сряда, 27 август 2008 г.

Политическите отношения на Сръбското княжество с България

Георги Раковски

Многo пъти сме мислили да напишем за политическите отношения на Сръбското княжество с България в днешните времена, т.е. откак това княжество /по силата на Андриянополския договор от 1829/ доби своята днешна полунезависимост и живее и то политично в някакви си ограничени сношения със сузеренската власт и съседните му свободни народи. Но преважни причини са ни спирали досега от това ни намерение. Първата и главна причина е била, че описвайки самата истина и неискрените ходове на политиците на сърбите към българите, неизбежно би било да се появи едно голямо незадоволство и студенина в последните, като онеправдани и изложени на завладетелната хищост на първите. Сърбите направиха на дело вече много такива постъпки, както ще изложим.

Втората причина за нашето досегашно въздържания е била надеждата, че сърбите ще се поправят и ще превземат друг един ход в политиката си, както е праведно и полезно за два съседи народа, сродни по език и по вероизповедание, имащи един и същ неприятел, една и съща съдба за в бъдеще. Но, излъгани в нашата надежда, принуждаваме се днес като верни чеда на народа си да извадим на бял свят тая неприятелска постъпка и да обърнем вниманието на всичките верни синове на отечеството си върху този най-важен за нас предмет.

Нашето описание никак не ще бъде нападателно, но ще бъде като едно приятелско напомняне към нашите съседи братя сърби, дано би могли да ги наклоним да влязат в правия път на съседство и братство. Ние трябва да знаеме и всеки час да си напомняме, че раздорите и несъгласията в старите времена са докарали и нас, и тях в това жалостно днешно положение и че не може другояче да се поправим освен с общо едно съгласие и с братски искрен и любовен съюз. Истина, че на света има и едно начало, че всеки народ, който живее политично, трябва да гледа най-първо своята собствена полза, своето увеличение и своята слава да възвиши, ако и за сметка на другите - на основание правдата на по-силния и на завоевателя. Но Сръбското днешно княжество не е в това състояние относително към българите. То е обкръжено от толкова и такива противни обстоятелства за такъв един успех, щото такава една мисъл и предприятие не само са невъзможни работи за него, но ако си въобразява да ги следва, може да дойде до една жалостна пропаст.

[+/-] ...виж целия текст



Днешната западна европейска политика, както е всякому познато, тъй бодро и занимателно внимава за подобни движения на Възток, щото не щади ни злато, ни сребро, ни проливане на скъпоценния си кърви, да не би се някак си без нейната воля, а най-вече без нейната полза, и най-малката промяна да се случи по тия места. Векът на завладенията и увеличенията за малките и слабите народи вече е преминал и мислите за такива блестящи подвизи се вземат от европейските крепки и силни държави като детински играчки и като смешни мечтания!...

Има и едно друго начало, което, непонятно в самата му права граница от неопитни някои си разпалени глави, действува много в тях и докарва ги да попадат в най-смешни мечтания. А то е историческите права на всеки народа. Истина е, че всеки народ трябва свято да се държи от своите исторически права и да се старай с всичката си сила да ги добие и да достигне пак до тях, но става въпрос само за законните и неотменните свои истинни исторически права, а не на завладетелните права. От последните всеки трябва строго да се пази, защото тогава всичките народи, които някога са имали самобитност, имат да представят с необорими доказателства такива от завладения добити права, които са имали по няколко си векове и от които са се явно ползували. Самите и святите права за зависимите и полузависимите днес народи са да се ограничат в своята народност, т.е. на своят чист елемент. Затова и днешната европейска политика извади от няколко години насам това начало на бял свят, правото народностите, което, ако и да не се навсякъде искрено от нея подпомогнато, обаче се по нещо си добива. Пред общественото мнение в света владее вече всеобщото одобрение на необходимостта от тези права.

Имаме скорошни примери, че зависими народи, кои са искали да прескочат границите на историческите си права в самото си движение за освобождения от угнетителя си, не само са посрещнали големи препятствия, но били са побиени най-много от своите съседи, чиито народния права са искали да потъпчат. Такива бяха маджарите във въстанието о си против Австрия в 1848, които тутакси се видяха нападнати от всичките славяни по самата причина, че гордо поискаха да ги удавят под изключителното име маджари и Маджарско царство.

