Паисий ли е първоизточникът на нашето Възраждане?

Иван Шишманов*

Безспорно е, че в процеса на нашия Ренесанс личностите играха значителна роля като предвестници и и ускорители на масовото движение. Ала и не е право да се преувеличава тяхното участие в тоя процес и да се омаловажава участието на народа, взет изцяло.

Тък­мо при Паисия (това е иначе извънредно трогателно и симпатично) като че ли не може да се намерят доста­тъчно думи да се изтъкне неговото значение на първо­източник първопричина, единствен инициатор на Бъл­гарското възраждане. За мнозина - и трябва да приз­ная откровено, че в това число влизах преди години и аз, докато особено по-основателното изучване на Ита­лианския ренесанс ме наведе на други мисли - Паисий е един вид Мойсей, който с чародейния си жезъл напра­вя да потече животворната национална струя от мър­твата скала. Като Христа Паисий вдъхва живот на един мъртвец. Той извършва едно още по-голямо чудо: възкресява цял един народ. Паисий е демиург, който твори от нищо и т.н.

Подобни хиперболи сведочат естествено за горе­ща любов и безкрайна почит, но те нямат нищо общо с научна критика.

До недавно впрочем тъй погрешно се гледаше и на историята на Италианския ренесанс. И там се от­даваше изключително значение на личния фактор, на генералната инициатива на Петрарка. Днес ние виждаме по-дълбоко и търсим причините на Италианското възраждане преди всичко в медления ръст на самия италиански народ и по-специално на италианското гражданство още от средните векове насам.

Оказва се при това, че особено силно участие е взел в началния процес на Ренесанса икономическият фактор. Оттуй гледище развитието на италиански­те градски комуни и особено на меркантилна Флорен­ция добива голямо значение. По аналогия дохаждам и аз все повече до убеждение, че и Българският ренесанс съ­що като Италианския се дължи на едно неизбежно об­ществено развитие.

[+/-] ...виж целия текст

Не е вярно преди всичко, че преди Паисия не е има­ло никой да съзнава голямото значение на простия език за просветата на народа. Против това твърдение се издига цяла една литература, писана на простобългарски диалекти, тъй наречената литература на да­маскините. Има един монах, още по-тъмен и от Паи­сия - Йосиф Брадати, — който още в края на XVII и на­чалото на XVIII в. пише: "Де могут прости людия да разумеят псалтирское тълкование и канонское чтение. Требуе мирска цръква да имат книги поучителни по прости язик, да се разбират и прости люде - безкнижни да разумевают."

Преувеличено е да се твърди, че въобще едва с Па­исия се начева нашата духовна пробуда. Началата на новобългарската образованост се крият още в XVI в., а може би и по-рано. Днес се знае, че въпреки крайно неблагоприятните политико-обществени условия в манастирите в известни по-запазени и сравнително икономически по-силни (еснафски) краища на българската земя, особено в Зап. България и Северна Македония, учението не е преставало никога. Още Герлах отбеляз­ва, че в София имало две училища за попове (1578). През XVII в. имало подобно училище във Враца. Не са малоб­ройни известията за граматици и даскали, които се подвизават в България още преди Паисия.

Не отговаря на обективните факти и твърдението, че и политическото съзнание на българския народ е било съвсем изгаснало в XVIII в. Някои частични въстания в XVI, XVII и XVIII в. говорят малко по-друг език.Заслужават да се отбележат и заявленията на българското население пред някои посланици, пътуващи през България, че са готови да помогнат на една политическа намеса. А съществуването на хайдути и хайдушки песни още от XVII в. насам мъчно може да се обясни иначе освен като израз на един, макар и слаб и неорганизуван политико-обществен протест.

Трябва да е имало следователно други по-мощни причини, които са спирали българина да се възроди по- рано колективно като народ въпреки отделните проя­ви на национално съзнание или на частична образова­ност. Тия причини лежат преди всичко в неговото об­що ниско социално положение и икономическото му безсилие до началото на XIX в. (до Одринския мир, 1829). Трябва да се има предвид, че почти до края на XVIII в. българинът е предимно селянин, на много места безп­равен роб на спахията. По-големите градища, бъдещи­те центрове на една по-висока материална и духовна култура, са почти изключително в ръцете на турци­те. Това узнаваме както от многобройните летописи, така и от преданията на стари хора.

