Всинца наши за нас си

Петко Славейков

Че македонците не са гърци, но са българи и че българите не са татари, ни фини — никакво сумнение вече не носи, нито па има нужда от други исторически доказателства, когато народът, който носи името българи, е налице и когато езикът, който говорят населените от него страни Македония, Тракия и България, свидетелствува за произхождението на този народ.

Изгубените досега в гръцката мъгла жители на гореречените места, като се виждат днес и се познават, че са еднокръвни и еднославни братя, че са едно произхождение и съставят един народ български, естествено ще се замислят над това, което им мина през глава, та ги разпиля и разедини, още и ще премислят какво са длъжни и какво трябва да правят занапред, за да се предувардят от това зло.

Като народ особен от гръцкия ний, българите от България, Тракия и Македония, имаме и особен свой си задатък да извършим. На това ни упътват превъзходната численост на населението от нашата народност в османската империя, моралните свойства, нравствените начала, както и всичкото право на душевното битие. А на нашата българска народност този задатък колкото и немалък, толкоз е и нелесен.

Но той задатък може да се улесни и може извършванието му от днес още да се оздрави, щом стъпим в пътя на това, сиреч когато ний българите предприемем тези две работи:

1. С пълна енергия да отрастим и да развием своето частно образование — на всяка община в своя си кръг.

2. На основата на частните образователни кругове да повдигнем с крепка воля общото българско образование.

Естествено е да се повдигне отделно взетото народно просвещение колкото е възможно по-горе, па тогаз и да се разпространи, доколкото вече се може.

И тъй трябва да работим за две велики цели — за висше и за обще просвещение.
Високото просвещение е нужно за нас, за да се освободим от чуждото влияние. Ний трябва да се пазим за всякога да нямаме цивилизация, която е само подражание, трябва да престанем занапред да не работим вече на чужда работа, ний сме доста работили и за гърците всякак, трябва да гледаме отсега и за себе си нещо да изработим. То не ще каже, че ний трябва да развием неприятелско противоборство срещу чуждото образование. Не, но само от семето, което от бащи и братя ни остава наследие и го имаме в ръка, да гледаме от него да отвъдим особен плод, а особено ще го направим с влиянието на своя характер, своя народен дух, на своята цел в образованието. Още в този плод трябва все повече и повече да вносим своите особености. Нашата книжнина не трябва да бъде безвъзрастно чедо на гръцката, нито мършава сподирница на коя да е друга книжнина; ни книжнината ни, ни езикът ни не трябва да се обработва съвсем по чужди образци. Трябва колкото можем да се мъчим да станем самостоятелни и още отсега, отначало, дето сме, да гледаме повеке собствения си живот да вземем за образец във всичко. Нека се изразим с малко думи. Да вземаме за основа на напредък това, което е наше и свойско, доколкото има, а зданието на него трябва да привдигнем сами със своята си сила, това здание може да бъде собствена наша работа, наша първообразна.

При това нашето внимание трябва колкото може повече да върви на това, за да се разпространи' просвещението и да стане общо. Просвещен народ — то е истинската сила на държавата; без просвещен народ държавата е на гнило основание, т.е. на таквоз основание, което лесно може да се срути.

Тогаз иде другият задатък, именно частното образование да се доведе в съгласие с общонародното, да се прелива в него и взаимно да укрепнува и да се усилва. И тъй, какво ни трябува сега най-напред?

Та какво ли не трябва на тези, които още нищо нямат и сега захващат? Но нека кажем онова първоначалното, най-необходимото засега за Македония. Трябва най-напред български училища да се отворят във всякой град и ако е възможно, във всякое село на тази класическа земя за българската и въобще за славянската книжевност; да се изкорени мръсната зараза на гъркоманията, дето върлува още в някои места, каквото във Водена, в Струмица, в Битоля и по епархиите Сереска, Драмска, Могленска, Костурска, Мелнишка и др., дето българският език и ум тлеят в оковите на гърцизма. Нека се хване най-правият път към просвещението, което е учението по бащиния език. Това първо и възможно средство ще ни отвори очите по-скоро да видим какво ни трябва за нашия напредък, за нашето благосъстояние и благоденствие. Гръцкият език, ако и богат, и славен, и добър за гърците, за нас не е освен голяма пречка за образованието ни; вместо проводник на просвещението той е за нас проводник на невежеството, от което всите злочестини сме теглили и теглим въобще; та и частното гръцко образование, което не е сходно ни по характер, ни по понятията на нашия народ, не прави друго освен нещастливи тези, които са възимали злочестината да се напоят със скапаните гръцки идеи и продължават да се кланят на техните строшени идеали.

Въвеждането на българския език между българите в Македония ще разкръви и оживи изсъхналата и бездействуваща досега десница на българския народ, ще помогне много за бързото развитие на българската книжнина, за обогатението на българския език, който не е по-малко от гръцкия, защото е просветил със света на християнството едно от най-големите племена, па и днес го употребяват в църквите си 60 000 000 православни. В учението по български език нашите братя македонци ще намерят в народен дух все, що е харно и прекрасно, сходно и полезно за тях и което ще бъде сгодно и наръчно за всички задатки в общия наш народен живот.

При тази първа стъпка на братята ни македонци, ако засилехме и ний вървежа си със съставяне на учебни дружества, които да помагат и улесняват списванието и издаванието на учебни книги от всякой стрък на науките и разпространяванието им между народа, тогаз, само тогаз ще се намерим ний в широкия път, който води към желаемата цел на общото благоденствие.

Нам е и драго, и мило, дето видяхме как нашите съотечественици от Охрид, Битоля, Кукуш и Солун се отрекоха от заблуждението на гърцизма и паднаха на тази честита и права мисъл — въвеждането на народния език в църквите и училищата. Желали бихме само да се не косим и трошим повече в размисляние; работата е важна, а времето налага, отношенията искат да се работи.

