събота, 26 септември 2009 г.

Дух во виде голубине...

Трифон Кунев

Девети септември разруши от основа фашистките заблуждения в България, точно според плановете на своите сътворители и основоположници. Едни величави тезиси разпериха крилата си над нашето отечество и дадоха нови насоки на политическия, обществен и култу­рен живот на българите.

И както при кръщението на Исуса в реката Юрдан се чу глас от небето и "дух во виде голубине" слезе над кръщението, така и над нас затрептя отечественофрон­товската голубина с червените перца.

И глас от облаците прогърмя:

- Аз есм Бог твой и да не будут ини бози кроме меня. Вие сте абсолютно свободни да ми се кланяте! И пак проехте глас от вишинето:

- Който в България не ръкопляска на Отечествения фронт, той е фашист и за него не се полага никаква свобода!

И отново се чу небесна заповед:

- Долу всичките народни заблуждения, - на първо място заблуждението на християнската вяра!

Вън от училищата религиозното възпитание!

И пак глас велик като йерихонска тръба разнесе нео­тменим приказ:

- Българите са славянско племе, като русите, сърбите, македонците, поляците, чехите и словаците. Долу стари­те заблуждения, че всеки народ има своя история, своя народностна структура, свои политически и стопански интереси, своя политическа кристализация! Историята на българите трябва да започне от 9 септември. Всичко преди тая дата е фашистко проявление и мракобесно намерение.

И още много гръмовити гласове се чуват от отечестве­нофронтовското небе, но за тях ще говорим други път. Имаше "демократически" заповеди за общата изборна листа, като израз на "най-плътната демокрация"; имаше "доброволно" събиране пари за заема, за народния дом, за свободолюбивите комитети, за банкнотолюбиви неиз­вестни воини в полето на новата ера; имаше нови начини за разследване по затворите и концлагерите, в които се приложиха модерни съоръжения и електрически помагала. Имаше „доброволно” образуване на колективни стопанства по селата.

Какво още ще се случи, по силата на човешкия прогрес и историческия път на възродена България, ние не знаем.

Но искаме от гълъба на светия дух в България да издаде строг приказ:

- Всички фашистки истории, които са се осмелили да твърдят нещо неугодно нам, да бъдат незабавно затрити от лицето на земята.

И, желаейки да бъдем полезни на господа архитекти­те, които днес ръководят българската култура, ние ще препоръчаме някои народополезни отечественофронтов­ски мерки.

Най-напред, за да се уничтожи всеки повод за някаква великобългарска идея, или повод, за народна гордост, нека се изхвърли от учебниците и от всички други книги, че българите са дали азбука на останалите славяни.

После, за да разберем добре своите вековни заблужде­ния, да се обяви за лъжа твърдението на гръцките исто­рици, че Самуил от Охрид и Преспа бил български цар, а че той е бил цар на македонците; освен това, нека се подчертае като зло фашистко заблуждение и прозвище­то, което е дадено на Василия, византийския император, който води 28 години война със Самуила. Защо гръцките летописци го наричат Българоубиец, когато, според но­вите историци, поети, регенти и свети духове, в Македо­ния не са живели българи, а македонци?

Засега нека завършим днешната си беседа с енергич­ните отечественофронтовски думи:

- Ние не се страхуваме от атомната бомба, та с истори­ята ли да се церемоним?

четвъртък, 24 септември 2009 г.

Освобождението на Добруджа

Стефан Танев, Борис Киров, Владимир Найденов

Малко са думите, с които можем да придадем колко е скъпа тук свободата. Граничната линия, край самата арка, построена на шосето е застанала жена в черно облекло. Държи в ръцете си дете, цветя и рони сълзи. Пита ни:

- Познавате ли моя брат? Той е офицер! Казва се Делчев! Иде ли и той с войските? 25 години не съм го виждала.

Сълзите я задавят.Интересна сцена, която германският кинооператор бърза да снеме.

- АЗ СЪМ СВОБОДНА! Пак ще го видя моя брат! Моя любим брат. Не бе само тая трогателна сцена през днешния ден. Едни от нас остават с войските, а ние се понасяме с всичката сила на 80 коня на машината, която лети към Балчик шофирана от известния наш художник Никола Танев и само половин час след като войските прехвърлиха Ньойските граници, ние сме първите, които влизаме в Балчик.

Народ от всички страни се отправя към централния площад. Всяка къща в града е окичена с българското копринено знаме. Посреща ни кметът. Посрещат ни гражданите с "Ура". Една от посрещачките ни разправя:

- Години наред го крих. Крих го в земята - нашето знаме.

Дядо Мито, старик един от Балчик, пипа военните ни дрехи и шепне:

- НАЛИ ВИ КАЗАХ! ЕТО ГИ, ДОЙДОХА.

Странният старец - разправя околийският началник от 25 години насам разправя на всеки румънец: "Те ще дойдат".А от месеци насам той им разправя:

"Ето те вече идват. Не чувствате ли, че идват?"

Ето нашите войски заеха Балчик. Предсказанието на дядо Мито, което от 25 години насам е една идея фикс, за когото нищо друго не съществува, освен: "Те ще дойдат, те идват, те дойдоха" - предсказанието се вече сбъдна.

