За действителните промени 30 години след 9 септември

Георги Марков

Има един категоричен факт, който никой не може да отрече, а именно, че България отпреди тридесет години е коренно различна,от съвременна България. Или, с други думи,през тези тридесет години наистина е извършена промяна в живота на българския народ. И тази промяна е много по-значителна, отколкото изисква процесът на нормалната промяна в живота на една страна в съответствие с развитието на цивилизацията. Нито тази промяна се изчерпва със смяната на един обществен, строй с друг, нито със замяната на едни господари с други. Ние виждаме подобни промени навред из света, но в повечето случаи те не засягат корените на живота, или пък му влияят съвсем повърхностно. Дотук, изглежда, че аз съм в пълно съгласие с лозунгите, които скандира огромната българска агитка на вестници, радио, кино, литература. Но аз не ще потърся доказателст­вата за промяната в нарастването на производствените про­центи,нито в абсурдните съотношения с 1939 година като: компютри — нула процента, днес — сто милиона процента. Аз не ще потърся промяната в това, че през 1939 година в България не е имало нито един телевизор, а сега има пове­че от милион, нито в тонажа на българския търговски флот или: гражданското въздухоплаване.

Не ще й дума, че потъ­налите в прахоляци несъществуващи български шосета през 1944 година сега са заменени с модерни асфалтови пътища. Не ще и дума, че родният пейзаж се е променил значител­но. Но когато говорим за огромните блокове, погълнали ня­когашните малки нивички, не трябва да забравяме за изчез­налите чудни български гори, безогледно опустошени днес и превърнали красиви кътове в грозни картини. Безспорно най-модерна земеделска техника изхвърли ралото и плуга, безс­порно огромна част от населението от селата се прехвърли в градовете и заживя с индустриалния въздух на века. Безс­порно жизненият стандарт на значителна част от народа е повишен и държавата хвърля огромни средства за образова­ние и културни мероприятия, които, разбира се, са част от пропагандната машина на режима. Няма съмнение също, че партията е демократизирала живота до такава степен, че е спестила на гражданите всяко право на избор, което също е голяма промяна в сравнение с буржоазното време, когато всеки трябваше сам да се напъва да избира.

[+/-] ...виж целия текст

Но аз не искам да говоря за „материалните и духовни промени в бита на българския народ", както се изразяват високоговорителите у нас, а за онази наистина огромна коренна и може би фа­тална промяна в българския национален характер. Искам да говоря за ония черти от този характер, които стъписват все­ки по-наблюдателен чужденец, които сякаш създават обли­ка на нашия народ и са повод да ни се казва: „Вие сте то­ва и това!" Нарасналият брой на училищата е твърде поло­жителен факт, ако не съществуваше въпросът какво се учи в тях. Нарасналият брой на телевизорите е също положителен факт, ако не съществуваше въпросът какво се предава по тях. Увеличената производителност е също положителен факт, ако не съществуваше въпросът как се използува тя. Увели­ченото заплащане е неоспорим плюс, ако нямаше въпроса какво можеш да си купиш и можеш ли да идеш, където ис­каш. Трудовият ентусиазъм на народа би бил най-хубаво не­що, ако не съществуваше въпросът — щастливи ли са хора­та.

И така, въпросът не е за промяната на декора, а за про­мяната на пиесата, на действуващите лица, на конфликтите, на атмосферата, на проблемите. И ако се върнем в епохата преди тридесет години било по памет, било документално, ние не можем да избегнем първия белег на промяна в характера на българския народ и живота му. Пред нас днес се изправя огромният, исполински призрак на страха. Страхове винаги е имало в нашата ис­тория, малко или повече хората са били платени, но нико­га страхът не е бил превръщан в основно чувство на живо­та на всеки гражданин — от председателя на Държавния съ­вет до последния работник. Страхът е онова, което всеки от пръв поглед открива върху лицето на всеки български гражданин. Дори зад безогледността на някои граждани, об­лечени със специална привилегия на властта, човек открива изкривеното лице на страха. Страх, който действува от всич­ки посоки. Страх от всичко и за всичко. Може ли някой от по-възрастните да си спомни отпреди тридесет години израз като този: „Внимавай, че нещо може да ти се случи!" Може ли някой да си спомни компютерското съобразяване и пресъобразяване на всяка дума, на всяко действие? Може ли ня­кои да си спомни подобно безчестно бягство от всякаква от­говорност? Може ли някой да си спомни такава ужасна страхопъзльовщина, да не смеещ да кажеш собственото си мнение, да не смееш да извисиш глас, за да изразиш онова, ко­ето наистина вярваш? Страх за работата, страх за жилище­то, страх за бъдещето на децата, страх за собствената си си­гурност, страх от това, не всеки около тебе е таен агент, страх да не сбъркаш, страх да не разсърдиш някого...

И ако Първата голяма промяна идва от страха, Втора­та голяма и логична промяна идва от лъжата. Никога в ця­лата тази истории от 13 века в България не се е лъгало по­вече. Ако мнозина българи от предвоенна България все пак смятаха лъженето за сериозен грях, то днес практически не се прави разлика между лъжа и истина. Партията е узаконила льжата като свой официален метод. Лъжливи са отно­шенията между общество и индивид у нас, лъжливи са отношенията между индивид и индивид. Тъй като лъжата е мощно средство за отбрана и нападение, за кариера, за успех. Лъжата се поощрява по всички линии, цяло едно псевдоизкуство съществува, за да лъже по отношение на минало, настояще и бъдеще. Правдивостта, истинността са изхвърлени в задния двор на днешния български живот. Част от лъжата са лицемерните отношения между отделните хора, които са пуснали дълбоки корени в българската земи, та­ка че образите на Вазовите „Чичовци" или на Йовковите българи днес ми изглеждат като образи на светци. И което е още по-тъжно — съвсем малко са донкихотовците, които дръзват да се изправят срещу вятърните медници на огром­ната лъжа.

Положително в тържествените доклада на тридесетгодишнината на комунистическата власт у нас не ще намерят отражение данните на прокуратурата за нарастването на престъпността и в частност на кражбата. Ето още една значителна промяна. Ако човек вземе предвид делата срещу кражбите у нас, почти изключително за сметка на държава­та, ще се види, че никога, в цялата наша история, не се е крадяло повече. И това е само законно признатата кражба. Един народ, който винаги е бил пословичен с честността си, след тридесет години успешен социализъм е създал огромен процент крадци. Разбира се, краде се на дребно, краде се, за да се преживее, краде се, защото всички крадат и защото от всекиго е откраднато нещо. Така че краде се и за възмездие. Четвъртата промяна, която също няма да бъде упоме­ната при тържествата, е отрицателният прираст на българс­кото население. Един селски народ, който векове е имал дълбоки корени в земята, който е преживял жестоки исторически времена, но неотстъпно, упорито, непреклонно е размножавал корените си, сега внезапно се е отказал от бъдещето си. Никаква статистика, стъкмена с помощта на турското и циганското малцинство, не може да скрие жестокия факт за съхнещата жизненост на нашия народ. Народ, който не желае да има деца въпреки безспорните опити на партия и държава да го насърчи. Обясненията на този тъжен факт не са материалните несгоди, нито е липсата на чувство за отговорност, а огромното преобладаващо чувство за безсмислено бъдеще, това смазващо чувство,което е изпепелило вся­какви народни, обществени и лични идеали. И според това е най-голямата промяна в характера на народа ни. -

Оттук не сме далече до още една явна промяна — националното самочувствие. Трябва да кажа, че няма нищо по- тъжно от среща с български туристи в чужбина. Виждали ли сте как ходят от витрина на витрина, виждали ли сте потис­натите им лица, виждали ли сте боязливите погледи, когато говорят помежду си или с чужденци, виждали ли сте как се озъртат по пет пъти, преди да кажат нещо, което може би не е точно по каноните? Нямам предвид пътуващата бай-ганьовщйна на стояндаскаловци, която е сквернословие с името на България, нямам предвид криминалната наглост на разни търговски или дипломатически тарикати, а онези обикновени чисти български граждани, които угнетено съз­нават, че са вън от света.

Липсата на национално самочувствие особено се под­чертава от липсата на личности, на народни водачи. Когато турците са завладели България,първата им работа е била изтребването на водачите на народа. И въпреки поголовното изтребление петте века са ни оставили галерия от велики българи, от незабравими образи на големи личности. И след Освобождението България имаше своите личности, големи и по-малки, класическият български учител бе личност. Лич­ностите имаха своето обаяние, имаха своите последователи, създаваха се течения, имаше движение в духа на българския народ. Политици, писатели, учени, общественици. Спомнете си фигурата на един Пенчо Славейков или на професор Златаров. Днес България няма или почти няма никакви личнос­ти. Бихте ли ми казали кой от ръководителите в партията е личност? В най-добрия случай срещаме безличното лице на чиновника. Езерото от личностите е заменено с блатото на чиновниците. Какви духовни искри идват от хората на върха у нас или от академиците, или от разните чиновници-председатели на чиновническите съюзи — писатели, худож­ници или артисти? Нищо! Липсва жестът на личността, лип­сва красотата на позицията, липсва драмата на стълкнове­нието. При най-добро желание човек не може да види ма­щабите на мъничките личности у нас днес по-големи от един кафеджийски салон. Защото личностите нямат трибуна, за­щото им е отречено правото на съществуване, защото те трябва да вървят в крак като представителна рота. Днес раз­казите за личностите преди тридесет години звучат като ле­генди.

И логично стигаме до още една значителна промяна. Посредствеността. България наистина е царството на посредствеността, както я нарече един южноамерикански член, на Политбюро на комунистическа партия. Това е един мъ­ничък дребнобуржоазен свят, изграден върху посредствени отношения. Принципът на правене на нещата „пет за чети­ри" е особено валиден за човешките връзки. Би могло да се каже: „Живее се пет за четири". Принцип, който ражда мижитурщината, преклонението, угодничеството, защото наистина няма нравствени критерии. Един от елементите на посредствеността е свеждането на нещата до два цвята. Спектърът плаши посредствениците, както ги плашат противоречията. Когато говорим непрекъснато за сива литература и сиво изкуство, трябва да кажем, че сивият цвят, това е цветът на посредствеността. Прави всичко еднакво, униформе­но, да ти е мирна главата! Посредственост, която се изразя­ва в липса на инициативи, в липса на поемане на отговор­ност, в липса на рискове, в липса на движение. Истинският цвят на партията не е червеният, защото това е най—жизненият цвят в природата, а сивият — цветът на празното, яло­во небе — без слънце и без черни облаци.

