Звездарски предвещания за Новата година

Петко Славейков

През тази година владеюща планета ще бъде онази, която може да земе властта в ръката си, и ще владее над онез, които не могат сами да се владеят. А под управлението на тази планета, що ся касае до нашийт български свят, откъм берекет било и откъм разни други събития, предвещава се следующото:

Поповете ще въздишат за златния век на безвладичните времена и ще подсмърчат там, дето посегнат за пари и набарат владишки ръце.

На калугерите работата ще бъде наред. Те са блажени и тъй, дето че нямат жени на главите си. А додето те ходят без жени като ангели, при всичко че светът е пълен с дяволи, те ще могат да ся спасяват, както щът и когато щът.

За родолюбците, толкоз дето зяпахме по небето, звезди, предвещающи нещо за тяхното щастие, не съгледахме по нашенскийт небосклон и от това заключаваме, че между нас хора от тази пасмина не ще ся намират. Но пак за голям хатър на онези, които ги блазни, че са родолюбци, по чуждите звезди пресметвайки, можем да им прокобим не друго освен бол и бол поругания.

На духовниците работата ще бъде и тя наред: додето има на тоз свят грехове и лесното средство да ги чистят - те без работа няма да останат и алъш-веришът им като не запира, гладост няма да видят; а неблазнени като са те, всякога блажни и блажени ще пребъдат. Ох, с колко чужди грехове ся е натоварил онзи сиромах духовник! Видите ли, ще го затиснат, сякате. Не бойте ся. Като грехове стока да има някой на сегашното време.
[+/-] ...виж целия текст

За чорбаджиите звездите не показват нищо лошо; и какво лошо може да стане на самата лошота? На звездите е с неизгладими букви писано: „Додето у духовните има афорос и у чорбаджиите капарос, работите на едните и на другите ще вървят все като по вода. Чорбаджиите ще бъдат всякога сити, честта им ще расте, а чувствата им още повече; това само тряба да помнят те, като палят свещ на който светец ся кръстят, да ся молят: “Бог да не остави света без глупави раби” .

Учителите български ще ся прославят пак с много сложни програми и с типически словосказания, а учениците има да си блъскат главите сами с негодни учебници.

Българските книгопродавци има и таз година да ся прозяват и да ся облизват за мазни мющерии.

На звездите горе ся показва още, че между нас долу ще бляснат като ясни звезди двама отлични писатели и ще принесат голяма полза на народа, единът с оригиналните си придирки и упътвания по българский язик, а другийт с безвкусните си като изпращяла ряпа критики. Показва ся още, че ще ся появят няколко дюзини нови писатели.

Новораслената наша българска книжнина ще цъфне, както не е цъфтяла досега, защото талантът на най-вещийт от писателите ни е в разгарът си и той има да снесе още няколко брошури и да нацвъка преводите си с бележки и вестниците с куришничави разсъждения, които ще бъдат твърде убиточни, а най-вече за смешните календари, защото те са зле нарочени от негово мужикословесие.

Най-после аз тряба да си обадя правото, че нямам тези сръки, дето да ся преструвам на важен в смешните работи, защото не ми е дал господ да бъда такъв серсемин, дето да ся имам бозна и какъв философ. Не бях и честит да ходя по света - в Русия да търся бащините си мулета, нито по Френско да бера ум и разум и да ся върна с празна кратуна и с пълно самооболщение, че всичко зная и че само аз зная всичко, защото съм пасъл патките около Париж.

Но да ся върна аз пак на звездобройските си предвещания.

Звездите показват още, че в черковното ни управление стават работи, които, ако продължават да стават, ще докарат онова, щото народните владици да заприличат на онзи домовладика, който няма никакво значение в свойт дом.

Много владишки капи ся намерват като без стопани на главите на притежателите им, те скоро ще ся съдират от това, дето, че който свърне, той ги налага. Много владици ще ся представят без капи, а чорбаджии някои с две капи.

И таз година ще бъде всяко нещо, за когото е: чернийт хайвер и авготарахото за владиците, ахтапотът и хубавото масло за духовниците, охлевите и пържений боб за малките чорбаджии, защото големите чорбаджии имат паят си и от агите, и от владиците, и от духовниците; а както е било и както ще бъде, за сиромасите си остава пак лукът, празът, чушките за в пости със сух хляб, а суров тиквеник за в благ ден.

Гърците и таз година пак ще ся перят и високо ще мерят, а българите слабо ще ся бранят и ще гледат само как да ся прехранят, попечение бо сие токму ест у них.

Съгласие и любов ще ся появява у българите всякога, кога дойде за ядение и пиение, а кога дойде да ся върши нещо общеполезно, чакайте вражди и раздори.

Проповедите за мир, любов и съгласие ще бъдат в силите си, защото никой, що е седнал на другиго на гърбът, като ся усеща добре, не мисли да слязва и не обича да го безпокоят.

Огън палящ ще бъде за народа съдружаванието на духовенството с чорбаджийството, а таквиз съдружавания ся забелязва, че ще станат донейде или са и станали уже.

Сиромасите ще бъдат повечето все загрижни и всякога онеправдани. Чорбаджиите - всесилни и непобедими во всеоръжието на мюзевирликът.

На Привременнийт съвет времето ся види да е на привършание. Зле сглобенийт събор, ако би да ся не събори, нови рани на народа ще отвори.

Народен началник ще усвоява добре занаятът да подлива вода под сеното и ще изгнои ребрата на много народни хора.

Нашенски нови синоди ще извадят на свят много вехти моди.

На много набожници дявоските ребра ще ся покажат, но напразно, не е настанал часът на въздаянието, много още има да горят свят лицемерите.

Народните работи в ръцете на недостойни народници ще да ся изнародчат.

Кражбите и злоупотребенията ще да никнат като гъби на боклук.

Лошите управления няма да липсат и безсилните негодувания ще ся умножат.

Има да ся поразят много добри наредби от нови своенравни наредители.

Много големи лица ще ся занимават с малки работи и един първенец ще счита за голям подвиг и ще ся хвали с това, че опоскал една жаба.

Големци има да решават, а подголемци да разрешават. По народните ни работи току-кажи, че нищо свясно няма да ся върши и на мързеливите и будалите сърцето ще е на място.

Комисиите ще са на мода, но ще работят или по инат, или по своя угода.

Изобилие от владетели ще имаме и недостатък от благодетели.

Цивилизацията ще ся развъди и ще пропъди, колкото свян и срам е останало от блажените времена на простотата.

Много даскали ще грачат и ще ся чудят сами с гарванското си красноречие. Много читалища и дружества ще ся покажат веремлии.

Колкото за политическите работи, прокобенията ни таз година ще бъдат кът, защото за чуждата политика да разправяме не виждаме толкоз нужно, каква облага нам от чуждото добро или зло? А нашата народна политика е твърде плитка и ний можем да я определим с две думи: „Каквато залюляла такваз и закопала” - туй е тя, всичката наша народна политика. Освен туй хоризонтът на политиката е неизвестен и тесен, а най-главното е, че и хляб не дава, а па ний можем и без политика да бъдем, и пак добре. А ще бъдем ний добре и зле няма да бъдем, казвам ви аз, дядо ви звездобройко, и ви тряба да вярвате това, що ви казувам, защото аз и по звездите познавам, но повече и с ум го намервам, а туй, което с ум ся намерва, то не е лъжа. Звездите лъжат, но опитът не лъже и аз ви казвам, че ний ще бъдем добре.