Народ, койтo е имал свое минало, който има своя писменост и своя народна книжнина, който е вече почувствувал своята мила народност и който е вече наумил да се бори един ден за своя независимост с толковечните и силните си завладетели, не дава никак си да се онеправди и погази от малки и слаби съседни народи. Такива примери се виждат доста в световната история, а най-нов е пред нас горенаведения маджарски бунт, където видяхме славяните съединени с австрийците, своите стари завладетели.

Има друго нещо, на което може нашите братя сърби да облагат своите надежди, че могат да изиграят същата игра в Турция днес, както изиграха пиемонтезите в Италия. Може би тия надежди да се подхранват от някои си умилни погледи на френските политици, които ги карат и да се впускат в толкова безплодни и опасни преплетки със сюзеренската власт. Но ние знаеме твърде добре тия умилни погледи на какви само основания им се метнаха от страна на Франция. Франция, а може би и Англия, показват, че искат да подпомогнат такова едно сръбско движение, но само тогава, когато видят и се уверят, че всичките тия славянски народи в Турско са напълно съгласни и съединени помежду, така че да може сръбското княжество да ги представлява пред света. Но Сърбия не е на направила нищо в тази посока, а с необмислените постъпки на своите политици и най-вече на мнимата си интелигенция е докарала такива големи незадоволства между най-важното и най-ближното му славянско племе, храбрите черногорци и ерцеговци, щото уравнението между двете династии е невъзможно, без да отстъпи една от тях своите права на другия.

Колкото за българите, ако и да нямат още политичен живот, тии обаче досега не са се дали, нито ще искат тъй безусловно да се представят от сърбите пред западните сили. Българите не са вече в онова състояние, както са били във време на първото движение на сърбите и гърците и в руските разновременни битки против турците, да тичат възторжено на бойното поле за кръста и за вярата само и защото боят е против общия неприятел, да жертвуват живот и имение и после не само своето отечество да не добият нищо, но също да бъдат презрени от своите братя и имената им даже да не найдат никакво си място в историята на тях народи, на които са с неизказана храброст помогнали за независимост. Този тъмен век за българите вече мина, тая мъгла на невежество и несвестност се вдигна.

Сърбите са мислили, а може би някои още си мислят, че българите са изгубили военния дух, чрез който тъй славно са се отличавали в миналото, и че сега тия не са друго освен един миролюбив земеделски народ, който от само себе си до никакъв успех и независимост не може да дойде. Това мнение е било общо в Сръбското княжество и оттам е било разпространено и между австрийските сърби. Също така и за духовното развитие на българския народа сърбите имат твърде криви или никакви почти понятия, нищо че са наши съседи братя по език и по вероизповедание. Това явно е дало повод на управляващите на Сръбското княжество да си намислят, че те, имащи полунезависим си политичен живот, могат да усвоят нашия миролюбив и земледелчески народ и да съставят едно велико Душаново царство. Тая велика идея се роди най-напред в незрелите глави на интелигенцията им и тя почна да се разпространява и между простия народ, който до него време не правеше разлика между българина и сърбина и в самите си песни и предания признаваше и проповядваше, че неговите братя българи са имали свое царство в Търново и свои последни царе Шишмана и Страшимира, че в Търново и в Охрида е била българска независима патриаршия и че техния първи просветител св. Сава в Търново се е ръкоположил, там е починал, там е посветен и в Сърбия пренесен.

Интелигенцията се впусна и още по-далеко, тя почна да пише някакви си исторически отломки и да съставя някакви си драми от старите времена с явни укорения и презрения против българите, което почна да възбужда в необразованите сърби една народна мерзост. Българското народно име почна да се взема с една отвратност и някаква си отмъстителна помисъл. Интелигенцията навлече и неопитното правителство да обърне вниманието си за разпространение на границите не по правия естествен ход към Босна и Ерцеговина, където живее негов чист сръбски елемент, но към Видин и София, сърцето на България!

Присвоените в последните времена няколко окръжия, от Българска Морава до Тимока, които още отчасти говорят чист български език, а отчасти примесен със сръбски, доказват явно нашата реч и то е живо доказателство за ходовете на сръбските несправедливи към нас политици. Видин се смята и мисли от нашите братя сърби за тяхно неизбежно за в бъдеще притежание! Много знаменити чиновници мислят и се надяват, че скоро ще видят сръбския байрак забит там и че ще завъртят сръбско коло по веселовидните му равнини! Но при всичко това, те не могат да откажат, че такъв един сияен подвиг без бракя бугари не може се извърши!

