се покая, Мдивани - също". Но повечето от обвиняемите се каят и то поради следните инквизиторски методи, които са прилагани към тях: мъченията започват с една предварителна "обработка" на подсъдимите.<br /><br />"Първата стадия на тази обработка се състои в това, което някои следователи на ГПУ наричаха и наричат "дезориентация" на арестуваните. Арестуваните комунисти, най-важните и подлежащи на "обработка", биват поставяни в особени камери на вътрешния затвор на ГПУ. Отнемат им се всички вещи и преди всичко часовниците. В камерата, в която хвърлят арестувания, няма прозорци и дневна светлина. Тя се осветява само с електричество. Затвореният не вижда никого, не може да разговаря с никого. Това е царството на мълчанието. Електрическата лампа в камерата понякога изгасва за няколко часа, нещо, което твърде много плаши затворения, който не знае нощ ли е това или ден. Никакви книги до разкаянието не му се дават, особено вестници. Затворените, както мимоходом споменаха Бухарин и Раковски при последната им дума, нямат абсолютно никакво понятие за това, що става в страната и зад границата, нещо, което също влияе на психиката. Повечето от комунистите, особено от управляващите кръгове, поради нервния живот, който водят, са свикнали с тютюна, лулата, силното кафе, чая, виното и въобще към възбудителите на нервната система, и то в големи количества. В затвора те изведнъж се лишават от това. У мнозина от тях (както се разправяше особено за Пятакова, който бе привикнал да се трови с безбройни количества папироси) това обстоятелство предизвиква рязка и мъчителна психическа депресия, както у люде, привикнали с морфий или кокаин. Книги няма, тютюн няма, дневна светлина няма, разходки няма. Човекът е сам, сам със себе си. Свиждане с роднини не се позволява. След крайно напрегната нервна дейност в продължение на последните 18-20 години, винаги против люде и сред люде, в шума на събранията, във вихъра на спорове и разговори, изведнъж настъпва мъртва тишина, принудително дълго бездействие в мрачна, не обещаваща нищо добро обстановка. Особено болезнено действува изгубването на усещането за времето. В бездействие, в мъртва тишина, с мисли за смъртта, минутите се струват за часове, часовете за дни, дните за месеци. Ориентиране по времето за донасяне на храна е също невъзможно. Храната на първо време се носи в камерата умишлено в различно време, с интервали, които се струват на затворения безкрайни, но за причината на които му се забранява да попита нещо. В такава обстановка, след 10-15 дни, почти всеки затворник изгубва окончателно чувството за време. Нему почва да му се струва, че седи с месеци. Това е именно онази "дезориентация", на която разчита следователят на ГПУ. Трябва да добавим, че на първо време (до покаянието) храната е изключително оскъдна и по качество, и по количество. Това не е онази храна, с която са свикнали комунистическите сановници. Всичко това, взето заедно, прави затворниците крайно нервни. От върховете на заеманите от тях високи постове тези люде, които вчера още са управлявали страната, падат на дъното на тъмната яма. Цялата обстановка подчертава, че те са се превърнали в жалки, безпомощни насекоми, с които всяка минута може да се свърши по една телефонна заповед от Кремъл. От тук у мнозина се явява желанието да вярват на всичко, каквото се иска от тях. Само всичко това да се завърши по-скоро!"<br /><br />("Рассказ приезжаго из Россiи" Сп. "Новая Россiя", №№ 55-56, 1938 г.)<br /><br />Подсъдимите са подлагани и на т. нар. научни експерименти, които се състояли в следното:<br /><br />"Имаше и сега още има упорити слухове, че до разпита, както и пред разпита от последната решителна стадия (преди "покаянието") в храната на затворниците се слага някакъв състав, опиващ психиката и при силно главоболие държащ човека в състояние на болезнена неуравновесеност. Няма нищо невероятно в това. В ГПУ отдавна съществува особена химическа и медицинска лаборатия, организирана от Ягода, в която ред лекари и химици, намиращи се на служба при ГПУ, изучаваха действието на различни възбуждащи средства, на разни приспиващи наркотични елементи и отрови. В 1931 и 1932 г. много средства бяха изпробвани над лица, осъдени за спекулация. Много от отровите бяха повторно изпробвани над "смъртници", лица, които официално биваха обявени за разстреляне, а всъщност биваха оставяни да поживеят още известно време и един вид като опитни зайци и морски свинчета служеха за обект на различни експерименти, които се извършваха над тях. Тези експерименти носеха названието "научни". Разрешение за тях бе дадено навремето си от Кремъл."