За П. Р. Славейков

Пейо Яворов

Ний няма да говоримъ много за поета Сла­вейковъ. Той е говорилъ, говори и ще говори самъ за себе си — чрезъ своите произведения. Шесте милиона хора са говорили, говорятъ и ще говорятъ за него — чрезъ неговите произведения. Доста са три думи:

Творчеството на Славейкова е творчество на единъ самобитенъ гений: израстналъ подъ ниската стряха на медникарския дюкянъ — той създаде единъ езикъ и кръсти една литература.

Поезията на Славейкова е поезия на една свята душа: живяль средъ маса безхарактерни роби — той запазва до край своето уважение и своята любовь къмъ брата-човекъ.
Песеньта на Славейкова е песень народна: няма палатъ и колиба подъ нашето българско небе, няма палатъ и колиба неогласяни, въ минута на ве­селие или сърдечна неволя, въ неговите радостни или тъжни напеви.

Ний ще говоримъ за оня Славейковъ, чийто животъ е билъ: „да бий, да буди и стряска"; — за оня Славейковъ, чиято биография е „историята на българския народъ, презъ втората половина на за вчерашното столетие";—за оня Славейковъ, който говори: „Като самоволенъ ратникъ за свободата на отечеството си, не съмъ ималъ и нямамъ другъ ръководитель въ това освенъ любовьта къмъ народа си".

Наистина, времето, когато Славейковъ излазя на сцената като общественъ деецъ, е било време само за бичъ, само за будене, само за стряскане.

Трябало е бичъ за оная паплачь, фанариотска гадь, която е плъзнала, въ името на Христа, подъ скъсаната риза на православния „хондрокефалосъ" и е пеела „Господи, упокоя" на всъка бъл­гарска съвъсть.

Трябало е будене за дълбоко заспалата пет­вековна рая, — за овцата, която е събличала по две кожи наведнажъ: една за топло на патрика, друга за меко на султана.

Трябало е най-после стръскане на тогавашните храни-боже по-будни хора, които са лапали мухи съ приказки върху „мурафетлика на ингилишките пампори", безъ да виждатъ черната пропасть, готова да погълне народа.

[+/-] ...виж целия текст

И Славейковъ попада тъкмо въ стихия за цар­ствените криле на единъ орелъ, — въ своя стихия!

Защото чукътъ предназначенъ да разрушава и гради, ръждясва безполезно — ако няма подъ себе си онова, което тръба да се разруши, и онова, съ което тряба да се изгради.
Славейковъ учитель и певецъ, Славейковъ вестникарь и проповъдникъ, — той е вездесъщъ, въ си­лата на една вездесъща дарба, той е всемогъщъ, въ силата на една всемогъща гениалность.

Учи ли млади и стари на онова, което сме били и тряба да бъдемъ, или пее за любовь и омраза, — пише ли, за малки и големи, върху онова, което е било и което не тряба да бъде, или проповядва борба и неустрашимость, — той бие, разбужда и стряска, съ еднаква сила и знание.

Учи ли бедни и богати за онова, което е истинско и вечно, или пее за радость и мъка, — пише ли за гладни и сити, противъ онова, което е низко и недостойно, или проповядва вяра и самопожертвувание, — той бие, разбужда и стряска, съ еднаква сила и умение.

Никога острата стрела на Славейкова не е па­дала, преди да удари померената цель.
Никога пламенната дума на тоя човекъ не е заглъхвала, преди да процепи слуха на спящия народъ. Никога праведното негово дело не е свърш­вало, преди да раздвижи целия български святъ. Питайте гърка, питайте турчина, — питайте и българина ! — те ще ви кажатъ.

Наистина, епохата, презъ която Славейковъ стои на сцената като общественъ деецъ, е била епоха, историята на която е негова биография. Една епоха на духовно свестяване не може да не принадлежи на своя свеститель; една епоха на политическо възраждане не може да не принад­лежи на своя възродитель. Славейковъ е и свеститель и възродитель; — свеститель на Българизма, възродитель на България.

Той е онова крупно свътило, обкръжено отъ цяла плеада малки светила, подъ животворните лъчи на което е рътило зърното на днешна България. Защото преди петдесеть години имаше една маса-народъ, който говореше български, но се сра­муваше да се назове съ името на своите прадеди; — маса-народъ, който намираше за най-удобно да остави ума си на съхранение въ бърлогата на фенерските мечки, та да не му тежи въ петъчните залиси на „алъщъ-вериша"; — народъ, който молеше християнския Богъ за справедлива „баба" и блееше срещу Айя-Софи джамиси: „Падишахимизъ чокъ яша" !
Средъ тоя обезроденъ народъ издига своето знаме Славейковъ.

Той кръстосва широката своя татковина по на­правлението на всевъзможни ветрове, — да поучава,изучва. .. Той поучава съ миналото, за да отхвърли на­стоящето ; а самъ изучва настоящето, за да отгатне бъдещето.

Кажете на единъ народъ: това си бил! — и той ще се попита: какво съмъ азъ?
Кажете му още: въ бездна си ти! — и отго­ворете на въпроса: „какъ ще изляза" ?
Търсете философията на това, което е, въ онова, което е било; и смисъльтъ на онова, което ще бъде, въ това, което е.

Лъкътъ на Симеона порази бухала на Фенеръ; не беше ли това пророческиятъ сънь за Шипка?

Питайте гърка, питайте турчина, — питайте и българина ! — те ще ви кажатъ.

Наистина, периодътъ, презъ който Славейковъ действува на сцената като общественъ деецъ, е ималъ въ неговото лице необходимия самоволенъ ратникъ, преданъ на делото си единствено отъ любовь къмъ своя народъ.

Гърция, Сърбия, Румъния — те са били сво­бодни вече, когато България е стояла още яйце въ полога на времето — едно яйце, надъ което са подсмърчали въ недоумение хремавите орнитолози на европейските кабинети. ..

Мракъ и невежество, зло и неволя, — нищо, което да съблазни, да подграби: ето ви Бъл­гария, когато изпъква Славейковъ. Сънь и безволие, гнетъ и покорность, — нищо, което да насърчи и помогне: ето ви България, ко­гато продумва Славейковъ.