Съгласно предвидения план ЗЕМНИТЕ ВОЙСКИ ЗАЕХА ПО СУХО БАЛЧИК, А ФЛОТАТА СТОВАРИ МОРЯЦИ. От 5 ч. тази сутрин премина полкът, който бе заел изходен пункт при Чатал Чешма срещу Чаушкьой. Войските бяха дигнати на крак и се подготвиха за поход. Към 8 ч. командирът Беджев направи преглед на войниците, непосредствено след което бе обслужен молебен, след което той произнесе кратка реч към войските. В този момент пристигна генерал управителят на Добруджа ген. Попов с щаба и чуждите аташета. Първите, които прекрачиха границата бяха войниците от граничния пост, които заеха отсрещния досегашен румънски пост. Точно в 9 ч. ген. Попов преряза трикольорната лента поставена при арката на самата гранична линия. Един котел с вода бе разлят, за да върви всичко по вода и войските започнаха окупацията.

Добруджанки с китки посрещат конниците.
/Скица от проф. Н. Кожухаров, В. “Зора” 1940 г./

МОЩНО "УРА" ПРОЦЕПИ ВЪЗДУХА.
От двете страни на шосето се бе насъбрало население, което бурно акламира под звуците на "Добруджански край". Започна окупацията на определената територия. Както винаги "Утро е бил пръв и сега също, колата с нашите редактори задмина централното ядро на войските и се отправи към Балчик".

НА 10 Ч. НАШИТЕ РЕДАКТОРИ ПЪРВИ ВЛЯЗОХА В ГРАДА.
Главната улица на Балчик е препълнена с народ, който очаква да посрещне войските. На построената арка пише: "Добре дошли! Да живее свободна Добруджа." Ученици и ученички, граждани, още от сутринта са заели места по тротоарите на улиците. Войските обаче ще пристигнат на два часа и половина. Всичко е окичено със зеленина, цветя и трикольор. Към дванайсет и половина часа влезе първият разузнавателен патрул. Населението с насълзени очи се впусна да го посрещне - офицера и двата войника. В миг те обкичени с цветя и дарувани с дарове. Към два и половина часа се чуха звуците на "О, Добруджански край" начело на войските бе ген. управителят Ген. Попов с щаба на армията, които веднага бяха понесени на ръце и донесени до арката с нестихващо "Ура". Тук кметът на града Клинчев поднесе традиционно хляб със сол и ги приветства с думи: "Добре дошъл като освободител на Балчик".

ГЕНЕРАЛЪТ БЕ ОТНЕСЕН НА РЪЦЕ ДО ЦЕНТРАЛНИЯ ПЛОЩАД, където прие церемониалния марш на войските. С бодри крачки и нестихващо "Ура" армията премина през града обкичена с цветя. Всички плачеха. Плачеха и офицерите. Тук бяха и чуждите аташета - германският, италианският, унгарският.

НА ПРИВЕТСТВИЯТА ГЕН. ПОПОВ ОТГОВОРИ:
"Велик е днешният ден за българската свобода. 27 години на мъки и теглила не можаха да сломят вашия борчески дух. Българите, Вашите братя от старата територия с внимание следяха вашия труден път.

Балчик 21 септември 1940 г.

В. "Утро" бр. 9346/1940 г. Още материали за освобождението на Добруджа тук.

събота, 19 септември 2009 г.

Koй уби Стефан Стамболов?

Трифон Кунев

Една велика монархия, която беше имала двубой от 1886 до 1894 г. с тоя чо­век и която беше победе­на, понеже отстъпи уязве­на и със стиснати юмру­ци, внезапно беше видела умразния си неприятел обезоръжен.

Стамболов напустна властта и руската дипло­мация започна да приго­товлява доспехите си.
Монархията се усети силна, понеже човекът не разполагаше с никакво оръжие. И понеже беше понесла обидата да отстъ­пи пред въоръжения, тя поиска удоволствието да убие безоръжния. Онова, което руската диплома­ция можеше лесно да постигне в 1886 г.; онова, което беше се подготвила да постигне - порабошението на България - беше вече невъзможно на 1895 г; времената бяха други.

Стамболов беше стоял 8 години на стража до България. Русия не може­ше да му прости това.
И когато три дена пре­ди убийството митрополит Климент заедно с друга­рите си от депутацията за помирение с Русия нап­раздно търси да се предс­тави на императора Нико­лай II, княз Лобанов му каза: „Немаме нищо про­тив помирението, но кой ще ни гарантира, че Стам­болов няма да вземе пак властта?"

Климент, който на 9 август 1886 г. беше пред­седател на привременно­то предателско правител­ство, разбра отлично рус­кия министър на външни­те дела и побърза да му отговори: "Ваше сиятелство, Стамболов никога вече не ще се повърне на власт."

На 3 юли убиха Стам­болов в София, а на 6 съ­щия месец българската депутация целуваше ръка на руския цар - тя беше приета с велика милост от императора.

