Концентрационният свят

Владимир Свинтила

Този термин не е мой, той е на Давид Русе. След войната Русе заговори пръв за концлагерите като за отделна вселена.. Той и пръв назова множество руски концентрационни лагери. Комунистът Пиер Декс го нападна в пресата, като го нарече клеветник и лъжец. Давид Русе почна процеси. На този процес се явиха около петстотин души свидетели, минали през руските концентрационни лагери. Сталинистката преса виеше по вълчи денонощно срещу Русе.

През 1956 г. Пиер Декс трябваше да признае вината си. Спорът е стар, делят ни от него тридесет години. Спорът отмина, остана понятието: Концентрационнияй
свят.

Ние бяхме следили спора и бяхме чели Давид Русе, когато потеглихме за Концентрационния свят. И попадайки в лагерите, ние трябваше да констатираме, че Русе е прав: това е една отделна вселена, вселената нa страданието и болката, която е вътревписана в нашата, в земята на хората, на човеците. И която въпреки това не се пресича с нея.

Човек се озовава неочаквано пред няколко бараки — никой от затворниците не се показва. Това е като селото на мъртвите от приказката за юнака и гарвана. Само демоничните лица на садистите се мяркат в празното пространство и в нас гори страшният въпрос: „Какво ще стане?" Почват първите инквизиции. Те се правят показно — това е „приемът". С един удар е повален някакъв студент — фрактура на черепа, менингит и екзитус. Но има и по-страшно. Възстановени са забравените отпреди реформите на Александър II шпицунтери. Но това не са шпицунтерите, рисувани от Шевченко. Там те удрят един път и ти продължаваш. Тук върху ти се изсипва град от удари. Но има по-страшно: убийството с удар на тояга в соларния плексус. И тогава хвърлят трупа ти на свинете.

Правилата са горе-долу сходни навсякъде. В руските лагери или в Кампучия, или в България. Убиват от скука, убиват от отегчение. Защото си им омръзнал, не искат да те гледат повече. Или още по-страшно: убиват, защото могат. Няма правила за оцеляване. Не оцелява непременно физически издръжливият. Ако си издръжлив, пази се, не оставяй това да се забележи. Това ги вбесява. Хвърлят се като кучета върху човека с атлетическо телосложение. Но ако си хром или инвалид, не разчитай на това. Над инвалидите издевателстват. Един е с по-къс ляв крак. На него заповядват: „Ходом марш и ако куцаш, за всяко куцане по едно дърво". И така убиват инвалида — понеже ги дразни. Не ги гледай никога в очите. Свеждай очи. Правият поглед се наказва със смърт. Един бе погледнал Остап Гершанов право в очите. И бе повален — беше му счупен гръбнакът. Въпреки това стоя още една година. И когато излизаше от лагера, излизах и аз и го видях, ходеше на четири крака, влачеше се по корем, Гершанов му четеше някакви наставления от висотата на ръста си. А бедната човешка жаба гледаше нагоре с разбита уста (Гершанов го бе ритнал в устата!). Бедната човешка жаба.

В Белене ядяха плъхове и някакви бухалчета. Как са ги пекли. — не знам. Такива боледуваха от непознати на науката паразити: отлепване на очните дъна, ослепяване. Тихо и мълчаливо изгубване на светлината.

В историята на лагерите нямаше нещо, сравнимо с Ловеч. Тук, ако полицаят стъпи накриво и хо заболи крак, убива. Ако е хремав, убива. Ако е пил предходния ден, убива.

Концентрационният свят има вече голямата си история — нали е свят? Водят началото му от концентрационните лагери, организирани от англичаните през англо-турската война. Но това е наивно. Той е много по-древен. Ражда се в руските така наречени „каторги" в практиката на руския царизъм да се разправя с политическите си противници по зверски начин. Когато почнат да излизат книгите за концлагерите у нас, четете ги заедно със „Записки от мъртвия дом". Ще видите сходствата. Същата мрачна тирания, същащата агония на духа, същото тържество на грубата сила над интелекта, същите брутализйрани типове на чиновници убийци. Концентрационният свят се ражда непознат, ненаименован или по-точно заблуждаващо именован — „каторга".

