Престъпления против избирателното право

Алеко Константинов

Коментари на чл. 128, 131, 133 и 135 от наказателния закон.

Член 128. – Който със сила или заплашване възпрепятства на някой избирател да упражни свободно своето избирателно право, при каквито и да е избори, назначени по разпореждане на властта, или пък с викове и други противозаконни средства разтури бюрото, или разгони някой от членовете му, наказва се с тъмничен затвор до една година, ако същевременно не е извършил престъпление, за което в закона е предвидено по-тежко наказание.

Съдържанието на цитирания член, макар и да е твърде ясно само по себе си, но за да се отстрани всяка възможност за изопачено тълкуване, не е излишно да разясним с няколко думи същинското му значение: под думата с и л а се разумява не статическа, потенциална сила, а сила разживена и приявена в известно действие; също така под думата з а п л а ш в а н е трябва да разбираме застрашаване, заканване, изразено в действие, в думи или в символически знакове. Така щото, ако изборните места бъдат опасани с войска или жандармерия, с насочени напред щикове – това не значи, че спрямо избирателите се упражнява сила или заплашване, ако войската си стои тихо и мирно. На българския избирател не остава друго, освен да се залюсне и да прескочи над главите на войската, или пък храбро да се наниже на щиковете и като премине на другата страна, да отиде свободно да упражни своето избирателно право. Ограждането на изборните места с щикове има за цел да даде възможност на българина да прояви своята храброст; а пък на цял свят е известно какво чудо на храброст е в състояние да развие българският юнак, за да запази народния суверенитет. Последните десет години от политическия ни живот са най-ослепително доказателство.

Член 131. – Който при какви да е избори, назначени по разпореждане на властта, подкупи някого от избирателите с пари, дарове или други имотни облаги, било да упражни или не своето избирателно право, или пък да го упражни по определен начин, наказва се с тъмничен затвор до една година или с глоба до петстотин лева.

Със същото наказание се наказва и подкупеният избирател.

И този член е също тъй ясен, както предидущият. Запретява се /забранява се/ да се влияе на избирателите с подкуп, било с пари, с дарове или други имотни облаги, а инак агитацията е съвсем свободна, стига да се ограничава с едно морално влияние. Нищо противозаконно няма например в следующия начин на агитиране:

Г о с п о д и н Старшият: Недобори нали имате?

[+/-] ...виж целия текст

С е л я н и т е – и з б и р а т е л и: Дал Господ, господин Старши.

- Пътя нали не сте го направили?

- Е, па не могохме.

- Знаете ли какво значи е к з е к у ц и я?

- Слушали сме, да пази Бог...

- Как вие мислите, ако си стисна така ръката, мога ли да изкъртя някому зъбите?

- Можеш, оти да не можеш, като го писува законо.

- След това кажете: симпатизирате ли ми?

- Кое кайш?

- Обичате ли ме?

- Тебе ли?... Иска ли питане... Обичаме те...

- Е, като ме обичане, сещате ли се кого трябва да изберете?

- Е, както кажеш, твоя милост.

- Санким, ако не се сещате, аз мога да ви дам да разберете...

Този начин на агитиране, понеже не е съпроводен с подкуп или с обещания за материални облаги, носи названието – агитация чрезн морално влияние. Това е едно средство, с което можем да се гордеем,защото е изникнало на наша национална почва. Белгия, струва ми се, е останала малко назад в това отношение. Наистина, и там влияят, но не до тази степен морално.

Член 133. – Който, при каквито и да е избори, назначени по разпореждане на властта, унищожи, скрие, добави (умножи), промени или преправи избирателните бюлетини, или пък по друг измамлив начин преиначи същността на изборния глас, или осуети, или преиначи резултата на станалия избор, наказва се с тъмничен затвор до две години.