Русия си беше отмъс­тила, а в името на Бълга­рия дребни и подли хора бяха извършили един по­зор. Защото историята ще каже: .България уби своя най-велик син, който за­пази свободата и незави­симостта й."

... Гениалният този МЪЖ се бори за България по всички бойни полета:

Юноша още, той води борба против фанариотското духовенство и участ­ва в големия всенароден събор в Цариград;
На 1875 г. той като апостол и началник на (V революционен окръг вди­га въстание за свободата на своя народ;
На 1879 г. той яростно воюва в Учредителното събрание заради консти­туционните свободи на народа си;
На 1881-1883 г. той за­едно с Каравелова и Цан­кова носи високо знамето на либерализма срещу консерваторските пълно­мощия и Конституцията биде повърната;
На 1885 г., вече пред­седател на Народното събрание, той се намира на Сливница, когато оте­чеството беше подвергнато на изпитание;
На 1886 г., след черно­то онова предателство на 9 август, когато Климент като една нова Саломея искаше да поднесе глава­та на България пред нозе­те на северния Ирод, Стамболов спаси от неми­нуема гибел Отечеството.

В продължение на 8 години подир това Стам­болов беше прицелната точка на много удари -този човек беше забравил спокойствието и безопас­ността си зарад спокойст­вието и безопасността на България.

После страшните годи­ни изминаха. Млада Бъл­гария чрез гениалността на изкусния свой кормчия беше се промъкнала невредима между Сцила и Харибда. Опасността беше ми­нала и умореният корм­чия остави кормилото в други ръце: той беше ра­ботил много и имаше право на почивка.

Тогава какво стана? Започна се едно под­ло гонение срещу Стамболова, което ще бъде написано върху най-черната страница на новата ни ис­тория. Завистта, черната неблагодарност, лицеприятието към силните и чуж­дите, отмъстителността, подлостта - всички низки страсти се съединиха, за да огорчат и скъсят дните на заслужилия към отечеството мъж.

Отнеха му свободата, покрусиха здравието му, унизиха достойнството му, обидиха го; най-сетне подлите тези хора го уби­ха и през неговия окървавен труп протегнаха ръка за помирение на Север.

И понеже подлостта не беше се достатъчно удовлетворила, поругаха мъртвото му тело, което с отрязаните си ръце соче­ше към своите треперящи убийци...

*Трифон Кунев Бояджиев е български поет и фейлетонист.През 1908 г. завършва право в Софийски университет и започва работа като журналист и редактор във в. „Българска независимост“. Между 1911-1915 г. е в редакционния екип на в. „Воля“. От 1931 г. е член на БЗНС. След 9 септември 1944 г. минава в опозиция. Между 1945 и 1950 г. е редактор на списание „Изкуство“, както и на официоза на Никола Петков, в. „Народно земеделско знаме“. Първите творби на Трифон Кунев са отпечатани през 1898 г. в просъществувалото за кратко (1897—1899) сп. „Живот“. Сътрудничи на списанията „Мисъл“, „Наш живот“, „Демократически преглед“ и „Българан“. Между 1944 и март 1945 г. заема поста председател на Съюза на българските писатели. Впоследствие е репресиран от комунистическата власт заради острите си фейлетони.

Първият български екзарх

Христо Бръзицов

Предстоял избор на екзарх. Кой ще бъде ? Граф Игнатиев съветвал Патриаршията да тър­си споразумение с умерените, като приеме техния Иларион Макариополски. Игнатиев предпочитал истински умерения Антим, но правел сметка: на „твърдоглавия" доктор Чомаков и крилото му трябвало да бъде противопоставен човек с голямо име на борец за църковна свобода като Иларион Макариополски. Той обаче не бил добре гледан нито от Патриаршията, нито от правителството; пък и в Петербург не забравяли някогашните му връзки с поляка Чайковски-Садък паша. Сам Ма­кариополски съзнавал неудобствата и се оттеглил, макар в цяло Българско да е бил считан за некоронован екзарх. Оставали: Паисий Пловдивски, Иларион Ловчански, Панарет Пловдивски и Антим Преславски. Изправил се Паисий, който имал ал­бански произход, и с трогателно слово отхвърлил всяка помисъл за екзархийски престол:

— Аз влязох от друга народност в българскaта народност, следвайки гласа на съвестта. Не приемам да се каже, че съм влязъл в българската народност за титли и облаги. Защитих една идея, пострадах за правдата, защото видях, че българ­ският народ има право. Моля сега този народ да не ме поставя в неизгодно положение.

Иларион Ловчански се оттеглил поради ста­рост и болест. Панарет Пловдивски открай време носел славата на непокорен — правителството не би одобрило избора му. Оставал Антим Преслав­ски...

Макар „напредничавата" група на доктор Чо­маков да била против Антима, той се ползувал с всеобщо уважение и бил подходящ: имал дове­рието и на турското правителство, и на руското посолство, пък и на Патриаршията — никога не бе действувал грубо срещу нея. Не е бивал нито низвергван, нито заточван. Имал тих нрав, бил обединяваща личност. По образование държал първенство между българските йерарси. Като ора­тор се ползувал със славата на „нов Златоуст".