Но ще дойде време и той ще заяви за своето собствено и отделно битие, отделно от света на хората, на човека. Които оживяха — умираха, наскоро след това. Поради понесените страдания и поради това, че сталинистките кучета не оставяха никого на мира. Лагеристът живееше десетилетия с револвер, опрян в тила му. Кои бяха тия странни сили, които концлагерът също буди? Откъде въобще в човека — след така дългата хоминизация — тия кървави инстинкти, това зверствсо, този садизъм, които са непознати в природата, за които хищниците не подозират?

Според Фройд (би могло да се каже) това е събуждането на спящите в човека негови предходници. Ho Господи, нито един от предходниците на човека не е имал такива зверинни качества! Това обяснение е наивно. За мен е по-вярно обяснението за тържеството насатанизма, обяснението на църквата, но вие няма да приемете., И затова аз ще ви го спестя. Поради което предстоят десетки години на въпроси, спомени, анализи, анкети, исторически монографии, където ще се изследва всичко. Аз зная, че литературата не само на Изток е виновна в сътрудничество със сталинизма (нещастният Париж притежава повече мръсни сталинисти-писатели, отколкото София!), че тя засега се мръщи и неприема темата. Но сталинистите ще се махнат: сътрудниците им ще се махнат, колаборационистите ще се махнат, адаптиралите се ще се махнат и пред мисълта ще застане отново огромно заглавието: Концентрационният овят.

Под което заглавие трябва да се постаявят колони с думи и мисли. Пред Концентрационния свят ние се възправихме без да имаме истинско понятие за него. Нашето приличаше на невинното състояние на човечеството преди Падението. Но след това дойдоха агонията и страданието. Агонизиращата фигура — като у Микеланджело — раждаше понятието за безнадеждността. Ние минахме през ада. Въпреки ужаса ние останахме при своите програми и при своите становища. Никой не бе разколебан: анархистите останаха анархисти, националистите — националисти, земеделците — земеделци, монархистите — монархисти, социалдемократите — социалдемократи. Но ние не само запазихме своето верую.

Днес всеки цени своите становища по-високо. Сега знаем, че това са не само наши духовни открития,, а че това е живот на епохата, исторически сложен и обусловен. Че ние сме в потока на историята, на традицията. Мога да кажа, че там, в Концентрационния свят, ние останахме на висотата на епохата и историята. Злото се оказа безсилно в своите цели — и понеже е безсилно, то е и безсмислено. Сега организаторите на лагерите почват да търсят кои са били техните маши, за да ги съдят. Това пък отвъд безсмислието показва глупостта на злото. Бихме могли да кажем: Концентрационният свят е вече една минала глава, оставихме го зад гърба си.

Недейте става, наивни. Той е влязъл в хората. Той е и в средния глупак, в безличния чиновник, който гледа мигащ и нищо неразбиращ, в различни „наивни", „наивистични", „невинни" типове. Той е заразил завинаги лумпена от града и селото. Той е създал стотици хиляди паразити, в които живее. Нищо в обществото не се е родило, за да си отиде ей: така! Нито сталинизмът с неговия Концентрационен свят. Това е като хидрата, която вечно устрашава кръста, устрашава разпятието. Това е вечна заплаха за свободата на човечеството, поради която трябва да се бди както е казал Паскал, „до свършека на света". Концентрационият свят ни отнема завинаги съня. Не се надявайтге вече на покой! Той ни възправя завивя в бдение за свободата. И да се опитаме да се отпуснем, унищожените ще ни възправят. Концентрационният свят е съвпаднал със света на човека.

Статията е от сборника "Българският ГУЛАГ. Свидетели." Съвсем наскоро на пазара излезе и цяла книга на Владимир Свинтила за лагерите на смъртта - "Кладенецът на мълчанието".