Бъдете прочее уверени, че с тези преимущества, що имаме ний, ще бъдем честити и занапред също тъй, както сме били честити и доброчести и досега. Едничкото зло, що ни тежеше - гърците владици, кажи, че си обраха крушите от помежду ни и сега ний, слава богу, свободни сме от тях; имаме пастири от рода си, па си имаме и таквоз, каквото нямахме, пастиреначалник, който носи народното ни име - българский. И тъй работата ни е наред и не остава освен с пастирите си наедно, та па наедно и с всички онез, що ни желаят доброто, да ся трудим за благосъстоянието си, за унапредвание на умственото развитие у нас и за всичко, що служи за подобрение на нашето състояние. Но преди всичко тряба да гледаме сами ний да бъдем достойни, за да бъдат достойни и духовните ни и светски управители, защото никога не могат да бъдат те това, каквото не сме ний сами. Шавалие казал и право изказал: „Лошите управители излязват от лошевите народи!” Та па не си е и работа да чакаме все что добро само отвън и кога ни не слети, да ся оплакваме от чуждите; защото не могат други да бъдат добри за нас, ако ний не бъдем за себе си, и никой не става лош за нас, ако ний не бъдем лоши за себе си. Това е една истина, която и „Право” не може я изкриви, колкото и да би искало.

Изобщо пак, на свършение да кажем, владеющата планета за през таз година прокоби и хубави работи, и нехубави, но ако дирите наздраво, от последните, т. е. от нехубавите, повечко. Таквоз е течението на работите и казано е отдавна, че :

Баба скача и назад, и напред, а работите вървят по своят ред.

Затуй всичко, що ся изисква от нас, е да ся опичаме умът и да ся не стряскаме от заешки тупурдии.

Ничто бо ново под луною, все бьiвает, что бьiвало.

„Кратък годишен месецослов за година 1874“

(Оригиналното заглавие е Звездарски предвещания за година 1874. Със съкращения.)

За родината вчера и днес

Ще си позволя да публикувам два материала, които вече могат да бъдат намерени в интернет - на нашия съвременник Младен Сърбиновски и на загиналият през Втората световна война философ д-р Янко Янев. Надявам се така поне малко да ги припомня на днешния читател, който за момента ги оставил доста встрани от публичния дискурс.

Koледен дар

Иван Вазов

Оставаше един ден до Коледа. Зимата върлуваше. Витоша, вледеняла и настръхнала, гледаше строго из­под бялата си мантия, процепена тук-там от острите й скали. Един мразовит вятър, който пронизваше до кос­тите, вееше по снежните върхове въз София. Ситен сняг и скреж префръкваше сегиз-тогиз из замръзналия въз­дух, виеше се на кълбуци и засипваше покривите, двори­щата, улиците. Студено беше. Комините изфърляха чер­ни стълпове дим към безгласното пепеляво небе и чудно, тоя дим беше сега така весел, така приветлив, така радваше душата! Той наумяваше топлината, благоден­ствието, задоволството, което окръжаваше щастливите на тоя свят, напук на мразовете, на витошките фъртуни, на леденото вмъртвяващо дихание на зимата...

Именно на тая гледка се наслаждаваха от прозореца си, седнали на мекото канапе, г-н и г-жа Юрданови, женени пред година и половина. Цанко Юрданов, важен чиновник в едно министерство, човек образован, светс­ки и страстно привързан в младата си жена, впиваше мълчалив поглед някъде към снежните хълбоци на Ви­тоша. Очевидно той нито гледаше нещо там, нито бе пък занят от някаква определена мисъл, защото лицето му пазеше изражението на оная спокойна, безгрижна раз­сеяност, която обладава неволно човека, когато душата му е мирна, когато животът му тече плавно и гладко и когато той из една топла стая, оживена от присъствието на една прекрасна съпруга, при веселото бумтене на собата, гледа навън в бясно фучащите веяния на зимата. Всякой е изпитвал това щастливо-егоистично сънеподобно състояние.

Погледът на жена му също бягаше извън стаята, но бе така далеко и безцелно. Тя го беше опряла долу към един съседски двор. В дъното на тоя двор имаше бедна полусрутена къщица с нисък комин, който гледаше печално към небето, без да изпуща към него топъл дим; изпод нависналата и изкривена стряха поглеждаше едно про­зорче, трите разбити стъкла на което бяха запушени с дрипи, а пред прага на ниските врата се натрупала пряспа сняг. Тая бедна къщица, сгушена между големи­те богатски домове, приличаше на една дрипава просекиня, заблудена между куп щастливи и горди майорки. Приликата на къщичката с просекинята още повече се увеличаваше от вида, който имаше, като да подлага ръка към огромните нови къщи около си и да казва: „Милост, пратете ми едно от вашите дръвца и аз ще се напълня с топлина, пратете ми едно от вашите скъпи украшения и аз ще се напълня с радост, може би и с песен тая вечер... Видите ли?... Малко ми трябва, за да бъда благодарна от бога. Смилете се."

[+/-] ...виж целия текст

Но големите къщи мълчат, те са бездушни, а щастли­вите човеци не чуват (уви! щастието има тоя порок - да затъпява слуховото тъпанче), благодатното бумтение на пещта не допуска до ухото им острата песен на фъртуната в пробитата къща на сиромаха. Види се г-жа Юрданова чу тая песен, защото лицето й полека-лека се покри с облаци и жалост ненадейна овлажни очите й.
- Клетата Данчовица, какво ли чини сега?... Видиш ли, Цанко, само техният комин не се пуши... - продума тя замислено на мъжа си, без да дига очи от дрипавото прозорче на бедното жилище.
Мъжът й свали тогава поглед от върховете на Витоша и погледна живо към сиромашкия двор.
- Нещастната - промълви той, - и с пет деца още!... И в тая стаичка без огън натъпкани. Да беше жив мъжът й, той щеше да ги прехрани с малката си платка. А сега как се поминуват - представям си, Веро!
- Боже, боже, защо ли даваш сиромаси! - извика неволно Вера и по лицето й мина нов облак от искрена скръб.
- И казват някои, че у нас нямало крайна сиромашия; навярно това се казва, за да се извиним, задето няма и милосърдие - забеляза Цанко.

В тоя миг фъртуната бясно изфуча навън, та се разтрепераха прозорците. Вера извика отчаяно, като сочеше Данчовичината къщица. Фъртуната с неодолимата си си­ла беше изтикала дрипите, що запушваха счупените стък­ла на прозореца, и нахлу свободно в тъмната стаичка. Това произведе страшен смут в стаята. Децата изпищя­ха от ухапването на лютия студ и тозчас изскокнаха навън, обвити почти в парцали, а малките само по ризки и силно разплакани, всичките хукнаха през двора, та се скриха под стрешината на една ковачница на другия му край, дето огнището смекчаваше колко-годе въздуха. Само майката остана в стаята да запушва там дупките. Нейното болнаво и сухо лице се мярна в тях като едно привидение... Но веявицата размъти със снежни облаци въздуха и препречи на двамата съпрузи зрелището.

Тогава те се обърнаха насам и погледите им паднаха на тяхната затоплена стая, богато украсена с картини в богати кръжила, с великолепните ламби, положени на орехов стол, със свилените кресла, скъпи ковьори, бибелотите, статуйките. Тая гледка на личното им благопо­лучие и охолност за миг смути душите им чрез контраста си с първото... Но скоро тежкото настроение отслабна и разговорът им се отнесе на друг предмет. Сякаш една дебела завеса падна между честитата двойка и света на нещастните. Поне у Вера това успокоение се видеше. Тя стана за нещо и като мина край огледалото, фърли бърз и щастлив поглед на беличкото, миловидно,усмихнато личенце, което видя в големия кристал.

- А рrороs, забравих, ами ти какво направис дрехата? - попита тя живо мъжа си, който оставате се още позамислен.
- Коя дреха?
- Как, забрави ли? Сорти-де-балът.
- Ах, сорти-де-балът? Наистина забравих...
- Хубава работа... Да забравиш... Какъв си оригинал, Цанко! - каза Вера полусърдито, като си поправяше тоалета нещо.