Изборът на Антима допаднал окончателно на цариградските българи, когато той поставил ус­ловие : съгласява се на избора само ако ферманът за учредяване на Екзархията бъде изцяло поставен в действие, без никакви промени. Антим отхвърлил и внушенията да бил поискал прошка от патриарха... Такъв екзарх българският народ охотно приемал!

Младият поет Иван Вазов отразил всеобщата радост с едно стихотворение, напечатано в списание „Читалище", издавано от цариградската Книжовна дружина :'

„С радост българинът гледа
после дълговремен мрак
на свещения трон да седа
пастир еднороден, драг..."

Абаджиите наели нарочен „абаджийски" пара­ход, за да посрещнат Антима ; другите занаятчии и търговии наели четири парахода. Музики свирели, знамена се веели, песни се носели над Босфо­ра Тоя ден цариграждани били лишени от услу­гите на българските дюкянджии, като да бе дър­жавен празник.

Патриархът и този път свикал събрание, назо­вано „Велико народно събрание". То отхвърляло набора на екзарх. Високата порта на свой ред от­хвърляла това решение и укорила Фенер, че е свикал „Велико народно събрание" без правител­ствено решение.
На 3 април великият везир връчил на Антим I берата на султана. Изборът се одобрявал. Антим, по обичая, целунал височайшата хартия. А на 12 април получил и тескере да се представи на са­мия султан. Преди да бъде въведен при него, сановникът обявил :
Султан Абдул Азиз хакан юл-береин вел бах-реин е готов да приеме екзарх биринджи Антим...

Антим влязъл в султанския мюбеин, приемна. Не можело да се каже дали слънчевите лъчи, про­никващи от босфорското небе, или златото и елмазите в стаята и по копринената мантия на султана са ослепявали повече очите на някогашното лозенградско козарче. Султанът поздравил Антима и му обещал винаги да покровителствува българ­ския милет. Наградил го и с високия орден „Меджидие" — I степен. Навън чакал многохиляден народ. Разнасяли се викове :„Да живее първият български екзарх Антим!"

Целият народ изпроводил каляската на екзар­ха до седалището му в Ортакьой. Гости се редели едни след други да целунат ръка и да отронят сълза върху енголпието на екзарха..
Антим поискал да посети и патриарха, но Куталянос поставил условие: да му се представи не като екзарх, а като подведомствен митрополит. На патриаршеския пратеник Антим отговорил:

„Предайте на Негово Светейшество, че българ­ският народ е имал църкви, които Патриаршията унищожила. Сега народът си ги иска и понеже аз принадлежа към тоя народ, браня неговото пра­во. Правата на моя народ — ето моят отговор; аз нямам друг отговор !"

Говорел така онзи същият ректор на гръцкото богословско училище в остров Халки, в чието лицe българчетата-семинаристи са виждали едва ли не родоотстъпиик.

Патриархът обявил Антнма за самозванец и му дал тридесетдневен срок да се покае. Патриаршеското посланне било прочетено във всички цариградски църкви. Куталянос отказал да вдигне низвержението върху Панарет Пловдивски, Иларион Макариополски и Иларион Ловчански. Тога­ва на Томина неделя архимандрит Григорий обя­вял във фенерската църква, че Българският синод отменява наказанието върху тримата владици.
Антим все още нямал право да служи, докато не бъдат изпълнени някои формалности по прило­жението на фермана. Думата имала пак Патриар­шията. Напразно Антим на няколко пъти молил патриарха за позволение да служи. Тогава широ­кият цариградски български народ и особено буй­ните млади „верни приятели" заявили на Антима, че трябва да слуша народа си, а не патриарха. Иначе заплашвали с крайни средства. Между това наближавал най-таченият народен празник — де­нят на Кирил и Методий.

На брега на Златния рог се е стълпил безброй народ. Гора от фесове и калпаци! Малката църквица се губи сред толкова народ. Само изобил­ните цветя — майските трендафили, теменуги, лю­ляк и дафинови листа — очертават ръбовете на църквата. Многобройните прозорци на отсрещния метох също тънат в ухаещи цветя. Погледите на стълпилия се народ обаче не се възторгват от многоцветието на украсата, а са съсредоточени в далечината, отдето трябва да се зададе едно дъл­гоочаквано, с трепет и благоговение очаквано шест­вие. И когато от водите на Златния рог сякаш като в приказка изниква каик с шест весла, всич­ки тези фесове и калпаци полетяват, и буйно, неу­държимо „Да живее екзарх Антим!" се понася, дори до свещения за турците Еюб в дъното на Златния рог. Защото в каика с шестте весла, це­пещи златнорожните води, пътува към българската църква българският архипастир, добит с толкова усилия...

Всички се хвърлят към Антима, да се докос­нат до одеждите му и ги целунат. Антим плаче. С мокри още очи той започва да целува наред иконите. Започва и службата. Старият воин Иларион Макариополски прочита акта за провъзгласяване независимостта на Българската, църква. Ред идва и на Антима:

„... Като проповядва мир и любов —тия две евангелски добродетели, — Българската екзархия няма да жертвува нищо от правата си..."