<br /><br />Приведените пасажи относно инквизицията, на която са подложени много видни комунисти, ни говорят, разбира се, и за друго. Те ни посочват, че евангелската максима за това, че "който вади нож, от нож и ще умре", е непреходна, но все пак и това е една от многото сцени на великата руска трагедия. Главните нейни действия, разбира се, се разиграват сред широките народни маси. Те са истинската жертва в страшния болшевишки водевил.<br /><br />Но нека благодарим на Бога, че както вече споменахме, Той не е оставил великата руска земя без Своята закриляща десница. Сред вихъра на болшевишките изстъпления Той е издигнал Своята Църква като непоклатима скала. За тази единствена гранитна скала, устояла на ударите на болшевишкия чук, ни говорят вече и най-големите й противници. Цилига я смята за най-мощната организация в днешна Русия, макар да стои в сянка. Но тя се явява един могъщ обединителен център на всички творчески сили на нацията. Даже всемогъщият Сталин, за ужас на всички комунисти, в една своя реч се изпуснал да каже много ласкави думи за Православната църква в миналото. Говорейки за "религиозната реформа на княз Владимира", т.е. за покръстването на Русия, той намира, че тя е имала едно извънредно голямо прогресивно значение за руския народ. Това твърдение на самодържеца извикало паника, преди всичко в редовете на съюза на войнстващите безбожници в СССР. Затова сп. "Безбожник" в броевете си от 1 и 12 февруарий т.г. помества обширни обяснения по въпроса, как да се примирят неотдавнашните твърдения на Сталин за прогресивното значение на "религиозната реформа на княз Владимира" с продължаващото гонение против християнството. Указанията на Сталина, разбира се, са неопровержими. "Приемането на християнството от Киевска Русия е било, несъмнено, едно положително явление " се казва в "Безбожник". "Християнската църква енергично се е борила против многоженството, против отвличането на жени, против кървавото отмъщение. Църквата е осъждала продаването на християни в робство и е спомагала за отстраняването на робството чрез сравнително по-прогресивното "крепостно право". Християнството е помогнало на Киевска Русия "да засили и закрепи държавната организация". Християнството е помогнало за просветата, за разпространяването на западноевропейската култура, постави началото на руската литература, на руското изкуство. Всичко това сега партията признава и съюзът на безбожниците против всичко това не възразява. Но все пак борбата против християнството не се прекратява и няма да се прекрати, защото "след това християнската църква станала една от най-силните опори на монархическата власт и на експоататорския строй". Освен това християнството било свойствено на "класовото общество", а в СССР обществото било "безкласово".<br /><br />Тези несериозни обяснения, разбира се, с нищо не намаляват ефекта от думите на Сталина. Религиозните гонения пак ще си продължават, но тия признания на диктатора ще звучат в много уши.<br /><br /><span style="font-style: italic;">Сп. "Духовна култура", март-април, 1939 г.</span><br /></div>Петърhttp://www.blogger.com/profile/11753538889240099252noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-4500028025685210319.post-12486594796644750212010-01-17T13:32:00.004+02:002010-01-17T14:05:40.574+02:00На какво прилича оня, който ся отрича от народността си?<div style="text-align: right; font-weight: bold;">Драган Цанков<br /></div><br />В обявлението на „България" показахме колко-годе съставът, когото ще следваме за уреждането й, поканихме милите си съотечественици да подкрепят и задържат това дело, кое ще обема всичките интереси относително за български народ. Наистина, що има по-красно от едно дело, което, като ся труди да представи пред очите на читателя си състоянието на разните царства, влиза в сърцето на отечеството му, открива болките му и му показва приличният цяр! То е като едно светило, което хвърга насякъде лучите си и съживява сичко, що е околу него.