И за да бъде завършена картината на един истински тридесетгодишен отчет, нека се спрем на още една жестока истина — края на идеалите. Може ли някой днес да каже, в името на какво съществува съвременна България? Може ли някой да каже, къде са идеалистите, мечтателите за по-кра­сив, по-достоен, по-смислен бъдещ живот? Само преди три­десет години България повече от всичко друго бе страна на идеалистите. Немалко от тях платиха за идеалите си. Във всяко село имаше будни глави: комунисти, социалисти, анар­хисти или просто мечтатели за друг свят. Какво има днес? Кьдe са те?

Днес няма идеалисти, защото няма идеали. Защото дру­гият свят се оказа жестока измама. Най-непоносимата и смазваща гавра, която времето изигра на идеалистите. Ка­то че върху всеки по-чувствителен дух у нас днес тегне съз­нанието на обреченост, което сковава или направо убива въз­можен идеал. Вместо борците идеалисти отпреди тридесет години ние имаме непоносимото стадо от борците кариерис­ти. Вместо чистата ненавист и борба за свобода, справедли­вост и прогрес ние имаме равнодушното примирение с фео­дални порядки, дълбоки неправди, корупция и лъжа. Преди тридесет години същите обществени недъзи биха предизви­кали идеалистична експлозия, може би спонтанна револю­ция. Днес те предизвикват било унили, било цинични усмив­ки.

Това са големите, бих казал, наистина историческите, промени в живота на българския народ, които няма да вля­зат в тържествения доклад по случай тридесетгодишнината на 9 септември.

Свободата е българско желание

Любен Каравелов

Както е потребен за земните животни въздухът, и за рибите – вода, така също за човека е потребна, най-напред от всичко – свобода. Без свобода човек не може да рече, че е човек, а половина човек; без свобода човек не може да бъде такъв, какъвто го е създала природата, следователно не може да бъде и щастлив. За човека, който има човеческа душа и сърце, е сто пъти по-леко и по-приятно да гладува и да мръзне и да бъде свободен, нежели да бъде султан и да робува. Само онзи може да каже, че е човек, който говори и мисли по своята воля; само онзи може да каже, че живее на света, който не търпи да види над себе си никакъв деспотизъм, никакъв бич. От свободата зависи почти всичко: без свобода няма ни живот, ни щастие – това е вярно като два и два четири. Но човеческото щастие зависи от просвещението, а просвещението – от материалното богатство. А материалното богатство? – от свободата.

Кажете ми, може ли човек да бъде щастлив, когато неговото имане се намира в ръцете на другиго, когато неговата жена и неговите дъщери всеки ден могат да бъдат увредени, обезчестени; и когато над неговия ум, над неговото лице висят топузи и топори, които му не дават ни да говори, ни да пише, ни да мисли както той иска, а по волята на неговите господари? Не е леко за човека да остави своето отечество, своето огнище, свойте роднини и приятели, гробовете на своите прадеди, но ние видим, че хиляди люде се преселяват ежегодно в Америка. И защо? – Да търсят лична и национална свобода.

Всичко, що е свято, мило и потребно на частен човек, то така също потребно и нужно и за цял народ. Само онзи народ може да живее и да напредва, който има свой исторически живот и своя вънкашна и вътрешна свобода, сир., който има своя господарствена независимост и своя умствена независимост. Всеки народ, който не съставлява отделно господарствено тяло, той всякаго се подвергава – даже и при най-либералното управление – на някакво си невидимо влияние на централизацията и на господствуващата националност и рядко не търпи от това влияние ущърб за своята народност. Всеки народ, който няма своя умствена независимост, свое домашно развитие, свои народни идеи, който не произвожда нищо самостоятелно и не върви по духа на времето, то тоя народ, рано или късно, трябва да се подчини на влиянието на тая националност, която е по-развита от него, а това подчинение го води към положително ослабление и падение. Ето за какво всеки народ трябва да има свое народно развитие, своя книжовност, свой живот, с една дума своя свобода. Там, дека няма народен самостоятелен живот, то тая народност не може да има блестяща бъдащност и трябва да се подчини на друга по-развита нация или да стои в неподвижно състояние.

[+/-] ...виж целия текст

Всеки знае, че народното благосъстояние зависи от народното просвещение, а колкото един народ е по-образован, толкова той е и по-щастлив. А може ли един народ да бъде просвещен, богат, щастлив и образован, когато на пътя му стоят такива люде, които не желаят неговото щастие и добро, защото това щастие и добро е пагубно за техните интереси? Могат ли турците да желаят българското възрождение, българското щастие и българското добро, когато българското възрождение е гроб за турската империя? Могат ли турците да се радват на нашето българско просвещение и напредък, когато тия твърде добре познават, че само слепите и необразованите народи се дават да се водят за носа? Ако българите да бяха образовани, то не щяха да търпят да ги газят такива цигани, каквито са турците; а да бъдат тия образовани, то по-напред трябва да бъдат свободни. Тия люде малко знаят турската администрация и турския народ, които мислят, че българите могат и под покровителството на султан Азиса да се просвещават и да напредуват: „От бръмбара мед не се добива.“ Свобода трябва на българския народ, и свобода пълна, свобода българска, а повече нищо!

От петнадесет години насам българският народ захвана да живее и да напредува, но нашето развитие върви тихо и шантаво, защото нашите ръце са везани, нашите идеи незрели, нашите главатари нямат още това свято чувство към своето отечество, каквото имат Мацини и Гарибалди към Италия. А кой е тука крив? – Пак нашето положение, пак турският ярем.

Да вземем за пример нашия черковен въпрос. Българският народ цели двадесет години се бори с гръцкото духовенство и иска да добие своя черковна йерархия или свой самостоятелен духовен живот, но и досега неговите желания и надежди остават си само желания и надежди, а турското правителство го храни само с едни проекти а ла Михайловски, от които на българите оголяха гърбовете и обосяха краката, а полза ни за две пари. А може ли да бъде другояче, когато самите наши главатари: единът бяга нагоре, другият бяга надолу; единът вика „стрижено“, другият вика „косено“? Нашите представители наместо да изпълняват свято и безгрешно своите обязаности, тия се карат за първенство; нашите архиереи наместо да покажат пример на своето стадо и да го научат как да защищава своите права, тия се карат кой да бъде български патриарх и сърдят се, че черковният въпрос се влече така дълго и тия получават само по 30,000 гроша, когато в своите епархии щяха да получават по 100 хиляди гроша; най-после Рилският манастир, това българско светило, тая българска надежда, тоя стълб за българската народност!… Рилският манастир!… Не знаеме и да вярваме ли? Рилският манастир праща помощ на константинополския патриарх? Рилските свети отци, които ние досега сме се научили да почитаме и уважаваме, пращат помощ на нашите врагове, на нашите народни убийци! Дават камъни на нашите кръвопийци, за да ни бият с тях! Както щете, а това не е ни християнско, ни народно, ни човеческо явление, и ние имаме право да помислим, че рилските свети отци или са полудели, или щат полудеят. Мислите ли вие, свети отци, че ако правите това съзнателно, то народът ще да ви прости тая ваша гнусност? – Не, такива неща се никога не прощават и ще дойде време, когато и вие ще преклоните коляно пред народната воля!

Не знаеме как други, но ние мислим, че за нашето българско добро черковният наш въпрос трябва да се остави настрана за някое време и да обърнем внимание на нашето политическо положение, да се постараем да изкореним главното зло, което ни стои на пътя, и тогази да се завземем да лечим по-малките раници, които имаме на нашето тяло твърде много. „Дорде е селото без кучето, хората всякога щат ходят без тояга“, а дорде имаме за господари полудиви и полулуди люде, дотогава всяка една народна наша работа ще върви куцо и сляпо.

Ние, българите, вече се възродихме нравствено: нашата книжовност, нашите училища, нашата журналистика стоят на по-висока степен от турските; нашият народ е способен за култура, за търговия и за цивилизация; ние сме пълни с млади сили, а нашите господари падат все повече и повече и скоро щат престанат и да живеят. Но ние трябва да се приготвим да захванем място и да се покажем пред света, че сме народ, който обещава много за бъдещите времена.

И така, свобода е българското желание, свобода е наша българска надежда, свобода е българската девиза, затова и ние на българската свобода посвещаваме и нашия вестник.

в. „Свобода“, 7 ноември 1869 г.

Трябва ли да съществува Румелия?

Захарий Стоянов*

Не! А защо не, ние ще да се помъчим да отговорим според силите си. Ние няма да казваме, както това правят мнозина, че като се присъедини Румелия на Княжеството, ще да бъдем в състояние да превземеме на втория ден Одрин, че алъш-веришът ще да хукне като пожар, че данък няма да се плаща вече и дру­ги още сладки мечтания, с които се задоволяват само дребнавите интереси, живущи днес за утре.

Преди всичко ние сме длъжни да кажеме, че тая нещастна страна, някогашната Тракия, със своето нищожно население и с грамадното си число чиновници се е преобърнала на едновремеш­на община в турско време; тя се управлява като чифлик, който се дава демирбаш за по пет години. Тъй като на тоя чифлик съществуванието не е известно, тъй като неговите управители, директори и пр. са уверени, че след изтичанието на тия пет го­дини не само че не ще могат да вземат втори път чифлика, но че ще да го изгубят съвършено, както казахме — то всеки се над­преваря кой повече да удря кьораво, да трупа богатство за черни и усилни дни, когато няма да име вече Румелия, когато в Плов­див ще да остане само една префектура и две съдилища. Второ пришествие ще да бъде тогава за всичка чиновническа сган, коя­то не е успяла още да си направи по няколко къщици, да си уре­ди чифличеца, да си подправи воденичката, да си донесе мобили от далечна Виена. Всички ония видни, симпатични и до­стойни директори, които получават по 40—50 лири на месеца: блажените членове на Постоянния комитет, които вземат по 250 лири на година за Бог да прости, защото освен моабет и писание­то антрефилета за своите вестници друго нищо не правят; и ця­ла войска разни други чиновници, които са си получавали редов­но заплатата в разстояние на седем години, ще да останат на сух камък, ще си посипят главите с пепел и ще отидат да плачат пред конака да се върне Румелия пак, да потрае още поне годинка две.

