Това, което синца желаяхме

Стефан Стамболов

Това, което синца желаяхме и с нетърпение чакахме, вече стана. Войната са захвана и навярно с нейния край ще са свърши със съвършенното освобождение на южните славяне. Като са намираме в това радостно за нас време, нека спомниме с добро чувство памятта на сичките тия поборници и мъченици, които чрез своите неимоверни усилия и жертви докараха работите до тая точка. Чест и слава на херцеговинските юнаци, които първи дигнаха знамето на южнославянската свобода против полумесеца! Чест и слава на бошнашките и българските юнаци и мъченици, които последваха примера на своите храбри съседи! Чест и слава на храбрите черногорци и решителните сърби, които подадоха своята по-силна помощ на своите страждующи братя! И най-сетне, чест и слава на велика Россия, която днес иде да разбие оковите на своите по кръв и вяра братя и да им възвърне свободата, от която те бяха лишени в продължението на цели пет века.

„Ако има нещо, което би желал да види през живота си секи човек, то е да присъствува при възражданието на народите или при сътворението на света", е казал един даровит писател. Ето днес ние сме в това време, когато измъчения и многостра­далния Исток са възражда, като са избавва от трижклетото варварско турско иго. С радост и сър­дечен трепет ще говорят за сегашните времена на­шите бъдещи поколения и най-отбраните и даровити наши потомци ще съжеляват, че не са биле живяле и те в това време, когато техния народ са е възраждал и разбивал оковите си, за да могат и те да принесат на жертвенника на неговата свобода живота си, имота си, дарованията си.

Братя! Днес е времето да пожертвуваме сич­ко за добиванието на своята свобода, на своите чо­вешки права. Нека секи българин принесе днес на народния олтар сичко, което има и което може. По-добро и по-сггодно време, за да бъде някой полезен народу си, нито е било, нито ще бъде. Днес е времето, когато ние трябва да докажиме пред света, че знаеме да се биеме и умираме за своята свобода. Да са събереме под нашето окървавено, но славно знаме, да си спомниме за своята минала слава и сила, да спомниме за своите храбри прадеди; да спомниме за сичкшпе наши петвековни мъки, страдания и уни­жения, да спомниме за сичката невинно пролята мъ­ченическа българска кръв и като си подадеме един друг братска ръка, с вяра в своята свобода и добро бъдеще, да са впусниме като лъвове сред неравния бой!

[+/-] ...виж целия текст

Да са не облягаме само на чуждите гърбове! Россия иде нам на помощ, тя ни подава своята сил­на ръка, за да на извади от ямата, в която до сега сме стояле. При нейния гръмогласен зов цял българ­ски народ е длъжен да възстане и да възкръсне от своето робство както Лазар от гроба при гласа на своя Спасител.

В такива тържественни минути като сегаш­ните във всеки народ сичките партии и партийки са се съединиле в едно неразделимо цяло, без да гледат на своите разни взглядове и убеждения. Това сме длъжни да направиме и ние! Отечеството ни са въз­ражда! Нека секи българин, каквито и да са негови­те мисли и убеждения, каквото и да е неговото общстeствено положение и състояние, са притече на помощ на своя възкръсающ из робство народ. Ние не трябва да заборавяме, че тия, които не пожертву­ват сичко, що имат, за своята свобода, не са дос­тойни за нея. Подарената свобода никому и никога но е принесла някоя същественна полза. Свободата си не купува и испросва, тя трябва да се придобие с труд, мъки и жертви, да се искупи с кръв и огън! Това тряба да помни секи от нас.

Многоожидаемите руски войски са вече на Ду­нава. Те след малко ще навлязат в отечеството ни. Ние сме уверени, че нашия народ-мъченик ще ги пое-рещне така, както посреща майка многоожидаемия си син, който са връща от чужбина. Но дорде пре­минат русите Дунава, много от нашите беззащит­ни братя могат да станат жертва на безобразна-та турска варварщина и на дивия азиятски фана­тизъм. В околностите на Мачин турците и черке-зете хванаха вече да горят българските села и да колят нашите братя и сестри. Това става покрай Дунава и пред лицето на многобройната руска ар­мия, а що става в тая минута във вътрешността на България, един Бог знае. Дивите и славни фана­тици са способни на сякакви най-безобразни и чудо­вищни зверства и насилия; а вече е доказано, че тур­ците са такива. Много хиляди невинни и беззащит­ни българе може да паднат под турския нож, дорде навлязат руските войски в отечеството ни. Но то­ва ще бъде толкова по-зле за нашите тиране: не са­мо че те сичките ще бъдат избити и уничтожени, но и праха им ще бъде развяван по вятъра, ако те са осмелят да повторят миналогодишните майски зверства и ужаси!

Братя! Днес секи честен и свобо­долюбив българин е длъжен да облегчава и улеснява с сичкипе нему възможни и достъпни средства русските войски; секи здрав и пъргав юнак е длъжен да влезе в редовете на войните, които ще са бият за нашата свобода. Ето ние първи, като са разпрощаваме с своите читатели, захвърляме на една страна перото си и пак се залавяме, както сме правели и други път, за ножа си, за да са биеме срещу нашите безумни и развратни тиране. Много от нас ще пад­нат в сегашната священна борба. Но това никого не тряба да плаши; защото няма по-добра смърт от тая за свободата на народа си. Който от нас умре, ще стане мъченик за нашата свобода, а който остане жив, ще живее честит и добар живот пос­ред нашето прекрасно и свободно отечество.

Братя! Да са събереме синца под знамената на орела и лева и с вяра в нашата свобода и нашето добро бъдеще да са впуснеме в кървавия бой! Нап­ред! Победата ще бъде ваша, защото правдата е с нас. Да живее свободна България! Да живее велика и славна Россия, нашата освободителка. Да живее ця­лото славянство!

22 априлия 1877

в. „Нова България", брой 75, 22.IV.1877 г. Запазен е оригиналният правопис.

Отзиви за патриотите

Има един вид человечета, които ежедневно изпращат запечатани пликове в ул. "Алабинска" 6, които би продали и сянката си за една сребърна табакери, които където идат оставят съвестта си ведно с бастуна си зад вратата: тези хора си мислят, че безчестието е като една съдрана дреха, през която се виждат голите меса: — ще се позакър­пят, и ето ги честни! За тях, да бъде човек презрян от все­киго, то е като да си окаля панталоните: поотупай ги побръскай ги с четката, и нито диря остава от калта!

Като публични дейци и българи, тези хора са за оплак­ване и презиране. Като частни човеци те са един феномен. Но феномен, който костува на отечеството ни няколко стотин хиляди франка в година.


Тези хора са фатално родени, за да се вардалят в калта.Да срещнат те нощно време в някое тъмно кьоше съ­вестта, те биха я изнасилили и биха я нарекли нихилистка.

Тези същества — сбирщина от всичко слепопрогледнало, съчетание на всяка хрома благодетел, на всяка куца нрав­ственост, на всяка безока способност, съвокупление на всичко, което се е бояло до вчера от съдилищата, цял ор­ляк от всевъзможни кондотиери и лакеи, цяла тълпа, цяла конфедерация от лихи и речисти тунеядци, изкусни в диалектиката и много по-изкусни в лъжата, - тези хора днес дават уроци от патриотизъм и примери от способност!

Уви! Колко таквиз способни патриоти сме виждали ние - способни преди всичко да крият месторождението си, подвигите си, името на фамилията си! Като публични дейци и като българи, ний казахме, че те са за оплакване и презиране. Да, догдето мълчат.

Но щом те си позволяват да говорят за идея и за стрем­ления, ний не можем да противоустоим на желанието да ги хванем за ушите и да им речем: лъжете! Да, онзи тамо младолик дъртляк например, който ще обогати двайсет сираци ако им дадеше едната четвърт от парите, които иждивява за миризми и копринени чо­рапи, лъже когато говори за общо добро и народно съжи­вяване!

Онези тамо очила например толкоз искат да знаят за бъдещето на България, колкото една риба иска да знай за една круша!

Този тука парфюмиран и пудросан негодяй, ко­гато говори за морал, за напредък, за идеал, за благо­състояние, за свобода, за социален порядък, за мир и любов, чува се един колосален мъртвешки смях в гроби­щата!

Вземете убежденията на тия хора, счукайте ги в един хаван, разбъркайте ги добре и ще излезе от тази препарация една безцветна, безвкусна и безвонна миризма, на която и най-изкусните химици ще се чудят какво наиме­нование да дадат. Зло за да направи, всякой от тях има очи навсякъде: дясното му око гледа наляво, лявото му око гледа на­дясно, а пак и с двете гледа отзаде си и отпреде си. Мефи-стофел има наследници, види се, на десния бряг на Ду­нава!