в. „Бъдъщност", Белград, края на лятото 1863 г. Правописът е осъвременен.

понеделник, 18 август 2008 г.

Срещу слепите и прости слуги на чужда воля и чужда страна

Георги Марков

Две противоположни желания са ме съпровождали през целия ми път, откакто преди шест години видях за последен път слънчевия гръб на Витоша, до тук, където сега прозорецът ми гледа в тиха лондонска улица. Едното е желанието да забравя всичко, което е било преди — и добро, и лошо. Да захвърля миналото като тежък и ненужен товар, да отсека твърдо и с един замах 40 години от живота си, за да започна от някакво ново начало. Не нова глава, а напълно нова книга, на нов език и с ново съдържание. Винаги ме е привличала идеята за пълното прераждане, което може би е присъщо или на много страдалите, или на много грешилите. Това желание ми казва: „Какъв смисъл имаше да напускаш България, ако ще продължаваш да живееш с това, което е останало зад гърба ти, ако ще заселваш бъдещето с призраците от миналото, ако волните ти и неволни сравнения превърнат настоящия ти живот в литургия за предишния? Ако ще се отдаваш на сантиментални преувеличения по отдавна-отдавна отминала красота, ако ще дириш оправдание на всичко сегашно и бъдещо в миналото?“ Това желание ми повтаря Гьотевата мисъл, че моята родина е там, където ми е най-добре, и ме тласка да се движа из нови страни, да срещам нови хора, да уча нов език, да се опитвам да мисля и живея по нов начин.

А другото желание е това на момчето от приказката за цар Траян с козите уши. Това е трудно удържимият, почти болезнен порив на човек да се изприкаже, да изговори докрай всичко, което годините са натрупали у него, да го излее навън, сякаш то го души, защото принудително е стояло вътре. Желание, което ми казва, че миналото е по-реално от настоящето, защото в него съм се родил и чрез него съм познал себе си, че то е неделима част от тялото и духа, че макар и в друг свят, аз все още непокътнато съм си там — край Витоша, И всичко там е по-живо, по-звучно, по-цветно от това, което е тук, около мен. Желание, което ми заповядва да не отстъпвам моята България на онези случайните хора, които случайно са се родили в нея, случайно живеят там и случайно ще си отидат, защото нито я познават, нито я обичат, нито ги е грижа за нея, защото са слепи и прости слуги на чужда воля и чужда страна. Желание, което ми повелява, че има смисъл да съм тук само ако продължавам да бъда там, че имам привилегията и задължението да разкажа за онзи живот — такъв, какъвто е. Това желание ми сочи умъртвената България, представена от безличието на официалните писания на режима и от отчайващата посредственост на тези, които говорят от нейно име. Както и фалшивата България, представена от неграмотността и пренебрежението на чуждите писания. Всеки път зад нарисуваната картина на безлично съществуване, на лишено от събития съвременно историческо живуркане, зад провинциалното спокойствие на гоголевска заддунайска съветска губерния съзнанието ми протестиращо вижда освен хлестаковци и градоначалници, хора и събития, въплътили по ярък, библейски начин характера на времето, несравнимо по-богати и по-многоцветни от ония, които чуждият господар е поставил на социалистическата витрина.

[+/-] ...виж целия текст



Това желание ме заклева да разкажа каквото знам, така както е било, за да знае светът, че България не е само красива курортна страна, износ на домати и грозде, суверенна република без никакъв суверенитет, народна демокрация без никаква демокрация, безличен обществен живот, скован от тежка полицейщина, безлично покорство, пропито от древната мъдрост „Срещу ръжен не се рита“, безлична литература и осакатено изкуство. България, за която аз искам да разкажа, е страна на нестихващо кипене, страна, където жестове и думи са много-измерими, където всичко е съпровождано от своето отрицание, където сила и слабост, любов и омраза, мъдрост и глупост, смелост и страх вървят заедно — отричайки и утвърждавайки се едно друго. Под привидно спокойната повърхност на българското море върви силно и постоянно течение от конфликти, които откликват на най-важните въпроси на нашето време и обхващат всичко — философия, политика, морал, религия. Когато аз неволно сравнявам живота на един обикновен западен гражданин с живота на един обикновен българин, струва ми се, че разликата е толкова голяма, че животът на първия може да се представи с проста детска рисунка, докато животът на българина днес е главозамайваща плетеница от символи, абстракции и натура. Ние сме подложени на въздействието на далеч повече фактори и сили, отколкото западният гражданин може да си въобрази. Ако западният гражданин се стреми да спечели колкото може повече, нашият главен инстинкт е да не загубим и това, което ни е останало.

