Pro Macedonia!

Стоян Михайловски

Някога М. Низар се провикна: има два морала! Днес може да се каже, че има две социални концепции, два политически принципа.

Да, ние хубаво затваряме очи пред тьгите на нашата епоха, но налице са два принципа- светлината и сянката, свободата и абсолютизмът. Трябва да се вземе решение трябва да се изпита съзнанието, да се избере. Лишените от наследство, потиснатите са тук - те ни питат и искат отговор. Трябва да побързаме и трябва да ускорим края. Лишените от наследство и потиснатите няма да чакат вечно.

От едната страна са Свободата, Равенството и Братството в социалния ред, Правото в неговата нематериална същност прокламирано от всички, а не само от онези, които служейки му могат да донесат злато за една каста, злопаметност за една партия или секта, амбиции на една династия. От друга­та страна: са духът на реакцията, миналото с неговото насилие; невежеството с неговото суеверие и терор; силата с нейната бруталност.

По кой път ще тръгнем ние? Ще изберем ли сред многообразието, начин да живеем щастливо чрез цивилизация, независимост, работа и чест?

Ще пречупим ли завинаги предразсъдъците, гордостта, робството, ще изтри­ем ли срама, като издигнем, въз основа на правото, новата социална постройка?

Или ще продължим да обожествяваме силата, да идеализираме душев­ната низост - тази низост, която издигна в добродетел предаността към строя?

[+/-] ...виж целия текст

Македонци, мои приятели, ето големият въпрос, който е поставен пред нас да го разрешим. Опитът ни подсказа, че няма щастие без прогрес. Опитът ни подсказа, че няма прогрес без свобода.

Животът е действие, битка, мисъл, реализация, свободно движение.Деспотизмът е стагнация, тъпчене на място, скоростно задушаване. Со­циалните и политическите закони трябва да се създават, за да защитават слабостта срещу силата, простотата срещу лукавството, честността срещу мошеничеството. Законът, произтичащ от обществената съвест има за цел да осъществи социалния ред.

И така, само свободните народи имат закони, робите се управляват чрез
благоволението на техните господари.

Закон в Македония е волята на падишаха. Sic volo, sic jubeo! (лат. Така искам,
така заповядвам!)Ислямизъм и правосъдие са немислими.

Падишахът и неговите съветници винаги отсъждат в полза на системата, която подчинява напълно човешкия дух и унищожава националната съвест. Точно поради това, интересите на турските управници винаги са били противоположни на интересите на управляваните християни.

Монархията в Турция е собственик на хората и предметния свят. Онова, което се изисква от всички и всеки е пасивното подчинение. Пасивното под­чинение включва злоупотребата на силния и подлостта на слабия. Чрез па­сивното подчинение се обезличава човешкият живот, идеите се размиват, унижават се едновременно и онези, които командват и онези, които се подчи­няват, изпълняващите и понасящите.

Regis voluntas suprema lex esto! (лат. Волята на царете е върховен закон!) Арогантни при просперитет, раболепни в немилост. Надменни с низше-стоящите, сервилни с висшестоящите, такива са пашите и високите сановници в Отоманската империя.
Сервилност навсякъде, сервилност винаги.

Турция е земята на превитите гръбнаци и на опитомените души. Турски­ят деспотизъм е така корумпиращ, че унищожава чувството за незаконност при този, който го понася, и при онзи, който го упражнява.

Отвратителна и презряна турската монархия е социален договор, вали­ден само при създаването му. И къде сега е дългът? Какво да се прави?

Животът е движението напред, интелигентният ход към нови хоризонти. Да живееш означава да се усъвършенстваш. Да живееш, това е да вярваш в моралното и материално добро. Как да се живее в Турция? Никое материално благо не може да компенсира загубата на свободата. Къде тогава е новият дълг?