В. Македония, I, 1867, бр. 33

За П. Р. Славейков

Пейо Яворов

Ний няма да говоримъ много за поета Сла­вейковъ. Той е говорилъ, говори и ще говори самъ за себе си — чрезъ своите произведения. Шесте милиона хора са говорили, говорятъ и ще говорятъ за него — чрезъ неговите произведения. Доста са три думи:

Творчеството на Славейкова е творчество на единъ самобитенъ гений: израстналъ подъ ниската стряха на медникарския дюкянъ — той създаде единъ езикъ и кръсти една литература.

Поезията на Славейкова е поезия на една свята душа: живяль средъ маса безхарактерни роби — той запазва до край своето уважение и своята любовь къмъ брата-човекъ.
Песеньта на Славейкова е песень народна: няма палатъ и колиба подъ нашето българско небе, няма палатъ и колиба неогласяни, въ минута на ве­селие или сърдечна неволя, въ неговите радостни или тъжни напеви.

Ний ще говоримъ за оня Славейковъ, чийто животъ е билъ: „да бий, да буди и стряска"; — за оня Славейковъ, чиято биография е „историята на българския народъ, презъ втората половина на за вчерашното столетие";—за оня Славейковъ, който говори: „Като самоволенъ ратникъ за свободата на отечеството си, не съмъ ималъ и нямамъ другъ ръководитель въ това освенъ любовьта къмъ народа си".

Наистина, времето, когато Славейковъ излазя на сцената като общественъ деецъ, е било време само за бичъ, само за будене, само за стряскане.

Трябало е бичъ за оная паплачь, фанариотска гадь, която е плъзнала, въ името на Христа, подъ скъсаната риза на православния „хондрокефалосъ" и е пеела „Господи, упокоя" на всъка бъл­гарска съвъсть.

Трябало е будене за дълбоко заспалата пет­вековна рая, — за овцата, която е събличала по две кожи наведнажъ: една за топло на патрика, друга за меко на султана.

Трябало е най-после стръскане на тогавашните храни-боже по-будни хора, които са лапали мухи съ приказки върху „мурафетлика на ингилишките пампори", безъ да виждатъ черната пропасть, готова да погълне народа.

[+/-] ...виж целия текст

И Славейковъ попада тъкмо въ стихия за цар­ствените криле на единъ орелъ, — въ своя стихия!

Защото чукътъ предназначенъ да разрушава и гради, ръждясва безполезно — ако няма подъ себе си онова, което тръба да се разруши, и онова, съ което тряба да се изгради.
Славейковъ учитель и певецъ, Славейковъ вестникарь и проповъдникъ, — той е вездесъщъ, въ си­лата на една вездесъща дарба, той е всемогъщъ, въ силата на една всемогъща гениалность.

Учи ли млади и стари на онова, което сме били и тряба да бъдемъ, или пее за любовь и омраза, — пише ли, за малки и големи, върху онова, което е било и което не тряба да бъде, или проповядва борба и неустрашимость, — той бие, разбужда и стряска, съ еднаква сила и знание.

Учи ли бедни и богати за онова, което е истинско и вечно, или пее за радость и мъка, — пише ли за гладни и сити, противъ онова, което е низко и недостойно, или проповядва вяра и самопожертвувание, — той бие, разбужда и стряска, съ еднаква сила и умение.

Никога острата стрела на Славейкова не е па­дала, преди да удари померената цель.
Никога пламенната дума на тоя човекъ не е заглъхвала, преди да процепи слуха на спящия народъ. Никога праведното негово дело не е свърш­вало, преди да раздвижи целия български святъ. Питайте гърка, питайте турчина, — питайте и българина ! — те ще ви кажатъ.

Наистина, епохата, презъ която Славейковъ стои на сцената като общественъ деецъ, е била епоха, историята на която е негова биография. Една епоха на духовно свестяване не може да не принадлежи на своя свеститель; една епоха на политическо възраждане не може да не принад­лежи на своя възродитель. Славейковъ е и свеститель и възродитель; — свеститель на Българизма, възродитель на България.

Той е онова крупно свътило, обкръжено отъ цяла плеада малки светила, подъ животворните лъчи на което е рътило зърното на днешна България. Защото преди петдесеть години имаше една маса-народъ, който говореше български, но се сра­муваше да се назове съ името на своите прадеди; — маса-народъ, който намираше за най-удобно да остави ума си на съхранение въ бърлогата на фенерските мечки, та да не му тежи въ петъчните залиси на „алъщъ-вериша"; — народъ, който молеше християнския Богъ за справедлива „баба" и блееше срещу Айя-Софи джамиси: „Падишахимизъ чокъ яша" !
Средъ тоя обезроденъ народъ издига своето знаме Славейковъ.

Той кръстосва широката своя татковина по на­правлението на всевъзможни ветрове, — да поучава,изучва. .. Той поучава съ миналото, за да отхвърли на­стоящето ; а самъ изучва настоящето, за да отгатне бъдещето.

Кажете на единъ народъ: това си бил! — и той ще се попита: какво съмъ азъ?
Кажете му още: въ бездна си ти! — и отго­ворете на въпроса: „какъ ще изляза" ?
Търсете философията на това, което е, въ онова, което е било; и смисъльтъ на онова, което ще бъде, въ това, което е.

Лъкътъ на Симеона порази бухала на Фенеръ; не беше ли това пророческиятъ сънь за Шипка?

Питайте гърка, питайте турчина, — питайте и българина ! — те ще ви кажатъ.

Наистина, периодътъ, презъ който Славейковъ действува на сцената като общественъ деецъ, е ималъ въ неговото лице необходимия самоволенъ ратникъ, преданъ на делото си единствено отъ любовь къмъ своя народъ.

Гърция, Сърбия, Румъния — те са били сво­бодни вече, когато България е стояла още яйце въ полога на времето — едно яйце, надъ което са подсмърчали въ недоумение хремавите орнитолози на европейските кабинети. ..