Немският пътешественик Мелхиор Безолт(1585) бележи: „Турците живеят повече в градищата и палан­ките, а незначителните места оставят на българс­ките християни.".
Йордан Иванов съобщава за развитието на бъл­гарската община в Кюстендил: „Историческите и чер­ковни известия, местните кюстендилски предания на турци, българе и евреи всички едногласно твърдят, че скоро след завоеванието на страната от турците Кюс­тендил бил обърнат на чисто турски град с турско население... това траяло до къде средата на XVIII в., когато в турския Кюстендил почнали да се заселват по градските покрайнини българе - селяне из околност­та... За заселването на българите в Кюстендил спомог­нали главно размирните времена в Турско през края на XVIII и началото на XIX столетие и пр."

И действително трябваше да настанат страш­ните смутове на XVIII в. и началото на XIX в., да за-върлуват кърджалии, даалии, хайдути, та изплашени­те турци да се решат да отворят градските врати и за християните, които идеха от селата да се спася­ват и с това полагаха основите на българското гражданство. Много добре е забелязал този социален про­цес и Н. И. Милев своята ценна студия „Известия за състоянието на Турция в края на ХVIII в.": "Всички из­вори са прочее съгласни върху непосредствените сетнини от лошото управление и от насилията на администрацията (в Турската империя): обедняване и обезлюдване на страната, бягство на селското население, най-безпомощното, в градовете и емигриране в чужби­на... Приливът на селско население в градовете засили българския елемент в последните и умножи редовете на разните еснафи, които се явиха по-сетне носители на нашето национално възраждане!"

Голямо значение отдава на размирните кърджа­лийски времена, както въобще на цялата тогавашна турска междуособица, и К. Раковски в своята статия Страница из българското възраждание. „Тия събития съставляваха една благоприятна атмосфера, в която като в някоя оранжерия се родиха и развиха бързо мъж­ки характери. Оттогава по-определено се започва хай­душката традиция, толкова важна за политическото ни събуждание."

Като смята като мене, че главното условие на Българското възраждане е икономическото развитие на странaта, създаването на една гражданска класа, силна, заможна и самостоятелна, К. Раковски обръща особено внимание на ролята на бегликчиите, „тези първи представители на младия български капитализъм в историята на Българското възраждане" и се спира върху развитието на турското и българското натурално стопанство след въвеждането на редовна войска, защото с тая реформа е свързано подигането на абаджийството в Сли­вен и Котел и гайтанджийството в Карлово, Калофер и Сопот; за българската домашна индустрия се отварят за пръв път пазари в Цариград и т.н.

Авторът отдава с право голямо значение и на местните градски борби между чорбаджии и еснафи) за историята на Българското възраждане: „В тях се очертаха зародишите на класови и партийни различия и се изтъкнаха първите още неоп­ределени боеви пароли и т.н."

Важната роля на икономическия фактор във възраждането на една отделна община е добре изтъкната в обстойната статия на Александър Павлов "Икономическото развитие и състояние на гр. Казанлък", в което се указва също като у К.Раковски, на преврата вследствие на военните реформи от 1823 г. и Кримската война (крупни доставки за армията, откриване на цариградския пазар и т.н.): "От Кримската война на овчарството се даде един по-силен тласък: Турция си реорганизира армията, вследствие на което, освен дето мнозина от Казанлък и околните малки градчета и села (Калофер, Копривщица, Сопот и пр.) са отивали в прочутите 6 Цариград хамбари да работят военни турски дрехи, отдето са преминаващ в Египет и Мала Азия и отдето са пренесли немалко умение и похватност, но заедно с това консумативните нужди на армията дават тласък на по-едро овцевъдство и пр."