Как да се излезе от един отвратителен законов ред без съгласие на онези, в които този ред е въплътен и които са историческите представители? Чрез революцията! Революцията е прогрес. Човечеството върви от въстание към въстание.

Да прогресираш означава да променяш, да трансформираш, да отхвърляш оно­ва, което е било добро вчера, но днес вече е употребено, неудобно, несъвършено. Законността е нещо относително.

Законодателните власти са узурпирали от старото законово състояние. Монархията сама по себе си е узурпация на феодализма. Едно ново право може да се роди само върху гроба на мъртвото право. Абсолютен принцип е, че един народ не бива да загине от ръката на институциите, които са натоварени със задачата да го запазят.

Силата - това е сигурно - е помощничка на правдата, тя е необходим инструмент за човешките неща, едно уредено общество не би могло да мине без нея. Всъщност, докато правото е потъпкано от насилието на законните власти, по какъв друг начин би могло да бъде възстановено, освен чрез сила?

В Америка, Англия, Франция, Холандия вече ни дадоха пример.
В тези случаи силата се нарича Революция!

Но силата може да се приеме единствено като начин за съпротива срещу потисничеството, а не като средство за потисничество!

Така хората които отхвърлят идеята за революция, онези, които възхва­ляват по време на криза, политиката на скръстени ръце ние питаме:

- Нима свободата е добра само когато нищо не може да се направи за нея?
О, да, добър суверен, това е свободата, върховното щастие е правдата.
Народът го разбира добре.

От Охрид до Солун вече се вижда, че правото е сила и че една нация, решена да жертва всичко за своята независимост е непобедима.

Уморени от страдание, раите са навестявани често от мечтата за избавле­ние - те вече са способни да се ориентират към източника на свещената прав­да - изчезването на османлийското управление.Но те трябва да бъдат водени.

Трябва високо да се прокламира тази истина: че злоупотребата и произ­волът трябва да изчезнат, че всички македонци, да всички, абсолютно всич­ки, имат правото да седнат на щастливата трапеза на свободата!

Това, което ние искаме в Македония, а ние го искаме силно, енергично, това е управление на народа за народа.Тогава, борци, напред. Напред за истинската битка рrо Масеdonia!

Нищо не може да се очаква от добрага воля на правителствата и отунизителната филантропия, от двуличната доброта на онези, които се наричат пастири на народите.
Да кажем на народа, че съзнанието за собствените му сили вече се събужда' Под грохота на неговите искания загнилата цитадела на стария свят се раз­клаща и накрая ще рухне!
Напред, напред. Прогресът се свежда до това да се осмелиш да поис­каш, да искаш въпреки всичко.

Без борба няма социална правда.

В тази каторга на съзнанието, каквато е Отоманската империя, пред сул­тана, който казва: „само аз имам право", революцията ще заяви: вие сте отрицанието на всичко справедливо, вървете си! И червеният звяр ще изчезне.

Да, повтарям го, не става дума само за оплюване на режима на пашите палачи.
Това не е достатъчно. Трябва да се отървем от тези палачи.

Трябва да атакуваме, ония принципи, представяни от управниците, сре­щу които ние се борим. Как да се промени тиранинът? Турският режим не тодлежи на промяна, това е власт без контрол, а от авторитет без контрол произтича неограничаваният произвол, насилието без спирачки. Абдул Хамид или някой друг - това е все едно.

Няма смисъл да се разруши злото, ако в същото време не се разрушат и причините, които го пораждат!

St. Mihailowski, Pro Macedonia, Sophia, 1901, p.8 292

Две годишнини

Антон Страшимиров

Изминаха като сън, като кървав сън — двадесет години!. . .Седя сам в стаята си — не е толкоз потребна сега къщата ми: отворена е вече всяка македонска врата. . .И мисля за времето, когато не мислехме за годишнини. . .

— Битолският владика се опрял: не искал да утвърди списъка за учителския персонал в Битолско. . . Сам дядо Йосиф преклонил глава пред организацията, а тоя още се опирал!
Комитета веднага решил — и му съобщил: ще бъде убит!