Бъде ли извършено от оногова, комуто е възложено да ръководи изборите, то наказанието е строг тъмничен затвор до пет години. –

Този член, както виждате, не се нуждае от коментари, неговата целесъобразност се хвърля в очи. Очевидно е, че законодателят е искал да избегне нуждата от унищожаване, скриване, добавяне, промяна или преправка на бюлетините. Това отнема много време, изисква особена опитност и е съпрежено с неприятности. А за да се избегне всичката тази сложна процедура, не остава друго, освен да се напълнят урните предварително с бюлетини и тогава няма да има нужда да се унищожават, скриват, добавят, променяват бюлетините и не ще бъде възможнода се осуети или преиначи резултатът от станалия избор, каквито бюлетини и да попаднат в урните. Разбира се, за да се избегнат грешките, трябва за всеки случай да се вложат в урните повече бюлетини от числото на избирателите.

Член 134. – Който, при каквито и да е избори, влезе с оръжие или държи оръдие за нанасяне на побой, наказва се с тъмничен затвор до шест месеца.

Редакцията на този член е малко неясна и може да даде повод за неправилно тълкувание, затова нека се постараем да разясним същинския й смисъл: преди всичко, в този член бие в очи думата в л и з а. Който в л и з а с оръжие, се наказва, значи – argumentum a contrario – който излиза из вътрешните стаи, зад бюрото, не подлежи на наказание, макар и да е въоръжен, даже с топове. И това е твърде естествено: законодателят се стреми да запази неприкосновеността на свещените урни. Както в древните римски храмове весталките са пазили неугасимия свещен огън, по същия начин пазят у нас урните. За пазители се избират обикновено хора с ангелски души, невинни и непорочни. На тия съвременни весталки законът запретява само “да държат оръдия за нанасяне побой”, сиреч да ги държат постоянно в ръцете си и затова те, горките, са принудени да носят оръдията си из джебовете и под дрехите си. Това е жестоко за невинните весталки, но... dura lex sed lex!

Както виждаме, законът наказва оногова, който влиза с оръжие в избирателното събрание, следователно, оня, който не влиза вътре, а стои пред вратата на изборното място – може да си избере една добра позиция и да разстреля цялото человечество. Впрочем, това е толкова ясно, щото не се нуждае от никакви разяснения.

Член 135. – Който гласува, или пък се яви да гласува, под чуждо име при избори, назначени по разпореждане на властта, наказва се с тъмничен затвор от един до шест месеца. –

Наказанието, предвидено в този член, не се налага на избирателите от католическо вероизповедание, когато те гласуват по няколко пъти, под разни имена, понеже законът наказва само ония, които гласуват под чуждо име, а на католиците, както е известно, при миропозмазването им дават по няколко с в о и имена. Тъй например един Август-Каролина-Непомук-Себастиян може да гласува като Август, сетне като Каролина и тъй нататък, и той не подлежи на наказание, понеже не гласува под чужди, а под свои имена.

“Със същото наказание се наказва и онзи, който гласува няколко пъти в една и съща избирателна околия”...

Коментарите към първата алинея на чл. 135 се отнасят и към настоящата.

“Или пък, откакто е гласувал в една околия, явява се и гласува в друга околия”.

От редакцията на тази последна алинея се вижда, че на наказание подлежи оня, който се явява да гласува в разни околии, а, следователно, който гласува в няколко околии, б е з д а се я в и – не подлежи на наказание. От друга страна, трябва да забележим, че това наказание може да постигне само птиците небесни, понеже само те са в състояние да се явят в един и същи ден в няколко околии, а за един человек ще бъде доста уморително да гласува преди пладне например в Босилеград, и да се яви след пладне в Ак-Кадънлар. Най-сетне и самите файтонджии едвали ще се съгласят да си морят толкова конете. Тъй щото, от тази страна общественият ред е гарантиран.

Като принасям своята скромна лепта на общия жертвеник, предвид на предстоящите избори, моля почитаемата редакция на в. “Знаме” да ми направи чест, като напечати в подлистник горните коментари.

10 ноември 1896 г.

С почитание Въса Пъцова,

Родом от Белгия.