Мракъ и невежество, зло и неволя, — нищо, което да съблазни, да подграби: ето ви Бъл­гария, когато изпъква Славейковъ. Сънь и безволие, гнетъ и покорность, — нищо, което да насърчи и помогне: ето ви България, ко­гато продумва Славейковъ.

Имате ли оная прометеева искра, която се на­рича л ю б о в ь ? Ако я имате — правете чудеса! Защото тя е магия, която дава очарование на единъ подвигъ, и талисманъ, който осигурява една победа.

Всякога и всякъде, — и въ село, и въ градъ, и въ църква, и въ училище, и въ колиба, и въ дворецъ, — Славейковъ стиска попуканата ръка на своя братъ, той целува неговото потно чело, той прегръща неговите опрашени плещи.

Всякога и всякъде той върши това, което не може да извърши охтичавиятъ дребосъкъ на единъ качамашки аристократизъмъ, обгербованъ съ фал­шивите марки на живопризованите и мъртвоизпратените..

И нищо не е могло да сломи волята на Сла­вейкова.

И предъ никаква беда не е мигвало окото на тоя идеаленъ фанатикъ. Никакво съмнение не е намерило почва въ гьрдите на тоя гранитенъ великанъ.

Отъ къщата на баща си, когато напуща всичко, до пламъците на Стара Загора, когато спасява само главата си — Славейковъ върви смело и гордо въ избрания отъ рано пъть.

Отъ гръцката плесница, която опитва въ църква, за прочитане Отче нашъ по български, до тур­ския занданъ и до моралните изтезания презъ една черна минута въ новобългарския день — Славейковъ отстоява своята мечта.

Отъ скроменъ селски учитель, до славенъ всенароденъ водитель, отъ нищо и никакъвъ хлапакъ, до белобрадъ уважаванъ отъ всички старецъ, — отъ начало и до край Славейковъ върши безко­ристния подвигъ на беззаветната любовь...

Питайте гърка, питайте турчина, — питайте и българина ! — те ще ви кажатъ.

Има три имена въ новобългарската история: Ботевъ, Левски — и Славейковъ.

Ботевъ — оракулътъ на българската револю­ционна мисъль.

Левски — архангелътъ на българското револю­ционно чувство.

Славейковъ — апостолътъ на българското ре­волюционно дело.

Първиятъ бъше поразенъ отъ куршумъ, вториятъ беше задушенъ отъ бесило, а третиятъ изгоре медлено край жертвеника, предъ който беше свещенодействувалъ...

Три участи еднакво завидни.


За това, слава ономува:
— въ ръка съ оръжие,
който бди на своя постъ.
И —
Туй що старитъ зачнаха,
млади ще го вкаратъ въ пъть.. .
Уморените заспаха,
живите — те нека бдятъ.

Отечестволюбие, родолюбие и человеколюбие

I

Любов към родината ни, сиреч към мястото, в което сме ся родили, и към народът, на който принадлежим, е природна у человека. Тя любов, когато не е сляпа, умно­жава у нас добрите чувства и ни най-малко не ни удалечава от онази обща любов, която е свръзка на цялото человечество. Поради това да ся облягаме на примерът на някои лица, заслепени от твърде тясно отечестволюбие, или на някои народи, обзети с таквоз своелюбие, щото да мразят на сичко, що е иностранно; или па да мислим и да казваме, че отечестволюбието и родолюбието не са добро нещо, защото вредят общо на человеколюбието, това съвсем си няма мястото. Любовта към отечеството и към народът тряба да бъде добре управяна, тряба да бъде въздържана да не прескочи онази граница, през която и най-благород­ните человечески наклонности впадат в порок, а тогаз тя може да стане извор на големи злини.

Нашата природа или природният наш характер, как­вото характерът на сичките изобщо славяни, пълен е с простодушие и миролюбив, пълен е с любов и преданост, поради което, мисля, няма какво да ся боим, че нашата към отечеството и към народът ни любов ще бъде вредителна за любовта ни към человечеството изобщо. Наистина в ня­кои славенски страни ся вижда като да има някоя твърде голяма омраза против частните иностранни племена, как­вото например у нас, българите, противу гърците; но тая омраза я няма в природата ни, не е в началата ни; тази омраза извира от някои привременни склонности, с които ще и да престане.

На много места и даже на сякъде изобщо нашият народ е много претеглил, та много и тегли още; той усеща, от една страна, унижението си, а от друга, силата си и могущното си величие и затова ся придръпва;от това ся види, като да пламнува понякога в огница на нетърпеливост и гняв. Но ако да би престанало злото, от което тегли той, няма никакво сумнение в това, че той би забравил неправ­дите, простил би угнетенията и във великодушието си прострял би ръка на приятелство към угнетателите и притеснителите си. Със сичко това и при сегашните окол­ности всякой българин, който е праведен, пази ся да не намрази человека; той мрази само духът, в който ся вършат обиди за него; не человечеството и человеците, но работата, от която страда той. С други думи, ако в отношенията към гърците ся показва у нас някаква омраза, тя не е именно към гърците като другоплеменни человеци, но е към тех­ните неправедни към нас дела, също както бихме мразили и у самите българи това, което е у тях зло и неправедно към нас и към всякого другиго, а тая омраза към омразните дела тряба да различаваме и да я отдвояваме от омразата към человеците, единоплеменни или иноплеменни.

[+/-] ...виж целия текст

И тъй, нека следуваме да любим человечеството изоб­що; нека ся приучим и обръгнем на тази мисъл, че цялото человечество не е друго освен една голяма, породица, която има една майка — природата, едно отечество — земята; че членовете на тази обща породица не могат никак да живеят усамотени; че в състоянието на сегашният свят колкото повече един народ е в сношение с другите, толкоз повече е известен, честит и славен. При това нека любим нежно нашата родна земя, нашите еднокръвни братия.