Но Даме пресметнал нещо и — ето, Гоце ми казва — получили писмо от Битоля — питали представителството: бива ли?. . .

Българските владици в Македония бяха стълбове на общона­родната черковна организация, която застъпваше чувствуванията, разбиранията, въжделенията на четирите милиона организирани в своя държава българи в Тракия и Мизия. Биваше ли, прочие, да се посегне на кой да е от тези представители в Македония? Мъченическата смърт на едногото от тях нямаше ли да възбуди ге­ройска ревност у десетки други?

[+/-] ...виж целия текст

Всъщност нямаше съмнение, че битолчани имат работа с един своеглавец, комуто не можеше да съчувствува никой - никой в цялото племе. Но в организацията отдавна вече въпроса за погубването на кой да е човек беше сведен под принцип, а не към мест­ни преценки и обстоятелства.Биваше ли — и можеше ли да се посегне не на кого да е, а
на един владика само за това, че не потръгвал с революционната организация? Гоце се вълнуваше: щом битолчани са решили, те трябва и дълбоко да са обмислили. . .

Бяхме в малката градска градина преди обед, крачехме в страничните алеи и помня - разделихме се следобед, с капнали нозе...като да бяхме зимали целия път до Битоля и назад! Обаче - разрешихме мъчителния въпрос: каквито и да са об­стоятелствата, битолчани нямат право — и не бива — да убият владиката си!

Защото каква разлика можеше да има за македонската ре­волюционна организация между кой да е от владиците — българ­ски гръцки, влашки? Те се изпращат — и се плащат — от други държави. И търсят те да се опрат върху изповедната съвест на македонското население. А нима текнуваше някому в организа­цията да посегне на гръцки владика за това, че не се приемаха наши учители в- гръцките села ? Наистина българските пасоми
в Македония издигаха революционната организация и, значи, българският владика не биваше да е против своите пасоми. Но тък­мо затова той не заслужаваше да бъде убит: нека българските черковни общини откажат да се подчинят на неговите своеволия!

Ще се почне борба — да, но какво от това? Едно население, което се опълчва на борба срещу султана, без да посегне на валии и мютесарифи, защо ще трябва да посегне на владиката си само за това, че е доведено да поведе борба и с него? И накъде би извело
всичко туй: днес ще се посегне на владиката, утре — на екзарха,а други ден — може би, и на княза в София?!

Лицето на Гоце сияеше. Той съзнаваше, че в психологията на революционера — вред и винаги — има много анархистично: отрекъл се от блага за себе, той лесно отрича чуждите; решил се на смърт, лесно другите убива. А тъкмо тази психология е най-опасна за всяка трайност, дисциплина и целесъобразност в една масова организация.. .
Сияеше Гоце! И когато решението узря в душата му, мощният човек въздъхна.
— Ще имаме едно убийство по-малко! — каза благоговейно той. . .

Кивотът на Гоце Делчев

Той — който беше измолил от Кирил а Христова да напише «Ода на камата» («Нашите хора не знаят да убиват!» — викаше); той — който беше извършил първата терористическа акция в Македония (в Щип)!

Не, горещата кръв на най-горещия от апостолите бликаше из голяма, голяма душа на болно изстрадан народ, който жаждаше — и жажда — добро и правда, само добро и правда!

... Почнаха после траурните годишнини - настъпи кървавата лъжа на хуриета - и ние с Пере Тошев се видяхме в Солун сътрудници на «Конституционна заря».

Изненадата беше голяма: Пере Тошев в акция, Пере Тошев идеолог на санданистите. Eдна заран заварих Пере огорчен, почти съкрушен: турците уби­ли брата му в Прилеп, мислейки навярно, че убиват самия него.