Цанко стана и замислен зе да ходи из стаята.
- И чуеш ли? - обърна се пак Вера. - Иди у модния магазин на мадам У. Там видях аз чудесен един сорти-дебал... брокар, чудо, прелест!... Безподобно нещо.
- Но той е соленичък, пиленце...
- Соленичък? Сто и трийсет лева! Та такава мизерност наричаш соленичко! Или искаш да ме сконфузиш... Ти знаеш, че ще бъдем поканени на бала у.., третия ден на Коледа и мене ми е необходима наметката като въз­духа, който дишам.
- Прекрасно, прекрасно.
- Не е достатъчно да кажеш прекрасно, Цанинце... Но трябва да побързаш да не би някоя друга хубостница да купи тая великолепна дреха... Представи си, то ще бъде просто ужасно.
- Представям си.

„По-голям ужас, отколкото сцената, която ни се лъс­на преди малко" - щеше да довърши Цанко хронически, но предъвка думите си. Вера го гледаше нетърпеливо.
-Е?
- Слушай, драга Верке... - зафана Цанко със сериозен вид. Тя предвиди, че той ще прави някакви възражения, и го пресече решително:
- Няма „драга Верке", въпросът е решен.
- Ти знаеш, че аз нищо не съм ти отказвал, нищо. Но...
- Без „но", Цанинце! - извика Вера, като плесна галено мъжа си по бузата и го заля с блясъка на чудната си усмивка. - Ти трябваше сам да ми направиш един
приятен сюрприз... Ти знаеш да ги правиш и по най-деликатен начин... Па ако не това, най-после друго... Аз се полагам на твоя изящен вкус.

Суетната Вера очевидно искаше да блесне с някой извънреден накит на Коледа. Без такова нещо чинеше й се, че не ще да посрещне празника, както подобава.
- Добре, съгласен! - каза изведнаж с осветлено лице Цанко; - ще ти направя сюрприз, достоен за тебе, за твоето природно добро сърце, за твоята несравнена и любяща душа.
- Дай ръката, faisons lа раiх! - каза Вера, като фана десницата на Цанка и я стърси примирително.

Мръкна се скоро. Вера беше в страшно вълнение целия ден за сюрприза, който й се готвеше. Въображени­ето й още отсега работеше, за да открие тайната на изненадата, и тая изненада ще бъде твърде, твърде радостна за нея: тя знаеше, че когато Цанко обещае нещо, то умее да го изпълни по жентлменски. И наисти­на дали пак ще бъде безподобният, божественият сорти-дебал от прелестния брокар или друго труфило - златно, драгоценно, брилянтово? Как тя ще бъде възхитена! Какъв благороден е тоя Цанко!

Цанко къснееше и не се завръщаше у дома си. Това увеличаваше сладостно-мъчителното копнение на Вера. Смрачи се съвсем. Цанко не идеше. Бурята фучеше яростно навън в
гъстите тъмнини. Прозорците трещяха от беснотията й. Тоя неприятен шум докара на ума на Вера за бедната Данчовица и за голичките й деца.
- Бъдни вечер е сега... Те лягат без огън, те срещат Рождество гладни... Боже, боже, защо си дал сиромаси? - пошушна си тя пак и сърцето й внезапно и болезнено се сви от мъка: сякаш че някакво угризение на съвестта я нападна... Толкова щастие при такова нещастие й се стори като едно престъпление. Ней й ставаше тежко при тия мисли, та чувствуваше, че е виновна пред някого си за нещо си, но не смееше да си даде сметка за това, да отговори на себе си защо е неспокойна, и у нея неволно желание оживя да се отклони от тия мисли, да се развлече с нещо друго; душа суетна, но природно добра, слаба и впечатлителна, каквато беше, тя сещаше, че не беше добре да бъде толкова благополучна, когато в света има толкова страдания, че трябваше негли да стори нещо за тия страдания, но нямаше кураж, нито привичка да се потопи смело в тоя друг, невесел мир на човешките бедствия. Защото не стига да имаш желание и даже да имаш възможност, за да правиш добро - трябва и да смееш да го правиш... Защото да струваш доброто, както всеки светъл подвиг, изисква известна доза храброст, почти героизъм... Само злото се върши лесно и даже несъзнателно, затова и областта на неговото царуване обзема цял свят. И Вера, под натиска на тежките мисли, които й притискаха мозъка, с неволна радост чу стъпки, че идат към вратата. Тя се зарадва на случая, който идеше да я развлече... Вероятно Цанко идеше с блестя­щия си дар.

- Непременно сорти-де-балът е! - каза си тя и сърцето й затупа от ново детинско възхищение. Тя скокна права.

Вратата се отвори. Вместо Цанко, влезе Данчовица и нея петте й деца. Вера не можеше да ги познае! Те бяха пременени с нови дрешки, всички в топли кожухчета, радостни и усмихнати.
- Цалувайте, мами, на господарката ръчичката - каза Данчовица на децата си, които едно по друго се заредиха да й цалуват ръката, без да може тя да се съвземе от изумление.
- Какво е? Какво е? - попита Вера.
- Бог да ти го върне сто пъти и да те зарадва, както ти нас зарадва, господарко - каза Данчовица просълзена; - сполай ти, че ни смисли и не ни забрави срещу божия ден... Господ и света Богородица да те благославят, дето ни облече и ни прати кола дръвца и ядене, та да посрещ­нем Коледа. Сега и нам се вярва, че господ се ражда... Цалувайте, цалувайте, мами, ръка на господарката!

Вера зина от удивление. Тя сама се умили до сълзи, но не можеше да си обясни какво значат тия благословии и благодарения от Данчовица.
- Навярно имате погрешка, булка Данчовице... - каза тя живо, но в същия час вратата се отвори и там се появи усмихнатото лице на мъжа й, който се спря и фърли щастлив поглед на трогателната сцена, която сам беше деликатно подготвил.

Вера се сети: това било сюрпризът! Тя се спусна към Цанка просълзена и го цалуна по челото с една звънли­ва, дълга и мълчалива цалувка. Тая цалувка беше най-чистата, най-благородната, най-блажената, с която някой съпруг е бил надаряван от съпругата си.

София, 1890

Добре сме си с турците — гледайте си кефа!

Алеко Константинов

Да не помислите някак си, че султанското благоволение е изчерпано. Тамам! Хич може ли то да се изчерпи, додето българинът се въодушевлява от тия хрисими чувства, които тъй трогателно ги рисува умният вестник «Мир». За гърците — разбирам; за тях може да се изчерпи бащинското благоволение на негово величество, защото те се осмеляват да разсъждават и даже явно да симпатизират на движението на своите братия в Крит и отиват дотам — моля ви се! — да казват, че «тоя път Елада нямала да стои със сгърнати ръце, напротив, целият гръцки народ щял да скочи като един човек, за да помогне на братията си...»

Последните думи с многоточието барабар са напечатани в «Мир». Това многоточие се отнася и към някои наши луди-млади, през ума на които минува възмутителната идея да помагат на своите угнетени братия. Угнетени? Кой е угнетен, българите? Има си хас! — «Преди всичко българите от княжеството са благодарни от васалството, в което Берлин ги тури срещу н. в. султана.»

Че не е ли тъй, санким? Благодарни не, ами да е кабил да се сюнетишат, па и по една чалма отгоре. Туй — капитулации, туй — Санстефанска България, бошлаф. Само шарлатаните могат да се въодушевяват от подобни престъпни мисли. Българите са благодарни от васалството и «не мислят за неговото п р о м е н е н и е». Че хич за мислене работа ли е бе, брате? По-добро от васално положение — здраве. Добре сме си ний с турците — гледайте си кефа. «От друга страна, същите чувства се проявяват и в нашите братия във вилаетите, както и в техните представители вън от империята.