Имате ли оная прометеева искра, която се на­рича л ю б о в ь ? Ако я имате — правете чудеса! Защото тя е магия, която дава очарование на единъ подвигъ, и талисманъ, който осигурява една победа.

Всякога и всякъде, — и въ село, и въ градъ, и въ църква, и въ училище, и въ колиба, и въ дворецъ, — Славейковъ стиска попуканата ръка на своя братъ, той целува неговото потно чело, той прегръща неговите опрашени плещи.

Всякога и всякъде той върши това, което не може да извърши охтичавиятъ дребосъкъ на единъ качамашки аристократизъмъ, обгербованъ съ фал­шивите марки на живопризованите и мъртвоизпратените..

И нищо не е могло да сломи волята на Сла­вейкова.

И предъ никаква беда не е мигвало окото на тоя идеаленъ фанатикъ. Никакво съмнение не е намерило почва въ гьрдите на тоя гранитенъ великанъ.

Отъ къщата на баща си, когато напуща всичко, до пламъците на Стара Загора, когато спасява само главата си — Славейковъ върви смело и гордо въ избрания отъ рано пъть.

Отъ гръцката плесница, която опитва въ църква, за прочитане Отче нашъ по български, до тур­ския занданъ и до моралните изтезания презъ една черна минута въ новобългарския день — Славейковъ отстоява своята мечта.

Отъ скроменъ селски учитель, до славенъ всенароденъ водитель, отъ нищо и никакъвъ хлапакъ, до белобрадъ уважаванъ отъ всички старецъ, — отъ начало и до край Славейковъ върши безко­ристния подвигъ на беззаветната любовь...

Питайте гърка, питайте турчина, — питайте и българина ! — те ще ви кажатъ.

Има три имена въ новобългарската история: Ботевъ, Левски — и Славейковъ.

Ботевъ — оракулътъ на българската револю­ционна мисъль.

Левски — архангелътъ на българското револю­ционно чувство.

Славейковъ — апостолътъ на българското ре­волюционно дело.

Първиятъ бъше поразенъ отъ куршумъ, вториятъ беше задушенъ отъ бесило, а третиятъ изгоре медлено край жертвеника, предъ който беше свещенодействувалъ...

Три участи еднакво завидни.


За това, слава ономува:
— въ ръка съ оръжие,
който бди на своя постъ.
И —
Туй що старитъ зачнаха,
млади ще го вкаратъ въ пъть.. .
Уморените заспаха,
живите — те нека бдятъ.

Загина той

Пейо Яворов

(Днес се навършват 106 години от смъртта на Гоце Делчев)

Който само един път го бе видял, никога вече не можеше да го забрави. Загина той.

Но той живее. Пред нас върви неговият светъл образ и ни озарява пътя към свободата. Неговият безсмъртен лик е най-съвършеният израз на духа и на под­визите на народа, който се бори за един свободен живот.

Безбройни са вече имената на ония другари великани, които паднаха и падат и които изумиха света със своя героизъм и със своята беззаветна самоотверженост.

А техният учител беше Гоце Делчев.

Роден в Кукуш, следвал в Солунската гимназия, свърши курса на Софийското военно училище в 1894 г., изключен по повод на един твърде характерен случай, без да бъде произведен в офицерски чин, Гоце се върна в своя роден край и след като учителствува в Щип и Банско, започна своята нелегална апостолска дейност.

И оттогава до 24 април 1903 г. — цели осем години, — Гоце бе въплощение на някакъв дух: не остана място в Македония и Одринско, дето да не е стъпил неговият крак. За него вредом, дето живеят българи, имаше сигурен подслон. Него нийде никой ни веднаж предаде, макар султанско идаре да бе определило за главата му 500 и после 1000 лири и бинбашийски чин. — Мисията му на апостол-революционер и несъкрушимата му вяра даваха му оня свеж и разчетлив ентусиазъм, онази свръхчовешка енергия, която поразява и която никога не го напусна. За него нямаше умора. Като вихър кръстосваше той цялата страна. Турците го нарекоха «хвъркат» (канатлъ). Най-големият враг на Организацията Дервиш-ефенди (Той бе няколко години директор на полицията в Скопския вилает. Той води след­ствието на Винишката афера и тогава прояви нечувана жестокост към обвинените българи. През пролетта на 1902 г. бе убит в руското консулство в Скопие.) за него каза: «Кажете на тоя дивен юнак, че желая да го видя и да му се поклоня: ние всички от цар до последното заптие отдавна вече сме измо­рени — само той не се уморява.»

Той имаше за религия своите убеждения. За тях той принесе в жертва не само живота си, а, което е много по-трудно, и мислите си, защото той нямаше друга мисъл, освен да служи на освободителното дело.

Със своята блага душа, със своето безпределно като океан сърце той предразполагаше всички, които се доближаваха до него; със своята пламен­на реч вкарваше и у старците духа на свободата, на братството, на беззаветния хероизъм и омайваше всички, които го слушаха; със своята несъкрушима вяра — най-мощната човешка сила, която разклаща планини — заразяваше всички, които заработваха с него. — И всеки го разбираше; всеки се чувствуваше свободен и доверчив към него; всеки бе готов да му даде сърцето си и сляпо да се покорява на всяка негова дума; и всеки за­ставаше с твърда вяра на поста, който той му определяше. «Където замръкваше, той не осъмваше сам; и където поминеше, оставаше утъпкан пътя за всеки апостол и борец.»

Той създаде първите комитети в селата, първите чети в горите, първи­те конгреси в градовете. — И въпреки туй неговата скромност бе безпо­добна, несравняема, едничка по рода си. С това свое качество той поразя­ваше всички и тогава, когато вече държеше нишките на цялата организа­ция. При постоянните опасности той бе всякога бодър и засмян, всякога пъргав и безстрашен. Сам се излагаше, но свидно му бе да излага друга­рите.

Чужд на всякакъв шовинизъм, той работеше за всички, които страдат под тиранията. И пред неговата пламенна и убедителна реч изчезваха всич­ки национални вражди в името на една самоуправна Македония. Пред не­говото възторжено предричане на една федеративна република на Балкан­ския полуостров изчезваха всички племенни ненависти.