Помълчахме. И почнахме пак да пишем възторзи за. . . за конституционна Турция. . .
Струва ми се, никога съвестта на Македония не беше тъй жива пред мен, както в тоя час. . . Пише Пере тих сянката на току-що убития му брат витае над нас, но това само го въодушевлява: челото му под прошарените коси е чисто и свет­ло. . . като някога, в ученическите години, когато той е спасил и учителите си, и цялата гимназия пак тук, в тоя Солун. . .

Млад учител от България е донесъл христоматия с революционни пес­ни (отдавна, в началото на 80 година). Турски афиета издебвах христоматията в един ученик. Момчето било несериозно — ще из­даде учителя! И цялото преподавателско тяло ще бъде арестувано, а гимназията — затворена. Директорът успява обаче да съобщи на арестувания ученик да каже, че христоматията е взел от другаря си Пере Тошев. Нищо повече! Пере е арестуван, измъкван, отвлечен чак в Цариград. Но момчето е било и тогава това, което беше и «стареца» после. . . Не, перетошевци не се създават: те се раждат!

Знаеха всички — и вглъбените, и възторжените: Пере недолюбваше писани устави и програми, макар да ги търпеше — за дру­гите; в конгресите мълчеше или съвсем не участвуваше; отбяг­ваше да съди и да осъжда (даже за Глигора — първия сръбски нелегален агент в Македония, — даже за него Пере не допусна убийство!).

И никому не текнуваше да обвини Перета в «недеятелност» или в «апатия», или в «нерешителност». (Пере и нерешителност! Току-що се избавил, като гимназист, от турските зандани, той бърза — 1885 г. — доброволец в Сливница. И се връща в Македония със златен войнишки кръст за храброст!)

Всички чувствуваха странното обаяние на тоя сприхав, твър­де сприхав и пак — мълчалив, винаги мълчалив, с тънка усмив­ка на устни — човек. Никой не се съмняваше, че Пере всеки час може кротко да слезе от планините и още по-кротко да се изправи под дигнатата за него бесилка. Не, тихата готовност на акция е една върховна активност, присъща само на велика съвест...

Тогава в редакцията на «Конституционна заря», когато над нас витаеше сянката на току-що убития брат на Перета, аз казах огорчен:
- Това е, Пере: ще ви избиват един по един, докато ви прого­нят пак в планините.
Пере отговори, без да вдигне глава:
— А бре, ние сакаме конституция, ние, а не те. Ето, дадоха ни я сега: как ке откажем! И малко ли е това —- да убедим и гър­ци, и власи, и албанци, и нас си, па и самите них — кучинята турци, майката! да убедим и самите них бре, че ние сакаме само ред и свобода — ред и свобода — и нищо повече! Помълчах и смънках:
— Скъпо ще ни костува — ето, избиват ви.
Сега Пере вдигна глава:
— Избиват! А в планините не ни избиват ли? Добиват!. . .
Беки за нази си сакаме свободата? Трай, ке я имаш — хе-хе! На­шето дело беше да приучим роба да мрие за свобода. А то се из­върши: терористи са веке и децата ни. Сега — нека ни убиват кучинята! Свободата ке изгрей бре, и без нас ке изгрей!

«Свободата й без нас ке изгрей, защото я сака цял народ — те­рористи са веке и децата! Сака я мало-голямо, както се сака во­да, хляб. . . А-а, нека ни избиват сега, кучинята». . .

Така и само така вярваше съвестта на Македония допреди 11 години, когато настъпи първото погазване. . .

Боже мой, колко много надежди и радости, печал и сътресения се преживяха оттогаз! Извърнем ли се назад — тъмнее пред очи­те ни от гробници, безкрайни гробници. . . Доколе, господи!

. . . Бях и в зловещата воденица зад Градско, където пратени убийци са съсекли Перета. Воденицата беше изгорена, стоеше са­мо огнището още и, стори ни се, открихме следите от кърви. . . Младото, което ме водеше, изрида. После дигна пестник към небе­то и се закле: «. .. ке отмъстя! да бъда проклет, ако не отмъстя!»