Християнин, но с тояга в ръка...

Навън народът е завладял и двор, и улици. Двама гайдари от Жеравна свирят и подвикват:

„Весели ся наш народ..."

На рисунката: Aнтим I. Из книгата "Цариградските българи".

*Христо Бръзицов е роден в Цариград в семейството на видния дойранчанин Димитър Бръзицов. Учи дипломация в Свободния университет в София. Занимава се с журналистика и пише за вестниците „Кво да е“, „Македония“ (1932), „Българан“ (1932), „Камбана“ (1934), „Нови дни“ (1934), „Щурец“ (1936), „Нашенец“ (1941). Редактира списанията „Родна лира“, „Смях и сълзи“, „Нива“, „Аз знам всичко“. Бръзицов пише и проза - очерци, репортажи, фейлетони, интервюта.

60 000 лева икономия в държавния ковчег!

Захарий Стоянов

Истината, доказаната и потвърдената вече ис­тина от толкова учени глави, че в днешното демокра­тическо време и течение и отделни хора, нищо и ни­какви (изключва се вагабонтствующият елемент), можат да бъдат полезни на отечеството и на държава­та, ни е вдъхвала завинаги насърчение да впуснеме и ние своята скромна лепта в празнината на отечест­вения жертвеник. Макар и да не сме съгласни с програ­мата на „Народний Вестник", че политиката на наша­та покровителка спрямо България е идеална, но то не значи, че ние сме осъдени на мълчание.

В денонощно бдение и трудение да роди нещо и нашата глава днес ние тържествуваме, че сме пригот­вени вече да обадим на родолюбивите си читатели наш един план, който ни най-малко не се боим да наречем оригинален. Дошли сме ние до убеждение, че работите в България биха тръгнали с много по-бърза стремнина, ако се направеше в централното управление една коренна реформа. А именно, как би погледнал българският народ, неговите народни представители, особено „видните", ако господа министрите се ликвидираха in corpora, т. е. ако от шест, както са днес, останеха само един. Тоя един само по себе си се разбира кой тряб­ва да бъде: премиерът. Пази Боже, ако ние сме помисили даже да даваме предпочитание на друго някое министерство от останалите. Не, не! Не желаеме ние на стapu години да си почерняме хубавото име с разцепление и неуважение. Ние сме човек либерал-консерваторджа или пък само либерал, но „стараго покроя", как­то например са Н. Михайловски, Илия Цанов и други някои сдържани елементи. Ние се кълнем в своето пра­вославие, че нищо общо нямаме със съсипителните на­чала и с хора, лишени от всякаква собственост. Ако едно бреме сме погалили малко сопо-шайко-вагабонто-тълпистите, това са били временни пориви. Грешно ли е, ако човек за благородни цели стъпи на някого на раменете от тия последните и оттам извърши нещо добро за народа си? Руските например държавни мъже, които за думата само републиканец, радикал, социалист и пр. пращат в Сибир, техен един генерал в Париж се целува и държи реч с тях около паметника на генерала Шанзи. Щом си постигнеш целта, то кой ти пречи да ритнеш всичките ония, които са ти служили за кираджийски кои?

Силни са нашите мотиви и съображения, които са ни подбудили днес да предлагаме тая реформа. Най-напред нашата народна философия още от незапамятни времена е въстанала против всички колективни учреж­дения, които за нищо и никакво не чинят. На всинца ни е позната пословицата „Много баби, хилаво дете". За­що ни са на нас, българите, народ вчерашен, чисто де­мократически, както доказа г. Белов, шест министер­ства, шест души министри с по 1000 лева месечно? Не можем ли да си намерим такъв един саморасъл българин, който да дръпне браздите на управлението с мъж­ка ръка, който да олицетворява в себе си и шестима­та било в работата им, било в атрибутите им? Моля ви се, какви са тия министерски съвети, тия прото­коли, мнения, отговорности, свои ведомства, вишегласия, особени мнения и пр. Шест души хора, които си събрал от улицата от немай-къде, можеш ли да ги вра­зумиш и дисциплинираш, щото едно да мислят, а най-главното и най-важното, да не му мислят много-много, но на един път да го отрязват? Търпи ли държавната машина такива лигавения? Какво ще каже то: „Аз мис­ля, „моето мнение е", „отговорен съм пред народ и съб­рание" и не знам що си още? Бе, чоджум, че като се бо­иш да се съгласиш и да подпишеш, защо не си стоиш у вас? Кой те е карал да станеш министър? Хората ти направили добро да те избавят да пишеш прошения в някое дюгенче или да си блъскаш главата с неправил­ните глаголи, а ти си седнал да го усукваш... Не, това не е за търпение вече! Где е да си е човек сам. Станеш заран, не си се умил още, половинката на чая не си прихлебил, а от всичките учреждения се натрупали на стъл­бите ви млади, пресни и подчинени вам службаши с вър­зоп писма под мишница. Наредиш ги напреде си като почетен караул и се захванеш за работа. „Какво е то­ва?" - питаш едного, да кажем, от Министерството на вътрешните дела, което тогава няма да бъде ми­нистерство, но проста секция. „Околийският и миро­вият се сбили в канцеларията на последния" - отгова­ря служителят. Първият да се арестува на седем де­ня; а вторият да се отчисли" - отговаряте вие. „Слу­шаме" - ще повторят служителите един подир други и ще си излязат, нещо, което ще трае около час-два.