Той любеше, обожаваше народа, а народът виждаше в неговото лице най-близкия, най-верния, най-любимия свой учител, приятел и син. За тоя народ той живя, работи без умора и умря. И народът по всички краища на Македония и Одринско отдавна му пееше и пее песни — задушевни, пленителни песни.

Загина той.

Но той живее. Пред нас върви неговият светъл и безсмъртен образ и ни озарява пътя към свободата.

в. «Революционен лист», София, г. I, бр. 1, 12 ав­густ 1904, с. 3—4.

Пред двата нови гроба

Пейо Яворов

(статията е писана по повод убийството от 28 ноем. 1907 на дейците на ВМРО Иван Гарванов и Борис Сарафов от Тодор Паница - по поръчка на Яне Сандански )

Думата ми — която единъ отъ г. редакто­рите на „Пряпорецъ" беше тъй любезенъ да поиска — е по поводъ скъпи жертви, Иванъ Гарвановъ и Борисъ Сарафовъ, оплаквани отъ цялото българ­ско общество. Техният прахъ принадлежеше на - земята и ние й го предадохме вчера, техните имена принадлежатъ на историята, и тя ще имъ отдели по една златна страница. Но те вървяха по единъ стръменъ път — нагоре по който се стремятъ, въ страдание и надежда, душите на ми­лиони хора. А светкавици прорязватъ тъмните облаци предъ насъ, и зловещ тътенъ предвещава страшни бури. И всички се питатъ: какво ни изправи като зрители предъ катастрофалната развръзка на една драма, чиито перипетии оставатъ неизвестни за публиката? Вестниците отбелязватъ, с неприязънь или благоразположение, двете враждебни течения въ Революционната организация, като ги именуватъ с винаги наивна сериозность: интернационалистическо и националистическо.

Но ако тъй се самоопределятъ някой македоно-освободителни групи, въ какъвъ смисълъ да разбиваме интернационализма имъ? Дали че те се борятъ за свободата на всички народности въ робската страна ? Тоя интернационализъмъ еднакво би билъ осъщественъ и отъ автономна Македония, и отъ оголемена България, и отъ окупационните отряди на Австрия! Или, че когата страната бъде освободена, тя трябва да остане сама за себе си— че тя не бива да се присъедини къмъ България, нито да се даде на Австрия? Не ще да е, защото и последниятъ четникъ знае, че въпросътъ ще бъде разрешенъ не отъ Австрия, още по-малко отъ България, и най-малко отъ Пиринъ-планискиге вой­води. Или може би, че редомъ съ българите трябва и другите народности да поематъ върху плещите си товара на освободителното дело ? Преди 12-13 го­дини щадене и опити въ тая посока, Революцион­ната организация фабрикуваше само шпиони и пре­датели; днесъ вече унищожението на българщината е дело интернационално!

[+/-] ...виж целия текст

Въ недоумението си, някои опростяватъ въпроса и говорятъза революционери „социалисти". Но кой смисленъ човекъ не ще се изсмее надъ някакъвъ "социализъмъ" тамъ, дето треба да се въдворятъ най-еле­ментарни условия за културенъ животъ? Учение, което иде съ претенция да подведе равносметката на цял обществено-икономически порядъкъ, цъвтялъ и банкрутиралъ при много слънце и въздухъ — това учение, пренесено на македонска средновековна почва,ще даде наистина твърде любопитни плодове. За-
щото единствениятъ капиталъ, срещу който има да се бори македонскиятъ работникъ — това е сатъра въ ръката на турчина. Една стачка е въ неговите средства: да не се ражда...

Очевидно, въ македонския „ интернационализъмъ" има голяма нелепость, ако той не е неумело домогване къмъ идейно становище за нещо може би само по себе си несимпатично.
Казватъ ни още: българските правителства трябва да стоятъ далеко отъ македонското движение; македонското движение трябва да се изолира отъ българските правителства.
Защо ?
1895!

Българските правителства са длъжни да бдят надъ македонското движение, защото въпросътъ, разрешенъ въ тоя или оня смисълъ, е въпросъ за животъ или смърть на България — и въ економическо и въ политическо отношение. Когато Сърбия и Гър­ция изчерпватъ всички средства за чуждата тям Македония, кой смее да иска отъ България, пълна съ енергия, да се отрече отъ една своя область— нещо повече, да остане равнодушна предъ застра­шителното бъдеще? Освенъ това, коя македонска фракция може да мине безъ българска материална и морална помощь — дори безъ най-малкото — безъ българската толерантность ? Въ същность, Револю­ционната организация и българското правителство — по една неизбежна логика на обстоятелствата —са два фактора въ освободителното движение, които не могатъ единъ безъ другъ. Онова, което би трябвало да се иска отъ всички страни, то е ясното съзнание на дълга и взаимния контролъ въ името на общата и пряка цель — автономна Македония. Тогава миналото няма да има повторение — и бъ­дещето остава да се нарежда и прережда споредъ бъдещите нужди.

Иван Гарванов

Затова жертвите, които паднаха, са жертви случайни. Те не бяха поискани нито отъ интересите на делото, нито отъ някакъвъ принципиаленъ раздора. Неприязнена къмъ тяхъ фракция може да съществува, но посегателството не може да бъде нейно. Обаче вестниците повтарятъ: всичко е решено отъ едно събрание на ръководни лица въ Серския отцепнически окръгъ. Понеже това се предава като фактъ, азъ го приемамъ и казвамъ — и не е смешенъ парадоксъ: Истината лъже! Те са решавали тия лица, и никой отъ тяхъ не си е давалъ отчеть какво решава. Те са решавали въ някакво моментно раздразнение като всички насъ, които сме кадърни да изречемъ най-големи закани, безъ да мисли някой за изпълнението имъ. Истината лъже днесъ, за­щото иде да свидетелствува противъ много отлични момци, мои лично познати, които носятъ съ примерно самоотречение кръста на една света кауза. Те са решавали и забравили, освенъ нещастниятъ убиецъ, и днесъ са изненадани отъ станалото, като всички други. Тям не можеше да не бъде цененъ живота на всеки, даже билъ краенъ противникъ, щом и той служи на същото дело, като е показвалъ самопожертвувание не по-малко от тяхното.