[+/-] ...виж целия текст

Че Румелия е чиновнически чифлик, че нейното съществувание е добро и полезно само за чиновниците, за това трябва да се е уверил всеки данъкоплащач. Ние не знаеме друга такава блажена страна по света, в това число и монархиите, гдето чиновничеството да е пуснало такива темелни корени, гдето и последният писец да играе с лири. Няма чиновник както в Пловдив, така и по областта, който да не е станал тежък базиргянин, който да не раздава на бедното население пари с убийствена лихва. Ние имаме подробим сведения от някои градове в областта, че коммшутукът и интересите на чиновниците вървят ръка подръка с разпоряженията на правителството. В някои затънтени градовце гдето чиновниците са живеели братски, като захванеш от началника до последния писец, данъците са се събирали тогава, когато населението е най-много оскудено за пари. В такъв слу­чай чиновникът се явява ангел-спасител със своите лири. Той отърва продаванието на кравата и на малачето, но в същото вре­ме той става господар на няколко семейства, които са длъжни да работят денонощно за изплащанието на тежкия фаиз.

Кой в Румелия владее днес най-добрите беевски и пашовски ливади, кории, воденици, чифлици, чалтици и пр.? — Чиновни­ците. Кой има по два и по три пашовски сараи? — Чиновни­ците. Кой получава лирата от 100 гроша, а я харчи по 140? — Чиновниците. Кой е направил да заскъпнат европейските стоки, а да се понизят до нищожна цена нашите? — Чиновниците. Кои хо­дят цяло лято по Хисарските бани и по дебелите сенки с файтони
с по три коня? — Чиновниците. На кого не вземат синовете, братята и роднините солдати, че им били дробовете половинка, че им били тънки вратовете и кожата мека? — На чиновниците. Кого избират за депутати, които уж държат страната на народа и които ся уж нещо като против чиновниците? — Пак чиновни­ци. На кои най-после са червеня вратовете, а децата дебели? —Пак на чиновниците. Кой не е плащал данък, откогато се е уч­редила Румелия? — Чиновниците и чорбаджиите. На кого служат вестниците, които се издават в Пловдив и които все за на­рода пишат? — Пак на чиновниците, защото ги пишат и изда­ват чиновници.

Блажени чиновници, свята Румелия! Нека живей на многая лета. А кой плаща яа тия чиновници, от джеба на кого излязват лирите, които те дават с фаиз? Кой си вдига на тавана ралото и си отваря дюгеня да ходи солдатин? — Ония, които се пекат по цял ден на слънцето, които затварят своя кепенк с по пет гроша на ден. Чудното и смешното е още и това, че тия чиновници никога не се признават да кажат, че те са бъдещи бегове и чорбаджии. Още повече, те викат най-много против съществуванието на Румелия' те са, които ще да направят съединението, когато това съединение е чума за тях, когато то ще да ги разбие на прах и на пепел.

Хората, които отделяла Тракия от Княжеството и я прекръстиха Румелия, едва ли им е минувало през главата, че те създават чиновническа държава или, по-добре, разделят населението на два класа: на западнали данъкоплащачи и на осигурени чиновници. Първите да поддържат вторите, едни да блаженствуват, а други да осиромашават от ден на ден. Хората, които създадоха Румелия, мислеха си, че тя ще се бунтува всеки месец, по при­чина че не ще й бъде възможно да съществува, та затова имен­но определиха турски гарнизони на Балкана, да пазят пътищата, които водят в Княжеството. Хитри дипломати бяха тия хора, но не можали да предвидят, че от Румелия ще се образува млечна чиновническа крава, че ще да се отхрани и отгои цял батальон чиновници, които ще да бъдат по-страшни и от турските бата­льони, които ще да бъдат яки диреци за дългоденствието на тая страна, които ще да пазят балканските проходи не с пушки и то­пове, но с лири и богатство; а турските гарнизони ще бъдат само плашило за заблуденото и угнетеното население. Щом някой си издигне гласа и отвори уста да извика „аман", то хората, които държат Румелия демирбаш, на часа казват: „Мълчи, че гарни­зоните чакат на Мустафа паша."

Право да си кажеме, но като нашата блажена Румелия няма друга такава страна под ясното небе, която да има толкова чи­новници, колкото й е войската. Ако един ден тия чиновници се наредят на ширинга и нападнат на войската ни, то тая послед­ната ще да избегне. И коя е Румелия? Не е ли тя съставена от два турски санджака: Филибешкия и Сливенския? Имаше ли тогава главен управител, който да получава султански айлък 3000 лири на година, други 1000 за представление, който да под­държа градина с хиляда лири на година, всичко 5000 лири, който да храни по цял бюлюк всякакви гълъби, който да има по цяла сюрия бюлбюли, колкото кокошки няма ни на един селски бок­лук? Имаше ли тогава шест директори, което ще рече, шест ве­зира, който да получават по 50 алтъна на месец само на една дъска, а други колко влязват от невиденото чет нямат? При все­киго от тия везири знаете ли колко души има още, на които заплатата е от 25 до 3 лири на месец? Който не вярва, нека заповяда една вечер на Хисаркапия, но да си вземе и четеля, защото инак с пръст само не може ги преброи. Когато единът им край, който върви напред, ще слязва на Джумаята и ще вика: „Скоро бира, Венети, че изгоряхме!", то другият им край ще бъде още в двора при същата Хисаркапия...

...

В кран на статията си „Трябва ли да съществува Румелия?" ние мислим, че не би било зле, ако се обърнеме да кажеме и две думи към просветена Европа, към седемте велики сили, кои­то са виновници на Румелия, които решават съдбата на много народи от нашата черга.
Едва ли е нужно да загатваме тука, че тая християнска Евро­па не е мислила и не се е ръководила от християнска любов и братство, когато е подписала нашето разделение. Нейните мо­нарси, нейните дипломати и държавници, щом си помръднат крака нанякъде, щом направят свиждание и други род любезно­сти, органите им тръбят на четири страни, че те са били въоду­шевени от чувствата на миролюбието, че те са си дали ръка и дума да съхранят всеобщия мир, да въдворят спокойствие и по­рядък. Но на дело, в чистата и груба действителност, се върши съвсем противното. Мир и спокойствие желаят великите сили особено на Балканския полуостров; а защо те търкалят така нехристиянски помежду ни ябълката на страстите, на крамолите и на постоянни борби за съществувание и за народни стремле­ния?

Как щеше да се съхрани и въдвори окончателно мирът на Балканския полуостров? Сега ли, когато България е разпокъсана на четири части, когато храбрите и мъчениците херцеговци и бошнаци са продадени на друг тиранин, уж просветен и културиран, но затова и десет пъти повече страшен, отколкото първият? Не е ли това просто инат, хищничество, подигравка с правата на народите? Не показва ли това, че просветената и християнската Европа се ръководи още от завоевателния варваризъм на различ­ните атиловци и чингизхановци? От какво тя се боеше, та отдели злощастна Тракия от нейните братя, тая Тракия, която е родила нашата гордост, която е дала хора, херои за общочовешката сво­бода, поети и литератори, която потърси своята свобода с чере­шови топове? Защо пъхнаха Румъния помежду ни? За прогрес и цивилизация ли? За мир и спокойствие ли? Не за това ли, да си извадим един други очите, да се скараме с добрите си съ­седи, побратимени исторически? А Херцеговина и Босна? Нима за австрийски шпиони, за шваби, за спекуланти евреи, за йезуит­ски наставници и фанатици маджари се биха нейните синове? И как подло, йезуитски грабнаха нещастниците на тия две обла­сти, уж да ги умиряват, да ги поучат на културен живот за къ­со време, като че хора, които се борят под знамето за свобода, да не бяха в състояние да умирят сами себе си! Право да си кажем, но Атила и Баязид са били много по-благородни, защото с храброст превзеха тия области, а не с безчестни средства, как­то това направи Европа.

И това все за в полза на мира? Така се говори на слово, а на дело се е имало пред вид съвсем безчестни цели. Нищо по-естествено, по-справедливо и човеческо нямаше от това, щото тия области да влезеха в състава на Черна гора или Сърбия. Тогава мирът ставаше вечен. Така не постъпи Европа. Тя увеличи гра­ниците на Черна гора с такива елементи, които бяха най-повече врагове. Същото направи и със Сърбия, като й даде да владее над ония местности, които бяха населени изключително с бълга­ри. Всеки разбира вече тук. че целта на някои европейски народи е да сеят раздор и несъгласие измежду беззащитните народи,
така щото да могат един ден да ги погълнат. Колкото и да се хвали тая Европа със своята хуманна култура, все не е излязла още от люлката на заблуждението, все следва да решава още съдбините на народитите с червен карандаш на картата, без да вземе пред вид народностите, които дълго време още ще да съществуват.

И ще да отиват ли напред тия европейски държави, които следват да похитяват още народите? Ще да бъде ли въдворен в тях прогресът, мирът и тишината? Ще да се задържат ли повече време на своята отживяла вече величина техните владетели? Нека отговаря на тия въпроси историята. В последно време Австрия печели още две славянски области, скоро ще да тури ръка и на Сърбия или по-добре ще да я втикне в нейното гърло кървожадният й крал Милан, простира се тя и към България, не на своя глава, но и със съгласието на своите събратя монарси. Мислиме, че не е нужда да обясняваме на австрийския монарх, че с глътванието на толкова народности негово императорско вели­чество не ще може да си поспива до късно. Разрушителните елементи, които го обезпокояват от време на време, ще да се уве­личат двойно и тройно; но не само в отношение на него, а за всеки негов събрат, който стъпя на чуждото пепелище.