Желателно би било по тоя метод да бъде изслед­вано развитието на всички по-важни български градо­ве и паланки, които играят известна роля в история­та на нашето Възраждане, за да се види в каква тяс­на връзка е последното с икономическото развитие на нашето гражданство (едро и дребно, чорбаджийство и еснафство).

Аз си задържам правото да развия своята теза за генезиса на нашето Възраждане (предимно в свръз­ка със социално-икономическото развитие) по-обстой­но друг път, когато ще бъда принуден да обърна вни­мание и на многобройните други фактори, които взе­мат участие в процеса на нашия Ренесанс - руските и австрийските военни намеси, сръбското, гръцкото и руското културно влияние, ролята на войнишките села, на манастирите, метосите и черквите (изповедници и таксидиоти), на емиграцията в Пеща Виена, Букурещ, Одеса и пр., отражението на турските военни и граждански реформи, на хатихумаюна, хатишерифа, танзимата и пр. В случая аз имам една по-скромна цел: да изтъкна истинското, реалното значе­ние на Паисия за Българското възраждане.

Повтарям, Паисий не е първоизточник и едничък инициатор на нашето Възраждане. Ала с това не се отнема нищо съществено от неговите заслуги. Напро­тив, тъкмо сега се определя неговото истинско мяс­то в процеса на нашия Ренесанс.

Паисий е едно голямо звено в една дълга каузална верига, а не един случаен лост, един акцидент.

Ако критиката отдавна е престанала да гледа даже на гениалните личности като на необясними, свръхестествени явления, ако днес се изисква даже за един Данте, един Шекспир, един Гьоте да се разглеж­дат с всичките средства на обективната научна кри­тика, естествено е, че и за Паисия не може да се пра­ви изключение.

Паисий ще ни стане впрочем още по-мил, по-бли­зък, когато престанем да го смятаме за явление, неза­висимо от пространството и времето, за личност, чужда на колективността, над която неговият та­лант и някои благоприятни условия го издигнаха. Паи­сий принадлежи като историческа личност на цялата нация. Колкото нашите мирогледи и да не се схождат, всички трябва да признаем едно: че Паисий пръв пока­за на българския народ как да се обособи, да се оформи, да се съзнае като нещо отделно от другите балкански етнични единици.

Наистина средствата, които Паисий употребя­ва, за да вдъхне вяра на българина в собствените му сили, да изправи неговия пречупен гръбнак, не отгова­ряш на нашите понятия за обективна историческа ис­тина. Паисий не е винаги справедлив към вразите на своя народ. Той с жестока ирония и ненавист преслед­ва гърци и сърби, като не щади и "москалите": той иде­ализира извънмерно българското минало, като стъкмява и преобразява историческите факти, ала всичко това се прощава на един самоук, толкова повече, че то е искрен изблик на едно наболяло сърце, на една уязве­на лирична душа, на една буйна енергия. При това Па­исий никога не е имал намерение да създава един исто­рически метод, задължителен за всички времена.

Oткъс от статията на Иван Шишманов „Паисий и неговата епоха. Мисли върху генезиса на новобългарското Възраждане.“

*Иван Димитров Шишманов (1862-1928) е филолог, писател и преподавател, както и български политик от Народнолибералната партия. Министър на народното просвещение (1903–1907). Учи в Педагогическото училище във Виена (1876–1882). Следва философия и литература в Йена (1884) и Женева (1885–86). През 1888 г. защитава докторат в Лайпциг. Шишманов е един от основателите на Висшето училище в София (днес Софийски университет, 1888). Професор по всеобща литературна и културна история, както и по сравнителна литературна история. Основател и редактор (1889–1902) на „Сборник за народни умотворения, наука и книжнина“, редактор в списание „Български преглед“ (1893–1900).

Царската работа не се свършва...

Стоян Костурков*

Личните мои наблюдения през много десетилетия, през които имах възможност да живея в разни краища на на­шата страна и да обикалям градове и села, ми дадоха въз­можност да констатирам многообразието в етническия със­тав на нашия народ. Разбира се, казаното не отрича съще­ствуването все пак на преобладаващи физически и духовни черти, които характеризират физиономията и духовния об­лик на народа ни. Това отбелязват и чужденци, пътували в различни времена през нашите земи в далечното и по-близко минало ...

