Истинска публицистика

Не филантропия, а коренни реформи

2010-08-15T15:45:00.003+03:00

Христо Ботев

Филантропия! Благотворителность! Колко души шарлатани покриватъ своитѣ мръсни дѣла чрезъ тия благозвучни думи, които не принасятъ почти никаква сѫществена полза на мѣстото, дето се тѣ практикуватъ, ако полето на тѣхната деятелность и да е твърде обширно. Благотворителностьта не може да изкорени злото, тя не обяснява причинитѣ на безбройнитѣ страдания на човѣчеството, не унищожава тия причини, а лѣкува само следствията. Тя само затуля устата на гладния, приспива страдащия и ириучва недоволния на робство и на търпение. Вземете, напримѣръ, Англия, дето благотворителностьта е достигнала до такива широки размѣри, въ каквито тя нe сѫществува нито въ една държава. Нема тамъ сѫ могли филантропитѣ да изцѣрятъ язвата на тѣлото на английския народъ, която отъ день-на-день се уголѣмява се повече и повече и която рано или късно ще преобърне всичкия общественъ строй въ тая страна? Думата ми е за английския пролетариатъ, който при всичката благотворителность на аристократитѣ, расте не съ години, а съ часове и съ минути. Освенъ това, думата благотворителность е унизителна за човѣшкото достоинство, защото тя предполага, че сѫществуватъ на свѣта такива създания, които сѫ направени по образу и подобию божаго, но които сѫ осѫдени да мратъ отъ гладъ и отъ мизерия. Нийде благотворителностьта не е принасяла полза, нито въ старото, нито въ новото общество.

Припомнете си ония тъмни картини изъ римската история, когато цѣли хиляди нещастнн хора сѫ крещѣли „хлѣбъ и циркь” и когато тиранитѣ отъ страхъ и изъ милосърдие сѫ удовлетворявали желанието на своитѣ робове. Има ли по-гнусно и по-отвратително зрелище отъ това? Но разумнитѣ и образованитѣ хора отдавна вече сѫ разбрали лошитѣ последствия на благотворителностьта и всичкото свое внимание сѫ обърнали на корена на злото, т. е. — на онзи анормаленъ общественъ редъ, който създава безмѣрно богати и безмѣрно сиромаси люде. Трѣбва по-напредъ да се изкорени злото и тогава не ще вече да има нужда да се занимаваме съ лѣкуването на неговитѣ последствия, което не само че е безполезно, но е даже и вредително, защото дава възможность да се развие въ друго направление болестьта. Извинете ме, че азъ се така разфилософствувахъ за нѣща, които отдавна вече сѫ раздъвкани и обяснени отъ новото човѣчество, но азъ направихъ тоза, за да ми послужатъ горнитѣ редове като критериумъ за иззестията, които азъ ида да ви съобща.

Азъ съмъ ви писалъ и другъ пѫть за глада, който опустоши преди малко Мала Азия и който заплаши даже нашето съ богата природа отечество и, струва ми се, споменахъ, че нѣкои си благотворители се притекоха съ своитѣ привременни помощи на анадолцитѣ. Днесъ имамъ предъ очитѣ си отчета на цариградския благотворителенъ комитетъ, основанъ близо до английското консулство, който, заедно съ други подобни комитети, е подалъ помощь на 200,000 гладни души. Ако смѣтнемъ, че на тия хора се е дало, както казва отчетътъ, отъ 10 до 15 гроша, то ще да дойдемъ до една твърде значителна сума; но за единъ човѣкъ или за едно семейство, което нѣма нищо, което мре отъ гладъ и което трѣбва да проживѣе отъ жетва до жетва, какво значатъ тия нещастни 10—15 гроша? Не сѫ ли тѣ единъ залъкъ, който не дава нито здраве, нито животъ на умиращия, а само продължава неговитѣ страдания? Той сè ще да мре: а не е ли по-справедливо и по-човѣшки да се прекратятъ страданията му единъ часъ по-напредъ? Ето що говори отчетътъ по-нататъкъ: нашитѣ статистически сведения показватъ горчивата истина, че гладътъ въ Мала Азия не ще може да се унищожи даже и подиръ жетвата на 1875 г. Въ най-плодороднитѣ страни на Мала Азия една трета часть отъ народонаселението не е сѣло нищо; а тритѣ четвъртини, които сѫ сѣли, сѫ обвезани съ такива условия, щото, като приключатъ смѣткитѣ си съ своитѣ заимодавци, неще да имъ остане, като-речи, нищо за прехрана. Какъ ще преживѣятъ тѣ до жетвата на идущата година. Да имъ се помогне е невъзможно, защото нещастнитѣ ще бѫдатъ твърде много. . .

После тия отчаяни, но справедливи възгласи, благотворителитѣ предлагатъ на правителството да захване нѣкоя обществена сграда, за да даде работа и прехрана на народонаселението. Добри и човѣколюбиви планове, но кажете ми, ще могатъ ли тѣ да се осѫществятъ при диешното критическа положение на турскитѣ финанси? Отде ще вземе правителството пари, за да захване обществени сгради и да даде прехрана на гладнитѣ? Не отъ раята ли пакъ? Но това не е лѣкъ, не е благотворителность. Ако да би попитали гладнитѣ мене, то моя рецептъ е въстание противъ днешния общественъ срой. Съсипете тая иерархия въ човѣчеството и вие ще видите, че ще да се унищожатъ причинитѣ на нашитѣ страдания. Но, стига за това. Да ви кажа сега нѣщо и за агитѣ. Отъ 1 януарий на идущата година пощитѣ и телеграфитѣ въ Турция ще влѣзатъ вече подъ пънко управление въ рѫцетѣ на турцитѣ. Отъ тая дата иностраннитѣ пощенски тимбри нѣма да иматъ никакво значение въ Турция. Ще да видимъ, какъ ще се приеме това високо решение отъ европейцитѣ, които сѫ се убедили вече въ турската неспособность.

Разпрята, която бѣше произлѣзла между семитическия крадецъ баронъ Хиршъ и н. в. султана на разбойницитѣ, е зела вече полюбовно решение; крадцитѣ сѫ се условили относително раздѣлата на плячката, която ще да смъкнатъ чрезъ направата на желѣзнитѣ пѫтища. Съ една дума, между царьтъ израилски и банкрутина Азиса сѫществува вече пълно съгласие и любовь.

Известието, че Занзибарскиятъ султанъ е тръгналъ за Англия и че е приетъ твърде търѫествено въ Лисабонъ, е ударило като съ дърво турската журналистика. Тя крещи за панислямизма, а неговитѣ синове се разхождатъ по гяурскитѣ земи, безъ да се яватъ предъ наследника на пророка!

В. "Знаме", 18 брой

Истинската свобода

2010-07-31T20:06:00.002+03:00

Васил Друмев*

В какво се състои истинската свобода? За нас, християните, този въпрос не трябва да бъде особено труден. С живота, учението, страданията, кръстната смърт и в славното си възкресение Исус Христос ни показа в какво се състои истинската свобода. При всичко, че Той нямаше в ръцете си никаква власт и сила, никога не се смути пред своите знатни и могъщи гонители, никога от страх пред силата или от угода пред знатността не се отказа от проповядването на правдата.

Свободно и безпощадно изобличаваше и еврейското общество, и еврейските първенци в тяхното невежество, в техните лицемерства и пороци. „Горко вам, книжници и фарисеи лицемери”, открито казваше Той в лицето на тези силни първенци, ако и да знаеше много добре, че те могат да му направят голямо зло. Когато беше вързан и почти осъден на смърт, Исус Христос не се побоя да изобличи Пилат и да му каже в очите: „Ти не щеше да имаш над мене никаква власт, ако ти не бе дарено свише”, макар и да знаеше, че твърде много зависеше от Пилата да се пусне или да се предаде на смърт. Та и въобще, както пред своите неправедни съдници, така и на кръста, дето неговите страшни мъки даваха повод на неразумната и лековерна тълпа да произнася срещу него още по-горчиви хули и присмивания, Исус си остана спокоен, величествен, непобедим.

Какво виждаме ние в Спасителя, в апостолите и във всички онези, които в служенето си на народ и общество са вървели по техните стъпки? Виждаме в тях една висока нравствена чистота, виждаме ги свободни от пороци. Тази висока нравствена свобода е давала на тяхната воля онази твърдост и на техния характер онази независимост, които са им давали възможност да надвият светската суета, да надвият гонения, мъки, тъмници и самата смърт. И най-главното, виждаме в тях голяма любов, силна преданост към доброто и усъвършенстването на хората.

Дълбоко предани на този чист идеал за човешко добро и съвършенство и с такава нравствена чистота, те са посветили всичките си сили и способности, целия си живот, за да служат на правдата и истината и да направят това велико богатство достояние на своите народи и на цялото човечество. И за това те всякога са побеждавали.

Нищо, нито светски удоволствия, богатство и чинове, нито заплашвания, гонения, хули и страшни мъки, нито най-ужасна смърт, не е могло да пречупи твърдостта на тези хора, да ги накара да се откажат от служенето на техния висок идеал, да преклонят глава пред ласкателствата или пред силата. Те са били и са си останали високо независими, високо свободни в служенето си на правдата и са се подчинявали само на това, което е изисквало тяхното високо служене.

Тази висока свобода е истинската свобода, която се състои в свободата на човешкия дух. Само човек с дух свободен може да има истинска свобода. Само той може да надвива прищевките си, честолюбията си, злобата, мързела и всички пороци. Само свободният по дух човек може да подчинява своите частни интереси на общите интереси, да поставя всякога по-горе от всичко общото благо и да претърпява гонения, хули, мъки и смърт за общото добро.”

Из „Истинската свобода”, сборник „Православният консерватизъм”, съставител – свещеник Георги Гугов. Източник: Център за анализи и образование

* Васил Друмев, приел монашеското име Климент, е български писател, духовник и политик от Консервативната партия. Той е автор на първата българска повест и първата българска драма с оригинален сюжет. След Освобождението е митрополит на Търновската епархия и на два пъти министър-председател на България.

Нещо за признателността

2010-07-31T19:52:00.002+03:00

Александър Балабанов

На 8 юли се извърши погребението на бившия министър, учен, писател, обществен, просветен деец, професор Иван Шишманов. Имаше твърде малко свят. От големите хора не казвам кой бе и кой не бе, защото мъчно е да кажем за някого, че е голям, докато не го видим прострян в ковчега пред нас.. И от току-що бившите или въобще от истински бившите големци пак имаше малцина. Народ и студентство – също твърде, твърде малко.

За студенството – обяснимо е, ваканция е. За народа – също; кой ще му каже, отде ще знае тоя още тъй непълнолетен, тоя още тъй незрял, тъй несамостоен в преценките си на личностите и на тяхното значение беден народ, кой ще му каже обективно, кой е този, кой е онзи? В тази наша страна, дето страстите са тъй разпалени и за най-дребното, дето мегданът си остава все същият малък, а атовете тъй бърже се размножават. Гдето всички наши са ангели, всички не наши са дяволи, а тия, които са свободни и не чакат от никого ечмика – тях може всеки безнаказано да пренебрегва.. Кой ще му каже? Кой ще му даде примера?

Значи все донякъде е обяснимо, че имаше малко народ.

Поради тежкото си боледуване аз едва можах да престоя времето в черквата. Но ми казаха, че до гроба са отишли само стотина души. Че само от тия хора, които срещнах аз на улицата тоя ден, само от тях на сто души е помогнал професор Шишманов през живота си! Направил им е такива добрини.

Но и това разбирам. Нали няма признателност! У нас – да разчиташ на нея, значи да си някой голям будала или някой нещастник. И после – човешко е, човек обръща гръб на извора, от който си е утолил вече жаждата. Само нежните и хубави души си спомнят за тоя извор и после – и не го замътват.

Освен това признателността е свойствена само на истински дълбоки души и на оригиналните духове. А такива – кой не знае това – те са рядкост даже и у нас. Даже и у нас никой не може да търпи никакъв сърдечно оригинален и дълбок дух, веднага той е афоресан от обществото и от литературата, мразен от силните на деня, пренебрегван от хората, неразбиран от мнозина, а тия, които най-добре го разбират и знаят кой е – тъкмо те го преследват най-грозно, най-организирано. Те треперят от неговото появяване – и затова ги нарекох аз един път: организираната посредственост.

Уви! Всичко е погълнала у нас партизанщината, партията и партийните сдружения във всяка област, дори и в литературата, дори и в науките. Срещнете някого – и ще видите, той говори добре са произведенията само на тия, които са от неговата партия, от неговия кръг. И то – не защото ги цени или не цени другите, а просто защото сам и тъй и тъй нищо не разбира от себе си, а само върви с тия, които са с него или при които е той. Разбира се, това са тия души, които са се издигнали само благодарение на тази котерийност – и за нея се държат. Тежко ми е, че в България всичко е в зависимост от партийността. С това се задушават и удушват висшите трепети на човешката душа. Погледнете в нашия социален живот. Ще видите, че не само приятелствата, ами дори и любовта е в зависимост от партията.

Иван Шишманов беше един даровит мъж със светла, висока и обширна култура. С душа отзивчива за най-скъпото за една нация, за нейната душевна култура, за науките, за изкуствата, за всичко онова, що е единствено предназначение на една нация. За това, за което живее и заслужава да живее един народ, към което в края на краищата са устремени всичките му борби и пориви.

Петдесетгодишнината ще се празнува на България. Боя се, че и тоя празник ще бъде повече едно мило сановническо тържество с банкети на държавна сметка. Но все ще се празнува. Тогава, тогава размислете вие, непризнателни сомоедци: кое от това, което ще се празнува, не е свързано с дейностите и борбите на Шишманова и на тия като него в нашата страна?

Защото някакви големи облаги и богатства от вас, нешишмановци, невазовци, неботевци, неславейковци, България няма. Не са образцови обществените служби, богата страната не е, поражения и в политиката, и в обществения, и в икономическия живот. Градове цели в мизерия, живот в тях най-първобитен, освен за неколцина, които отрано са рекли да използват тишината в това село без кучета. Това ли ще се празнува? Сигурно не това, а това, което са наредили и дали духовните първенци, като са се отказали доброволно от вашите комфорти и охолности.

Разбира се, ние знаем, само сърдечните хора отиват на всяка цена до гроба. А повечето от хората отиват както на самото погребение, така и до гроба не за умрелия, а за живите около и непосредствено до ковчега. Шишманов нямаше партия – да тръгнат тълпи с ленти подир ковчега му. Шишманов, дори и да бе жив, нямаше власт, и да имаше, нямаше никому да отнима нито автомобила, нито гювеча. Така е на пръв поглед, вие плиткоумни. А всъщност тъкмо на такива хора вие дължите и вашите автомобили, и вашите гювечи. Тъкмо на такива, защото те ги нямат.”

1928 г., със съкращения от „Нещо за признателността – мисли по случай погребението на проф. Д-р Иван Шишманов”; Александър Балабанов „Студии, статии, рецензии, спомени”; Български писател, София, 1973 г. Източник: Център за анализи и образование

Държавници и поети

2010-07-31T19:49:00.002+03:00

Александър Балабанов

Поезия наричам и всички изкуства. Политици наричам мъжете, които са, които са били, които се готвят да станат царе, министри, дипломати, шефове и лидери на партии. Политиката и поезията стоят едно от друго така далече, както земята от небето.

Политикът е човек на разсъдъка, на ума, на логиката, на пресметливостта, на делото. Поета – поета, ще рече и художника, музиканта, артиста, танцьора, въобще поета е човек на въображението, на призраците, на мечтите, на безделието. Но както земята и небето се допират до хоризонта чрез въображението ни, така и поезията има своя хоризонт чрез земята, чрез политиката. Тоя хоризонт е единственото общо между политиката и поезията, той е единственото хубаво нещо, единственото възвишено нещо на политическата дейност, която сама по себе си е низша проява на човешкия дух. Политиката задоволява не по-други нужди на човека, отколкото са яденето, пиенето, спането и пр., тя е физиологична помощ.

Само фантазията, само стремежът към по-високи сфери може да даде на политиката от блаженството на поезията, от радостта на съзнанието, че твориш, че си бог в човека. Тя дава замах на политиците, тя дава сила на техните мисли, образ на техните въжделения за повдигане на народа. Бих желал да няма нужда изрично да обяснявам, че не искам поезия в политиката, както никой свестен не би поискал политика в поезията. Нито мисля, че политикът трябва да зареже работата си и да се занимава с поезия.

Но аз знам, че за добрия политик интересът, живия, личния интерес към поезията е необходим, ако иска той да бъде наистина нещо за народа. И необходим е не само защото въобще всеки държавник трябва да има пред очи винаги както целия материален, така и целия духовен живот на народа си, а е необходим предимно за неговото лично духовно състояние. Тоя интерес ще го предпази от загрубяване, от опустяване, от душевна мизерия, от затъпяване и озверяване.

Ще спомена няколко примера от стари и от нови времена. Солон, действително най-мъдрия законодател на древна Гърция, човекът, комуто целия народ повери неограничената власт в държавата, за да я уреди, за да я спаси от анархията, за да я изтръгне от хаоса, в която я хвърлиха социалните и партизанските ежби на негодниците, тоя Солон е бил с активен интерес към поезията, писал е и е оставил много елегии. А малко преди да умре, е тъгувал най-много за дето няма да може да чете Сафо.

Александър Велики е най-големият политик и най-гениалният стратег, какъвто се е раждал на света. Силата на неговата фантазия създаваше шеметни подвизи в политиката и във войната. Сигурността на неговия политически ум най-добре може да се докаже с факта, че всички градове, колонии, институции, които Александър Велики основа в Азия и Африка и досега са с голямо значение. Неговият реализъм в политиката и неговото военно изкуство и досега удивляват човечеството.

И тоя Александър е водел със себе си в най-почтени и свободни обстоятелства много учени и поети и е подигал и насърчавал с личния си интерес тяхната работа. Сам той, както е известно на всички ни, е държал винаги под възглавницата си Илиадата. И ако Александровото дело не биде доведено докрай, то е, защото той не знаеше, че ще умре от треска едва навършил 33 години.

Всеки, който се интересува от живота и делата на великите държавници, ще види, че литературата играе голяма роля в техния живот, че те имат своите любимци между поетите и художниците... Изтъквам още веднъж и по тоя по-рязък начин: може поети и художници да уреждат една държава, това не е никак странно: напротив, има много примери за това. И държавата няма да бъде много по-лоша от държавата на другите, на адвокатите и на лихварите.

Не това искам да кажа аз, че поети и художници трябва да управляват, нито пък само философи, както проповядва Платон. Моето желание е по-скромно: тия, които се занимават предимно с политика, те не трябва да се оставят да им изсъхнат душите, да им умре и последното въображение, което е тъй необходимо за всеки държавник-творител.

Несправедливо ще бъде да отричаме интерес към поезията на българските държавници. Напротив, едва ли има държава в света, която като България да е закърмена с поезия. Всичките дейци по нашето Възраждане, борците за политическа свобода, първите наши държавници, въобще строителите на българската държава, те не само че имаха жив интерес към поезията, ами и повечето от тях самите бяха поети. И тяхната работа бе благословена, това, което те направиха, то бе наистина нещо. Паисий, Раковски, Ботев, Славейков, Каравелови, Стамболов и др.

От петнайсетина години нашия живот биде подзет от един такъв студен, мрачен, сух материализъм, щото и нашите държавници почнаха да се въртят само в неговата сфера. Държавата ни се обърна на едно адвокатско и банкерско учреждение. Народното събрание ставаше все повече и повече събрание на лица от тези професии, които, колкото и да са достойни и даже отлични сами по себе си, все пак сами ще знаят, че един народ не може да се води тъй едностранчиво. Тая едностранчивост – тя е причината за всичката ни днешна мизерия.

Ето защо с тия няколко мои нахвърлени мисли аз си позволявам да призова уредниците на нашия държавен и обществен живот да се позаинтересуват малко повече от всичко това, което наричаме поезия в живота. Да погледнат на човека като на същество, което знае не само да яде и да пие, и да работи, а да мисли, да чувства, да плаче, да се радва, да страдае, да ликува, и да се опиянява. И тоя интерес не трябва да бъде само материален, а жив, личен, свой.

И нека знаят всички, че живота без поезия е пустиня, е мрак. Че всичко би загинало невидено и нечуто в тоя мрак, ако да не бе светлия лъч на поезията, която единствено има сила да прави от случайното нещо трайно и вечно, да дава смисъл на едва забелязвани събития и пориви. Вехнат и чезнат делата и подвизите, живее и вечно дее само словото.

1922 година, със съкращения от „Държавници и поети”; Александър Балабанов „Студии, статии, рецензии, спомени”; Български писател, София, 1973 г. Източник: Център за анализи и образование

Прогрес и традиция

2010-07-31T19:44:00.002+03:00

Проф. архимандрит Евтимий Сапунджиев*

Как да характеризираме понятието „народен будител”? Не всеки жертващ се за някоя идея и не всеки обичащ родината се удостоява да бъде в „пантеона” на народните будители, за които българската младеж повтаря: „Техните пътища са и наши пътища”. Не всеки идеалист, макар и умрял за идеята си, се допуска да влезе в този „пантеон”.

Когато несъмнено обичащи ближните си младежи се хвърляха в устата на смъртта, тяхната жертва за прогреса не беше наречена от вашите сърца и от историята „народен подвиг”. Защото преклонението им пред прогреса не се придружаваше и от преклонение пред традицията на своя народ. Народни будители са само онези идеалисти и мъченици, които са съумели да останат едновременно верни на прогреса и на традицията.

Един обществен деятел може да се въодушевява от най-модерни и най-напредничави идеи, но не успее ли да постави осъществяването им в контакт с културното състояние в миналото и настоящето на своя народ, с неговите традиции, народни идеали и самобитност, въодушевлението и деятелността на такъв обществен деятел ще останат безполезни, а могат и да станат вредни за народа му.

Устремът към прогрес е едно движение, а всяко движение трябва да получи импулс и сила от друго, предидущо движение. Не може обществената работа да се върши в една изолирана от всякакви връзки с миналото среда, както не може да се запали един огън без помощта на друг огън или без помощта на концентрирани някъде светлина и топлина от миналото. Не е достатъчно само да имаш устрем към светлина и идеи, необходимо е и да приспособяващ летежа си към тях с възможностите, които ти дават твоята природа, твоите привички и миналото ти.

Когато едни обществени и културни форми се наложат като победители в живота на един народ, те имат тенденцията да го накарат, той вечно да ги крепи. Това често създава една вкоченялост, една заспалост у старите поколения в името на идеите и принципите на миналото и настоящето. Будителите са ония, които не се поддават на общата летаргия, а чувстват душите си озарени от светлината на нови идеи и форми. Чувстват волята си устремена към разпространение на тези идеи и в душите на сънародниците си, и в живота и в историята на своя народ.

Будителят не мечтае да наложи на своя народ със сила своите идеи, а мечтае да го събуди чрез тях. Затова младежта лесно няма да даде сърцата си за честване на народни диктатори, колкото и благородни да са идеите, от които се въодушевяват те. Най-важни благодетели и водачи на един народ са ония, които са будили самия народ със зов за култура и прогрес и целия народ са правили съзнателен участник при творчеството на своите исторически съдбини.

Затова например и народният будител Любен Каравелов, когато видя България свободна, не замечта за високи държавни постове, за да води от тяхната висота своя народ, а си остана писател и печатар в Русе, за да продължава да буди своя народ. Затова и дякон Васил Левски например, когато веднъж е бил запитан, какво ще прави, когато се освободи България, отговорил: „Ще потърся друг потиснат от робство народ и ще се посветя на буденето му за свобода”.

Всички народни будители са притежавали това качество – те никога не са горели от въодушевление за идеите на прогреса, без да горят същевременно от въодушевление да приобщят с тези идеи съзнанието на своя народ, да ги приспособят към неговото настояще и към неговите традиции.

Между българските народни будители няма нито един такъв, който да е бил поклонник на общочовешкия прогрес, без да е поклонник на традициите на своя народ. Както и нито един такъв, който да е бил поклонник на традициите и самобитността на своя народ, без да се е интересувал от общочовешките идеи за прогрес. И без да е чувствал дълг да подтиква своя народ към това , да не затваря себе си в черупката на настоящето, а да устремява всякога поглед към бъдещето, да не се задоволява само с традиционното и националното, а да устремява всякога поглед към общочовешкото и към прогреса.

Помнете това съществено качество на народния будител – еднакво да служи и на прогреса, и на традицията, и гответе душите си за носителки и разпространителки между нашия народ както на завещаните му от историята самобитни национални ценности, тъй и на предлаганите му от новото време и от по-културните народи ценности на прогрес и общочовешки възход!

Никой друг мироглед не държи тъй сметка и за старото, и за новото, както християнският. И никое друго учреждение не издига тъй еднакво и традицията, и възхода към новото и националното, и общочовешкото, както църквата. Затова не е случайно и обстоятелството, че за празник на българските народни будители е избран денят на Св. Йоан Рилски.”

Списание „Зов”, 1935 г.

Със съкращения от „Социално-етически възгледи” – Избрани слова и беседи. Съставителство свещеник Георги Гугов, ИПТК „Збелсурд”, Пловдив, 2005 г. Източник: Център за анализи и образование

* Архимандрит Евтимий Сапунджиев е редовен професор в Богословския факултет при Софийския държавен университет, проявява огромна проповедническа дейност, изнася много лекции и беседи. Архимандрит Евтимий е убеден, че моралната деградация и комунизмът представляват най-голямата опасност за българския народ и с несломим дух до края на живота си през 1943 г. води непримирима борба за тяхното отстраняване от обществения живот.

Човек без спомени е куха хралупа

2010-07-31T19:29:00.003+03:00

Петър Увалиев

Преди някое време поетът Ани Илков прозорливо и шеговито ме беше оприличил на Робинзон, макар и островът ми да не е толкова пуст. И ето че това, което днес имам да кажа, е напълно робинзонско. То е чисто и просто електронно преображение на прословутото послание в запушена стъкленица, запратено в морското ширине с безумната надежда, че някакси, някога ще стигне до някого, който ще предаде комуто се полага островното ми послание. Ето предисторията на това въздухоплавателно приключение.

Случайно бях споменал пред една умна млада българка две съвсем незначителни ситници от шареното ми битие. Първата беше, че за разлика от Димчо Дебеляновите “черни” пловдивски дни, моето пловдивско юношество беше от сияйно по- сияйно. Там, някъде между Небет тепе, Джумаята и улица Пълдин, неусетно станах европоглед, така както други става късогледи или черногледи. И другото, което каха е, че от като шаря по света, съм се вманиачил да събирам стари български пощенски картички. Моята събеседница разказала това в Държавния архив в Пловдив и там любезни хора решили нарочно да подготвят и да ми препратят няколко чудесни цветни снимки от стария Пловдив. И понеже не им знам ни имената, ни адреса, пращам им по ефира невидимата си благодарност. Дано някой я чуе и им я предаде.

Един от тези трогателни подаръци е снимка от разрушения днес Френски колеж, който свърших в 1932 г. Там научих френски, немски, латински и старославянски : така очите ми прогледнаха за света и назад във времето и далеч в пространството. В Пловдив научих и странната дума Пикадилли. Така се казваше едно кино до ресторанта Средна гора срещу хотел Париж и Пощата, зад която се гушеше Театра. А ето че сега живея на десетина минути от площада Пикадилли, който е на самия пъп на многомилионния Лондон. Но за мене Пикадилли и Средна гора са мисловни съседи.