Няма съмнение, че при разделението на нашето отечество Европа се е ръководила само от едно важно обстоятелство, а имен­но: да не би тоя некултурен народ, събран в едно цяло, покорен и признателен на Русия, не се съедини един ден с казаците, в дадения момент, и изпогори Европа. Донякъде право. Но Европа не е взела пред вид много важни обстоятелства, които правят безосновен нейния страх. Факт и събития неопровержими са, че ние теглим към Русия, слушаме я и се покоряваме толкова по­вече, колкото сме поробени, подчинени и неосвободени напълно. Нека някои от европейските дипломати посети трите Българин — Княжеството, Тракия и Македония, — и той ще да се увери в думите ни. Когато името на Русия и нейния цар е в Македония бог, в Тракия е свети Петър, а в Княжеството — просто импе­ратор. „А какво сте вие направили за в полза на свободата в разстояние на 5—6 години, та искате да образувате независимо княжество?" — ще да ни попита Европа може би. „Вие имате пълна свобода на словото, устно и печатно, а досега не сте го упражнили да не разсърдите един консул; вие сте стадо, защото, когато колят братята ви, отивате да питате същия консул: дали му е дошло времето, или да почакаме още? У вас, ако излезе един смъртен да си изкаже мнението, правят митинги, пишат се ултиматуми, люлей се цялото ви правителство!"

Действително, че в това отношение ние трябва да червим сурат; но се утешаваме, от друга страна, че това чувство на рабо­лепие не е наследствено, не е естествено у българите. Горните при­чини, които споменахме: нашето неосвободено още отечество, пла­чът на македонските ни братя, банкрутството на Тракия и пр., ни карат неволно да регистрираме, да забравяме своите права. Да се не бои Европа от нашата песен „Бой, бой, искаме бой!"
Нека тя подпише нашето народно обединение, та да ни оста­ви на мира. Ние притежаваме такива природни богатства, ние имаме реки, широки пасбища, небутани планини в замяна, но при това нямаме манчестерски работници, лионски фабрики, австрийски интереси; не се владее България от десетина души лордове. Прочее не ще да имаме нужда да безпокоим нещастните китай­ци, да подкупуваме афганския емир, да конкурираме на колониалната английска политика, да превземаме Цариград. Ние ще да бъ­дем ратници на прогреса и цивилизацията, ние ще да се развиваме у дома си, нещо, което сега е невъзможно, защото поддържаме две правителства, два пъти повече чиновници — непроизводител­ни сили, — защото сме пръснати, разбити на четири лагера, за­щото същата тая Европа ни е попречила.

Тук му е мястото да кажем няколко думи и в отношение на нашата господарка Турция. Тя се е убедила вече от всички повече, че Тракия не може да бъде нейна, че освен полза тя има и вреда от тая област. Не може да бъде тя нейна не че ние ще да я уплашим, не че ние ще да й противостоим, но пак зъбестите, нейните съюзници, които й подаряват коне, колесници и килими, ще да я притиснат един ден. Нейното владичество в Тракия служи само за зло, поддържа още страстите между раз­личните елементи. Че ние не говорим прости приказки, може да послужи за доказателство тоя факт, че от Румелия е станало по-голямо число изселвание на турците, отколкото в Княжест­вото. В Княжество България турските граждани при всичкото си хладнокръвие в избирателната борба пак провождат в камарата 10—15 депутати, когато в Румелия се явява само един, и той за хатър.

Прочее ние сме уверени, че когато се развеят нашите знамена за съединението ни с Княжество България, когато ние извикаме „Долу пашалъка!", когато посегнем да извършим едно свято дело с цел благородна и висока, в интереса на прогреса и на цивилизацията — то просветена Европа, която държи съдбините ни, ще да подпише нашия свещен акт. В името на човещината, в името на XIX век, за правилния успех на цивилизацията, ние я молим да стори това, дордето е време, докато не е ударил часът на анархията, толкова страшна и опасна за цяла Европа!...

*Захарий Стоянов пише статията си “Трябва ли да съществува Румелия?” в няколко последователни броя на в. “Борба” между 24 юни и 20 август 1885 г. Тук статията е публикувана със съкращения. “Борба” е издаван и редактиран самостоятелно от Стоянов и излиза непосредствено до Съединението, за което главно се е борил. В “Строители на съвременна България” Симеон Радев пише за “Борба”: “Няма пример, щото един вестник да е имал в България такъв бърз и триумфален успех като “Борба”. Тя подействува гръмотевично.”

Гърците опозориха нашата вяра

Драган Цанков*

Гърците опозориха непорочната наша вяра. Гърците обезчестиха народното наше име! Гърците се поругаха с народната наша в Цариград черква! Гръцкият патриарх, за да направи кефа на един фенерски гръцки поп, аргосва свещенослужители­те българи на българската наша черква.

Чухте ли и чувате ли, братя българи! Горка участ ни е постигнала! Сега вече ста­ва ясно за нас, че самовластието на гръцкото духовенство ни е накарало да изпием чашата на горестите и срама! Гръцкото духовенство, вижда се, че не знае на какво трябва да се надева от ожесточението на един народ, и той безсмислено се обхожда с нас? Подир това варварско и богохулско поведение на гръц­кия патриарх какво остава ние да сторим? Нищо друго, освен да се съберем и ние в черквите си и всенародно да аргосаме и ние гръцкия патриарх и гръцките владици и да прекъснем всяко сношение с тях, ако искаме нашата народност да не бъде тъй презирана и нашето вероизповедание ненарушимо.

По на­шето вероизповедание глава на църквата е Христос. Имаме още глава на църквата си, Христа Спасителя. Имаме си народ­ното духовенство; имаме си народните черкви и книги по езика ни под богохранимото управление султаново, каква нужда има­ме от гръцкия патриарх и гръцките владици? Едни са отстъ­пили от православието, другите християнски на източно веро­изповедание общини, които нямат патриарх и не се управляват от гърци и владици? Какво са използували православните тези фенерски спахии, на които свещената проповед е за пари, и пак за пари, и все за пари? Когато ние несъмнено вярваме в еван­гелието и апостолските уложения, то трябва да прекъснем всяко съобщение с тези симонисти, които не само наследяват апостолските уложения, но с делата си излизат вън от право­славието, че и вън от християнството даже.

[+/-] ...виж целия текст

Който също не признава себе си за българин, у когото ня­ма искрица съчувствие към народа, у когото религиозните чув­ства са толкова груби, щото да не оценява истинското благочестие, нека ги признава за владици, нека ги почита, нека им се кланя, нека ги обожава, нека им пари дава, той ще бъде недостоен за името, което носи, а всеки един българин, който желае потвърждение на православието, се отказва от тези богохулители. Всеки един българин, комуто се свиди народното му име и некабули такива унижения да го наричат пес и па­чавра. За българите няма нито добра среща на тези ругатели. . .

Нека още също, братя българи! Нека се надяваме, че това тежко изпитание не ще мине напразно; нека се надяваме, че правителството не ще остави верния български народ в туй печално и унизително състояние, в което се намираме сега.. .

В. „България", г. I, бр. 19, 18. VIII. 1859 г.

*Драган Киряков Цанков (1828-1911 г.) е български политик и публицист, почетен член на Българското книжовно дружество. Той е трети министър-председател на България, изпълнявал тази длъжност от 7 април до 10 декември 1880 г., и осми министър-председател на България от 19 септември 1883 г. до 11 юли 1884 г.

През 1876-1877 г., заедно с Марко Балабанов, е натоварен от Българската екзархия да пътува в Европа, за да информира общественото мнение за положението на българите след Априлското въстание.

След Освобождението Драган Цанков е един от водачите на Либералната партия в Учредителното събрание през 1879 г. Противопоставя се на Режима на пълномощията и е интерниран във Враца, което предизвиква шумен политически скандал.

От 1884 г. възглавява Прогресивно-либералната партия, проруска група, отделила се от Либералната партия. През 1886 г. емигрира в Русия и се завръща в България през 1895 г. след падането от власт на Стефан Стамболов. В началото на 20 век се оттегля от политическия живот.

Политическите отношения на Сръбското княжество с България

Георги Раковски

Многo пъти сме мислили да напишем за политическите отношения на Сръбското княжество с България в днешните времена, т.е. откак това княжество /по силата на Андриянополския договор от 1829/ доби своята днешна полунезависимост и живее и то политично в някакви си ограничени сношения със сузеренската власт и съседните му свободни народи. Но преважни причини са ни спирали досега от това ни намерение. Първата и главна причина е била, че описвайки самата истина и неискрените ходове на политиците на сърбите към българите, неизбежно би било да се появи едно голямо незадоволство и студенина в последните, като онеправдани и изложени на завладетелната хищост на първите. Сърбите направиха на дело вече много такива постъпки, както ще изложим.

Втората причина за нашето досегашно въздържания е била надеждата, че сърбите ще се поправят и ще превземат друг един ход в политиката си, както е праведно и полезно за два съседи народа, сродни по език и по вероизповедание, имащи един и същ неприятел, една и съща съдба за в бъдеще. Но, излъгани в нашата надежда, принуждаваме се днес като верни чеда на народа си да извадим на бял свят тая неприятелска постъпка и да обърнем вниманието на всичките верни синове на отечеството си върху този най-важен за нас предмет.

Нашето описание никак не ще бъде нападателно, но ще бъде като едно приятелско напомняне към нашите съседи братя сърби, дано би могли да ги наклоним да влязат в правия път на съседство и братство. Ние трябва да знаеме и всеки час да си напомняме, че раздорите и несъгласията в старите времена са докарали и нас, и тях в това жалостно днешно положение и че не може другояче да се поправим освен с общо едно съгласие и с братски искрен и любовен съюз. Истина, че на света има и едно начало, че всеки народ, който живее политично, трябва да гледа най-първо своята собствена полза, своето увеличение и своята слава да възвиши, ако и за сметка на другите - на основание правдата на по-силния и на завоевателя. Но Сръбското днешно княжество не е в това състояние относително към българите. То е обкръжено от толкова и такива противни обстоятелства за такъв един успех, щото такава една мисъл и предприятие не само са невъзможни работи за него, но ако си въобразява да ги следва, може да дойде до една жалостна пропаст.

