За "Строители на съвременна България"

Йосиф Хербст

През деня си между мои другари и близки познати ставаше реч за току-що излязлата последня книга на Симеон Радева. Аз я бях само попрелистил, от събеседниците ми малцина я бяха само видели, никой не беше я чел. Въпреки това, когато аз заявих, че ще пиша нещо за тази книга, чух закани, градуирани между вечната вражда и непоздравляването. Това трябваше да кажа, когато се наемам да въведа Симеон Радева в кръга на читателите на „Пряпорец", макар че в случая поемам отговорността само на оня, който въвежда една вече позната личност в известно за нея ново общество.

Готовността която извършвам този приятен за мен дълг, може да се мери само с голямата наслада от внимателното прочитане на книгата. Анонимно издадена, тя щеше веднага да наводни цяла България, но и такава, каквато ни се връчва, против нея ще бъде безуспешен всякаква conspiration de silence; навярно тя най-напред ще бъде четена от ония, що най-много я псуват, нея и автора й, ще четат и ще мълчат, ще мълчат и ще четат, а за да си отпочинат, пак ще запсуват. Хубава препоръка за една история — чувам вече мнозина да възразят. Но това ще да са тези, които не са навикнали веднага да правят разлика между история и историография; ще се сърдят и всички ония, които считат историята за бог знае каква наука, които искат непременно разстояние (от място и време) към събитията; ще се намръщят всички „епитропи", които са навикнали да не говорят нищо лошо за умрелите и които от страх всякога, овчедушно бъблят: „Сега не му е още времето да се разправят тия работи." Има хора от „историографическия еснаф", които ще се сетят, че Симеон Радев не е „свършил по историята", и ще го задърпат за косите, а книгата му ще разнищят, за да търсят метода му. Нека им спестя труда. Методът му е ясен и недвусмислен като шамар: не желае да бъде скучен. И цели 835 страници той майсторски изпълнява това...
нежелание. Има мнозина, които за голямо съжаление твърдят, какво само скучното и неразбираемото „сигурно" се е случило", и от тази гледна точка критикуват историята или по-добре историографията. Симеон Радев споделя и мнението на Prosper Me'rimee, ".който казва нейде: „je n'aime de l`historie due les anecdote.

Но самото заглавие на книгата издава метода му: Строителите на България! Той се занимава с личностите, ала като скептик не забравя да изтъква социално-психическите сили. Това са не строителите на България. Малки, големи X, У, Z, Стоян Драганов, Петкан. Да, но те не издигнаха българската държавна сграда в безвъздушно пространство, а сред две доста диференцирани обществени течения, които Радев изследва до първоизточниците им. Между тъй наречените строители има такива, които ни се представят като прости зидари: носили са само вар и тухли. Всички тия Радев не е поставил на никакъв пиедестал. Не стоят те по-далече и по-високо от мастилницкта му. Вярно е, че едни е рисувал с любвеобвилна четка, други просто е фотографирал, трети е карикатурил. В книгата срещаме хора, човеци и няколко мъже. Към тия последните той с вещина прилага рембрандовскпя маниер: виждаме ги осветени от оная страна, която е и тям, и Радеву най-благоприятна. Всички портрети обаче са ретуширани.

Той гледа на всички и на всичко в епохата, що описва, през темперамента на един националист, на един македонски българин и на един нерусоф
ил; на националист, който навярно във II том ще бъде вече стамболовист, на нерусофил, който може би, описвайки периода до 1894 г., ще се представи вече като русофоб; македонските си очила обаче едва ли ще свали и когато стигне в историята си до „днешните времена". Всеки от строителите на България се изпитва от Радева върху „македонския булижник" и след това го изкарва да позира или го настанява пред фотографическия апарат. Въпреки всичко това Радев ниже на верига историческите събития около тези строители и ако всяка верига е толкова силна, колкото най-слабата й брънка, то безпристрастният критик (на този последния според моето разбиране по е нужно безпристрастието, отколкото на историографа) ще трябва да признае, че историческата картина на България през царуването на княз Александра е пълна и точна. На всеки случай е поучителна и най-важното много интересна. Радев, бляскавият вестникар, най-много е помагал на Радева — историографа.

От редакционната си килийка, дето като никой друг е можал да наблюдава много човещини, той е занесъл със себе си в работния си кабинет на волен историограф много ценни помагала: във всяка редакция се пише историята на вчерашния ден, понякога по-мъчно, при по-големи неудобства и с по-голяма отговорност, отколкото историята на една цяла отминала епоха. Радевата книга ще има много читатели, защото ги заслужава. Ако тези редове поувеличат интереса към нея, ще считам, че това е най-малката услуга, която съм могъл да принеса за възнаграждаване на такъв един ценен, прилежен труд на моя отличен събрат.