Младо, Пере е вече отмъстен: — ето, македонската съвест на­ново оживява в хиляди души. . Поклон, поклон на безсмърт­ните!

в. "Независима Македония", бр. 11 от 3 май 1923

Поръчката

Георги Марков

Поръчаха ли ти нещо ново? Изпълни ли всички предишни поръчки? Ще изпълниш ли още една?

Ти се усмихваш над усмивката си. Ти си ироничен над иронията си. Откакто свят светува, винаги е имало поръчки, всекиму е поръчвано. Навсякъде се работи главно по поръч­ка. На много места се и живее по поръчка.

Поръчката, това е заявката отвън теб. Заявката на об­ществото, на обстоятелствата, на събитията, на властта, на света. Заявка, която произтича от външни интереси и не се съобразява с твоите интереси. И тъй като ти си изпълните­лен, добросъвестен жител на тази планета, ти изпълняваш тези поръчки, макар те да поглъщат огромна част от твое­то време и твоята енергия.

С всеки изминат ден ти правиш все по-малко неща, ко­ито са органично твои, раждат се в тебе, узряват в тебе, но­сят твоята кръв, отразяват твоя образ, представляват естес­твените въпроси и отговори на личността ти, започват и свършват в тебе, имат и нямат стойност за другите.

Вее по-често ти се занимаваш с неща, които са ти на­пълно чужди, които не те интересуват, откликваш се на съ­бития, които нямат нищо общо с тебе. И постепенно потъ­ваш в реката на обезличаването, на неусетното принудител­но отказване от себе си. Защото поръчките на обществото идват да изгонят твоите собствени поръчки. Ти съзнаваш то­ва, ти искаш да се спасиш, искаш да поръчваш сам себе си, искаш да прекратиш монопола на външната поръчка, но как? Поръчката отвън има оловната сила на закон. Поръч­ката отвътре има моментната искра на подтик.

Чувството ти за компромис те води към стари хитрос­ти. Ти си казваш, а защо поръчката отвън да не бъде само повод да изразя себе си, което значи тя да стане фактичес­ки твоя собствена поръчка. С други думи, ти искаш да на­лееш чуждата форма на чуждата поръчка със своето съдър­жание. Искаш просто да използуваш тяхната хартия, техния печат, техните корици, тяхното заглавие, дори тяхната тема, за да изразиш себе си.

Ала старата хитрост издъхва тук. Бедата е, че в момента, когато тяхната поръчка стане наистина твоя собствена поръчка, тя вече не е тяхна поръчка. Следователно те не ще я приемат и, разбира се, не ще я платят.

Затова ти пак се връщаш обратно и работиш техните поръчки с надеждата, че един ден ще бъдеш толкова богат (ще си изработил толкова много техни поръчки), че ще мо­жеш да започнеш да работиш само собствените си поръчки.

Но дали тогава ще има някаква разлика между твоята и чуждата поръчка?

Македонската борба

Пейо Яворов

Онова само, което никога не се е раждало, само то не умира; онова само, което никога не се е на­чевало, само то не се свършва.

Роди се зарадъ насъ поганска тирания въ не­щастни времена, та вeка ли ще бъде?
Почна се зарадъ насъ робска мжка въ черни дни, та няма ли да свърши? Умря тиранията за Гърция, за Сърбия, за Ру­мъния, за родна България — за Македония ли няма да умре? Свърши се мъката за гърци, за сърби, за румъни, за горно-българи, за македонци ли не ще се свърши ?

Няма човекъ, старъ или младъ, мъжъ или жена, по хубавата и широка наша бащиния, който да не ляга и става съ едничка мисъль на чело: свобода, съ една дума на езикъ: борба!
Това повсеместно възбуяване на народния духъ не е ли една буреносна стихия, която ще помете отъ нашите села и градове чалмоносната неправда?