Който би искал да уничтожи тази любов в себе си, без­умно би действувал; лишил би ся от много приятни за человеческото сърце наслаждения и не би никога постиг­нал намерението си да бъде и той достоин за почет от другите. Чувства, които произтичат от природата, могат да ся притиснат, но не могат да ся изкоренят. А пък има ли друго нещо тъй природно, както е това, дето да обича някой земята, дето ся е родил, братията си, с които е по­расъл, язикът, на който е толкоз сладки думи чул от майка си, когато го е учил да го говори; земята, в която лежат костите на нашите родители, остатките на нашите прадеди, спомените на техните дела; земята, която е била люлка на нашето детинство, сладко пребивалище на на­шата първа младост, в която са потекли из гърдите ни първите на младостта въздишки, която са първите сълзи на нашите жалости наквасили. . . При самото помисляние за тези случаи не затреперва ли у нас сърцето ни? Не из­бухват ли в душата ни стотини спомени, от които извират неизказани чувства, които причиняват неизказана сла­дост?

Но наистина тази любов към отечеството, която излязва от природата, така от само себе си без никакво усилие; любов, която не е друго нещо освен една приверженост към едно малко място, към един тесен предел, макар и да заслужва всяко почитание като всичко, що е благородно, има да ся цени много по-малко от онази обширна любов към цялото отечество, което обзема цяло пространство на една голяма земя, в която живеят еднокръвни братия — голямото отечество на един народ, и което по право ся казва народолюбие. Дето има народолюбие, там има и великодушие; който е родолюбив, той, ако и съвършено безпорочен да не е, то пак е способен за много добродетели. Неродолюбивият и своекористният никога не добива никое поверение, нито особено почитание от человеците получа.

II

В явният живот три чувствени свръзки има между че­ловеците: отечестволюбието, родолюбието и человеколю-бието; който е без едно от тези чувства, той е нездрав уд на дружевното тяло. Съвършен человек жертвува много за человечеството; но за отечеството и народът си жертвува имотът си, благополучието си, славата си, животът си, челядта си и всичко, всичко жертвува. Който не е такъв, който не усеща, че за доброто на народа може да намери в душата си доста якост и сила, за да направи таквиз пожертвувания, той е наистина студен родолюбец и още по-лош е, когато туря себе си и своите си по-горе от отече­ството, а не отечеството от себе си и своите си — таковий не е никакъв родолюбец и ако говори за родолюбие, не му хващай вяра, лицеремец е.

Братия българи, нашият народ е претърпял и търпи големи злочестини! Големи злочестини, казувам, защото не знам, ако има друга по-голяма злочестина от тази, дето да отнемат от человека язикът му, да го не оставят да ся моли и да слуша словото божие по язикът си, а да го при­нуждават да ся отрича от народа, на който принадлежи да го причисляват насилствено на друга чужда народност да турят в устата му чужд язик! А сичко това е ставало и става и днес в една по-голяма част от земята, която насе­ляват наши братия: половината от Тракия и цяла Маке­дония още стене под това насилствие и търпи тази голяма злочестина. Но право да си кажем, не я търпи от неотра­зима неволя, а търпи я, както сме я търпели и ний до вчера, от своята глупост, от своята простотия и невеже­ство.

Наистина голяма злочестина, която може и още по-голяма да стане за тези, които не би ся свестили и не би рачили сами да си я облекчат! Които не би рачили да поз­наят времето, в което живеят, и призванието, на което от самият си създател са призвани и предопределени.

Нашите неприятели, а повече нашата глупост и неве­жество, ни докараха дотам, щото без малко да ся развърже изпомежду ни най-голямата онази свръзка — язикът, който ни е свързвал от хиляди години, и ние, внуците на едни праотци, разкъснати и раздърпани от по-умните и по-хитрите от нас , бихме пристигнали да ся считаме и да ся имаме чужди помежду си. Но благодарение на благото правление на августейшите султани и на благодетелната светлост на 19-то столетие, че освети и нас отчасти, щото зехме от твърде скоро пак да ся изнамерваме и с голяма радост изново да ся запознаваме.

И тъй, братия от България, Тракия и Македония, нека прострем ръце един на други, нека напредуваме в благо­родният път на народното съзнание, в който сме стъпили; нека покажем, че не сме ни по-малко благоразумни, ни по-малко благородни от другите народи, и нека най-първо ся уверим, че вън от полето на народност и народно обра­зование няма величие, няма благополучие, няма бъдущност ни за един народ в Европа и в целия свят. При това нека не забравяме и високото онова начало (принцип), че няма родолюбив без достойнство: не люби народът си и отечеството си този, който не е такъв гражданин, с когото може отечеството му да ся хвали и горди.

Родолюбивият, ако е духовно лице, никога не ще си позволи да оскверни светото име на своят народ с похулно и укорно поведение; с щитът на крепостта той ще ся за-щити от нападението на человеческите слабости, така що с примерът на чиста добродетел да удържи в народът по­читанието към духовенството, а чрез това и височайшето Христово благонравие; огласители на мир и на любов, духовните лица тряба да ввеждат съгласие и взаимна лю­бов във всяка челяд частно и всичкий народ въобще, да утешават душевните скърби на человеците и да ся стараят колкото е възможно да им ся намерва помощ и в телесните им нужди. Като защищават праотеческата вяра и утвърж­дават своето паство в православието, ще гледат да го не раздразнят с глупав фанатизъм и да не всяват в сърцето му омраза към други вероизповедания, но следящи и в това примерът на благият основател на християнството, в мъдрата веротърпимост на сегашните времена.