Трогателни надежди

Христо Ботев

На секиго от нашите читатели са памятни годините 1867 и 1868. Но тряба да е живял човек в онова време в Румъния, тряба да е бил участник или свидетел на онзи революционен возторг и на оние трогателни надежди, които въодушевляваха тогава нашата емиграция, за да може да си представи какви буйни сили загинаха, за да заключат първият период на нашите революционни стремления и за да оправдаят погрешките на Раковски и на съвременният с неговата смърт Български революционен комитет.

Това време не е било отдавна, но оттогава и досега нашата емиграция е прекарала цял един ред нещастия и несполуки, които са затемнили возпоминанията за тая светла минута и които са ни довели до положение да скърбиме за пропуснатият изгоден случай -да се произведе всеобщо въстание на Балканският полуостров. Кой не знае в какво положение беше Турция и нейната войска във времето на Критското въстание и в какво настроение бяха духовете на нашият народ после издаванието на знаменитият мемоар към султанът. И тогава Турция беше заплела конците на своите финанции, и тогава тя имаше войска гола, боса, неплатена и при това без никакво ново оръжие, която трябаше да се трупа в Кандия и на границите на Гърция; а българският народ при първият ентусиазъм, който му вдъхна мемоарът и четите на Панайота, на Желя и на Филипа Тотя, беше готов вече да скочи и да поддържа исканията на Комитетът. Но Комитетът или не знаеше какво искаше, или се уплаши сам от своите искания. Когато четите бяха вече в Балканът и когато тираните, после катастрофата при Върбовка, бяха захванали вече да бесят нашите комитетски мъченици, отсякъде из балканските села и градища се готвеха чети от 50-60 души и отсякъде тие чети искаха да се присъединят с „въстаниците" и да излязат на открита борба.

Но войводите, които, според техните думи, нямаха инструкции от Комитетът да вдигат бунт, а считаха своите подвиги просто като едно заявление против неизпълнението на мемоарът, връщаха тие самоволни жертви на народът и се ограничаваха само със защита на своят път към Сърбия и към Дунавът. Четите се върнаха и Румъния, в която българският народ търсеше своите месии, се напълни с хиляди самоволни и несамоволни изгнаници, които секи час и сяка минута бяха готови да прецапат Дунавът и да потърсят своето щастие. Но Раковски, който в подобни случаи знаеше да се възползува, беше вече отишел при обесените; Комитетът, който така ясно блясна на нашият политически хоризонт и който беше готов да се срещне с безжизненият полумесец, свърнал беше от орбитата си и, пръснат, съществуваше само в няколко самосветни останки, които и даваха направление на нашите млади и жъдни за деятелност сили.

Една част от изгнаниците се изпроводиха в Сърбия, за да съставят Българската легия, за да бъдат бити и изгонени и за да послужат на Михаила да изпъди турците из Белград; а другата, която предпочете да работи с наднина и да пее своята марсилеза по кръчмите, остана в Румъния и, групирана около своите войводи, чакаше денят на народното отмъщение.

Настана пролетта 1868; войводите захванаха да се съвещават помежду си, пуснаха се да търсят средства за въоружавание и да сортират своите отбор решителни юнаци; возторгът беше в своят апогей, силите бяха грамадни, обстоятелствата благоприятни, границите и от двете страни на Дунавът незапазени... Не достигаше само едно: нямаше Раковски да изкове от камък или от дърво пари и да оправдае своето мнение, че и с вънкашни чети само може да се произведе революция в България; нямаше и Комитетът да приложи на практика барем тоя параграф от своята универсална програма. Като наследници на единът и на другият, в челото на емиграцията се въртяха няколко души подозрителни и неспособни личности, които бяха или политически, или литературни спекуланти. Касабов и Войников издаваха в онова време -първият „Народност", а вторият „Дунавска зора", но и единът и другият бяха чужди на емиграцията, чужди на политическият вопрос. Единствени деятели бяха тогава войводите Хаджи Димитър, Караджата, Жельо и Филип, от които секи един имаше около себе си по 200 или по 300 души юнаци. Не оставаше друго нищо, освен да се въоружат да минат и в бързината на светкавицата да изведат народът из леглото на робството. Три-четири чети с по 200-300 души можеха да направят това. Но срам и укор на нашите богати патриоти, срам и укор на сичката наша емиграция, срам и укор на сичките оние, които така пламенно и самонадеяно захванаха делото и които така прозаически и така безславно извикаха: „пасо!"