Днес ние, българите, сме богатият пример за съществуване под похлупак, който не можем да повдигнем, и вече не вярваме, че някой друг може. Ние не вярваме нито в хартата на ООН, нито в международната дипломация и политика, нито в хуманните намерения, нито в сантименталните съчувствия. Ние сме примерът на съществуване без право на избор и понякога се учудваме, че и така може, че и така са съществува, въпреки съзнанието, че сме обречените човеци, чиито сенки са зазидани в стените на нашия затвор. Животът под похлупака няма хоризонтално измерение. Всичко е разположено по вертикална стълба с две посоки — нагоре и надолу. По тази стълба се разиграва безспирен карнавал на властта на човека над човека, върви манифестация от катерене, бутане, удряне и блъскане, на стремглаво изкачване и на насилствено слизане. По тази стълба се плетат заговори, водят се сражения, прегрупирват се сили, разпалват се амбиции и първични инстинкти и се гаси всеки пламък на благородство и достойнство. И неспирният лозунг, който милиони високоговорители крещят, е, че всеки се бори за щастието на другите. Всички думи, произнесени под похлупака, непрестанно менят съдържанието си. Лъжа и истина разменят своите стойности с честотата на променливия ток. Ние имаме държавници, които нямат държава, личности, които нямат лица, политици, които нямат политика, магазини, в които не се продава нищо, писатели, които не пишат, избори, в които няма избор, съд, който сам е осъден, кражби, които се наричат привилегии, и привилегии, които се наричат кражби, мачове, за които резултатът се знае, преди да са започнали, и престъпления, които са разкрити, преди да са извършени. Линията на нашето развитие е най-невероятният лабиринт. Ако днес вие сте герой, утре може да сте предател, вдругиден могат да ви обесят, а още по-вдругиден — да ви реабилитират и издигнат паметник. Всеки по стълбата може да върши всичко, което му дойде на ума, без никаква отговорност, но с едно-единствено оправдание — че го е сторил за партията. Под похлупака партията — това е най-реалното и същевременно най-имагинерно понятие. Реално, защото всеки усеща натиска и като силно увеличено атмосферно налягане. Имагинерно, защото никой не е видял лицето й. Затова днес ние сме много повече герои на Кафка, отколкото на дядо Вазов. Макиавели ни е толкова понятен, колкото и Ботев, а театърът на абсурда — това е всекидневният ни живот. Ако за всички хора по света Макбет, крал Лир и Ричард Трети са герои от театралната сцена, у нас, в България, те са гражданите, с които живеем и които взимат най-дейно участие в нашия живот. По софийските улици вие можете да срещнете другаря Калигула, следван на почетно разстояние от другарите Талейран и Фуше, а Остап Бендер наистина командува парада. Ние нямаме настояще, а само минало, което е ужасно, и бъдеще, което е прекрасно. Ако мнозина западни граждани прекарват живота си в продължително общение с кучета и котки, ние живеем в най-тесен контакт с хора, в пълна взаимозависимост, ние съществуваме чрез другите и другите съществуват чрез нас, всеки е срещу всеки и всеки е с всеки, защото така повелява законът на оцеляването. В тази невероятно тясна близост ние чувствуваме топлината на телата си, най-леките тръпки, най-недоловимите движения, свикнахме да четем по лицата си и можем да разговаряме с часове, без да кажем дума. А нашите часове са по-дълги от западните, защото съдържат едно огромно и постоянно очакване. Нашите нощи са по-богати, защото освен с мрак ни даряват и с безсъние. Ако западният гражданин познава множество нюанси на седемте цвята на дъгата, ние познаваме великолепно двата най-конфликтни цвята — черното и бялото — във всичките им преходи.