Сигурен съм, че за тази невероятно и все пак естествена близост е мечтаел баща ми, когато ме е пратил да уча в Пловдив. Тогава вече беше се преселил в София, но и юношеството, и младостта му бяха минали в Пловдив. Затова у дома се говореше за духовното многообразие на града, в който още преди Освобождението Христо Г. Данов предлага 504 български печатни книги, Александър Балабанов в началото на века превежда “ Фауст”, София Юрукова създава всеобхватната Мозайка от знаменити съвременни романи, италианският тенор Гуаско пее в митичния театър Люксембург, а баща ми издава на собствени разноски на френски извадки от книгата на Жан Жак Русо “Емил”, за да учи студентите си във Висшия Педагогически Курс, където негови колеги са именитите просветители Томов, Недков, Самодумов, Мутафчиев.

А над това космополитно културно пъстрило витае призракът на трескавия Алфонс де Ламартин, предтеча и пример на онези нащи даровити съвременници, които самопожертвувателно все още се напрягат да вярват, че поезия и политика не са несъвместими.

Баща ми почина няколко месеца след постъпването ми в Колежа, но образът му се сля с многоликата, надпровинциална същина на Пловдив. Може би затова, неволно и неусетно, една от първите ми по-обмислени писачески прояви някъде към 1937 г. бяха шест есеистични подлистника в седмичника Ла Парол Булгар, списван на френски под редакцията на далновидния Владимир Данев. Общото им заглавие беше “Пловдив пур Еа”, Пловдив за Еа, въображаеми писма до една млада датчанка, която ни беше поразила с безбурния си европейски светоглед, така различен от нашата бодлива таралежова наеженост. Само бащиният ми Пловдив можеше да бъде уравнителен знак между нея и нас, между усмивката и настървлението.

Всичко това беше потънало някъде дълбоко в мътилката на паметта ми. Но то възкръсна, когато погледът ми погали подаръците от Пловдивския държавен архив. И ето, че тези архивни снимки събудиха един съкрушителен укор не само към мене, но и към всички, които живеят ден за ден: не е ли срамота да забравяме да помним?

Човек без спомени е куха хралупа.

Би Би Си, 20 март 1994, http://www.bgfactor.org/index_.php?cm=2&id=7409

Идолите

2010-06-28T20:24:00.002+03:00

Петър Увалиев

Нещо, което внезапно стана страшилище в живота ми: идолите. По рано ми се струваше, че мога да ги гледам от към човешката им страна: нещо да приемам, на нещо да се подсмивам. Сега разбрах, че всички идоли не прощават. Идолите бранят своето идолство - а хората много лесно забравят, че са хора и идолите са като тях.

Помня един римски монсиньор, който ме убеждаваше, че светците „служат". Би трябвало да каже, че ги употребяват. Католиците са имали поне щастливата идея да провъзгласяват само мъртъвци за идоли. Така по лесно се приемат от хората с достойнство. Остава Папата - хилядолетно изобретение, което Мусолини се бе опитал да облече с модерни дрехи, когато бе заповедал да провесят във всички училища и учреждения надписа „Мусолини има винаги право". А на пощенските картички в Германия пишеше: „Хитлер няма семейство и лични грижи. Неговото семейство е Райхът, негови грижи са нашите". После мина време и стана ясно, че Мусолини не е имал винаги право, а Хитлер се е любел както може с Ева Браун. Какво остана от идола?

Остана унизителната картина на децата в черни ризи и на тълпите, които ревеха в берлинския стадион. Остана този позор за човека: и идолите ми се струват все пак по достойни от идолопоклонниците. Да заповядваш е все пак по човешко, отколкото да правиш метани.

Може ли да има най сетне духовен живот там, където има монопол за истината и където постиженията се мерят по липсата на оригиналност? Може ли да има човеци, където има идоли? Католиците обичат да се гордеят с това, което са направили: но те са хитри и много от днешните им светци на времето си са били отшелници или еретици.

Хитлеристите твърдеха, че са изградили величието на германската индустрия: но съвременниците им знаят, че те разрушиха германския човек. Те приеха, че Круп е по ценен от Гьоте. Ваймар е бил незначително княжество: а мястото му в историята е все пак, поне за мене, много преди Прусия. Хитлерова Германия беше Прусия без Ваймар. Това е ужасът и той още не е свършил.

Може ли да има рецепта за духовна дейност? Католиците казват: „Вярвай". Ами ако не можеш да вярваш? А аз не знам дали и в католическата църква тези, които само са вярвали, са оставили името си. Свети Тома Аквински трябва да не е вярвал до край, щом като е сметнал за необходимо да пригажда Платон към християнството. И кому е вярвал Микеланджело, когато е писал могъщите си фрески във Ватикана: на догмата за съсухрения Христос или на себе си. Вярвай - ако искаш да се откъснеш от себе си. Но ако не можеш да излезеш от себе си: тогава?

Преди шест години, когато пак така се намерих в една нова страна, исках да бъда навсякъде. Всяка връзка ми тежеше. Непрестанно скитах и се мъчех да се срещна с всички. Сега ми тежи това, което на другите изглежда свобода. Ето: цяла вечер стоя пред машината и цяла вечер мислите ми са пълни с тебе. Нещо от тези мисли нескопосно минава и в писмото. Друго остава в мене.

Ставам, пуша, крача из стаите и продължавам разговора ни. Тази част остава в мене, а тя е може би най-милата. Онази, която не знам как вече да пиша с думи, без да я превърна в литература. Най простите и най-милите неща, които имам да ти кажа: че бих искал да си срещу мене, когато вечерям, че бих искал ръката ти да е в джеба на палтото ми, че мечтая ти да купиш цветята, които са на масата ми. Не значат нищо, а ми се струват много, много важни. Малките неща, които правят живота на хората. Но изглежда че има господари, които са заграбили и тези малки неща.

Така ограбен понякога съм непростимо сгушен в себе си. И наверно и писмата и постъпките ми изглеждат жестоки и егоистични. Знам че ще ми кажеш: никой не е по егоист от другите. Но едни са по лоши, момичето ми. Нима аз се нареждам между тях? И ако греша, ще намеря ли някакъв път за изкупление?

Странна дума е тази: изкупление. Има вековна патина, която я е направила натруфена и гръмка. А е толкова по интимна: една дума, зад която се крие чувството на всеки човек, че не е сам. И неволната му привързаност към други. Защо искат от нас да бъдеме привързани към човечеството, когато има предели: от нас искат да живееме непрестанно отвъд тези граници. И това е нечовешко. Ти си права: трябва малко да се разтвори добрината у другите, за да рукне и нашата добрина. Когато те се заключват и ние ставаме зли. Дали и това не обяснява малко егоизма ми?

Извадка от писмо на Петър Увалиев (1915-1999) от май 1948 година до първата му съпруга Ивайла Вълкова, писано след сключването на техния брак. Увалиев заминава на дипломатическа работа в българското посолство в Лондон, убеден, че властите в София ще разрешат на жена му също да пристигне при него - нормална практика за всички задгранични служби. Това обаче никога не става. Съдбата решава 22-годишната Ивайла и 33-годишният Петър да останат разделени завинаги. Тексът е взет от сайта на Център за анализи и образование.

Кожодерският маслосвет

2010-06-28T20:19:00.001+03:00

Александър Стамболийски

Там, във В. Търново, старите български боляри или старите български кожодери погребаха двете стари български царства. Те ги погребаха, защото се бяха отчуждили от народа, бяха забравили неговите болки, бяха глухи за неговия глас и бяха станали грабители, изедници на неговия труд и похитители на неговите права и свободи.

Българският народ е такъв, какъвто го виждаме днес: трудолюбив, пестелив, честен, героичен и свободолюбив. Болярите и генералите го тласкаха в нескончаеми войни, избиваха го, оголваха го и продължаваха да го владеят и да се гаврят с неговите съдбини. Понякога, когато той започваше да роптае, те се деляха на партии, на военни лиги и даваха вид, че се борят помежду си за доброто уж на самия народ. А когато народът отчаян и разумел тяхната игра, се възбунеше срещу болярите и генералите, всички тия два сорта кожодери се блокираха в едно, събираха пари за борба срещу народа и изпращаха в чуждите държави депутации, за да искат помощ и по тоя начин да задържат или възстановят властта си.

Чужденците охотно им даваха тая помощ, защото болярите им предлагаха злато, земя, разкошен и развратен живот. Всеки боляр се надпреварваше да отвори своя дом за чужденеца, да го нахрани и напои и да му предложи жена си, сестрите си или дъщерите си. Чужденците, след като се пресищаха от болярското имане, посягаха и върху отечественото. И по тоя начин българските царства незабелязано пропадаха.

В. Търново беше престолен град, беше столица, заради това българските боляри и генерали там изкопаваха гробниците на българските царства.

Историята обаче сякаш, иска да се повтаря. И на новото българско царство, това, което се създаде от освободителната война на русите, българските боляри туриха динамит в Търново. Там през 1911 г. демократи, народняци и цанковисти в блок измениха Конституцията, стъпкаха я и развързаха ръцете на цар Фердинанд да води българския народ на кървави човешки касапници.

Когато Ал. Стамболийски от името на целия Земеделски народен съюз и от това на цялата опозиция изказа в лицето на Фердинанд и неговите боляри протеста на целия работен народ срещу това мерзско и ужасно дело в Търново, болярите в това царство — Т. Тодоров, Ат. Буров и Борис Вазов, хвърляха смрад и кал върху пробуждащия се народ и защищаваха с жар и сквернословие политиката на царизма и боляризма. (Вижте дневниците на петото Велико народно събрание, за да видите каква истина е изказал Стамболийски и другарите му и какви глупости са говорили и тогаз тодор овци, вазовци и буровци.)

В Търново се изкопа гробът и на Третото българско царство. Първите гробокопачи бяха Фердинанд, Гешов, Тодоров, Малинов, Ляпчев, Данев, Маджаров, Драгиев, Христов, Муша-нов, Вазов, Буров — тия, които днес образуват черния блок. Трите войни след тая дата и двете катастрофи са тяхно дело.

Окървавените и опозорени търновски боляри Тодоров и Буров оповестиха, че на 17 септември 1922 г. цялата чернобло-кова сган от Северна и Западна България ще се събере там, за да осветял новото си съзаклятие против народа и държавата, които са им отнели властта, т. е. правото да хвърлят народа във зойнд и свободата им да го ограбват, както намерят за добре.

Към цялата тая кожодерска и человекоедска тайфа тоя път се присъединява и най-младият видински болярин — раята на политически покойния Найчо Цанов, който някога в Петото Велико народно събрание, в същото това Търново, с групичката си се присъедини към протеста на Стамболийски и земеделската група и се бори рамо до рамо с тях против същите тия народни джелати и изедници. Липсва само Фердинанд, но, казват, бюста м:у щели буровци, вазовци и тодоровци да занесат и понеже Фердинанд беше друговерец, щели да поставят тоя бюст пак в търновските лозя, както по-рано, в някакъв си „бел дом" на г. Джонов, който минавал за черноблоков синодален старец.

17. IX иде. Убедени сме, че целият Търновски окръг ще се стече .на този черноблоков съзаклятничееки маслосвет при Кулата на хвърления някога в Янтра чужденец Балдуин. Ще при-съствуват и представители на Врангелз. Щяло да има и чужди представители, на които ще се дадат пиршества и щели да им обслужват денонощно все отбор боляркн в кърваво-копринени дрехи, дошли специално за тая цел от София. Говори се, че щели да присъствуват масово като сеирджии сдружени земеделци, кумани, богомили, заиаятлии и друг всевъзможен „нзмет" от разбунения срещу болярите народ. След съзаклятническпя маслосвет вместо гладиаторски игри, т. е. борба с бикове, щяло да има хвърляне през глава в Янтра от височините на Търново, Трапезица и Царевец. Буров, Тодоров и Вазов щели първи да се хвърлят, за да се дадело пример на всички боляри, болярчета и боляркини как се дава жертва за черноблоковия светъл идеал — властта.

Ние ще кажем:

Амин и на многоя лета!

Подпис: Силвио Пелико

В. „Земеделско знаме", 6. IX. 1922 г. Отново напомняме, че публикуваните статии в този блог имат за цел единствено да бъдат огледало на епохата си, а не да правят нечия пропаганда.

Спомени из моя живот

2010-06-28T20:14:00.001+03:00

Димитър Маринов

... Майка ми Вълкана, както казах, беше тънка, висока, с бяло лице, руса коса, черни очи и големи клепачи; ходеше в граждански дрехи, но често се обличаше и в летни селски дрехи: риза с шити поли и ръкави, престилка алена и вълненик ален.

Тогава беше най-красива.

Вънкашната й красота показваше вътрешна душевна красота. Тя беше ангел в человечески образ. Никой никога не я виде да се разсърди или да псува. Когато й се сърдеше и караше за нещо баба ми Бона, тя казваше само "Сгреших, мамо" и плачеше. Мене, при всичко че бях немирник, никога не ме е псувала-гълчала, нито ударила, само ще кажеше "Няма да те обичам" и тия нейни думи ме укротяваха до разплакване.

Имаше една усмивка, с която омайваше. Имаше чудесен глас. Някога, като мома, е била първата песнопойка в селото и хороводка.

Обичта й към мене беше безгранична, дори до разглезване.

Баща ми Марин беше третият син. Още като малък - 12 годишен - баща му го дал в Лом да слугува в една керемидчийница, т.е. да прави керемиди и тухли. На 14-годишна възраст той отишел във Видин да учи занаят, дето тогава са отивали всички, защото само в тоя град е имало еснафи. Той станал кожухарски чирак. Не склопил година, когато една случка с калфата го принудила да напусне тоя майстор и да отиде в Цариград. В това време няколко граждани от Видин и Белоградчик се пригатвяли да отидат на Божи гроб, и тръгнали от Видинското скеле с гемия. Баща ми се приставил при тях и с тях стигнал до Цариград. В тоя град преседял цяли 20 години и оттамо и прекорът му - Стамболия, - а понеже бил и в Мала Азия всред кюрдите, чийто език той бе научил, и се върнал в Лом в кюрдско облекло, носеше още и прекора Кюрд.

Тук след една година лутане най-после щастието му помогнало, та [да] влезне в конака на един паша, по име Хюсеин паша, родом кюрд, който заемал висока длъжност при Дивана , при когото останал цели 19 години.

Баща ми, като стигнал в Цариград с поклонниците, настанил се при един караманлия яйчар, т.е. търговец с яйца, и баща ми ходил из улиците да продава яйца. Един ден на Ат-мегдан имало много деца и в това време изпуснат кон летял право към децата; всички избягали, само една арапкиня с едно момиченце на 4-5 години останала: тя паднала и детето почнало да плаче. Конят бил вече [на] няколко разкрача. Баща ми, без да мисли, скочил между коня и детето, грабнал го и отстъпил настрана. По тоя начин той избавил детето, но сам бил наранен от коня, който го ритнал.

След неделя от тая случка той бил подирен от слугите на един паша, намерен в дюкяна на караманлията, дето лежал още болен, и го откарали в конака. Тамо той бил излекуван и взет за вътрешен слуга. Като избавител на момиченцето, дете на тоя паша, той бил награден и обкръжен с голямо внимание. Той бил преименуван Мустафа и под това име минавал в конака.

[+/-] ...виж целия текст

Това внимание го привързало дотолкова към пашата и семейството му, щото когато пашата паднал в немилост, бил интерниран в Коня, а имотите му конфискували и целия сонм слуги и слугини напуснали дома му, баща ми един останал при него и бил съучастник в изгнанието му. Повече нещо, баща ми бил заставен от тежките условия, в които бил поставен пашата и семейството му, да иждиви и своите спестени суми.

После петгодишно изгнание невинността на пашата се доказала, той бил отново повърнат на длъжност и конфискуваните му имоти били повърнати. Той бил назначен за паша в Смирна (Измир гяур). Сега пашата се отплатил на баща ми. Дал му една крупна сума и го назначил за аянин в града Вурла, дето прекарал цяла година.

През всичкото време баща ми минавал за турчин под името Мустафа. Освен пашата и семейството му, никой друг, дори и слугите и аранканите, не са знаяли, че той е християнин-гяурин.

Той имаше иконка малка с два капаци, която се заклапяше: на средата Св. Богородица, от страните - на един капак беше ликът [на] Св. Димитър, а на другия - Св. Георги. Тая икона носеше в мушамена кесийка във вид на амайлия под левата мишница. Вечер и заран той е изваждал иконката, помолвал се Богу и пак я скривал. Тая иконка ми даде на смъртния си час, но после при претърсването, което турците направиха в дома ми [през] 1876 година, заедно с книжата беха зели и нея и се изгуби. Не ми я върнаха. Наверно от фанатизъм бяха я съсипали.

Баща ми бил в пълното разцъфтяване на възрастта си. Беше висок, но крупен, набит, с мъжка снага; беше рус, черни големи очи, големи мустаки и вежди и възбяло лице. Пашата из голяма обич бил решил да го ожени за своята дъщеря Емине, за която цел му предложил да приеме исляма; обаче баща ми категорически отказал, като казал, че най-скъпото нещо за него е вярата и който променява вярата си за земни блага, той е алчак човек. Пашата останал възхитен от тия му убеждения. Баща ми вече решил да се върне в Лом при родителите си и пашата се съгласил. Като бил богато обдарен както от пашата, тъй и от семейството му, през пролетта на 1840 година тръгнал с гемия от Смирна, която отивала за Солун. Снабден с препоръчителни писма до пашите в Солун, София и Видин, баща ми стигнал в Солун, наел три коне за багажа и сам той на своя бял ат, подарен му от пашата, тръгнал по сухо за София. Тогава единствените кираджии за София са били софийски и радомирски селени с коне, които ходили до Серес, Драма, Солун, дето занасяли сливи, ябълки, круши и други плодове от Кюстендил и Дупница, а оттамо донасяли: памук, тютюн, ориз, червен пипер, зехтин в тулуми, лимони, портокали и различни други колониални стоки. В София се представил на пашата, комуто предал писмото от смирненския паша, и оттам тръгнал за Лом, дето пристигнал за Гергьовден.

Той бил облечен в кюрдско облекло, каквото са носили кюрдските бейове: сърмени сукнени шалвари до изпод коленете; елек сукнен сърмен; ентерия сукнена сърмена, чалма с кече, пояс "тарабунуз" триполи , отгоре препасан ален силях; на краката дълги бели памучни чорапи с алени еминии или алени чизми. Отгоре - връхна дреха, наметало, наметната от хубава камилска вълна. На силяха забоден ха[н]джар и пищов.

С пристигането си той се представил на Исмаил войвода.

Пристигането на баща ми в Лом в туй облекло привлекло вниманието на целия град; и турци, и българи, които не били виждали такова облекло, са искали да видят баща ми.

Той говорил хубаво турски цариградски диалект, с което той и по-късно правеше силно впечатление на турците. Говореше и кюрдски, отдето получи прекор "Кюрда".

Атът продал на Исмаил войвода, защото, първо, не е имал къде да го гледа.

Заловил се за търговия и есента, след като се свършила новата къща, той се оженил.

Баща ми бе висок, едър, красив, с развити мускули и когато тръгнеха с майка ми, той изглеждаше бор, а майка ми - елха. Такава прилика.

По характер беше кротък и благ. През целия си живот той не е тъжил някого в съдилището, нито бе тъжен. Макар че бил избиран за ааза в межлисите, той всякога е отклонявал туй звание.

За черковен и училищен настоятел той бил избиран няколко пъти и тая длъжност е приемал и изпълнявал с преданост.

Това беха моите родители, в чиито ръце Бог предаде моето отгледване и възпитаване. Макар и осиновен, аз съм бил обкръжен с една редка нежност и милост, дори съм бил и разглезен, както казват в Лом. На софрата аз всякога съм седел между баща си и дядо и мене са давани най-хубавите мръвки-кълки, ако се готвело някоя домашна гад (кокошка, гъска пловка или пуйка). Не помня никога, ама никога, да съм наказван с бой, макар че не бях образцов мирник. Редко съм псуван и мъмрен.

Моето детинство съм прекарал тихо и щастливо. Боледувал не съм, макар че съм бил слабичък. Често съм уручасван, поради което майка ми ме водеше по баячки и врачки; помня, че носех постоянно амайлия, т.е. записка, ушита в мушама; тя беше зашита във феса ми отвътре. Страдал съм и от клинове , та майка ми ме водеше да ги гори кадъната на Халил Ередински, тоя същия, у когото дяда ми Боно, както споменах и по-горе, слугувал цели 20 години, додето дошъл баща ми и го отробил. За тоя дедо Боно аз ще говоря пак, защото той играе рол в най-трагичната част от моя живот.

Имахме две кучета: Суро и Бамук. Суро всякога седеше в синджир вързано и го пущахме само нощно време. Беше много зло; Бамук беше по-малко, цяло бело, само на няколко места черно. То не беше вързано и се не отделяше от мене. С тия две кучета аз прекарвах повечето от деня. Суро умре от старост след смъртта на баща ми, а Бамук остана мой другар дори до 1868 год., когато отидох в Цариград. След мене то не приемало да яде нищо и го намерили мъртво - умрело от скръб заради мене. Но и тъй то беше остаряло.

През цялото си детинство, т.е. от 1848 г. до 1859 год., аз съм живо, много живо запомнил само две случки в тоя къс от живота ми: кога се давих и когато ме отведоха за пръв път в училище. ...

... През 1858 год. домът ни бе постигнат от едно голямо нещастие. Майка ми Вълкана падна изначало в меланхолия, а после в нервно разстройство. Дохаждаха минути, когато тя изгубваше всяко умствено съзнание. Много се измъчваше, а с това измъчваше и всички ни. Каква мъка усещах, когато тя не можеше да ме познае, не можеше да ме прегърне и целува. Така трая до Св. Троица другата 1859 година, когато почина. Баща ми всичко употреби, за да й помогне, но никаква помощ не можа да й се даде. Закопахме я.

Изгубването на майка ми, добрата и благата ми майка, произведе такова силно впечатление върху ми и упражни такова могъщо влияние върху детската ми душа, щото аз почувствувах като че отрезаха нещо от мене, от моята радост, от моето желание да живея. Наистина останаха деда ми и баба ми, които нежно ме обичаха, баща ми, който бдеше над мене като на най-ценно нещо – но майка ми, нейните милувки, нейните целувки, никой не можеше да ми даде и не ми даде, както казах и по-горе.

Есента почина и баба ми. В къщи останахме ние трима: деда ми, баща ми и аз. Бех 10-годишен, но всичко това повлия върху ми така силно, щото аз остарех с години и разбрах всичката грозотия на положението в къщата.

Имахме съседка до нас, кумица Цвета Торньовица, и тя ни услужваше – било за готвене, шетане из къщи и пране. Но и тя си имаше къща, мъж и деца. Това принуди баща ми да се ожени на пролетта, 1859 година.

В училището аз стоех на същата точка: калфа и главен показвател, без да науча нещо повече от онова, което знаех от Пишурката. Баща ми съзнаваше това. Всичките ми другари беха напуснали училището и беха: едни при бащите си и дюкяните-бакалници, а другите на дюкяните-занаятчийници, т.е. учеха занаят при бащите си. И баща ми можеше да стори същото, но не го направи. Той беше неграмотен по български, но знаеше да пише и смята по турски и си служеше [с него] в търговията и във водене търговските тефтери. Само когато имаше много работа, той ме оставяше на дюкяна да му помагам, но не ме отделяше от училището.

Макар и безкнижен, той беше горещ учебнолюбец: искаше да ми даде едно високо учение, да ме направи доктор. Понеже в Лом не можех да бъда приготвен, той, по препоръката на Пишурката, бе решил да ме изпрати в Белградската гимназия. За тая цел той ме пригатвяше. Пишурката ми предаваше частно френски и гръцки; Гьоко Маргетич, един от камарашите, т.е. чиновник в монопола на солта, който бе зел сръбският крупен търговец майор Мишо, ме пригатвяше в латински и немски, па и сръбски; латински – основни познания, по немски – усилено. Сметаха да постъпя направо в трети клас с изпит.

Аз употребих силно прилежание и вече втората година – 1863 – аз бръщолевех свободно гръцки, немски и френски.

В Белград щях да отида 1864 год., но нещастието се изпречи на пътя ми и осуети всичките планове. 27 декември 1863 год. баща ми се помина; на пътя за селото Чупрене силно се простуди и след тридневно боледуване издъхна.

Третият ден, откак бе заболел, той позна, предчувствуваше, че ще умре. Заранта, когато щях да отида на дюкяна (аз бех напуснал училището от м. септември и бях станал дюкянджия, търговец) той ме повика и като каза на всичките да излезнат, кимна ми с ръка да се приближа до него. Като пристъпих до леглото му, той ми подаде ключовете от ковчега, в който държеше парите и ценните книжа, записите и други, и ми каза да му подам малката кесия, в която беха жълтиците, защото има друга по-голяма торба, в която беха сребрените пари. Отнесох му кесията и той я сложи до главата си. Сетне ми каза да му дам вързопа със записите. Отнесох му ги. Той ми каза да ги развържа и един по един да му чета кой запис за кой длъжник е. Отбра повечето, като остави само няколко. Събраните ми даде в ръката и каза: "Хвърли ги във фурнята!" Изпълних волята му. Когато те пламнаха, той каза: "Барем те да ме споменават!"

Няколкото останали записи по негова поръчка турнах пак в ковчега.

После развърза кесията, бръкна в нея и извади жълтици, все кръменци (минцове, австрийски жълтици); отброи сто жълтици и ми ги подаде с насълзени очи (дотогава никога не бех го виждал да плаче), прегърна ме и ме притисна силно до гърдите, като ме целуна по челото: "На, земи тия жълтици – ми каза, – скрий ги и пази добре и никому не казвай за тях. Недей ме кле, че не можах да направя за тебе повече нещо. Ето така, ненадейно дойде смъртта. Я ще умрем, синко, а ти остаяш без никого и от тука ще те изпъдят, защото (той млъкна, за да преглътне, защото сълзите го задавиха) ти си ми раненик!"

Тия думи ме поразиха и аз заплаках.

– Недей плака – каза ми той, след едно по-дълго мълчание. – Бог ще бъде с тебе; моли му се и Той няма да те остави. Помни само тия мои съвети и думи: "По курви да не ходиш и за курва пара да не даваш; карти в ръце да не ловиш; от пиянство и пияници далеко да бягаш; с лоши другари да не дружиш; думата, която си дал, твърдо да държиш, защото вол се връзва за рога, а човек за езика; по-стари и по-учени почитай; моли се Богу заран и вечер, труди се и учи и Бог няма да те остави. Светът е на сираците. Целувай ми ръка и да ме не кълнеш" – завърши той и ме прегърна силно, целува ме пак по челото и бузите.

Целувах му ръка, турнах кесията пак в ковчега, заключих го и дадох му ключовете. Целувах му пак ръка и си излезох потънал в сълзи и плач. Не можах никому нищо да продумам. Отидох на дюкяна и край мангала на пишкюна седнал, аз се вдълбочих в размишление върху станалата сцена и тъмни мисли покриха душата ми. "Ще те изпъдят, защото ти си ми храненик", т.е. не съм му същински син. Значи моята блага и добра майка Вълкана не е била моя майка, добрият и милият ми баща Марин не ми е баща! Тогава кой съм аз? От къде съм? Кой ми е баща и майка? Дали не съм рожба на престъпление? Дали баща ми не е някой разбойник, а майка ми някоя блудница, които ме хвърлили на улицата? Ох, сърцето ми се късаше на парчета. Чувствувах се унизен толкова, щото и циганчетата, които ходеха из улиците голи, боси и одърпани, стоеха по-високо от мене – те имаха майка и баща; те знаят коя им е майка, кой им е баща. А аз?

Гъста тъма покриваше душата ми; никакъв проблясък на кръгозора на моята душа. Но ето една звездичка блещукна. Това бе мисълта: "Тая блага и добра майка Вълкана, тоя добър и мил мой баща Марин няма, не са можали да ме земат от улицата; трябва да са ме зели от някое добро, но нещастно семейство!" И тая мисъл ме озари, осветли, и целият кръгозор на моята изстрадала душа беше светъл.