Близо десеть години са отъ какъ съзнахме ний спасителната истина, че трябва да оставимъ настрана сънищата за каква да е помошь отъ някоя външна сила; десеть години са отъ какъ видяхме ний, че трябва да се надяваме на себе си и само на себе си ; десеть години са откакъ се готвимъ ний за една велика саморазправа съ вековния нашъ угнетитель.

И десеть години се боримъ неустрашимо!

[+/-] ...виж целия текст

Всеки връхъ на китните македонски планини, ако би могълъ да приказва, ще разкаже на света подвига на някой нашъ борецъ; всеки шумакъ по равните македонски поля, ако би могълъ да се раз­гърне, ще открие предъ хорските очи гроба на някой славно загиналъ нашъ герой. Пълни са Битолски, Скопски, Солунски и др. зандани, пълни са и всички анадолски крепости съ мъченици, които са сложили всичко драго, всичко мило, всичко скъпо предъ олтаря на общото дело.

Безъ да се стряскаме, безъ да се плашимъ ний сгъстявахме своите редове, ний усилвахме своята организация и вървяхме напредъ, докато се изпра­вихме лице срещу лице противъ цариградското кър­ваво чудовище, готови да му нанесемъ последенъ смъртоносенъ ударъ.

Турчинътъ мисли да ни залъже съ някакви смешни реформи като тия: „на гяурина гяуръ да не се казва вече, да се назначаватъ и християни на заптийска служба" и пр. — мисли да ни залъже той съ такива глупости, дано скръстимъ ръце и му дадемъ покой. — Ялови надежди!

Народътъ добре цени султанските милости и добре отговори. Хората навсякъде високо се изсмяха на „реформите", и почти никъде не се намери лудъ някой да се излъже, гладенъ за 50 гроша заптийска заплата. Крайно похвално са постъпили мухтарите въ Битолско, — повикани въ конака да посочатъ лица, които биха могли да бъдатъ назначени за стражари, те отговорили на валията: "Всички мжже, които са годни да изпълняватъ заптийска служба, са въ затвора, освободете ги и тяхъ назначете на Царска работа". Валията останалъ като попаренъ.

Каква смелость у раята! Затова пъкъ турцитъ, тия същите турци, които до вчера ни правеха виновни дори и за това, че сме се били греели на божието слънце, днесъ — трепетни и бледни — очакватъ края на гнилото си царство. Право е казалъ единъ мъдъръ човекъ: „Поискашъ ли да се освободишъ, ти си вече наполовина свободенъ".

А не е далече и деньтъ, въ който свободата ще грейне и надъ нашата потопена въ сълзи, обляна въ кърви родина. Ехото на нашите борби се раз­нася далеко по света и всички по-големи държави се занимаватъ съ нашия въпросъ. И Русия, и Австрия, и Франция, и Англия повярваха вече въ нашата сила и се боятъ отъ въстанието, което тъкмимъ да направимъ. И всички вече говорятъ, че ний заслужваме свободата си, всички вече наблягат да ни се даде тая свобода. Не бяха на вятъръ до днешните ни жертви, не бяха на халось доднешните ни уси­лия. И ако миналото е добъръ урокъ за настоящето, нашата минала работа, съдена по нейните резултати, които имаме на лице отъ нея, трябва да ни бъде нещо повече отъ урокъ.

Денонощниятъ, упоритиятъ, самопожертвувателниятъ трудъ ни направи плашило за ония, що кре­пиха разкапана Турция, която ний раздрусахме отъ основа. И колкото повече усилваме нашата работа, толкова по-страшни ще бъдемъ ний за чужденците, които щат-нещат ще продължаватъ да се зани­маватъ съ насъ. Колкото по-решително нанасяме ударъ следъ ударъ на турската държава, толкова повече ще я разклащаме, докато я направимъ чисто и просто едно гнило дърво, което да бъде пова­лено при първото избухване на бурята народна. А тая буря не може да бъде друга освенъ оня последенъ моментъ на дългата наша деятелность — моментъ който ще бъде нареченъ отъ историята все­народно македонско въстание.