И затова, когато западните революционерчета крещят за коренна промяна на света, за бъдещ щастлив живот при социализма или комунизма, ние искаме да им кажем: „Елате при нас, под похлупака, елате и живейте вашия щастлив живот!“ Те не знаят съдържанието на думите, които бръщолевят, и се опияняват от инфантилните си фантазии. Ние знаем това съдържание. Платили сме най-висока цена, за да го научим. Ние сме видели как зад красивите лозунги на революцията вървят гладни за власт големи и малки акули, видели сме как първата линия на идеалистите неизбежно се подменя от банда безогледни властолюбци, алчни диктатори, агенти на чужда държава, които, веднъж докопали властта, създават най-потисническата полицейска държава и връщат духовното развитие на народа си поне с няколко века назад. Видели сме как изчезват личностите, как се унищожава човешката индивидуалност, как се корумпира духовен живот на цял народ, за да се сведе до безропотно стадо. Видели сме много от тези най-унижаващи човешкото достойнство манифестации, където нормални хора трябва да аплодират някакъв жалък нещастник, който се е самообявил за полубог и има маха снизходително от висините на своята полицейска недостъпност. Видели сме, че единствената цел в живота на тези другари е да държат със зъби и нокти властта, единствените им интереси са тези на собственото им грандоманско съществувание, единственото щастие, за което се борят, е тяхното собствено щастие и единствената служба, която имат, е да служат на чуждата държава — собственик на похлупака. Те си спомнят, че са българи, или пък забравят, че са българи според текущите нареждания на чуждото външно министерство, което ги е назначило. Те са толкова големи патриоти, че на няколко пъти, попаднали в хаос и безизходица, молят господарите си официално да присъединят България и да я превърнат в поредната губерния.

Но не само за тях искам да говоря. Те са едната страна на медала. Другата е тази, заради която трябва да се пише. Взирайки се назад, виждам време, претъпкано от образи и събития. Стотици лица на обикновени българи, с които ме срещна инженерската ми професия и дълговременният ми престой по болници и санаториуми. Стотици лица на писатели, актьори, режисьори, общественици, генерали, министри, висши партийни секретари — горният слой на обществото, където ме заведе писателската ми кариера. Бях облагодетелствуван от съдбата да срещна и да работя с богати и интересни личности, които въпреки разяждащата посредственост на режим и атмосфера успяваха да съхранят себе си. Присъствувах на силни явления, където грозотата на епохата се разсичаше от красиви жестове на отделни хора. Можах да наблюдавам вън от себе си и в себе си сложната двойственост на човешките ни отношения, които диалектиката на времето усложни още повече, като че ли ние сме преходното поколение, след което всичко ще се изясни и на земята ще настъпи или раят, или адът.

Пред мен са тъжните очи на бай Иван Матричаря, който казваше: „Когато те боли, започни да правиш нещо с ръцете си, опитай се да създаваш нещо — и ще ти мине.“ Още чувам алтовия глас на Юлия, която ми повтаря: „Това, че някой е подлец и отрепка, не е основание и ние да постъпваме така!“ Виждам лицата на студентите от бригадата при Мальовица, когато ме питаха: „Как съчетавате убежденията си с привилегиите, които ползувате?“ И сатиричното лице на Радой:

„Човек за човека е брат — разбрали бе, гад!“ И налудното изражение на бившия старши лейтенант Б., който плачеше пред мен: „Ти убивал ли си вързан човек? Какво знаеш ти!“ И Христо, който казваше, че единственият начин да се противопоставиш е като при всеки повод обявяваш публично позицията си… И срещата с момичетата-проститутки, събрани за морален разговор в Дирекцията на милицията: „Че то тялото, другарю, не е най-важното, нали?“… И среднощната „Шуми Марица“, пята за Вълко Червенков… И разтрепераният глас на бай Косьо Кисимов: „Защо не пишете за майка България, брей!“…

Преди да напусна България, трябваше да изгоря дневниците си, водени в продължение на 15 години, но много неща са останали в главата ми свежи и ясни, като че ли са се случили вчера. Подчинявайки се на второто си желание, аз ще се опитам да разкажа за всичко това, защото един ден някому може да е нужно моето свидетелствуване.

Из "Задочни репортажи за България"

понеделник, 11 август 2008 г.