Ама колко ще бъде добро! Няма интриги тогава, няма криза, няма разцепление. Ние вярваме, че някои бъдещи и настоящи министри сто пъти биха предпо­чели да се являват с книги в ръката пра едного, откол­кото да се потят и дават мнение.

Па е и мъчно да се намерят хора, а, кардаш, кои­то да мислят и работят заедно без задни цели. Защо досега не може да се намери още човек за Министерст­вото на вътрешните дела, ей го на, става вече повече от година? Хора се не намират бре! Има ги тях много, но отгде ги знаеш какво мислят на сърцето си. Днес го гледаш много добър човек, сладък и гладък, но уверен ли си, че утре няма да ти вирне нос и поиска да има свое мнение? Светът е сега дявол.

Ще ни възразят мнозина, че министрите трябва да бъдат двама, защото гражданско лице не може да управлява и военните дела. Лъжете се. Съвременният ни историк и на тоя въпрос може да отговори удовлетворително. Например г. Каравелов не можа ли да се обюжда и спраслява, както трябва, с военните по време на войната? Нямаха ли те нужните почести и дисциплина към него, макар и да нямаше той мундир? Попитайте пиротския и софийския коменданти във време на войната. Първият от тях влиза при г. Каравелова гологлав, а тамам посегнал да се ръкува, тоя последният му извикал: „Под козирог!" Ама не може, това е против дисциплината и нам що си още, г. Каравелов, който желае нова реформа във всяко ведомство, вика: „Под козирог!" А софийският комендантин влиза при г. Каравелова, върви човекът палдър-кюлдюр, и тамам поискал да кацне върху стола, първият му извикал: „Във фронт! Доклаждай като на началника си." Комен­дантинът следва: „Г. министре, дойдох" и пр. „Ха сега наляво" - повтаря г. Каравелов и „марш из вратата". Значи, може това ведомство да бъде в едни ръце.

На мнение сме ние, че и по други браншове тряб­ва да се направи икономия и реформи. Търновската кон­ституция „святиня", „святиня", но май че захвана да омръзва на партията. Защо ни са на нас толкова депу­тати, от кол и въже хора, които не ти са ни в клин, ни в ръкав? За черни очи ли са в камарата видьомоневци, Кръклисийски, Иванчо Фарисеина, Стоица Тавалички, Духовников и други? Ако бяха по-малко, избрани измеж­ду нашите приятели, можеш да се споразумееш за всич­ко. Освен това, за да бъдем последователни, трябва се, щото, като направим министерството еднолично, съ­щият вятър да вее и из камарата. 60, най-много 80 депутати като си имаме, било с тупкание по гърба, било с други някои средства ще можеш да ги окоткаш. Ами на 250 души дава ли се джувап? Все ще се намери някоя крастава коза, която да ги оскверни.

Излиза, че освен горните 60 000 лева икономия, ка­то се съкратят депутатите на 80, ще капне още 150 000-200 000. Това за парата. Ами колко по-скоро, по-успешно и по-съгласно ще се вършат работите?

Тия добрини можем да направим ние на българския народ, стига нас да спомни и постави на държавното кормило...

Автор на портрета е Георги Данчов - Зографина.

неделя, 13 септември 2009 г.

За правото да казваш каквото мислиш

Георги Марков

... Винаги ми се е струвало, че у нас ние изразяваме капка истина с море от думи, така че само Дяволът знае какво точно сме искали да кажем. Колко пъти словесното наводнение помага и удавя истината, заради която сме почнали да приказваме. Колко пъти в процеса на говорене нещата се сменят. Колко пъти започваме да критикуваме, за да завършим с раболепно хвалебствие. Колко пъти нашето обвинение се превръща магически в оправдание. Колко пъти в процеса на изразяване на истината ние снишаваме гласа си, не толкова от страх, колкото от чувството, че няма смисъл да се казва. Години наред ние свикнахме да носим нашите истини дълбоко заключени в нас, да не им позволяваме да излязат, да укротяваме, ние, буйните, от тях да оставяме най-опасните да изтлеят и умрат. И само понякога, в миг на пиянско откровение или внезапна експлозия да отключим желязната врата на автоцензурата и безотговорно да излеем нещо от онова, което отдавна се е насъбрало. И след този акт на импулсивен героизъм ние треперим дълго време от разкаяние и страх. Но дори и когато имаме възможност, дори когато (много рядко) сме поканени да кажем мнението си, и когато съществува рядката възможност истината да бъде изразена и разбрана, тогава инстинктът за самосъхранение безславно ни тласка по пътищата на заобикалките, уклончивите, преобмислени мнения, в създаване на мъглата, чрез която винаги можем да се измъкнем...