Колко милаим казано! И тъй казано, щото неволно ще се възгордееш. Нaroд въодушевен от чувствата, с които ни венчае "Мир", не може да не спечели уважението на целия образован свят. Ний сме благоразумен и хрисим народ, у нас "сепаратическите чувства не са се
никога проявявали в такава сила, в каквато те са съществували и съществуват у гърците..." Ваше величество! Гърците са бунтовници, а ний видиш ли колко сме кротки? «В на-
шите братия във вилаетите, както и в техните представители вън от
империята... не се забелязва никакво интензивно чувство на отцеплен и е от империята, напротив, те не престават да засвидетелствоват своите чувства на вярност и преданост към султана.»

Но не! Тука вече и сарказмите ще бъдат кощунство. Подчеркнатите думи, взети из уводната статия на в. «Мир» от 16 декемврий, са до такава степен възмутителни и тъй оскърбяват най-светите чувства на българския народ, щото могат да излязат само от перото на хора, нравствено окапали в сферата на лакейското раболепие, хора, които са в състояние с престъпно кикотение да поемнат от турчин и от шваба трийсет сребърника в замяна на всички идеали на българина. . . Туй за сведение на тия единици, които още могат да се мамят, че л а к е и т е са в състояние да направят каквото и да било в полза на българщината.

София, 19 декемврий 1895 г.

От учени светът ще пропадне

Захарий Стоянов

„От учените светът ще пропадне” говори българската пословица; и ако приемнеме, че калугерското учение „глас народа, глас сина божия” е неоспорима истина, тогава трябва, щем не щем, да преклоним колена пред тая народна присъда. Вие говорете кой какво ще, а аз ще кажа, че нам не трябва школа, защото из школята излизат учени, а от учените светът ще пропадне, говори Ганчо Пукала на селяните, които се бяха събрали да се поразговорят за училище. А защо от учените ще пропадне светът, пита Кольо Късия, който се почиташе за най-умен в селото.

— Как защо? — възрази Пукала. — Нима не знаете защо? Я погледнете сина на Пенчо Дългия, който е дошел сега от наука? Каква надежда хранеше към него нашето село, какво очакваха от него нашите селяни и баща му, а какво излезна той сега?
— Защо продаваш от овцете си, бай Пенчо? — питам го аз.
— Трябва да проводя пари на сина си в Париж — отговаря той.
— А какво прави той тамо?
— Учи се и ще да дойде учен — отговаря.
— А каква полза имаш ти от него, ако бъде той учен? - питам аз любопитен и прост.
— Каква полза ли? Тогава нивите ми ще раждат повече, овцете ми ще ягнят по-добри агнета, ще дават по-тлъсто мляко и сиренето ще бъде по-мазно; кобилите ще ждребят по сой кончета, кравите ще отелват по-добри телци, свинете ще опрасват по-добри прасета и …
— Е е доста — му извиках аз, — всичко в тебе ще потече по мед и масло. А кой ще да направи всичко това? — го попитах аз.
— Син ми — отговори Пенчо, и то с науката, защото тогава ще бъде учен и ще знай какво да работи, за да направи всичко това.
— Ако син ти направи това с неговата наука, то той ще надмине в чудесата и св. Онуфрия чудотворец — му казах аз и си отидох.

Е, мой брайно, нали син ти има биволска глава, воловско чело, мечешки крака, кокоши мозък и лисичи очи, то той яко няма да прокопса, но да видиме и това нечувано чудо. А какво сега? Излезнаха ли моите думи истинни, питам ви аз? Я го погледнете на какво е заприличал. Капата му прилича на баба Ацкината кофа, очите му ослепели, ръцете му окелявели, обръснал си мустаките, за да изгледва млад, и пуснал брада като на дяда Върбановия сурия козел; говори французки и забравил български.

— Какво, какво, дядо Пенчо — попитах оня ден Пенча — какво отиват нивите, овците, кравите, кобилите и свинете?
— Недей ме пита, бай Ганчо — отговори той. — Язък париците ми, които похарчих по него. Той отиде паметен, а върна се луд, отиде теле, а върна се вол. Цял ден се разхожда по градината, въздиша и говори нещо непонятно. Иди бре, синко да видиш какво работят ратаите, иди при козите и при овцете, иди в ергелето и в сюрека да видиш какво се работи, нали за това харчих по тебе. Той ми отговаря нещо непонятно и се смее. Язък за моите парици, кучешки сине — му казах и си отидох. Видите ли — продължаваше Пенчо Пукала — каква е науката?

А само той ли е такъв? Познавате ли сина Нейчов, който се такожде учи, сина на Коля и много други; а я прочетете вестниците, които се пишат от учените, и вижте псувни и думи, каквито и баба Коца хлевоустата не би знаяла да ги говори. Аз пак казвам, от учените светът ще пропадне.И колкото повече говореше, толкова повече ставаше по-красноречив, а селяните го слушаха най-внимателно и заключиха най-после да не ценуват много скъп учител. Пак повтарям, тая пословица не е измислена от един човек, от едно село — тя е произведение на целия български народ и в онова време, когато и между нас почнаха да никнат учените цанцугере като гъби; и ако не можем да наречен калугерското учение „глас народа, глас сина божия” лъжовно, тогава още по-малко смеем да назовем тоя глас народен неверен, неправеден и пристрастен, но трябва да се съгласим, че тоя глас е глас на праведно отвращение, глас на праведна и свята присъда, произнесена от нашето общество против развалените мозъци и деморализираните сърца на нашите преучени цанцугере.Нека говори кой какво ще, а аз съм убеден, че по нас истинно образовани, положително научни люде са съвсем рядко. Нашите преучени синигери заели са от Запад само онова, което е истинската и положителна наука отдавна осъдила.

[+/-] ...виж целия текст

Кой подкопа нашите местни занаяти?

Кой нанесе смъртен удар на нашата бедна индустрия?

Кой внесе в нашето непорочно отечество очилата, ръкавиците, бастуните, цилиндрите, фраковете, казмирените дрехи, белилото, червилото, корсетите, помадите, парфюмите, шуповете, капелите и др. западен боклук, кой внесе и разпространи венерическите болести?

Не всичко ли това се внесе, не всичко ли това се проповядва, употреблява, разпространява и защищава от преучените наши синигери? И така, пак казвам, ние нямаме хора сериозни, хора умни и хора с възвишени идеи. Ние сме всички луди, всички идиоти!

Ние заемаме и внасяме от Запад само онова, що е лошо, само онова, що е на нас вредително, и само онова, що е чуждо и противно на народния дух; а всичко онова, което би ползувало народа, всичко онова, което би възвишило и душевно, и материално народа, всичко онова, което би му показало истинния път към напредъка, не само крием от него, но и всеки, който би се осмелил да го внесе, наричаме го луд и с болен мозък.

Ние презираме нашите шаяци, ние презираме нашите обичаи, ние се смеем на нашите обреди, а баловете, фраковете, белите ръкавици, очилата, наполеоновските бради, белилото, червилото и други лудости употребляваме, ако и да виждаме, че това няма нищо общо с истинската наука, и при това се наричаме учени. Не сме ли луди, не сме ли идиоти?

Ние имаме закони, ние имаме съдилища, които са длъжни да бранят слабите срещу силните, които защищават честта, имота и живота на гражданина; ние пишем тия закони, ние препоръчваме всекиму да се обръща към съдилищата и да вика на помощ закона за своята докачена чест, за своето ограбено имущество и своя нападнат живот, а сами ние, ние, преучените, презираме тия закони, плюваме на тия съдилища и за това, че еди-кой ни нарекъл интригантин и идиот, ние го викаме на дуел. Ние лъжем народа, а ние се назоваваме „учен человек”.