За Любен Каравелов

Пейо Яворов

Няколко едри имена сред едно безименно множество ратници за свободата на шесть милиона роби - ето кое дава опредлена физиономия на българската история, презъ цялата трета четвър­тина отъ едвамъ изтеклото столетие. А между тия имена първо място трябва да заеме името на Любена Каравеловъ, който главатарствува тогавашната бъл­гарска революционна интелигенция и ръководи нейните борби, почти отъ начало, почти и докрай, съ трезвина и политическа далновидность — наистина удивителни за своето време.

Няколко крупни светила на едно огнено-кърваво небе въ робска нощь, адски бурна следъ ве­кове затишие, — ето кое приковава нашите погледи върху епохата преди сравнително ясното време, което настъпи за половината български народъ, заедно съ последната четвъртина отъ миналия векъ. А между тия светила, трябва да признаемъ, Любенъ Каравеловъ е слънце, което се възема на тогаваш­ния страшенъ български небосводъ, и осветява вратоломните пътища на епическия освободителенъ подемъ съ великолепна и незасенима отъ никакви облаци светлина.

Любенъ Каравеловъ е роденъ въ далечното за насъ време, когато хвърлениятъ отъ Отца Паисия лъч въ заспалото българско съзнание се бореше още съ мъгли, които, напластени презъ цели векове,изглеждаха каточе никога няма да се раздигнатъ. И той минува своето детинство и първи юношески години въ родна копривщенска среда, съ Хаджи Генчовски моралъ и дядо Любеновски понятия, споредъ които човекъ живее подъ небето за едната „честь" на сития коремъ и за угодното Богу раз­нообразие, което прави, като християнинъ, съ „безверника" турчинъ. Християнинъ, за когото светов­ната стълба има само две стъпала: едното — на селянинъ т. е. земледелецъ, скотовъдецъ или простакъ българинъ, и другото — на гражданинъ т. е. търговецъ, сарафинъ, или благороденъ г р ъ к . Съ твърде чести отклонения, като лют кеседжия въ планината, или пунгашъ по широки пътища...

[+/-] ...виж целия текст


Родителите на порасналия Любенъ, твърде състоятелни, поискватъ, естествено, да направятъ отъ него „човекъ между хората" и той изрежда въ една-две години най-различните митарства на възможната за роба сполука. Изпратенъ въ Пловдивъ, разсадникъ въ онова време на фино гръцко възпитание и образование, той чисти наргелето на киръ Яни, аристократа съ дълги каравани, и учи езикътъ на боговете — и на фанариотитъ — за да плюе съ отвращение върху всяко гръкоманство презъ цялъ животъ. Изпратенъ въ Одринъ, тогавашенъ центъръ на школуване по цветущия абаджийски занаятъ, той стои съ подвити нозе подъ ниската терзийска стряха, и троши въ безотчетна досада иглата между пръстите си. Изпратенъ въ Цариградъ, широко поле на търговска знатность и лесна сарафска печалба, той пъди, съ конска опашка въ ръка, мухите изъ някаква бакалска кантора и псува съдбата, въ парлива мъка богъ-знай по какво. Но при всички тия несгоди, крилете на младата и и буйна душа оставатъ здрави и непокътнати. И тия криле отнасятъ Любена въ Москва, същи Йерусалимъ за българските младежи, които успяваха да погледнатъ по-далеко отъ своите бащи.

Руското правителство, гонейки политически цели, оказваше най-голямо покровителство на южните славяни, които отиваха да дирят наука и щастие при братския народъ. Характерно е, че Любенъ отминува съ равнодушие отворените за него врата на московското военно училище и се хвърля въ шумотевицата на писателствуващето босячество. И то — само една година подиръ стъпването на руска земя; — за да послужи на своя народъ.

Копривщенскиятъ балканъ може би е навявалъ, съ хайдушката си пъсень, въ душата на Любена, като дете, смътни блянове за някакъвъ щирокъ размахъ по воля. Пловдивски, одрински и цари­градски блъсканици въ живота може би са открили на внимателния юноша всичкия ужасъ на робския български животъ, за да раздухатъ въ гърдите му огъня на една непосредствена болка за угнетения, на една непримирима омраза къмъ угнетителя. Освенъ това, трябва да отбележимъ и треската на духовно и политическо свестяване, която беше обзела народът ни тъкмо по това време. И утилитаристическата руска мисъль отъ шестдесетте години — мисълта на протестъ и горещъ позивъ къмъ борба въ името на доброто и правдата — насочва въжде­ленията и определя пътя на младия българинъ.