... Има нещо дълбоко порочно и подло в това да смятаме за враг всеки, който не мисли като нас. Знам, че понякога е твърде неприятно, че хората не мислят като нас, че често пъти човек остава сам в позициите, които отстоява, но толкова по-великолепно е, когато другите дойдат при нас чрез собственото си убеждение, а не защото са принудени. От човешката душевност до свободата на мисълта има една голяма крачка, от свободата на мисълта до свободата на словото - още една, по-голяма крачка, а и от свободата на словото до свободата на действието - трета още по-голяма крачка. Така че свободата всъщност е трикратен скок, който иска духовна сила.

Но ако за обикновения гражданин свободата да казва какво мисли е естествена, първична необходимост, то за онези, които претендират да са духовен елит на един народ, за писатели, за журналисти, дейци на изкуството, тя е абсолютна необходимост...

... Нека най-дебело и най-категорично подчертаем, че в това отношение между мен (и хората като мен тук) и пишещите другари оттатък има две огромни разлики: ПЪРВАТА Е: Че никой до ден-днешен нито в "Дойче веле", нито където и да е ми е казал какво да пиша и каква позиция да заема, както никой не си е позволил да поправи и измени съдържанието на това, което казвам. Сигурно много пъти съм казвал дълбоко субективни неща, сигурно много пъти позицията ми е била съвсем различна от позицията на съответната страна, сигурно много пъти съм се увличал, но ВСЕКИ ПЪТ съм бил аз самият! Било е моето собствено честно и искрено мнение. Онези от вас, които слушат предаванията, са чули колко пъти мненията ми са далече от тези на важни, авторитетни и мастити личности. Следователно мога само да бъда щастлив, че "Дойче веле" ми е дало възможността да казвам това, което мисля. Що се отнася до заплащането, то е много далеч от специалните хонорарни тарифи, по които се плащат известни автори у нас, още по-далече от всякакви привилегии и властни позиции. На мен и на всички като мен се плаща точно толкова, колкото се плаща на всеки обикновен сътрудник. И никой никога досега не ми е предложил пари или каквото и да е, за да напиша статия против или за когото и да е. Никой до ден-днешен не е дошъл да ми предложи да се присъединя към някаква специална организация, зад която стои някакъв богат фонд, който да финансира някаква специална дейност, каквито за нещастие у нас доста ги има. Така че нека отдам дължимото на измислиците, които хора със съмнителни съвести у нас разпространяват за небивали потоци от пари. Никой не плаща повече, отколкото се плаща у нас! Нещо повече - за правото да казвам това, което мисля, трябваше, както всеки друг, да заплатя с горчивината на принудителна раздяла с хора и неща, които съм обичал и обичам...

Текстът се публикува със съкращения. Излъчен е по радио "Дойче веле". Още от Георги Марков в Литернет и Словото.

неделя, 6 септември 2009 г.

Защо Русия пречи на Съединението?

Стефан Стамболов

Мнозина у нас живяха дo скоро време с твърдо убеждение, че наший народ трябваше да очаква доб­ро от Русия; но от 6 септемврий миналата година всеки разбра доколко тя е била искрено (расположена) в благопожеланията си спрямо нашата страна. От този знаменит ден 6 септемврий се забележва постоянно, че политиката на руското правителс­тво е устремена против нашата независимост и самостоятелност.

Всеки здравомислещ человек разсъждава, че ако Россия е желаела една силна, съединена и независи­ма България, тя трябваше освен да се въсползва от извършеното на 6 септемврий и да поддържа съеди­нението. Нейните доброжелателства за наший на­род щяха да се покажат пред целий свят, че са искренни, несвързани с никаква задня мисъл. Обаче Россия какво направи? Тя употреби всички средства само и само да попречи на народний идеал - съедине­нието. Не искаме да упоменавами тука за всички интриги и подлости, които се вършеха против интересите на нашето Отечество.

Делото на Съединението беше общонародно, а не частно на княз Александра, както претендираше руското правителство и поради което най-много го обвиняваше, като тръбеше чрез своите органи, че княз Александър щял бил да продаде България ту на англичаните, ту на турците и пр.

Интригите на руското правителство отзова­ха своето зловредно влияние на този род от наша­та интелигенция, която, заслепена от страстта на властолюбието, мереше народните интереси и нужди според своите лични. По този начин кликата на цанковистите проповядваше чрез печата, че зло­то на България бе княз Александър, а министрите Каравелов, Цанов и Никифоров приготовляваха поч­ва из между войската за свалянието на Негово Ви­сочество, чрез което тези господа искаха да се нап­равят приятни и услужливи на руското правителс­тво, което в замяна на това да ги закрепи на власт­та, тъй като почвата им в народа беше почнала да се исплъзва из под краката им.

Гнусните замисли на властолюбците се осъ­ществиха посредством легкомислието и клетвопрестъпничеството на някои военни. После сваля­нието на княз Александра от българский престол руската политика захвана се повече и повече да си разкрива картата.