Не сме ли идиоти?

Ние знаем, че всеки человек умен, человек от истинска и положителна наука, человек със здрав разсъдък и человек от закон и порядък на Запад за своята докачена чест, за своето ограбено имущество и за своя нападнат живот не би търсил сам за себе удовлетворение, но би се обърнал към съдилищата и повикал би в помощ закона, но ние сме преучени синигери и усвоили сме и искаме да присадим в България дуела, който е принадлежност само на изобилните с пари, спечелени от сиромашки сълзи, потъналите в разкошност, разтленните от разврат, бедните от ум и разсъждение западни принцове, барони, лордове, контове и пр., пр. западен боклук.

Ние знаем, че дуелът като чедо на глупешкия средни век е осъден от всичкото умно человечество и във всичките образовани държави е забранен и се преследва по най-строг начин, но ние, преучени, искаме да ощастливим нашите селяни и с това западно гюбре.

Ние знаем, че величието на един истинно образован человек се състои в това не да накара противника си с юмрук да млъкне, но с думи, основани на логическа истина, и с делата си; но ние сме преучени богослови, философи и затова искаме да запушим устата на противника си с куршум.

„Ние сме всички луди, всички идиоти и народът има право в своята присъда!”

Не зная кой какво е помислил и заключил, но аз дойдох до такова убеждение и заключение, когато прочетох в 88 брой на „Български глас” от 26 октомври т. г. писмото, което е писал г. Тодор Икономов на г-на Каравелова и с което го вика на дуел по тая причина, че Каравелов пред Даскалова и Д. Стоянова го нарекъл интригант и идиот. Ако г. Петко Каравелов е изказал тия думи, той е направил едно от двете: или е казал цяла неопровержима истина, или е пък, напротив, казал неосновна лъжа.

Ако е изрекъл цяла и неопровержима истина, тогава Икономову, като умен и от наука человек, не оставаше нищо друго, освен да се труди да се поправи.

Ако ли е пък изрекъл неосновна лъжа, тогава г. Икономов ако беше учен, както се нарича, а не преучен, трябваше да постъпи едно от двете: или да оставеше с делата си да докаже, че той не е интригантин, не е идиот, и трябваше да апелира на общественото мнение, или пък ако беше человек от закон и порядък и ако хранеше и най-малко уважение към нашите съдилища и нашите закони, трябваше да се отнесе в съдилищата и щеше да повика в помощ закона, за да умие нанесеното му безчестие; а не сам, като бабаитин, да иска с оръжие да опере безчестието си. Това правят само лудите, варварите и болните в мозъка преучени философи.

Ако съм аз истина интригантин, истина идиот, то, не само да убия Петка или Драгана, но и целия свят, пак няма да сe излекувам, защото горните болести са душевни, а душевните болести са неизлечими. Ако ли пък аз не съм интригантин и идиот, то не само Петко или Драган да ме нарече такъв, но и целият свят, пак не би можали да ми дадат тия болести.

И тъй, пак казвам, нека говори кой какво ще, а аз ще заключа, че ние разваляме своя народ с дуелите и другия западен боклук: ние нямаме хора сериозни, хора умни и хора с възвишени идеи, а народната пословица остава свята истина дотогава, докато нашите учени не бъдат истинно и положително учени, а не преучени синигери и докато се не убедим, че “кормчията” и „песни над песней” не могат направи человека философ, а само извеян богослов.

в. “Независимост”, 1880 г., брой 30

Шепа хора застанали против целия свят

Пейо Яворов

Вчера най-добрата часть отъ българската интелигенция отпразднува деньтъ на поета и революционера, който вече три десетилетия вдъхновява българина въ най-благородните му пориви. Споровете около личността на Ботева и значението на неговото дело отдавна са престанали. Днесъ светлият образъ на революционера е една национална икона, и пламенното слово на поета — единъ лозунгъ за всяка възвишена борба. Дните като вчерашния са дни на благоговейно коленопреклонение и тиха изповедъ.

Жертвеникътъ, предъ който бе свещенодействувалъ Ботевъ, не е угасналъ още. Трагическиятъ Веслецски час не беше край на водената борба. — Той бе едно отъ нейните освещения. И тя продължи, тая епическа борба, за да набележи въ новобългарската история много катастрофи и победи. Наполовина осъществено преди тридесеть години, нашето освободително дело остава и до днесъ недовършено. Кой отъ ония, които вчера са поменали името на героя, кой отъ тяхь не е помислилъ и за Македония?

Заветите на Ботевци намериха отзивъ въ душите на отвъдрилската българска интелигенция. Ето вече десетилетие и половина кипи една борба стихийна по своите размери и свръхчовешка по своите усилия. Никой не помни моментъ на затишие, нито пъкъ некой знае броя на жертвите. Бъдещите поколения ще се извръщатъ назадъ изумени— ако тоя народъ оцелее. Гледката на нашето настояще ще представлява за тях едно невероятно минало. Българи — шепа хора подъ празното небе — защото робите няматъ господь! — шепа хора застанали противъ целия святъ. Съдбата ни е изправила на кръстопътя на непримиримите интереси. Ние воюваме противъ Азия и Европа, — противъ Мехмеда, който никога не се насити на кърви, и противъ Христа, който стана презъ вековете по-сребролюбивъ отъ Юда...

Но призовавайки великия дух на Ботева, ние треба да изповедаме и неизповедимото. Ние треба да изповедаме, че въ тоя критически часъ изнеможно отблъсваме чужди враждебни действия по неколко линии — и не само техъ: треба да се боримъ още и съ пристъпите на лудость средъ нашите собствени редове.

Идва единъ другарь, нещо повече — единъ братъ, защото иде съ целувка на уста, — идва той средъ насъ и намира открити обятия, за да нанесе смъртоносенъ ударъ на двама самоотвержени дейци и по тоя начинъ да свали злодейската си маска. Вие питате него, или ако той не знае какво върши — питате ония, които са въоръжили неговата изменническа ръка, — питате какви интереси на делото продиктуваха всичко туй, кому беше нужно то! — И ето че ви отговарятъ съ неколко мъгливи фрази, грабнати отъ некоя битпазарска брошура и раздъвкани съ отровата на тъмна злоба или зависть. А подиръ фразите следватъ потресните самохвалства, какъ некой отличенъ войвода е бил закланъ. Или какъ некой скроменъ труженикъ е билъ обесенъ.

Идва другъ. Той носи едно име, окръжено съ обаянието на хубави подвизи. Вие сте щастливи да стиснете неговата мъжка дъсница. Знаете ли, - казва той, — отъ сега нататъкъ ще ходимъ изъ Македония безъ оръжие. Разбира се, вий сте изненадани: нима „отвъде" е вече свободно, и вестниците не са писали!

— Не, но азъ съмъ вече „младотурчинъ". Ще въведемъ конституционно управление въ Турция. После ще изгонимъ султана и ще прогласимъ република.

Вие слушате и не знаете — да се смеете, или да заплачете..

На трета страна стои свободното българско общество. Тукъ всички четатъ вестници и се интересуватъ отъ онова, което става по света. Единъ атентатъ върху някой полицейски чиновникъ въ Одеса или Баку предизвиква вълнение — радость или негодувание. Но единъ безконеченъ списъкъ на македонски жертви, легнали подъ турски, гръцки и сръбски ятагани, минава незабелязанъ. На какво се дължи тая апатия? Търсете причините, може и да ги има отъ най-различно естество — но тия причини ще бъдатъ само редъ обвинения противъ отсамрилския българинъ, като патриотъ и човекъ...

Това изповядаха нашите души вчера, като призоваха духа на Ботева. И неговите кости тамъ нейде въ незнаенъ гробъ — са тръпнали отъ отвращение.