И тъй, нека знаемъ длъжността си: работа безъ страхъ!

Нека видимъ своя пъть: всякога напредъ!

Нека помнимъ и целта си: свобода или смърть!

в . "Свобода или смърт", брой 1—10 февруарий 1903 г.

Не ща ти нито меда, нито жилото...*

Драган Цанков

А що виждаме от друга страна? Виждаме:

1) Руските офицери кръстосват по княжеството за сметка на бедния български народ, събират чрез стражари тоя народ по разни пунктове и му разправят от името на руския цар и на руския народ, че той трябва да се съгласи на всички искания на княза; че ако княза си отиде, турците пак ще завземат България, и пр.

2) Самият руски представител, т.е. вий, господин агенте, пътувате заедно с княза по княжеството, като го придружавате от място на място. Целта на княжеското пътуване ни е известна. Но с каква цел го придружава руският представител? Оставам на вас, господин агенте, да помислите и да решите в каква смисъл народът ще изтълкува това спътничество...

Аз изброих тук само стотната част от това, което се извърши за успешното унищожение на нашата свобода, която, както вярно се изрази вашият предшественик, ний изкупихме ако не с нещо друго, то поне с нашето петвековно страдание.

Не бях довършил настоящето писмо, когато ми донесоха някакъв си "Голос Русского", който се явява за българския народ апостол на неговото спасение. На тоя безименен "Голос" аз ще отговоря с глас на именен. И ще му кажа само това: че такива и подобните тем руси заставят и българите, както заставиха и сърбите, да си припомнят думите, които един древен мъдрец отправи към пчелата: "Не ща ти нито меда, нито жилото"...

Ако това мое писмо остане вопиющ глас в пустиня, аз ще се утешавам с това, че изпълних своя дълг пред моето отечество и пред моята съвест и че всичко изказах навреме. О грядущем грядущие...

в. "Независимост"

* Текстът е част от писмо на Драган Цанков до руския дипломатически агент Михаил Александрович Хитрово**. Писмото описва историята на преврата в България, извършен след смъртта на Александър ІІ, напук на неговия завет, насилията над конституцията, буйствата срещу народа и т.н. Симеон Радев пише за писмото: "Страната изтръпна при факта, че един българин е могъл да се отправи публично спрямо един представител на Русия с тоя горд, изобличителен и неустрашим език. Почувствува удара и Хитрово. На другия ден с една нота до Ернрота той изиска наказанието на човека, който се бе осмелил да се отнесе до него тъй дръзко." В крайна сметка Цанков не е наказан - за сметка на главния редактор на "Независимост" Йосиф Ковачев, който е арестуван за кратко и глобен.

** Михаил Александрович Хитрово (1837-1896) - висш чиновник, дипломатически представител в България, Португалия, Япония, Турция, Румъния и др., поет. През 1861-1864 г. консул в Битоля. След подписването на Берлинския договор М. Хитрово възглавява руската делегация на Европейската комисия, чиято задача е да обсъди положението на останалите под турска власт области. Генерален руски консул в Цариград (1871-1876) и консул в Солун (1878-1879) . От 29 март 1881 до 2 март 1883 г. е назначен за дипломатически агент и генерален консул в София.