[+/-] ...виж целия текст

Днешната западна европейска политика, както е всякому познато, тъй бодро и занимателно внимава за подобни движения на Възток, щото не щади ни злато, ни сребро, ни проливане на скъпоценния си кърви, да не би се някак си без нейната воля, а най-вече без нейната полза, и най-малката промяна да се случи по тия места. Векът на завладенията и увеличенията за малките и слабите народи вече е преминал и мислите за такива блестящи подвизи се вземат от европейските крепки и силни държави като детински играчки и като смешни мечтания!...

Има и едно друго начало, което, непонятно в самата му права граница от неопитни някои си разпалени глави, действува много в тях и докарва ги да попадат в най-смешни мечтания. А то е историческите права на всеки народа. Истина е, че всеки народ трябва свято да се държи от своите исторически права и да се старай с всичката си сила да ги добие и да достигне пак до тях, но става въпрос само за законните и неотменните свои истинни исторически права, а не на завладетелните права. От последните всеки трябва строго да се пази, защото тогава всичките народи, които някога са имали самобитност, имат да представят с необорими доказателства такива от завладения добити права, които са имали по няколко си векове и от които са се явно ползували. Самите и святите права за зависимите и полузависимите днес народи са да се ограничат в своята народност, т.е. на своят чист елемент. Затова и днешната европейска политика извади от няколко години насам това начало на бял свят, правото народностите, което, ако и да не се навсякъде искрено от нея подпомогнато, обаче се по нещо си добива. Пред общественото мнение в света владее вече всеобщото одобрение на необходимостта от тези права.

Имаме скорошни примери, че зависими народи, кои са искали да прескочат границите на историческите си права в самото си движение за освобождения от угнетителя си, не само са посрещнали големи препятствия, но били са побиени най-много от своите съседи, чиито народния права са искали да потъпчат. Такива бяха маджарите във въстанието о си против Австрия в 1848, които тутакси се видяха нападнати от всичките славяни по самата причина, че гордо поискаха да ги удавят под изключителното име маджари и Маджарско царство.

Народ, койтo е имал свое минало, който има своя писменост и своя народна книжнина, който е вече почувствувал своята мила народност и който е вече наумил да се бори един ден за своя независимост с толковечните и силните си завладетели, не дава никак си да се онеправди и погази от малки и слаби съседни народи. Такива примери се виждат доста в световната история, а най-нов е пред нас горенаведения маджарски бунт, където видяхме славяните съединени с австрийците, своите стари завладетели.

Има друго нещо, на което може нашите братя сърби да облагат своите надежди, че могат да изиграят същата игра в Турция днес, както изиграха пиемонтезите в Италия. Може би тия надежди да се подхранват от някои си умилни погледи на френските политици, които ги карат и да се впускат в толкова безплодни и опасни преплетки със сюзеренската власт. Но ние знаеме твърде добре тия умилни погледи на какви само основания им се метнаха от страна на Франция. Франция, а може би и Англия, показват, че искат да подпомогнат такова едно сръбско движение, но само тогава, когато видят и се уверят, че всичките тия славянски народи в Турско са напълно съгласни и съединени помежду, така че да може сръбското княжество да ги представлява пред света. Но Сърбия не е на направила нищо в тази посока, а с необмислените постъпки на своите политици и най-вече на мнимата си интелигенция е докарала такива големи незадоволства между най-важното и най-ближното му славянско племе, храбрите черногорци и ерцеговци, щото уравнението между двете династии е невъзможно, без да отстъпи една от тях своите права на другия.

Колкото за българите, ако и да нямат още политичен живот, тии обаче досега не са се дали, нито ще искат тъй безусловно да се представят от сърбите пред западните сили. Българите не са вече в онова състояние, както са били във време на първото движение на сърбите и гърците и в руските разновременни битки против турците, да тичат възторжено на бойното поле за кръста и за вярата само и защото боят е против общия неприятел, да жертвуват живот и имение и после не само своето отечество да не добият нищо, но също да бъдат презрени от своите братя и имената им даже да не найдат никакво си място в историята на тях народи, на които са с неизказана храброст помогнали за независимост. Този тъмен век за българите вече мина, тая мъгла на невежество и несвестност се вдигна.

Сърбите са мислили, а може би някои още си мислят, че българите са изгубили военния дух, чрез който тъй славно са се отличавали в миналото, и че сега тия не са друго освен един миролюбив земеделски народ, който от само себе си до никакъв успех и независимост не може да дойде. Това мнение е било общо в Сръбското княжество и оттам е било разпространено и между австрийските сърби. Също така и за духовното развитие на българския народа сърбите имат твърде криви или никакви почти понятия, нищо че са наши съседи братя по език и по вероизповедание. Това явно е дало повод на управляващите на Сръбското княжество да си намислят, че те, имащи полунезависим си политичен живот, могат да усвоят нашия миролюбив и земледелчески народ и да съставят едно велико Душаново царство. Тая велика идея се роди най-напред в незрелите глави на интелигенцията им и тя почна да се разпространява и между простия народ, който до него време не правеше разлика между българина и сърбина и в самите си песни и предания признаваше и проповядваше, че неговите братя българи са имали свое царство в Търново и свои последни царе Шишмана и Страшимира, че в Търново и в Охрида е била българска независима патриаршия и че техния първи просветител св. Сава в Търново се е ръкоположил, там е починал, там е посветен и в Сърбия пренесен.

Интелигенцията се впусна и още по-далеко, тя почна да пише някакви си исторически отломки и да съставя някакви си драми от старите времена с явни укорения и презрения против българите, което почна да възбужда в необразованите сърби една народна мерзост. Българското народно име почна да се взема с една отвратност и някаква си отмъстителна помисъл. Интелигенцията навлече и неопитното правителство да обърне вниманието си за разпространение на границите не по правия естествен ход към Босна и Ерцеговина, където живее негов чист сръбски елемент, но към Видин и София, сърцето на България!

Присвоените в последните времена няколко окръжия, от Българска Морава до Тимока, които още отчасти говорят чист български език, а отчасти примесен със сръбски, доказват явно нашата реч и то е живо доказателство за ходовете на сръбските несправедливи към нас политици. Видин се смята и мисли от нашите братя сърби за тяхно неизбежно за в бъдеще притежание! Много знаменити чиновници мислят и се надяват, че скоро ще видят сръбския байрак забит там и че ще завъртят сръбско коло по веселовидните му равнини! Но при всичко това, те не могат да откажат, че такъв един сияен подвиг без бракя бугари не може се извърши!

в. „Бъдъщност", Белград, края на лятото 1863 г. Правописът е осъвременен.

Срещу слепите и прости слуги на чужда воля и чужда страна

Георги Марков

Две противоположни желания са ме съпровождали през целия ми път, откакто преди шест години видях за последен път слънчевия гръб на Витоша, до тук, където сега прозорецът ми гледа в тиха лондонска улица. Едното е желанието да забравя всичко, което е било преди — и добро, и лошо. Да захвърля миналото като тежък и ненужен товар, да отсека твърдо и с един замах 40 години от живота си, за да започна от някакво ново начало. Не нова глава, а напълно нова книга, на нов език и с ново съдържание. Винаги ме е привличала идеята за пълното прераждане, което може би е присъщо или на много страдалите, или на много грешилите. Това желание ми казва: „Какъв смисъл имаше да напускаш България, ако ще продължаваш да живееш с това, което е останало зад гърба ти, ако ще заселваш бъдещето с призраците от миналото, ако волните ти и неволни сравнения превърнат настоящия ти живот в литургия за предишния? Ако ще се отдаваш на сантиментални преувеличения по отдавна-отдавна отминала красота, ако ще дириш оправдание на всичко сегашно и бъдещо в миналото?“ Това желание ми повтаря Гьотевата мисъл, че моята родина е там, където ми е най-добре, и ме тласка да се движа из нови страни, да срещам нови хора, да уча нов език, да се опитвам да мисля и живея по нов начин.

А другото желание е това на момчето от приказката за цар Траян с козите уши. Това е трудно удържимият, почти болезнен порив на човек да се изприкаже, да изговори докрай всичко, което годините са натрупали у него, да го излее навън, сякаш то го души, защото принудително е стояло вътре. Желание, което ми казва, че миналото е по-реално от настоящето, защото в него съм се родил и чрез него съм познал себе си, че то е неделима част от тялото и духа, че макар и в друг свят, аз все още непокътнато съм си там — край Витоша, И всичко там е по-живо, по-звучно, по-цветно от това, което е тук, около мен. Желание, което ми заповядва да не отстъпвам моята България на онези случайните хора, които случайно са се родили в нея, случайно живеят там и случайно ще си отидат, защото нито я познават, нито я обичат, нито ги е грижа за нея, защото са слепи и прости слуги на чужда воля и чужда страна. Желание, което ми повелява, че има смисъл да съм тук само ако продължавам да бъда там, че имам привилегията и задължението да разкажа за онзи живот — такъв, какъвто е. Това желание ми сочи умъртвената България, представена от безличието на официалните писания на режима и от отчайващата посредственост на тези, които говорят от нейно име. Както и фалшивата България, представена от неграмотността и пренебрежението на чуждите писания. Всеки път зад нарисуваната картина на безлично съществуване, на лишено от събития съвременно историческо живуркане, зад провинциалното спокойствие на гоголевска заддунайска съветска губерния съзнанието ми протестиращо вижда освен хлестаковци и градоначалници, хора и събития, въплътили по ярък, библейски начин характера на времето, несравнимо по-богати и по-многоцветни от ония, които чуждият господар е поставил на социалистическата витрина.