Колко съм стоял в тоя буден сън не зная, но един глас дойде, та ме събуди:

– Митко, бай Марин бере душа и те вика да те види, додека не е издъхнал – ми каза някой. Обърнах се и видях добрия наш съсед бай Мико Кюркчията.

Веднага скочих, препречих две дъски на дюкяна и тичешком отидох дома. Като се изкачих горе вкъщи, казаха ми, че баща ми вече дал душа, ей-сегичка. Питал все за мене. Влязох в стаята и видях го обърнат нагоре с лице и в ръцете му, прекръстени на гърдите, свещ запалена. Хвърлих се върху него и полегнах. Той беше нажален, много нажален. Очите му заклопени, но пълни със сълзи, които още течеха по лицето му: бил плакал много. Лицето му още топло. Изтрих сълзите му, целувах очите му, челото му, устата му, ръцете му и го молех да погледне още веднъж, ето, дошъл съм, и да ми продума. Но... той мълчеше.

Беха дошли бай Кало Петров, бай Панто Матов, Коста Стаменов и още някои други негови приятели. Вече беше време да го къпят и приготвят за вечния му дом. Но да съкратя тоя разказ.

Погребахме го на 28 декември.

В къщи останахме: дедо Боно, аз и мащеха ми Гена.

На другия ден аз трябваше да отида на магазията, защото от село беха докарали няколко селени зехире . Отидох и стоварих зехирето, спаднах на тефтера и изпратих селяните, които много жалеха за баща ми.

До нашата магазия беше магазията и кантората на Мола Махмуд, банкерин турчин и крупен търговец на зехире, вълна, овци, говеда и пр. Той беше много добър приятел на баща ми и кредитор негов, от когото баща ми теглеше пари и комуто продаваше събраната стока: зехире, овци, вълна и пр. Тоя Мола Махмуд ме повика, та изказа своето голямо съболезнование за смъртта на баща ми и ме полита какво мисля: ще продължа ли търговията на баща си. Аз му казах, че не зная нищо. "Продължи – ми каза той – и в мене ще имаш своя баща". Целувах му ръка и си излезах. Тоя благороден турчин си удържа думата: той ми остана като баща през целия си живот, както това ще имам случая да го кажа и на друго място. Бог да го опрости на неговата вяра. Всичко това вечерта казах на деда си и той всичко одобри.

И тъй, аз поведох търговията на баща си: давах пари на селяните и прибирах стока.

Пари взимах от Мола Махмуд, който беше ми отворил кредит при своя касиер Осман ефенди от 20 000 гроша.

Мащехата ми си излезе още на първата неделя, но в ковчега на баща ми парите нямаше; бяха останали само записите. Ключовете бяха под възглавницата на баща ми; после ги намерихме отгоре на печката, но парите липсаха и никой не знаеше кой е отварял ковчега.

Мене ме мъчеше откритието, което ми направи баща ми, че не съм му същински роден син, а храненик. Втория ден, след като си излезе мащехата ми, аз запитах дедо Боно.

– Дядко, моля те, кажи ми, истински син ли съм на татко или са ме зели храненик, и от кого, от къде: от тук, от града ли, или от някое село и от кое?

Той ме изгледа и ясно беше, че този въпрос го бе изненадал много. Той помълча и ми каза:

– Кой ти каза това? Какъв храненик! Ти си наше рождено чедо.

– Ама, яла лолка батена казала, че съм храненик.

– Ти не слушай хорски приказки – ми каза той. – Ти си наше чедо.

Тоя отговор не ме успокои. Че съм храненик, кой по-добре можеше да знае от баща ми, както ми го каза, но аз исках да зная кой съм, отде съм и кои са моите родители.

Кумицата Цвета, която ни шеташе и след смъртта на баща ми и ме много обичаше, ще знае да ми каже – си помислих и един ден я запитах. И тя изначало се помъчи да ме излъже, т.е. че не съм храненик, но най-после каза:

– Наистина, кръстниче, ти си храненик; зели те от село Вълчедръма от един добър човек. Майка ти умрела и ти си останал сираче на три месеци и понеже не е имало кой да те гледа, баща ти – дедо Върбан – те дал на кръстник Марин. Дедо Върбан и сега е жив; имаш и брат и сестра.

До тоя момент аз не съм знаял нищо, нито пък тия лица: баща, брат и сестра, се вестявали някога в дома. Сега се успокоих. Значи семейството, от което съм земен, е добро и почтено и техното нещастие е било причина да ме дадат в друго семейство. Това беше за мене доста. Друго аз не исках да зная.

Аз имах леля – сестра на баща ми – Божана, която беше оженена за Илия Ралчов, един виден майстор кожухарин. Те ни беха съседи през една къща – делеше ни къщата на бай Мико. Досега в тая леля (която наричах “лолка" по ломски) аз имах много нежна и милваща ме жена – майка след смъртта на майка ми Вълкана. Баща ми, когато се върнал из странствуването си (гурбетлъка), леля ми Божана била мома. Като се оженил татко, оженил и нея. Той купил мястото за къщата, а помогнал и в направата на къщата им. Така щото откъм наследство от баща си леля Божана нямаше какво да дири, па никога не е и дума спомняла за това нещо. Леля Божана имаше три дъщери: Велика, Ванка и Гика, и двама сина: Димитър и Никола. Аз бех връстник с Велика. Аз ги обичах като сестри, а и те ме обичаха като брат. Вуйка ми Илко, който ме и донел от Вълчедръма, не е никога проявявал към мене и най-малък белег на неприязненост и аз го почитах като втори баща. Такива беха моите отношения към най-близките роднини на баща ми.

Прочее, за мене беше голяма изненада, когато след смъртта на баща ми аз забележих едно променение на чувствата на тези хора към мене. Станаха някак хладни и в обичта си към мене, познавах, правеха лицемерие.

Един ден на магазията дойде бай Мико, същият наш съсед, и ми предаде думите на вуйка ми Илио: да гледам да си диря место, защото после смъртта на баща ми той остая наследник и аз като храненик нямам никакво право. Това ме още повече изненада. Вечерта казах това на дедо Боно и той само плачеше. Казах това и на Мола-Махмуд, но той ми каза: "Това да те не плаши. След баща ти наследник на всичко негово е деда ти и той, комуто иска, може да го даде." Казах го на дедо и той ме прегърна, и плаче. Разбрах, че и над него се прави давление, натиск, насилие. Всичко съобщих на Мола Махмуд и той ми каза: "Ако деда ти не те защити, ти трябва да си излезеш. Излезни и дойди при мене, аз имам место за тебе."

Вечерта, като се върнах у дома, на вънкашните врата на къщата на леля Божана беха Велика и Ванка. Като ги поздравих, вместо да ми отговорят, Велика ми каза: "Ти още ли седиш у къщата ни? Кога ще си излезеш? Тая къща е наша." Не отговорих нищо.

Стигнах у дома и казах на дедо, като му заявих, че ще си излезна. Той ме прегърна, заплака и ми каза: "Недей излиза! Кому ме оставяш?" "Да не излизам! Да, но като настояват и като не можеш да ме защитиш" – му отговорих. Той само плачеше и мълчеше.

Разбрах, че той е слаб да ме защити и че трябва да си излезна. Спокоен бех, че него – стар и немощен – не могат изпъди, а това ме мъчеше.

Да отида при Мола Махмуд беше добре; имах осигурено бъдеще и кариера. Но в разбитата ми душа такива градежи и строежи не намираха място – беха чужди за нея. В мене възкръснаха с всичката сила, с всичката повелителна мощ впечатленията от примерите на Алекси человек Божи и Йоан Кукузел. Примерът на първия – да странствувам по градове и села в божячество, т.е. в нищета и да прося – ми се нравеше, но още повече ми се нравеше примерът на Йоана Кукузела, т.е. тамо в Атонската гора, в планинските усои и присои в безметяжност, далече от тоя суетен свят, да се посветя всецело в служене Богу. И аз реших да отида в Света Гора.

"Описанието на Св[ето] Горските манастири" – книгата имах и бях я прочел няколко пъти. Чудотворните икони и Св. мощи на различните светии – божи угодници, духовните прелести, постниците с отшелниците в тях се рисуваха в мене все по-живо и от отвлечени понятия те получиха в мене един реален образ на святост, и аз ги гледах живо в моето въображение.

Дойде 6 януари, Богоявление. Аз бех анагнос и бех облечен, та помагах на свещениците. След служба и водосвета, извършен на реката Дунав при австрийската агенцийница (Агенцията на австрийските параходи), аз се върнах у дома за обед, добре поизстинал, защото беше голям студ. Кумицата ни беше сготвила и донела обеда, и ние с дедо Боно обедвахме. Бехме свършили обеда, когато уйкьо Илко дойде вкъщи и влезна в стаята. Той почна да вика, че къщата не е почистена, че туй не било на местото си, че онуй било счупено и пр. Дедо Боно си зе кожуха (той ходеше в бели селски дрехи и носеше кожен кожух), легна на одъра си и се зави през очите. Аз седех безмълвен на моя одър. Като вика нещо четвърт час и обиколи всичките стаи, укьо Илия ме повика и аз излезнах, и отидох при него. Той стоеше в двора пред магазата: "Хем ти да гледаш да си излизаш оттук. Чу ли?"

– Ще си излезнем, укье, ще си излезнем; но дека да отидем? Пътищата са затворени, студено е и не може да се пътува никъде, а пък в града при кого и дека да отидем, не знам. Па нямам и пет пари! – отговорих му.

– Не знам. Я ти казвам да си излезнеш, оти я знам и другия край – каза той и си излезна.

Тук в скобки да кажа и за жълтиците. Бех ги скрил на голо, но един мой роднина чрез различни хитрости сполучи да откопча от мене признание, че баща ми дал сто минцове и [с] обещания прелъсти [ме], та му ги дадох. После не видех пет пари. Та когато казах на укье Илия, че нямах пет пари, беше действително верно. Бех още вън и размишлявах върху поканата на вуйка ми, ето че той се повърна:

– На магазията вече нямаш работа! – ми каза.

– Добре, асли я не ходим вече три дни – му отговорих.

– Дека са ключовете?

– Тука са.

Влезнах, та взех ключовете и му ги дадох. Той си отиде.

Вече аз съм чужд в тая къща и непотребен. Това разбрах. Но къде да отида? При кого? Мола Махмуд ме прибира, но тамо душата ми не даваше ни да помисля. На друго место ме влечеше моята душа и моето сърце – Св. Гора. Но сега, в тоя студ?

Влезох в стаята, защото изстинах и полегнах на одъра си. Дедо Боно плачеше. Заплаках и аз. Но плачовете не помогнаха.

Станах и отидох при кумицата и й разказах всичко. И тя заплака; и тя плаче, но никакъв съвет, никаква помощ.

Поизлезнах малко и отидох на вечерня. Другият ден беше празник Св. Иван, който тогава беше голем празник, защото имаше много Ивановци. Църквата беше пълна с богомолци. Протопопът, дедо поп Неделкьо, щеше да служи и ми каза, че утре пак ще се облека в одежди да му помагам.

Върнах се от вечерня и отидох дома.

Дедо Боно беше седнал край кюмбето (печка от тухли) и наведен бе замислен. Щом тропнах, той попита: “Кой е?" Аз му се обадих и той млъкна. Влезох вътре и седнах до него.

– Чу ли – подех аз, – дедо, какво ми каза укьо Илио?

– Я чух, че нещо ти казваше, но не можах да разбера, нали недочувам яко.

– Каза ми да си излезна и да не стъпвам вече на магазията. Зе и ключовете.

Той отново заплака: "Като си излезеш, кому мене ще оставиш? – каза.

– Но какво да правя?

Той млъкна и отиде пак на одъра.

Аз поизлезох из двора и широката ни овощна градина.

Кучетата ни Суро и Бамук скачаха около мене и скимтеха. Като че и те разбираха моето положение. Ходех из градината и се спирах при всеко дърво; всеко от тех ми приказваше за нещо из моето детинство. Сега всичко трябва да оставя, трябва с всичко да се опростя...

– Кръстниче, какво правиш тамо, не видиш ли, че си изстинал – чух гласа на кумицата, която ни носеше вечеря.

И наистина аз се свестих и усетих, че съм се вкоченил.

Влязох с нея в къщи и в стаята. Не й обадих нищо. Какво ще ми помогне.

Седнахме, та вечеряхме, а кумицата седеше, та чакаше да вземе паниците, да ги мие. Разговаряхме за много други работи, които не ни никак интересираха, но до нашия въпрос с укьо Илио ни думица, макар че и тя е знаяла много повече от нас. Леля Божана е ходила няколко пъти при нея, та й натяквала, дето ни готви и пере; тя – Божана – не може ли да готви на баща си и да го пере, а за оня – за мене – да си дири место, не бива да седи без работа (като че аз бех без работа) и пр. Но това ми кумицата разказваше отпосле. Свършихме вечерата и кумицата прибра съдовете да ги носи у дома си; аз я изпратих, за да туря чивията на портите. Затворих след нея портите и се върнах. Понеже на другия ден щях да ходя на църква много рано, та рекох да си легна. Съблекох се, направих си молитвата, целувах ръка на дедо Боно, както това си правех обикновено, и си легнах. Не се мина ни половин час нещо и тъкмо що ме отнисаше сън, когато някой силно почука на къщните врата.

– Кой е? – попитах аз.

– Стани отвори – ми извика сърдито някой и аз познах гласа на укьо Илио. Станах, та му отворих.

– Оти си затворил портите толкова рано? Това така не бива, няма да позволим.

– Легнах си рано, оти утре ще бъдем анагнос, та требва да идем по-рано у църква – казах аз. Той влезе в стаята и аз след него.

– Ти още ли не си излезнал? Нали ти казах да си дириш место – каза той много сърдит.

– Ще си излезнем, ама къде? Да ида някъде по градищата, студено е; а пък у града не знам при кого да идем – отговорих.

– Я това не знам. Я не съм ти кехая; айде прибери си пъртошините и излезни!

– Нека да преспим и тая вечер – казах му с плач. Сега по това време кому на къща да идем?

– Не знам, хайде зимай и излизай – каза той и почна да ми хвърга дрехите.

Дедо Боно, който се беше завил с кожуха, с плач каза: "Синко Илио, остави детето!"

– Ти да мълчиш там! – А към мене се обърна с думите:

– Ти що стоиш или искаш дърво? И това ще бъде – ми изкряска той много сърдито, събра дрехите ми, хвърли ги в очите ми и ме сграбчи, та ме изтласка из стаята.

Излезох навън и той излезе следи мене. Хвана ме за ръка и, като отвори портата, тласна ме на улицата, и я затвори след мене. Аз бех гол и бос, а студ голям. Облекох се набързо и се обух плачешком. От моя плач беха излезли съседите да видят що става. Като разбраха, че съм изпъден по туй време, и то от вуйка си, те почнаха да негодуват и един дори извика много силно: "Какво правиш бе, Илио? Ти не знаеш ли, че сайбия не си на тая къща, а старецът? Не е ли те грехота? И ти си ми черковник!" (Трябваше да спомена, че вуйка ми Илия беше грамотен и знаеше черковен ред, та минаваше за черковник.) Всички ме поканиха да пренощувам у тех, но аз предпочетох да отида в кумицата (същата, която ни шеташе).

Влезох и се поотървах. Видех обаче, да се нощува е невъзможно: в една тесна стая кумецът, кумицата, дете и сестрата мома на кумицата; за мене имаше място седешком до фурнята. Те ми отстъпиха място, но все пак един трябваше да нощува при кюмбето. Реших да отида в побратим Младен – тоя същия, комуто бех дал жълтиците; той имаше две стаи и едната беше доста широка. Убедих добрите си кумци да се съгласят на това мое решение.

Като си облекох палтото, излезнах на улицата и тръгнах към намислената квартира. Като стигнах до къщата, почуках на портата. След малко дойде майката на снахата (тъщата Младенова) и попита кой чука. Като й казах кой съм и че желая да пренощувам в тях, тя каза да чакам, и отиде да пита. След малко се върна и ми каза да съм извинил, че не могат да ме пущат, защото имат мъничко (дете) и още не е кръстено, та ще се изтрови. Да съм отишъл на друго место. Нищо не казах.

Постоях няколко минути в недоумение: какво да правя и къде да отида. А студеният ветрец духаше. Чух стъпките на старата жена как се отдалечаваше; чух и когато затвори къщните врата. Хрумна ми на ума да отида у другия си кумец, Моци. Осъждах себе си, как тая мисъл не ми дойде по-рано, та да не съм дохождал тук, а сега трябва да се връщам. Тръгнах с вяра, че кум Моци и кумицата Петруна, които аз венчах още като петгодишно дете, ще ме приемат с готовност. Из главната улица нямаше жива душа, а вятърът духаше по-силно и студът се чувствуваше по-яко. Тъкмо до улицата, дето трябваше да кривна, за да отида у тях, на кюшето срещнах нощния караул – четирма стражари. Беше и тъмничко. Аз бързах да кривна, когато чух глас: “Дур! Ким сън?" Отговорих “Аз съм" и застанах. Един дойде при мене и ме запита: “Камо фенер и дека отиваш?" Стражарите тогава беха повечето черкези и татари; тук между тях се случи, та нямаше нито един от ломските турци стражари, които ме познаваха. Какво да отговоря? Да седна да им разправям историята си: нито аз знаех толко турски, нити пък те знаеха и турски и български.

– Отивам тук у кумеца – казах.

– Кумец, кумец – анамам – каза същият и ме даде на едного да ме откара у конака.

На такава среща аз никак не предполагах, та ме малко смъти; обаче като взех предвид, че тая нощ ще имам становище, без да досаждам никому, аз се и зарадвах.

Стигнахме до конака и стражарят ме предаде на дежурния чаушин. Случи се, та такъв беше Исмаил чауш, много познат на баща ми, па и на мен. В Лом имаше една махла турска, “титре" наречена, която бе населена от турци, наричани читаци, читашка махла, останали от някогашните кърджалии турци, и говореха особен диалект турски. Тия читаци бяха изключително арабаджии, прекарваха сол и зехире от скелето до магазините и от магазините до скелето, в шлеповете и гемиите. Тогава нямаше други арабаджии кираджии в града. Бяха диви и груби човеци.

Тоя Исмаил чауш беше читак, каквито беха и всичките стражари. Като арабаджия ни е карал сол от скелето и зехире от магазията и баща ми му е правил много добрини. Тоя Исмаил беше нещо като арабаджибашия. За него ще говоря на друго място.

Щом ме видя, той извика по български (всичките ломски турци знаеха български и [с] българите в конака се разбираха по български): "Дека си бил?"

– Сега ми е студено – казах аз; – нека влезем вътре и ще ти разправя всичко.

Влязохме в кауша на стражарите. Имаше много малцина, защото едни бяха разпратени по селата, а други бяха пуснати по къщите си, а трети – по караул. Седнахме до кюмбето и му разправих всичко потънко . Той знаеше за смъртта на баща ми. Додето му разправях, той бе поръчал кафе. (В конака имаше кафе-оджак и кафето правеше килитчията, т.е. ключарят на затвора, пак стражар онбашия.) Като свърших разказа си, както той, Исмаил, така и другите стражари плювнаха и казаха такива думи по адрес на моя вуйкя, които аз не мога да предам.

– Ето тоя одър е на Мустафа (един черкезин конен стражар); той е по селата – каза ми той – и няма да си дойде. Легни на него и спи. И други одри има, но тоя е близо до кюмбето – и си излезе, защото стражарите беха довели други такива, като мене скитници из тъмнината. Тях турнаха в затвора.

Аз си съблекох само палтото, легнах облечен и се завих с палтото. Разсъждавах върху променчивостта на съдбата човекова. “Аз, Митко Маринов, син на Марин Бонов, Стамболията, до вчера щастлив, обичан и уважаван, днес като нощен скитник по улиците [съм] уловен от стражарите и докаран в конака да ме арестуват. (Тук изпуснах да спомена, че такива, уловени нощно време из улиците без фенер, хвърляха се в общия затвор и додето излезеха от тамо, голема мъка виждаха; понякога, особено ако няма кой да ги подири, престояваха цели недели и, за да ги освободят, трябваше да минат през много митарства и ги глобяваха.)

Силно обаче порази душата ми друго обстоятелство. Исмаил чауш, турчин неверник (както ние християните наричаме турците), и още читак, ме прибра любезно, не ми каза ни една оскърбителна дума и ми даде подслон в тоя студ, а моя вуйка, християнинът, и още ревностен черковник и проповедник на морал, религия, правда, ме изпъди и хвърли на улицата, мен, едно дете безпомощно. Думите на Спасителя "Бех странен и скитник и ме прибрахте, дадохте ми подслон" кому ще прилягат – на вуйка ми черковника или на Исмаил, турчина? И сетих се за притчата на Христа за неговия йерихонски пътник, който паднал в ръцете на разбойниците. Както постъпките на левита и свещеника не рушат добродетелите на избрания еврейски народ и свещенослужителството, тъй делата на вуйка ми не рушат християнството. В такива мисли, завит с балтона през глава, аз се мъчех да заспя. Тъй в заспала будност аз прекарах останалото от нощта, като се изправяше всеки миг пред мене току-що преживяното мое унижение, оскърбление и падение.

Из книгата "Спомени из моя живот или моята биография" - четвърти том от петтомника с избрани произведения на Димитър Маринов, издадена през 2004 година от софийското издателство "Изток-Запад". Под редакцията и с бележки на Ирина Добрева. Откъсът е взет от pravoslavieto.com

Комунизмът и митът за революцията

2010-06-28T20:06:00.003+03:00

Асен Игнатов

Един от фундаменталните митове, чрез които може да бъде обхванат от една страна светът, а от друга – действието, е митът за разрушението и съграждането, за свещеното убийство, за ритуалната жертва, без което раждането е невъзможно, за спасителната катастрофа. Този архитип стои в основата на комунизма и е дълбоко ирационален.

Той е от екзистенциално естество и е свързан с основни преживявания на човека, корени се в човешката природа и в нейната вътрешна диалектика на страдание и радост, на съмнение и надежда, на смърт и живот...Това е бурята, след която слънцето отново изгрява, това са родилните мъки на майката, след които започва новият живот, това е усилието на работата, след което идва радостта от реализацията, болката от лекарската намеса, след която идва успокоението, опасната за живота борба, след която идва радостта от победата.

Вярата в свещената роля на бъркотията, в спасителния хаос е твърде фундаментална, твърде дълбоко свързана с екзистенциалната драма на човека, за да изчезне. Отново и отново ще избликва надеждата за една благословена катастрофа, след която всичко ще започва съвсем отново и ще тръгне добре. Вярата в един подобен катарзис, в едно оздравяване на обществото чрез пълно унищожение и разрушение изглежда неизкоренима. Модерният комунизъм не бе първата разновидност на споменатия архитип. Той няма да бъде и последната.

Ахитипът, който стои в основата на комунизма, е дълбоко ирационален. Поради това не може да се разчита, че горчивият опит на човечеството от войнствените утопии, ще направи бъдещите поколения по-умни и по-предпазливи. До днес човечеството имаше достатъчно възможности да разбере цялата опасност, стерилност и безплодност на опитите за основно обновяване на обществото. Въпреки това то отново повтаря същите грешки. Още якобинската диктатура показа с класическа яснота, че революционният мит стига до абсурд, че неговото осъществяване не само превръща живота в един кошмар, но и че той унищожава самия себе си, защото самите революционери стават жертва на революцията. Този урок на историята не попречи обаче на болшевиките да повторят още веднъж и още по-брутално нейното зловещо действие. Въпреки пълния морален крах на комунистическата революция в Русия, Фидел Кастро, който първоначално не беше комунист, тръгна по същия фатален път и естествено повтори същата трагедия.

Митът на революцията е от екзистенциален порядък и се основава на метафизичната неудовлетвореност от съществуването ни. Може обществото да е дори идеално организирано, може да е най-доброто, най-хуманното и най-справедливото, то винаги ще поражда една неудовлетвореност. Тази неудовлетвореност, която е характерна за всеки човек, се проявява в различни форми.. Казано иначе, дори да се изпълнеха всички възможни желания от социално естество, винаги ще има хора, които ще се питат: а не би ли било по-добре, ако разрушим всичко това и започнем всичко отначало? Не би ли било по-добре да принудим онези, които не искат това ощастливяване на човечеството, да го приемат? С дълбокото си проникновение в бъдещето Достоевски съзря това съвсем ясно.

Из "Психология на комунизма"

Социализмът и социалното ничтожество

2010-06-28T19:49:00.005+03:00

Методий Кусев*

Осъществлението на лъжливия социализъм се проявлява в последнята степен на социалното ничтожество. От казаното следва, че благосъстоянието на обществото, могъществото на отечеството, на държавата са резултат на освящението на личността чрез благовъзпитанието в духа на християнството. Земното счастие, временното благополучие, т.е. земният рай, се дават като дар на ония, които се готвят за небесното блаженство, за вечния живот, за духовния рай. "Ищите прежде Царствия Божия, и сия вся приложатся вам." Оттук възпитанието в духа на атеизма – образованието от учители безбожници – води към разврат, към помрачението. Злосчастията на личността и на обществото са неговото наследие. Липсуванието на патриотизма, следователно пропаданието на отечествената свобода, на националното могъщество са негови необходими резултати. Дивите инстинкти на егоизма – завистта, гоненията, омразата, раздорите, шарлатанията и тиранството са спътниците на безбожническите идеи. Лъжливият социализъм е формата, в която се проявляват разрушителните елементи на егоизма и плотските страсти.

Идеите на шарлатанския социализъм – да няма държавен строй с национална войска – могат да получат своето осъществление само в един вид социален живот, подобен на социалния живот на катунарите. Ако обществото е в благосъстояние, ако личностите, които го съставляват, са ценни хора, тогава това общество, оставено без правителство и без войска, ще попадне било в политическо, било в социално робство или местни тирани, или чужди държави ще го поробят, за да го експлоатират. За да е свободно при един социален режим, т.е. без господар, без правителство и войска, трябва да представлява от себе си едно последно ничтожество във всяко отношение, щото никой да се не интересува да го завладее, т.е да представлява от себе си един социален живот, подобен на социалния живот на катунарите. Катунарите в своя живот представляват единствения образец на подобен социален живот. Те нямат нито отечество, нито господарство, нито правителство, нито войска, следователно те са в пълната смисъл социалисти. В тях няма разлика на граждани – буржоа и пролетариат; всички са равни – в прахта, следователно те представляват идеалния социализъм. Нямат определено местопребивание, не им са потребни къщи, покъщнина; не носят не само копринени, но и чисти дрехи. Косите не си режат, нито ги решат, като настоящи социалисти; не притежават никакви лични имущества, нямат собственост, имот, следователно отговарят напълно на изискванията на социализма. Те не се нуждаят от никакво образование, защото образованието внася различие в социалния живот, тъй като учените ще се подигнат пред неучените. Катунарите, съгласно със своя социален живот, нямат нужда нито от княз, нито от правителство, нито от войска. Те са свободни и без войска, и без полиция, защото никой не може да намери в тях интерес, за да ги обладае. Стани катунар, за да си свободен, без войска и без княз. Защото катунарите могат да живеят във всяка страна свободно. Следователно, за да може да се допази свободата без господари, без войска, следователно без бюджети, тряба да се постигне като идеален социалният живот на катунарите.
...
Катунарите, като чада на природата, живеят безцелно наедно с природата, та затова живеят под шатри. Те преди всичко, като продукт на материята, нямат никаква вяра, безверници са, или, ако има нужда, като социалисти могат да принадлежат на всякоя вяра, без обаче да са верующи. Като излизат от гледната точка на атеистическото начало, че няма безнравствени средства, употребявани за удовлетворение на нуждите, за прокарвание на целите, те лъжат като социалисти, като катунари. Лъжата за катунарина е една социална потребност, без която е немислимо за него да прекарва социален живот – с гуляй, без труд. Оттук поговорката: "лъже като катунарин". Катунаринът, като последователен социалист, е враг на труда. Где можеш да видиш катунарин, социалист – орач, копач или работник при някоя фабрика, или в подземните мини, или при еснафските работилници? Никога катунарин работник не се наема с надница. Катунаринът, за да избегне труда, поставил своето социално положение в такъв порядък, щото той да прекарва един живот от удоволствия, без труд, и с това е достигнал до апогея в осъществление на социалната конечна цел. Поради това катунаринът е предаден на музиката, на песнопението, на кючека, с една дума, на гуляя с всичките оргии на плотските удоволствия. От друга страна, той, като социалист, като чадо на природата, на майката материя, гледа на всичките дарби на природата като на свои, като нему принадлежащи по правото на произхождението. Затова катунаринът, каквото намери чуждо, взима го като собственост и това действие да прибира чуждите вещи не го счита за кражба, нито се срамува, когато се открие, че е откраднал нещо. Оттук, съгласно социалния възглед, както лъжата, така и кражбата за катунарина социалист не съставляват нищо безнравствено. Влезе ли в къщата ти или в дюкяна, катунаринът ще ти открадне нещо. "Краде, казва поговорката, като катунарин." Просията у катунарина е една професия, основана на социалния възглед за изравнение на нуждите по правото на безличното произхождение от природата наедно с даруваните от нея средства. Оттук просията на катунарина социалист не носи характер на просение милостиня от собствеността на благотворителя, но като изисквание на правото социално и оттук се являва като едно принудително взимание на средства. Катунаринът, като пипне някого, със своето нескончаемо "дай ми, дай ми" не оставя человека на мира, докато не го изнуди да му подаде, макар и с гняв.