Политически знамена

Алеко Константинов

Драгий Бедрос,

Помниш ли Екима Степанича? Той кога се на­режеше като казак и се люшкаше от довар на довар, имаше обичай да си гужда сини очила. "Защо си турил очила, Еким Степанич?- „За да не ме познаят, че съм пиян", изфъфлеше той без да съзнава, че не очила, ами намордник да си тури, при неговите отчаяни зигзаги, ще го познаят и сле­пите, че се е насвяткал. Та и твоя милост сега ми­слиш, че съм те нарекъл Бедрос само и само за да открия твоето произхождение. Ако обичаш, аз съм съгласен да те наричам Pierre, но с това, уверявам те, ти няма да станеш белгиец. Па и много ти е притрябвало да ставаш белгиец. Не виждаш ли на каква маскара ги направиха тези нещастни белгийци, та ги накараха, бедните, сутрин-вечер да се молят на Бога да им дава търпение да пренасят лаянията - както се изразява един президент-министър — лаянията на шарлатаните.

Твоето писъмце не ми се видя извънредно ге­ниално, при всичко че е родено в щаба на литератур­ните сили. Ти, както виждам, предпочиташ писма да са миш-маш. Добре, тогава нека да си пишем ала миш-маш.

Чете ли декларацията на българския президент-министър, с която той отне знамената на всичките партии? Досещай се от цитатите и съди за поли­тическия образ на декларатора: „Защото, да пове­деш народа, трябва да го застрастиш. За черни очи няма да тръгне нито един селянин, а кога му кажеш, моето знаме е помирение с Русия - ще тръгне", С тая декларация, както виждаш, се изтръгва знамето из ръцете на Драгана Цанков. „Не съм бил ми­нистър в кабинета на Стамболова, за да пазя свобо­дата на българските граждани. . .

Защото въпросът­ не беше за правдини и свобода на българския на­род, не беше за агитации и възвания със шарени бои, а въпросът беше: ще ли може да се залази съществуванието на България или не. За да се запази. България, аз влязох в компромис със Стамболова" Бедрос, разгърни който щеш брой на в. „Свобода, от десет години насам и виж не е ли пяла тя същата песен. Значи, на знамето, върху което написа­но "помирение с Русия", е начертано също и „запаз­ване съществуванието на България от хищничеството на Русия". По-нататък следва: ....Сутрин и вечер, като си правя молитвата, моля се на Бога да ми дава търпение и достатъчно нравствена висота". Всякой се моли да му дадат онова, което му липсва. С тази християнска декларация министърът отнема знамето на Висариона Висарионовича.

„В този дух ще вър­вим и за напред. . . и ще гледаме на целта, а тази цел не е друго, освен благото на България и осъществението на народното желание". И социалистите, както знаеш, не искат нещо повече. И тъй, знамето на министър-президента в едно и също време по­глъща в себе си политическите програми и на Дра­гана Цанков, и на Стефана Стамболов, и на Виса­риона Висарионовича, и на социалистите. А знамето на „сопаджиите" се грабна още на 17 ноември. Този акт се извърши много тържествено. . . Остави се, Бедрос, щях да си изпатя: като рукна тълпата да бяга, аз,се видях в един миг останал самичък в една тясна уличка; тръгнах напред — напреки из­фуча конната жандармерия с голи шашки, тръгнах назад — като изпъкнаха, брате мой, работниците от Пернишката мина, с едни дълги сопи, че като об­сипаха улиците с град и камъни — къде да се дяна? Еле един човечец ми отвори портата си, та се закрих. И не ме е яд друго, ами между шайката видях и един дърт брадат чифутин, да те е гнус да го гледаш, ама с голи ръце какво да правиш! Караууул! Грабнаха знамето на Радославова...Жандар!

Бедрос, гледай бре, чисти си космите, защото може да си изпатиш един ден. В Славянската бе­седа прокурорът иска главите на трима души, за­щото не им бил чист косъма. Нова теория на дока­зателства, както виждаш. Ти искаш да знаеш, Бедрос, какво става с процеса по убийството на Стамболова, а пък аз, право да ти кажа, намирам, че не е твърде тактично да настрояваш общественото мнение и чрез ; това косвено да влияеш на съда с преждевременни мнения. Но човек с моя темперамент е в състояние да схваща комизма и в най-трагичните моменти. Ти знаеш ли, драги Бедрос, прокурорът след цяла го­дина предварително следствие, след цяла седмица съдебно дирене, след разпита на стотина свидетели, до какво заключение дойде? А? Прокурорът дойде до заключение, че „Наум Тюфекчиев не е ангел". Аз не зная дали защитата ще бъде в състояние да въз­рази нещо против това заключение, но уверявам те, Бедрос, че откритието на прокурора произведе силно впечатление. Цялата публика устреми очи в плещите на Тюфекчиева, и действително, върху тия плещи не се развяваха ангелски крила, нито пък цял той изглеждаше да е безплътен дух, жител на небесата. Честна дума!.... За сега стига.