Офи­циалното правосъдие ще определи грубо фактичните отговорности; нека ние бъдемъ по-внимателни въ разпределяне моралната вина. Не трябва да вяр­ваме, че всички дейци изъ Серско са грешни, за да не повярватъ и те самите, че са братоубийци. Нека не дадемъ на техните души да претръпнатъ, като се помирятъ съ подобно име. Защото тогава те ще да подирятъ оправдание предъ себе си, което би имъ послужило и за по-съзнателни злодеяния... Само тъй остава - да спасимъ морала въ македон­ското движение.

Вече самиятъ фактъ, че въ Македонската ор­ганизация се намира макаръ само единъ човекъ като именуемия Паница — вече самия този фактъ, щомъ покушителятъ не е формено лудъ или ухапанъ отъ бясно куче, е симптоматиченъ. Това е признакъ (нека го смятаме единственъ), че въ атмосферата на македоно-освободителната действителность има отровни лъхове, които могатъ да я заразят изцяло, щото цял свят да побледнее от ужасъ и от­вращение.

Затова нашето общество трябва да издигне предупредителенъ гласъ и срещу другарите.на убитите — предупредителенъ гласъ и срещу възможното отмъщение. Да отмъстишъ по начина, по който си билъ нападнатъ, значи да дадешъ морална санк­ция на престъплението. Още повече на престъпление като онзиденшното, въ което невероятната низость съперничи съ една твърдость на ръката,наистина достойна за по-рицарско приложение. Нека общественото негодувание остане да кънти въ ти­шина, при която то би било по-явствено чуто тамъ, дето убиецътъ ще иде да търси признание на своя подвигъ.

И ще повторя, нека двете жертви послужатъ за спасението на морала въ македонската революция — и на човека въ македонския революционеръ.

в. Пряпорец, 3 дек. 1907.

Македонската борба

Пейо Яворов

Онова само, което никога не се е раждало, само то не умира; онова само, което никога не се е на­чевало, само то не се свършва.

Роди се зарадъ насъ поганска тирания въ не­щастни времена, та вeка ли ще бъде?
Почна се зарадъ насъ робска мжка въ черни дни, та няма ли да свърши? Умря тиранията за Гърция, за Сърбия, за Ру­мъния, за родна България — за Македония ли няма да умре? Свърши се мъката за гърци, за сърби, за румъни, за горно-българи, за македонци ли не ще се свърши ?

Няма човекъ, старъ или младъ, мъжъ или жена, по хубавата и широка наша бащиния, който да не ляга и става съ едничка мисъль на чело: свобода, съ една дума на езикъ: борба!
Това повсеместно възбуяване на народния духъ не е ли една буреносна стихия, която ще помете отъ нашите села и градове чалмоносната неправда?

Близо десеть години са отъ какъ съзнахме ний спасителната истина, че трябва да оставимъ настрана сънищата за каква да е помошь отъ някоя външна сила; десеть години са отъ какъ видяхме ний, че трябва да се надяваме на себе си и само на себе си ; десеть години са откакъ се готвимъ ний за една велика саморазправа съ вековния нашъ угнетитель.

И десеть години се боримъ неустрашимо!

[+/-] ...виж целия текст

Всеки връхъ на китните македонски планини, ако би могълъ да приказва, ще разкаже на света подвига на някой нашъ борецъ; всеки шумакъ по равните македонски поля, ако би могълъ да се раз­гърне, ще открие предъ хорските очи гроба на някой славно загиналъ нашъ герой. Пълни са Битолски, Скопски, Солунски и др. зандани, пълни са и всички анадолски крепости съ мъченици, които са сложили всичко драго, всичко мило, всичко скъпо предъ олтаря на общото дело.

Безъ да се стряскаме, безъ да се плашимъ ний сгъстявахме своите редове, ний усилвахме своята организация и вървяхме напредъ, докато се изпра­вихме лице срещу лице противъ цариградското кър­ваво чудовище, готови да му нанесемъ последенъ смъртоносенъ ударъ.

Турчинътъ мисли да ни залъже съ някакви смешни реформи като тия: „на гяурина гяуръ да не се казва вече, да се назначаватъ и християни на заптийска служба" и пр. — мисли да ни залъже той съ такива глупости, дано скръстимъ ръце и му дадемъ покой. — Ялови надежди!

Народътъ добре цени султанските милости и добре отговори. Хората навсякъде високо се изсмяха на „реформите", и почти никъде не се намери лудъ някой да се излъже, гладенъ за 50 гроша заптийска заплата. Крайно похвално са постъпили мухтарите въ Битолско, — повикани въ конака да посочатъ лица, които биха могли да бъдатъ назначени за стражари, те отговорили на валията: "Всички мжже, които са годни да изпълняватъ заптийска служба, са въ затвора, освободете ги и тяхъ назначете на Царска работа". Валията останалъ като попаренъ.

Каква смелость у раята! Затова пъкъ турцитъ, тия същите турци, които до вчера ни правеха виновни дори и за това, че сме се били греели на божието слънце, днесъ — трепетни и бледни — очакватъ края на гнилото си царство. Право е казалъ единъ мъдъръ човекъ: „Поискашъ ли да се освободишъ, ти си вече наполовина свободенъ".

А не е далече и деньтъ, въ който свободата ще грейне и надъ нашата потопена въ сълзи, обляна въ кърви родина. Ехото на нашите борби се раз­нася далеко по света и всички по-големи държави се занимаватъ съ нашия въпросъ. И Русия, и Австрия, и Франция, и Англия повярваха вече въ нашата сила и се боятъ отъ въстанието, което тъкмимъ да направимъ. И всички вече говорятъ, че ний заслужваме свободата си, всички вече наблягат да ни се даде тая свобода. Не бяха на вятъръ до днешните ни жертви, не бяха на халось доднешните ни уси­лия. И ако миналото е добъръ урокъ за настоящето, нашата минала работа, съдена по нейните резултати, които имаме на лице отъ нея, трябва да ни бъде нещо повече отъ урокъ.