Родолюбивият, ако е един от по-първите человеци в народът, чорбаджия да кажем, член на някой съвет или какъвто да е чиновник на царска служба, ще да ся старае да ся запознае добре с политиката на властта, а най-вече с това, което е нужно за службата му и която е в интересът на общото отечество и длъжност за званието му. Ще ся удържи сякога неподкупен, безпристрастен, съвър­шено чист в съвестта си; ще ся грижи за точно извършва-ние на своите длъжности, за по-спешно, правилно и под­робно управяние на работите, които са нему възложени. Родолюбивият, ако живее в частно, посебно състояние, ще заляга да не бъде непотребен син на отечеството; но както ся наслаждава от ползата на обществото да прине­се и той каква-годе полза на това общество. Ако бъде ся предал на книжевност, ако е учител или писател, ще помни и ще пази строго, щото от неговото учение и от списанията му да не потече отрова на пороци за народът, но да тече пречисто и благонравно учение. Ако е баща, ще гледа да отхрани децата си, така щото с време и отечеството, и человечеството да ги благословят за добрините им. Ако е търговец и богат, ще подпомага и ще поддържа сяко полезно заведение, ще ся старае да ся извършва и осъществява сяка благородна мисъл на други умни и заслужени, но не
имотни хора.

Най-после родолюбивият, в което състояние и да бъде, сякога ще ся държи като редовен, послушен и во сичко примерен гражданин и во сяко време гласът на отечест­вото, заповедта на общият отец на отечеството, султанът, ще го намери готов на сяка жертва, каквато би поискали нуждите и обстоятелствата.

в. Гайда, г. III, бр. 15 и 16, 1 и 15. VIII. 1866 г.

Народните учители

Петко Славейков

Никога не сме вземали перото да пишем за един предмет по-висок, по-важен и по-достоен за едно точно оценение, отколкото този, за който се взе­маме днес да пишем - да определим, доколкото ни е възможно, важността на званието, величината на длъжностите, както и на правата, при това и духа на призванието, сир. какво е посланието (мисията)
на един народен учител.

Ще ни повярват ли онези, които са били науче­ни да сматрят учителите като обществени слуги, каквото са например селските говедари и др., ще ни повярват ли, казуваме, ако да речем, че учителс­кото звание е велико и знаменито и толкоз високо, щото надминува всичките други разреди на обществения живот?

Сумняваме се, наистина; но щат вярва или не, ний не ще говорим на тях, а ще говорим на тези, които могат да мислят и да усещат какво ще каже учител, просветител—сир. водител на народа.

Истинни учители са онези, които са способни да се въздигнат духом над обществото, в което живеят, които могат да оценяват неговото състоя­ние, да определят неговите здрави и слаби страни и при това още, които са въодушевени с топла лю­бов към народа си и искрено желаят неговото нап­редване - таквиз человеци вземат високото звание да показват народу пътя, по който трябва да вър­ви, за да поправи материалното и нравственото си състояние, таквиз человеци се решават да го поу­чават и наставляват във всичко, що е добро и по­лезно, като го отвръщат от всичко онова, което е лошо и вредително.

[+/-] ...виж целия текст

Историята на человеческия род, в която се изображава всичкото течение на развитието му, до­казва твърде ясно, че таквиз образовани мъже са били двигателите на человеческото напредвание; и по-нататък, че таквиз учители правят разните епо­хи, сир. означават разните степени на человеческо­то развитие.

В днешните времена онез, които носят име­то учители, са от едно много по-голямо множество в сравнение с по-вехтите времена. И това е твърде естествено. Ний и на друго място имахме случай да се изразим, че бързината в напредванието на человечеството може да се сравни с физическия закон на паданието; сир. че през течението на времето условията за тяхното напредвание се удвояват и утрояват. И тъй, естествен закон е, щото коли­чеството на учителите да се умножава, без което не би могло да се каже, че человеческият род напредва, защото то е, което най-ясно свидетелству­ва, ако един негов дял, сиреч един народ е жив и движи се.

От това, ако речем да говорим в един по-тесен кръг и да приспособим тоз закон върху най-новата история на нашия български народ, ще видим, че в последните двадесет години ний сме се повдигнали колко-годе по-напред. От времето, когато най- напред тезоименните отци от Рила и Хилендар, а с тях и Павлович за в Тракия и България, а Миладинов за в Македония подкачиха да учат народа ни по езика му, до днес нашите учители са се доста по-размножили и апостолите на просвещението са се доволно разпространили и по силите си те работят и са изработили немалко за събужданието на наро­да ни и за повишението му в нравствено отноше­ние. А то ще каже, че ако ний днес сме дошли до едно състояние, дето да могат и други да кажат, че съществува на света и един български народ и че той иска да живее, защото се труди за образовани­ето си и действува за напредванието си, то за то­ва има да благодарим само на онези, които са въве­ли учението между нас по езика ни, които са ни по­казали пътя на просвещението, които са ни дали първите уроци: да се боим Богу, да почитаме царя, да любиме ближните си, да обичаме отечеството си и да се трудим за доброто на братята си и на народа си.

Ако прочее всичко това е толкоз добро, колко­то е очевидно, и както не може никой да го забъши, то не трябва и да забравяме, че са го извършили не богатите и силните между нас, но бедните и сми­рените онези люде, които са носили скромното име учители. На техните само грижи и трудове дължим ний въздиганието си от ниското онова състояние на скотен живот към един по-человечески. А всякой, който може да усеща и да разбира това променение, вероятно ще може и да оценява високите зас­луги на тези често презирани и гонени человеци и ще може да си състави едно колко-годе по-пълно по­нятие за важността на тяхното звание.

Ей, и важно, и знаменито е званието на народ­ните учители, защото тям поверява народът онова, което му е най-мило и свидно на света — онези, които носят името на поддържатели на народния живот, - юношите. За това да разправяме с повече думи излишно е, защото факт е, че учителите дър­жат бъдещето на народа в ръцете си.