Колкото за способността, истинската, благотворната, деятелната способност, тя е вечният desideratum на тия хора. Между тях само трябва да търси своя герой онзи, който би се заловил да съчини една физиология на умстве­ната немощ.

Илинден - символ на свобода и сплотеност

д-р Христо Татарчев

Илинденското въстание, на което македонският българин ще празнува тридесетгодишнината, бе всеобщ всенароден блян, под чийто импулс и вяра Македония се готви ред години и даде всички възможни морални и материални жертви за този велик момент. То трябваше да дойде след една дълга годишна революционна дейност.

Това събитие е колкото грандиозно, толкова и сюблимно в историята на ревендикация на свободата, по замисъл, цели и планомерност в приложението му, както и по ентусиазъма, редкия подем и самопожертвувание на роба срещу многовековния потисник на родината му. Македонският българин изпъква тук със своя възвишен дух, силен характер и несъкрушима воля, и издигна с туй себе си в тая борба за постижение на идеала си - свобода на Македония, като могъщ народ с ясно очертана народностна физиономия, чувство и съзнание. Историческото му значение, въобще, се състои не само в оная масова интензивна стихийност, с която се води въстанието месеци из цялата страна и с което по един най-внушителен начин можа да се протестира срещу европейската дипломация, поддържаща тиранията в Македония, - а предимно в личната и колективна самопожертвувателност, в оная несломима воля, която издигна македонеца на безкрайна висота в акцията за конкретизиране на възпламеняващата го и движеща идея за свободата.

[+/-] ...виж целия текст

Той със смелия си замах разкъса веригите на многовековното робство на онова с векове господствуваще понятие за малодушие и безсилие на роба срещу мощната турска империя, и стана в скоро време господар не само на гори и поляни, а и на цели селища. Неговото знаме „свобода или смърт" се е развявало дълго време гордо из красивия град Крушово. Двадесет и пет хиляди македонски борци, най-примитивно въоръжени, устояваха с рядка енергия и самоотверженост каузата на свободата срещу 350 000 редовна турска войска, докато най-после зимата тури край на борбата. Устремът на македонския борец в тая неравна, но велика борба бе дело пропито от възвишен идеализъм и безгранична синовна любов към родната земя, както и от дълбоко съзнание и вяра по изграждане свободата на Македония. Тя, собствено, създаде илинденската епопея и покри нашата родина с нетленна слава и величие, която ще блести на вечни времена в тоя край. Илинденското въстание, въобще, е ореола на една могъща съзнателна народна воля, на свърхествена човешка акция, проявена в името на един светъл идеал - свободата. Тая безпримерна акция на живот и смърт на безчислени идейни родолюбци за свободата на род и отечество пълни еднакво душата на македонеца с благоговение пред скъпите жертви и с гордост и адмирация пред епичните геройски подвизи обезсмъртяващи освободителното дело.

Борбите понесени от македонския български народ преди и през време на въстанието за свободата на Македония, го възмъжиха и разшириха неговия мироглед по разбирането на живота и създадоха една неразривна връзка между него и делото, - актив, който не може да бъде никога заличен. Магическият ефект, въобще, на Илинденското въстание и очарователния му блясък ще се засилва с течене на времето и ще бъде светилник - пьтеводна звезда на македонските борци пред стръмната Голгота в борбата им; динамизъм, - който ще стимулира винаги техния и ще укрепва волята и енергията им за творене на нови легендарни подвизи в освободителната македонска история.

Вечна памет на падналите! Да пребъде великото им дело!

Торино, 12 юли 1933 г.

В. Македония, г. VII, бр. 202, София, 18 юли 1933 г., с. 3.

Илинденският подвиг

Христо Силянов*

Илиндень е великъ подвигъ на малъкъ народъ. И великъ екзаменъ.

Великъ подвигъ, защото е мѣрило на бързината, съ която македонскитѣ българи узряха за организирано масово възстание. Малкиятъ народъ, пренебрегнатъ и онеправданъ отъ авторитѣ на Берлинския договоръ, излѫчи отъ себе си големи личности, които го подготвиха за борба срещу турската тирания, съ помощьта на една революционна организация, въ много отношения първа по рода си. По продължителность на своето сѫществуване и по дълбокия преломъ, който извърши въ душата на народа, тая организация нѣма свое подобие въ освободителнитѣ борби на другитѣ народи. Тя раздруса душата на македонския робъ, превъзпита го, вдъхна му ненависть къмъ робията въ всички нейни отвратителни прояви, закали волята му и я подчини на една сурова самодисциплина, направи отъ него фанатиченъ пазитель на тайната и рицарь на твърдостьта срещу всички пъклени изобретения на турския инквизиторски гений.

Ако Вътрешната македо-одринска революционна оранизация бѣше постигнала само това духовно прераждане на роба, нейното дѣло пакъ би останало съ историческо значение за Македония. Но тя направи нѣщо повече: въорѫжи рѫката на осъзналия се робъ и го изправи срещу цѣлата империя на султанитѣ. Тя сътвори Илиндень.

Илиндень е страшниятъ екзаменъ, на който биде извиканъ македонскиятъ българинъ следъ десеть годишенъ революционно-възпитателски трудъ. Рѫкопашнитѣ боеве надъ Карбуница въ Кичевско и при прохода „Слива” въ Крушовско, епичното сражение надъ Апоскепъ, за което съ такава гордость пише скромниятъ, но примѣренъ борецъ Стерйо Стерйовски въ своя дневникъ, отбелязватъ трънливия пѫть на подвига, изминатъ отъ покорния, раболепния, обезличения македонски чифлигарь, който по бегова милость живѣеше върху бегска земя.

[+/-] ...виж целия текст

На Илинденското възстание липсваше много отъ онова, което бѣ необходимо за да му осигури пъленъ успѣхъ — ако изобщо може да се иска отъ едно възстание, неподкрепено отъ външна въорѫжена помощь, да постигне изведнажъ и изцѣло гонимата си цель. По причини изложени до тукъ, възстанието не бѣше повсемѣстно. Цѣлата организирана область извади 14,000 въорѫжени борци — около 12,000 въ Битолско и Одринско и около 2,000 въ другитѣ революционни окрѫзи — т. е. много по-малко, отколкото можеше да даде. Това бѣ една войска отъ селяни съ всички технически несъвършенства и психологически дефекти на войска, съставена отъ ирегулярни борци: слабо или почти никакво бойно обучение, липса на строй и военно възпитание, духовна зависимость отъ семейството и отъ поземелната собственость, духъ силенъ, но „който обикновено се изпарява предъ грозотиитѣ на борбата”. „Нашитѣ хора не държатъ както трѣбва нападателно поведение”, — оплаква се въ едно събрание на Главния щабъ Борисъ Сарафовъ. Възстанишката войска се командуваше повече отъ доморасли стратези и тактици, често и отъ импровизирани войводи, у които събразителностьта и разумътъ замѣстваха липсата на специална военна подготовка и бойна практика.

На тая необучена войска, въорѫжена главно съ пушки „Гра”, въ нѣкои райони (Одринско и Разложко) и съ кримки, Турция противопостави 200 хилядна модерна армия, въорѫжена съ репетиционни пушки „Маузеръ” и разполагаща съ артилерия и кавалерия.

При тия недостатъци, обаче, възстаницитѣ притежаваха въ предостатъченъ размѣръ онова, което обикновено съставя сѫществения елементъ на едно народно движение, заслужваще да носи името възстание: вѣрата, възторгътъ и самопожертвувателностьта. Благодарение на тоя елементъ, възстанието, макаръ и ограничено въ сравнително малка часть на Македония, можа да се разрази внезапно и съ буенъ нападателенъ устремъ, като увлѣче не само българитѣ патриаршисти, но и едно чуждо племе — власитѣ. Постигнатиятъ ефектъ — паническата уплаха на турцитѣ, внесеното безредие въ функционирането на съобщенията и на държавнитѣ служби и спечеленитѣ съчувствия на мѣстната християнска маса — даватъ всички основания да се заключи, че едно повсемѣстно възстание, комбинирано съ въорѫжената намѣса на Княжеството, би успѣло да сломи турската въорѫжена съпротива.

Ограничаването на възстанието само въ Югозападна Македония направи, наистина, безмѣрно трагично положението на възстаналитѣ. Но тъкмо това обстоятелство, че възстанаха най-отдалеченитѣ отъ България и най-съседни до Гърция македонски краища, дойде да подчертае самородния български характеръ на движението противъ турската тирания. А гръцкитѣ пушки на възстаналитѣ въ Битолско — тия пушки, доставяни съ еднаква мѫка и еднакъвъ рискъ на мѣстото и отъ самата Гърция — обезсилиха всички злонамѣрни опити да се представи Илинденското възстание като акция инспирирана отъ официална България.