в. "Илинден", брой 46, 19 май 1908г.

Трябва ли да въстане Македония?

Захарий Стоянов

Кой въпрос вълнува най-много днес българския свят? В качеството си на публицист, в реда на оная сила, която трябва да става отзив на всичко, каквото вълнува и интересува публиката, мислим, че няма да сбъркаме, ако турим на първо място македонския въпрос, ако кажем, че с него се занимават и дипломати, и учени, и еснафи, и селяни, и пр. Да, македонският въпрос е злоба на деня не само в Княжеството и в съседната нему страна Източна Румелия, но и в страни, твърде отдалечени, които тая година са чули за пръв път името Македония, които я познават и знаят само по мъртвото слово на шарената карта и по кривите сведения на тоя или оня пътешественик.

Прочее наша свята длъжност е да изкажем нашето мнение относително действията ни спрямо тая наша братска страна, да удовлетворим своите читатели, да подложим на критика това свое мнение, да чуем отзивите за и против, да обадим най-после и на братята си от тая злочеста страна, Македония, които простират ръка към нас, свободните, трябва ли те да очакват от нас нещо, достатъчно ли е да им се проводят двама владици, които да им четат „Отче "наш" на български, или пък да намажат своя нож, острилото на който да лъсне под лъчите на петровденското слънце? Ние ще да бъдем кратки, ясни, прями и искрени; ние ще да кажем онова, което ни диктува човещината, българщината и публицистическата обязаност, без да се стряскаме от Закона за печата, без да туряме за мотив висшата политика, без да се ръководим от солдатската песен „Бой, бой, искаме бой", без да вземаме пред вид онова апатическо обстоятелство, че не му е още времето.

Че Македония страда, че там е в употребление ятаганът, че там царува пълна тирания и башибозушки кавалеризьм — за това не иска и дума. Седем години е вече, откак тая страна наведе врат пред безбожната дипломация във военния Берлин, откак тя каза: „На тоя свят няма правда", откогато се помири със заветното от историята и нескончателното изречение „Дядо Иван няма ни забрави". В тия седем години чул ли е някой да прехвръкне през върховете на Пирин и на Доспат глас на отчаяние, плач на жертви от Канлъ куле, писък на обезчестени моми, молба на паднали под ножа и пр. (допущаме обикновени изключения)? Ставали ли са грамадни митинги по всичко Българско без разлика на партия и взглядове? Обаждал ли се е от далечна Белгия благороден филантроп Лавеле? Писал ли е някой си Куртев прокламация с подпис? Издавали ли са два специални вестника "Македонски глас" и "Македонец" , които да се занимават само с Македония? Провеждала ли е друга година Източна Румелия и България особени гарнизони, които да пазят проходите на Балкана за Македония?

Кажете де? Кой възбуди всички тия явления и демонстрации? Цанковистите? Съединистите или казионните? Мнозина ще да отговорят утвърдително; но тия мнозина ще да бъдат от ония подритнати нещастници, които не познават начертания път на народите от самата история, които искат да заключат духа на времето в някаква си висша политика, в сухото предписание на началството, в безжизнената буква на наказателния закон.

Но всеки малко-много искренен човек, който туря по-горе съдбата на общото дело, отколкото берекетя на своя чифлик и дългоденствието на месечната си заплата, ще да се убеди в душата си, че в Македония има нещо извънредно, че оттам се чува някакъв си глас, който вика за помощ и пред който падат на колене и партизански взглядове, и тънка дипломация; че най-после е чукнал оня час, който произвежда буря, който решава съдбините на цели народи, който — за голяма жалост — лее кръв от невинни хора, кръв, която трябва да тежи най-много не на Османа и на Ивана, но на безбожните дипломати. Естествено бе, че святото според едни, а грубото според втори отмъщение щеше да закипи в жилите на ония българи, македонци, тракийци и мизийци, които живеят в свободните части на България и които боли на сърцето за своите братя.

[+/-] ...виж целия текст

„Не е време" — казаха студените мозъци. Русия е занята с други въпроси, генерал Комаров се е ударил с ингилизите," казаха дипломатите, които черпят своето вдъхновение от депешите на Ажанс Хавас. „Екзархията е противна, двамата владици не ще могат да си получат бератите" — се обадиха ония мъже, които не са престанали да вярват още в бъдещето на калугерщината, които не знаят още, че владиката и чорбаджията не отиват по-далеч от тяхното раболепно евет. Най-после всичките тия благоразумни господа свършваха на следующето опасно предложение: Австрия ще да завземе Македония, щом почне въстанието. И г. Лавеле, достоуважаемият тоя приятел на нашия народ, дойде да потвърди черните взглядове. С едно писмо до "Македонско глас" той се обявява за противни на всяко въстание в Македония. Съгласни. Нека бъде така, да се почака сгодното време. Но я послушайте за минутата и противниците на разсъдъка. Я излезнете една нощ по мрачните кръчми, послушайте от вратата и вижте какво тълкуват лудите глави, нехранимайковците, х а й м а н ите, от каква точка на зрение гледат те на данний въпрос, който решават и разискват не по мозък, а по хъшовски чувства. Кой ще тях да убеди да мируват, кой ще да подействува на техните развълнувани сърца щото да отложат за по-благоприятно време, а най-главното възможно ли е подобно нещо? Може ли да се спре онова течение, което е приготвено не от пиян агитатор, а от времето, от потресающите събития, течение, което е основано на нравствени свръзки? Ние отговаряме не, а който знае противното, който знае разковничето на тая болест — нека излезе и ни каже. А да стане цял един народ дипломати и политици, да хване всеки да се ръководи от политическия отдел на вестниците, да търси какво е казал Бисмарк — това е убийствено, това е блато, подобен народ трябва да изчезне от лицето на земята. Мислят и разсъждават само ония, които се борят за кеф, които проливат кръв за кюляфа на авганския шах, а не и народите и ония смели синове, на които е обезчестена сестрата, на които е заклан братът.

Па и смешно ще да бъде, невместимо с живата човеческа натура да слушаш, като ти разказват, че селото ти е нападнато, че майка ти е съсечена, баща ти затворен и пр., а ти да четеш „Народен глас", какво мисли за тая работа консулът, какво е казал лорд Хам-Хум в камарата. Уважаемият г. Лавеле от синца ни трябваше да има пред вид тия работи, нужно бе да смисли и за идеалния у нас елемент, който ние притежаваме, както другите народи, и който ни е умил малко-много лицето. Ние бихме задали на тоя благороден мъж такъв един прост пример: ако негови съотечественици, братя по кръв и вяра, се колеха и угнетяваха, ако местожителството на тия нещастници беше зад един планински връх, то щеше ли той да съветва, че не е време още да им се помогне? Ние сме уверени, че той сам би грабнал пушката и би полетял още на минутата.

И как мислят днешните благоразумни наши братя, които съветват благоразумие? Ще ли да ни похвали за това светът, че като клали братята ни, нашите братски чувства са се управлявали от една консулска депеша? Ще да кажат хората, че като сме стояли по-мирни и от овчици, достойни сме и за по-голямо бъдеще? Не вярвайте. Ще ни се смеят, ще кажат, че сме стадо, че не разбираме от свободен живот и независимост. Най-после кои сме, какво сме заслужили на човечеството, щото Европа да дойде да ни освободи, а ние да чакаме наготово и да ни се каже: „Хайде заповядайте, господа българи"? Доволно ни са се смели и натяквали в очите, че сме готовановци, че чакаме от другиго помощ. Слава богу, че имаме един Хаджи Димитър, Ботев и Бенковски, с които малко-много излизаме на пазар с открито чело. Когато тия последните войводи преминаха и измряха за своето отечество, тогава беше ли време? Помислете само при какви обстоятелства минаха те, когато от Турция трепереше цял свят, когато напреде им лежеше буйният Дунав, когато ... когато ... много когато ...