Филип не можа да намери пари да въоружи четата си и, преследван от румънското правителство, принуди се да бяга из Румъния и да търси пенсия и земя в Русия; Жельо биде излъган от одеските просяци-патриоти, от белградските безчувствени философи и от браилските щедри на думи спекуланти и, задържан от румънската полпция не можа да премине и да отдаде последният дълг на отечеството си. „Цели 20 години - говореше тоя осакатял от рани юнак - аз не съм прекарал лято под керемида, а сега, по причина на нашите патриоти, тряба да лежа във влашките хапусхани! Ако ме не бяха излъгали тие патриоти, че ще да ми дадат пари за оружие, то аз щях барем с 20 души хайдуци да премина!"

Един само Хаджи Димитър, „Черното хлапе" и Ванката можаха да намерят пари и без ничия помощ, а напротив при множество завист и преследвания, да преминат Дунавът и да осъществят идеята на Раковски, идеята на своите решителни юнаци и идеята на сичкото свое собствено съществование. Тие изгинаха като левове, но после ураганът, когото произведоха от Русчук до Хаинбоаз, настана мъртва, глуха и страшна тишина, както отсам, така и оттатък Дунавът. „Да чакаме - извиках нашите патриоти. - Видите ли, не било още време за бунт: народът не въстана. Чакайте да го просветиме и да го образоваме, пък той сам ще да усети какво му не достига и какво тряба да прави." И чакахме ние цели седем години, а в това кратко време народът и неговите изгнаници страдаха, плакаха и преброиха още няколко стотини свои жертви. Идеята на Раковски и на комитетът се показа несъстоятелна. „Трябва отсреща да се работи, а не тука" -казаха едни и захвана се вторият период на нашите революционни стремления. Ние ще да разгледаме и тоя период.

в. "Знаме", г. I, брой 21 от 6 юли 1875 г.

За Христо Ботев

Захарий Стоянов

Когато припукаха черешовите топове около Панагюрище и Копривщица, на 20 априлий, едвам след 25 дена се получиха из­вестия за това важно приключение в лагера на нашите емигран­ти из Румъния. В прочутия хотел „Трансилвания”, свърталище­то на хъшовете в Букурещ, се четяха такива известия, че цяла България е въстанала, 50 000 души юнаци кръстосват но Стара планина. И трепнаха тогава всичките избягнали в тая свободна земя наши младежи, поискаха те, ако е възможно, още същия ден да прецапат мътния Дунав, да се притекат на помощ на своите въстанали братя. Разбира се, че разпалените глави потракаха най-напред вратата на старите войводи, на Панайота, на хвърковатия Тотю и други, които трябваше да ги поведат. Първият от тях поиска организирана войска, а вторият предложи да му се гаран­тира семейството с 1000 нанолеона, неща решително невъзмож­ни. „Нови времена — нови хора” — каза редакторът на в. „Зна­ме” Хр. Ботев и захвърли настрана перото. — Който желае да умре за свободата на своя народ, то нека върви подире ми” — изговори той и обяви себе си за войвода.

Сутринта на 17 май австрийският параход „Радецки” прие­маше от гюргевската скеля някакви си брашовски сандъци, уж със стока, а всъщност пълни с белгийски шишенета. После някол­ко минути редакторът на в. „Знаме” крачеше към входа на същия параход, придружен от няколко хъшове и от всичката влашка полиция, на която бе добре известен.