Възстанието въ Битолско и Одринско бѣше масово. Цѣлиятъ народъ се дигна на кракъ и свърза сѫдбата си — животъ, имотъ и честь — съ изхода на борбата. Никое друго възстание на Балканитѣ не струва въ такова кѫсо време толкова много опустошения и невинни човѣшки жертви. Въ лицето на възстаналитѣ македонци Турция виждаше най-завършеното въплощение на българското бунтарство. Турцитѣ смѣтаха, че изкореняватъ общата българска опасность за владичеството имъ въ Европа, когато изливаха върху тѣхъ своя гнѣвъ, набранъ отъ редъ години, спрямо цѣлия български родъ. Ето защо Илинденскиятъ подвигъ е не само най-висшата точка на борческото напрежение въ Македония, но и изкупителна дань на общия български стремежъ къмъ свобода.

Неговото значение не трѣбва да се мѣри само по постигнатитѣ политически резултати — Мюрцщегскиятъ реформенъ проектъ, който далечъ не отговаряше на понесенитѣ човешки и материални жертви, но който всетаки представляваше сериозно начало на европейска намеса и на европейски контролъ, макаръ и недостатъчно ефикасенъ, въ Македония. Още по-погрѣшно би било да се преценява Илиндень презъ призмата на угнетени преходни настроения, защото Илинденското възстание не е последната дума на македонската борба, а само завършекъ на една фаза въ дългия и незавършенъ още процесъ на освободителното движение. Неговото трайно и неуведаемо значение се опредѣля само спроти мѣстото, което то заема между най-мощнитѣ прояви на българския националенъ духъ, а именно: наредъ съ Шипка, Сливница, Люле Бургасъ, Одринъ, Тутраканъ.

Въ пламъцитѣ на опожаренитѣ села не изгорѣ духътъ, който сътвори Илиндень. Тоя духъ възобнови разорената область и възстанови съ удивителна бързина моралнитѣ сили на македонскитѣ българи, за да посрѣщнатъ и победятъ нови страшни напасти и разочарования. Тоя духъ и днесъ крепи надеждата на Македония за по-добри дни.

Тоя духъ — безсмъртно наследие на Илинденския подвигъ — е най-скѫпия приносъ на Македония въ общата национална история на българитѣ.

Откъс от Освободителните борби на Македония, том I от 1933 г.

* Христо Иванов Силянов (1880 - 1939 г.) е български въстаник, поет и мемоарист. Участник в Илинденско-Преображенското въстание, което документира в най-известния си труд „Освободителните борби на Македония“ (в два тома).

Завършва Софийския университет със специалност история и след това специализира в Швейцария. Работи като учител, после преминава в нелегалност и се включва в четата на Марко Лерински. Избран за секретар на конгреса на Петрова нива на 28 юни 1903 г. Взима участие в боевете за освобождаване на Василико и Ахтопол. През 1908 става допълнителен член на Задграничното представителство на ВМОРО. По време на Балканската война е активен в Костурско. След въстанието се установява в София, където развива журналистическа и публицистична дейност. В периода 1931-1932 г. е председател на Дружеството на столичните журналисти. Сътрудничи на голям брой печатни издания. Членува в Македонски научен институт, където е и подпредседател. Синът му Евгени Силянов (1907-1998) е изтъкнат български журналист и дипломат.

Где е най-голямото робство

Захарий Стоянов

Мюхлюзинът бивши премиер в България, а таен дипломат на руската дипломация и на нейните коварни в отечеството ни планове, П. Каравелов, твърде ревностно се е завзел да защитава своите господари. Не им завиждаме с новия апостол, с тоя бивши Бентамоман и Беджехотофил и господар на пловдивската "Независимост". Който се води и братими с него, той ни представлява оня нещастник, който влиза с бясно куче в толум. Но защо ли да си трием зъбите? "Tel maotre, tel valet", или по български речено, тенджерата се търколила, та си намерила капака.

В последният брой на "Т.К." тоя човек излязъл да защитава осъдената от цяла Европа автократия, не само днешното й положение, но от времето на Ивана Грозний. Боже мой, а Бентам, когото един от руските царьове вика в Петербург за съвети, като го награди и със скъпоценен пръстен, махна с ръка, че гърбатият не може да се изправи, освен да му смажеш гръбнака с чука. Поляци, малоруси, татари, черкези и пр. Племена, които са имали злочестината да подпаднат под московския хомот, според П. Каравелова излиза, че са или разбойници, или неразделно с московците. Иска да каже той, че Русия с освободителската и цивилизаторската мисия е убила свободата и съществуванието на тия народи.

Вижда се работата, че за издайника на българската корона и историята е станала гнусно блато. И нещастните татари, които и в турско време виждахме да косят сено и носят дърва на българите, и те били някаква си опасност, от които и българите теглили. Примери, че в народните песни имало да се казва "младо татарче". От свята, християнска и прогресивна Русия те били крали робини, които продавали в Цариград, значи, че в Русия робството е било божие наказание. Ние пък, които не служим на азиатския департамент, утвърдяваме, че това гнусно робство и днес царува в Русия, което искат да въведат и в България нашите издайници. Ние утвърдяваме още, че каквото тегло има там, в тая братска нам страна (с народа), то в България под турско иго никога не е имало подобно нещо. Никога, повтаряме ние с подписа си. Далеч сме ние от библиотеките, но и доволно и онова, което имаме под ръка, за да се снабдим и с факти. Без предисловие и въведение, не желаят ли нашите читатели да чуят долньото, което е станало в Русия?

[+/-] ...виж целия текст

Едно обикновено куче се продавало в Русия за двама души селяни; а едно авджийско - за три момичета. Ето ви няколко обявления от тогавашните вестници: "- У Никола Морскаго се продават банкетни пишкири, покривки за маси, две момичета учени и един селянин (мужик)". "- Продава се двайсетгодишен човек белберин, и една крава от добра породица". "- Хубави кученца се продават и седем човека с най-умерена цена". "- На литейната част, против Сергия, в черковния дом се продават двама души, готвач и файтонджия, годни за солдати, и един папагал". "- Някой си има за продан 11-годишно момиче и 15-годишен белберин (парикмахер), четири кревата, пера за възглавници и други домашни вещи". "- Имам за продан хубава пресносола риба осетрини, седем сиви мерини (коне) и мъж с жена". (Беляев, стр. 320; Мордовцев, III, I, 431).

Не само са се продавали селяните в Русия, но са ги давали още и във взятка, изигравали са ги на комар, плащали са с тях на доктора за визити и пр. и пр. Робството в Русия, говори Шап, разрушило всичките естествени права; тук човекът се е продавал като стока, деца са се отръгвали от обятията на майките, за да се продават в публичните домове за по няколко си рубли (Рус. Старина, XI, стр. 785). Цената на тия нещастници, истински наши освободители, които са умирали по Дунава и по Балкана, е била разна. В началото на царствуванието на Екатерина, която освободи Полша, един селянин е чинел 70 - 120 рубли. Но без земя цената на тоя двукрак добитък е била много ниска. Една помещица (чифликчийка) продала 195 души свое стадо, мъже, жени и деца с пеленачета, по 6 рубли едното парче. Майсторите, хубавите момичета, актрисите стрували много по-скъпо. Потемкин, например (който освободи татарите) купил от някого си Разумовски музиканти робове по 800 рубли всеки. Много пъти, когато пияният и развратният чокоин е угоявал всичко от тия нещастници, продавал и цялото село, с бабичките и кучетата. Сърбинът Сава Текели, който пътувал из Русия, видял в Тула на пазар 40 момичета, които с камшик пазел техния господар. Той попитал какви са тия хора? "- Продават се", бил отговорът. Савата се почудил. "- Купи ни, купи ни, господине", викали момичетата, а той се чуди, че те били всички весели. Урзопинският панаир (Русия) бил център, гдето се продавали момичета за Турция и за другаде. Търговците били арменци. Други пък давали с кирия момичета по бардаците, за които вземали по 100 рубли в месец.

Ние, дето се турим в положението не на граждани на днешното авантюристическо правителство, а на турски раи, с гордост на челото констатираме тоя факт, че овцете, козите, говедата и кокошките на нашите бащи са били в Турция швейцарски граждани, когато нашите нещастни братя руски селяни са били до сто пъти по-долни. Някой си Хорват, чифликчия в Малорусия, постоянно говорел "- Всичко е мое, земята е моя, небето е мое, водата е моя - всичко е мое!" И действително, той на дело достигнал това. Един път с многобройна свита той отишъл да обикаля своите земи, и преминал през село Т. Кучето му влязло в двора на един селянин, който като поискал да го изпъди, то го ухапало и селянинът, без да иска, ударил го и му счупил единия крак. Хорват побеснял от това; той се не задоволил да накаже своя роб само, но заповядал на хората си да турят слама около селото, което до крак изгорил. Веднаж на същия Хорват се подплашил конят, гдето присъствали и 12 души още. Той заповядал да избият всичките, щото да не остане човек, който да говори, че на стария Хорват конете могат да се подплашат от каквото и да било (Пасек, II, 200-201).