Толкоз важно и толкоз знаменито като е учи­телското звание по служението си, то колко повече е било важно и знаменито служението на тези наши народни учители, които са се най-напред подпретали на тежкия този подвиг да извадят народа ни от мрака на невежеството, да го извлекат от тинята на неизвестността, дето беше го затъпкала гръц­ката злоба и завист! Стига да си представим голе­мите онези спънки, които са посрещали тези люде във вършението на светата своя мисия, стига да си наумим всички онези скърби и нужди, всички онези тег­ла и неудобства, които са имали да претеглят те от всички онези, които са били противници на светлостта, а че и от сами нас, а най-вече за утесненията им откъм материална страна. И това е доволно, мислим, да ни посочи и да просвети каква признател­ност и благодарност сме длъжни ний към паметта на тези наши благодетели и народни страдалци, ко­ито с голямо самоотвержение са били посветили живота си за доброто на народа си. И не са ли те, които сме ний гонили, а те са ни поучавали; които сме ни хранили с хляба на народното чувство, обличали са ни в скъпите премени на народната гордост и вся­как озлобявани от нас, прощавали са ни и не са пресшавали от да се трудят за нашето добро?

Благодарение убо на старания и страданията на тези народни труженици днес не сме вече в таквоз унизително състояние, в каквото бяхме. Свестени колко-годе в съзнанието на своето дос­тойнство, ний трябва да се свестим и в познаванието на своите длъжности и колкото повече усеща­ме потребността на учителите, толкова повече трябва да се умножава признателността ни към онез, които са ни послужили, и уважението към те­зи, които ни служат сега в това звание. И при все, що със сърдечна радост съгледваме как взеха да се оценяват колко-годе заслугите на тези, които са се трудили и се трудят за доброто на народа, и че обхожданието на сънародниците и съотечественици­те ни към учителите наченва да бива по-благоприс­тойно и по-почтително, сиреч по-съобразно с поло­жението, което те държат в народното ни тяло -то пак не можем да не насърчим нашите отци и братя да следуват все този път, който колкото е праведен, толкоз е и полезен.

Защото почитанието, което отдаваме на учителите, е почитание, което отдаваме на сами себе си, то ни възвишава още пред очите на другите народи, като увеличава доброто им мнение за нас, като показува, че сме се въздигнали на един по-висок степен в человещината, че позна­ваме и сме способни да почитаме, да обичаме и да се грижим за онези, които се трудят за доброто ни - а това е една от най-добрите препоръки за един народ.

В туй видимо и желаемо улучшение в обнасянието на съотечествениците ни към учителите нека ни бъде позволено да изискаме и от страна на учителите едно друго желаемо улучшение или, по- добре, повишение в длъжностите на званието им. Слава Богу, ний днес с уверение можем да кажем, че броим училища народни със стотици, а ученици с хиляди, и всичко това е наистина плод на учителс­ките трудове; но сега се вижда, че настава една но­ва нужда, нов един задатък се ражда за служението на учителите, които колкото по званието си, тол­коз и по положението си, разпространени навсякъ­де по отечеството ни, са най-способни за изпълне­нието му. Този нов задатък на нашите народни учи­тели е постараванието им за едно възможно по-близ­ко запознавание на съотечествениците и сънарод­ниците ни помежду им и за възбуждение у водворение на взаимна любов и съгласа между тях. Защото по много и разни причини от миналите времена те и днес още остават разстроени и разединени, кое­то е обаче една от най-големите спънки и пречки за напредока ни от всяка една страна, то е и майка на толкози злочестини за нас и за страната въоб­ще. Това като казваме, ний обичаме и да вярваме, че народните наши учители, щом схванат добре този нов свой задатък, въодушевени от честните следс­твия, които се очаква от него, не ще престанат от да полагат труд за спасителното му изпълвание.

Eдна дума и за жените

Петко Славейков

Има в света много таквиз криви работи, без­редни и твърде неправедни, които, като сме при­викнали все тъй да ги гледаме, та не ни се и виж­дат вече таквиз, каквито действително са, зато­ва и не само небрежим за поправянието им, но още се и противим на възстановението в нормалното им състояние. От друга страна пък, и самото отв­ратително и несносно състояние на някои работи в света, като се е освятило някак чрез съществува­нието си на много векове, человек иде, та обръгва на него; то му става някак като втора природа и ху­баво му се вижда тъй, както се е научил да го гледа и да го търпи, и мило му е да се откъсне от него, та затова не само не иска и не търси да се отмени от него, но и всяка мисъл даже за таквоз нещо на него се вижда като грешна, противна на съществующия ред и нарушение на законите на природата. И ако би даже поискал някой да го извади от това му заб­луждение, да го свести и насърчи към таквоз едно предприятие, то му се представя като невъзможно или толкоз мъчно за извършвание, щото се отвръща от него и не му дава сърце ни да помисли за таквоз едно нещо.

Таквоз едно явение е жалостното състояние и унизителното положение, в което се намерва жена­та спрямо мъжа в обществения живот. Многогодиш­ното навикновение да гледаме жената в това низко положение и все на таквоз състояние прави ни да сматряме всяко покушение за повдигането й от то­ва унижение като нарушение на своезаконните правдини на мъжа. А свикната и обръгнала на това си положение, многострадалната жена вижда й се, ка­то да е то природно за нея и законно, и праведно, и то е ней хубаво, па в него гледа и да си остава все тъй оттикната, ограничена, затворена, лишена от правдини, неучена и вечна робиня на мъжа, неин мъ­чител в туй отношение.

Отлъчена и отчуждена от обществения жи­вот, жената как може да развие умствените и нрав­ствените си сили, с които природата я е обдарила? Мъжът, като ходи свободно по пространния хори­зонт на земята, добива здрави и точни познания за всичко, що покрива нейната повърхнина, и изостря силите на разума и на разсъдока си; а жената, зат­ворена вкъщи от млада връст, често, горката, иде да мисли, че светът е дотам, додето види, че небе­то опира о върховете на високите хълмове, които окружават мястото на рождението й. И всичкият неин голям път не е ли до нивата и до лозето, и до хорото по селата, а до баня и до черква само в гра­довете? Какви знания може да почерпи тя оттам и до какво развитие ще достигне, когато даже и в чер­ква не отива за друго, освен да се види и да си подрънка с подобните ней затворници другарки.