В. „Пряпорец", бр. 49, 21 февруари 1910 г.

За свободата на печата

Йосиф Хербст

Една академия во време оно наредила конкурс за научно разрешение на следния въпрос: „Защо има разлика в теглото на мъртвата и живата риба?" Между стотиците отговори премията спечелил отговорът на едного академика, който писал на академията: „Точно претеглих риба в живо и след това в мъртво състояние, никаква разлика в теглото не може да се констатира". Този анекдот има предимството да е верен.

Припомних си го; припомвам го и на ония, които напоследък запротестираха против едно „накърняване на осветената от нашата Конституция свобода на печата". Аз обичам да „претеглям рибата" и заради това цитирам дословно член 79 от Конституцията: „Печатът е свободен. Никаква цензура не се допуща, също и никакъв залог не се иска от писателите, издателите и печатарите. Когато писателят е познат и живее в царството, издателят, печатарят и раздавачът няма да се преследват".

Параграф ясен, точен и убедителен като плесница. И добре преведен из Конституцията, която бе взета като терк за нашата. Недобре преведен и неясен, ала отсетне правилно изтълкуван от нашите законодатели е § 81, който гласи: „Престъпления по делата на печата се съдят по закона, в общите служебни установления". Това е безсмислица. Нашите законодатели въз основа на подсказването на здравия разум и на ясното съдържание на § 79, както не може и не бива другояче, най-често ето как са тълкували § 81: Престъпленията, извършени чрез печата, се съдят по общите закони.

Нашата Конституция, както всяка конституция, постановява: печатът е свободен. Това значи само: не се иска специално разрешение от административно-полицейските власти за упражнение на вестникарството или писателството. В никоя конституция, и в нашата не е осветена абсолютната свобода на печата, а е осветена само една относителна свобода.

Държавата във всеки закон по печата предвижда ограждания и ограничения
както за себе си, така и за печата. Печатът може да стори и добро, и зло на държавата. От това произлиза за държавата двойната задача да подкрепи печата като свой съюзник и да се опълчва против печата, ако се явява неин враг. Тази двойна задача налага от една страна ограничение произвола на държавните органи, от друга страна - ограничение произвола на печатовите органи.

[+/-] ...виж целия текст

Свобода на печата не е равносилно с освобождение от правни ограничения, а значи само освобождение от административни ограничения. Свобода на печата не значи освобождение от полицейски закони, но освобождение от произвола на полицейски органи. Най-сетне свобода на печата не значи диктатура или слободия на публициста, писателя и вестникаря. За престъпления, извършени чрез печата, не може, не бива, не трябва да се произнася друг освен съдията. Толкоз засега за свободата на печата.

Накърнена ли е свободата на печата с последните допълнения към наказателния закон? Не! Затруднена е само клеветата и то клеветата против един ограничен брой български граждани. Допълненията търпят критика само в едно отношение, защото чрез законоположения, пред които всички сме равни, създават две мерки за защита благото на личното достойнство и на личната чест.

За общественото спокойствие, за доброто на държавата, за честта на народа, за преуспяването на публицистиката не са необходими допълнения към наказателния закон. Те са само едно лишно доказателство за лекомислено законодателстване. Необходима е час по-скоро една подробна ревизия на материята за обидата и клеветата въобще и частно чрез печата. Дайте ни закони, драконовски макар, с колкото е възможно по-чувствителни парични глоби, в защита на личната чест на всеки гражданин, а не в защита само на министерската чест. Дайте ни закони с кратчайша процедура против клеветниците.
В Англия, гдето в началото на миналото столетие още дуелантите се наказваха със смърт чрез обесване, можаха да изкоренят дуела само благодарение бързото и чувствително наказание на клеветниците. Сега, който би предизвикал някого на дуел в Англия, става смешен за цялото общество, но заради това пък в същата тази Англия преди няколко години Лорд Нортклиф биде осъден да заплати голяма глоба и свръх това едно обезщетение от 50 000 лири стерлинги за клевета на английска фирма.

Дайте ни такива закони и печатът ще стане по-свободен и по-мощен. И още нещо: с опровержения чест не се закърпва. Има държави, в които опроверженията са задължителни под страх на законни санкции и там опровержението не може да бъде по- дълго, отколкото опровергания текст. За всяки ред в повече се плаща според тарифата за платени публикации и освен това отговорният редактор може да коментира самото опровержение.

Заключение: новите законодателни мерки против печата са ялови, непрактични и неполитични. С тях наистина свободата на печата не се накърнява, но личи в тях слабостта на повечето от нашите закони, а именно: личи пропастта между право и закон. Нрав - обичай - право - закон. Липсват ли тези етапи, липсва основата на правосъдието и на справедливостта.