Презъ тия години Раковски групираше вече около себе си емиграцията, жадна за народна ра­бота. Но той беше съвсемъ далечъ отъ една категорично-революционна постановка въ принципите на своята деятелность. Хайдутството все си оставаше най-смелия протестъ на потиснатия срещу потисника. И утопичните мечти на дипломатическа основа, за лесно придобита свобода, все още мамеха робските надежди.

При тия обстоятелства Каравеловъ съзнава, че българската нива очаква само желязната воля и умелата ръка на добрия работникъ. И той се от­казва оть неколкогодишната си роля, да проси чрезъ перо руското обществено съчувствие, което, при тамошнитв условия, едва ли би помогнало съ нещо особно. Каравеловъ напуща Русия, за да се установи, следъ година-две скитане по сръбско и маджарско, въ Румъния, дето застава на чело на емиграцията. Тукъ вече неговата проповедь бива насочена да подготви робите за единъ въораженъ протестъ срещу владетеля и да предизвика, посръдствомъ страхътъ отъ общоевропейски заплитни, намесата на великите сили и разрешението на осво­бодителния въпросъ. И той създаде строго опре­делено българско революционно движение, като възпита цяла плеада идеални апостоли на българ­ската революция. Знайно е за всички, Ботевъ и Левски бъха Каравелови ученици.

Прочее, ний дължимъ на Каравелова може би най-хубавитъ страници въ новобългарската история. И като знаем, при какви условия, съ какви средства трябваше да работи тоя човъкъ, оставаме смаени предъ неговия титанически подвигъ. Но Каравеловъ имаше една свята цель: освобождението на българския народ; - единъ великъ идеалъ: възкресява­нето на българското племе.

Родната къща на Любен Каравелов в Копривщица

А къмъ борба за достигане своята цель, Каравеловь бъше вдъхновяванъ само отъ любовь спрямо народа, на чието дело служеше. Любов твърде реална, - една органическа свързаност съ хилядитъ и милиони човеци, която придава на общите интереси някаква съвсемъ лична топлота. И която няма нищо общо съ книжния, много пъти фалшивъ
дългь, защото, като страсть и благороденъ егоизъмъ, тя е самата човешка природа.

Къмъ усилие за осъществяване своя идеалъ, Каравеловъ беше вдъхновяванъ отъ амбицията на просветения човекъ, да изправи и своя народъ предъ олтаря на общочовешката култура. Амбиция твърде възвишена, — единъ светълъ национализъмъ, който осмисля и най-лудите жертви, направени въ негово име. И който няма нищо общо съ грубия шовинизъмъ на тълпите, защото, като пружина за надпреваряне и процъвтяване, той служи само на прогреса.

И тая Каравелова цель, и тая Каравелова идея — своята цель и велика идея — упражняваха строгь, понякога и жестокъ мораленъ контролъ върху всяко тогавашно, макаръ и най-невинно, българско дело и слово. Те играеха първостепенна, или по-
добре изключителна роля въ най-различните области на тогавашния български животъ. Те бяха, както е всякога при велики моменти въ живота на народите, съединително звено за всички български усилия.

Обаче Каравеловци слезоха отъ сцената, за­щото обстоятелствата измениха на тяхната предвидливость. Българското дело, безъ да изгуби своя революционенъ характеръ, като недовършено, поиска нови работници. Но тия последните се явиха като гробари на сватба.

И ако бъдехме кадърни да оценимъ Каравелова както трябва, въ неговото чувство и въ него­вата мисъль, — само тогава бихме усетили всичкия укоръ, който се таи за насъ въ неговото име. Но той почти не съществува въ нашия храмъ, понеже има нещастието да умре на мирно домашно легло. Както не би съществувалъ и Ботевъ безъ куршума на турския башибозукъ. И Левски, безъ въжето на Кючук-Саид паша.

Така преди две хиляди години на тълпата беше нужна една Голгота, — за да боготворимъ днесъ Исуса Назарянина. И ако се признае, че хри­стиянството е услужило на цивилизацията, Юда би ималъ право на дял от признателностьта ни къмъ великия учитель...