И в семейно отношение катунарите представляват олицетворение на социализма. Ограниченията в родствените връзки за тях нямат смисъл, като за чада на природата. В социалния живот на катунарите личността няма никакво значение съгласно ученията на социализма. Катунаринът зима насила момата, без да се пита нейната воля, или обществото я предава по "мунасип". Това социално начало се проявлява най-нагледно при обстоятелството, когато на един катунарин се случи някоя беда или процес (давия). Тогава всичките катунари като общество дигат се на крак и вместо един, говорят из едно гърло всички и неуморно и непрекъснато кряскат, гракат и говорят, като социално говорение. Добре, че нямат кЎмара; какви комедии щяха да се разиграват, ако бяха имали народно, социално представителство; наложило би им се щото по един въпрос да гракат и да си дерат гърлата по цели месеци като социалисти, като народници, за правото, за ползата на обществото!

Социалният живот на катунарите не представлява ли най-възможното сполучливо осъществление на социалните идеи в света? Стремленията на лъжливите социалисти имат предвид, види се, да докарат социалния живот на народа по образеца на социалния живот на катунарите, който е единственият в света възможен образец на социалния живот в пълния смисъл на думата. Само при условията на подобен социален катунарски живот може да няма нужда от господар, от правителство, от войска, следователно да няма и бюджети, да няма и данъци; само при катунарския живот няма нужда от фабрики, от търговия, от еснаф, от земледелие, следователно при такова само състояние ще може да се достигне идеята на лъжливите социалисти – да няма трудна работа, да няма собственост, да няма отличие в състоянието и пр.

Нашите социалисти трябва да са или искрени, или лицемери. Ако са искрени, ако мислят, че онова, което проповядват, това е наистина полезното за народа, тогава в такъв случай тяхното доброжелателство за народа се заключава в осъществлението на един социален живот, подобен на социалния живот на катунарите. Ако те наистина мислят, че счастието, призванието на человека се заключава в такъв социален живот, тогава защо те не са последователни в живота си с идеите, които проповядват? Какво чакат, та не образуват от своите съмисленици едно подобно общество или да се слеят с това общество? Защо не земат предвид катунарите? Ето, те, без да обръщат внимание какъв социален живот прекарват другите хора, живеят чисто социално, макар другите хора да не желаят да живеят като тях. Защо нашите социалисти не са последователни в своите учения? Докогато ние виждаме лъжливите социалисти да живеят несоциално, да получават стипендии от гърба на народа, да притежават имущества, да градят палати, да присвояват печатници в името на социализма, да получават заплати и да се контят и пр.,и пр., в правото сме да ги считаме, че не са искрени, следователно, че са лъжливи социалисти. Какво противоречие, каква подигравка се открива във факта, че корифеите на социализма у нас, социалистите представители, началниците и главатарите на социализма, които проливат крокодилски сълзи за бедния народ, които въстават против буржоазията, против големите заплати, взели по 20 лева дневни от потта на народа и други пътни за един представител по толко, по колкото са много за 20 селяни да отпътуват? Кой от народа, кой от селяните зима на ден не по 20 лева, ами по 2 лева? Не стигат ли на един народен човек на деня 2 лева? Нека земат 3, 5 лева даже; какво е това 20 лева? Колко възмутителен е фактът, че един от тях, избран от някоя далечна околия около Добруджа, като живее в София, имал коравата социалистическа съвест, според както ми казваше един представител, да земе пътни разноски, начетени за пътувание до поменатата околия? Отецът на социализма у нас, който съумя с помощта на екзалтираните младежи да турне на ръка една печатница, тъй жестоко се обръщал със словослагателите, щото първата стачка в града направили те. И какво излиза? Той бърза да повика евреи от Маджарско за словослагатели, за да смаже по тоя начин главите на ония, които той научи, докато турна ръка на чуждия имотец, да се бунтуват? Не показва ли всичко това, че те са лъжливи социалисти, които употребляват маската на народното доброжелателство като средство за достижение на своите инстинкти? Не се ли качиха на народната трибуна чрез това средство и да си пълнят кесиите с дневни и пътни? Не се ли ръкуваха и целуваха със самите свои довчерашни врагове, тъй наречените "либерални тирани"? Но тази демагогия какъв разврат не ще произведе в обществения, господарствения живот в страната?
..."

Из книгата на Митрополит Методий Кусев - "Възпитанието в духа на християнството", издадена в Казанлък през 1895 г. Първата електронна публикация е на razum.org. Редактираната версия на текста, която публикуваме тук, е взета от блога на gantree.

*Методий Кусев или Кусевич е висш български духовник и общественик, борец за църковна независимост и политическа свобода, Старозагорски митрополит от 1896 до 1922 година.

България е много малка, за да върши световна политика

2010-05-31T17:29:00.001+03:00

Първан Драганов

Втора част на речта на министър Първан Драганов пред Народното събрание от 22 август 1944 г.:

България е много малка, за да върши световна политика. Тя има своите интереси ограничени на Балкана; заинтересувана е, разбира се, в бъдещото устройство на Европа, и ако днес се намира номинално в положение на война с Англия и Америка, това не се дължи на желанието на българския народ да се намеси в световния конфликт срещу интересите на тези държави или за борба срещу или за защита на някакви политически доктрини, а поради едно пресилено тълкуване на задължението на България по тристранния пакт, с което не е съгласен даже и г-н Цанков, в чиито приятелски чувства към Германия не може да има никакво съмнение. В своята реч завчера в Народното събрание той запита: «Ами че кой обяви войната на Англия и Америка? Тези, които бяха преди това правителство. Ние научихме тази работа. Ние питахме, нам не ни се отговори. Защо? Символично, казва, я обявихме. Глупости! Символична война не можем да обявим даже и на луната» и пр.

Г-да народни представители! Трябва да кажа, че този въпрос съм си задавал и аз като пълномощен министър в Берлин и още тогава телеграфически го зададох на тогавашното наше правителство. Защото, според мене, ние не бяхме задължени да обявим война на Англия и Америка при едно ясно тълкуване на тристранния пакт, на който не можеше да се даде и обратна сила. И ако тогава това обявяване е станало от солидарност, както го обясни един от ораторите в речта си, с убеждението, че то ще бъде само символично, както го казва г-н Александър Цанков, днес, когато ние се намирахме не вече пред една символична, а пред една действителна и безполезна за България война, първите следи на която са разрушенията на нашата столица, не е ли право на българския народ и на неговото правителство да потърси начин, за да поправи грешката на своите предшественици?

Тази политика на българското правителство е намерила своя израз в първата точка от декларацията, произнесена от г-н министър-председателя: (Чете) «Правителството смята, че българският народ в своето подавляващо мнозинство никога не е имал желанието да се намесва в големия конфликт между големите народи, който конфликт той винаги е смятал, че надхвърля неговите малки възможности и че по резултати ще надхвърли и неговите ограничени задачи.»

И по-нататък — в точка 4: «Правителството заявява, че усвоява напълно тази воля на българския народ и е твърдо решено да премахне всички факти, които противоречат на миролюбието на тази народна воля, включително положението на корпуса и еврейския въпрос, като това то смята да постигне по начин, който да не предизвиква нови и излишни конфликти и страдания както за българския народ, така и за неговите близки и далечни събратя.»

[+/-] ...виж целия текст

Българското правителство се надява, че тази негова политика ще бъде разбрана от двете велики, сили, с които България е в «символична» война, защото наистина за българския народ фактически тази война е символична. България досега, не е взела реално участие на никой фронт във войната срещу Англия и Америка. А нека не се и забравя, че за да се намери България в лагера на противниците на тези две велики сили, известна отговорност носят и самите тези държави. Тяхно дело е наказанието в Ньойи. Въпреки миролюбивата политика на България, ръководена от най-човечния и най-мъдрия между всички нас — покойния ни цар, не се направи нищо за поправяне големите неправди, като не се изпълниха обещанията, дадени на България при сключване на сепаративния мир, не се създаде мирът на базата на 14-те Уилсонови обещания, нито впоследствие се приложи онзи член от устава на Обществото на народите, който даваше надежда за ревизия на несправедливостите.

Нещо повече, в навечерието на тази война, с политиката на тези страни за запазване статуквото на Балкана те затвориха вратите си за България, която винаги е търсила тяхното приятелство и от които българският народ е очаквал и очаква и днес, разбиране на неговите жизнени интереси и справедливо и човешко отнасяне не само в интереса на България, а и в интереса и спокойствието на Балкана.

Затова по-нататък в правителствената декларация е казано: «Ето защо правителството мисли, че в името на човещината има право да иска от своите по-големи събратя, потънали в рани и увлечени във вихъра на войната, да не искат насила и съвършено безполезно да окървавят един толкова пъти обезкървяван от злата съдба народ, който не иска нищо друго от тях, освен достойно да се нареди в съжителството на новия свят, който те след толкова страдания са на път вече да построят.»

Г-да народни представители! В началото на своето изложение аз обясних защо и как сме заели земите, които не само ние, а и нашите противници и съседи са признавали за български, но не винаги са ни признавали и правото да ги владеем. Въпросът е за Македония и Тракия.

Но България е изпратила войски и в земи на бивша Югославия, които не са български. Трябва веднага да заявя от името на правителството, че България няма никакво желание да взима изобщо чужди земи и особено тези. Временната окупация от българския корпус на една част от Сърбия е в интереса не само на България, за да има сигурна връзка с Македония, необходима за изхранване на тамошното население, както и това на Гърция, но е в интереса и на местното сръбско население, което си дава сметка за железните необходимости на времената, в които живее, и за преимуществата, които има от една окупационна власт, която разбира езика му, близка е по народностен произход с него и му гарантира живота, имота и спокойствието, за да дочака запазено деня, когато ще може да има своя власт и свободата си.

И българският народ очаква с нетърпение да се освободи от неприятната задача на полицай в земята на своя съсед, с когото желае да живее в братско разбирателство. И може би ще ви се види парадоксално, ако ви кажа, че тактичното и човешко отнасяне на българските части от окупационния корпус към местното сръбско население ще послужи за разбирателство между двата братски народи, разделяни досега от много недоразумения и грешки.

За това примерно държане на нашия окупационен корпус имаме много доказателства, а и аз лично при едно кратко пребиваване в Швейцария в началото на тази година имах случая да чуя, в разговор с един неутрален към нас чужденец, наказваните пред него признания от сръбски официални лица.

Мога да ви цитирам едно признание и от чисто сръбски източник. В излязлата неотдавна в Швейцария книга «Коментарии върху югославянюките проблеми» от В. Д. Висла, зад чийто псевдоним се крие един сърбин, емигрант, сега в Швейцария, на когото името не е моя работа да разкривам, на стр. 234 четем — давам цитата в български превод: «Трябва при това да се признае, че през настоящата окупация поведението на българите е било по-коректно, отколкото това през войната 1914—1918 г. Тяхното владичество е било по-меко от това на германците, на хърватите на Павелич и на албанците.»

Като имате пред вид колко е мъчно за един сърбин, при днешното трагично положение на сръбския народ, да каже изобщо нещо добро за нас, можете да си дадете сметка колко трябва да е наистина примерно и човешко държането на нашите окупационни войски, за да се изтръгне от перото на един сърбин такова признание.

Мисля, че с това се опровергават всички обвинения за жестокости и издевателства изобщо на българските войски, така усърдно разпространявани от неприятелите на България в чуждия печат.

Но необходимостите на момента за сигурността и спокойствието на България налагат на правителството да се занимае с положението на корпуса и мога да ви уверя, че това е била една от грижите на Министерския съвет.

В декларацията на правителството има може би един изненадващ пасаж — това е, че то ще се занимае и с еврейския въпрос. Това то е решено да извърши не за да прави външна политика, а за да премахне едно създадено положение за една част от българските граждани, неотговарящо на морала и достойнството на българския народ и на неговата известна религиозна и народностна толерантност.

Някои от г-да народните представители изтълкуваха декларацията на правителството «като завой, обръщане на 180 градуса, па даже и на 360 градуса» външната политика на България. Неободимо е да дам едно пояснение.

Основните цели на външната политика на една държава са в непосредствена зависимост от нейното географско положение и историческо минало.

През течение на 14 столетия българският народ се е борил за осъществяване на своя повелителен за всеки народ идеал: създаване на собствена държава, с естествени граници, в които обединен да може да има условия за свободно стопанско, културно и политическо развитие. Постигането на такъв идеал не е въпрос на политически сантиментализъм или романтика, както се изтъкна и от някои от ораторите, а жизнена необходимост. От този идеал, който не е достояние на едно поколение,на едно правителство и на една личност, никой не може да се откаже, без да бъде опроверган от собствения си народ и от хода по-нататък на събитията, а трябва да работи за неговото постигане според възможностите на момента.

Така че дълг на всяко правителство е да работи за достигането на този идеал, но като има пред вид, че това е идеалът и на другите народи и на неговите съседи, да търси решения на една справедлива за всички основа, при която само може да има спокойно развитие и трайно и добро съседство.

Г-да народни представители! Ние всички признаваме авторитета, мъдростта, така и далновидността на покойния ни цар, който държеше съдбините на българския народ и водеше неговата външна политика. И можем ли тогава да смятаме, че сме на грешен път, ако ние следваме неговата политика?

Но нека да определим каква беше тя. Външната политика е средство, е метод, е изкуство за използуване на възможностите за достигане на известни цели. Негово Величество, проникнат от идела на българския народ, работеше: първо — за едно мирно разрешение на българския национален въпрос; второ — за едно разбирателство с нашите съседи, за да се установи траен мир и ред на Балкана; трето — дълбоко обичащ своя народ и познаващ и предвиждащ рисковете, страданията, лишенията и жертвите, които носи със себе си една война, той се стремеше да избегне тези изпитания за България; четвърто — познаващ ограничените възможности на един малък народ като българския и ограничените така също и малки задачи, които той има, Негово Величество водеше политика, която да не замеси България в конфликти, които може да изникнат между големите държави; пето — като голям българин, но и още по-голям балканец и европеец, той работеше за избягване на тези изпитания и за другите балкански народи. Той виждаше опасностите за всички балкански народи от замесването на някои само от тях в конфликта между големите, че този конфликт ще се разрасне и може да обхване всички. Затова той работеше против пренасяне войната на Балканския полуостров или, веднаж пренесена, против нейното разширение; шесто — въпреки горчивия опит и разочарованията, които той заедно с българския народ изживя, че не правдата, а силата е възтържествувала в определяне съдбовната участ на България, той остана с вярата, че правдата за българския народ един ден ще възтържествува, както и с вярата в звездата на българския народ.

Г-да народни представители! Днешното българско правителство води същата политика. Може би в средствата, в нюансите да; има разлика, но в основата си тя остава същата: да се избегне участието на България в големия конфликт между големите държави; да се избегне изобщо активното участие на България във войната; да се избегне разширението на войната на Балкана, за да се спестят нови изпитания на всички балкански народи; да се уреди справедливо положението на Балкана, при което само уреден справедливо и българският национален въпрос, може да настане траен мир и ред на Балкана и може да се създадат условия за искрени, трайни и приятелски отношения между балканските държави.

Българското правителство си дава сметка за трудностите, които има да преодолява при днешната военно-политическа обстановка в Европа и на Балканите за провеждането на тази политика.

То знае, че българският народ чувствува опасностите, които грозят неговото спокойно развитие, за да не кажа съществуване.

Правителството ще изпълни докрай своя дълг, ръководено не от лични амбиции, от чувства на някакво филство или фобство, а вдъхновено изключително от жизнените интереси и заветни идеали на българския народ.

Ние търсим, г-да народни представители, правда за българския народ, правда, която му бе отказана, която му се отказва, но в която той непоколебимо вярва.

Ние търсим едно разрешение на балканските въпроси, което да установи най-сетне справедлив ред на Балкана, който ред е в интереса на спокойствието и на другите европейски народи; ние търсим този справедлив ред, за да можем ние, балканските народи, които имаме да догонваме в много отношения културния и материалния напредък на другите народи, да извършим това в мир и взаимно сътрудничество.

Ние търсим справедливо разрешение на българския въпрос, което да даде възможност на многоизстрадалия български народ да се нареди наравно с другите народи, малки и големи, близки и далечни, в европейското общежитие, за да може спокойно да работи за своя стопански и културен напредък с чувството, че той нe е оскърбен, ограбен, унищожен или обезправен.

И въпреки някои съмнения, които се изказаха тук, ние вярваме, че несполучливите решения в миналото на балканските въпроси ще послужат за пример, за да не се повторят и за да се разреши българският въпрос не с озлобления, не с чувство на някакво отмъщение, а със справедливост и човещина.

Защото може да се намери някое правителство, което под натиска на събитията и невъзможността за него да наложи справедливо решение на българския народ, да признае едно несправедливо решение, както това стана с подписването на Ньойския договор, но българският народ в своето съзнание няма да го признае никога. А не представлява ли това опасност за мира на Балкана и Европа?

Г-да народни представители! Аз свършвам.

Обясненията, които се дадоха за положението, в което се намира България, са достатъчни, за да можете вие, а така също и целият български народ да прецените дали политиката на правителството може да бъде одобрена и подкрепена.

Ние се надяваме, че тази миролюбива политика на българския народ ще бъде добре разбрана от тези, които може да го увлекат против волята му в кървавата борба, която от 5 години унищожава милиони човешки същества и толкова много материални и морални ценности, както и от онези, които утре молее да творят мира.

Ние вярваме, че българският народ и неговите представители тук ще одобрят тази политика и ще спомогнат чрез своето единение за нейното успешно прокарване.

Какво иска българският народ?

2010-05-31T16:41:00.006+03:00

Първан Драганов*

Едни от най-драматичните дни за България по време на Втората световна война са по време на правителството на Иван Багрянов, чиято програмна реч публикувахме преди време. Сега публикуваме в две части и реч пред Народното събрание на тогавашния външен министър Първан Драганов от 22 август 1944 г., която изяснява тогавашното виждане на правителството за ролята на България във войната:

Изпитанията и лишенията, на които нашият народ е изложен и може да бъде още повече изложен, съзнанието му за съдбоносните времена, в които живее, му дават правото да иска да знае какво е днес положението на България и какво може да му донесе утрешният ден. Нашият народ е достатъчно политически зрял, за да прецени възможностите на една външна политика и, убеден в нейната правота, да даде своята пълна подкрепа на правителството, както и да понесе, ако това стане неизбежно, всичко, което съдбата му е отредила.

Дошло е време да се говори ясно и открито върху положението на България, за да го чуе българският народ, приятелите му, където и да се намират в света те, както и тези, които имат каквото и да било друго отношение към неговата съдба. Защото в политиката на България няма нищо некоректно или безчестно, което да има нужда да се прикрива.

Нека преди всичко определим какво е искал и иска, българският народ.

Поради една нещастна съдба закъснял с появяването си на съвременната историческа сцена, българският народ желае да достигне днес това, което другите народи отдавна вече имат, а именно да има своя независима държава, която да обгръща в себе си земите, в които от векове живее българско население.Това е неговият идеал, достигането на който той е водил епични борби, въстания, войни, преживявал е страшни опустошения, разорения и разочарования, но не е изгубил вярата в правотата на този свой идеал.

Този идеал, г-да народни представители, не е резултат на политически сантиментализьм или на някакъв шовинизъм. Аз напълно съм съгласен с мнението, че постигането на този идеал е една жизнена необходимост за българския народ, задушаващ се без достатъчно земя, без достатъчно въздух в неестествените граници, наложени му от несправедливия и наказателен Ньойски договор.

[+/-] ...виж целия текст

Осъществяването на този български идеал е свързано с разрешението изобщо на балканския проблем, който, колкото наглед лесен, толкова е труден да получи едно пълно и задоволително разрешение, понеже се преплитат не само етнически, но и стопански, и географски, и политически интереси на народите на Балканския полуостров и на някои други вън от него. При все това при добра воля може да се намери справедливо разрешение на балканския проблем. Без неговото справедливо разрешение няма да има мирни Балкани, няма да има и спокойна Европа. Досегашните насилени и несправедливи разрешения на този проблем са достатъчно показали правотата на това мое твърдение.

Опитите, които България прави на няколко пъти да постигне чрез война разрешението на своя български въпрос, излязоха несполучливи. Ето защо изплатил, както каза и г-н министър-председателят в речта си; «в аванс» кървавия данък за своето обединение и станал мъдър чрез изживените нещастия и разочарования, този път българският народ потърси други, мирни пътища за уреждане на своята съдба.

Носител на тази народна воля и на тази народна политика беше нашият покоен цар Борис III.

След жестокото наказание, наложено на България в Ньойи, цар Борис, проникнат от истинско миролюбие, вложи всички свои сили, за да се стигне до разбирателство с нашите съседи.

Той желаеше споразумение със съседите и не само го желаеше, но и работеше за него. Посещенията, които правеше в столиците на големите държави, както и в тези на съседите, нямаха друга цел, освен изясняване положението на България, както и интереса на всички държави от едно поправяне на несправедливостите, извършени над България, за да се стигне до мирни Балкани и истински, приятелски, добросъседски отношения между балканските държави.

За жалост, тази миролюбива политика на България не беше разбрана и насърчена нито от нашите съседи, нито от големите държави, които със своята авторитетна намеса можеха да спомогнат за мирно уреждане положението на Балкана.

И при все това България остана вярна на своята политика, водена от покойния ни цар — политика на мирно споразумение със съседите. Но събитията изпревариха резултатите от тази политика и попречиха на нейното прокарване. В 1939 г. избухна войната.

На България се правят упреци, хвърлят се обвинения за политиката, която тогава е възприела. Какво е направила България?

Тя се присъедини към тристранния пакт. Когато днес се критикува това решение па Българин, аабравят се обстоятелствата, при които това присьединаване стана, както и опасностите за българския народ, ако това не беше станало.

С избухването на войната в 1939 г. България обяви, че ще запази неутралитет. И тя можа да остане на тази политическа позиция до март 194 I г.

През това време Франция беше сключила примирие и германските армии бяха стигнали на Дунава, готови да минат през нашата територия с или без наше съгласие.

Политиката на неутралитет на България беше поставена на изпитание. Ние имахме пред себе си съдбата на няколко държави, които, без да имат някакви национални аспирации, за да вземат участие във войната, и бяха се обявили за неутрални, бяха прегазени и окупирани. Спомнете сн съдбата на Белгия, Холандия, Дания и Норвегия. Такава съдба българският народ не желаеше да има. Той не е желал и намеса във войната и не по негова инициатива стана присъединяването му към тристранния пакт, а като средство, за да не вземе участие във войната, да избегне една чужда окупация и за да запази своята свобода и независимост.

Присъединяването на България към тристранния пакт стана в един момент, когато отношенията между Германия и Русия бяха приятелски, затвърдени с пакт за ненападение, и защото ние имахме уверения, че при известни условия и Съветският съюз ще се присъедини към този пакт.

При тези обстоятелства не можеше да се очаква, че България ще се намери в един лагер противен на Съветския съюз. Присъединяването на България към тристранния пакт стана в момент, когато Америка следваше политика на неутралитет и изолационизъм. Присъединяването на България към тристранния пакт стана в момент, когато Югославия чрез своето законно правителство водеше преговори, за да се присъедини и тя към този пакт.

Ако тази Югославия, която беше облагодетелствувана от Англия и Франция и беше въоръжена до зъби с най-модерни оръжия, за да избегне една лоша съдба, биде вкарана в тристранния пакт от нейното законно правителство, може ли да се хвърля упрек на България, че е извършила това, когато тя, обезоръжена от тези, които днес я упрекват, е извършила тази стъпка в името на своите интереси, възможности и невъзможности на момента, в името на мира и запазването си от едно директно участие във войната?

Но на България се хвърли укор, че е изневерила на своите съседи и е забила нож в гърба им.

Тук има едно заблуждение, което, за честта на българския народ, трябва да се премахне.

България нямаше никакви договорни задължения към своите съседи, които чрез сключения между тях балкански пакт имаха задължението да си взаимно помагат. Въпреки това България държа едно поведение на добър съсед към всички тях, когато те сами не изпълниха задълженията си по балканския пакт и не си помогнаха. Може ли тогава да се хвърля вина върху България, че не е пожертвувала свободата и съществуването си, за да защити своите съседи, когато те самите не направиха това? И можеше ли България да направи това, даже ако желаеше, бидейки обезоръжена?

И при все това България даде всички доказателства на съседите си за своето миролюбие.

България не нападна Румъния, когато тя беше в тежко положение. България не нападна Гърция, нито когато тази наша съседка бранеше своите граници срещу Италия, нито по-късно, когато Гърция биде прегазена от войските на третия райх. България не нападна Югославия, когато законното белградско правителство, подписало тристранния пакт, биде свалено с преврат и войските на третия райх прегазиха и тази страна. България не нападна Турция, когато можеше лесно да бъде поддържана в една такава военна авантюра от готовите на Балкана войски на третия райх.

България остана вярна на своята политика на мир и невзимане участие във войната, знаейки, че в този голям конфликт между големите държави нейното място е вън от конфликта. Тя знаеше, че нейните интереси и скромни задачи на Балкана ще бъдат по-добре запазени и разрешени, ако остане неутрална, отколкото ако се намеси активно във войната, и макар и принудена от стечението на събитията и обстоятелствата да се присъедини към тристранния пакт, това е направила именно, за да се запази от пряко участие във войната.

България остана неутрална до март 1941 г., когато под натиска на събитията и опасностите бе принудена да се присъедини към тристранния пакт. През това време на България в нищо не се помогна, нито от съседи, нито от великите сили, за да може да води друга политика. Напротив, повтори се като че ли историята от 1914/1915 г. Нещо повече: дадоха се гаранции за териториалната цялост на нашите съседи и се обяви, че ще бъде запазено статуквото на Балкана, когато се много добре знаеха законните и жизнени интереси на България от една промяна на положението на Балкана, при което да се поправят големите неправди, извършени над българския народ.

Най-сетне присъединяването на България към тристранния пакт откриваше възможности за събаряне създаденото на Балкана положение от Ньойския договор, което положение беше хвърлило в мизерия целия български народ. Ето при какви обстоятелства и в името на какво стана присъединяването на България към тристранния пакт, неща, които не трябва да се забравят, когато се преценява политиката на България.