София, 17 декември 1896 г.

Твой Николай

P. S. Абе джанъм, Бедрос, какво сте се задръгнали с тоя пусти Висарион Висарионович, оставете го по дяволите, срамота. . .

В. "Знаме", бр. 69, г. II, 1896. Автор на портрета е Георги Данчов - Зографина.

Честита Нова година!

Алеко Константинов

Я ще бъде честита, я кой знай… От рождение и до гроба ний все туй чуваме: «Честита Нова година», па то от «честитост» отишло, че се не видяло… Мигар на 1 яну­ари 1887 година Олимпий Панов и Узунов* не са получили стотина благопожелания с туй пусто «Честита Нова година», а не се изтекоха ни два месеца и тези незабравими борци загинаха от братски куршуми, сред най-варварски изтезания, и, обратно, самите палачи, върху главите на които са се изсипали тайно проклятията на стотини хиляди българи — те си проживяха честито цяла верига години, окръжени от почестите и ласкателствата на безхарактерната рабска паплач… Иди му разбери!

Мигар Стамболов, на 1 януари 1894 година не е полу­чил хиляди честитявания и насърчения да следва храбро борбата със северната мечка, а пък северната мечка стъпила върху една пета част от земното кълбо, хич не мига даже и не щеше да знае, че някаква си бълха пълзяла под опаш­ката й. Мечката едва-едва си помръдна опашката и бъл­хата отиде, та се не видя.

Мигар същият Стамболов на 1 януари 1895 година, не е получил множество поблажки с «Честита Нова година», а пък то баш посред годината такива добрини се посипаха върху главата му, от каквито нека Бог да пази цялото человечество.

Мигар почитаемото правителство начело на Народ­ната партия, към която се числи всичко «честно, благородно и интелигентно», няма да получи утре, на 1 януари 1897 година, хиляди честитявания и подкрепи за борба с кал­ната опозиция, към която се числи всичко, «безчестно, подло и невежествено». Да, ще получи. И току виж, че дивият български народ не оценил някое истинско благодеяние, каквото например търговския договор с Австрия — моля ви се с Австрия! С тази майка-благодетелница на нашата татковина, що денем-нощем сълзи рони и Богу се моли, да ни сподоби със Санстефанска България, и е всеки час готова да ни поднесе Македония на тавичка, както поднесе златната сабя на нашия благодетел Абдул Керим паша — току виж, казвам, че нашият народ не оценил великото ико­номическо значение на двойната победа, и току ще чуем един ден, че почитаемото правителство осъмнало с някое малко главоболие в краката. . . Тъй върви светът, какво ще му направиш!

Па и не може бе, джанъм, на всички да се угоди. Когато за «Свобода» всичко беше светло, за «Прогрес» всичко беше мрачно; завъртя се, разбираш ли, колелото и гледай ги сега: за «Свобода» всичко е мрачно, за «Прогрес» всичко е светло. Колело!…

Но не мислете, че това става само от изменението на об­стоятелствата. Обстоятелствата никак не повлияха на някоя твърди характери. Вземете за пример господина Йордан Йо­нова**: изпотрепал се е горкият да се бори за благоденствието на милото ни отечество; гдето седне, гдето стане, все една и съща мисъл го мъчи — как да облагодетелствува своята татковина, как да възцари мир и правда на земята. Ама на, разбира ли ти българинът от честност и безкористие!… Може ли той да оцени своите достойни синове. Впрочем този благороден труженик е все пак достатъчно оценен, защото и днешното болшинство се гордее с него, както се е гордяло и болшинството на миналия режим. Ето такива са личностите, на които ако пожелаеш: «Честита Нова година», можеш да бъдеш уверен, че думите ти няма да отидат на вятър…