<br /><br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEg2iJ_ZxLBeXW_LSt1RAcz_HwqWvilLnA26pWlmnl1l7xVI_hLZdoihi6BAnGYcCA6UMEo-lO4H4LmWF0o_eeLt2AvhTE5Rh749BR6hyphenhyphen78T9tK_zr-jNBREGFW2xGFigVQzNLYAe8q0xO0/s1600-h/dragan_tsankov_portret.jpg"><img style="margin: 0pt 0pt 10px 10px; float: right; cursor: pointer; width: 231px; height: 320px;" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEg2iJ_ZxLBeXW_LSt1RAcz_HwqWvilLnA26pWlmnl1l7xVI_hLZdoihi6BAnGYcCA6UMEo-lO4H4LmWF0o_eeLt2AvhTE5Rh749BR6hyphenhyphen78T9tK_zr-jNBREGFW2xGFigVQzNLYAe8q0xO0/s320/dragan_tsankov_portret.jpg" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5427678154695759586" border="0" /></a>Като се застоим в тия предели, ще венчаем първото си издание с няколко въпроси, много важни и които е полезно да разрешим. Духът человечески е любопитен да познава щастието си, да научи причините, които препятствуват на доброщастието му или които му помагат, причини, на които следствията видим. Търси, изпитва, качва ся от степен на степен и напоследък, като открие онова, което му беше като тайнство, тогава усеща не знам какъв-вид благодарение. Това сега сме помислили и като изглеждаме настоящето време, ще забележваме пристойните мерки в бъдуще. Прочие кои са причините за нашето ненапредвание? Кои са средствата, с които можем да надвием на тия мъчнотии? Ето кое ще стане предметът на изложението ни.<br /><br />За да съдим с непристрастие първата точка, длъжни сме да ся турим между два народа съвсем разни в чювствата си, разделени от към народностите си и съединени в вероисповеданието си, между два народа, които почти от десет векове са в сношение и не могат да си съгласят страстите; с една реч, българи и гърци. Българите според свидетелството на най-верните писатели са простодушни, ученолюбиви, верни на господаря си и пазители на бащините си качества. Явно е, че ще си докараме хули от всичките еднородници, ако думахме толкова и за гърците, и бяхме излезли отвън здравият ум и говорили против истината и против съвестта си. Както ся види, те не следват общите закони на природата, излезли от ръцете на един друг създател и които, като вървят по един състав, цяло противен на другите народи, мъчат ся да подчинят праводушието на кривостта, чувствата на сърцето на незнам какви страсти и за да съкратим, да направят българите подобни на тях. Видите ли, родолюбиви, в какво се състои тайната на сичката фанариотска политика! Първа причина, която мислим да е най-главната. Но ние ся радваме да дадем тая похвали на родът си: че е увардил с толкоз усилия тоя дар, който е положил в сърцето и на най-дивия человек; говорим за народностите. На какво прилича оня, който ся отрича от народността си!<br /><br /><a onclick="expandcollapse('GYR34')" href="javascript:void(0);">[+/-] ...виж целия текст</a><br /><p></p><div class="texthidden" id="GYR34"><br /><br />Като са зели едно началство върх българити, което желая да науча от кого, мъчителството, ако тряба да говорим против евангелието, е станало делът им; като намерили едно стадо без пастир, доели му млякото, без да му дадат храна. Где сме до сега видели хора да просветят един народ, без да знаят язика му? Где сме видели мучителството да роди любов? Христос им дума: „бъдете сладки и смирени". От там ние сме ги познали за негови ученици. Но дали на тях не дума: „идете и учете сичките народи". Ако е тям, защо не ни учят? Или ако е тям, защо се наемат против заповедите му да ни учат? Защо се ся подгърбили да управляват и наставляват едно стадо, на което не щат да оценят природата, язикът и тия движения на сърцето, с които да го усвоят. Лекарят не дава цяр освен кога добре испита болестта. Нищо не можят връх духът, догде не го добре познаят. Искат да ся издигнат, нещат да се снемат до най-простия народ, за да му вдъхнат учението. От тия бележки неща познаем гордостта на столя патрияршески. Втора причина.<br /><br />Това не е само, то поне би ни утешило. Но смъртни завистници на българите, които искат да държят под игото на една неученост, старците на великата църква турят в действие сичките си трудове, употребляват сичките средства да умъртвят ученолюбието в сърцата ни. Друго и последно препятствие.<br /><br />Прочее, за да съкратим, каквото изложихме, ще речем, първо, че е нужно и полезно да се държим у една власт, доволна да ни истъщава. И тая власт где ся намира? В лицето и столът на Милостиваго нашего Господаря султана — Абдул Мсджита, който като един баща се труди да уголеми благощастието на чадата си. Тряба като речи да ся прилепим у правителството, което ни показва толкос добрини. Тогас, дерзаем да кажим, като удобри прошенията ни, уверени сме, че не ще отрече нищо на най-верните си подданици. Неговите грижи за нас са ся доста явиле и ние не би имале доволно признателност, за да му благодарим. Като му дадем нашите сили, като му преставим нашите нужди, ще исчерпаме от него дързостта и силата, които ще употребим против неприятелите си. То нека бъде средоточието, гдето да се свършват сичките ни подлози, отгдето да излизат сичките ни помощи за образованието и напредванието на българския народ.