„По-скоро се прибирайте, домну Ботев, докато не се е вдигнала врявата” — шепнеше на ухото му гюргевският симпатичен полицмейстер Йонеско. Па­раходът потегли нагоре по Дунава, като се спираше пред градо­вете Русчук, Свищов, Никопол, Ряхово, Бекет и Зимнич. От по­следните два града също така влезе дружина, преоблечена с гра­динарски дрехи, така щото числото на четата възлизаше вече на 180 души. Същия ден надвечер Ботев поздрави тия последните върху кувертата на парахода със сабля в ръка и със син-зелен шарф през рамо — знакове, които го отличаваха за войвода. „Да живей България! Да живей Ботев войвода!” — извикаха 180 гърла и смъкнаха от гърба си скъсаните градинарски абички, под които блесна хъшовската форма и препасаните револвери…

И се подигна тогава цяла революция в неприкосновената ограда на австро-маджарския параход. Смелата команда на войводата и неговото тържествено излизание при публиката смути всич­ко малодушно и страхливо. Надутите турски бинбашии — път­ници в парахода — коленичиха пред хероя и позорно подаваха своите златни часовници и брилянтни пръстени, като го молеха за пощада; техните белолики ханъмки се намериха под масите; няколкото български търговци, малодушни базиргяни, хора от комерческия свят, стиснаха своите чанти, да не се досегне някоя до златните им наполеони, а те същите изгубиха и ума, и дума, като се бояха, че и тях ще вземат за ратници; най-после гордият немски капитан, над главата на който се развяваше бяло-червената маджарска корона, не преклони глава от един път. Той поиска да се възпротиви, понеже не знаеше какво нещо е бъл­гарски хъш.

„Предай командата на парахода си на моя другар поп Катрафилова, ако искаш да не търсим сметка за вашата немска подлост на парахода „Германия” в 1867 година” — каза Ботев на капитанина. „Кажи на тяхна милост (на турските офицери) да си скрият часовниците, защото ние не сме хайдути” -каза той на офицерина си Войновски, който разпореждаше с тишината в парахода.

После малко Ботев беше господар на „Радецки”. Зеленото атлазено знаме с българския лев се развяваше заедно с австрий­ското. Четата излезе на Козлодуй и се упъти към Балкана. Той ден имаше твърде малки сбивания с черкезите. На 18 май, втор­ник, стана голяма битка при Баниска, в която падна убит и байрактарят Куруто, родом от Ески Джумая. На 19-и четата застана във врачанските лозя на мястото Веслец. Врачани, които бяха писали писмо до момчетата в Румъния, че ако преминат Дунава, ще ги посрещнат с кола, ни един не се подаде да даде поне капка водица на изнурените момчета: На 20 май— цял ден битка, от сутринта до вечерта, не само с черкези и баши­бозуци, но и с редовна войска. Четата беше заградена от четиритe страни, гладна и жедна. Поразително отчаяние владееше измежду всичките момчета, защото в разстояние на четири деня само двама души българи се присъединиха с ратниците. Войводата стое­ше в една овчарска колиба, умислен и обезкуражен, а няколко овчари надничаха из вратата и си искаха парите за закланите ягнета, като наричаха дружината хайдушка. Късно вечерта, часа по 12, Ботев се съветваше с няколко души от дружината при ед­на скала какво трябва да се прави. В долината стана някакъв си шум и пъргавият войвода се надигна да види що е. В това време пукна пушка от другата страна на усоето и той се залови с двете си ръце за гърдите, гдето го беше ударил куршумът. И рухна тогава на земята нашият войвода с очите нагоре. Той поиска да каже нещо, но язикът му не можа да се преобърне, очите му се наляха със сълзи и така си останаха отворени, а кръвта бликна вече навън. Офицеринът Войновски и Георги Апо­столов се приближиха до него да му вземат кореспонденцията, шарфа и оръжието. Никой други от дружината не можа да го види.

Така умря редакторът на в. „Знаме”, героят от „Радецки”. Гордото и непокорно онова чело, което беше в борба с тираните по всичкия свят, скоро се покри със студен пот и остави само тук-там няколко бръчки, които показваха, че борбата е още в на­чало! …

Нека всеки българин, който прочете настоящите редовце, каже вечна му памят! В разстояние на осем години за нашия на­роден херой не са ставали ни панахиди, ни парастаси, ни пък какво-годе друго възпоминание, като че народът, за който се е той борил, не съществува вече!…