Но ако се взрем още по-внимателно, ще дойдем до заклю­чение, че в цяла България най-честити са… княжеските коне! Всякой ще се съгласи, че най-хубавата част на бъл­гарската столица съставляват тъй наречените нови квар­тали; в сърцето на тия квартали се е простряла една раз­кошна градина, окръжена от едната страна с двореца на господина Стоилова, президент-министъра на Българ­ското княжество, от другата страна с двореца на господина Начовича, любимеца на българския народ. Всред тази ог­ромна градина се издига гордо… не Българският универси­тет, не-е!… Издига се гордо… дворецът на княжеските коне - Манежът. На югозапад от тази колосална ограда, под задницата на новия президентски дворец, се е сгушило, обез­формено от тази нова постройка, подареното място, върху което ще се строи първият Български университет. И пър­вият Български университет, заедно с паметника Васил Левски и с паметника на загиналите за освобождението ни доктори, ще окръжават като лакейска свита двореца на княжеските коне… ха-ха, ха-ха!…

Колко си честито, мило мое отечество, колко си честито!… И при всичко това, аз, неблагодарният твой син, мисля и ще продължавам да мисля, че българските студенти, че храмът на бъл­гарската наука, заслужават предпочтение пред храма на княжеските коне, макар те да са от най-благородната маджарска порода.

Криво ли мисля аз, кажете ми откровено!… Драги мои читатели, честита ви Нова година!

Щастливец, София, 31 декември 1896 г.

Р. S. Господин редакторе, този подлистник излезе до­ста веселичък и не само демократически, ами, ако искате да знаете, и малко социал-демократче пада, но не се без­покойте, защото нашите социалисти ни познават много до­бре и са убедени, че ний с г. Каравелова сме от буржоазията, от класата на тежките капиталисти… Кое каиш ??…

Честита Нова година!

*Олимпий Панов и Узунов - възрожденци и по-късно участници в Офицерския бунт в Русе в началото на 1887 г. – проруски заговор, чиито подбудители са осъдени на смърт
**Йордан Йонов - политик от Националлибералната партия

Македонският митинг

Aлеко Константинов

Студентите обявиха митинг по македонските работи. Правителството чрез официозния си орган се постара дa. ги кандардиса да не правят митинг. «То не че е лошо нещо бе, момчета, ами таквоз инака. . . хич сега ли му намерихте време, тамам сме си добре.» Но студентите — млади сърца, жива кръв — слушат ли ти те мирни приказки. Не послушаха. И стана митинг. Хем митинг не: ами митинчага!

Аз ще кажа, че имаше четири хиляди души, па вий и да притурите още една-две хиляди, няма да сторите голяма грешка. Дядовата Славейкова площад — пълна. Сбрали се тихо, мирно и чакат да се открие митингът. Както и трябваше да стане — студентите са инициаторите, — един студент откри митинга и като заяви, че задачата на събранието не е партизанска, а общенародна, предложи на желающите свободно да си изкажат мнението относително поведението, което трябва да държи българският народ и правителството му (ама не правителството «Му», а правителството на народа) по македонския въпрос, при сложившите се напоследък обстоятелства.

И ето изправи се на трибуната един млад човек със скромна, но енергична и умна физиономия. Този човек с достойнство и с право стъпи на тази трибуна; той сега стъпи, за да подкрепи с думи идеята, която по-рано я беше подкрепил с меч в ръка, пред зияющите уста на смъртта, като презре облагите, свързани с военния мундир в мирно време. Но какво съм взел да го описвам, достатъчно е да кажа, че това бе г. Бозуков, известният герой на македонското въстание. Стъпи той на трибуната и с една трогателна скромност заяви, че понеже не бил оратор, то ще си прочете от него самия написаната реч. А всъщност той не само че не чете нищо от книга, ами се оказа един пламенен оратор, способен да наелектризира с логичността на доводите и с искреността на убежденията си цялата маса народ, който с шумни одобрения и бурни ракопляскания пресичаше неудържимо неговите пълни с безкрайна тъга думи, с които рисуваше положението на нашия брат македонец. Той свърши речта си с извъндно сдържано за темперамента му заключение: «Да помоли правителството чрез Народното събрание да се възползува от сложившите се на Изток обстоятелства, да вземе мерки за подобрение участта на македонците. А какви мерки — това е работа на правителството.»