Тайният съветник Жадовский, който живял в 1855 г. в Оренбургската губерния, имал за правило, щото всичките негови роби от няколко села, щом се оженят, първата нощ да довеждат при него своята булка да преспи с нея; който не се съгласявал на това, на другия ден той удрял по 50 камшика и на младоженеца, и на булката, и на родителите й. Когато той остарял вече, карал своите файтонджии и слуги да изнасилват сиромашките селянки, а той с цигара в уста давал команда (Преступление и наказание, 1869).

Друг един помещик, Виктор Страшински, от 1840 - 1850 обезчестил 86 момичета от своите робини, които били на възраст най-старите на 14 години, а другите - на 13 и на 12. 47 от тях показали на съда, че и като се оженили (насила), пак били заставени от Страшински, да имат с него сношение. На много помещици момичетата от цялото село са служели за жени. Това зверство не се е даже гледало за нещо необикновено, от никого не се е скривало. Авторът на "Записки селскаго свещеника", който в 1861 година ходел официално да присъттвува като се чете височайшият манифест, разказва, че някой си Лачинов така давал заповеди на своите роби: човекът му вечер тръгне от прозорец на прозорец, и вика: "Ти, Иван Митрич, ще да отидеш утре да чукаш житото, Теодосия (дъщерята) ей сега да дойде при барина". На другия ден същото: "Ти, Иван Кузмич, чуваш ли? Утре да отидеш да подсеваш, Арина (жена му) скоро да дойде в чифлика". В енорията на същия свещеник се случило, щото две момичета се отказали да отидат. Едната се удавила през нощта, а другата я завели, вързали я с въже от кревата и подир две недели умряла. Друг един звяр помещик издал приказ към своите робове, щото щом им се роди дете, да не го кръщават, дорде не питат него. Причината била тая, да не би случайно някой селянин да кръсти детето си на името на някого от бариновото семейство. "- Аз не желая, щото мужиците да хабят имената на моите деца", говорил той. Приказът се захващал така: "- Вие, подлеци …"

Вечер като си легнат барините и техните деца, при всекиго, особено после пладне се натъкмявали по две-три същества, които изпълнявали следующите длъжности: една ще пъди мухите, друга ще чеше барина по петите, трета ще пее песен, а ако баринчето е малко, то ще да му приказва приказки, дордето заспи. Свещеникът видял едно баринче, което се преструвало на заспало, и разказчицата млъкне да му приказва вече. То скочи и я цапне, и тя пак захване "И-ва-н Ца-ре-вич …" и пр.

Граф Аракчеев, един от най-любимите на царя слуги, един от прочутите администратори, който е управлявал Грузия, заробена от Русия. Тоя просветен мъж е наказвал всяка селянка, която не е раждала момче, а момиче. Ето неговите прикази: "- У мене всяка жена трябва да ражда на година по едно момче. А ако някоя жена роди мъртво дете или пометне, то ще се облага с щраф; а ако някоя не роди някоя година, то ще й се вземе по 10 аршина сурово платно". Слугата на Аракчеева, комуто жената родила момиче, ето що донася с "рапорт": "- Ваше Сиятелство! Против желанието ми жена ми роди момиче, а не момче, за което се боях досега да ви донеса. Моля коленопреклонно да ми простите" и пр. Същият Аракчеев устроил и болница, хем да лечат нещастните роби, хем да ги бият. Ето рапортът на Шевелевската болница: "- Чест имам да уведомя В. Сиятелство, че слугинята (дворовая женщина) Прасковя Григориева оздравя днес и след като я наказахме с пръчки (розгами) изпратихме я да лечи щаб-лекаря Белоцветов".

Една аристократка, Салтикова, която имала няколко хиляди рубли, природата я лишила от коси, затова си имала нарочен белберин, който да й туря изкуствени. Но за да не би да се разчуе това, тя държала тоя белберин три години заключен в един долап. Когато той побягнал, Салтикова се оплакала за това право на императора Александра. Всичко това се е вършило по закон, никой нямал право да се оплаче против тия зверове. Някой си Мамонов, който венчавал своите робини, като държал в едната си ръка камшика, а в другата - невястата за косата, направили му бележка. Той пише на московския генерал-губернатор: "- Крепостните (робите) хора, които се намират в моя дом, аз никога няма да престана да ги наказвам телесно. Това право, да бием с тояги нашите крепостни, е свързано с политическото съществувание на нашето отечество". По само себе си се разбира, че тия хора, които са били по-долни и от кучетата, които са били венчавани с камшик, на които жените и дъщерите са били вземани на таин, понякога се бунтували, не против държавата, а против чокоите. И какво е излязвало? Клане, бесилка, набивание на кол и унищожение на цели окръзи. "Тия наказания са невероятни", говори сам поетът Пушкин в своята история на бунта. "- Едни набивали на кол, други обесвали за ребрата на куки, някои разсичали на четири, на останалите прощавали, като им отрязвали само носовете и ушите". Княз Реприн, който бил натоварен да погаси бунта, говори в един приказ: "- Селяните за своето съпротивление против войската на Н. И. Величество са наказвани със силата на оръжието, и са предавани яко изверги, злодеи и престъпници на огън и меч; техните тела, които справедливо са издъхвали от тяхното богопротивно престъпление, не са достойни за погребение заедно с общите верноподаници. Те трябва да се заравят в особена яма, и да се тури надпис: "- Тук лежат престъпници против Бога и царя и помещика …" и пр.

Салтичева, пак помещица, която от злоба е рязала циците на своите робини момичета, а после ги е пекла да ги яде, 21 пъти е била предавана на съд и все делото се закривало. Друг един барин, купил две кученца, които дал на подая на една селянка. Но понеже те я хапели, тя ги хвърлила в реката. Баринът я смазал между две дъски сутринта, после я бил всеки ден. Наказали го с духовно покаяние … Когато русите завладяха Малорусия, която "Т.К." казва, че така трябвало, т.е. да я освободят, имало 44 960 свободни домове. Екатерина ги намалила в няколко години на 4 000 (Соловиев, XXVI том, 39 стр.). Само тя, Екатерина, е обърнала в роби 6 678 000 души. За заслуга само, че й помогнали някои от придворните да стане царица, тя подарила следующето число селяни-робове: на Потемкин - 25 000; на Завадовски - също 25 000; на Зорача - 13 000; на Корсакова - 4 875; на Лонски - 25 000; на Зубова - 13 000; Само в един ден, на 18 август 1795 година, тя е раздала 10 000 души подарък. Английският посланик от Петербург писал по това време на своето правителство: "- Хазната на Екатерина е пуста, но селяните са още много". Хора като княгиня Дашкова, приятелка на Волтера, и като Карамзина, авторът на "Бедната Лиза", и те са владеели по няколко хиляди робове, и те са ги продавали като кучета.

Но стига, доволно е и това, което сме извлекли от съчиненията, печатани в самия Петербург. Онова, което описваме, се е вършило повечето в настоящия век. Сега положението не е такова, няма рязание на цици и други, но робите, гладни и голи, съществуват още. Ако руският крак стъпи някога в нашите райски земи, то нашите полета и плодородни места няма да ги владеят български стопани, но руски стопани. Тогава българският народ ще опита какво значи робство, което той не е и сънувал даже във времето на турците. Руското робство е нещо нечуто и невидяно. Зверовете турци никога в ума им даже не са минували тия зверства, които са били узаконени в Русия.

Прочее, ние ще да пребием пръстите на подобни мазници като П. Каравелова и компанията му, които излизат да хулят гнуснаво във своя шпионски вестник, че Русия била нам що си и нам какво си, и трябвало да й отстъпим. Нека издайникът на българската корона отстъпи със своите си дечица, ако му е толкова мило. Но Русия ни освободи, ще да ни се каже. Да, но тя освободи и татарите, и черкезите, и бухарците, и поляците, и грузинците и много още други. Ако тя ни е освободила, то е било само за това, за да ни тури на гърба нов самар.

Колкото за това, че България нямало алъш-вериш, то нека българските търговци поискат сметка от Петка Каравелова - защо той ги хвърли в тая криза, защо той размърда мирното княжество, като му издаде държавната глава?

Из "Непознати страници", Захарий Стоянов, стр. 117 - 123
Oформено и публикувано в интернет от gantree.

Разбойници ли са българските въстаници?

Иван Богоров*

(След разбиването на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа)

Наспротив сички клевети и безсовестни нападателства, които употребиха и тази година турските органи и туркофилский европейский печат, за да загасят значението и убият доброто име на нашите народни чети, да ги представят като разбойници, а не человеци и народ, който в този XIX век не може да търпи мъчителствата на едно варварско правителство, а с пролива­нието на кръвта си става да търси свободата си. Наспротив сички тия стои един важен акт — Мемоарът, който са изпратили още миналия месец българските въстаници из балканът до н. в. султана.