Денонощниятъ, упоритиятъ, самопожертвувателниятъ трудъ ни направи плашило за ония, що кре­пиха разкапана Турция, която ний раздрусахме отъ основа. И колкото повече усилваме нашата работа, толкова по-страшни ще бъдемъ ний за чужденците, които щат-нещат ще продължаватъ да се зани­маватъ съ насъ. Колкото по-решително нанасяме ударъ следъ ударъ на турската държава, толкова повече ще я разклащаме, докато я направимъ чисто и просто едно гнило дърво, което да бъде пова­лено при първото избухване на бурята народна. А тая буря не може да бъде друга освенъ оня последенъ моментъ на дългата наша деятелность — моментъ който ще бъде нареченъ отъ историята все­народно македонско въстание.

И тъй, нека знаемъ длъжността си: работа безъ страхъ!

Нека видимъ своя пъть: всякога напредъ!

Нека помнимъ и целта си: свобода или смърть!

в . "Свобода или смърт", брой 1—10 февруарий 1903 г.

За Любен Каравелов

Пейо Яворов

Няколко едри имена сред едно безименно множество ратници за свободата на шесть милиона роби - ето кое дава опредлена физиономия на българската история, презъ цялата трета четвър­тина отъ едвамъ изтеклото столетие. А между тия имена първо място трябва да заеме името на Любена Каравеловъ, който главатарствува тогавашната бъл­гарска революционна интелигенция и ръководи нейните борби, почти отъ начало, почти и докрай, съ трезвина и политическа далновидность — наистина удивителни за своето време.

Няколко крупни светила на едно огнено-кърваво небе въ робска нощь, адски бурна следъ ве­кове затишие, — ето кое приковава нашите погледи върху епохата преди сравнително ясното време, което настъпи за половината български народъ, заедно съ последната четвъртина отъ миналия векъ. А между тия светила, трябва да признаемъ, Любенъ Каравеловъ е слънце, което се възема на тогаваш­ния страшенъ български небосводъ, и осветява вратоломните пътища на епическия освободителенъ подемъ съ великолепна и незасенима отъ никакви облаци светлина.

Любенъ Каравеловъ е роденъ въ далечното за насъ време, когато хвърлениятъ отъ Отца Паисия лъч въ заспалото българско съзнание се бореше още съ мъгли, които, напластени презъ цели векове,изглеждаха каточе никога няма да се раздигнатъ. И той минува своето детинство и първи юношески години въ родна копривщенска среда, съ Хаджи Генчовски моралъ и дядо Любеновски понятия, споредъ които човекъ живее подъ небето за едната „честь" на сития коремъ и за угодното Богу раз­нообразие, което прави, като християнинъ, съ „безверника" турчинъ. Християнинъ, за когото светов­ната стълба има само две стъпала: едното — на селянинъ т. е. земледелецъ, скотовъдецъ или простакъ българинъ, и другото — на гражданинъ т. е. търговецъ, сарафинъ, или благороденъ г р ъ к . Съ твърде чести отклонения, като лют кеседжия въ планината, или пунгашъ по широки пътища...

[+/-] ...виж целия текст

Родителите на порасналия Любенъ, твърде състоятелни, поискватъ, естествено, да направятъ отъ него „човекъ между хората" и той изрежда въ една-две години най-различните митарства на възможната за роба сполука. Изпратенъ въ Пловдивъ, разсадникъ въ онова време на фино гръцко възпитание и образование, той чисти наргелето на киръ Яни, аристократа съ дълги каравани, и учи езикътъ на боговете — и на фанариотитъ — за да плюе съ отвращение върху всяко гръкоманство презъ цялъ животъ. Изпратенъ въ Одринъ, тогавашенъ центъръ на школуване по цветущия абаджийски занаятъ, той стои съ подвити нозе подъ ниската терзийска стряха, и троши въ безотчетна досада иглата между пръстите си. Изпратенъ въ Цариградъ, широко поле на търговска знатность и лесна сарафска печалба, той пъди, съ конска опашка въ ръка, мухите изъ някаква бакалска кантора и псува съдбата, въ парлива мъка богъ-знай по какво. Но при всички тия несгоди, крилете на младата и и буйна душа оставатъ здрави и непокътнати. И тия криле отнасятъ Любена въ Москва, същи Йерусалимъ за българските младежи, които успяваха да погледнатъ по-далеко отъ своите бащи.

Руското правителство, гонейки политически цели, оказваше най-голямо покровителство на южните славяни, които отиваха да дирят наука и щастие при братския народъ. Характерно е, че Любенъ отминува съ равнодушие отворените за него врата на московското военно училище и се хвърля въ шумотевицата на писателствуващето босячество. И то — само една година подиръ стъпването на руска земя; — за да послужи на своя народъ.

Копривщенскиятъ балканъ може би е навявалъ, съ хайдушката си пъсень, въ душата на Любена, като дете, смътни блянове за някакъвъ щирокъ размахъ по воля. Пловдивски, одрински и цари­градски блъсканици въ живота може би са открили на внимателния юноша всичкия ужасъ на робския български животъ, за да раздухатъ въ гърдите му огъня на една непосредствена болка за угнетения, на една непримирима омраза къмъ угнетителя. Освенъ това, трябва да отбележимъ и треската на духовно и политическо свестяване, която беше обзела народът ни тъкмо по това време. И утилитаристическата руска мисъль отъ шестдесетте години — мисълта на протестъ и горещъ позивъ къмъ борба въ името на доброто и правдата — насочва въжде­ленията и определя пътя на младия българинъ.

Презъ тия години Раковски групираше вече около себе си емиграцията, жадна за народна ра­бота. Но той беше съвсемъ далечъ отъ една категорично-революционна постановка въ принципите на своята деятелность. Хайдутството все си оставаше най-смелия протестъ на потиснатия срещу потисника. И утопичните мечти на дипломатическа основа, за лесно придобита свобода, все още мамеха робските надежди.