Всеки, който по-напред предполагаше, че мо­же би с отиванието на княз Александра из България ще се премахнат причините за едно сдобрявание с руското правителство, остана смаян, като видя как царский пратеник г. Каулбарса работеше не за едно сближаванье и споразумение, а приготовлява­ше бунтове и смущения в страната с цел да предиз­вика една окупация на България с руски войски и за окончателно завоевание (на) Отечеството ни. За всекиго вече стана ясна тая цел на руските дипло­мати и на царят.
Грубите отношения на руския пратеник спря­мо нашето правителство, неговото незачитанье на законите в страната, приготовлението на бунто­ве посредством подкупничества и още други гнусни работи на този господин накара всеки вече един чес­тен и съвестен человек да изгуби всяка симпатия към „покровителката" и да са позамисли върху ней­ните благопожелания за наший народ. Настана ве­че решителний час за нашите ръководящи елемен­ти, нашата интелигенция да покаже пред света до­колко наший народ е достоен за свободен индивиду­ален живот.

И действително, трудно беше да се произнесе човек отстрана като как ще се покаже наший на­род. Борбата беше неравна: от една страна, една велика империя, която разполага с грамадни мате­риални средства, а от друга, млад един беден, малочислен и неопитен народ, току-що излязъл из пеле­ните на политический живот и който нямаше на своята страна друго, освен правдата.

При такава една неравна борба, при такива критически времена, каквито преживя и преживя­ва нашето Отечество, когато нашата независи­мост и самостоятелност са изложени на опаснос­ти да бъдат закопани завинаги, поражда се неволно въпроса: как е възможно да се намерват българи, които под булото на патриотизма да стават още оръдия на чуждите замисли против самостоятелността на своето Отечество, които с четири очи гледaт да дойдат неприятелите по-скоро у нас!

На този въпрос може лесно да се отговори, щом направим една повърхностна анализа върху нравствената самостоятелност на нашата интелигенция. При тази борба за съхранението (на) самостоятелността на Отечеството нашата интелигенция се е поделила тъй: първий ред се състои от хора, снабдени с инициатива и твърда решимост, които се въодушевляват и ръководят от идеята за съхранението на истинската народна независи­мост и самостоятелност, като са в същото време твърдо убедени във високонравственнноста и ползотворността на тази идея. Към тази интелиген­ция принадлежи болшинството от нашата инте­лигенция начело с днешното правителство.

Подир това следват личности, които не при­тежават твърди политически убеждения и на кои­то е се едно каквото и да бъде управлението в Оте­чеството им, стига само техните лични интереси да не бъдат докачени. Тези хора, без всякакво по­нататъшно разсъждение, са обаяни от блясъка на грубата сила на руското правителство и очакват от него всичко добро за България. Към този ред не принадлежат мнозина.
Последний ред обхваща ония хора, които се явя­ват много пo-активно в полето на политический жи­вот, отколкото тези във вторий ред, които не се ръководят от никакви високонравствени принципи, а мерят народните интереси според своите лични. Те не се спират пред никакви средства, за да мо­гат да си постигнат целта, държението (на) власт­та. Те се обявяват и коленичат пред величието на грубата сила и се стремят да й се представляват угодни и приятни, за да може тази груба сила да ги умилостивява, те са готови да вършат всякакви бе­зобразия, да направят престъпления, да предадат Отечеството си, само да имат милостта на по-силний. От този род са напр. Каравелов, водителите на бившата Источна Румелия — лъжесъединистите.

От характеристиката, която дадохми за на­шите хора, се вижда кой какво върши и кой какво е. Работата е много ясна. Но какъв е в действителност успеха на тази наша борба, ще възразят може би някои. „Ето и до сега не се е решило още кой и какъв ще бъде бъдъщий български княз?"

В отговор на това ний ще кажем, че един успе­шен резултат от нашата национална досегашна борба съществува. Той се състои в раскриванието на истинский исторический ход по нашите работи от страна на общественото мнение в образований мир. Да се обясним: в началото на преврата от 9-й август хората в Европа мислеха, че ний българите сми един нищожен народ, който не се ръководи в своя обществен живот от никакви високонравствени по­литически принципи, а инстинктивно и без всякак­ви по-нататъшни разсъждения се покланя пред бля­съка на грубата сила и е в състояние да се откаже от всичко свято и мило като самостоятелна на­ция. Днес общественото мнение за нашите работи не е вече така. То високо признава, че българский народ крие в себе си такива жизнени сили, които му гарантират пълно самостоятелно развитие в политический му живот. Това обществено мнение, в убеждението на тази истина, заставя своите пра­вителства през печата и своите народни предста­вители да помогнат на нашия народ в борбата му за неговата независимост поне чрез морална под­дръжка.

Като видя, че нашия народ не желае да бъде сляпо оръдие на завоевателните стремления на рус­кото правителство, издигна знамето на възражданието и уягчаванието на българите, като прогла­си, че на мястото на болна Турция трябва да се ос­нове силна самостоятелна държава. То казва, (че) европейските интереси не могат да не бъдат ед­накви с тези на нашия народ.

Мислим, прочее, че днешния резултат от на­шата национална борба не е маловажен, и твърдо сме убедени, че българския народ е повикан да играе немаловажна роля в политическия живот на Балкан­ския полуостров.

В. „Свобода", бр. 7, 19.XI.1886 г.