Този последен, важен по видът си акт, според както ни пишат и ни го изпращят от същото место да го обнародваме — изпратили ся при свършението на м. месяц в Цариград, а един екземпляр от същия изпратили и до Метхат паша, когато бил последният в Търново, за да го пренесе и той на султана.

От съдържанието на този акт, от съдържанието на оня, що са подали на силите, както и от самата прокламация, нека разсъди секой и реши с чиста совест: разбойници ли са ония, кои­то, решени един път на смърт и с оружие в ръка постъпват по такъв един благоразумен път? Нека ни покажат прочее ония господиновци, които клеветят и осъждат тъй без милост тия мъчители за народната си свобода, има ли такъв пример между просветените и съзрели за свобода народи, на които сяко едно движение заема незабавно честните наименования револуция и инсюрекция! Там, защото въставшите с оружие против властта псуват и викат: долу властта! долу монархията! смърт на им­ператора! Там тия минуват в листовете на образованите евро­пейски публицисти за честни въстанници, да, още и привличат вниманието им да ги бранят.

[+/-] ...виж целия текст

А тук злощастните христиени, за­щото стават с оружие не против върховната власт, не против императора, но против злоопотребленията и една мъчителска управителна система, и то повече с молба в ръката към царят, та и при това падат жертва под ударите на властта; тук тия бедни мъченици минуват пред очите на същите образовани ев­ропейци за бандити и разбойнически чети! О, свирепа християн­ска Европа! Това ли е задатака на днешната твоя цивилизация! Жертви, мъченици и кръв на едни бедни христиени — това ли пише за знамята на человещината от XIX век! Ето християните от въсток под мъчителствата на турчина носят на гърбовете си този вашия девиз за срам на цивилизацията.

... (Следва мемоарът и адрес до султана, разпространен от четата на X. Димитър и Ст. Караджа.)

В. „Народност", г. I, бр. 38, 25. VIII. 1868 г.

*Иван Богоров учи във Великата школа на вселенската патриаршия в Куручешме, Цариград, където са учили Георги Раковски, Алеко Богориди и Сава Доброплодни. На 19 години учи в Решельовската гимназия в Одеса, училище и на Найден Геров, Ботьо Петков и Добри Чинтулов. През 1841 г. издава българския герб („царски беляз“) от книгата на Христофор Жефарович. След преместването си в Букурещ отпечатва българска граматикапод името „Първичка българска граматика“ (1844 г.). Заминава за Лайпциг, където издава първия български вестник „Българский орел“ (1846 г. - две години след първото българско списание „Любословие“ на Константин Фотинов). Връща се в Цариград, където 3 години пише в „Цариградски вестник“. След това заминава за Париж, за да учи медицина. Установява се в Пловдив където е лекар и издател на списание „Журнал за наука, занаяти и търговия“. По-късно в Букурещ издава вестник „Народност“ и подготвя „Академичен български речник“. В Цариград сътрудничи на вестник „Турция“. В Пловдив издава „Книговище за прочитание“ и „Селски лекар“. Написва „Упътване за български език“ и „Чисто-българска наковалня за сладкодумство“. По време на Руско-турската война служи като преводач.

Духът на историята на българския народ

Петър Дървингов*

За гърците ние, българите, бяхме дебелоглави, бавно мислящи варвари, неспособни за по-висока култура, готови да изгорят юргана за бълхата...

За сърбите ние бяхме скъперници, затворени в себе си, добродушни бахчеванджии, знающи да работят, но неспособни да си направят сметката, когато отиват на пазара...

За турците ние бяхме покорна рая, която се храни със зеленчук, а месо яде само на Великден, и в обществената стълба на турската империя едва бихме се издигнали до нивото на коняри и колари в турските конюшни...

Без съмнение, във всички тия последни мнения, въпреки тяхната субективност, все има нещо вярно, върху което ние би трябвало повече да помислим, обаче борбата за църковна и политическа независимост, въстанията, участието на българите в сръбско-турската и руско-турската войни и главно бързият подем на българския народ и българската държава след това, очертават българите под по-друго осветление. От една сатрапия, каквато България беше под игото на турците, тя бърже се изправи на краката си и бърже заслужено привлече вниманието и уважението на света. Организирането на учебното дело, армията и администрацията показаха, че българският народ не бе изгубил своя организаторски дух и своите строителни дарби. Съединението на Южна със Северна България седем години след Руско-турската война и победата на Сливница, показаха на близки и далечни, че българският народ не бе изгубил нито своите борчески качества, нито своя исторически инстинкт. Вътрешните борби между русофили и русофоби, които пълнят голяма част от страниците на историята на съвременна България, очертаха едновременно, от една страна, горещото желание у българите да се еманципират от чуждото влияние, от друга добродетелите на българина и чувствата му на признателност към тия, които му правят добрини. Постепенното развитие на телеграфиите, железопътните, шосейните и телефонните мрежи за съобщение скоро поставиха България в положение не по-долно от онова, в което се намираха съседите є, освободени 50 и 60 години по-рано. И от последна държава на полуострова, българският народ със своята феноменална пестеливост, в която се крият зародишите на историческия инстинкт, със своето трудолюбие, което му е свойствено като земеделски народ, успя за двадесет и пет, тридесет години да създаде държава на първо място между държавите от същия полуостров. Революционната борба на македонските българи, която изхожда от духа на историята на българския народ, и по-късно войната между Турция на балканските държави под водачеството на България показаха колко високо бяха достигнали нашият народ и нашата държава до 1912 г.


[+/-] ...виж целия текст

Ние знаем вече добре сега, че българският народ не можа да даде тоя Кавур, или тоя Бисмарк, или тоя Филип Македонски. Бляскавите победи по просторите на Балканския полуостров, между които атаката на Одрин, Тутракан и отбраната на Дойран, остават недостигнати от нито един други балкански народ. България днес е горе-доле тъй голяма, както преди паметните войни, а съседите й просто се явяват с удвоена и утроена територия.

На какво се дължи тоя фатален резултат? Някакво проклятие ли тежеше над душата на България? Или нашите съседи притежаваха някакви тайнствени сили, които ние не бяхме видели? Или успехите на нашите съседи бяха плод по-скоро на едно случайно стечение на събитията?

Отговорът на тия въпроси отново ни поставя лице с лице с важността на духовната и веществената култура в борбата на съществувание на народите в света. Че ние, българите, след освобождението положихме всички усилия, за да развием бърже културата, която имахме под игото, това е безспорно. И че в това отношение при новите условия на свобода и държавната ни независимост ние достигнахме до големи резултати, и това е безспорно. Обаче, както и по-рано казахме, културата не е само знание, което лесно може да се добие чрез училищата, а е и привичка, която, за да се развие, изисква очевидно изживяване, много време и редица поколения. Нещастието на нашия народ в наши дни беше главно в това, че големите събития ни завариха в периода на нашето културно съвземане, или, както другаде, в 1911 г., преди войните, имах възможност да се изразя, в периода на редица кризиси. Там бяхме казали: “Както е вече ясно, поради проникване на цивилизацията на България, ние прекарваме социален и културен кризис; поради неокончателното формиране на националната душа, ние прекарваме психологически кризис; поради особените условия на националното обединение, ние прекарваме исторически кризис” (от “Военна България. Социологически етюд на българската действителност”, 1911 г. б. ред.).

Събитията не опровергаха тая ни мисъл. В тежките времена от 1912 до 1918 г. нашите съседи, които в образователно отношение стояха по-доле от нас, се оказаха по отношение приспособяването към условията, че имат едно чувствително превъзходство над нас, благодарение на по-високата им култура, придобита от двойно по-дългия им, почти три поколения, свободен живот, което им позволи да притежават водачи, очевидно много по-достойни и готови за преживяваните исторически моменти.

Без съмнение, сложността на българското обединение сама по себе си представляваше и представлява една извънредна проблема, която искаше и иска своя Месия, обаче и самото появяване на тоя последен не би могло да стане, ако народът в своето културно развитие не е в състояние да превъзхожда в борбата за съществувание евентуалните си противници. В това отношение културното равнище на народа въобще не е от по-малко значение от културното равнище на неговите водачи. Наистина, гениалните водачи и при един народ, сравнително останал назад, могат да извършат велики дела, обаче такива народи достигат успехи дотогава, докогато даровитият водач остава начело на тях. Освен това по-напредналият народ има много повече шансове да отлъчи от себе си способни водачи, отколкото останалият по-назад народ. И ето защо съзнателните народи в света полагат най-големи усилия, за да могат да поддържат на по-високо равнище своята духовна и веществена култура, убедени, че тя е най-могъщото оръжие за себесъхранение и държавно и народно преуспяване.