След тези кратки обяснения върху обсъждания тук въпрос за участието на България в тристранния пакт и преди да мина към своето изложение на днешното външно-политическо положение на България и отношенията й с другите държави, считам за необходимо да кажа, че в моето изложение и преценки съм се старал да бъда правдив и обективен, придържайки се и към божествената максима: отдайте божието Богу и кесаревото кесарю!

Започвам с отношенията ни с Германия.

Припомням ви само задружната борба през миналата война, в която ние взехме участие, за да осъществим идеала на българския народ — обединението на всички българи и български земи под покрива на българската държава.

Но не е толкова това братство по оръжие, което ни свързва, колкото еднаквата, несправедливо жестока участ, която, поради нещастния край на миналата война, победителите ни наложиха. Нещастието е, което ни свърза, и в това нещастие ние си помагахме. Знаете в какво мизерно положение беше поставен българският народ от наказателния Ньойски договор, лишенията, които трябваше да понася, и трудностите, които имаше да преодолява в борбата за своето препитание и съществуване. И въпреки големите качества на нашия народ, въпреки неговото пословично трудолюбие, търпение и вяра, той едва успя да заздрави раните си от войната и да възстанови разстроеното си стопанство, но не успя да достигне онова благосъстояние и напредък, които заслужава.

И тук трябва да бъдем справедливи и да признаем, че даже този скромен стопански възход на България се дължеше на възможностите, които пазарът на Централна Европа и главно на Германия откриваше за пласиране произведенията на българската земя. Този стопански обмен, така необходим на земеделска България за нейното стопанско развитие и благосъстояние, обяснява положението, до което дойдоха отношенията между нашите два народа.

С избухването на войната България обяви неутралитет, който можа да запази до март 1941 г. През това време, с дипломатическото съдействие на Германия, ние можахме да уредим по мирен и доброволен начин въпроса за Добруджа с нашата северна съседка, въпрос, по който другите държави бяха казали предварително своето вето, обявявайки се за статуквото на Балкана. Но и тук трябва да бъдем справедливи и да кажем, че в последствие те одобриха това нарушение на статуквото.

От март 1941 г. ние сме свързани с Германия чрез тристранния пакт и нямаме никакви други договорни задължения с нея. Както обясних вече, нашето присъединяване към този пакт стана не по наша инициатива: за да избегне България лошата съдба на окупирана държава; за да избегне България едно пряко участие във войната; зa да не стане България театър на военни действия.

И може да се каже, че чрез присъединяването си към тристранния пакт на България се даде възможност да продължи своята политика на неутралитет на Балкана, гдето са само интересите на България. При това, благодарение разбирането, което германското ръководство прояви към интересите и политиката на България, ние можахме да изживеем военната акция на германската армия на Балкана без да вземаме участие в нея.

Но когато България бе поканена от Германия да заеме земите, над които ние никога не сме преставали да предявяваме своите основателни и справедливи искания, правата над които земи са ни били признавани както от международни конференции, така и поотделно от великите сили, а така също и чрез доброволни споразумения с нашите съседи, България не можеше да откаже своето покровителство на тамошното българско население, не можеше да не заеме тези земи, не можеше да ги остави под чужда, макар и германска окупация.

Хилядите бежанци от онази част на Македония, намираща се в границите на гръцката държава, която днес се управлява от гръцка администрация и германска окупационна власт, които ежедневно пристигат в България, показват колко основателно и наложително е било решението на България да заеме българските земи в Тракия и Македония. Думата ми е за бежанците от Костурско и Леринско.

По тоя начин на България се даде възможност по мирен начин, без проливане на кръв, този път да постигне това, за което в миналото се е борила и дала безброй жертви в революционни борби, в народни въстания и в няколко войни.

Правейки този кратък преглед на отношенията ни с Германия, аз не мога да отмина един въпрос, засягащ нашата армия.

Още в първата си реч по радиото г-н министър-председателят каза, че България поема постепенно съдбата си в собствените си ръце. Той може да твърди това, между другото и главно за това, защото България днес има на какво да се опре — това е нейната войска. Тази войска, която беше разоръжена след нещастната минала война, днес представлява една сила за защита на българските интереси и земи. И това тя може да извърши не само поради своята храброст, дисциплина и добро командуване, но преди всичко поради своето модерно въоръжение, което, нека бъдем честни да го кажем, тя можа да получи само от Германия.

Българската войска, гордост и обично чадо на българския народ, е здрава, силна, готова и днес да изпълни своя дълг. Тя и днес пази границите на обединена България и е гаранция за мира, реда и спокойствието на народите на Балкана.

Другата голяма европейска държава, с която ние сме свързани чрез тристранния пакт, е Италия; това е страната, която, макар и победителка в миналата война и една от създателките на Ньойския договор за мир, първа издигна глас против несправедливостите на тези договори. За жалост този глас не бе чут и въпреки възможностите, които Обществото на народите имаше, не можа да се стигне до мирното им ревизиране, което българският народ с право и вяра очакваше и чрез което може би щеше да се избегне днешният световен конфликт, за който, този път поне, не може да се хвърля обвинение върху България, че тя го е предизвикала.

Имаше известни погрешни и несправедливи действия на италианската политика на Балкана, които можеха да охладят симпатиите на българския народ към италианския, но ние вярваме, че всичко това е разбрано и изживяно и бъдеща Италия ще може да постави интересите си в хармония с интересите на балканските народи на Балкана.

Отношенията ни с третата голяма държава от тристранния пакт — Япония — са били винаги много добри. Япония е страната, която и в миналото е имала голямо разбиране за положението и жизнените интереси на България и която и днес се намира в редицата на истинските приятели на българския народ.

С нашата северна съседка — Румъния — след мирното и окончателно уреждане на болезнения добруджански въпрос, при който и двете страни показаха добрата воля да хвърлят не само мост на Дунава, но и един мост на искрено приятелство между съседи, които имат общи интереси, отношенията ни се развиват, разширяват и затвърдяват все повече в разните области на живота, въпреки днешните трудни обстоятелства. В това отношение никое усилие няма да бъде излишно, никоя жертва — напразна.

Приятелството между България и Унгария е станало вече традиционно. Гостоприемството, което хиляди български градинари намират в тая страна, както и все повече развиващите се търговски и културни връзки, са доказателство за приятелските отношения между нашите две страни, които нищо не разделя или противопоставя.

Българският народ не може да не се радва на самостоятелността, която добиха двете славянски държави — Хърватско и Словакия — тъй като неговата собствена история не е нищо друго, освен една редица от трудни и кървави борби за такава самостоятелност. Естествено е тогава, че отношенията ни към тези два братски народа не могат да бъдат други, освен приятелски.

Напоследък още една държава, и то балканска, придоби или възвърна своето самостоятелно съществуване — Албания. Ние съчувствуваме на албанския народ в борбата му за самостоятелно съществуване и ще се радваме, ако, отърсен от крайностите на един прекален шовинизъм, успее да остави своите национални въжделения в границите на справедлива умереност, за да се създадат условия за добри отношения със съседните й държави.

Какви са отношенията ни с нашата южна съседка Турция? Преди няколко години тази наша съседка гледаше с недоверие на нас и считаше за нужно да държи на тракийската си граница десетки дивизии, за да гарантира спокойствието си. А нашето желание е не само с турците, а и с всички наши съседи да имаме такива отношения, че не стратегическите страници, военните укрепления и въоръжения да гарантират спокойствието, а приятелството и доверието в добрите намерения на съседа.

Ние дадохме още навремето доказателства на Турция за нашето миролюбие и липса на всяка агресивност спрямо нея, убедени, че и тя, съзнавайки общността на взаимните ни интереси на Балкана, няма да има други намерения. И действително отношенията между нашите страни са много добри. Но днес, при новата обстановка, в която са поставени Турция и България, тези отношения може да бъдат застрашени по причини, лежащи вън от волята на двата народа. Българското правителство обаче е решено да прави всичко възможно за запазване на приятелските отношения с турския народ, чийто държавен глава, уважаваният г-н Исмет Иньоню, още при преговорите в Лозана прояви своите симпатии към българския народ, намирайки справедливо неговото искане за изход на Егея.

Особено място в политиката на България заемат отношенията й със Съветска Русия, която е във война със страните от тристранния пакт, но с която България не само не е във война, но е и в редовни дипломатически отношения.

Българският народ не е забравил, че дължи своята свобода на пролятата кръв от братския руски народ и в своя политически живот оттогава насам, напълнен с признателност, е търсил винаги неговото приятелство и покровителство.

Зa жалост, имаше моменти, когато царска Русия, може би и по наши грешки, но и по неразбиране от тогавашните руски правителства интересите и въжделенията на българския народ, се отнасяше мащенски към България, и отиде дотам, че дойде с войските си на северните граници на България, за. да й отнеме земите и свободата, които тя самата й беше дала. С болка на сърцето българският народ следеше тази политика, с още по-голяма болка той се би със своите освободители, но когато се касаеше за запазване на родното огнище, националното единство и независимост, в душата на българския народ над сантиментализма взема връх неговият жизнен интерес и чувството за национално достойнство.

И днес от много страни и среди се прави всичко възможно да се отровят отношенията между Съветския съюз и България, но ние сме убедени, че големите държавници, които днес водят съдбините на тази братска нам страна, разбират дълбокото желание на българския народ да бъде не само в нормални, но и в приятелски отношения със Съветския съюз.

Новото българско правителство завари отношенията между България и Съветска Русия пред скъсване. Това е обяснението, което може да се даде на онзи пасаж от речта на г-н министър-председателя, в който той казва: «Правителството е поело в началото на м. юни отежнения кръст на управлението след дълго колебание и само като един страшен и неотменим дълг пред българския народ. Поело го е, след като аз лично се убедих, че и моят отказ да съставя правителство тогава можеше да доведе до непосредствени и завинаги непоправими беди.»

За уреждане отношенията ни със Съветския съюз и избягване на нежелания от българския народ конфликт с него, от страна на българското правителство се положиха големи грижи и се направи всичко възможно, с необходимата предпазливост и такт, за да се избягнат нови усложнения в положението на България и на Балкана.

При това българското правителство изхождаше от положението на неутралитет, в което се намира България по отношение на Съветския съюз във войната му с другите държави, от желанието да установи отношения на приятелско доверие със Съветския съюз.

Не мога да ви дам всички подробности за досегашната дейност на правителството в това направление, но мога да ви уверя, че политиката на българското правителство е била съвършрено искрена, съобразена с чувствата и интересите на българския народ, изяснена с думи и потвърдена с дела, доколкото при условията, в които се намира България, това е било възможно да бъде направено.

И българското правителство ще бъде твърде много улеснено в тази своя политика, ако може да се надява на едно пълно доверие от страна на Съветския съюз и на неговите искрени намерения, и ще счете, че е изпълнило своя дълг към българския народ, ако достигне до такива отношения на доверие и на приятелство със Съветския съюз, каквито трябва да съществуват между българския народ и неговите освободители.

След всичко направено тава отношение и решението на българското правителство да следва твърдо и искрено и в бъдеще тази политика, успехът й ще зависи изключително от Съветския съюз.

Има още една голяма държава в Европа, с която, за щастие, ние сме в редовни дипломатически отношения. Това е Франция.

Известни са симпатиите на българския народ към тази страна, симпатии, които даже нейната не винаги справедлива и благосклонна политика към интересите на България не е могла да убие.

За тази страна аз ще ви цитирам един пасаж от речта на г-н Чърчил в камарата на общините, в която той казва:

«Аз съм бил през целия си живот благодарен за големите заслуги, които Франция има към човешката култура, и над всичко към чувството за лична свобода и за човешки права. Това не е въпрос за някакво лично чувство; от жизнен интерес е за Великобритания, щото приятелска Франция да си възвърне и задържи заслуженото място между великите сили в Европа и в света.»

И българският народ желае да се изпълни това изказано от г-н Чърчил пожелание, убеден, че тази страда, преминала през тежките изпитания на настоящата война, по-лесно ще разбере страданията, желанията и тежненията на България.

Много е деликатно да се говори за отношения с държави, с които България е в положение на война. Но понеже днес политиката се води не само по тайните пътища на дипломатическите канцеларии, а се използува даже и радиото, едно изяснение на тези отношения пред българския народ става наложително.

*Първан Драганов е роден на 4 февруари (23 януари стар стил) 1890 г. в Лом.[1] Завършва Военното училище в София през 1909 г.,а след това и Военна академия в Германия.

По време на Балканските войни (1912-1913) Драганов е командир на батарея в 4-ти артилерийски полк, а през Първата световна война (1915-1918) — командир на батарея и отделение в 11-ти артилерийски полк. След края на войната е назначен на служба в двореца като офицер от свитата на цар Борис III, като от 1920 г. до 1932 г. е негов флигеладютант. От 1932 г. до 1934 г. е военен аташе в Берлин. След връщането си в България за кратко е началник-щаб на Четвърта военноинспекционна област и началник на Учебния отдел в Щаба на войската.

През 1935 г. Драганов се уволнява от армията и за кратко е съветник в българската легация в Париж. След това е пълномощен министър във Виена (1936-1938) и Берлин (1938-1942). През този период България се присъединява към Тристранния пакт и обявява война на Съединените щати и Великобритания. От 1942 г. до 1 юни 1944 г. Първан Драганове пълномощен министър в Мадрид, след което е включен в кабинета на Иван Багрянов като министър на външните работи и изповеданията, на който пост остава до 2 септември същата година.

След Деветосептемврийския преврат през 1944 г. е осъден на смърт от Народния съд и е екзекутиран на 1 февруари 1945 г. Присъдата е отменена през 1996 г. с Решение №172 на Върховния съд.

Какъв да е идеалът на българските поколения?

2010-05-31T16:30:00.004+03:00

Тодор Кожухаров

Да, нашата власт е стигала до „вършините карпатски” и до „стените цариградски”, но за голямо съжаление тя не можа да се затвърди в тези обширни територии, защото не можахме да се затвърдим културно върху тях. Ето защо днес ровим земята за да намерим следи от тяхното владичество и често пъти сърцето ни се облива в кръв като виждаме малкото културно наследство, което са оставили нашите прадеди. А поуката е ясна: величието на един народ се крие във величието на неговата култура, а не в големината на неговата територия и в големия брой на неговите щикове. Историята познава огромни човешки стада, които са минали и заминали през нея без да оставят и най-малката диря след себе си, тогава, когато малки народи като старите атиняни и римляни бяха и са факлоносци на днешната цивилизация.

По техния път трябва да вървим, за да се затвърдим културно в днешните предели на България. Да строим пътища като римските, да издигаме катедрали като Ал. Невски, да създадем една литература, която да бъде гордост за страната ни, да направим от нашата малка и хубава страна една градина на Балканския полуостров, да накараме чуждия свят да говори с почит и симпатия за нас – ето един идеал, който може да ангажира усилията на няколко български поколения.

Из словото на Тодор Кожухаров на 25-тият юбилей на 32-ри випуск на Военното на Н.В, училище, 1937г. Материалът е взет от блога на темплар.

Партизанството разложи нашия обществен организъм

2010-05-31T16:23:00.004+03:00

Димитър Маринов*

Събранието се отвори с тронна реч на княза, положихме клетва за вярност на Конституцията и се избра комисия да състави отговора на тая реч. В туй време ние настоявахме пред Каравелова да ни обясни въпроса за министрите-депутати. За наше големо изненадване, той беше съгласен с Грекова: министрите да изхождат от Народното събрание, да бъдат и министри и народни представители, защото така било в Англия и в другите конституционни страни и ни цитира съчинения на некои английски писатели. Това управление се наричало парламентарно управление.

- Е, тогава – възразих аз – защо в чл.152 не положихме, че министрите се назначават и уволняват от Народното събрание, ами това право дадохме на княза? ( чл.152 на Търновската конституция гласи: „Министрите се назначават и уволняват от княза”)

- Така се пише, но иначе се упражнява – отговори той. – Требва да има солидарност, съгласие и единство и тогава работите ще вървят успешно, а това ще бъде само, ако правителството изхожда от болшинството на Събранието и има неговата подкрепа.

- Напротив, - казах аз – министрите ще бъдат тогава внимателни, усърдни, точни и ще се пазят от незаконности, когато имат страх от Събранието да не бъдат критикувани и давани под съд, а как ти ще се боиш от мене или моите приятели, когато ти си ми приятел и виден мой съпартизанин? Как ще мога да те критикувам или да гласувам за да те дадем под съд?

Това е невъзможно. И така ще бъде с всички министри, които са депутати и идват на власт не по волята на княза, както гласи чл. 152 и са отговорни и пред него, и пред Народното събрание, а изключително по волята на болшинството, които са всички негови приятели и не са отговорни пред никого, т.е. нямат страх от никого. На тия мои думи той не каза нищо. Обаче видех, че му беше неприятно. От другарите (от либералната партия) едни беха с мене, други с него, но всички одобриха моите мисли.

Това беше 1879 година, месец октомври. Сега, когато пиша тия мои спомени, е 1926 година, месец март, т.е. едно междувремие от 47 години и скоро ще празнуваме 50 годишнината от деня, когато се туриха основите на нашия конституционен живот. Бех чиновник и служител, и то все първи длъжности: председател на окр. Съд, областен Управител, директор на гимназия, директор на Народна библиотека, директор и основател на Етнографския музей, т.е. служба и време, през което съм можал да вникна дълбоко и зрело в нашите държавни и политически работи.

И днес аз съм дълбоко убеден, дето нашите държавни и политически, па и обществени работи не вървят добре, дето в нас партизанството разложи нашия обществен организъм и дето икономически сме много зле с един преголем и претежък дълг към чужди банки – единствената причина е , че ние газихме, тъпкахме Конституцията цели 50 години. Ние се кълнехме в нея, за нейното спазване, а я газихме с всички наши мероприятия.

Ние игнорирахме чл.152 и слехме законодателната власт с изпълнителната и оттам никнеха престъпленията. Правителството, т.е. министрите излизаха из болшинството от представителите народни, които бяха членове на една партия, получила при изборите вишегласие. Тия министри бяха всякога най-видните членове на партията; те немаха страх за някаква отговорност, за каквато говори чл.153 (чл.153 от Търновската конституция гласи: „Министрите са отговорни пред Царя и Народното събрание съвкупно за всичките общи мерки, които те вземат и лично всякой един за всичко, което е той извършил по управлението на поверената нему част”), защото пред княза и да са отговорни, те са недосегаеми, той не може да упражни правата, които му са дадени от чл. 152, които права са му отнети с някакъв си парламентаризъм.

А за отговорност пред Народното събрание, т.е. пред болшинството на това събрание не може и да се помисли, защото туй болшинство никога нема да бламира или да съди своите водители. И по този начин правителството – министрите вършат беззакония, престъпления не само срещу Конституцията, но и такива престъпления, които се наказват от обикновените наказателни закони; кражби, рушвети, подкупи с користни цели за обогатяване, без да им мигне окото. От това се създадоха агитатори, изборджии, службогонци, на които щом им се дадеше длъжност от съпартизанското приятелство, вършеха най-вулгарни беззакония и кражби, защото за такива закон и наказание нямаше.

България не е оскъдна от добри, честни и вещи люде, щеха да бъдат отлични дейци и министри, обаче те не беха партизани и парламентаризмът беше им заградил пътя към ръководството делата на държавата. Аз говоря не за една партия само и за едно правителство, но за всички партии, за всички правителства, които сме имали в течение на целото време от 1879 година до тоя час – 1930 година.

Из „Спомени из моя живот и моята биография”, Димитър Маринов, издателство Изток-Запад. Публикуваме фрагмента от сайта на Център за анализи и образование.

* Димитър Маринов Бонев е роден на 14.10.1846 г. във Вълчедръм, Монтана. Учи в Рилския манастир (1863) и във Военното медицинско училище (Цариград, 1867-71). През 1875 г. завършва философски факултет в Белград и започва работа като учител в Лом през същата година. Депутат в Учредителното събрание, съдия в Лом, Силистра, Русе, Видин (1879-82). Директор на Народната библиотека (1894), учител в Лом, Русе и София. Основател и директор на Етнографския музей (1904-1908). През 1921 г. приема духовен сан. Активно сътрудничи със статии и студии в областта на фолклора и етнографията в периодичния печат; преводач. Автор на “История на българската литература” (1887), “Жива старина” (І - 1891, ІІ, ІІІ - 1892, ІV - 1894, V - 1901, VІ - 1907, VІІ - 1914), “Как е създадена българската екзархия” (1898), “Евтимий патриарх Търновски” (1900) и др. Умира през 1940 г. в София.

Психофизиология на постоянното държавно разбойничество в България

2010-05-31T16:12:00.003+03:00

Стоян Михайловски

В историята на българщината има работи, които поразяват съвестта и слисват разсъдъка. Българинът винаги е бил управляван от художниците на гнета, от теоретиците на злотворството, от протомайсторите на мамилото, от не знам какво властителско франкмасонство, безстидно в своите посегателства, безжалостно в своите светотатства.

У прабългари, у нови българи – се една песен: чернилото иде отгоре! Управникът е лекар на държавата; какво да се прави, когато тоя лекар е най-големият разпространител на зараза? На тези питания нито прабългаринът намираше, нито новобългаринът намира отговор. И охкаше първият, и охка вторият в съзнание, че техният повелител е винаги бил техен развратител и гонител.

И разоряваха и опустошаваха. Тогавашната рая – раята на православните сатрапи, раята на онези Асеновци и Шишмановци, които не бяха може би татари, но бяха втатарчени – тогавашната рая бе едно грозно сбирище от опросели и оголели клетници. И когато османлиецът нахлу в българско, тези клетници се съюзиха с него, помогнаха му да сгази тяхната българска управа, помогнаха му – често думаха: „Всяка друга власт, каквато и да бъде, ще бъде по-добра от нашата!”

И тогава се извърши едно дивно и безумно нещо: за да могат навеки да ездят простонародието, за да запазят своите привилегии, за да останат и под турско владичество официални грабачи, смукачи и дерачи – българските велможи и управници приеха мюсюлманството.

За агарянския хомот, за фанариотския ярем е излишно да говорим. Има една българска поговорка – многозвучаща в своя лаконизъм и болезнена в своята комичност, - коята гласи: „Турчин със сила и грък с книга – докараха ни до този хал!” В тези дванадесет думици четем историята на пет дълги столетия.

Па ето ви и друга, още по-характерна подумка: „Да кажа криво, не смея от бога, да кажа право, не смея от бея!” Каква горчивина в това подмятане, какъв плач в тая гавра!

Освободи се България... В кратко време епопеята се превърна във фарца. Освобождението на българина не бе друго нещо освен промяна на самара. Христогонителят агарянин бе заместен с християнстващ кесаджия: Захари Стоянов, тоя циничен родоначалник на свирчовщината, тоя прототип на всяка хищност и на всяко человеконенавистничество, се провикна еднъжки в Търново:

„Във всяка българска къща има бел хлеб, във всяка българска къща има тригодишно вино. Българският народ е много повилнел, защото е много заможен... Натоварете го с данъци – и ще го укротите! Той мирува само когато му бъркаме в пазвата! Не бойте се, котката има девет души, българинът – двадесет и девет; няма да го осмъртите тъй лесно! Берии и тегоби доказват тегло у другите народи: у нас те са цер против теглото!”

Свирчовци се придържат раболепно о тая програма! Те изгладяват българина, за да му дадат дохаки, осъждат го на банкрутство, за да го стреснат, за да го сплашат, за да го направят гъвкав и податлив, за да го направят лесноуправляем.

Българино, великий търпеливецо, камата на еничарина, пищовът на деребея не можаха да те изтребят, ще оставиш ли да те усмъртят козните на половин дузина дворцови лакеи?

Не, това няма да стане, влечугите не сгазват, а биват сгазени.

Вестник „Ден”, 23 декември 1903 година

Третото поколение

2010-04-15T23:52:00.004+03:00

Стефан Попов

Кой можеше да помисли в 1932 г., че тогавашното заглавие на една статия ще означава след 35 години не вече апология, а епитафия на цяло едно българско поколение? Трето поколение? Има ли наистина нещо подобно в живота на нова България? Връстници, чиито еднакъв растеж, жизнен път и съдба да ги обединяват и бележат като историческа общност – общност, която изкачва собствени жизнени хребети, развява собствени знамена и остава в живота на своя народ собствени следи?...

Първото поколение ... намери даже своя биограф, Симеон Радев в “Строители на съвременна България”. При второто поколение нещата не стоят тъй просто: и то строи, макар и предимно в материален смисъл. Но там, където опита да осъществи завещаното ни от решенията на Берлинския конгрес национално обединение – задача, която то носи като свещен завет в себе си, - там то претърпя познатите поражения...

След съсипните на тези погроми застана “Третото поколение”: онова, чиито рождени дати изпълват календара на последните години на “Княжеството” до 1908. Онези, които като невръстни деца изпращаха бащите и братята си, за да не ги посрещнат никога; онези, които израстнаха със смътното чувство, че някъде далеч – при Чаталджа, Каймакчалан или при Серет – става нещо страшно, хвърлящо дебела сянка и върху собственото им бъдеще; онези, които в ранните часове на утринта се нареждаха на опашките пред хлебарници и месарници за парче царевичен хляб или мършав кокал; онези, които видяха злочестието на чуждите поленници и страданията на нашите ранени; онези, чиито училища бяха иззети за болници или за чуждите окупатори; накрая онези, които в детинското си зачудване пред такъв свят не знаеха вече дали да плачат заедно със своите майки, или да ги утешават със себе си...

...

Колко щастливо можеше да бъде това поколение, на което бе отсъдена не само тъжната привилегия на три войни, но и преживяването на една невиждана в човешката история техническа революция. Къщите, в които растяхме, не бяха още осветени електрически и отоплени централно, нямаха антени по покривите; неспокойно мъждукащото пламъче на газовата лампа правеше вечер да играят по стените странни сенки и тези полуобрази отвличаха въображението ни във все още вярвания свят на приказките. Сънищата ни не бяха смущавани от грозния шум на асансьори, скърцащи трамваи и полицейски сирени – нашата приспивна песен бе често поточето в двора, клокочещо под прозореца с ромола на неподражаемата природа. Вместо глухото електрическо отопление и студените хладилници, нощният вятър гонеше в дългите черни бурии на железните печки трепетите на детинското ни ежедневие. Спуснатите през лятото пердета заместваха не само днешното “air conditioned”, те бяха едновременно и завеси към външния свят, пазещи покоя на бащиния дом. На трапезата тогава не се говореше за холестерин, за протеини и пеницилин – вечерната маса бе нещо като последната инстанция на деня, пред която всеки трябваше да изповяда стореното и пропуснатото. ...

Ние видяхме да светват по улиците гирляндите на електрическите крушки, да заиграват живите образи по белите платна на кината, чухме пращенето в първите радиоапарати и в първите тонфилми, гледахме смаяни първите моторни коли да подскачат по неравните пътища, следяхме с учуден поглед полета на първите метални птици по небето, извисявахме погледа си по мачтите на безжичния телеграф. По-късно очите ни трябваше да свикнат на първите светлинни реклами и на първите високоговорители, да следят със затаен дъх отделеч опитите на англичаните да изкачат Еверест, на италианеца Нобиле да кацне на Северния полюс. Заедно с американци и французи приветствахме прелитането на океана от Линдберг, изтръпнахме още при потъването на “Титаник”, треперехме с немците при първата световна обиколка на цепелина и гадаехме какво ни носи Халеевата комета. Да продължим ли този алманах на “чудесата” с днешната телевизия, транзистори, микропроцесори, космични полети, ядрени страхотии, снимки от Сатурн и сензации от планетата Венера? Кое друго поколение е било длъжно поради общото развитие да мени и нагажда ежедневно понятията и представите си, а с тях кръгозора и светогледа си?

Из книгата на Стефан Попов "Българската идея" (очерци, писани през годините 1967-1980), изд. Летописи, София 1994. Още от и за Стефан Попов тук.