[+/-] ...виж целия текст

След него възлезе на трибуната народният представител г. Такев, млад, образован човек, едва-що стъпил иа общественото и политическото поприще, несвързан тясно ни с една от политическите партии, действующ самостоятелно с такт и завидни ораторски способности. Приписват му наполеоцовеки сънища, но лош е този солдатин, който не мечтае да бъде генерал. . . Както и да е, стъпванието на г. Такева на трибуната в никой случай не можеше да придаде партизански колорит на митинга и да измени неговия характер. А че такова намерение не е имал и самият оратор, това ясно се вижда от речта, която той държа. Той, като описа положението на Македония, заяви, че ний никога няма да улучшим положението на нашите братя отвъд Рила с прокламираната от правителството пасивна политика на султанското благоволение и че българското правителство трябва или да поведе една активна политика чрез посредството на великите сили, или ако по някакви негови висши съображения не иска да направи това, тогава нека сложи мандата си и водението на държавните ни работи да се възложи на други лица.

Има ли в тия думи нещо такова, което да излиза вън от рамките на целта, за която бе свикан митингът? Има ли тук нещо престъпно или осъдително? Няма. А при всичко това ето какво стана на Славейковата площад. Още като се качеше на трибуната г. Такев, срещнат с ръкопляскание от студентите и всичката почти публика, към него се втури една фигура, която не може да внуши освен отвращение, за да го свали от трибуната; но възмутената публика от ръка на ръка го изхвърли от своята среда и ораторът почна своята реч. За да се отличи, види се, пред своето началство, с произвежданието на смущение сред мирната публика се нае подначалникът на канцеларията на Народното събрание Керифейски. В.«Мир» нарича негова милост "някой си Керифейски." Не е ли туй във висша степен безсъвестно? Или ви е срам да признаете, че смутители на мирния митинг бяха хората, които правителството храни и покровителствува? Мигар не знаете г. Керифейски, ако не по друго, то поне по неговото дръзко и нахално опитвание да извади насила народния представител г. Габровски от залата на Народното събрание? Но и вторият смутител биде изхвърлен като парцал веднага. Тези предизвиквания на правителствени хора възмутиха публиката, но порядъкът не се наруши и ораторът продължаваше своята реч.

Но ето явява се трети смутител, Байчев. (За него в. «Мир» не казва «някой си», Господа консерваторите познават своя Байчев отдавна, още от 1881 година.) Той почва да кряска, за да предизвика скандал. Обръщат вниманието на един полицейски стражар върху скандалиста, но стражарят си прави оглушки и се обръща на друга страна. В този момент до стобора на Славейковата, къща Байчев гръмва с револвер. Стражарят се обръща и хваща за рамото един бедняк македонец с думите: — Защо гърмиш, дай револвера. Но публиката, разбира се, не позволи да се разиграй докрай тази комедия и указва за същинския виновник Байчева, който, престорен веднага на пострадавши, прегънат надве, с една ръка стискаше корема си, а с другата не съвсем изкусно тъпчеше револвера към вътрешната страна на ръкава и шепнеше на стражаря: — Дръж ме под мишницата.

След това в момента, когато се четеше резолюцията, откъм кафене «Езеро» се появиха около двадесет конни жандарми, които завиха към зданието на пощата. Майке, каква ли ще бъде тази работа! Па то си имало причината. За да може кавалерийската атака да се засили и да внуши ужас, трябвало мегдан. И наистина, като хала се спуснаха въоръжените конни жандарми срещу мирната публика; но ефектът им излезе хасъл китайски — никой не се уплаши от тяхната тупурдия и те се спряха и заградиха само улицата към двореца.