Че нашият народ в това отношение е постигнал извънредно много, в това няма никакво съмнение. Няма съмнение обаче, че той може още много, твърде много да стори. Едно искрено проучване на положението, до което той е достигнал, ще ни открие всичките простори, в които подлежи неговите дарби да се впрегнат в непрекъсната и планосъобразна дейност. Тъжно е да се признае, но е факт, че с проникване на цивилизацията и културата у нас проникнаха и редица парадокси, заблуждения и модни идеи, които съвсем не съответстват нито на психиката, нито на равнището, на което стои средната маса от българския народ. Естественото развитие на нашия народ, който може с право да се гордее със своите градинари, които са първи в света, със своите зидари и строители, които не стоят по-доле, даже с всичко свое от периода преди 3040 години, биде попречено от ръководящата класа по отношение неговата всестранност и неговите естествени посоки...

Ние преувеличихме значението на знанието над това на моженето това на ума над това на волята, и затова у нас, които живеем в едно отечество, което може да даде всичко за почтено съществувание, нарастваха поколения, презиращи труда, способни за партийна дейност и за всичко друго, но не и за онова, с което нашият народ се занимава и с което се препитава.

Ние издигнахме формата в същност, а същността във форма, и затова у нас вилнее бюрократизъм, който сковава всички пориви и всяка полезна инициатива. Парламентът наводнява страната със закони, цяла литература, но с растенето на числото на законите намалява в геометрическа прогресия и искреността при тяхното изпълнение. У нас факторите като че ли разбъркаха ролите си; едни мислят, че живеем в ХV век, а други смятат, че всяко нещо е лъжица за нашите уста; липсва всяка надеждна способност в меродавните фактори да се приспособяват към непрекъснато меняващите се условия.

И всред липсата на упорита себеобработка, която единствена може да даде на човека вяра в себе си, вилнее всред нас завистта, злобата и взаимното самоизтребление: ние се освобождаваме от противниците си, като ги унищожаваме. Над идеите виси камата и парабелът. Така загинаха най-великите синове на българския народ, които в тежките времена биха могли да му бъдат тъй много полезни...

Въобще има нещо гнило в нашето съществувание, което неминуемо ще отвлече напразно много наши усилия, ще предизвика инак лесноизбежни пакостни трения и без съмнение ще закъснее по-правилното и по-бързото развитие на България. Дошло е време, обаче, всички да се позамислим и всички да се впрегнем в усилена работа. Ние трябва да пресъздадем себе си и общо нашата държава.

Факторите, които съставляват нашата държава, са станали повече егоистични, отколкото бяха по-рано, когато България за 40 години направи в духовно и материално отношение успехи, които удивиха света. Днес всички тия фактори дърпат чергата към себе си и добродушният народ остава оголен в едно положение, опасно за неговата бъднина. А между другото, ако факторите се въоръжават с героическо себеотрицание, ако не турят по-горе общото дело над своите даже легитимни амбиции, обичната наша България скоро не ще може да види бял ден. Нашата държава не ще може да се постави в положение и при условия, които є биха позволили да развива своето бъдеще в духа на историята на българския народ. Страната ще издребнява все повече и повече всред егоизма на своите фактори и ще полети с още по-голяма скорост назад, точно така, както това се е случило и друг път в историята на нашия народ.

Дано това не стане!

Дано живите да се вслушат в гласа на измрелите поколения и да положат всички усилия, за да пресъздадат себе си и България!

Достигнах до този материал благодарение на в. "Гласове".

*Петър Дървингов (1875 – 1958) е офицер, военен историк и член-кореспондент на БАН. Участва в Балканската война, а през Първата световна е началник щаб на 11-а пехотна македонска дивизия. През 1918 г. преминава в запаса. Пише “История на Македоно-одринското опълчение” – едно от първите изследвания на българската военна част. Студията му “Духът на историята на българския народ” е от 1932 г. През 1953 г. комунистическата власт започва процес срещу Дървингов. Пет години по-късно той умира, след като разбира, че приятелите му писмено са се отрекли от него.

ПОЗДРАВЛЕНИЯ!!!

Георги Константинов*

На 19.12-1976 г. с едно скромно във всяко отношение тържество, в Кремъл бе ръкоположен още един универсален гений, за слава на рус­ката история и за радост и щастие на „цялото прогресивно човечество". Това стана по случай рождения ден на скъпия Леонид Брежнев - генер. Секретар на КПСС и маршал на СССР, заслужил ветеран от Втората световна война, неуморим борец и архитект на световния мир, начетен марксист и достоен заместник на първия Илич-Ленин, велик държавен мъж, глава на семейство и любящ баща, който макар и превит под бре­мето на световните проблеми, не забрави да подари като коледен по­дарък на сина си едно министерско кресло.

За рождеството на 70 годишния младенец и „войник на партията" бяха пристигнали и останалите велики мъже на нашата славна епоха: Цеденбал, Тодор Живков, Герек, Хусак, Раул Кастро, Кадар и тути кванти. С поздравленията си не закъсняха и видните лидери на свобод­ния свят и кръстоносци на демокрацията: Форд, Калаган, Шмид, Жискар и пр.

Празненствата, които траяха по-дълго от тези, посветени на рожде­ството на божия син, протекоха, както си му е реда, в нескончаеми банкети, тостове, високосъдържателни пиянски събеседвания за благото на човечеството, декорации, похвални слова и хорови агитки, в които исото държеше бащата на българската народна демокрация Т. Живков.

Не остана назад и социалистическо-реалистическата рекламна ин­дустрия. Бяха пуснати специални юбилейни издания, биографии, плът­но запълващи етера радио и телевизионни предавания за най-добрия селскостопански деятел, забележителен търговец, блестящ теоретик и класик на марксленинизма и по всяка вероятност бъдещ корифей на всички науки и незаконен баща на всички народи.

При подобни исторически събития от космическа значимост и ре­дакцията на „Наш път" не можа да остане безучастна и да се въздържи. И тя присъединява своя скромен гласец към хора от най-сърдечни благопожелания със следната телеграма:

„На скъпо струващия на българския и останалите „братски" наро­ди Леонид Илич пожелаваме да доживее до онзи тържествен ден, в който жилестата ръка на някой работник или мужик ще го повлече за широкия крачол из коридорите, а главата му ще бие като по цимбал стъл­бите на стария Кремъл... за назидание на всички, които ще поискат да се настанят в покоите на руските самодръжци".

в. „Наш път", бр 10, декември 1976 г.

*Георги Константинов е роден на 15 май 1933 г. в Благоевград. Прадядо му и дядо му са дългогодишни затворници в Османската империя за участието си в Илинденското въстание, баща му е осъден по политически причини през 1948 г. и е изпратен в концлагерите Куциян, Николаево и Белене. Константинов е арестуван през пролетта на 1953 г. и осъден като организатор на взривяване на статуята на Сталин в Парка на свободата. Престоял е 10 години в различни затвори в София, Пазарджик, Плевен и Белене. Шест от тях преминават при най-тежките наказателни режими. През 1973 г. Константинов напуска нелегално България и се установява във Франция като политически емигрант. По образование Георги Константинов е математик. Той работи в изчислителните центрове на големи международни компании като Вагон Ли и Химико-фармацевтичния тръст ХЬОХСТ. Разработките на бившата ДС срещу него продължават и по време на престоя му в Париж, като Константинов е обвинен в “тероризъм”. Органите подготвят “физическото му неутрализиране”. Във Франция развива публицистична дейност – статии в емигрантския печат и книги, посветени на българската история. Константинов се завръща в България на 19 май 1991 г. През 1992 г. при ревизия по реда на надзора е оправдан от Върховния съд.

Мила родино, ти си земен рай

Георги Марков*

Грозничка, пъпчива актриса, член на бюрото на партийната организация в театъра си, моя позната от над 20 години и изпратена да посети някакъв западен фестивал, стои пред мен в тихо лондонско кафене. Решила да ми се обади, просто „така“. Не се съмнявам, че зад „искреното“ й желание стои над-служебно задължение. С почти същия глас, който разнасяше от площадните високоговорители по Първи май и Девети септември патоса на епохата („Съветският съюз е слънцето и въздухът на нашия живот“), тя ми разказва нещо, което би могло; да бъде празнично стихотворение от Асен Босев или Матей Шопкин, а именно, колко чудесна, щастлива, творческа, богата, смислена, вдъхновяваща, честна, достойна, справедлива, слънчева и т.н. била действителността в България, след като съм я напуснал. Тя говори пред мене така, като че аз съм таен генерал от Държавна сигурност и тайно ще я препоръчвам за държавна награда. И за да ми докаже още повече своята „беззаветна“ преданост към ония, които са я пратили да говори с мене, тя неочаквано ми казва:

— А ти смееш да говориш против България!