Нашата съдба, братя, трябва да бъде в нашите ръце

2010-04-15T23:43:00.003+03:00

Иван Багрянов*

Първа реч на министър-председателя Иван Багрянов към българския народ:

Отсъдено било отново да напусна майката-земя и отново да поема част от отговорностите за нашата обща съдба.

С указ № 5 от 1 юний т. г. Регентският съвет от името на Негово величество Цар Симеон II ме натовари с отговорностите за управлението на България като министър-председател. Поемайки отговорностите за доста отежнената съдба на българския народ, искам само да припомня първата и последна мисъл от речта си, с която преди повече от три години аз се разделих от управлението, и така да свържа миналото с настоящето.
Първата мисъл от последната ми реч в Народното събрание беше изказана така:

„Заемам тази трибуна при пълното съзнание, че никой от нас никога не е работил в по-съдбоносни и по-отговорни дни от дните, в които работим днес.

Светът е вдигнал крак, за да направи една от най-големите стъпки по пътя на своя социален прогрес. Ние не можем да го спрем. Борбата е толкова голяма, че тя надхвърля нашите малки възможности.

Затова в тия съдбоносни дни, имат ли смисъл наддумванията, имат ли смисъл личните чувства, симпатии и неприязън, които могат само да попречат на единството в усилията на българския народ."

А последната мисъл бе изказана така: „Утрешният свят не може да бъде по-несъвършен от вчерашния. В утрешния свят ще има повече правда за народите и за хората отколкото във вчерашния свят.

А искаме ли ние, българите, като народ - подчертавам: като народ и като човеци нещо повече от правдата?

Отговорът е известен на целия свят. Правда между народите и справедливост между човеците. Тогава?

Тогава нека стегнем редовете си, за да утраем в борбата и да доживеем до новия свят на справедливостта.

Да стегнем редовете си, за да го доживеем с по-малко страдания за този изстрадал народ, който в аванс плати, чрез бездни от страдания правдата, на която той остава верен, в която той вярва и която той очаква в света."

Към тия две мисли, изказани още тогава, когато България не беше докосната от войната, които мисли сами по себе си са една цяла програма и които днес, поемайки управлението, аз искам да припомня и с тях да свържа миналото с настоящето,
аз мога да прибавя само още една мисъл, като първа брънка от бедещето. Тя е: че в тия времена, когато човечеството прекрачва през прага на новия свят, българският народ ще трябва да направи всички усилия, за да извоюва своето достойно място в този нов свят.

Нашата съдба, братя, трябва да бъде в нашите ръце.

Нека ние всички дълбоко да вярваме, че никой човек и никой народ от човеци не ще си присвои нечовешкото право да попречи по какъвто и да е начин на един народ, когато той искрено пожелава да даде своята дан и да се бори да намери своето място в един нов свят на правдата.

В. "Зора", 17 август 1944 г.

*Иван Багрянов е роден на 17 октомври 1891 в Разград. Той завършва Военното училище в София и участва в Балканските и Първата световна война като офицер от артилерията. През 1919 г. е уволнен с чин майор. През следващите години той влиза в най-близкото обкръжение на цар Борис III и остава близък с него до края на живота му.

В началото на 20-те Багрянов учи право в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ и агрономство в Лайпциг. Той основава едно от първите научно организирани земеделски стопанства в България - Махзар паша край Разград. От 1938 до 1944 е председател на Общия съюз на земеделските стопански задруги.

Иван Багрянов е министър на земеделието и държавните имоти в третото и четвъртото правителство на Георги Кьосеиванов и в първото правителство на Богдан Филов (14 ноември 1938 - 4 февруари 1941). През лятото на 1944 той оглавява 60-тото правителство на България и започва преговори за сключване на примирие с Великобритания и САЩ като част от планирания още от Борис "завой". На 2 септември 1944 Иван Багрянов се оттегля, за да бъде съставено ново правителство, като последен опит за предотвратяване на нападението на Съветския съюз срещу България.

След преврата от 9 септември Иван Багрянов е сред осъдените на смърт от т.нар. Народен съд. Той е екзекутиран на 1 февруари 1945. През 1996 присъдата е отменена с Решение №172 на Върховния съд.

Негово Царско Величество княз Фердинанд станал стамболовист

2010-04-15T23:34:00.003+03:00

Антон Страшимиров

„Ний всички средства трябва да употребим, ще назначаваме и уволняваме, ще бием и убиваме. От прокурори и съдии не се боиме, те всички са в ръката ми. Депутатите трябва да бъдат само наши и изпитани верни приятели; това е волята и желанието на княза, защото, ако спечели опозицията, ако спечелят предателите и русофилите, ще излезе, че князът няма доверието на народа, и ще трябва да абдикира и да бяга вече от България."

Димитър Петков, министър на вътрешните работи.

Думи, които е изказвал на няколко свои верни партизани, определени за депутати, в един град от Северна България.Тези думи на Димитър Петков не ни изненадаха, защото нещо отдавна се мълви между обществото. Мълчанието на княза към опозиционните шефове и неприемането им на аудиенция ще да потвърди този контракт на княза със стамболовистите.

Чуеш ли, княже, какво говори Димитър Петков и вярно ли е това? Българският народ иска да знае. Той иска да знае действително ли ти ще бягаш, ако стамболовистите не спечелят изборите и всички бъдат натъпкани в тюрмите и затворите за благодеянията, които са направили за своя си княз?

Колко са хитри твоите съветници, княже, как скрояват работата, та без голяма мъка да се изпълни завещанието на Стамболова!

Чисто и просто: падат стамболовистите, пада и Фердинанд. Той аслъ си е техен, защо да не върви с тях? Те ли само ще джигануват сиромасите, а той вечно да се кокорчи и да князува? Хайде с нас, хайде пред нас: или вечно задружно ще управляваме тези каналии, или и ти няма вече да князуваш; санким хаир си видел от онези хардалаци!

Тъй, княже, тъй; с тях ти требва да вървиш; това е желанието на твоите благодетели, на престолосъздателите. Те не те ли намериха във виенския шантан, те не те ли доведоха в България, те не те ли избраха, те не те ли ожениха най-после? Всичко на тях дължиш, всичко от тях си получил, затова и те имат право да казват, че и ти си с тях, че и ти си техен княз затова и ти от тях ,не трябва да се делиш. Затова и ти със своите дела най-после стана стамболовист и с едно 13-то народно събрание искаш 13-буквения княз Фердинанд да съюзим с 13-буквената стамболовщина, та белки от тоя свещен брак и роди някоя кралска корона. Нима от македонското въстание нищо няма да се спечели за влиянието на трона? Затова ли толкози невинни хора измряха, толкози домове са разориха и зачерниха? Грех на душата ни ще бъде, ако не се възползуваме. Ама на — диви каналии, разбират ли от тази тънка кобургска дипломация.

В България само стамболовистите са най-големите и най-порядъчните хора. Те са хора за работа, не си поплюват на ръцете, те всякога и на всяко място ти заколят по един предател и хич не им мига окото. Па защо ли ще им мигне окото, когато съдиите и прокурорите са в техни ръце? Така, княже, хубаво и много хубаво си направил, дето си станал стамболовист. Тя е аслъ най-патриотичната партия; най-сербезлията човек, па макар и княз, не може току-тъй насам-натам да се скита — трябва да се прибере на едно място, да си знае своите, да си знае партията, та да знае и що върши, и как управлява тая пуста България. Избра си той свои верни другари, стана им шеф, достоен заместник на покойния тиранин Стамболова, и кръвта на българските граждани почна да се лее по улиците.

Но коя е тая вътрешна демонска сила, която те привърза, княже, към тези разбойници, която те тласна към техните престъпления? Не си ли ти хипнотизиран от Свирача, не си ли ти омагьосан от някои зли духове, с които твоят верен приятел Централния се сношава? Не те ли гони и преследва духът на Стамболова, не те ли лъже и примамва най-после твоят немско-маджароки инстинкт?

Княже, шефството на стамболовистите е опасно. Но ще може ли новият шеф на стамболовистите да излъже негово величество народа, за да не го постигне участта на неговия предшественик?!. ..

Княже, опасно е шефството на стамболовистите, опасен е постът, който тази глутница вълча ти е поверила. Тя свързва своето съществуване с твоето, своята съдба с твоята, своята кръвожадност с твоята, своя живот най-после с твоя. Тя при наближаващата я смърт скърца със зъби, обтяга костеливи ръце, разтваря кървави нокти и теб, тебе желае да сграбчи и прегърне в агонията си, тебе заедно със себе си да понесе, тебе заедно със себе си да закопае и погребе. Тя подобно на Алманзора от Гренада носи ти и чумата, и смъртта. Само по тоя езуитски начин иска да изпълни завещанието на покойния Стамболова!

Тебе едно време върнаха венеца, който искаше да поставиш на гроба на Стамболов. Но сега венец, който за тебе се вие и плете от стамболовистите, ще ли доживее поне твоята стара майка, за да го повърне, защото Негово Величество Народът малко ще иска тогава да знае за един княз, който е клетвоотстъпник, за един княз, който е забравил своите най-висши обязаности, най-свети длъжности и се е обявил за шеф на една глутница вълци.

В. "Софийски ведомости", 28.09.1903 г.

Сръбският шовинизъм

2010-04-15T22:44:00.003+03:00

Боян Пенев*

В историята на народите сърбите са най-добър пример до каква степен мегаломанията и безогледния шовинизъм могат да заслепят цял един народ, да го обезумят и доведат до гибелна катастрофа. Сръбският народ векове наред с живял с мисълта, че от всички славянски народи има най-великото историческо минало, най-храбри и славни юнаци, най-хубави песни и най-велики владетели. Всички други трябва да се учудват на Сърбия, да благоговеят пред нея и да я имат за образец - ала образец, който никой не може достигна, защото сърбите са единствени на земята: няма друг народ равен на тях по величие... В тая нещастна страна, където манията за величие е заразила и млади, и стари, и правителство, и народ, има само един аршин, с който се мери всичко, що е сръбско - в Сърбия всичко е велико: и държавата, и народа, и земята, и камъните, и дърветата.. Всяко селско училище, в което едва се събират десетина ученици; е велико, всяка провинциална прогимназия е велика српска гимназиja... Една просташка песнопойка, която струва един грош - и тя е наречена Илустрована велика српска лира. Дори най-обикновената готварска книга е озаглавена Велики српски кувар... Човек трябва да се учудва как - в продължение на толкова време - на тоя народ не му втръсна от думата велико.

Бихме очаквали след пораженията, които претърпяват сега, сърбите да се поправят малко, да се излекуват от своята пакостна мегаломания. Едва ли. Един пленен сръбски офицер преди десетина дни е говорил пред нашенци в Трън, че Сърбия сега ще бъде унищожена, но след това ще стане двойно по-велика... Нищо не може да послужи за поука на тоя народ, да го накара да погледне по-трезво на своето минало, да дойде до една по-правилна оценка на своя духовен и исторически живот. Като че ли той е осъден да остане докрай заслепен, да не види и почувства дори грозния погром, който го сполетя днес и който е съдбоносен за него. "Половин Европа е застанала срещу нас с войските си, защото вижда застрашена своята застаряла мощ от моя млад народ", казва крал Петър в прокламацията си към сръбския народ, след като австро-германските войски минаха Дунава.

Навсякъде сърбите виждат сръбски земи и слушат сръбска реч. В една сръбска география, която неотдавна ми попадна в ръцете в Крива Паланка, се казва, че в Париж живеят французи и сърби. Един сръбски писател, д-р Драгиша Станоевич, който е превел Orlando Furioso, казва, че Сърбия се намира в средата на света, че тя в Европа е не само географски, но и културен център; всички останали народи и култури се движат около Сърбия. Няма език казва Станоевич - по-хубав от сръбския, който се говори в центъра на света от Суботица дори до Черно море и Цариград; в бъдеще около тоя сръбски център ще се движат 200 милиона европейци и 800 милиона азиатци. Две велики царства се боят от този език -а това най-добре доказва неговото бъдеще. Предговорът, който е написал Драгиша Станоевич към своя превод на Ариостовата поема, е най-интимна и ценна изповед на сръбския шовинист, поради което го цитираме изцяло:

ЗА ХУБАВИЯ СРЪБСКИ ЕЗИК

Европа е центърът на света на тази земя. Източно от нея са Азия и Австралия, южно -Африка, западно - Америка. Това е целият свят. Чувам, че са изобретили параход, който за два дни и две нощи ще стига от Америка в Европа. Ако не са, ще изобретят. Америка идва все по-близко до нас; Европа все повече се превръща в център на света. Между Сан франциско и Пекин, в непосредствена близост с Африка, Европа наистина е този център. Центърът на този център е между Берлин, Берн и Солун. В тази център на световния център живее Сръбщината. Просторните, плодородни и южни земи на две големи европейски реки, на Сава и на Дунав, и на топлото крайбрежие на Адриатическо и Егейско море; земите, които са по-близо до Азия и са между нея и европейския запад, и са, казвали земи още по-точния център на този световен център. Те са сърцето на някогашната класическа римо-византийска Империя; в тях живее Сръбщината. Главният световен път е между Лондон и Цариград и на тази главна улица на човечеството е иззидан домът на Сърбите. На тази главна улица на континента се говорят три главни езика: от Дунав до Страсбург - френски; от Суботица до Искър и София - сръбски; от София до Черно море и близо до Цариград - развален сръбски (български). На единия от тези три главни езика от главната улица, на най-хубавия от тях, на сръбския, съм пресъздал "Бесния Роланд". Аз, значи, не съм пял на някакъв език, който се шепне там някъде в някакво кюше на Европа, каквито са езиците: шведски, норвежки, португалски; нито на език, който няма никакво бъдеще, който няма накъде да се разпростира и чието царство можете да пробягате с железница за три часа, каквито са езиците: датски, холандски и новогръцки. Езикът на тази поема заема огромни пространства и живее, говори се, звъни ясно и високо в центъра на световния център, в онази част на Европа, през която в близко бъдеще ще се преследва обменът на всички културни блага между 200 милиона европейци и 800 милиона азиатци. Две големи царства се страхуват от този език. С нищо не може подобре да се докаже неговото бъдеще освен с този страх. Сърбинът има славни криле. Има патриарха Арсо... Cърбинът нът има всичко, което другите нямат... Както е светът с четири посоки, никой няма това, което сърбинът има. Сърбинът има Йован Раич, Има юнаци като хайдут Велка , като престолонаследника Александър, изобразен на илюстровани картички в полеоновска поза и наречел "српски Наполеон."

Така във всичко сърбите намират повод да величаят себе си - не само когато се възлагат, но и когато пропадат. Тяхната мегаломания не знае никакви граници. Като някаква епидемия тя върлува в сръбската земя и отравя всичко, което е здраво и годно за развитие.

Из книгата на Боян Пенев "Сръбският шовинизъм", 1915 г.

*Боян Пенев завършва „Славянска филология“ в СУ „Св. Климент Охридски“ (1907). От 1909 г. преподава там. Във връзка със своите литературоведски изследвания от 1912 до 1914 г. пребивава в Мюнхен, Берлин, Краков, Варшава и Прага. Боян Пенев е един от най-изтъкнатите български литературни историци и критици от първите десетилетия на ХХ век. Многобройните му приноси са в областта на литературната история и на литературната критика върху българската литература от Възраждането до съвременните му писатели. Автор е и на четиритомен труд “История на новата българска литература”.

Фейлетонното ми перо

2010-04-14T15:53:00.006+03:00

Захарий Стоянов

— А бе, аго, жива ли с кобилата, дето умря лани?
— Хич бива ли, ако с умряла, да бъде жива?
— Нейсе, лаф олсун, я дай една лула тютюн.
(Огледало за Величкова)

Фейлетонното ми перо беше се покрило на три пръста с ръжда и без малко не заприлича на мозъчното чекърче на бай Манчовите драскачи, за които нищо не значи да си проливат кръвта, но много мъчно им е да си очистят мозъчния резервоар от всякакви нечистотии. Последният обаче брой на „народните драскачи" посели в мене едно весело настроение; като прочетох бае Величковите глупости по българските работи, аз инстинктивно подскочих и тутакси набарах в съдрания си куфар перото. Знаеш ли, читателю, че един нищо и никакъв глупак понякога става скъпоценен и древните царе ненапразно прибираха при себе си по няколко такива серсеми. Има минути в живота на всеки един човек, когато на най-глупавия се дава предпочитание пред най-умния. Йоан Грозний например имаше при двора си цяла сюрия серсеми; в минути мрачни и кахърни те го развеселяваха. Людовик XIV имал един серсемин вестникар, ударен малко на полуда. Жално е, че в нашето време серсемите вестникари излязоха от мода, инак ние можехме да се гордеем с такъв серсембашия, какъвто е тоя, който списва сега народния вестник.

Наистина такъв глупав член, какъвто моя милост благоволи да съгледа в последния брой на „народния", може да излезе от главата само на един серсемин, защото, ако се съгласим, че куфаницата на бае Величков не е празна, то ще трябва да му прикачим други титли, които стоят много по-доле от серсемлъка. Последното е най-вероятно, тъй като бае ви Величков разбира от вестникарство толкова, колкото известното животно от портокали. Ти, любезни читателю, колкото малко и да четеш, но пак не можеш да не знаеш, че Цанков сам ходи при „радикала" Каравелов да го моли да се помирят. Бае ти Величков обаче и това не знае. Той вика и кряска от радост като същински серсем, дето според него „Цанков не приел предложението на Каравелов да се помирят". Ех, бае Величков, теб трябва да те пратят на чаир; не ти е мястото между хората. Когато те видях да кряскаш в „Люксембург", аз си помислих, че мозъкът ти е заемал от тебе за малко време отпуск; но сега виждам, че сгреших: мозък у тебе хич няма. На чаир, на чаир, бае Величков, докато не се е минало лятото, инак и телесно ще изпаднеш.

[+/-] ...виж целия текст

Когато аз размишлявах така, изправи се отпреде ми един млад момък, когото един отчаян поет бе нарекъл „Напук на разума критик", а сам той се нарича „Босий критик". При все това, че той някак ми се вижда чуден, но аз го обичам и охотно си приказвам с него за текущи патардии. Той напълно сподели :моето мнение за Величков, но, о ужас, страшна врява дигна, когато му казах, че между Вазов и поета на Людовик XIV има много общо. Той протестираше и с ръце и крака и не ми позволяваше да продумам нито дума. Най-после поуспокои се малко и взел да ми разправя за политическите и поетическите способности на Вазов, като се докосна и до произхождението му.

— Аз се чудя — говореше ми той — как ти, който се мислиш за способен да преподаваш история, не знаеш, че Вазов сочи своето потекло от историческата фамилия на шведския крал Густав Ваза. Нашият народ трябва да се гордее, дето брои в редовете си такъв голям човек. Само, моля ти се, недей вика, да не би да ни чуе наоколо някой немец: тогава всичко е изгубено; немците ще ни отнемат Вазов като свое притежание и тогава отиде на юх нашата поетическа гордост. . .

Моят приятел мислеше да продължава още своите аргументи по славното потекло на славния ни поет, когато изведнъж ни се изпречи отпреде Стефанаки Гешов. Той беше разпалено весел, така щото ние си помисдихме, че той тича от конака, гдето му съобщиха радостната вест, че му връщат службата във върховното съдилище.

— Абе, чоджум — обърна се той към нас, — аз не ви познавам, но нали сте млади, трябва да сте казионни. Я ми кажете каква е тая работа: вашата „Южна", когато по-преди ме псуваше, казваше ми „Кир Щефанаки Гешов", а сега пустата взела да ме нарича просто Щефанаки Гешов. Язък за захмета и парите, които син ми похарчи да ви докара съединението от Европа. Поне малко ихтибар бе, братя!

Аз го утеших, като му казах, че щом излезе „Положение", ще подканя другаря му Папучев да възстанови чрез тоя вестник пълната му титла. Той коджа се развесели от моите думи и се прости с нас.

— Отивам, чоджум -— викаше ни той отдалеч, — да си събера лихвата. Пусти българи, евтино им давам парите и пак нередовно ми изплащат лихвата.

Не сварихме да се отървем от Стефанаки Гешов, ето че се срещнахме с дядо Герваси, който се беше упътил за сиропиталището. Герваси аз сам желаех да го видя, за да узная от него какво понятие има той за казионните и съединическите солдати, както сам той беше ги квалифицирал в лагера. Аз го попитах и поисках да ми отговори без заобикалки.

— Чада мои — отговори той, — както Исус Христос отделил доброто семе от плевелите, така и аз отделям съединистите от казионните. Даже повече, тия дни аз писах на светата Екзархия да ми позволи да изгонвам от черквата казионните, щом се произнесе от амвона: „Оглашенние, елици оглашенние, изидите.. ."

Аз не можах да се стърпя и го прекъснах:
— Дядо Герваси, остави ти настрана казионството. Я ми кажи защо съединическото управление на сиропиталището не обръща никакво внимание на тия нещастни сирачета. Почти всички се скитат боси из махалите и страдат от глад.

— Това не е нищо — отговори Герваси. — Исус Христос казал, че който иска да влезе в царство небесно, трябва „да приемле на земле сей телесное наказание".

На прощаване Герваси ни благослови, като изговори на свършек: „ваш теплий во Христе молитствовател", и като беше се забравил, попита другаря ми кога ще заминава за Швейцария, тъй като имал да изпраща до примаса на швейцарската църква някои свои богословски издирвания за одобрение. Но другарят ми се усети, че дядо Герваси побъркал конците и го припознал за Бобчев. Но тъй като насреща ни идеше другарят му, то го проводихме до него за справка дали Бобчев е заминал. Ние с приятеля си решихме, че Герваси е добър тълкувател на евангелието, а най-вече умее да го приспособява спрямо житейските явления. Породи се само едно разногласие, дали Герваси така също приспособява евангелието спрямо себе си. Но тоя въпрос остана висящ, тъй като един висок глас, който се зададе откъм сиропиталището, викаше: „Аз ще ги арестувам и зад граница ще ги изпратя." Ние се прислушахме и скоро разбрахме из чие гърло излязоха тия думи.

— Чуваш ли какво говори тоя дипсоман — обърнах се аз към приятеля си. — Тая негова фраза е последната дума на усъвършеиствуваното управление.

И наистина „в 24 часа зад границата" — това е последната дума на науката. Скимне ти например да премахнеш някого, когото не аресаш, мигни на жандарма и беше! Моят приятел се обяви противник на тая „последна дума на науката", и то, види се, от състрадание към ония, спрямо които тя по няколко пъти се е приспособявала. Ние се разотидохме замислени от „последната дума на науката", хучеше в ушите ни като дяволски тъпан. „В 24 часа зад границата" — тая теория наистина е много дълбока; тя значи глад, хлад, нещастия и оплакване дори понякога деня, в който си се родил. Да живее това начало за слава на неговите изобретатели.

В. „Южна България'', г. II, бр. 105, 11. VII. 1884 г.

Въздушните нападения над София - из дневника на ген. Михов

2010-03-19T00:50:00.004+02:00

ген. Никола Михов*

25 март 1944 г. - събота

Днес се закри сесията на Нар[одното] събрание. Главното бе, че се прие нов „Закон за военните сили на Царство България".

Вчера е имало пр[еди] и сл[ед] пл[адне], събрание на болшинството.
Всички нар[одни] представители са бързали да се свърши и си отидат, като днес опозиционерите се отказали от законното заседаване до 28.III.

Снощи - нападение на двореца „Врана". Позор. Това е безобразие, за което ще съжаляват англичаните. А начинът на бомбардирането - хвърляне на много запалителни бомби, а след това на 11 - разрушителни, е неокачествимо гангстерство. Искат с това да убият духа ни, но не ще успеят. Малкият ни Цар да нападат!!! Скандал! И във войната има морал, понеже се бият хора, а не животни.

С г. филов отидохме днес да видим опожарения дворец. Много мъчно гледах цялата картина. Особено ме натъжиха, като видях много хубави играчки, картини и портрети на Цар Симеон и Княгиня Мария-Луиза, пръснати, изцапани в сажди и окаляни. Спрях се пред едно платно с цветя, рисувани от малката княгиня - натъжен отвърнах поглед.
Господ ще им върне това безобразие на нападателите!

Към 11,30 ч. стигнахме в Регентството. Заварихме Княза. Горкият - не спал тая нощ, изживял ужаса на нападението. Държал се е много храбро и достойно, но той не бива така да се излага. Сега той има задължения, които му отреждат задължения и да се пази, защото никой не се съмнява в храбростта му. Дано Бог го пази!

Едновременно е имало нападения с по няколко бомби, разпръснати из страната.
...
29 март 1944 г. - сряда

В 10 ч. приехме г. м[инистъ]р-председателя Д. Божилов, м[инистъ]ра [на] вътр[ешните] работи Д. Христов и м[инистъ]ра на войната ген[ерал] Р. Русев във връзка с вътр[ешното] положение и жандармерията. Повикахме и нач[алник] щаба на жандармерията полк[овник] Златев - от конницата. Установи се какво да се даде още от войската на жандармерията. Дадоха се указания за бързо уреждане на важните въпроси. По-голямо желание и динамизъм трябва. Стига писма и протакане на работите.

Изтъкнах, че не бива борбата с противодържавните елементи да се води само с полицейски мерки. Действително така да противодействаме. Между младите има много идеалисти, на които трябва да се въздействува. Българският народ изпати толкова много, стига му вече. Нека други правят опити. Хубавото ще възприемат.

Вечерта нападение на София с 30-40 апарати. Действие с тежки разрушителни и запалителни бомби. Доста пожари и разрушения в центъра.

30 март 1944 г. - четвъртък

На Регентството - пак счупени прозорците. 3 бомби близко до него.

Майор Славомиров ми се обади от София и каза, че ще е добре да отида в София. Князът питал дали ще отида в София, понеже картината била лоша.

В 9,30 ч. тръгнахме. На изхода на Чамкория разбрахме, че е дадена тревога. Продължихме. На 53 км от София до Самоков спряхме, за да видим забелязаните от нас непр[иятелски] аероплани. Преброихме около 90 бомбардировачи и 120-130 изстребители. Всъщност имало е и други групи, а нападението е от около 350 апарати. По радио „Лондон": „няколкостотин аероплани направили най-голямото нападение, което е приготвяно до сега в Ю[жна] Италия."

Интересна картина, но по-добре да не я вижда човек. Продължихме до Панчарево, където ни спряха, поради наново подадената тревога. София гори. Много пожари. Дим се носи по Соф[ийското] поле.

Обядвахме при полк[овник] Маринов - к[оманди]р [на] 1 инж[енерен] полк, където ни намери и Князът. Сл[ед] пл[адне] дойде м[инистъ]рът [на] външните работи г. Шишманов - разстроен, парализиран от вълнение. Тия времена не са за него, а и той не е за м[инистъ]р на външните работи в такива времена -тежки и решителни за държавата ни.
Тримата регенти в София. Печална картина: пожари, изпепелени жилища, по улиците не може да се мине от буци пръст, тухли, дървета и пр.

Военното м[инистерст]во - тежко пострадало. Тук говорихме с ген[ерал] Русев. Лукаш иска да иде в Говедарци - не бива, защото там е много далеч. Р[усев] имал сведение, че Бърко и комунисти от България готвели нападение на София тая нощ. Взети били мерки.

Обиколихме Регентството - жалко за това хубаво здание -не е разрушено, но е много повредено.

Толкова много е пострадала нашата хубава София, че не ми дава сърце да отбележа какво съм видял. Центърът е разсипан. Жалко за хубавата ни София. София не е България. Ще понесем ударите, но тр[ябва] да запазим България.

Текстът е взет от дневника на ген. Михов.