<br /><br />Второ, че българите от състоянието, гдето ся намират, от еднаквият глас на сичките народи и на цялата природа имат сякакви права да искат една особена йерархия, която да ся труди за доброто им. Свидетелството на сичката история е тука съгласна да удобри и потверди предложението и щението ни. Апостолите не проповядваха никак по европейски в другите чюжди държави; Кирил и Методий ся пратиха да просветят славянските племена, защото крайно познаваха язикът. Едно духовенство от наш род е много нужно. Ползата на тоя въпрос ще ни даде друг път благовремие да я развием по-надълго и да я потвърдим по-ясно. Мисълта ни засега е, за да прегледваме следствията, които естествено произхождат. Нека почнем.<br /><br />Можем сега да кажем със сякаква дерзост, че от тия две средства зависи напредъкът ни и в нравствените, и в вероисповедните, и в душевните ни сили. Целта ни не (е) друга, освен да разбудим и турим в действие тия чувства и добри качества. Сякой знай, че поставението на училищата, което ги обработва и развива; сякой знай, за да се запази това, трябва едно начялство да ги настоява. Е! какво по-съжялително и по-старателно можем намери от начялството на Негово величество султана—Абдул Меджита. Но йерархията, която искаме, що служи на това? Бог, когато говори чрез устата на пророка Малахия, дума: „свещеникът е пазителят на науката". Бог ся отправеше на свещенник на ветхий завет. За това християнството, което е точният и съвършенният образ на онова духовенство, тряба да усъвършенствува по-добре тая истина. Четем още историята на старите векове, когато християнството ся показа, четем, че духовенството само упази в манастирите писмените останки на народите; то ги уварди от упостошението на варварите и ги предаде на последните времена. Без него времято и обстоятелствата би поразили тия безценни произведения на человеческият ум. И знаем каква светлина хвърли християнството връх светът. То го изтръгна от темнината и прелъстта, гдето живеем. Следователно едно духовенство от наша кръв е само възможно да ни даде сичко, що може да ни просвети.<br /><br />Но някой ще се попита и праведно: ние сами, с нашите списания и трудове можем ли стигна степента, когато си наумяваме? Не. Мислим по-угодно да исчерпаме из чуждите списатели сичко, което е добро, да подражаем сичко, което ни ползува. Както человекът избира онова, което може да му дава живот, и го употребява за храната си, тъй и ние не треба да грабим сичко, което намерим. Мъдростта е полезна на сичките работи. Лъжливото, украшено със красни шарове, ни измамва и тогава не видим истината, която е просто изложена. И това, вместо да ни ползува, напротив, ще ни повреди.<br /><br />Тъй господине, неотделение от господаря си, поставението на едно българско духовенство, което да ся занимава за напредъкът нравствен, писмен и душевен на народът ни, умереност, кога заемаме от другите народи за състоянието на писмеността си, те са средствата, които намираме до сега.<br /><br />Такива и други подобни са въпросите, които ще занимават „България". Като оставим на страна сичко, което може да не угоди на здравия ум, ще представим истината с неуборими доказателства. Нищо няма по-красно от истината. Ще я търсим чрез сичките логически разсъждения, е сичките исторически случки. И тогава, надяваме ся, да открием булото, което от толкова време покрива очите на нашият род, було, което великата църква е метнала, за да стори невидими мерките си. Трудът е голям, не ни е срам да кажем; но милото ни отечество другояче не може да се откъсне от строгото иго на фанариотското мъчителство. Но грижите ни да не са суетни, молим читателите да дадат малко повече внимание и още .повече действие и да ни предложат мъчнотиите, които ще срещнат. Почитаме от сичко сърце тия благородни чювства, защото тогава ще наситим духът и ще направим истината по-ясна. Напоследък, уверени сме, че милите съотечественици ще пазят една дълбока признателност към попечителния господар Султан-Абдул-Меджит.<br /><br /><span style="font-style: italic;">В. „България", г. I, бр, 1, 28. III. 1859 г. Оригиналното заглавие е "Програма на в. "България".