Мъжът, от дете още в сношение със стихиите на сушата и на морето, отхвърля врождения в человека страх при всяко бедствие и ужас и пред-готвя се да отблъсва всичките връх него отправя­ни нападения на бездушните и одушевлените същес­тва. Клетата жена обаче, ограничена от деспотическите граници, които й мъжът начертава, оста­ва си в детинското наплашено състояние и не да види нещо страшно, но щом чуе да шукне нещо, тя трепнува; шумка да шумне, тя се стреснува и крех­кото й сърце се разтреперува като лист. Възвишава се гордата глава на мъжа и мислите му се проясняват, като ходи по света и вижда толкоз явения по земята и по небето; а всякога ниско ходи и ниско мудрува високото и дражестното въображение на женския пол, когато само четирите стени на ста­ите и покривът на къщата са за нея небесно прос­транство, в което се съдържават всичките велики творения на мирозданието.

Мъжът или е учил, или е чул, или е съгледал и знае нещо за движението на Земята, за свойства­та на телата, за нравите и обичаите на местата, за историята на народите и така може да размиш­лява, да съображава, да разсъжда и да решава; а неучившата, нищо незнающата и нищо невидявшата жена, нито като не отбира, често е принудена да прави заключения съвсем чудновати върху неща твърде естествени. Тъй например тя, като случайво види помрачението на месеца, мисли, че бродни­ците са го снели, и свят й се завива, ако съгледа някакво движение на звездите, за които мисли тя, че са кандила, заковани за твърдта.

А най-голямото зло и най-голямата неправда на мъжа към жената е тая, дето при големите ста­рания, що е взел да полага за изучението и образованието на малките от пола си, за малките от ней­ния нежен пол не само никаква грижа още не взема, но даже има жестокостта и да сматря като порок в жената случайното й някак образование и повише­нието й над деспотическите негови предразсъдки... Тези общи и повърхностни представления мо­гат да се видят странни, негли и чудновати за ня­кого от мъжките читатели, но едно по-сериозно раз­мишление над тях и едно по-подробно разяснение ще открие жалостното състояние, в което се намерва у нас днес домашният живот, развитието на про­мишлеността, нравственото възпитание на деца­та и въобще гражданското ни благосъстояние по­ради оттикнатото положение и занемареното въз­питание на женския пол. Македония ще се поста­рае в някои статии занапред да разправи на чита­телите си какви безбройни пречки причинява за напредока и благосъстоянието на един народ небрежението за умственото развитие на жените, които съставят половината от числеността на един кой да е народ и на всичкото человечество изобщо.

в. "Македония"

Звездарски предвещания за Новата година

Петко Славейков

През тази година владеюща планета ще бъде онази, която може да земе властта в ръката си, и ще владее над онез, които не могат сами да се владеят. А под управлението на тази планета, що ся касае до нашийт български свят, откъм берекет било и откъм разни други събития, предвещава се следующото:

Поповете ще въздишат за златния век на безвладичните времена и ще подсмърчат там, дето посегнат за пари и набарат владишки ръце.

На калугерите работата ще бъде наред. Те са блажени и тъй, дето че нямат жени на главите си. А додето те ходят без жени като ангели, при всичко че светът е пълен с дяволи, те ще могат да ся спасяват, както щът и когато щът.

За родолюбците, толкоз дето зяпахме по небето, звезди, предвещающи нещо за тяхното щастие, не съгледахме по нашенскийт небосклон и от това заключаваме, че между нас хора от тази пасмина не ще ся намират. Но пак за голям хатър на онези, които ги блазни, че са родолюбци, по чуждите звезди пресметвайки, можем да им прокобим не друго освен бол и бол поругания.

На духовниците работата ще бъде и тя наред: додето има на тоз свят грехове и лесното средство да ги чистят - те без работа няма да останат и алъш-веришът им като не запира, гладост няма да видят; а неблазнени като са те, всякога блажни и блажени ще пребъдат. Ох, с колко чужди грехове ся е натоварил онзи сиромах духовник! Видите ли, ще го затиснат, сякате. Не бойте ся. Като грехове стока да има някой на сегашното време.
[+/-] ...виж целия текст

За чорбаджиите звездите не показват нищо лошо; и какво лошо може да стане на самата лошота? На звездите е с неизгладими букви писано: „Додето у духовните има афорос и у чорбаджиите капарос, работите на едните и на другите ще вървят все като по вода. Чорбаджиите ще бъдат всякога сити, честта им ще расте, а чувствата им още повече; това само тряба да помнят те, като палят свещ на който светец ся кръстят, да ся молят: “Бог да не остави света без глупави раби” .

Учителите български ще ся прославят пак с много сложни програми и с типически словосказания, а учениците има да си блъскат главите сами с негодни учебници.

Българските книгопродавци има и таз година да ся прозяват и да ся облизват за мазни мющерии.

На звездите горе ся показва още, че между нас долу ще бляснат като ясни звезди двама отлични писатели и ще принесат голяма полза на народа, единът с оригиналните си придирки и упътвания по българский язик, а другийт с безвкусните си като изпращяла ряпа критики. Показва ся още, че ще ся появят няколко дюзини нови писатели.

Новораслената наша българска книжнина ще цъфне, както не е цъфтяла досега, защото талантът на най-вещийт от писателите ни е в разгарът си и той има да снесе още няколко брошури и да нацвъка преводите си с бележки и вестниците с куришничави разсъждения, които ще бъдат твърде убиточни, а най-вече за смешните календари, защото те са зле нарочени от негово мужикословесие.

Най-после аз тряба да си обадя правото, че нямам тези сръки, дето да ся преструвам на важен в смешните работи, защото не ми е дал господ да бъда такъв серсемин, дето да ся имам бозна и какъв философ. Не бях и честит да ходя по света - в Русия да търся бащините си мулета, нито по Френско да бера ум и разум и да ся върна с празна кратуна и с пълно самооболщение, че всичко зная и че само аз зная всичко, защото съм пасъл патките около Париж.

Но да ся върна аз пак на звездобройските си предвещания.