*Никола Михов е роден на 11 декември (29 ноември стар стил) 1891 г. в Търново. Завършва Военното училище в София през 1911 г. По време на Балканските войни командва батарея, която взима участие в обсадата на Одрин. През Първата световна война участва в превземането на Тутракан, а от 1917 командва конноартилерийско отделение. След войната Михов заема различни длъжности в артилерията, а от 1938 е началник на Военното училище. През април-август 1941 командва 5-та армия в Македония, а през 1941-1942 - 1-ва армия в София. Той е военен министър във второто правителство на Богдан Филов (1942-1943). На 9 септември 1943 е включен в Регентския съвет, заедно с Богдан Филов и княз Кирил Преславски. След Деветосептемврийския преврат от 1944 Никола Михов е отстранен от този пост и е осъден на смърт от т.нар. „Народен съд“. Присъдата е отменена с Решение №172 на Върховния съд от 1996 г.

Той е доволен

2010-03-19T00:25:00.002+02:00

Михаил Маджаров*

Тъй казват правителствените партии ний мислим, че по тоя въпрос те имат пълно право. Българският княз е доволен, дето се предадоха държавните железници в Южна България на една чужда компания, която 30 години наред експлоатира населението и която се готвила да мине и в Северна България.

Той е доволен, че за да направи един заем от 25 000 000 лева, се заложиха държавните приходи и се допусна чуждестранният контрол в нашата земя, за независимостта на която се проляха едно време реки кръв и се похарчиха милиард рубли.

Той е доволен, че за една нощ Българската народна банка — това свято и народно учреждение — се прогласи за несъстоятелно и се тури зародишът на неговото разнебитване. Той сега е доволев и спокоен, защото правителството му не само не търси права и печалби за българското население извън пределите на княжеството, но и не се разтревожва, когато чужди хора завладяват земята ни и ни се присмиват.
Toй е доволен, защото, когато цели български села гладуват, неговите съветници сполучиха да увеличат безусловните фондове, за да могат да дават балове и да правят политика С букети.

Той е спокоен, защото няма вече вестниците „Борец" и „Сила" да описват лични похождения и завладявания на Мечкюр и Хисар. Техните редактори са сега единствените съветници на короната и единствените защитници на престола и династията, та не пращат и анонимни писма.

Той е доволен, защото се увеличиха данъците на българското население, на което назначението е да робува, да плаща и да не разсъждава, нито даже да се оплаква.
Той е доволен, чс може един чужденец под формата на някакви си арбитражи да извлече цели товари пари от нашата бедна страна, ^защото българите са посмели да му искат изпълнението на неговите контрактни задължения.

Той е спокоен, че се спря най-патриотическата железопътна линия, за която ламтеше целият български народ, и чужденците не ще да имат вече причини да ни се сърдят, че сме се стремили да направим културни и икономически завладявания.
Той е доволен, че Тодор Иванчов, макар и избран само от една секция, е днес пръв министър на България и се радва на неговото неограничено доверие.

Той е доволен, че може да бъде инструмент в ръцете на един шантански възпитаник, който по своята популярност носи названието Полубрезнишкий, и на един пословичен глупак, който по своите животински инстинкти е придобил прякор Василий Българоубиец.
Той е доволен, че министрите му не го съветват да приема представителите на търговската класа и да изслуша оплакванията, на българските земеделци, които се считат за хора прости, за хора невежи, готови за една чаша ракия да харчат парите си, за да присъствуват на митингите или за да дохождат в столицата.

Но най-много е доволен, казват, като вижда как неговата вярна армия пролива кръвта на неговия предан народ, защото си е позволил да изложи хала си и да изкаже мнението си по данъчния въпрос и защото тоя народ е повярвал, че българската Конституция още е в сила, та се е отправял на митингите да моли за отменението на закона за десятъка и да изпраща депутации.

В. „Мир", бр. 797, 7 март 1900 г.

*Михаил Маджаров е роден на 12 февруари (31 януари стар стил) 1854 в Копривщица. Той е племенник на революционера Георги Бенковски. Учи в Копривщица и Пловдив и през 1877 завършва Робърт колеж в Цариград.Еедин от водачите на Народната партия в Източна Румелия. Той е депутат в Областното събрание (1880-1885) и директор на финансите (1882-1885) на автономната област. След падането на правителството на Стефан Стамболов Михаил Маджаров става един от водачите на новообразуваната Народна партия и заема поста министър на обществените сгради, пътищата и съобщенията в правителството на Константин Стоилов (1894-1899). През 1913-1914 Маджаров е посланик на България във Великобритания и подписва от българска страна Лондонския договор през 1913. След това за кратко е посланик в Русия (1914-1915). През 1920 Народната партия се обединява с Прогресивнолибералната партия в Обединена народно-прогресивна партия. Като активен деец на опозиционния Конституционен блок, през 1922 Михаил Маджаров е изпратен в затвора от правителството на Александър Стамболийски. Михаил Маджаров умира на 23 януари 1944 по време на бомбардировките на София.

"Аз обичам своето отечество"!

2010-03-17T21:42:00.004+02:00

Георги Д. Марков*

Когато тукъ въ старитъ предъли смелостта беше загубена и главите наведени, една дъщеря на страдалческа Македония простреля тиранина край брега на Вардара и проля кръвьта си със свещен заветъ къмъ младитъ поколъния. Тя: бе Мара Бунева.

Известието за още единъ подвигъ на дивно самопожертвувание иде да разтърси наново заспалата европейска съвесть и да повдигне замрелия националенъ духъ въ свободна България. Въ центъра на Скопие, македонската столица, посредъ бялъ день, една неизвестна до вчера жена е застреляла единъ отъ първенците на сръбската денационализаторска политика въ Македония и следъ това се е самоубила съ думитe: „Оставете ме дa умра, азъ обичамъ своето отечество"!

Отъ няколко месеци единъ адски кипежъ раздрусва кървавата власть на сръбските жупани въ Македония. На пусто оставатъ всички мерки на тая власть, за да затвърди несигурното си господство. Всяка нова жертва на нейното отмъщение ражда десятки нови борци, готови да мрать. Една неспирна струя отъ топла младежка кръвь е потекла въ Македония, за да заличи жестоките страници отъ „мирните" договори, които обрекоха на ново робство земята на най-високия български духъ. Като че ли синовете на многострадална Македония искатъ да оживотворятъ думите на техния химнъ — „Съ нашата кръвь ще ви удавимъ и пакъ ще се освободимъ"! Вече няматъ брой мъчениците на това неспирно жертвоприношение. Млади и стари, мъже и жени, еднакво се надпреварватъ, за да засвидетелствуватъ готовностьта, със смъртьта си да разбиятъ оковите на робството. И,ето, следъ Екатерина Симидчиева, Менча Кърничева, името на Мара Бунева иде да попълни поменика на доброволните мъченици за свободата на Македония. Млада и жизнерадостна, въ разцвета на своята възрасть, съпруга на офицеръ и дъщеря на семейство, което би могло да й осигури единъ животъ на безделие и доволство, Мара Бунева предпочете участьта на мъченица и доброволно пое на слабите си плещи тежкия кръстъ на дълга къмъ своята Родина.

Каква поука — и какво изобличение — крие въ себе си тоя подвигъ за широките кръгове на българската интелигенция тукъ, въ свободна България! Една голяма часть отъ тая интелигенция е застанала въ безизходна безпътица, тъпчеща безсилно на едно място, неспособна да се въодушеви отъ идеалитe на своя народъ и се самопожертвува за тяхното достигане. Друга часть, не по-малка, се е впила въ изнемогващото тяло на държавата и се е отдала на алченъ кариеризъмъ и безпрогледна корупция, забравяйки дъла си къмъ народа. А трета — най-престъпна — е забравила своя дългъ до тамъ, че се е продала, като е постъпила на служба у враговете ни. Дали ще могатъ подвизите на героини като Мара Бунева да изтръгнатъ „свободната" българска интелигенция отъ националистичната парализация, която я е обзела и да я пробудятъ къмъ изпълнение на нейния дългъ?

Нека последните думи на Мара Бунева — »Азъ обичамъ своето отечество" — се врежатъ като божествени скрижали въ съзнанието на всеки интелигентъ. Нека те станатъ ръководенъ потикъ на всяка негова мисъль, на всяко негово дело.
И тогава нашите безбройни врагове въ стремежа си да заличатъ племето ни, ще се сблъскатъ въ една стена по-страшна отъ тая на щиковете и топовете. Бездушната европейска дипломация ще узнае, че тя може да унищожава нашето въоръжение, че може да cтягa колкото ще обръча на изолацията около безпомощна България; че може да заповяда и наложи вписването на нашето самоунищожение въ собствения ни основенъ законъ. Но усилията й да ни унищожи и смаже ще останатъ напраздни, додето има българи и българки да уми-ратъ съ сладкитe думи въ уста: тАзъ обичамъ своето отечество".

В.„Северно ехо", 19 януарий 1928.

* Георги Марков е юрист, общественик и народен представител от социалдемократическата партия. По- късно легионер, водач на легиона в Плевен. Има четирима сина : Марко, Дянко, Георги и Любчо, първите трима от които продължават политическото му дело. Убит е след 9.9.44 г. във Винарското училище в Плевен от бандата на Пело Пеловски.

Последният Илинден под сръбско иго

2010-03-17T21:27:00.002+02:00

Димитър Гюзелев

На Илиндень миналата година въ редица градове на Македония подъ сърбска власть, станаха демонстрации противъ сърбите. По тоя поводъ азъ, отъ името на Македонското народно движение, издахохъ следващия по-долу хвърчащъ листъ. Той бе написанъ на пишущата машина подарена отъ г. Данаилъ Крапчевъ, по препоръка на Димитъръ Чкатровъ, написанъ отъ мене въ Чачакъ, изпратенъ за Скопие съ г. Михаилъ Саневъ, щипянецъ, шефъ на данъчното управление въ Чачакъ, размноженъ отъ Коце Кратовалиевъ и Кралю Саздовъ въ Скопие. Тоя хвърчащъ листъ предаваме въ оригиналъ, за да се види начина на нашата борба:

По повод на илинденските манифестации во Македония.

Оште един пат македонците покажая явно, машки, храбро и свесно, што сакат и какви са нивните политички идеали. Народните манифестации во Прилеп, Скопие, Охрид, Кавадарци и на други места по Македония, по случай нашиот национален празник Илинден, денот на Илинденската револуция от 1903 год. покажая на очигледен начин пред целиот свет това:

1. Оти дваисдвегодишното робство под србите не може да измени нашата борбена македонска душа и изоришат нашата индивидуалност.
3. Оти македонците национално си останаа това што са биле до 1912 година.
4. Оти политически и сега оште се борат за идеалите на Илинденското востание от 1903 год. и
5. Оти нашиот измачен народ, политически е високо свестен, идейно сплотен като едно цело и решенъ да се бори за своята златна свобода.

После тая случка от големо политическо значение, коя биде изнесена и во чуждите весници, србите са попарени, много изплашени и сега се пак во киор сокак. Како улави се питат, што значи това и што се прави со „южна Србия". Поново се уверия, оти не са им помогнале досегашните лекове за успиване, за смиряване и посрбуване на македонците. Старите лекове им пропадная, а за нови веке е доцкан! Не веруват веке ни на еден наш човек. Предателите и народните неприятели почная нервозко да се поправуват и напразно да се рехабилитират. Нови слуги не можат веке да найдат измежду македонците, оти сега никой не смее да иде со србите, кога гледа оти се приближава народниот судъ. Затова, като бесни почная да заплашват, претат и да ни гонят како пета колона.

Да се разбере: Сите опити да се избрише македонската душа и да се замени со србска най-позорно пропадная!

И кой може да избрише от лицето на светската история той славен народ со Кириловска просвета и култура, со царь Саамуиловски национализам и история и со Богомиловска социална правда!?

Македонците са значи изградени во секой поглед, еден пат за секога, и никаква сила не може да ги разколеба во това, а най-малко србската фалшива история и нивната по-долна култура. Това високо самоузерение на македонецотъ не дава да влезе ниедна сърбска идея во богатата со идеи македонска душа!

Напразно се тешат некои срби оти во Прилеп манифестантите се викале македонци, а не бугари. Они не знаят оти това е дело на две-хилядигодишча македонска политичка мадрост! Немат кураж да отворат очите и да видатъ оти между нас нема делене, нема подвоеностъ. Сите македонци едно мислат, едно сакат и за едно се борат. Никой не може да разклати това идейно единство на македонците, нити сега ни во веки веков.
И как да не се бори, манифестира и бунтува той народ, кога е економски до кожата оголен, кога му са разорени сите култрно-просветни дела от 1912 год. и кога нема никакви политически свободи?

Во целъ светъ се знае оти Македонскиотъ вопрос не е решен оште! Оти македонците под това национално, политическо, економско и духовно робство изгубия сичко што имая! Само оште им остана голиот живот, смелиот дух, тврдата вера во свобода и решеноста да се борат за свойта златна слобода против това црно и проклето ропство.
Србите това го знаять, но немат кураж да предадат доброволно власта на нашиот народ, како во Хрватско.

Но Македонците са спокойни и долбоко веруват во своята слобода, коя скоро ке дойде овака или онака!

Co братски чувства честитаме на младите Илин-денци отъ 2— VIII—1940 година, достойни заменици «а Илинденци отъ 2—-VIII—1903 година, над чиот свештен прах долбоко се кланаме!

Македонски Народен Покрет
(МАНАПО)

Дим. Гюзелевъ

В. "Зора", 29.7.1941 г.

1912 година в Солун

2010-03-16T09:45:00.004+02:00

Царевна Миладинова-Алексиева*

Тежка влажна есен падна над големия град. Ситен студен дъжд ръми, ето цели дни.

Необичайно. През другите есени сме имали прекрасно слънчево небе тука, край лазурния бряг на тоя благословен от бога юг. А сега небето е тъмно, готово да изсипе върху главите ни цялата си тежка оловена маса.

Тъй започна, тъй изглежда ще завърши новата война - все с дъжд и влаги. Така в напрегнато очакване за народно освобождение се стегнаха сърцата и душите на всички българи в този голям крайморски град. Така всеки, рано и вечер, запитваше где са нашите. Кога ще влязат в града? Преминали ли са вече поленинските (дойранските) и на Круша планина височините? Крачат ли бързо към бреговете на южното море, както в началото.

Спотаени, ние си шушнехме тихо и плахо един на други. Очаквахме да стане нещо. Очаквахме да зърнем на бреговете на Бялото море твърдия като гранита на Пирин наш войник. И все пак не можехме да се избавим от мисълта за тежки дни, настъпили за народа ни.

Боже Господи, все войни ли ще водим ние!

Още са пред очите ми дните на снежните бури и бурите на Руско-турската война, които лежаха на плещите на българския народ през седемдесет и седмата - седемдесет и осмата година. Тогава ние, народните учители, събирахме наоколо си девиците, майките и децата. Учехме ги да бъдат търпеливи, да имат упование в бога. Утешавахме ги. Насърчавахме ги. И ние, и те мислехме за утрешния ден, за възторзите на целия български народ, които не закъсняха да дойдат за България, за българската държава, за лелеяната мечта на толкова поколения, преживели тежко вековно робство.

[+/-] ...виж целия текст

…
Тръпки ни побиваха за мъките и очакванията на нашия народ тука, в този прекрасен крайморски град, дал гостоприемството си на хиляди и хиляди добри и крепки българи.

Вярата ни и сега е безгранична. Любовта ни и сега няма край - вярата ни и любовта ни към храбрия воин, който трябваше да надмине бащите и дедите от Шипка и Плевен.

Студените дъждовни дни продължиха да се нижат един след други - все така монотонни. Само далечният пукот на пушките и грохотът на оръдията нарушаваха покоя на тия смесени от радост и тъга дни.

Мъката от неизвестностите на утрешния ден бе голяма. Голяма бе мъката и от непрекъснатите вражди, които се сипеха върху ни дотогава от чуждоверски и чуждонародни зависти.

А имаше защо да ни завиждат. С трудолюбието си, с постоянството си българите бяха придобили в големия беломорски град първо място сред другите просветени общества. Училищата, гимназиите, общината, културните ни институти, многото български квартали в града цъфтяха.

Нашият народ бе телесно и духовно здрав. Господ бе сред него. Църквите бяха винаги пълни. Хората бяха внимателни, човечни и милостиви помежду си. Имаха високо чувство на отговорност за думите си, за делата си.

През крайните дни, преди да влезе нашата войска .в града, мъката се увеличи, не намаля. Съюзниците бяха пред града - някъде към полето от запад. Те бързаха да влязат първи. Да изместят нашата войска. И влязоха първи, преди нашите да се окопитят.

Потресени, сърцата ни се свиха от болка.

Така настъпи последната вечер. Дъждът продължаваше да преваля на милиони малки прашинки. Като че ли без начало и без край. Никой няма покой. Всички броим часовете, минутите. И изеднъж светна пред очите ни. Електрически някакъв ток обхвана всички. Като гръм из тъмното черно небе се разнася вестта - нашите[1] идват!

Урааа!

Сълзите бликат обилно. Гласът е задавен. Ураган от чувства някакви задушава гърдите. Думите като тежки камъни залитат в гърлото. Неми стоят двадесет хиляди[2] добри български граждани от беломорския трад пред настъпващата велика радост… Сливат се сърцата на брата-войник и на брата-роб!

В слух и взор се превръща целият град през тази тъмна като рог нощ.
Чудно. Тактът иа барабаните е същият, едновремешният такт на барабаните от Шумен, от другите войни с турците. Същи бяха и звуците на бойните тръби. Те процепваха нощната тишина и пробуждаха всичко живо в града.

Като че ли отново се нижеха вековете на българското минало.
Било ли е същото през Калояновите нощи - пред крепостните стени на Солун, преди седемстотин години? Най-сетне славните рилци[3] са при нас! Преминали толкова премеждия и опасности, те са в града на всебългарските и всеславянски просветители Кирила и Методия. Мокри до кости, рилци маршируват бодри и горди!

А нощните им лагери сред големите дворове на гимназията издават безкрайна мистична прелест - основата на нашия живот. Прелест - мила и свидна, буйна и тиха. Някакъв потаен свят на миналото се издига от полусветлите и полутъмните фигури на насядалите около огъня наши войници, дошли ни на гости от Осогово[4], от Велбужд и от Рила.

Това не бе действителност. Това бе балада на българската военна слава, балада на тази паметна беззвездна нощ край Бялото море.

Ах, тия насядали купчини от български войници, с техния изпечен от ветровете вид, с брадясалите им лица. Тези пожълтели бели ризи на гърбовете им, седмици цели непригледани и непрани от благословената ръка на българската майка! Тези кални ботуши! Тези изпокъсани и мокри шинели!

Ние не знаем четката на кой художник би най-добре предала жълто-червените и синьо-червените пламъчета на разжарената клада, отражаващи се в живите и бодри очи на войниците, играещи с лицата им, с дрехите им, с движенията им. Тази обгорена нощ, нощ с толкова много светли видения, с толкова тъмни, неуловими багри, нощ, прилична на някаква магическа пещ, из която изскачаха и прелитаха многоцветни чудновати пеперуди, спиращи ту на косматите гърди на нашия “чичо”, ту на стоманените части на пирамидите, образувани от пушките, ту на крепко сложените рамене на тези мъжаги из Балкана, преминали толкова друмиша и урви, за да стигнат до нас! А копнежът на сърцата им към родната стряха? Той се четеше във всяка тяхна дума.

Това бяха часове и дни на висок народен подем, на повдигнат дух, на голямо народно щастие. Всеки се надпреварваше да облекчи участта на войника-брат. Всеки бързаше да го нахрани и напои. Всеки се надпреварваше да вземе у дома си двама, петима, десетмина братя. Народ, достоен за достойна родна войска; народ с душа, изтъкана от любов и копнежи по родна земя, с поток от здрави чувства.

От кои ли врати на крепостните стени влязоха в града осоговци и рилци? Повтори ли се пред крепостните стени и сега церемонията със забития меч на Калояна отпреди седем века? Кой предаде града? Кой отвори широкия друм за победоносния марш на полковете?

Ликуват всички. Примесват се съюзните войски. Крепнат упованията за бъдещето на българите, на българския народ. Никой и не мисли за злата орисница. Кой смее да дебне стъпките ни!

Училищата, някои казарми и болници, многото частни домове са пълни с наши войници. В града се установи редовна българска поща. Уреди се българска власт за българските квартали. Трибагреното българско знаме гордо се развява по най-високите сгради. Вековни стари църкви се пълнят с наши войници и граждани богомолци.

Но едва-що бурята на тежката война затихна, ето ти нова буря. Нова страшна буря се разрази над главите на гражданите от тоя град.

Не е лека човешката и народната съдба.

Скоро разбрахме, че не ще ни оставят свободно да живеем и да се развиваме. Вчерашните паради и тържества пред солунската “Св. София” се превърнаха днес в огнища на пушечен и картечен огън. Невинна българска кръв отново заблика. Затвориха се сърцата на гражданството пак.

Какво стана сетне?

Каквото и да стана, българският дух не биде убит!
В скрижалите на родната история този български дух отново записа, че над всичко българинът знае да обича българското име и българската земя.

Отново загърмяха оръдията. Този път - в центъра на самия град.

Току пред самата наша къща бе поставено най-заядливото от тях. Всяка минута то страшно бумтеше и стреляше към българската община, в която се бяха залостили шепа наши юнаци.

По-малките ми деца бяха с нас. Те се гушеха в пазвите ни, също както децата на Шумен се гушеха преди толкова десетки години от паметното хилядо осемстотин седемдесет и осмо лето.

Този път бе още по-страхотно. Нападнаха и училищата, Бедните деца от училищата, каква храброст, каква обич към българското име и българския род показаха те!

И най-сетне бурята спря. Нови тъжни страници записа историята за нашия народ. Ние всички бяхме разпръснати като пилци. Нерадостни дни отново се заредиха. Мен лично и моите близки отнесе един голям презморски параход. Отнесе ни на изток към Цариград, сетне на север към Бургас, и най-сетне към София, към обетованата братска земя, която бях познала и дълбоко обикнала от годините преди Освобождението.

“Сбогом, прощавай, бащин край,
Води те скриват веч…”

Сбогом, отново изгубен роден край на благословения юг.

Такава е била нашата съдба. Тъй е отредил всевишният! Неговото дело е велико! Той няма да остави нашия народ!

Сега отиваме на север. Както толкова пъти са се прибирали нашите прадеди от морето към своите планини, така сега и ние се прибирахме в братска земя.

Отново там ще ни погали свежият лъх на Балкана. Отново оттам ще долавяме далечния крайморски чар и ще копнеем по него!

А сега - сега трябва да се работи. Да се работи в полето на духовната всебългарска съкровищница.

Ние можем и тук да бъдем силни, и даже още по-силни. За няколко десетки години ние много направихме. Но то не стига. То съвсем не стига. Нова вяра в собствените ни сили, в силите на родната ни обич трябва да събуди сърцата ни и умовете ни към нова работа.

Из книгата на Царевна Миладинова "ЕПОХА, ЗЕМЯ И ХОРА".
Бележки:

1. Българските войски влизат в Солун на 26 или 27 октомври 1912 г. Според Георги Белев (последният директор на българската мъжка гимназия в Солун) те са влезли “официално и тържествено на… 29 октомврий”.

2. Българите в Солун през 1890 г. наброяват 10 000 жители.

3. Има предвид Седма рилска дивизия.

4. Става дума за областта Осоговие около Осоговската планина.

* Царевна Миладинова-Алексиева е дъщеря на Димитър и племенница на Константин Миладинови от Струга.

За национализма и демократическото чувство през Възраждането

2010-02-27T11:37:00.004+02:00

Симеон Радев

(Въведение към т.1 от "Строители на съвременна България", което по незнайни причини не е включено в най-новото издание на книгата)

Когато султан Махмуд, който бе унищожил яничерите и намислюваше вече Хатишерифа, прати да питат Метерниха, върху какви начала трябва да преустрои царството си, австрийският канцлер го посъветва да се придържа за ония качества на националния дух, чрез които турците са основали своето могъщество.1 Подобна горе-доле мисъл се среща и в Политиката на Аристотеля, който има предчувствието за почти всички открития на бъдащите социални науки. В по-ново време школата на традиционализма, която почива на позитивната философия на Огюста Конта и която би могла да търси подкрепа особено в германските историци от средата на миналия век, открива в миналото животворните духовни сили, които господствуват над формите на съвременната култура.

Миналото, от което България е получила струите на своя нов живот, е епохата на Възраждането. В нея трябва да търсим добродетелите на духа и на волята, чрез които българският народ възмогна над трудностите на една млада държава и над рисковете на една бурна история.

Първата отличителна черта на нашето Възраждане е, че то бе просветително. Докато сърби и гърци се втурнаха на политическата сцена на ХІХ-я век с пушка в ръка, българският народ почна своето ново битие, печатайки книги и откривайки училища. Един дълъг период на народно самообразование предшествува у нас сериозния опит за революция. Тъй се създаде традицията на просвещението, която поддържа до известна степен равновесието между политическия напредък и умственото развитие на нашия народ.

Другите две особености на Възраждането са национализма и демократическото чувство.

Под името национализъм ний не разбираме народното съзнание и любовта към отечеството: тия качества са твърде общи, за да могат да послужат като характеристика на едно поколение и като релиеф на една епоха. Това, което ний наричаме национализъм на нашето Възраждане, това е самонадеяността на националния дух, това е устремът към големи исторически съдбини, това е вярата, че българският народ е призван да владее над Балканския полуостров. Всички силни политически умове на Възраждането: Раковски, д-р Чомаков, Любен Каравелов, бяха националисти в тая смисъл. На тия, които мечтаеха за една мънинка България между Дунава и Балкана, д-р Чомаков казваше в Цариград: "На българския народ са нужни три морета!"2 Любен проектираше една югославска конфедерация, в която на българите предстоеше господствующа роля, а Раковски подчиняваше на своята фантазия и историята, и филогията, за да окрили своето поколение с патриотическата амбиция, която поражда спомена на едно велико минало.

[+/-] ...виж целия текст

Покрай националистическия тласък на Възраждането съществуваше едно течение, което на първо време се наричаше чорбаджийско или старо. То се състоеше от боязън пред бъдащето, от недоверие към силата на народния дух и от упования за чужда помощ. В Букурещ това течение се олицетворяваше в паметната "Добродетелна дружба", известна на новите поколения не толкова по своята дейност, колкото по жестокия хумор, с който я преследваха революционните писатели на емиграцията. В Цариград "старите" се групираха около Кръстевича, Бурмова, Григория Доростолочервенски; когато имаха повече шансове за победа, към тях се присъединяваше и Марко Балабанов.

Стълкновенията между тия две течения бе епизодично между емигрантите в Румъния; тук революционният националистически дух господствуваше почти всецяло3. В Цариград чорбаджийският дух бе силен и заставаше упорито по пътя на националните задачи. Борбата между "националисти" и "стари" съставлява в морално отношение най-драматическият изглед на църковния въпрос.

"Старите" се боеха от угрозите на патриаршията. Те не вярваха, че националният дух на българите ще устои срещу един разрив с вселенската църква. Повлияни от руското посолство, което искаше преди всичко да запази единството на православния свят, те бяха готови на най-големи жертви. Да бе зависело от тях, Екзархията щеше да остане едно васално учреждение, простиращо своята власт над една осакатена България. Националистите: д-р Чомаков, П.Р.Славейков, Др.Цанков, Т.Икономов, Панарет, Методий Кусевич, спасиха българските земи от това духовно разпокъсване. Те се възпротивиха на внушенията на руския посланик, защото не чакаха избавление отвън, а разчитаха на собствените сили на нацията, те не се уплашиха от заканите на Патриаршията, защото знаеха, че схизмата няма да спре българския подем. Вярата в духовните сили на своя народ им даде откровението на истинската национална политика и обезпечи тържеството на тяхната непримиримост.