<br /></span><br /></div>Петърhttp://www.blogger.com/profile/11753538889240099252noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-4500028025685210319.post-13380925058774310132010-01-17T13:18:00.004+02:002010-01-17T13:30:56.911+02:00Народна книжнина и българска старина<div style="text-align: right; font-weight: bold;">Димитър Мутев*<br /></div><br />Народното начало е едно от най-главните начала в нашия век, то стои на първо място, току-речи във всичките съвременни въпроси; и на изучението на народността никога не са е обръщало толкова внимание, колкото се обръща в наше време, и никъде не се обработва с такъв успех, както в Немско. Повече от четиридесет години са се изминали, откакто са положили едно яко основание на това изучение двама братя Вилхелм и Яков Грим с своите преизрядни издирвания за езика, многоглаголите, законодателството, поезията и въобще книжнината. Яков Грим е бил честит да създаде нова науки, наука на народността. Неговите списания са служили за пример на всички народи.<br /><br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjJ8_Xzickgan__RdEkd74o5bCVz7T472qM5sZ8DeavB_BL9Bj6-Pjy49DMvv8K_6ftPWeUnM2-TDYAzdz8XGTLxkSgTT9Ekt0q7ZUAFuutOBMM_RqI3wbRV-59xuR1yuFKR9fW5sjrtLU/s1600-h/C+631.JPG"><img style="margin: 0pt 10px 10px 0pt; float: left; cursor: pointer; width: 190px; height: 320px;" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjJ8_Xzickgan__RdEkd74o5bCVz7T472qM5sZ8DeavB_BL9Bj6-Pjy49DMvv8K_6ftPWeUnM2-TDYAzdz8XGTLxkSgTT9Ekt0q7ZUAFuutOBMM_RqI3wbRV-59xuR1yuFKR9fW5sjrtLU/s320/C+631.JPG" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5427669595480997730" border="0" /></a>Не са останали без влияние и на ония деятели, които са се трудили за съдбата на народност, които със своите трудове са взели от най-почтените места помежду европейските учени; и кому не са известни прочутите имена на Вука Стефанович-Караджи-ча, на Кепитара, на Шафарика, на Срезневского?<br /><br />Всички тия просветени народи залягат, който много, който малко, за учението и разяснението на народните старини; на немски език се издават много вестници само за този предмет. Не е тука място да се разпростираме дълго за тия списания; нито пък се надеваме, че скоро ще се удостоим и ние да видим на нашия език такива списания; но ако имаме да напредваме, трябва да знаем, що е било отзаде ни, и ако не биха обърнали чуждестранните списания внимание колко годе и на нашите народи, то още не бихме знаели, че сме имали старини, че сме имали история. За да можем и ние колко годе да посочим на света, че сме имали народност и старини, решихме се да прибавим един отдел в нашите книжици за този предмет и в една от предните книжици поканихме всекиго, който желае, да ни дойде на помощ, но един от нашите учени г. Сава Филаретов превари нашето желание и ни изпрати три народни песни, с които и почнахме с надежда, че скоро и от други места ще долетят и песни, и приказки, и пословици, и всякакви други материали за нашите народни страни. Дай боже да не останем измамени.<br /><br /><span style="font-style: italic;">Сп. „Български книжици", г. I, кн. 5, 1858 г.</span><br /><br /><span style="font-family: arial;">*Димитър Стефанов Мутев е роден на 4 (16 нов стил) септември 1818 г. в Калофер, градът където след 30 години се ражда друг велик българин Христо Ботев. Бащата на Димитър Стефан Мутев е заможен търговец, който в началото на 30-те години на ХІХ век се преселва с цялото си семейство в Одеса. Тук Димитър завършва гимназия и постъпва във Философско-математическия отдел на Ришельовски лицей, който завършва след три години с отличен успех. Димитър Мутев е първият българин, завършил висшия курс на Ришельовски лицей. По съветите на проф. Браун, Димитър Мутев заминава да следва в Германия. Учи една година в Бонския университет, след което се прехвърля в Берлински университет, който завършил през 1842 г. Веднага след това той започва да учи аспирантура и в края на 1842 г. защитава и докторска дисертация.</span><br /><br /><span style="font-family: arial;">През 1858 българската община в Цариград взема инициативата да започне издаване на списание "Български книжици", за пръв редактор на което е поканен от Санкт-Петербург д-р Димитър Мутев.</span><br /><br /><span style="font-family: arial;">През август 1859 г. Попечителният комитет на Централното българско училище "Св. св. Кирил и Методий" в Болград поканил д-р Мутев за директор на училището. Той сменил неговия първи директор Сава Радулов. На 15 октомври 1859 г. румънското Министерство на просвещението утвърждава Димитър Мутев за директор на Болградската гимназия. Мутев добре разбира, че тази гимназия има общонационално значение и въпреки влошеното си здраве той се заел да издигне училището на високо ниво.</span>Петърhttp://www.blogger.com/profile/11753538889240099252noreply@blogger.com1