Нашите министри, защото са наши, нито им е по нрава, нито им е обичай, нито им е право да искат закони, които повече да ги ограждат от клевета, отколкото нас, простосмъртните.
Хората са свикнали да се подчиняват на мерките против епидемии, заразителни и прилепчиви болести. Подчиняват се дори тогава, когато може да пострада личната им свобода. Изолацията, карантината, дезинфекцията, ваксинацията, всичко това се налага и се търпи и понася, за да се опази тялото, което свръх всичко може да бъде квартира на най-клетата душа. Против епидемии, които угрозяват душите - има такива епидемии - предпазителни мерки рядко се взи-мат. На тaкuвa мерки против такива епидемии неохотно се подчиняват, ако въобще се подчиняват. Хората си пазят телесата, но за душите си не се грижат. Често пъти онова, що минава като всепроникваща, мощна идея, не е нищо друго освен епидемичното разпространение на една куха, модна фраза, не е нищо друго освен прилепчивостта на една лесно запомнена или лесно запомнима дума, не е нищо друго освен заразата чрез една празна приказка. За „свобадата на печата" мислих и отбелязах горните редове.
*
Свобода на печата ли? Оная ли свобода, която позволява на всеки нехранимайко да издава и да пише вестник, неграмотен, отровен, невежествен? Че тази свобода - за жалост - я има, тя именно е осветена от Конституцията. Покрай тази свобода страда и добрият печат, страда и името на вестникарското звание. В съвременния строй, в който така нареченият „свободен гражданин" още не е забравил, че произхожда от верноподаника и заради това край закрилата и защитата на държавната власт не само търпи, но и търси нейната опека; само от престолонаследниците и от вестникарите не се искат никакви цензове, никакви гаранции, никакви изпити за свободно упражнение на „занаята" им. Безумен, подъл, пакостен, хилав, негоден престолонаследник става крал най-често въз основа само на едно право - правото на първородството. А вестникар се става дори още по-лесно, отколкото цар. Шофьор за да станеш, все ще те изпитат по-рано можеш ли да караш автомобил. Държавната власт се грижи за здравето и за непокътността на данъкоплатските телеса. За мозъците им обаче не се грижи: от вестникарите никакъв изпит не търси. Това ако не е свобода, какво е свобода? Но при такава свобода каква отговорност се стоварва върху съзнателния вестникар, добросъвестния и верен служител на обществото, жрец на обществения дълг!

*
Никой съд, никаква земна власт не може толкоз силно да накаже един провинен вестникар, колкото читателят. Читателят е върховният съдник на вестника и на вестникаря. Каквото значение за политическия живот има избирателната бюлетина в ръцете на съзнателния гражданин, същото дори и по-голямо значение има единия лев, който читателят дава или не дава на вестникопродавача за поощрението или пък за обуздаването на печата. Не издавам професионална тайна като твърдя, че читателите всъщност редигират вестника. Добри съзнателни читатели влияят върху добрите качества на печата. Това влияние по разни пътища, видими и невидими, стига до печата, дo вестника, дo вестникаря. Влияе се твърде често и твърде действително и чрез стискане на левчето в дъното на най-скритото джобче. Но читателят, днешният читател, не бива да забравя, че вестникът може понякога нищо да не с т р у в а, но всякога единият екземпляр коства поне един лев, ако не повече, на издателя.

„Свободата на печата" е и ще остане празна дума при слободията безнаказано да се разрушават печатниците. Свобода на печата и свобода на убежденията у нас имат двойна санкция: една чрез Конституцията и друга - чрез „конституцията" на бащите ни, чрез дреновия бастун. Няма свобода на печата, когато се допуща като полемичен аргумент цепеницата. Пиши както си искаш, както си знаеш, свободен си, както можеш да пишеш, но ако не пишеш, както аз си мисля, че трябва да пишеш, аз, който махом махам цепеницата, ще ти унищожа печатницата - това е днес фашистката „свобода на печата" на Мусолини и цепенишката „свобода на печата" на Фасулини. Смеем се на детето, което след като си е ударило по невнимание главичката о масата, „наказва" масата с няколко юмручни удари; смеем му се, макар че можем да го разберем, когато ни избъбри: „маса къх, беби удали маса!"
Разрушената печатница за брадатите и мустакатите хлапаци е „наказаната маса" на бебето. И пак трябва да се смеем, защото хлапаците нито могат, нито имат сила да разрушат всичките печатници. В Брюксел през време на германската окупация, която прилагаше много по-"вьзвишени" средства" - бесилката, вместо цепеницата - е бил издаван и тайно разпространяван белгийски вестник цели четири години.

Ония, които обявяват печата в обсадно положение, забравят, че това е равносилно със запрещението да се измерва температурата на разтресения от треска.