Резолюцията се прочете, митингът се закри и хората тръгнаха мирно да си разотиват. Е добре — защо бяха тогава тези предизвикателства от страна на полицията? Защо допусна под нейно прикритие няколко пияни негодници да псуват наляво и надясно и с това предизвикаха публиката да им натупа гърбовете. Защо градоначалникът предизвика със своите груби разпореждания ироническите аплодисменти на публиката и триста епитети върху челото си? Защо се посипаха толкова удари от камшици върху гърбовете на хората, които си разотиваха, и ако бяха се позапрели, то само от любопитство към комедията, която се разиграваше около телефонната станция?

Един куриоз ми обяснява донякъде работата. Някой си полицейски във време на скандала пошепнал на един чиновник, като предполагал, че е от н а ш и т е, следующето: «А бе какво да правиш, нашите много кекаво пипат, закъсняха много, туй трябваше да стане, преди да успеят да прочетат резолюцията, ама на. . .» Разбрахме ли се сега? Ами защо ли аджеба около целия дворец имаше цеп, па и кавалерия тръгна из улиците.

София, 21 ноемврий 1895 г.

Добре сме си с турците — гледайте си кефа!

Алеко Константинов

Да не помислите някак си, че султанското благоволение е изчерпано. Тамам! Хич може ли то да се изчерпи, додето българинът се въодушевлява от тия хрисими чувства, които тъй трогателно ги рисува умният вестник «Мир». За гърците — разбирам; за тях може да се изчерпи бащинското благоволение на негово величество, защото те се осмеляват да разсъждават и даже явно да симпатизират на движението на своите братия в Крит и отиват дотам — моля ви се! — да казват, че «тоя път Елада нямала да стои със сгърнати ръце, напротив, целият гръцки народ щял да скочи като един човек, за да помогне на братията си...»

Последните думи с многоточието барабар са напечатани в «Мир». Това многоточие се отнася и към някои наши луди-млади, през ума на които минува възмутителната идея да помагат на своите угнетени братия. Угнетени? Кой е угнетен, българите? Има си хас! — «Преди всичко българите от княжеството са благодарни от васалството, в което Берлин ги тури срещу н. в. султана.»

Че не е ли тъй, санким? Благодарни не, ами да е кабил да се сюнетишат, па и по една чалма отгоре. Туй — капитулации, туй — Санстефанска България, бошлаф. Само шарлатаните могат да се въодушевяват от подобни престъпни мисли. Българите са благодарни от васалството и «не мислят за неговото п р о м е н е н и е». Че хич за мислене работа ли е бе, брате? По-добро от васално положение — здраве. Добре сме си ний с турците — гледайте си кефа. «От друга страна, същите чувства се проявяват и в нашите братия във вилаетите, както и в техните представители вън от империята.

Колко милаим казано! И тъй казано, щото неволно ще се възгордееш. Нaroд въодушевен от чувствата, с които ни венчае "Мир", не може да не спечели уважението на целия образован свят. Ний сме благоразумен и хрисим народ, у нас "сепаратическите чувства не са се
никога проявявали в такава сила, в каквато те са съществували и съществуват у гърците..." Ваше величество! Гърците са бунтовници, а ний видиш ли колко сме кротки? «В на-
шите братия във вилаетите, както и в техните представители вън от
империята... не се забелязва никакво интензивно чувство на отцеплен и е от империята, напротив, те не престават да засвидетелствоват своите чувства на вярност и преданост към султана.»

Но не! Тука вече и сарказмите ще бъдат кощунство. Подчеркнатите думи, взети из уводната статия на в. «Мир» от 16 декемврий, са до такава степен възмутителни и тъй оскърбяват най-светите чувства на българския народ, щото могат да излязат само от перото на хора, нравствено окапали в сферата на лакейското раболепие, хора, които са в състояние с престъпно кикотение да поемнат от турчин и от шваба трийсет сребърника в замяна на всички идеали на българина. . . Туй за сведение на тия единици, които още могат да се мамят, че л а к е и т е са в състояние да направят каквото и да било в полза на българщината.

София, 19 декемврий 1895 г.