При тия обстоятелства Каравеловъ съзнава, че българската нива очаква само желязната воля и умелата ръка на добрия работникъ. И той се от­казва оть неколкогодишната си роля, да проси чрезъ перо руското обществено съчувствие, което, при тамошнитв условия, едва ли би помогнало съ нещо особно. Каравеловъ напуща Русия, за да се установи, следъ година-две скитане по сръбско и маджарско, въ Румъния, дето застава на чело на емиграцията. Тукъ вече неговата проповедь бива насочена да подготви робите за единъ въораженъ протестъ срещу владетеля и да предизвика, посръдствомъ страхътъ отъ общоевропейски заплитни, намесата на великите сили и разрешението на осво­бодителния въпросъ. И той създаде строго опре­делено българско революционно движение, като възпита цяла плеада идеални апостоли на българ­ската революция. Знайно е за всички, Ботевъ и Левски бъха Каравелови ученици.

Прочее, ний дължимъ на Каравелова може би най-хубавитъ страници въ новобългарската история. И като знаем, при какви условия, съ какви средства трябваше да работи тоя човъкъ, оставаме смаени предъ неговия титанически подвигъ. Но Каравеловъ имаше една свята цель: освобождението на българския народ; - единъ великъ идеалъ: възкресява­нето на българското племе.

Родната къща на Любен Каравелов в Копривщица

А къмъ борба за достигане своята цель, Каравеловь бъше вдъхновяванъ само отъ любовь спрямо народа, на чието дело служеше. Любов твърде реална, - една органическа свързаност съ хилядитъ и милиони човеци, която придава на общите интереси някаква съвсемъ лична топлота. И която няма нищо общо съ книжния, много пъти фалшивъ
дългь, защото, като страсть и благороденъ егоизъмъ, тя е самата човешка природа.

Къмъ усилие за осъществяване своя идеалъ, Каравеловъ беше вдъхновяванъ отъ амбицията на просветения човекъ, да изправи и своя народъ предъ олтаря на общочовешката култура. Амбиция твърде възвишена, — единъ светълъ национализъмъ, който осмисля и най-лудите жертви, направени въ негово име. И който няма нищо общо съ грубия шовинизъмъ на тълпите, защото, като пружина за надпреваряне и процъвтяване, той служи само на прогреса.

И тая Каравелова цель, и тая Каравелова идея — своята цель и велика идея — упражняваха строгь, понякога и жестокъ мораленъ контролъ върху всяко тогавашно, макаръ и най-невинно, българско дело и слово. Те играеха първостепенна, или по-
добре изключителна роля въ най-различните области на тогавашния български животъ. Те бяха, както е всякога при велики моменти въ живота на народите, съединително звено за всички български усилия.

Обаче Каравеловци слезоха отъ сцената, за­щото обстоятелствата измениха на тяхната предвидливость. Българското дело, безъ да изгуби своя революционенъ характеръ, като недовършено, поиска нови работници. Но тия последните се явиха като гробари на сватба.

И ако бъдехме кадърни да оценимъ Каравелова както трябва, въ неговото чувство и въ него­вата мисъль, — само тогава бихме усетили всичкия укоръ, който се таи за насъ въ неговото име. Но той почти не съществува въ нашия храмъ, понеже има нещастието да умре на мирно домашно легло. Както не би съществувалъ и Ботевъ безъ куршума на турския башибозукъ. И Левски, безъ въжето на Кючук-Саид паша.

Така преди две хиляди години на тълпата беше нужна една Голгота, — за да боготворимъ днесъ Исуса Назарянина. И ако се признае, че хри­стиянството е услужило на цивилизацията, Юда би ималъ право на дял от признателностьта ни къмъ великия учитель...

ХРИСТО БОТЙОВ

Пейо Яворов

18 май (2 юни по нов стил, б.р.) 1876 г.-18 май 1902 г.

Нека звъни църковният звън, нека тръби военната тръба, нека блести с чиновнишкия свой блясък чиновнишка България, — нека тържествува!

Нека звъни църковният звън, — той няма да заглуши още незаглъхналото ехо на Козлодуй.

Нека тръби военната тръба, — тя не ще по-бърка да чуем и тоя хиляден път въздишката на Веслец.

Нека блести с чиновнишкия свой блясък чи­новнишка България, тя не може помрачи непомрачимото сияние на лика, обкръжен с ореола на вечна слава.И нека тържествува!

Онеправдава ли един откраднат ден оно­гова, комуто принадлежат вековете?…

Един носител на трънен венец между венценосците, един апостол между апостолите, един светец между светците…

Една памет за дълбоко благоговение, един образ за страстно обожание, едно име за девиз на всяка праведна борба…

Паметта на един страдалец поет, образът на един пламенен борец, името на един идеален човек!

Христо Ботйов!
[+/-] ...виж целия текст

*

Алтън Калофер—Одеса, Русия — (Турско)— Румъния, — ето съдбоносния път на Ботйова.

Хайдушката песен на хайдушкия Калоферски Балкан — и смътните бленувания на детинската душа за подвизи и слава; прогресивната револю­ционна мисъл на угнетения север — и поривите на юношеското сърце към себеотрицание и жертва; грозната действителност под най-грозна тирания на света — и копнението на съзналия себе си гражданин „за правда и свобода”; — ето непобеди­мата стихия, която отвлича и изхвърля на румънския бряг Ботйова.

Там — низка мизерия и високи ламтежи, просешка мъка и царствени мечти:— при никаква възможност титански подеми, — един хаотичен безпорядък!

И един висш порядък!

Защото има една гореща песен и една издиг­ната десница, защото има една мъжка дума и едно славно дело, — една клетва и едно изпълнение, едно начало и един край.

Защото има един живот, от който времето направи една чудесно развита трагическа поема.

Елегичното стенание на Коджа-Балкана е нейна прелюдия, Русия и Румъния са нейните трогателни перипетии, Веслец е нейният потресаещ патетически завършек…

И —жив е той, в тая безсмъртна поема.— Всякога е негов празник!

Нека звъни църковният звън, нека тръби военната тръба, нека блести с чиновнишкия свой блясък чиновнишка България, — нека тържествува !

Онеправдава ли един откраднат ден оно­гова, комуто принадлежат вековете?

в. "Дело", брой 19, 18 май 1902 г.

На снимката е паметникът на Христо Ботев във Враца.

Великден

Пейо Яворов

През една тиха нощ в Гециманската градина Исус възнасяше към небето молитви за страдущето в неволя човечество, за гинущите в неправда човеци.

Юда беше извършил вече своята грозна продажба и вървеше пред войниците, които щяха да хванат и отведат на съд оногова, който бе дошъл да съди.