Македония щяла да бъде завзета от Австрия, щом се случело и най-малкото движение. Чудно. Не можеше ли Австрия да възбуди това движение изкуствено? Кой ще да й бърка, ако тя въоръжи 500 - 1000 голи албанци и ги пусне в страната да изгорят няколко села, а после, под предлог да умирява, ще да вкара своите войски в разбунтуваните места? Това същото може да направи и Гърция, па и послушната и всецяло покорната ней Сърбия. Ние мислиме, че който и да завземе Македония, който и да и стане бъдеш господар, в името на нашето национално величие, в името на свободата, в интереса на съвременните понятия там, в Македония, трябва да умрат няколко хаджндимитровци, думите "Свобода или смърт" трябва да прогърмят по върховете на Пирин. Костите на тия хаджнидимитровци, местностите, гдето са паднали те, преданията на жителите и пр. ще да плашат всеки тиранин, който ще владее Македония, а от друга страна, ще да вдъхновяват потомството в бъдещите борби за свобода и човешко право. Вие виждате какво значи за нас Батак, Перущица, Шипка и Панагюрище. Щом видим дебелия край, на часа се обръщаме към тия божествени капища и викаме на четири страни: "О, ние притежаваме това и това!" А защо и Македония да не притежава това и онова?

Ние ще сключим нашата статия с пророчески претенции. Ние ще да предскажем на основание на гореизложеното, че в Македония ще да потече твърде наскоро кръв не от партизанство и от задни цели, но съгласно с неумолимите исторически и естествени закони, против които трябва да замълчат всичките мерки и противодействия. Невежите, страната на които за винаги са държали правителствата, си кривят устата да уверяват, че мъртвата газетна статийка, брошурката на някой жаден за голямо име политикан и прокламацията на някоя гореща глава вълнуват идеалния свят и изваждат хората из ум. Заблуждение! Тяхна милост не можат още да се помирят и да признаят, че газетните статийки и прокламациите се диктуват от духа на времето, че оня, който ги пише, прилича на телеграфния апарат, приведен и възбуден в движение от друга сила. Не можат да признаят те, че народите вървят напред, че те създават история и отделни герои, и всичко. Защо Куртев не издаде своята прокламация миналата година ? За туй, че във всеки град му биха прикачили газово тенеке.

И така ние трябва да очакваме буря в Македония. Тя ще да стане, па и трябва да стане, и без помощта на нашата статия, без тънката политика на "Народен глас", независимо от духовното послание на св. Екзархия. Който мре за свобода, той стои по-горе и от вестник, и от екзархия. Той хвърчи и през гори, и през морета, той е велик. Тая година ще да го нарекат хаймана, а подир година, подир две всеки ще да казва : "Бей, и аз го познавах; когато тръгваше, Бог да го прости, станах му поръчител да си извади тескере!"

в. "Борба", брой 3, 11 юни 1885г.

Първа снимка : Вестници, в които З.Стоянов е сътрудничил или редактирал от 1883 до 1885г.
Втора снимка : Гробът на З.Стоянов в русенския Пантеон на Възрожденците

Срещу разрушителите

Данаил Крапчев*

Болшевишките агитации в България не оставиха да се утаят и избистрят развълнуваните страсти и долни инстинкти събудени от войните. Не само това. Болшевишките агитации ги раздвижиха и развълнуваха още повече. Нещастията, последиците от войните, ги улесниха твърде много в разрушителната им задача. Създадена бе една психология пригодна за разрушителни агитации и демагогски подмамвания.

И без това петвековното робство е оставило дълбоки следи в душата на българина, който особено след войните продължава да смята и своята държава за чужда. И затова именно той още по-леко се поддава на отрицателни проповеди, които се вдъхновяват от вън и намират подготвени от войните и от робството оръдия у нас.

Върху основата на тая болна психология се развиха масови движения в нашата страна. Преживяхме и въоръжени въстания.

След като, обаче, в Москва се убедиха, че откритата борба е изложена на сигурен неуспех, от там препоръчаха и наложиха единичните акции и груповите мероприятия предназначени да разрушат тази държава камък по камък.

Сигурно далеч не във всички обири, експлозии, разбойнически подвизи и убийства имат пръст нашите комунисти и техните вдъхновители от Москва. Сигурно много от тях стават на нашенска почва. Обаче, комунистите и крайните дружбаши са, които поддържат и разпалват психологията на разрушението подготвена от войните. По тоя начин “враговете” на външните войни създадоха вътрешна гражданска междуособица не по-малко кръвопролитна и разрушителна от външните войни.

При така създаденото положение, какво да се прави?

Няма съмнение, че държавата срещу престъпниците и техните вдъхновители има едно-едничко средство – това е силата. В това отношение няма и не може да има две мнения. Който препоръчва друго, той или не знае какво прави, или пък го прави със зла умисъл.

Обаче, само силата не стига. Сила и сега има държавата и може да я увеличи в случай на нужда. Другаде е главният въпрос : как да се уталожат страстите и инстинктите събудени от войната и разпалвани от комунистите и крайните дружбаши? И как да се тегли дебела разграничителна линия между народа, от една страна, и престъпниците и техните вдъхновители, които създават тая атмосфера на разрушения и кръвнини?

Това сигурно може да се постигне, като се привлекат в управлението и нови хора, които имат по-широко влияние и по-големи връзки с населението. Необходимо е не само да се отделят разрушителите и техните вдъхновители от народа, а и да се раздвижи и самият народ в борбата против престъпността. Нужно е начело в управлението да застанат повече хора, които имат връзки и влияние.

* Данаил Крапчев, главен редактор на в-к “Зора”, пише тази статия на 23 януари 1925г. "Зора" е най-авторитетният за времето си вестник и втори по тираж след "Утро". Доказан родолюбец, деец на ВМРО, приятел на Яворов и Тодор Александров, Крапчев е един от най-уважаваните журналисти у нас преди девети септември. Българските комунисти пробват да го ликвидират през лятото на 1944 г., посред бял ден, на ъгъла на бул. "Дондуков" и ул. "11 август". Тогава двама терористи го събарят и нападат с ятаган. Не успяват да го убият, но си довършват работата три месеца по-късно, на 10 септември 1944 г.

Снимка: Данаил Крапчев и в."Зора". Незабравимото. Цвета Трифонова

Турците всякога са тъпкали и тъпчат всичко, що е наше

Любен Каравелов

1848 г. беше епоха, за да се възродят много народности, между които е и българският народ. От тая епоха българите захванаха нов период за развитието на своят народни живот; от това време българската обществена деятелност придоби патриотическо значение. До 1848 г. българите живееха не за себе си, сляпо се ръководеха от гърците и турците и твърде малко мислеха за своят собствени български живот. Но от гореказаната година и за нас просвети свет на самопознанието и ние начнахме да се възродяваме, захванахме да издаваме български вестници и български книги, започнахме да изучваме българският народен живот и основахме чисто народни училища. Ние не ще погрешим, ако кажем, че до 1848 г. българите нямаха български родни училища, а греко-славянски; нямаха български книги, а българо-руски, или „славяно-български", и за това нашата книжовност и нашето образование не можеха да имат общо влияние, т.е. не можеха да пуснат корен в народът. Българските главатари наместо да дигнат народът и да му внушат народно чувство, сами го учеха да презира своята народност и да се прави грък. Истина, че и между старите наши главатари бяха някои лица като о. Неофит, Христаки Дупничанин, Райно Попович, Сапунов, Априлов и др., които до 1848 г. бяха вдигнали народно знаме и се считат предтечи на българското възрождение, но тия не са разбрали народният живот, тия не вървяха по волята народна и по духът на времето и затова не можаха да създадат ни народна партия, ни програма. Тая старобългарска школа (партия), ако и да гореше с похвална любов към отечеството си, но тя беше патриотическа школа и нищо повече. У тях имаше българско сърце, българска душа, българска кръв, но техният патриотизъм беше на сърцето, а не в главата.