Разправят, че... или изповеди на един журналист

Йосиф Хербст*

Защо не „Полуделият журналист?"- ще попитат веднага мнозина, които отчаяно търсят в долния кат на вестника онова, което напразно търсеха в горните му етажи, а изведнъж
им се изпречва такова лудо заглавие.

Но те няма да захвърлят вестника. Не защото са дали 10 стотинки за него, но защото ги интересува самото заглавие. И ето тук Вече захващам самата си изповед. Ще разправя аз на самите си читатели какво обичат те да четат и колко те са собствено редакторите на вестниците, които четат. Ще им разправя за „разправят, че...".

Многоточията са им известни. И любезните читатели ги употребяват за същата цел, както и писателите, редакторите и пр. и пр. Когато не знаят какво да пишат или когато искат да си спестят някоя глупост, турват многоточие и хората ще си помислят: бог знае какво дълбокомислено нещо щеше да заеме мястото на многоточието и щеше да осветли сегашните и грядущите поколения. В този частен случай многоточието означава хиляди работи, които могат да се напишат и разказват, стига да се захване с вълшебните думи: „разпра­вят, че".

Казах „вълшебни" и настоявам на това. Вий, любезни читатели, сами ще ми потвърдите това. Да речем, че ви попадне някой, който и да бил вестник и прочитате с едри букви, какво например? Какво по-примамливо заглавие от: Министерска криза? Не, още по-примамливо: Оставката на кабинета! Уверявам ви, че вий ще прескокнете това антрефиле или ста­тия, която веднага ви прави минис­терски кандидат (кой в България не е министерски кандидат, когато известен кабинет е в оставка?), щом ви се мерне, макар и на последната страни­ца, някакво антрефиле, което да захва­ща с „разправят, че" или с равносилно­то му „слух се пръсна, че", па макар в него да се разправя за злоупотребле­ние в това или онова министерство.

Злоупотребление само, любезни чита­тели, прости злоупотребления, които всеки ден се откриват, тях предпочи­тате (извинете: за тях предпочитате да четете) пред „Оставката на каби­нета", която не се случва всеки делни­чен ден. И защо това? Вълшебството на простите думи „разправят, че..." обяснява всичко. Но май че тези, които в началото ме питаха: „Защо не „Полуделият журналист?", ще имат право, ако аз продължавам вместо да кажа своята изповед, да карам чита­телите ми силом да се изповядват. Но това не ми е потребно. Аз си зная своето, пък ако щете го потвърдете. Само „разправят, че" може да напра­ви един вестник по-интересен. Аз не зная дали написах достатъчно лудории, щото наредени в колони да съста­вят нещо като подлистник, но едно зная, че ще бъде той прочетен докрая само защото захваща с „разправят, че". Аз изповядвам с това тайната не само на „един" журналист, но на всеки журналист. Всеки, който знае този гъдел на читателите, може да стане журналист, но все пак, ако му остава да избира между журналист и българ­ски министър, то да предпочете да стане... рантие. Разправят, че... това било най-доходното занятие.

Какво говоря за занятие, нека се отплатя за сегашното търпение на читателите и да им препоръчам нещо полезно. Всеки нека си избере от днес до 31-ви декември до полунощ - дото­гава има време - някое такова звание, занаят или занятие, ако не е благо­дарен от досегашното си, или пък тепърва ще избира, щото да не се черви пред преброителната комисия, която на 31-ви декември ще преброява населението. Знайте, статистиката, най-съвременната от всички науки, изисква, щото от време на време да се преброим, та да знаем колцина сме собствено и колко време още ще има място за нас на този божи свят.

Който досега не се е загрижил за биографията си, нека се загрижи, та да може с гордост да си изпълни личната карта, която ще му връчат доверените лица на Н. Величество Статистиката.

Разправят, че... настоящето пребро­яване на народонаселението подейст­вало и върху изглаждането на недора­зуменията между сегашните минист­ри. Излиза, че те са преходни, разбира се, недоразуменията, а не министрите. Тези последните изгладили неспоразуменията, за да могат на 31-Ви декем­ври до полунощ да се запишат като министри, а не като... кандидати за министри. Но каквото и да разправят, все по-щастлив е онзи, който срещу графата „звание, занаят, занятие" ще може да впише: „безделник", който не го хваща §27 от закона за полицията, а именно: рантие. Разправят, че... Но това друг път.

"Вестникът", Брой 28, 24 декември 1900 г.

*Йосиф Хербст (1875 - 1925) е български журналист и общественик. Завършил Военното училище в София, но напуска военната служба, за да се посвети на журналистиката. Сътрудничи в български и чужди вестници. По време на управлението на Демократическата партия е директор на печата (1908-1911). През 1921 се жени за Виола, дъщеря на починалия през 1903 политик Петко Каравелов. Безследно изчезва по време на априлските събития от 1925 година.