[+/-] ...виж целия текст

Това желание ме заклева да разкажа каквото знам, така както е било, за да знае светът, че България не е само красива курортна страна, износ на домати и грозде, суверенна република без никакъв суверенитет, народна демокрация без никаква демокрация, безличен обществен живот, скован от тежка полицейщина, безлично покорство, пропито от древната мъдрост „Срещу ръжен не се рита“, безлична литература и осакатено изкуство. България, за която аз искам да разкажа, е страна на нестихващо кипене, страна, където жестове и думи са много-измерими, където всичко е съпровождано от своето отрицание, където сила и слабост, любов и омраза, мъдрост и глупост, смелост и страх вървят заедно — отричайки и утвърждавайки се едно друго. Под привидно спокойната повърхност на българското море върви силно и постоянно течение от конфликти, които откликват на най-важните въпроси на нашето време и обхващат всичко — философия, политика, морал, религия. Когато аз неволно сравнявам живота на един обикновен западен гражданин с живота на един обикновен българин, струва ми се, че разликата е толкова голяма, че животът на първия може да се представи с проста детска рисунка, докато животът на българина днес е главозамайваща плетеница от символи, абстракции и натура. Ние сме подложени на въздействието на далеч повече фактори и сили, отколкото западният гражданин може да си въобрази. Ако западният гражданин се стреми да спечели колкото може повече, нашият главен инстинкт е да не загубим и това, което ни е останало.

Днес ние, българите, сме богатият пример за съществуване под похлупак, който не можем да повдигнем, и вече не вярваме, че някой друг може. Ние не вярваме нито в хартата на ООН, нито в международната дипломация и политика, нито в хуманните намерения, нито в сантименталните съчувствия. Ние сме примерът на съществуване без право на избор и понякога се учудваме, че и така може, че и така са съществува, въпреки съзнанието, че сме обречените човеци, чиито сенки са зазидани в стените на нашия затвор. Животът под похлупака няма хоризонтално измерение. Всичко е разположено по вертикална стълба с две посоки — нагоре и надолу. По тази стълба се разиграва безспирен карнавал на властта на човека над човека, върви манифестация от катерене, бутане, удряне и блъскане, на стремглаво изкачване и на насилствено слизане. По тази стълба се плетат заговори, водят се сражения, прегрупирват се сили, разпалват се амбиции и първични инстинкти и се гаси всеки пламък на благородство и достойнство. И неспирният лозунг, който милиони високоговорители крещят, е, че всеки се бори за щастието на другите. Всички думи, произнесени под похлупака, непрестанно менят съдържанието си. Лъжа и истина разменят своите стойности с честотата на променливия ток. Ние имаме държавници, които нямат държава, личности, които нямат лица, политици, които нямат политика, магазини, в които не се продава нищо, писатели, които не пишат, избори, в които няма избор, съд, който сам е осъден, кражби, които се наричат привилегии, и привилегии, които се наричат кражби, мачове, за които резултатът се знае, преди да са започнали, и престъпления, които са разкрити, преди да са извършени. Линията на нашето развитие е най-невероятният лабиринт. Ако днес вие сте герой, утре може да сте предател, вдругиден могат да ви обесят, а още по-вдругиден — да ви реабилитират и издигнат паметник. Всеки по стълбата може да върши всичко, което му дойде на ума, без никаква отговорност, но с едно-единствено оправдание — че го е сторил за партията. Под похлупака партията — това е най-реалното и същевременно най-имагинерно понятие. Реално, защото всеки усеща натиска и като силно увеличено атмосферно налягане. Имагинерно, защото никой не е видял лицето й. Затова днес ние сме много повече герои на Кафка, отколкото на дядо Вазов. Макиавели ни е толкова понятен, колкото и Ботев, а театърът на абсурда — това е всекидневният ни живот. Ако за всички хора по света Макбет, крал Лир и Ричард Трети са герои от театралната сцена, у нас, в България, те са гражданите, с които живеем и които взимат най-дейно участие в нашия живот. По софийските улици вие можете да срещнете другаря Калигула, следван на почетно разстояние от другарите Талейран и Фуше, а Остап Бендер наистина командува парада. Ние нямаме настояще, а само минало, което е ужасно, и бъдеще, което е прекрасно. Ако мнозина западни граждани прекарват живота си в продължително общение с кучета и котки, ние живеем в най-тесен контакт с хора, в пълна взаимозависимост, ние съществуваме чрез другите и другите съществуват чрез нас, всеки е срещу всеки и всеки е с всеки, защото така повелява законът на оцеляването. В тази невероятно тясна близост ние чувствуваме топлината на телата си, най-леките тръпки, най-недоловимите движения, свикнахме да четем по лицата си и можем да разговаряме с часове, без да кажем дума. А нашите часове са по-дълги от западните, защото съдържат едно огромно и постоянно очакване. Нашите нощи са по-богати, защото освен с мрак ни даряват и с безсъние. Ако западният гражданин познава множество нюанси на седемте цвята на дъгата, ние познаваме великолепно двата най-конфликтни цвята — черното и бялото — във всичките им преходи.

И затова, когато западните революционерчета крещят за коренна промяна на света, за бъдещ щастлив живот при социализма или комунизма, ние искаме да им кажем: „Елате при нас, под похлупака, елате и живейте вашия щастлив живот!“ Те не знаят съдържанието на думите, които бръщолевят, и се опияняват от инфантилните си фантазии. Ние знаем това съдържание. Платили сме най-висока цена, за да го научим. Ние сме видели как зад красивите лозунги на революцията вървят гладни за власт големи и малки акули, видели сме как първата линия на идеалистите неизбежно се подменя от банда безогледни властолюбци, алчни диктатори, агенти на чужда държава, които, веднъж докопали властта, създават най-потисническата полицейска държава и връщат духовното развитие на народа си поне с няколко века назад. Видели сме как изчезват личностите, как се унищожава човешката индивидуалност, как се корумпира духовен живот на цял народ, за да се сведе до безропотно стадо. Видели сме много от тези най-унижаващи човешкото достойнство манифестации, където нормални хора трябва да аплодират някакъв жалък нещастник, който се е самообявил за полубог и има маха снизходително от висините на своята полицейска недостъпност. Видели сме, че единствената цел в живота на тези другари е да държат със зъби и нокти властта, единствените им интереси са тези на собственото им грандоманско съществувание, единственото щастие, за което се борят, е тяхното собствено щастие и единствената служба, която имат, е да служат на чуждата държава — собственик на похлупака. Те си спомнят, че са българи, или пък забравят, че са българи според текущите нареждания на чуждото външно министерство, което ги е назначило. Те са толкова големи патриоти, че на няколко пъти, попаднали в хаос и безизходица, молят господарите си официално да присъединят България и да я превърнат в поредната губерния.

Но не само за тях искам да говоря. Те са едната страна на медала. Другата е тази, заради която трябва да се пише. Взирайки се назад, виждам време, претъпкано от образи и събития. Стотици лица на обикновени българи, с които ме срещна инженерската ми професия и дълговременният ми престой по болници и санаториуми. Стотици лица на писатели, актьори, режисьори, общественици, генерали, министри, висши партийни секретари — горният слой на обществото, където ме заведе писателската ми кариера. Бях облагодетелствуван от съдбата да срещна и да работя с богати и интересни личности, които въпреки разяждащата посредственост на режим и атмосфера успяваха да съхранят себе си. Присъствувах на силни явления, където грозотата на епохата се разсичаше от красиви жестове на отделни хора. Можах да наблюдавам вън от себе си и в себе си сложната двойственост на човешките ни отношения, които диалектиката на времето усложни още повече, като че ли ние сме преходното поколение, след което всичко ще се изясни и на земята ще настъпи или раят, или адът.

Пред мен са тъжните очи на бай Иван Матричаря, който казваше: „Когато те боли, започни да правиш нещо с ръцете си, опитай се да създаваш нещо — и ще ти мине.“ Още чувам алтовия глас на Юлия, която ми повтаря: „Това, че някой е подлец и отрепка, не е основание и ние да постъпваме така!“ Виждам лицата на студентите от бригадата при Мальовица, когато ме питаха: „Как съчетавате убежденията си с привилегиите, които ползувате?“ И сатиричното лице на Радой:

„Човек за човека е брат — разбрали бе, гад!“ И налудното изражение на бившия старши лейтенант Б., който плачеше пред мен: „Ти убивал ли си вързан човек? Какво знаеш ти!“ И Христо, който казваше, че единственият начин да се противопоставиш е като при всеки повод обявяваш публично позицията си… И срещата с момичетата-проститутки, събрани за морален разговор в Дирекцията на милицията: „Че то тялото, другарю, не е най-важното, нали?“… И среднощната „Шуми Марица“, пята за Вълко Червенков… И разтрепераният глас на бай Косьо Кисимов: „Защо не пишете за майка България, брей!“…

Преди да напусна България, трябваше да изгоря дневниците си, водени в продължение на 15 години, но много неща са останали в главата ми свежи и ясни, като че ли са се случили вчера. Подчинявайки се на второто си желание, аз ще се опитам да разкажа за всичко това, защото един ден някому може да е нужно моето свидетелствуване.

Из "Задочни репортажи за България"

За Любен Каравелов

Пейо Яворов

Няколко едри имена сред едно безименно множество ратници за свободата на шесть милиона роби - ето кое дава опредлена физиономия на българската история, презъ цялата трета четвър­тина отъ едвамъ изтеклото столетие. А между тия имена първо място трябва да заеме името на Любена Каравеловъ, който главатарствува тогавашната бъл­гарска революционна интелигенция и ръководи нейните борби, почти отъ начало, почти и докрай, съ трезвина и политическа далновидность — наистина удивителни за своето време.

Няколко крупни светила на едно огнено-кърваво небе въ робска нощь, адски бурна следъ ве­кове затишие, — ето кое приковава нашите погледи върху епохата преди сравнително ясното време, което настъпи за половината български народъ, заедно съ последната четвъртина отъ миналия векъ. А между тия светила, трябва да признаемъ, Любенъ Каравеловъ е слънце, което се възема на тогаваш­ния страшенъ български небосводъ, и осветява вратоломните пътища на епическия освободителенъ подемъ съ великолепна и незасенима отъ никакви облаци светлина.