Вглеждам се в тия очи, зад които се спотайва добре платената безочливост, и питам:

— Искаш да кажеш, че ти и твоята партия смятате, че сте България?

— Ние управляваме България — отвръща глупаво тя.

— И гърците, и турците са управлявали също България, но никога не са били България! — казвам.

Тя се замисля за момент и изтърсва:

— България, това са тези, които живеят там и не бягат в чужбина!

— В такъв случай — забелязвам — Раковски, Ботев и Каравелов, Захари Стоянов и Константин Величков, Пенчо Славейков… не са българи!

[+/-] ...виж целия текст

Другарката „заслужила артистка“ млъква и вероятно чака въпроса: „А ти откога започна да се смяташ за българка?“ Но аз не задавам този въпрос, защото не обичам да разговарям с радиоточки. Спомням си, че гостуващата ми „патриотка“ не само охкаше и ахкаше за „съветските ребята“, но имаше време, в което се обръщаше към нас със „здраствувайте, таваришчи“.

Тя си отива, както си е дошла, а аз тръгвам по крайбрежния булевард на Темза и си спомням, за кой ли път, за онова странно момче, което през 1947 година дръзна да запита лектора на едно събрание:

„Ако България и Съветският съюз воюват, ние на коя страна трябва да се бием?“

Цялото събрание стихна. Дори да нямаше отговор, самото задаване на въпроса беше достатъчно. Лекторът се опули напред, взря се в момчето с подозрението, че насреща има явен провокатор, но като видя бистрите, невинни очи, отправени към него, се смути и каза, че такъв въпрос изобщо не може да съществува, тъй като България и СССР не могат никога да воюват един срещу друг, защото представляват едно и също.

— Българските интереси са съветски интереси и съветските интереси са български интереси! — заяви той.

Но момчето не остана доволно от отговора и пак повтори:

— И все пак, представете си, че се сбием със СССР. В историята всичко се случва, тогава на коя страна трябва да бъдем? На българска или на съветска?

— А пък аз ти казвам, че не може да има такъв конфликт, следователно не може да има такъв въпрос! — ядоса се лекторът.

Момчето се засмя. И хората около него се разсмяха.

Но лекторът беше прав. Съвсем скоро след това стана ясно, че такъв въпрос не можеше да съществува, защото в самия национален химн на България беше вкарана клетва за вярност към чужда държава. Аз смятам, че това е дъното на националното ни самооплюване, когато в националния химн на един народ се прокламира вярност към чужда страна. Но работите не бяха само до химните, а до цяла действителност, която в течение на около 10 години имаше за цел за потъпка и унищожи националното самочувствие на един народ, неговата история, традиции, обичаи, култура и ги замени със сляпо преклонение към тези на една чужда държава. Аз не зная в цялата българска история, след падането на Шишмановото царство, да е била предприемана по-целенасочена, по-свирепа, по-тотална акция срещу българското, българщината и българите. Главен проводник и ударна сила в тази антибългарска политика беше партията, в която членуваше въпросната „заслужила артистка“ и която по всички обективни исторически дефиниции беше платен агент на чужда държава.

Вървя край Темза и си спомням разстроените думи на мой познат, висш служител на Държавна сигурност, завършил съветска специална школа, който, обзет от чувство, на разкаяние и може би внезапна любов към родния край, ми каза:

„Ти знаеш ли, че съм подписвал декларация за вярност към Съветския съюз!“

От него и от други отговорни другари зная, че завършилите съветски школи и академии от сигурността или армията са били задължавани да полагат писмена клетва за вярност към СССР.

„Но нали дружбата ни със СССР е гаранция за нашето бъдеще! Докато има Съветски съюз на земята, ще има и България!“ — опитваше се да убеди себе си моят познат. Явно подобни мъчителни въпроси бяха минавали през главата му неведнъж.

Нищо не му казах, нито можех да му кажа. Как да обясниш очевидни факти на човек, който има българско съзнание, пък в същото време се е клел за вярност на чужда държава.

И друга картина изплува в паметта ми. През лятото на 1959 година се връщах с влак от СССР. Влакът беше пълен с някакви български делегации, които бяха посетили съветската страна по разни поводи. Явно голяма част от тях бяха най-правоверни партийни членове. Пътуването беше ужасно дълго и уморително. Ние играехме карти, пиехме водка и разговаряхме на безобидни теми. Никой не казваше никому къде е бил и какво е правил. Едва ли някой изобщо спомена за впечатленията си от СССР, като че имаше негласно споразумение да се мълчи. И когато най-после влакът прекоси Дунава, като че бомба експлодира всред пътниците. Всички ревнаха от някакъв възторг, започнаха да пеят стари български песни и спирането на русенската гара бе ознаменувано със спонтанно ура. Повече от явно хората бяха щастливи, че са си у дома, и човек можеше да чуе предпазливи изказвания:

„Абе оттука по-хубаво няма! Съветският съюз си е Съветски съюз, ама ние сме си ние!… Слушай, мой човек, гледай, това е земя, дето с нищо не можеш я сравни!“

Струва ми се, че те, макар и иносказателно, изразяваха ония най-популярни народни чувства, които щяха да налагат бърза и хитра промяна на партийната линия: Прекалено много национални обиди беше понесъл българският народ, за да изпитва най-категорична ненавист към своя „по-голям брат“. Защото този брат на практика се бе опитал да обезличи напълно цял народ с всичко, което е било негова гордост и слава.

„Ние сме в епохата на маймунството — казваше един мой приятел. — Ако в СССР започнат да ходят с главите надолу, нашите маймуни ще издадат закон в следващия час и ние да правим същото!“

Това горе-долу изразяваше цялата поредица на антибългарски факти, някои от които аз искам да припомня, за да се види още веднъж докъде бяха стигнали ония, които имат нахалството да твърдят, че са България.

Премахването на най-българския от всички български химни „Шуми Марица“ и заменянето му с вулгарна пошльотина, почти копие на съветския химн.

Изравняването на руския език в училищата с българския език.

Премахването на стари български народни обичаи и църковни празници, спазвани от векове, и заменянето им с националния празник на чужда държава и чужди годишнини.

Заменянето на твърде демократичната държавна структура с тежката съветска бюрократична машина.

Замяна на имената на български футболни отбори, като „Левски“, „Славия“, „Шипка“, ЖСК и други, със съветски имена, като „Динамо“, „Торпедо“, „Спартак“ и прочие.

Замяната на старинни имена на български градове, като Добрич и Варна, с имена на съветски личности. Масово назоваване на улици, училища, университети, индустриални обекти, селски стопанства с имена на съветски служители.

Преправяне на българската история и фалшифициране на исторически факти с единствената цел да служат на съветските интереси.

Обвързване на цялата икономика и цялата политика на страната със съветската икономика и политика, дори когато това е било явно в ущърб на българските национални интереси.

Налагане на съветска реорганизация на българското земеделие, което винаги е било далече по-напред от съветското.

Заменяне на българските учебни програми със съветски учебни програми.

По съветски образец превръщането на творчески съюзи в дисциплинирани казионни организации. Въвеждане на съветски хонорари.

Унищожаването на българския национален печат и въвеждането на съветско-подобни имитации на вестници.

По маймунско подобие на съветския Комсомол създаване на българския Комсомол със същите осакатяващи младежта функции. По подобие на съветските пионери създаване на български пионери. По подобие на съветските октомврийчета създаване на български септемврийчета.

Налагането на дълбоко противни на българския национален дух съветски ритуали, събрания, манифестации, паради.

По подобие на сталинските награди въвеждане на димитровски награди. По подобие на Красноармейски ансамбъл саздаване на Български армейски ансамбъл.

Залепване на съветски етикети върху разни български дейци, които твърде често гротескно биват обявявани за „народни“, „заслужили“ деятели (руска дума), а не дейци (българска дума). Това е срамна съветско-подобна гавра с българската национална култура. Бе въведено пошло-помпозното съветско звание „Герой на социалистическия труд“ и както в СССР бяха въведени подобни ордени и медали.

Едно от най-черните посегателства срещу българския национален дух беше опитът да се ликвидират свещените огнища на нашето възраждане — читалищата. Тяхната самостоятелност беше отнета и бяха придадени като безлични звена към организациите на Отечествения фронт. Българските читалища, които са уникално явление в света и пред които много чужденци са сваляли шапки, трябваше да понесат този удар, понеже:

„Щом в СССР няма читалища, защо ние трябва да имаме!“

Напълване на страната със съветски съветници.

В радиото, телевизията и средствата за масова информация даване на абсолютна преднина на съветски новини и материали, твърде често просто превеждане на бюлетина на ТАСС.

Съсипване на българския език с мътен поток от съветски изрази, които си остават най-грозните петна по страниците на българските издания. Абсурдно съкращаване на имена на предприятия и фирми по съветски образец.