Eдна от всепризнатите ни народни черти е трудолюбието. Трудилюбието е в кръвта на българина. Той не може да си представи живота без труд. Трудът не само създава блага, необходими за живота му, а той пълни и душата му със задоволство. Изобщо българинът не може да седи: седене­то създава лошо настроение и безпокойство. За българина мързелът е един от най-лошите пороци.

Характеристични са въпросите, що си задават срещна­ли се българи: „как е работата"?", „какво правите?" Са­мо жените питат "здрави ли сте?" Това не е случайно. То показва, че работата, трудът пълни душата на българина, трудът заема постоянно съзнанието му. А понеже българка­та майка има цялата грижа за челядта, най-милото на сър­цето й, и понеже най-важно за нея е здравето на същата че­ляд, последното постоянно заема съзнанието й.

В труда на семейството участвуват всички негови члено­ве, дори децата от малка възраст. Последните носят вода, насечени дърва за огъня, пазят по-малките, водят неопит­ните волове при оран, събират ръкойки при жетва и пр. Из­общо българското семейство е трудово. И това не е само със земеделските семейства, а и със занаятчийските и дори с търговските. И в едните и в другите родителите все нами­рат работа и за челядта си.

[+/-] ...виж целия текст

В труда на земеделското семейство жената заема особе­но положение. Тя е не само майка и домакиня, а и обик­новена работничка на полето, дето работи наравно с мъжа. Момичето, младата жена са повече заети с работа, откол­кото мъжете, защото върху тях лежи къщната работа, след свършване на която работят на полето.

Трудът на българина не е безсистемен и без план. Той винаги е целесъобразен. Вечер, преди да си легне, земедел­ското семейство начертава работата за идния ден, а утрин­та всеки поема работата си. Занаятчията съобразява произ­водството със сезона и с модата.

Българинът работи чевръсто, до изтощение. И в труда той се показва човек без мярка. Трудът до изтощение уп­ражнява разрушително влияние върху трудещия се и за­това българинът сравнително рано остарява, въпреки чиличеното си здраве.

Но българинът работи бърже и много до изтощение, ко­гато върши своя работа. По-друг е трудът му, когато работи. другиму. В последния случай той казва, „ще трябвам и утре". Но нека тутакси добавя, че когато работи другиму, той пак сравнително добросъвестно и добре работи. Друго беше, когато в миналото вършеше обществена и държавна рабо­та. Тогава българинът бе почти неузнаваем: гледаше да ра­боти, колкото е възможно по-малко. Много десетилетия съм наблюдавал тази голяма разлика на труда при трите случаи. На тая психология се дължи и изразът „царската ра­бота не се свършва" ...

На известно разстояние се строеше ново здание. То бе из­зидано и покрито. Сега го мажеха едновременно отвътре и отвън. Работниците пипат чевръсто. Работят без отдих, освен за обяд и за вечеря. Сутрин захващат работа преди седем часа, а вечер свършват след седем. Често мазачите високо викат на носачите за вар. Работата кипи. Около 12 часа ня­кой от работниците вика: „Хайде, стига, време е за обяд". Чува се друг глас: „Още има време, не е държавно". И про­дължиха работата и след 12 часа. Разбрах после, че работ­ниците работят „на парче".

Този случай не бе изолиран, а — обикновено явление. Всеизвестна беше мудната работа в държавните работил­ници, дето обикновено производството струваше доста по-скъ­по. Причината за това не беше в различието в заплатата, а по-слабо влаганият труд. При едно ненадейно посещение на железопътната работилница при софийската гара заварих: инженерите на приказка вън от работилницата, част от ра­ботниците на групи приказват, а други четат вестници. От добросъвестни люде разбрах, че това било нещо обикнове­но. Разбира се, че влияеше и максимата „за грош петел, за грош пее".