Любенъ Каравеловъ е роденъ въ далечното за насъ време, когато хвърлениятъ отъ Отца Паисия лъч въ заспалото българско съзнание се бореше още съ мъгли, които, напластени презъ цели векове,изглеждаха каточе никога няма да се раздигнатъ. И той минува своето детинство и първи юношески години въ родна копривщенска среда, съ Хаджи Генчовски моралъ и дядо Любеновски понятия, споредъ които човекъ живее подъ небето за едната „честь" на сития коремъ и за угодното Богу раз­нообразие, което прави, като християнинъ, съ „безверника" турчинъ. Християнинъ, за когото светов­ната стълба има само две стъпала: едното — на селянинъ т. е. земледелецъ, скотовъдецъ или простакъ българинъ, и другото — на гражданинъ т. е. търговецъ, сарафинъ, или благороденъ г р ъ к . Съ твърде чести отклонения, като лют кеседжия въ планината, или пунгашъ по широки пътища...

[+/-] ...виж целия текст

Родителите на порасналия Любенъ, твърде състоятелни, поискватъ, естествено, да направятъ отъ него „човекъ между хората" и той изрежда въ една-две години най-различните митарства на възможната за роба сполука. Изпратенъ въ Пловдивъ, разсадникъ въ онова време на фино гръцко възпитание и образование, той чисти наргелето на киръ Яни, аристократа съ дълги каравани, и учи езикътъ на боговете — и на фанариотитъ — за да плюе съ отвращение върху всяко гръкоманство презъ цялъ животъ. Изпратенъ въ Одринъ, тогавашенъ центъръ на школуване по цветущия абаджийски занаятъ, той стои съ подвити нозе подъ ниската терзийска стряха, и троши въ безотчетна досада иглата между пръстите си. Изпратенъ въ Цариградъ, широко поле на търговска знатность и лесна сарафска печалба, той пъди, съ конска опашка въ ръка, мухите изъ някаква бакалска кантора и псува съдбата, въ парлива мъка богъ-знай по какво. Но при всички тия несгоди, крилете на младата и и буйна душа оставатъ здрави и непокътнати. И тия криле отнасятъ Любена въ Москва, същи Йерусалимъ за българските младежи, които успяваха да погледнатъ по-далеко отъ своите бащи.

Руското правителство, гонейки политически цели, оказваше най-голямо покровителство на южните славяни, които отиваха да дирят наука и щастие при братския народъ. Характерно е, че Любенъ отминува съ равнодушие отворените за него врата на московското военно училище и се хвърля въ шумотевицата на писателствуващето босячество. И то — само една година подиръ стъпването на руска земя; — за да послужи на своя народъ.

Копривщенскиятъ балканъ може би е навявалъ, съ хайдушката си пъсень, въ душата на Любена, като дете, смътни блянове за някакъвъ щирокъ размахъ по воля. Пловдивски, одрински и цари­градски блъсканици въ живота може би са открили на внимателния юноша всичкия ужасъ на робския български животъ, за да раздухатъ въ гърдите му огъня на една непосредствена болка за угнетения, на една непримирима омраза къмъ угнетителя. Освенъ това, трябва да отбележимъ и треската на духовно и политическо свестяване, която беше обзела народът ни тъкмо по това време. И утилитаристическата руска мисъль отъ шестдесетте години — мисълта на протестъ и горещъ позивъ къмъ борба въ името на доброто и правдата — насочва въжде­ленията и определя пътя на младия българинъ.

Презъ тия години Раковски групираше вече около себе си емиграцията, жадна за народна ра­бота. Но той беше съвсемъ далечъ отъ една категорично-революционна постановка въ принципите на своята деятелность. Хайдутството все си оставаше най-смелия протестъ на потиснатия срещу потисника. И утопичните мечти на дипломатическа основа, за лесно придобита свобода, все още мамеха робските надежди.

При тия обстоятелства Каравеловъ съзнава, че българската нива очаква само желязната воля и умелата ръка на добрия работникъ. И той се от­казва оть неколкогодишната си роля, да проси чрезъ перо руското обществено съчувствие, което, при тамошнитв условия, едва ли би помогнало съ нещо особно. Каравеловъ напуща Русия, за да се установи, следъ година-две скитане по сръбско и маджарско, въ Румъния, дето застава на чело на емиграцията. Тукъ вече неговата проповедь бива насочена да подготви робите за единъ въораженъ протестъ срещу владетеля и да предизвика, посръдствомъ страхътъ отъ общоевропейски заплитни, намесата на великите сили и разрешението на осво­бодителния въпросъ. И той създаде строго опре­делено българско революционно движение, като възпита цяла плеада идеални апостоли на българ­ската революция. Знайно е за всички, Ботевъ и Левски бъха Каравелови ученици.

Прочее, ний дължимъ на Каравелова може би най-хубавитъ страници въ новобългарската история. И като знаем, при какви условия, съ какви средства трябваше да работи тоя човъкъ, оставаме смаени предъ неговия титанически подвигъ. Но Каравеловъ имаше една свята цель: освобождението на българския народ; - единъ великъ идеалъ: възкресява­нето на българското племе.

Родната къща на Любен Каравелов в Копривщица

А къмъ борба за достигане своята цель, Каравеловь бъше вдъхновяванъ само отъ любовь спрямо народа, на чието дело служеше. Любов твърде реална, - една органическа свързаност съ хилядитъ и милиони човеци, която придава на общите интереси някаква съвсемъ лична топлота. И която няма нищо общо съ книжния, много пъти фалшивъ
дългь, защото, като страсть и благороденъ егоизъмъ, тя е самата човешка природа.

Къмъ усилие за осъществяване своя идеалъ, Каравеловъ беше вдъхновяванъ отъ амбицията на просветения човекъ, да изправи и своя народъ предъ олтаря на общочовешката култура. Амбиция твърде възвишена, — единъ светълъ национализъмъ, който осмисля и най-лудите жертви, направени въ негово име. И който няма нищо общо съ грубия шовинизъмъ на тълпите, защото, като пружина за надпреваряне и процъвтяване, той служи само на прогреса.

И тая Каравелова цель, и тая Каравелова идея — своята цель и велика идея — упражняваха строгь, понякога и жестокъ мораленъ контролъ върху всяко тогавашно, макаръ и най-невинно, българско дело и слово. Те играеха първостепенна, или по-
добре изключителна роля въ най-различните области на тогавашния български животъ. Те бяха, както е всякога при велики моменти въ живота на народите, съединително звено за всички български усилия.

Обаче Каравеловци слезоха отъ сцената, за­щото обстоятелствата измениха на тяхната предвидливость. Българското дело, безъ да изгуби своя революционенъ характеръ, като недовършено, поиска нови работници. Но тия последните се явиха като гробари на сватба.

И ако бъдехме кадърни да оценимъ Каравелова както трябва, въ неговото чувство и въ него­вата мисъль, — само тогава бихме усетили всичкия укоръ, който се таи за насъ въ неговото име. Но той почти не съществува въ нашия храмъ, понеже има нещастието да умре на мирно домашно легло. Както не би съществувалъ и Ботевъ безъ куршума на турския башибозукъ. И Левски, безъ въжето на Кючук-Саид паша.

Така преди две хиляди години на тълпата беше нужна една Голгота, — за да боготворимъ днесъ Исуса Назарянина. И ако се признае, че хри­стиянството е услужило на цивилизацията, Юда би ималъ право на дял от признателностьта ни къмъ великия учитель...

Минимализъм и максимализъм

Димитър Талев*

Една странна политическа ересь почва да си пробива пъть въ нашето обществено мнение; българската нация досега била понесла катастрофи поради максимализма на българската държавна политика. Българската държава винаги била искала отъ съседитъ си най-многото и поради туй била изгубила и най-малкото, което било постижимо. Днесъ и за напредъ България трябвало да не се лакоми за най-многото, а трябвало да се задоволи съ малкото, което е въ силите й да получи.

Че всяка държавна политика трябва да се стреми само къмъ възможното за постигане и да се старае да го придобие съ възможно най-малко жертви — това принадлежи къмъ азбуката на политическата дейностъ. Въ случая съ политиката на България, обаче, явно е, че не се касае до тази елементарна, политическа истина, а до нещо друго, по значително и принципиално по важно. Касае се изобщо до големите цели на българската държавна политика: да имаме ли предъ очи жизнените интереси на българската нация въ тяхната съвокупность, което се смята за максимализъмъ, или да жертвуваме частъ отъ тия жизнени интереси, за да спечелимъ приятелството или, по-точно, благоволението на едни отъ съседите, които би­ха се ползували отъ това наше самопожертвуване, кое­то пъкъ било минимализъм.

До самате цели на външна­та ни политика се касае, а не до средствата. Права и разумна би била политиката, която никога не изпуска предъ очи жизнените интереси на нацията и използува ония средства за задоволяването имъ, които са оправдани отъ вътрешните и външни условия.

[+/-] ...виж целия текст

Катастрофата отъ 1913 г. не се дължи на някакъвъ български максимализъмъ, а на това, че българската политика тогава съ договоръ бе възприела принципа на подялбата на Македония. Всички нещастия тогава отъ това дойдоха. Въ 1918 г. имаме нова катастрофа. Нима тя дойде заради туй, че България се застъпи за освобождението на своите поробени сънародници? Вярната политика отъ 1912 г., която би могла да предотврати катастрофата беше политиката не на дележъ, а на освобождение. Ако бяхме се съгласили за свободна и независима Македония — нямаше да съществува поводътъ за междусъюзническата война, щеше да се избегне катастрофата, а въ такъвъ случай и при голямата война положението щеше да бъде съвсемъ друго.

Няма нужда да бъдем ни¬то минималисти, нито максималисти, а трябва да си останемъ само добри българи, да ценимъ правата и силите си, да се боримъ за тях сплотено и съ всичкия жаръ, който създава вярата въ правдата и свободата. Няма нужда сами да хвърлиме върху си обвинения, които не са оправдани отъ фактите, нито да се отказваме отъ жизнени национални интереса, защото този отказъ не само не ще ни помогне, но ще се обърне въ факторъ за ново наше вътрешно и морално, и полити­ческо разслабване. Ние апели­раме къмъ апостолите на минимализма да се позамислятъ върху значението на своето политическо схващане, което всъщность е една политическа ересь, едно живо пораженство, една измяна къмъ нацията.

в. "Македония", 27.12.1933 г.

*Статията е с недоказано авторство на Талев!