Целувката, светлия знак на любовта, послужи като знак на тъмното злодеяние.

Подиграван от невежа сган, оплюван от лъженабожни фарисеи, жестоко изтезаван от римската власт, божествения мъченик свърши най-после върху кръста.

И огря от върха на Голгота едно благодатно слънце за света. Това слънце бе християнството...

Koeто в своята истинска смисъл е осветен чрез страданието протест на доброто против злото! — борба на правдата срещу неправдата.

Което следователно освещава и протеста на угнетения против угнетителя, и борбата на поробения срещу порабощителя.

Протест в името на онова, което е сиянието на рая; борба с онуй, което е тъмнината на ада: тоя протест и тая борба са корена и върха на крепкия мир, на искреното единение, на сърдечната любов в средата на група човеци.

Затова има едно напътствие към избрани, а не завет към събрани: "Любете друг друга!"
Че не може агнето да обикне вълка; нито угнетения — угнетителя; нито поробения — поробителя. И не трябва!..."

[+/-] ...виж целия текст

Било е казана: ударят ли ви по едната страна — обърнете и другата. Но веднага е прибавено: като не забравяте Мойсея: око за око, зъб за зъб!
Книжниците и фарисеите диреха възможност и случай да наклеветят и погубят Исуса. Инак — той би завършил:

-Обърнете и другата страна.
-За по-голямо право на мера според мера...

„Да смажете главата на оня, който ви е ударил, като на зъмя!”

Кълнеха се първите християни в името на кръста и обикваха друг друга в името на общото дело: — за победата на доброто над злото, за възтържествуването на правдата над неправдата.

Отначало слаби единици, те разпространяваха своето учение, като презираха най-страшните мъки.

По тоя начин те искаха да привлекат жертвите на злото и неправдата, които са легион, и да образуват едно могъщо воинство, кадърно да унищожи с един мах всяко зло и всяка неправда: да не съществуват вече!

Но лицемерието и коварството спасиха злото и неправдата, против които беше въстанал страдалецана кръста.

Смири се лицемерно злия и се нарече християнин;въздъхна лицемерно неправедния и се нарече християнин: — падна копието на християнството в коварни ръце, за да бъде насочено против самото християнство...

Което биде обърнато наопаки: да послужи на злого и неправдата! — на угнетението и порабощението!

Защото по-лесно бихте проденали моряшко въже през иглено ухо, отколкото да съгласите християнството от седемнайсет века насам с учението на Христа.

Християнството от седемнайсет века насам, под хоругвата на което са се вършили, вършат се и днес най-черните злодеяния и най-безбожните несправедливости...

С учението на Христа, учение, продадено от седемнайсет века насам, както бе продаден и сам великия учител.

С духа на Христа, дух, разпнат от седемнайсет века насам, както бе разпнат и самия Христос!

И ако за един кръст непременно е нужна една Голгота, ние ще я кажем: тя е цялата европейска земя.

И ако за една Голгота непременно е нужен един връх, ние ще го назовем:

Македония!

Поне така се нарича днес...

Не сте ли слушали за книжниците и фарисеите в Берлин, Виена и Петербург?

Питайте за тях цариградското чудовище, държащо в ръце копие с наситен в жлъчка и оцет сюнгер на върха!

6 април 1903 г., в."Свобода или смърт"

Шепа хора застанали против целия свят

Пейо Яворов

Вчера най-добрата часть отъ българската интелигенция отпразднува деньтъ на поета и революционера, който вече три десетилетия вдъхновява българина въ най-благородните му пориви. Споровете около личността на Ботева и значението на неговото дело отдавна са престанали. Днесъ светлият образъ на революционера е една национална икона, и пламенното слово на поета — единъ лозунгъ за всяка възвишена борба. Дните като вчерашния са дни на благоговейно коленопреклонение и тиха изповедъ.

Жертвеникътъ, предъ който бе свещенодействувалъ Ботевъ, не е угасналъ още. Трагическиятъ Веслецски час не беше край на водената борба. — Той бе едно отъ нейните освещения. И тя продължи, тая епическа борба, за да набележи въ новобългарската история много катастрофи и победи. Наполовина осъществено преди тридесеть години, нашето освободително дело остава и до днесъ недовършено. Кой отъ ония, които вчера са поменали името на героя, кой отъ тяхь не е помислилъ и за Македония?

Заветите на Ботевци намериха отзивъ въ душите на отвъдрилската българска интелигенция. Ето вече десетилетие и половина кипи една борба стихийна по своите размери и свръхчовешка по своите усилия. Никой не помни моментъ на затишие, нито пъкъ некой знае броя на жертвите. Бъдещите поколения ще се извръщатъ назадъ изумени— ако тоя народъ оцелее. Гледката на нашето настояще ще представлява за тях едно невероятно минало. Българи — шепа хора подъ празното небе — защото робите няматъ господь! — шепа хора застанали противъ целия святъ. Съдбата ни е изправила на кръстопътя на непримиримите интереси. Ние воюваме противъ Азия и Европа, — противъ Мехмеда, който никога не се насити на кърви, и противъ Христа, който стана презъ вековете по-сребролюбивъ отъ Юда...

Но призовавайки великия дух на Ботева, ние треба да изповедаме и неизповедимото. Ние треба да изповедаме, че въ тоя критически часъ изнеможно отблъсваме чужди враждебни действия по неколко линии — и не само техъ: треба да се боримъ още и съ пристъпите на лудость средъ нашите собствени редове.

Идва единъ другарь, нещо повече — единъ братъ, защото иде съ целувка на уста, — идва той средъ насъ и намира открити обятия, за да нанесе смъртоносенъ ударъ на двама самоотвержени дейци и по тоя начинъ да свали злодейската си маска. Вие питате него, или ако той не знае какво върши — питате ония, които са въоръжили неговата изменническа ръка, — питате какви интереси на делото продиктуваха всичко туй, кому беше нужно то! — И ето че ви отговарятъ съ неколко мъгливи фрази, грабнати отъ некоя битпазарска брошура и раздъвкани съ отровата на тъмна злоба или зависть. А подиръ фразите следватъ потресните самохвалства, какъ некой отличенъ войвода е бил закланъ. Или какъ некой скроменъ труженикъ е билъ обесенъ.