В канцелариите на държавните учреждения беше нещо обикновено да се работи малко, а с нетърпение да се чака часът за напускане на работата. И щом дойдеше часът, вед­нага се напущаше работата, макар за довършването й да са потребни само няколко минути.

Изложеното не говори против трудолюбието на българи­на, а то свидетелствува за недостатъчно съзнание за дълг и отговорност. За своето трудолюбие говори самият народ в своите умо­творения ... В жътварските песни, които облекчават труда на жетварите, е дадена, между друго, илюстрация на отно­шението на българина към труда и ленността. Не са малко пословиците и сентенциите в полза на тру­да. „Работи, додето ти се опулят очите", „Господ дава, ала в кошара не вкарва", „Без мъка няма сполука", „Залудо работи, залудо не седи", „Трудът е на човека здраве и живот" ...

Българинът е мълчалив, сдържан, вглъбен, затворен в себе си. Гледан от страни, той е тъжен, като че му е дотег­нал животът. Върху лицето му е изписана загриженост. У него и разчувствуването е сдържано: той не познава излия­ния, тъй присъщи на други народи, а особено на някои сла­вяни — руси, сърби, хървати и др. Той е сдържан и към най­-близките, към семейството си. Излиянията смята не само излишни, а дори непристойни. Той рядко гали децата, когато са малки, а към възрастните е сериозен, строг. Това съм наблюдавал десетилетия в разни наши обществени среди, па и лично съм го изпитвал.

Бях на петнадесет години. Приготовляваха се родители­те ми да ме изпращат да се уча в далечен български град. През нощта срещу заминаването ми, когато след дълго без­съние бях дълбоко заспал, усетих, че вода капе на лице­то ми. Пробудих се, отворих очи и видях майка си, която стои над мене и плаче. Тя се смути, мъчейки се да сдържа сълзите, каза ми да спя, защото утре ще пътувам, та ще се изморя и добави, че дошла да ме види да не съм се отвил, та да настина. И плахо посегна, та ме погали по главата.

Минаха години. Аз бях вече не само женен, а бях баща. При един сгоден случай, когато със семейството си бях на го­сти на родителите, насаме попитах майка си, наистина ли през онази нощ беше дошла да види дали не съм се отвил и защо тогава плачеше. Тя се смути и нищо не каза, но на моето гальовно настояване отговори, че й било много свид­но, че ще се отделя от нея, та дошла да ме погледа, но не могла да сдържи сълзите си... Такива случаи на криене ро­дителските чувства са нещо обикновено за нашия човек.

Затвореността и сдържаността придружават българина през целия му живот. Рядко са случаите, когато ще се по-разпусне. При голяма семейна радост, при сборове, когато е пийнал, при тлаки и седенки, ще го видите развеселен, но пак в границите на известна сдържаност.

В тия отношения на родители към деца, а особено на бащата, като че се прозира стремеж да се пази лично дос­тойнство. По-други са отношенията на старите към внуци­те: те са нежни и не толкова сдържани. Последното ме е ка­рало да запитвам мнозина старци: — вярно ли е, че стари­те обичат повече внуците, отколкото децата си. Отговорът почти никога не биваше категоричен, но ми се даваше да разбера, че е вярно ...

Наблюдавайки отстрани българина, човек би помислил, че тая мълчаливост, това намръщено лице издават краен песимизъм. А в същност българинът е оптимист, той винаги се храни с надежда, обича живота и не се бои от смърт­та. На самата смърт гледа през очите на живота. В една народна песен се казва, че когато наближило да умира дълголежалият болен син, той молил майка си да донесе дре­хата му за венчаване, пръстена за сменяване. А последната му молба е да му изкопаят гроба срещу слънцето, та кога­то то изгрява, да го поздравява, а когато захожда — сбогом да си взема ...

Външността на българина мами чуждото око. Наблюда­ван от страни, той изглежда хладен. А под външната хлади­на и спокойствие у него се крие жив темперамент. И не са­мо това, под тая спокойна външност се крие физическа и духовна мощ. Тая мощ се вижда само когато се прояви, па и тогава не се вижда в пълнотата й, защото почти винаги е придружена със сдържаност.