Маймунството в партийните кръгове изхвърля българските имена на децата и ги заменя с всевъзможни Наташи, Серьожовци, Володьовци, Ниночки, Зиночки, Зои и т.н.

Въвеждането на съветски стил на живот от управляващата върхушка. Строга съветска кастова принадлежност.

И най-страшното от всичко — въвеждането на съветски обществени отношения на грубо безправие и потисничество.

Ето, това е непълният списък на делата на една управляваща партия, която по зла ирония на съдбата нарича себе си „българска“. И всички тия описани антибългарски прояви малко или много бяха в актива на моята позната актриса, която дойде в Лондон, за да ми каже, че съм говорел против България.

Все пак бях тактичен и не й зададох въпроса; „Ако България и СССР воюват, на чия страна ще бъде тя — на българската или на съветската?“

Ако човек зададе този въпрос на мнозина по-изтъкнати членове на нейната партия, ще види колко искрен е техният патриотизъм. И точно за този вид хора Ботев е написал „Патриот“.

Но аз съвсем не искам да кажа, че абсолютно всички функционери на просъветския режим в България и всички членове на комунистическата партия ще отговорят на този въпрос с мълчание. Имам най-сериозни основания да предполагам, че немалко от тях биха поискали и може би ще дръзнат да застанат на страната на България, макар сега да се опитват да примиряват и размазват съществуващия конфликт между българското и съветското. Нещо повече, предполагам, че за една чиста българска кауза някои от тези, които са се клели във вярност на чуждата държава, ще изменят на клетвите си.

Не говоря за моята позната актриса, която (като много други) винаги следва посоката на вятъра, а за онези, чиято остра вътрешна болка от посегателството срещу българското предизвика и наложи промяна на вятъра.

Ако до средата на петдесетте години патриотизмът беше несъвместим с „интернационализма“ (под „интернационализъм“ разбирай единствено вярност към СССР), то в последвалото десетилетие поставената под страхотен народен натиск партийна диалектика измисли формулата, че „патриотизмът е неразривна част от интернационализма“, което е абсурдна игра на думи, защото в действителност значи точно същото, а именно, че един гражданин на България е българин дотолкова, доколкото е верен на СССР.

Ала тази игра на думи, с която се целеше да се успокои не само надигналото се българско национално съзнание, но и съветското подозрение, доведе до вдигането на бариерите пред българското и впоследствие до организираното раздухване на патриотизма в строгите рамки на предполагаема вярност към СССР. Този процес на канализиране на народните чувства имаше една определена цел — унищожаването им. Защото какво по-добро средство може да се намери за убиването на едно истинско чувство от превръщането му в казионно-партийна добродетел?

Един стар и доста помъдрял комунист веднъж каза с болка:

„Най-сигурният начин за унищожаването на всякаква голяма и популярна идея е партията да застане зад нея!“

И наистина колко скъпоценни народни идеи бяха унищожени завинаги само защото комунистическата партия застана зад тях и се опита да ги наложи.

Но до този момент — унищожаването на патриотизма чрез интернационализма, ние ще стигнем по-късно.

Главното явление на 60-те години беше именно надигането на българския патриотизъм, което бе израз на искрени и дълбоки чувства и бе насочено срещу насилственото обезличаване, диктувано от чужда държава.

Част от "Мила родина, ти си земен рай" от книгата "Задочни репортажи за България".

*Георги Иванов Марков е български писател, драматург и публицист. Роден е през 1929 г. в София и е убит през 1978 в Лондон. Най-известният български дисидент през годините на социализма. До 1969 г. работи в България, след което се Уустановява се в Лондон, където учи английски и започва работа като журналист в българската секция на Би Би Си и сътрудничи и на радиостанциите "Дойче веле" и "Свободна Европа".Изключен от СБП и осъден от българския съд задочно на 6 години и 6 месеца затвор като невъзвращенец. Произведенията му са иззети от библиотеките и името му не се споменава в официалната българска преса и медии до 1989 г. Държавна сигурност започва разработката му под кодовото име "Скитник".През 1974 г. на лондонска сцена се играе пиесата му "Да се провреш под дъгата", а в Единбург пиесата "Архангел Михаил", написана на английски, печели първа награда. Романът "The right honourable chimpanzee", написан в съавторство с Дейвид Филипс, излиза посмъртно. От 1975 г. до 1978 г. Марков работи над своите задочни репортажи - очерци и анализи за живота в социалистическа България. Те се излъчват всяка седмица по Радио "Свободна Европа". Критиките, отправяни към недостатъците на социалистическия строй и лично към Тодор Живков стават причина Марков да си навлече гнева на българското политическо и държавно ръководство. В родината му публикуването на "Задочни репортажи за България" става възможно едва през 1990 г. Награден е посмъртно (2000 г.) с орден "Стара планина" - първа степен "за яркия му принос към българската литература, драматургия и публицистика и за изключителната му гражданска позиция и противопоставяне на комунистическия режим".

Програма на в. "Свирка"

Димитър Петков

София, 15 октомврпй 1883 г.

РЕШЕНИЕ

Долеподписаните, всички жители от областта, нарицаема Свир­ка, на основание 82 член от Конституцията, която още съвсем не съществува, но съществува едно парче, се събрахме днес на 14 октомврий 1883 в къщата на Свирчя като всеки родолюбци и патриоти да разисквами за днешното положение на работите в отечеството ни Тмутаракания и след като избрахми из меж­ду присъствующите лица нуждното и ненуждното бюро, състояще от представителът Свирча и членовете Гайдаря в селото и и Тъпанаря на Тмутараканския кмет, едногласно дойдохме до следующето заключение:

а) Като имаме пред вид анормалното и ние-же-ле-по на ра­ботите в Тмутаракания.

б) Върлуванието на няколко известни хаплювци в днеш­ните деликатни обстоятелства в всяко отношение.

в) Обстоятелството, че новопоявившите се радикали са: Бурмов, Тишев, Ковачев, В. Стоянов, в тем числе Теохаровци и пр. и пр. и пр. отчаяни абсолутисти, монархисти и всевъз­можни лигимитисти;
че тия хора, макар и да се крият под овча кожа, са едни единствени зли вълци, които са в състояние да разскъсат всичкото българско стадо на парчета и да подчинят Тмутаракания на Ташкенците, защото се хранят с „чистаго золота, чат рублей";
че радикализмът на тия хора е ден до пладня, т. е. доде разбъркат нещо да додят те на челце като гладни въшки;
— от друга страна, като вземаме пред вид, че тия въртоглавци, още лающи на аба с това си поведение осъдител­но, скверно, свиноподобно, калят и срамят хубавото име ради­кал и още, че техните душици никога не могат да станат ради­кали, при всичко, че Бурмов е захванал да си криви главатаповечко, Ковачев да си тегли брадата, Тишев да изговаря по два пътя чи-чи и Гайдарджията да се напина, вследствие на което е още повече почернял;
че тез хора нямат нищо присърдце и независимостта на отечеството не им е жалко ни най-мал­ко, че те, ако бяха действително либерали, щяха да си издиг­нат гласът на времето и нямаше да подписват закона за избо­рите, който наруши основното право на гражданите, и трябваше да се откажат от Държавните съвети, дето влязоха не по избор, както другите, а просто по назначение;
че те всички днес ра­ботят не в интереса за независимостта на нашето отечество;
че таквоз едно поведение е предателско и историята всякога го осъжда най-строго.

[+/-] ...виж целия текст

г) От друга страна, като взехми пред вид, че и баба „Свет­лина" го прекалява с тия многошумни доктори и с прекале­ните и безобразни до една степен хваления на това кьопаво и незаконно събрание, избрано нощно време по консерваторските къщи, и с многочестото потвърждение на думата патриоти­зъм, патриотизъм! И като вземами в внимание нейните надути, тъмни и двусмисленни фрази, относително понятието на сво­бодата и конституционализма, то на основание чл. 79 от несъществующата още конституция, без да вземаме в внимание другите два члена 80 и 81, решихми:

1)Да се отделим и от „Съзнание", и от „Светлина".

2)Да основем едно малко независимо от никого листче, което да се нарече Свирка и да подсвирна на всичките без раз­лика, които не вървят по правия път, не изповядват либерални-хуманни идеи и се лутат още из мракът, и на тез, които, без да се сещат, улесняват пътят на чуждото вмешателство в вътрешните ни расправии. Особенно удоволствие ще намирами да подсвирками на силните и стоящите на власт, които от властолю­бив забравят интересите на населението и тръгват из тръните. С изпълнението на тая резолюция се натоварва известният наш Пройчу, който в много случаи е показал постоянство и твърдост в характера и е действително човек, който изповядва обширни либерални-хуманни начала.

Подписали: Свирчу
селски Гайдар
на тмутараканский кмет тъпанаря

В. „Свирка", г. I, бр. 1, 15. X. 1883 г.