Звездите показват още, че в черковното ни управление стават работи, които, ако продължават да стават, ще докарат онова, щото народните владици да заприличат на онзи домовладика, който няма никакво значение в свойт дом.

Много владишки капи ся намерват като без стопани на главите на притежателите им, те скоро ще ся съдират от това, дето, че който свърне, той ги налага. Много владици ще ся представят без капи, а чорбаджии някои с две капи.

И таз година ще бъде всяко нещо, за когото е: чернийт хайвер и авготарахото за владиците, ахтапотът и хубавото масло за духовниците, охлевите и пържений боб за малките чорбаджии, защото големите чорбаджии имат паят си и от агите, и от владиците, и от духовниците; а както е било и както ще бъде, за сиромасите си остава пак лукът, празът, чушките за в пости със сух хляб, а суров тиквеник за в благ ден.

Гърците и таз година пак ще ся перят и високо ще мерят, а българите слабо ще ся бранят и ще гледат само как да ся прехранят, попечение бо сие токму ест у них.

Съгласие и любов ще ся появява у българите всякога, кога дойде за ядение и пиение, а кога дойде да ся върши нещо общеполезно, чакайте вражди и раздори.

Проповедите за мир, любов и съгласие ще бъдат в силите си, защото никой, що е седнал на другиго на гърбът, като ся усеща добре, не мисли да слязва и не обича да го безпокоят.

Огън палящ ще бъде за народа съдружаванието на духовенството с чорбаджийството, а таквиз съдружавания ся забелязва, че ще станат донейде или са и станали уже.

Сиромасите ще бъдат повечето все загрижни и всякога онеправдани. Чорбаджиите - всесилни и непобедими во всеоръжието на мюзевирликът.

На Привременнийт съвет времето ся види да е на привършание. Зле сглобенийт събор, ако би да ся не събори, нови рани на народа ще отвори.

Народен началник ще усвоява добре занаятът да подлива вода под сеното и ще изгнои ребрата на много народни хора.

Нашенски нови синоди ще извадят на свят много вехти моди.

На много набожници дявоските ребра ще ся покажат, но напразно, не е настанал часът на въздаянието, много още има да горят свят лицемерите.

Народните работи в ръцете на недостойни народници ще да ся изнародчат.

Кражбите и злоупотребенията ще да никнат като гъби на боклук.

Лошите управления няма да липсат и безсилните негодувания ще ся умножат.

Има да ся поразят много добри наредби от нови своенравни наредители.

Много големи лица ще ся занимават с малки работи и един първенец ще счита за голям подвиг и ще ся хвали с това, че опоскал една жаба.

Големци има да решават, а подголемци да разрешават. По народните ни работи току-кажи, че нищо свясно няма да ся върши и на мързеливите и будалите сърцето ще е на място.

Комисиите ще са на мода, но ще работят или по инат, или по своя угода.

Изобилие от владетели ще имаме и недостатък от благодетели.

Цивилизацията ще ся развъди и ще пропъди, колкото свян и срам е останало от блажените времена на простотата.

Много даскали ще грачат и ще ся чудят сами с гарванското си красноречие. Много читалища и дружества ще ся покажат веремлии.

Колкото за политическите работи, прокобенията ни таз година ще бъдат кът, защото за чуждата политика да разправяме не виждаме толкоз нужно, каква облага нам от чуждото добро или зло? А нашата народна политика е твърде плитка и ний можем да я определим с две думи: „Каквато залюляла такваз и закопала” - туй е тя, всичката наша народна политика. Освен туй хоризонтът на политиката е неизвестен и тесен, а най-главното е, че и хляб не дава, а па ний можем и без политика да бъдем, и пак добре. А ще бъдем ний добре и зле няма да бъдем, казвам ви аз, дядо ви звездобройко, и ви тряба да вярвате това, що ви казувам, защото аз и по звездите познавам, но повече и с ум го намервам, а туй, което с ум ся намерва, то не е лъжа. Звездите лъжат, но опитът не лъже и аз ви казвам, че ний ще бъдем добре.

Бъдете прочее уверени, че с тези преимущества, що имаме ний, ще бъдем честити и занапред също тъй, както сме били честити и доброчести и досега. Едничкото зло, що ни тежеше - гърците владици, кажи, че си обраха крушите от помежду ни и сега ний, слава богу, свободни сме от тях; имаме пастири от рода си, па си имаме и таквоз, каквото нямахме, пастиреначалник, който носи народното ни име - българский. И тъй работата ни е наред и не остава освен с пастирите си наедно, та па наедно и с всички онез, що ни желаят доброто, да ся трудим за благосъстоянието си, за унапредвание на умственото развитие у нас и за всичко, що служи за подобрение на нашето състояние. Но преди всичко тряба да гледаме сами ний да бъдем достойни, за да бъдат достойни и духовните ни и светски управители, защото никога не могат да бъдат те това, каквото не сме ний сами. Шавалие казал и право изказал: „Лошите управители излязват от лошевите народи!” Та па не си е и работа да чакаме все что добро само отвън и кога ни не слети, да ся оплакваме от чуждите; защото не могат други да бъдат добри за нас, ако ний не бъдем за себе си, и никой не става лош за нас, ако ний не бъдем лоши за себе си. Това е една истина, която и „Право” не може я изкриви, колкото и да би искало.

Изобщо пак, на свършение да кажем, владеющата планета за през таз година прокоби и хубави работи, и нехубави, но ако дирите наздраво, от последните, т. е. от нехубавите, повечко. Таквоз е течението на работите и казано е отдавна, че :

Баба скача и назад, и напред, а работите вървят по своят ред.

Затуй всичко, що ся изисква от нас, е да ся опичаме умът и да ся не стряскаме от заешки тупурдии.

Ничто бо ново под луною, все бьiвает, что бьiвало.

„Кратък годишен месецослов за година 1874“

(Оригиналното заглавие е Звездарски предвещания за година 1874. Със съкращения.)