И така, българското възрождение се започна през 1848 г. Всеки българин знае какви мъки са се употребили, дорде да се турят на ред училищата; всеки знае какъв кървав пот е пролеян и колко препятствия и обвинения са срещали и граждани, и селачени, дорде да отворят за децата си какво-годе училище, и тия училища - по желанието на Али паша, комуто се иска да взима сиромашки пари, и на г. Михайловски, комуто се ще да бъде директор - ще бъдат турски медресета.Народът познава турците и техните училища, той сам може да си представи до какво положение могат да доведат те нашите училища. Както се научаваме, турското правителство вече захванало да приведи в действие своите планове и скоро ще бъдат отворени в главните вилаети турско-български лицеи. В „Turquie" е напечатана статия със заглавие „Посещението на владетелите", в която се говори за народното просвещение в Турция: „Министърът на народното просвещение полага нечувани старания да присоби буквално и по духът му либералния закон (?) върху учението, обнародован в последно време и който подробно бе разгледан от един наш сътрудник (от лазаристите и езуитите). „Женски и мъжки училища се вече отвориха и числото им от ден на ден расте. Още малко и ние ще имаме във всичките средоточия на вилаетите лицеи, подобни на Галатосарайският, който съвършенно сполучи (?!)."

Да говорим тук за Галато-сарайският лицей е напразно; ще кажем само, че тоя прехвалени лицей не само що не разбива учениците , но притъпява им умовете и турчи характерите им. Ако същият министър казва, че и другите училища ще бъдат скроени по калъпът на Галато-сарайския лицей, то блазе на българите! Но питане е, щат ли българите да изпълнят желанието на турските реформатори? Щат ли тия да предадат своите училища и фондове в ръцете на правителството, а децата си в мюсюлманските медресета? Щат ли българските бащи и майки да потурчат децата си, за да угодат на правителството? - Ние не вярваме! Българите щат да вървят и отсега по тоя същи път, по който са вървели и досега; опитът ги е вече научил да бъдат осторожни и да се не дават да ги водят за носът. Българите знаят, че турците по своето положение не могат да бъдат доброжелатели на българският народ и всякога ще гледат да го погубят и затрият. Или турци или българи, или смърт или живот, или свобода или робство - тука средина няма. Ние сме уверени, че българският народ ще бъде твърд и постоянен и юнашки ще да защищава своето имане; българите не щат да имат нищо общо с такива люде, от които освен зло, лъжи и шереетлъци досега нищо не са видели. 450 години са доста, за да могат българите да познаят какви са турските реформатори, които се наричат днес народни доброжелатели; тия знаят, че тия наши доброжелатели не могат да търпят никакво светло появление, , което се появи между нас; турците всякога са тъпкали и тъпчат всичко, що е наше, всичко, що е чисто и народно за нас. На турското правителство може да бъде добро само тогава, когато тежко въздъха всяка честна българска душа.

Букурещ, 11 ноемврия

Шипка

Пейо Яворов

Две думи и отъ насъ за нея.

Да за Шипка; но не за оная дивна историческа Шипка преди 25 години; а за днешната, за утрешната Шипка, за Шипка следъ 25 години, за... „дивните" Шипченски тържества...
Тържества!

Нищо чудно. Братска среща между освободители и освободени! Освободителят на гости у освободения ! Праздненство велико и рядко!

Но ... 200-те хиляди герои не умряха вчера; а преди 25 години! Да, 25-те години!

Народъ единъ малъкъ празднува своето освобождение предъ стъпките на своите освободители.

Но това е тукъ; а тамъ? Връзка нявкаква няма ли между тукъ и тамъ ! ВСЕКИ ще каже: има. Генерали и министри ще потвърдятъ това на Шипка. Това е петното на Шипченските тържества!

Официалииятъ блясъкъ на шипченската среща, гръмовитите манифестации на българските войски, шумните тренове, параходи, екипажи и пр.— всичко това може да завладее и разтупка сърцата, може да увлече душите, но едно само не може: да покрие и забърше следъ Шипченската история на Македония.

Колко грозна е тая история!

И ние се питаме: какво би требало да прави оня тамъ задъ Рила, когато свободния българинъ празднува своето освобождение?

Да се моли за дългоденствието на „усмирителя на бунтовниците" Зинониева ли?
Да се моли за здравето на „достойния защитникъ на угнетените" - Машкова ли?
Да празднува 7-годишнината на богоугодното руско-австрийско съглашение ли?

Да. Въ дните на славните шипченски тържества той не може да си припомни нищо друго....
Той иска милость — не му се даде; иска туй що му бе дадено — и то не се даде; поиска, най-сетне, да помисли самъ за себе си — и тукъ братска ръка се изпречи и го спре. Освободителятъ на България стана джелатинъ на Македония!

Тая е връзката между тукъ и тамъ. Ако възъ основа на миналото единъ българинъ може да казва „великий освободителю", защо единъ македонецъ възъ основа на настоящето да не каже „ великий джелатино" ?

Ако единъ българинъ благоговее предъ пролятата за свободата му руска кръвь, защо единъ македонецъ да не проклина всичките п о к р о в и т е л и на турската зверщина?
Ако единъ българинъ може да мисли, че свободата му е дарена отъ Русия, защо единъ македонецъ да не мисли, че робството му е дарено от същата Русия?И тукъ и тамъ изхождат отъ историята. Сквернословие няма!

„България съ всички жизнени сили, които държи се готви за този день и ще го посрещне
съ възторгъ, защото тогава тя ще изпълни кървавия дългъ, който има спрямо Русия", — казва органътъ на българското правителство. И после продължава: „Наще надежди са осветени въ единъ заветъ, за изпълнението на който Русия се е ангажирала съ своята мощь и съ своята честь. Тя няма да го наруши".

Значи: тържествата на Шипка „не са само единъ воененъ праздникъ". Праздненстрото на Шипка не е само праздненство на България, а праздненство и за оня день, когато Русия ще изпълни заветътъ, за който се е ангажирала съ своята мощь и честь. Както се вижда, нищо не пречи на малкатаБългарийка д а м е ч т а е за оня д е н ь, да мечтае за кървавия дългъ, да мечтае за царския заветъ. ... Просякътъ все се надява. . .

Но ако ти, шипченска невесто, можешъ да висишъ спокойно предъ царската капия и никога ръката си надолу да не сваляшъ, може ли съ твоята вяра и съ твоите надежди, може ли съ твоето просяшко безмълвие да виси и Македония?На каква мощь и на каква ч е с т ь има да се осланя тя?

Мощь — да насърчаватъ турскитъ свирепетва! Ч е с т ь — да насъскватъ християнските нарoди единъ срещу другъ! Историята така говори. Кому са дотрябвали тая мощь и тая честь!

„Дипломация е туй" — ще кажатъ. „Русия си има своите врагове; да раздава милости тя не може когато ще!"

Да. Вярно е, че не може когато ще. Но да остави свободенъ единъ робъ, да не покровителствува неговите джелати, да не всява раздоръ тамъ дето единодушие трябва, може ли?

— Може.

Нищо не й пречи да стои на страна. А ако тя си има с в о и сметки, тогава не смущавайте македонския робъ съ „ кръвни данъци и завети!" „3 а в е т ъ т ъ" отдавна е изфирясалъ за Македония. Тя не иска нищо друго, а само свобода. За тая свобода нищо не й се даде отъ вънъ и сама се грижи за нея.

Не я смущавайте!

13 СЕПТЕМВРИЙ 1902 Г., в. "Право"