Димитър Талев (1 септември 1898, Прилеп - 20 октомври 1966, София) е български писател, автор на тетралогията "Железният светилник", "Преспанските камбани", "Илинден" и "Гласовете ви чувам". Главен редактор през 1930-1931г. и директор през 1933-1934г. на в. "Македония", който се оформя постепенно като орган на дясното крило на македонското движение ВМРО (на Иван Михайлов). Сътрудник е през 1935г. и редактор в културния отдел 1938-1944 на в. "Зора". Изключен от Съюз на българските писатели (СБП) през 1944г. През октомври 1944г. е арестуван, без официално обвинение,без съд и присъда, с упреци за "прояви на великобългарски шовинизъм" е задържан в Софийския централен затвор (до края на март 1945г.). Изпратен е в "трудово-изправително селище" в Бобовдол (до края на август 1945). Отново е арестуван през октомври 1947, тежко болен е въдворен на работа в мина Перник, рудник "Куциан" (до февруари 1948); оцелява с усилията на сълагерници. Семейството му е изселено през годините 1948-1952 от София в Луковит, където в условията на обществена изолация Талев доработва романа "Железният светилник", създава "Преспанските камбани" и "Илинден". Впоследствие е освободен и се посвещава се на свободна писателска практика, а романите му макар и със закъснение биват издадени.

Това, което синца желаяхме

Стефан Стамболов

Това, което синца желаяхме и с нетърпение чакахме, вече стана. Войната са захвана и навярно с нейния край ще са свърши със съвършенното освобождение на южните славяне. Като са намираме в това радостно за нас време, нека спомниме с добро чувство памятта на сичките тия поборници и мъченици, които чрез своите неимоверни усилия и жертви докараха работите до тая точка. Чест и слава на херцеговинските юнаци, които първи дигнаха знамето на южнославянската свобода против полумесеца! Чест и слава на бошнашките и българските юнаци и мъченици, които последваха примера на своите храбри съседи! Чест и слава на храбрите черногорци и решителните сърби, които подадоха своята по-силна помощ на своите страждующи братя! И най-сетне, чест и слава на велика Россия, която днес иде да разбие оковите на своите по кръв и вяра братя и да им възвърне свободата, от която те бяха лишени в продължението на цели пет века.

„Ако има нещо, което би желал да види през живота си секи човек, то е да присъствува при възражданието на народите или при сътворението на света", е казал един даровит писател. Ето днес ние сме в това време, когато измъчения и многостра­далния Исток са възражда, като са избавва от трижклетото варварско турско иго. С радост и сър­дечен трепет ще говорят за сегашните времена на­шите бъдещи поколения и най-отбраните и даровити наши потомци ще съжеляват, че не са биле живяле и те в това време, когато техния народ са е възраждал и разбивал оковите си, за да могат и те да принесат на жертвенника на неговата свобода живота си, имота си, дарованията си.

Братя! Днес е времето да пожертвуваме сич­ко за добиванието на своята свобода, на своите чо­вешки права. Нека секи българин принесе днес на народния олтар сичко, което има и което може. По-добро и по-сггодно време, за да бъде някой полезен народу си, нито е било, нито ще бъде. Днес е времето, когато ние трябва да докажиме пред света, че знаеме да се биеме и умираме за своята свобода. Да са събереме под нашето окървавено, но славно знаме, да си спомниме за своята минала слава и сила, да спомниме за своите храбри прадеди; да спомниме за сичкшпе наши петвековни мъки, страдания и уни­жения, да спомниме за сичката невинно пролята мъ­ченическа българска кръв и като си подадеме един друг братска ръка, с вяра в своята свобода и добро бъдеще, да са впусниме като лъвове сред неравния бой!

[+/-] ...виж целия текст

Да са не облягаме само на чуждите гърбове! Россия иде нам на помощ, тя ни подава своята сил­на ръка, за да на извади от ямата, в която до сега сме стояле. При нейния гръмогласен зов цял българ­ски народ е длъжен да възстане и да възкръсне от своето робство както Лазар от гроба при гласа на своя Спасител.

В такива тържественни минути като сегаш­ните във всеки народ сичките партии и партийки са се съединиле в едно неразделимо цяло, без да гледат на своите разни взглядове и убеждения. Това сме длъжни да направиме и ние! Отечеството ни са въз­ражда! Нека секи българин, каквито и да са негови­те мисли и убеждения, каквото и да е неговото общстeствено положение и състояние, са притече на помощ на своя възкръсающ из робство народ. Ние не трябва да заборавяме, че тия, които не пожертву­ват сичко, що имат, за своята свобода, не са дос­тойни за нея. Подарената свобода никому и никога но е принесла някоя същественна полза. Свободата си не купува и испросва, тя трябва да се придобие с труд, мъки и жертви, да се искупи с кръв и огън! Това тряба да помни секи от нас.

Многоожидаемите руски войски са вече на Ду­нава. Те след малко ще навлязат в отечеството ни. Ние сме уверени, че нашия народ-мъченик ще ги пое-рещне така, както посреща майка многоожидаемия си син, който са връща от чужбина. Но дорде пре­минат русите Дунава, много от нашите беззащит­ни братя могат да станат жертва на безобразна-та турска варварщина и на дивия азиятски фана­тизъм. В околностите на Мачин турците и черке-зете хванаха вече да горят българските села и да колят нашите братя и сестри. Това става покрай Дунава и пред лицето на многобройната руска ар­мия, а що става в тая минута във вътрешността на България, един Бог знае. Дивите и славни фана­тици са способни на сякакви най-безобразни и чудо­вищни зверства и насилия; а вече е доказано, че тур­ците са такива. Много хиляди невинни и беззащит­ни българе може да паднат под турския нож, дорде навлязат руските войски в отечеството ни. Но то­ва ще бъде толкова по-зле за нашите тиране: не са­мо че те сичките ще бъдат избити и уничтожени, но и праха им ще бъде развяван по вятъра, ако те са осмелят да повторят миналогодишните майски зверства и ужаси!

Братя! Днес секи честен и свобо­долюбив българин е длъжен да облегчава и улеснява с сичкипе нему възможни и достъпни средства русските войски; секи здрав и пъргав юнак е длъжен да влезе в редовете на войните, които ще са бият за нашата свобода. Ето ние първи, като са разпрощаваме с своите читатели, захвърляме на една страна перото си и пак се залавяме, както сме правели и други път, за ножа си, за да са биеме срещу нашите безумни и развратни тиране. Много от нас ще пад­нат в сегашната священна борба. Но това никого не тряба да плаши; защото няма по-добра смърт от тая за свободата на народа си. Който от нас умре, ще стане мъченик за нашата свобода, а който остане жив, ще живее честит и добар живот пос­ред нашето прекрасно и свободно отечество.

Братя! Да са събереме синца под знамената на орела и лева и с вяра в нашата свобода и нашето добро бъдеще да са впуснеме в кървавия бой! Нап­ред! Победата ще бъде ваша, защото правдата е с нас. Да живее свободна България! Да живее велика и славна Россия, нашата освободителка. Да живее ця­лото славянство!

22 априлия 1877

в. „Нова България", брой 75, 22.IV.1877 г. Запазен е оригиналният правопис.

Отзиви за патриотите

Има един вид человечета, които ежедневно изпращат запечатани пликове в ул. "Алабинска" 6, които би продали и сянката си за една сребърна табакери, които където идат оставят съвестта си ведно с бастуна си зад вратата: тези хора си мислят, че безчестието е като една съдрана дреха, през която се виждат голите меса: — ще се позакър­пят, и ето ги честни! За тях, да бъде човек презрян от все­киго, то е като да си окаля панталоните: поотупай ги побръскай ги с четката, и нито диря остава от калта!

Като публични дейци и българи, тези хора са за оплак­ване и презиране. Като частни човеци те са един феномен. Но феномен, който костува на отечеството ни няколко стотин хиляди франка в година.


Тези хора са фатално родени, за да се вардалят в калта.Да срещнат те нощно време в някое тъмно кьоше съ­вестта, те биха я изнасилили и биха я нарекли нихилистка.

Тези същества — сбирщина от всичко слепопрогледнало, съчетание на всяка хрома благодетел, на всяка куца нрав­ственост, на всяка безока способност, съвокупление на всичко, което се е бояло до вчера от съдилищата, цял ор­ляк от всевъзможни кондотиери и лакеи, цяла тълпа, цяла конфедерация от лихи и речисти тунеядци, изкусни в диалектиката и много по-изкусни в лъжата, - тези хора днес дават уроци от патриотизъм и примери от способност!

Уви! Колко таквиз способни патриоти сме виждали ние - способни преди всичко да крият месторождението си, подвигите си, името на фамилията си! Като публични дейци и като българи, ний казахме, че те са за оплакване и презиране. Да, догдето мълчат.

Но щом те си позволяват да говорят за идея и за стрем­ления, ний не можем да противоустоим на желанието да ги хванем за ушите и да им речем: лъжете! Да, онзи тамо младолик дъртляк например, който ще обогати двайсет сираци ако им дадеше едната четвърт от парите, които иждивява за миризми и копринени чо­рапи, лъже когато говори за общо добро и народно съжи­вяване!

Онези тамо очила например толкоз искат да знаят за бъдещето на България, колкото една риба иска да знай за една круша!

Този тука парфюмиран и пудросан негодяй, ко­гато говори за морал, за напредък, за идеал, за благо­състояние, за свобода, за социален порядък, за мир и любов, чува се един колосален мъртвешки смях в гроби­щата!

Вземете убежденията на тия хора, счукайте ги в един хаван, разбъркайте ги добре и ще излезе от тази препарация една безцветна, безвкусна и безвонна миризма, на която и най-изкусните химици ще се чудят какво наиме­нование да дадат. Зло за да направи, всякой от тях има очи навсякъде: дясното му око гледа наляво, лявото му око гледа на­дясно, а пак и с двете гледа отзаде си и отпреде си. Мефи-стофел има наследници, види се, на десния бряг на Ду­нава!

Колкото за способността, истинската, благотворната, деятелната способност, тя е вечният desideratum на тия хора. Между тях само трябва да търси своя герой онзи, който би се заловил да съчини една физиология на умстве­ната немощ.