Да се говори за национализма в революционното движение е излишно, защото той е общоизвестен. Българските въстания нямаха непосредствен успех, но те са, които дадоха повод за нашето освобождение. Изследванията на френския историк Ханото, бивш министър на външните работи и приятел на Русия4, доказват, че Руско-турската война не е влизала в плановете на руската дипломация и че до самото навечерие на войната Александър ІІ не е знаел дали ще воюва с Турция или с Австрия. Значи, националистите на политическата борба, революционерите, със своята самонадеяност, с предприемчивия си дух и с любовта си към рисковете предизвикаха освобождението на България, както националистите на църковната борба запазиха духовната цялост на българското отечество.

Като споменем след национализма и демократическото чувство, няма да изчерпим цялата характеристика на Възраждането, но чини ми се, че ще сме изброили вече неговите победоносни сили.

Демократическото чувство някои историци забелязват у българите още в първите времена на тяхната политическа организация. То оцеля през всичките тъмни времена на нашето минало и в зората на Възраждането се явява свежо и могъщо. То се заключава в едно всеобщо стремление към свободата и главно към равенство. Българинът е враг на йерархията, била тя социална или политическа. Щом той се пробуди, виждаме го да се бори еднакво срещу чорбаджиите, както срещу фанариотите. Повикът срещу чорбаджиите не утихна вече никога в българския печат от неговото основание досега.

Още в 1857 г. "Българска денница" даваше потресающи сведения за тоя вид крепостничество, в което българското селско население около Елена бе поставено спрямо няколко семейства, облечени от турските султани с феодална власт. "По сичка България се оплакват от чорбаджиите и разказват ни, че тия чорбаджии са по-лошави и от турците и фанариотите. Ние вярваме, че всичко това е истина, защото хиляди доказателства стърчат пред очите ни", пишеше в. "Свобода"5 в 1872 год. А в. "България" издаван, както е известно от Д.Цанкова, в една остра статия под наслов "Чорбаджии и чорбаджийски мекерета" характеризираше още по-грозно чорбаджиите. "Свищовските чорбаджии (Д.Цанков, техен съгражданин, ги познаваше добре) освен че са лукави лицемери, светокрадци, безбожници, предатели, набедители, грабители, хаинджии, с една дума изедници, сиреч дето са ограбвали черкови, училища, сироти, сирачета и сиромаси, скритом и на много са изпили кръвта с помощта на фанариотските владици, освен казват дето вършат тези общочорбаджийски тайни, има и таквизи, които и явно в търговията са показали грабителство с помощта на лъжовното банкрутство, сиреч има мюхлюзи и вагабонти." Какъв лукс от позорящи епитети и какво буйно обществено чувство! Социалистите не можаха да изобретят по-късно по-жесток език спрямо буржоазията. Във всичките периодически издания от тая епоха се издигат негодующи гласове против гневът и експлоатацията на чорбаджиите. "Чорбаджията не убива, пишеше един по-умерен автор в "Български книжици"6, но той граби безпрестанно и без милост." Същите тежки упреци хвърля и хрисимата инак "Българска пчела"7, която отбелязва една печална прилика между "фанариотите и чорбаджиите".

Без съмнение имаше между чорбаджиите хора патриоти и добродетелни. "Както между старите чорбаджии, пишеше "Македония"8, имаше достойни и народни человеци, които правеха въобще почест на народа, тъй между днешните млади чорбаджии мнозина знаеме ний человеци, с чувства и колко годе просветени, да разберат и да се трудят за доброто на народа си, затова и отблъскваме укорът въобще върху чорбаджиите."

Но и тези чорбаджии народът ги търпеше по неволя като водители, но не ги обичаше. "Положението ни днес, пишеше "Турция", не ни позволява да минем без чорбаджиите. Нека ги употребяваме в общите си работи прочее... Нека се възползваме от тяхната опитност и от техните съвети."9 Съюзници по необходимост, чорбаджиите оставаха обаче пак антипатични като класа, олицетворяюща социалното неравенство и економическия гнет.

След основаването на Екзархията борбата срещу тях се поднови още по-буйно. Чорбаджиите поискаха да внесат в нея свой дух. Свободомислящите дейци за независима църква искаха, напротив, да демократизират нейното устройство. В една статия, озаглавена "Двете касти и власти", "Македония" пишеше:

Когато българският народ въстана против гръцкото духовенство, той намисли един идеал на обществен живот, без отличителни съсловия, върху здравите и възвишените християнски закони. Той си бе помислил, че чистонародното българско духовенство, което би възлезло на властта единствено чрез волята и силата на народа, ще схване своя задатък, който е: да се съедини в един дух със стремленията на народа и да тръгне с него на борба против гордата онази каста на чорбаджиите, да затрие нейната сила и нейното влияние, а с нея и всичките отровни зарази, що излизат от нея като из тяло изгнило, холерическо и към зло само настроено.10

Авторът на тая почти революционна статия – заради нея турското правителство спря "Македония" – отбелязваше, че под Екзархията се подновявали всичките злоупотребления, поради които гръцката църква била тъй омразна народу. "Чорбаджийството, пишеше тя, се потруди да уплете в своите примки народното наше духовенство, да се съедини с него, за да последва и занапред своето върху народът владение с тази разлика, че по-преди то правеше това чрез сътрудничеството на гръцкото духовенство, а сега го направи с помощта на самото наше българско духовенство." Следваха обвинения, че чорбаджиите заграбвали църковни имоти, присвоявали си училищните сгради, злоупотребявали с народните подаяния, с една реч упражнявали "едно решително владение и тиранизъм върху беднийт народ". "Могат ли да се преброят, питаше "Македония", техните неправедни отмъщения върху беззащитните хорица и техните гнусни клевети пред правителството, чрез които те са гонили и съсипвали по-независимите онези, които не са рачили или не рачат да се подлагат на тяхната непросветена, дива и едва ли не скотска воля?" Трябва възмущението против чорбаджиите да е било тогава твърде буйно, за да дръзне един вестник, издаван в Цариград под надзора на турската цензура, да им хвърли с такава ярост обвинението в предателство.

Това обвинение бе, както е известно, постоянният вик на революционната българска преса в Букурещ. В чорбаджийството революционерите виждаха някакво многоглаво чудовище, седнало на главата на българския народ и впило в него своите нокти. За тях думата чорбаджия значеше чисто и просто шпионин.

Под влиянието на тия страстни – и в много голяма степен несправедливи – проповеди демократическото чувство у българския народ клонеше да добие форма на някаква сектантска омраза. От друга страна, културата бе доста слаба, за да го възпита, а вестниците не можеха да му дадат още някаква идейна основа. Печатът преди Освобождението твърде малко се занимаваше с теория. Самите водители на емиграцията имаха определено мировъзрение: радикализмът на Любена и сантименталният социализъм на Ботева се изразяваха в много смътни пориви. Още по-малко можем да търсим някаква доктрина у цариградските публицисти, които бяха въобще по-чужди на големите умствени течения на времето. В действителност със своята агитация и със своя печат "младите" развиваха в интелигенцията и в еснафа индивидуалистически дух, бунта против политическото неравенство и социалната йерархия, жаждата за свобода – с една реч една силно демократическо настроение, крепко свързано с българската действителност посредством омразата към турската тирания и към чорбаджийския гнет.

Ний се опитахме да изложим в настоящата книга борбите между двете главни течения в новия български живот и въздействието, което те упражниха върху младата държава, както и върху делото на националното обединения. Имената на тия течения се измениха, но основната им характеристика остава същата: от една страна, вярата на националистите в силите и самостоятелността на българския народ, от друга страна, капитулацията на "старите" и на русофилите пред трудните проблеми на народното дело или пред угрозите на чуждия натиск.

Да се извлече една философия от тази бурна епоха на новата ни история би било много смело, тъй като тя е много близко до нас и за едно обобщение липсува нужната перспектива. Би могло обаче да се твърди, че там, гдето българската политика е оставала вярна на здравите народни традиции, там, гдето се е вдъхновявала от духа на Възраждането, там, гдето е била едновременно националистическа и либерална, предприемчива и самоуверена, смела и упорита, там тя се е завършвала с пълно тържество. В тая смисъл историята на тая епоха е една епопея на българската енергия.

1 Les memoirs de Metternich – Понеже нямаме на ръка тия мемоари, не ни е възможно да посочим кой том и на коя страница се намира въпросното писмо на Метерниха.

2 Според разказа на Негово блаженство Йосиф І.

3 В последно време Любен Каравелов се бе разочаровал в революционните средства, но и в книжовната дейност, на която се предаде, той остана националист.

4 Gabriel Hanotaux. Histoire de la France Contemporaine, четири тома. – Г-н Ханото, който се е ползвал от неиздадени документи – между които от ръкописните мемоари на граф Шувалова и на Каратеодори паша, – дава най-пълната досега дипломатическа история на преговорите, предшествующи Руско-турската война.

5 Свобода, бр.44, 1872.

6 Български книжици, 1868, кн.4, стр.83

7 Българска пчела, 1864, май, 12

8 Македония, 1867, 30 декември

9 Турция, 1872, 18 март.

10 Македония, 1872, 25 юли.

За "Строители на съвременна България"

2010-02-27T11:16:00.003+02:00

Йосиф Хербст

През деня си между мои другари и близки познати ставаше реч за току-що излязлата последня книга на Симеон Радева. Аз я бях само попрелистил, от събеседниците ми малцина я бяха само видели, никой не беше я чел. Въпреки това, когато аз заявих, че ще пиша нещо за тази книга, чух закани, градуирани между вечната вражда и непоздравляването. Това трябваше да кажа, когато се наемам да въведа Симеон Радева в кръга на читателите на „Пряпорец", макар че в случая поемам отговорността само на оня, който въвежда една вече позната личност в известно за нея ново общество.

Готовността която извършвам този приятен за мен дълг, може да се мери само с голямата наслада от внимателното прочитане на книгата. Анонимно издадена, тя щеше веднага да наводни цяла България, но и такава, каквато ни се връчва, против нея ще бъде безуспешен всякаква conspiration de silence; навярно тя най-напред ще бъде четена от ония, що най-много я псуват, нея и автора й, ще четат и ще мълчат, ще мълчат и ще четат, а за да си отпочинат, пак ще запсуват. Хубава препоръка за една история — чувам вече мнозина да възразят. Но това ще да са тези, които не са навикнали веднага да правят разлика между история и историография; ще се сърдят и всички ония, които считат историята за бог знае каква наука, които искат непременно разстояние (от място и време) към събитията; ще се намръщят всички „епитропи", които са навикнали да не говорят нищо лошо за умрелите и които от страх всякога, овчедушно бъблят: „Сега не му е още времето да се разправят тия работи." Има хора от „историографическия еснаф", които ще се сетят, че Симеон Радев не е „свършил по историята", и ще го задърпат за косите, а книгата му ще разнищят, за да търсят метода му. Нека им спестя труда. Методът му е ясен и недвусмислен като шамар: не желае да бъде скучен. И цели 835 страници той майсторски изпълнява това...
нежелание. Има мнозина, които за голямо съжаление твърдят, какво само скучното и неразбираемото „сигурно" се е случило", и от тази гледна точка критикуват историята или по-добре историографията. Симеон Радев споделя и мнението на Prosper Me'rimee, ".който казва нейде: „je n'aime de l`historie due les anecdote.

Но самото заглавие на книгата издава метода му: Строителите на България! Той се занимава с личностите, ала като скептик не забравя да изтъква социално-психическите сили. Това са не строителите на България. Малки, големи X, У, Z, Стоян Драганов, Петкан. Да, но те не издигнаха българската държавна сграда в безвъздушно пространство, а сред две доста диференцирани обществени течения, които Радев изследва до първоизточниците им. Между тъй наречените строители има такива, които ни се представят като прости зидари: носили са само вар и тухли. Всички тия Радев не е поставил на никакъв пиедестал. Не стоят те по-далече и по-високо от мастилницкта му. Вярно е, че едни е рисувал с любвеобвилна четка, други просто е фотографирал, трети е карикатурил. В книгата срещаме хора, човеци и няколко мъже. Към тия последните той с вещина прилага рембрандовскпя маниер: виждаме ги осветени от оная страна, която е и тям, и Радеву най-благоприятна. Всички портрети обаче са ретуширани.

Той гледа на всички и на всичко в епохата, що описва, през темперамента на един националист, на един македонски българин и на един нерусоф
ил; на националист, който навярно във II том ще бъде вече стамболовист, на нерусофил, който може би, описвайки периода до 1894 г., ще се представи вече като русофоб; македонските си очила обаче едва ли ще свали и когато стигне в историята си до „днешните времена". Всеки от строителите на България се изпитва от Радева върху „македонския булижник" и след това го изкарва да позира или го настанява пред фотографическия апарат. Въпреки всичко това Радев ниже на верига историческите събития около тези строители и ако всяка верига е толкова силна, колкото най-слабата й брънка, то безпристрастният критик (на този последния според моето разбиране по е нужно безпристрастието, отколкото на историографа) ще трябва да признае, че историческата картина на България през царуването на княз Александра е пълна и точна. На всеки случай е поучителна и най-важното много интересна. Радев, бляскавият вестникар, най-много е помагал на Радева — историографа.

От редакционната си килийка, дето като никой друг е можал да наблюдава много човещини, той е занесъл със себе си в работния си кабинет на волен историограф много ценни помагала: във всяка редакция се пише историята на вчерашния ден, понякога по-мъчно, при по-големи неудобства и с по-голяма отговорност, отколкото историята на една цяла отминала епоха. Радевата книга ще има много читатели, защото ги заслужава. Ако тези редове поувеличат интереса към нея, ще считам, че това е най-малката услуга, която съм могъл да принеса за възнаграждаване на такъв един ценен, прилежен труд на моя отличен събрат.

В. „Пряпорец", бр. 49, 21 февруари 1910 г.

Каквото е писано, това ще е

2010-02-24T01:46:00.003+02:00

Димитър Талев

Започваше лятото на 1903 година.

През месец април се отвори в село Смилево, в пазвите на Бягла планина, конгресът на ръководителите от целия Битолски революционен окръг. Изпратени бяха тук пратеници от всички райони на окръга. Председател на конгреса беше Даме Груев. Една добре въоръжена чета се движеше из околностите на селото и пазеше конгресистите от всяка изненада. Други въоръжени люде пазеха самото село, поддържаха пощата и всички други необходими служби. Малки групи, по двама или трима въоръжени люде, бяха изпратени накъм околните села, по пътищата и проходите. Смилевци до един, и мъже и жени, бяха на някакъв пост, на някаква служба при конгреса. За смилевци дните на конгреса бяха празник, бяха дни на обща радост и гордост.

Започна се на конгреса спор, да има ли въстание, или да няма.
— Въстание! — дигнаха глас най-напред пратениците от Костурско, от Охридско, от Демирхисарско. — И по-скоро, да не се бавим повече!

Дочуха се и други гласове:
— Не бързайте. Не сме още готови. Нека приберем и храната от полето.
Застанаха насреща пратениците на Прилепско:
— Ние сме против секакво общо въстание. Безумно ще бъде да се дигнем с голи ръце. Немаме оръжие.

Като изслуша всички докрай, Даме Груев стана от мястото си и рече със звънливия си глас:
— Е, хора! Не си губете времето да разрешавате въпроса, дали ще има въстание, защото той е решен. Свършена работа! Сега говорете за въстанието — как да го направим, кога да го направим.

Започнаха нови разговори и спорове: за оръжието, за бойната подготовка, за прехраната, за деня на въстанието и да бъде ли то масово, или само четнишко. Избра се и Главен щаб на въстанието начело с Даме Груев. Реши се да се подпомогнат с оръжие слабо въоръжените райони; в четите имаше военни люде — реши се те да се погрижат за военната подготовка на боиците, да разработят бойни планове; Главният щаб да влезе във връзка с Централния комитет на Организацията и с другите революционни окръзи и общо да се установи денят на въстанието, но да не бъде тоя ден по-рано от месец юли, за да бъдат прибрани храните от полето. Изработи се и „Въстанически дисциплинарен устав“. Тогава се заговори и за мирното турско население. Груев каза:
— Турчин или християнин, не пречи ли, не прави ли зло, и косъм не бива да падне от главата му!

И се реши още: въстанието да бъде четнишко, да излязат от всеки район чети от по 20 или 30, или 50 души, за да не се излага на турската ярост целият народ и за да продължи борбата повече време. Тогава се чу един бодър, весел глас:
— Аха! Започнете вие еднаж, пък да видим к си ще спре тоя народ…

В същото време, докато в Смилево се вземаха решения по предстоящето въстание, по стръмнините на Бигла планина отекваха гърмежи и трясъци — борбата на поробения македонски народ се разгаряше, събитията не спираха своя ход.

На 15 април започнаха атентатите на „Гемиджиите“ в Солун; шумната, разноезична, комерческа столица на Македония занемя от ужас пред пламъците на чуждестранния кораб „Гвадалквивир“, при взривовете в основите на банка „Отоман“, на избухващите бомби по разни части на града и няколко дни наред, пред героичната смърт на атентаторите — люде на шестнадесет, на осемнадесет, на двадесет и няколко години.

На 21 април падна в сражение с турски аскер в село Баница, Серско, Гоце Делчев. Апостолът пристигна в Баница на 19 април. Тук дойдоха и серската чета с воиводата си Георги Бродалията, също и драмската чета с воиводата си Димитър Гущанов. Събраха се около двадесетина души четници и се настаниха в две къщи една срещу друга; Делчев беше с двамата воиводи и с още неколцина четници, а другите бяха в отсрещната къща.
Денят 20 април мина спокоино и дори весело. Другарите на апостола забелязаха, че някаква едвам доловима сянка забулваше неговата широка приветлива усмивка, макар че той, както винаги, все гледаше да поддържа сред тях весело, бодро настроение. От време на време замлъкваше внезапно и негли се ослушваше в мислите си. Най-сетне той каза:
— С нашия живот, какъвто е, станах вече и фаталист. Нощеска сънувах, че турци ме удариха в сърцето. Щипската чета е разбита в Карбинци. Милан, брат ми, е в тая чета и може да е убит.

Другарите му се опитаха да прикрият и собственото си смущение с весели закачки, които Гоце подзе и се смееше повече от всички. Наистина, злокобният му сън не предсказваше смъртта на втория му по-малък брат Милан, който загина по-късно, през лятото, в с. Неманци, Кукушко. Дойде и вест, че в Горно Броди довтасал аскер, но и това не развали доброто настроение на комитите. Аскерът през целия ден стоя спокойно в Горно Броди, пък и се знаеше, че дето има комити, там някъде наблизу ще има и аскер.

Настъпи нощта срещу 21 април. По едно време Делчев мина в отсрещната къща да види настанилите се там момчета. Преди няколко дни бяха станали солунските атентати и Гоце разказа на четниците подробности по това необикновено смело дело на неколцина себеотречени македонски революционери. Гоце се прибра в квартирата си, а скоро и цялото село утихна.

Късно след полунощ в тъмнината се замяркаха черни сенки, които безшумно обградиха заспалото село от всички страни. Това бяха към хиляда души аскер, които водеше турчинът Тефиков — бивш български офицер и съученик на Делчев от Военното училище. Изглежда, че той знаеше кого бе дошъл да търси в Баница. На разсъмване турците започнаха да претърсват една след друга селските къщи, а людете от претърсените къщи събираха и задържаха под стража. Едва сега се разтичаха часовоите от селската чета, която пазеше селото. Една бабичка се втурна в стаята, където спяха Делчев и другарите му, нададе сподавен вик:
— Станете, момчета! Аскер загради селото и търси по къщите…

Наскачаха всички още сънни, скочи и Делчев, който бе заспал през нощта най-късно, измъчван от стомашните си болки.
— Бъдете готови, пък ще видим що е — каза той; другарите му бяха отправили към него мълчаливи погледи да видят той какво ще каже, какво ще направи.
— Каквото е писано, това ще е — промърмори някой от тях.

Откъс от романа на Талев "Илинден".

Кои са най-върли неприятели на един народ

2010-02-21T00:54:00.004+02:00

Добри Войников*

Онова, що поставя в слабост една държава или един народ, онова, що заразява природните дарования и загасява благородните чювства в сърцето на един народ, онова, що скъсява естествений възел, с когото природата свързва морално един народ, и му приготвя яма, за да го упрапасти и погуби, са народоубийствените пороци, загнездени в сърцата !най-паче на онзи народ, който, лишен от моралните подкрепителни сили на високата наука и при самий негов едва заявен живот, става лесно ров на ниските страсти. Безмерното себелюбие, надменната гърдост, ненаситното сребролюбие, подлото скъперничество, ненавистта към еднородний ни брат, завижданието и гонението на неговото щастие, презиранието на всяко негово добро, интригуванието между еднородците ни, нетеглението на всяко общонародно дело, кoeтo не е излезло от собствените наши ръце, заочното укорявание помежду ни: всички тия са най-върлите неприятели на един народ, незасилен в моралния си живот; те са, които раждат раздор и сеят и несъгласие между еднородните му общества; те изнуряват всяка негова едва замогната народна силица; те парализирват всяко заявено стремление и всяко начялно желание в полза на народното му добро; с една дума, те са, които озлочестяват един народ, упропастяват го и го погубват.

„Ний носим, казва един от cтapитe философи, най-върлите неприятели в нас си; не са вънкашните 'неприятели, които ще съборят нашята република (Атинейска), а са вътрешните, които живеят между самите нас.. Когато Филип, цар Македонский, ся готвеше да нападне на гръцката република, прочютий тогас оратор атинский в едно от словата си против Филипа, казваше: „О, мъже Атинейци! той (Филип) не е засилен толкози от неговите собствени сили, колкото от вашите слабости." Когато Крум завоева аварите, попита едного от заробените кои са главните причини, за да пропадне царствто им, а той му отговори: „Причините, що събориха царството ни, са истите, които ще събарят най-силните държави — страстите."

Тези истите страсти, както ни е познато от историята, са дали край на българското царство и са хвърлили народа ни във вековното робувание.

Положението, в което са намирами днес, лесно отпуска свободен вход на тези върли неприятели, за да ся вкореняват в сърцата ни и заразяват всяко благородно дело и спасително за нашата благонадеждна бъднина. Нам ни трябва възпитание, наука, просвещение, образование, единствени преимущества, които дават действително сила за живота на един народ и които са единствените двигатели на неговото достояние и остановители на неговата самостоятелност. Противодействующите на тези морални сили са гореказаните народоубийствени страсти. При начялото на нашето замогвание в народен живот, както сме днес, ний, българете, ся намирами в продължителни в истото време и не съзнателна борба на тези страсти против моралните засилвания. Ний, от една страна, проповедвами народност, просвещение, свобода, а, от друга, копайми яма на ония, които работят за народност, просвещение и свобода; ний ся представими, че разбирами най-добре средствата за въздигание народностите ни, и давами планове за как требва да ся работи, а ний сами нещем да работим нищо; ний съветвами, че трябва да стават пожертвования за народното ни развитие, а ний сами не щем да жертвувами; ний укорявами съчинението и превода на брата си, а ний сами не съчинявами и не провеж-дами нищо; ний ся озовавами в полза на народното ни просвещение, а ний сами завиждами на онези, които работят за него; ний ся препоръчвами за народни, а ний сами презирами онова, що е чисто народно; ний познавами много пътя подземните планове, които ся кроят от старната на един вънкашен неприятел против замогванието на народността ни, а ний сами ставаме му слепо оръдие за постижение на неприятелските му планове; ний проповедвами, че интересите народни са много по-святи от личните наши интереси, а ний сами ги презирами, кога дойде време да ги браним.
Исками ли да ся уверим за истината на тия, що горе казахми, нека всякой от нас попита сърдцето си и попита сърдцето на брата си. Ний нещем да ся впусками в подробните доводи, що говорят силно в полза на тая истина, а щем ся задържи за друг път, кога ни призове по-необходима нужда. Ний премълчявами за сега само и само за да запазими любочестието на некои наши еднородци в Ромъния, което любочестие ний вервами, за да го имат още отчясти. В противен случяй ний сме готови да ги обличим 'публично с фактове в ръка.

Ний казвами на някои наши еднородци в Румъния, защото тий, като са около нас, познавами най-добре народоубийствените им дела, ако и да мислят, че тий под булото на родолюбие крият техните ниски страсти, с които стават най-върли неприятели на народа ни, като искат да му копаят гроба, за да угодят само на користолюбивия си егоизъм и направят от народа ни мocт, по когото да улеснят пътя на опропастяванието народността ни, опропастявание, що ся готви от отвън.

Нека прочее всякой българин, който носи истенско сърдце българско и като верен потомец на Крума, бди като на стража и пази като воен нарушаванието на народните ни интереси от страна на най-върлите неприятели на народа ни, на отечеството ни. Защото нема по-опасни за народа ни, за отечеството ни врази освен тези, що са намират между нас и са готови на всяко време, на всякой чяс да продадат онова, що е най-свято, най-мило и най-драго за всякой чистосърдечен българин, само и само да угодят на егоистическите си страсти: за тех народ, отечество, свобода не съществува, за тях нема на света друго нищо освен тяхната собствена личност, тяхното плътско удоволствие. Защото от подобни най-върли неприятели на народа ни ний сме изгубили славата на нашите предеди, живота на нашата народност, самостоятелността на нашата битност!

Ний щем прекъса дотука статията си, за да не разсърдим повече онези, които ще ся огледат в него като в огледало, а щем остави в резерва фактовете, що ще изображат на явно делата им. Нема съмнение, че онзи, който ся види, под такава категория, ще ся разсърди люто, ще скърца зъби, противо ни, и от яд не ще знае що да говори. В такъв случай нашите читатели ще имат неприятната прилика да го ознаят, защото според пословицата гузен не гонен ще бяга, и сетне онзи, който ся вижда чист от едно народоубийствено пятно, съвестта му остая спокойна и сърдцето му не намира причини да ся разлютява.

В. „Дунавска зора", г. II, бр. 50, 15. XII. 1869 г.

*Добри Попов Войников е български възрожденски учител, драматург, общественик и журналист, музикален и театрален деец, основоположник на българския театър, пръв български режисьор; един от учредителите на Българското книжовно дружество (дешната БАН)

Смърт и погребение на унията в България

2010-02-21T00:44:00.003+02:00

Георги Раковски

Отколе не сме говорили за йезуитската зараза, коя папищашите ищаха да въведат и в наше мило отечество. Причина на това мълчание беше, че нямаше веке що да се говори! Йезуитската брадва удари на камък в България! Покойний дядо Йосиф (Соколски) даде смъртоносен удар на тая сбирщина, като стана и той бедний жертва, далеч от месторождението си, между чужди хора немил и недраг! Подир дяда Йосифа умира в тъмница затворен Николчо Евтимов от Габрово, най-деятелнии орган на тая пропаганда. Миркович зарязва и уния, и йезуити и отива в бесарабските български колонии в Молдава да стане лекар в Болград. Ваклидов, редактор на лъжовния им, вестник, кого издаваха на български в Сан Бенедето, зарязва редакторството и дохожда в Браила с препоръчителни писма до браилските родолюбци българи; да му намерят някоя си работа да може да живее.

Най-после остава Цанков, пусти Цанков! И той горкия приема да остане негде си в България даскал и ето го и него в Трявна да постъпи в това звание. Сега в Сан Бенедето остават си пак йезуитските дервиши самички!... Ето българска уния на какво зло налетя! Българските глави истина, че били корави. Не вземат нито от обещания, нито от папски благословии, нито от индулгенции, нито от пашапорти за в рая: лошави хора! Не щат в рая да влязат!

Нямаме никакво съмнение, че тейзи наши братя българи, разбравши злото, в което можеше да попадне милий ни народ с вероизповедний раздор, нямаме, казваме, никакво съмнение, че тии са се от все сърце веке оставили от йезуитските планове и че оттук нататък ще бъдат истинни родолюбци българи и ще се трудят за полза беднаго ни народа, а най-паче сега, като с преселението искат неприятелите ни да го разорят съвсем. Дано най-после нашето несъмнение излезе основно!

В. „Дунавски лебед", бр. 58, 7. XI. 1861