Идва другъ. Той носи едно име, окръжено съ обаянието на хубави подвизи. Вие сте щастливи да стиснете неговата мъжка дъсница. Знаете ли, - казва той, — отъ сега нататъкъ ще ходимъ изъ Македония безъ оръжие. Разбира се, вий сте изненадани: нима „отвъде" е вече свободно, и вестниците не са писали!

— Не, но азъ съмъ вече „младотурчинъ". Ще въведемъ конституционно управление въ Турция. После ще изгонимъ султана и ще прогласимъ република.

Вие слушате и не знаете — да се смеете, или да заплачете..

На трета страна стои свободното българско общество. Тукъ всички четатъ вестници и се интересуватъ отъ онова, което става по света. Единъ атентатъ върху някой полицейски чиновникъ въ Одеса или Баку предизвиква вълнение — радость или негодувание. Но единъ безконеченъ списъкъ на македонски жертви, легнали подъ турски, гръцки и сръбски ятагани, минава незабелязанъ. На какво се дължи тая апатия? Търсете причините, може и да ги има отъ най-различно естество — но тия причини ще бъдатъ само редъ обвинения противъ отсамрилския българинъ, като патриотъ и човекъ...

Това изповядаха нашите души вчера, като призоваха духа на Ботева. И неговите кости тамъ нейде въ незнаенъ гробъ — са тръпнали отъ отвращение.

в. "Илинден", брой 46, 19 май 1908г.

Шипка

Пейо Яворов

Две думи и отъ насъ за нея.

Да за Шипка; но не за оная дивна историческа Шипка преди 25 години; а за днешната, за утрешната Шипка, за Шипка следъ 25 години, за... „дивните" Шипченски тържества...
Тържества!

Нищо чудно. Братска среща между освободители и освободени! Освободителят на гости у освободения ! Праздненство велико и рядко!

Но ... 200-те хиляди герои не умряха вчера; а преди 25 години! Да, 25-те години!

Народъ единъ малъкъ празднува своето освобождение предъ стъпките на своите освободители.

Но това е тукъ; а тамъ? Връзка нявкаква няма ли между тукъ и тамъ ! ВСЕКИ ще каже: има. Генерали и министри ще потвърдятъ това на Шипка. Това е петното на Шипченските тържества!

Официалииятъ блясъкъ на шипченската среща, гръмовитите манифестации на българските войски, шумните тренове, параходи, екипажи и пр.— всичко това може да завладее и разтупка сърцата, може да увлече душите, но едно само не може: да покрие и забърше следъ Шипченската история на Македония.

Колко грозна е тая история!

И ние се питаме: какво би требало да прави оня тамъ задъ Рила, когато свободния българинъ празднува своето освобождение?

Да се моли за дългоденствието на „усмирителя на бунтовниците" Зинониева ли?
Да се моли за здравето на „достойния защитникъ на угнетените" - Машкова ли?
Да празднува 7-годишнината на богоугодното руско-австрийско съглашение ли?

Да. Въ дните на славните шипченски тържества той не може да си припомни нищо друго....
Той иска милость — не му се даде; иска туй що му бе дадено — и то не се даде; поиска, най-сетне, да помисли самъ за себе си — и тукъ братска ръка се изпречи и го спре. Освободителятъ на България стана джелатинъ на Македония!

Тая е връзката между тукъ и тамъ. Ако възъ основа на миналото единъ българинъ може да казва „великий освободителю", защо единъ македонецъ възъ основа на настоящето да не каже „ великий джелатино" ?

Ако единъ българинъ благоговее предъ пролятата за свободата му руска кръвь, защо единъ македонецъ да не проклина всичките п о к р о в и т е л и на турската зверщина?
Ако единъ българинъ може да мисли, че свободата му е дарена отъ Русия, защо единъ македонецъ да не мисли, че робството му е дарено от същата Русия?И тукъ и тамъ изхождат отъ историята. Сквернословие няма!

„България съ всички жизнени сили, които държи се готви за този день и ще го посрещне
съ възторгъ, защото тогава тя ще изпълни кървавия дългъ, който има спрямо Русия", — казва органътъ на българското правителство. И после продължава: „Наще надежди са осветени въ единъ заветъ, за изпълнението на който Русия се е ангажирала съ своята мощь и съ своята честь. Тя няма да го наруши".

Значи: тържествата на Шипка „не са само единъ воененъ праздникъ". Праздненстрото на Шипка не е само праздненство на България, а праздненство и за оня день, когато Русия ще изпълни заветътъ, за който се е ангажирала съ своята мощь и честь. Както се вижда, нищо не пречи на малкатаБългарийка д а м е ч т а е за оня д е н ь, да мечтае за кървавия дългъ, да мечтае за царския заветъ. ... Просякътъ все се надява. . .

Но ако ти, шипченска невесто, можешъ да висишъ спокойно предъ царската капия и никога ръката си надолу да не сваляшъ, може ли съ твоята вяра и съ твоите надежди, може ли съ твоето просяшко безмълвие да виси и Македония?На каква мощь и на каква ч е с т ь има да се осланя тя?

Мощь — да насърчаватъ турскитъ свирепетва! Ч е с т ь — да насъскватъ християнските нарoди единъ срещу другъ! Историята така говори. Кому са дотрябвали тая мощь и тая честь!

„Дипломация е туй" — ще кажатъ. „Русия си има своите врагове; да раздава милости тя не може когато ще!"

Да. Вярно е, че не може когато ще. Но да остави свободенъ единъ робъ, да не покровителствува неговите джелати, да не всява раздоръ тамъ дето единодушие трябва, може ли?

— Може.

Нищо не й пречи да стои на страна. А ако тя си има с в о и сметки, тогава не смущавайте македонския робъ съ „ кръвни данъци и завети!" „3 а в е т ъ т ъ" отдавна е изфирясалъ за Македония. Тя не иска нищо друго, а само свобода. За тая свобода нищо не й се даде отъ вънъ и сама се грижи за нея.

Не я смущавайте!

13 СЕПТЕМВРИЙ 1902 Г., в. "Право"