Изобщо, българинът крие чувствата си, а особено еротическите си чувства. Тия чувства са неговата „светая светих", дето никого не допуща. За него любовта е най-възвишеното чувство, което се страхува да не опорочи като го покаже пред други. Любовта за него е тайна и тайнство. Тя прониква и обхваща цялото му същество и дава съдържа­ние на битието.

Измяната в любовта българинът смята за най-голямо престъпление. Измяната у нас е рядко явление, и най-че­сто носи катастрофа за живота на семейството, а особено за причинителя на измяната.

Любовта между момци и моми е силна, но сдържана и плаха. Напиването на пълните котли с вода на девойката и грабване китката й от главата — неща, които и до сега са доста запазени в нашето село, свидетелствуват, колко мла­дият българин е сдържан в изявяване на любовното си чув­ство. Неговото любовно чувство е и чисто, па изисква и от бъдещата другарка същата чистота. Въпреки значителната промяна на живота и нравите, девствеността на момата е едно от основните условия на брака.

В основата на любовта на българина лежи чувството, но контролирано от разума, в границите на възможното. Това е характерно за нашия човек, който се сгодява и жени по любов, а не по сметка. Последното е изключение, което пот­върждава правилото.

Българинът е естет, обича хубавото, красивото, затова обикновено гледа да вземе хубава мома, па ако е от замож­но семейство, още по-добре, но последното не е необходимо условие. Тъкмо в духа на това разбиране е създадена и по­говорката: „Хубава мома род няма, дълбока вода брод ня­ма." Но само това не е достатъчно — българинът иска бъдещата му другарка-съпруга да бъде „добра, работна и пес­товна". Ето тук се проявява контролът на разума.

В една народна песен момък пита слънцето, което грее високо и вижда нашироко, няма ли в село мома за него. Н той иска такава мома, че „две сърца едно да станат: как­вото рече едното, другото да му пристане". А в друга песен майката казва на изгората на своя син да не лъже сина й, а изгората отговаря, че тя не го лъже, а го лъже нейната хубост: бяло лице, черни очи, равна снага.

Любовта у нашите хора се засилва с добиване на челяд, когато семейството се закръгля и връзките между съпрузи­те още повече заякват. Семейството става за българина скъ­по съкровище. То е гняздо, което се сгрява от топлите лъчи на любовта. В него той намира отдих от труда си, завет от бурите. То става цел на живота му и дава съдържание на тоя живот. Затова често се чува да се казва — „Ние живе­ем и се трудим зарад децата." А старците говорят: „По-ра­но се радвахме на децата си, а сега на внуците." Нещо обик­новено е българинът да казва: „Най-големият ми капитал са децата." Ония наши семейства които са лишени от рожби, се смятат за нещастни. Бездетството у нас се смята от на­рода едва ли не като божие наказание. Затова най-голямо­то събитие в живота на младото българско семейство се смята добиването на първа рожба, особено пък ако е момче.


Откъсите са от „Върху психологията на българина“

*Стоян Костурков е роден на 25 ноември 1866 г. в Панагюрище. Завършва Панагюрското класно училище и Богословското училище "Петър и Павел", следва и право в Женева. Близо 20 години учителствува в редица градове на страната. Той е един от основателите и от 1906 г. и несменяем секретар на Радикалдемократическата партия /впоследствие Радикална партия/. Бил е министър на просветата в три правителства, а като министър на железниците има решаващ дял за завършването през 1933 г. на жп линията Пловдив - Панагюрище. От 1911 г. до 1946 г. е народен представител на Панагюрище в сеем народни събрания. Като последователен демократ през 40-те години в открити писма се обявява в защита на евреите. Автор е на много статии и на социологическия труд "Върху психологията на българина". Редактор на вестниците "Демократ"(1905-1910) и "Радикал" (1910-1934). Умира на 17 декември 1949 г. в София.