Eдна дума и за жените

Петко Славейков

Има в света много таквиз криви работи, без­редни и твърде неправедни, които, като сме при­викнали все тъй да ги гледаме, та не ни се и виж­дат вече таквиз, каквито действително са, зато­ва и не само небрежим за поправянието им, но още се и противим на възстановението в нормалното им състояние. От друга страна пък, и самото отв­ратително и несносно състояние на някои работи в света, като се е освятило някак чрез съществува­нието си на много векове, человек иде, та обръгва на него; то му става някак като втора природа и ху­баво му се вижда тъй, както се е научил да го гледа и да го търпи, и мило му е да се откъсне от него, та затова не само не иска и не търси да се отмени от него, но и всяка мисъл даже за таквоз нещо на него се вижда като грешна, противна на съществующия ред и нарушение на законите на природата. И ако би даже поискал някой да го извади от това му заб­луждение, да го свести и насърчи към таквоз едно предприятие, то му се представя като невъзможно или толкоз мъчно за извършвание, щото се отвръща от него и не му дава сърце ни да помисли за таквоз едно нещо.

Таквоз едно явение е жалостното състояние и унизителното положение, в което се намерва жена­та спрямо мъжа в обществения живот. Многогодиш­ното навикновение да гледаме жената в това низко положение и все на таквоз състояние прави ни да сматряме всяко покушение за повдигането й от то­ва унижение като нарушение на своезаконните правдини на мъжа. А свикната и обръгнала на това си положение, многострадалната жена вижда й се, ка­то да е то природно за нея и законно, и праведно, и то е ней хубаво, па в него гледа и да си остава все тъй оттикната, ограничена, затворена, лишена от правдини, неучена и вечна робиня на мъжа, неин мъ­чител в туй отношение.

Отлъчена и отчуждена от обществения жи­вот, жената как може да развие умствените и нрав­ствените си сили, с които природата я е обдарила? Мъжът, като ходи свободно по пространния хори­зонт на земята, добива здрави и точни познания за всичко, що покрива нейната повърхнина, и изостря силите на разума и на разсъдока си; а жената, зат­ворена вкъщи от млада връст, често, горката, иде да мисли, че светът е дотам, додето види, че небе­то опира о върховете на високите хълмове, които окружават мястото на рождението й. И всичкият неин голям път не е ли до нивата и до лозето, и до хорото по селата, а до баня и до черква само в гра­довете? Какви знания може да почерпи тя оттам и до какво развитие ще достигне, когато даже и в чер­ква не отива за друго, освен да се види и да си подрънка с подобните ней затворници другарки.

Мъжът, от дете още в сношение със стихиите на сушата и на морето, отхвърля врождения в человека страх при всяко бедствие и ужас и пред-готвя се да отблъсва всичките връх него отправя­ни нападения на бездушните и одушевлените същес­тва. Клетата жена обаче, ограничена от деспотическите граници, които й мъжът начертава, оста­ва си в детинското наплашено състояние и не да види нещо страшно, но щом чуе да шукне нещо, тя трепнува; шумка да шумне, тя се стреснува и крех­кото й сърце се разтреперува като лист. Възвишава се гордата глава на мъжа и мислите му се проясняват, като ходи по света и вижда толкоз явения по земята и по небето; а всякога ниско ходи и ниско мудрува високото и дражестното въображение на женския пол, когато само четирите стени на ста­ите и покривът на къщата са за нея небесно прос­транство, в което се съдържават всичките велики творения на мирозданието.

Мъжът или е учил, или е чул, или е съгледал и знае нещо за движението на Земята, за свойства­та на телата, за нравите и обичаите на местата, за историята на народите и така може да размиш­лява, да съображава, да разсъжда и да решава; а неучившата, нищо незнающата и нищо невидявшата жена, нито като не отбира, често е принудена да прави заключения съвсем чудновати върху неща твърде естествени. Тъй например тя, като случайво види помрачението на месеца, мисли, че бродни­ците са го снели, и свят й се завива, ако съгледа някакво движение на звездите, за които мисли тя, че са кандила, заковани за твърдта.

А най-голямото зло и най-голямата неправда на мъжа към жената е тая, дето при големите ста­рания, що е взел да полага за изучението и образованието на малките от пола си, за малките от ней­ния нежен пол не само никаква грижа още не взема, но даже има жестокостта и да сматря като порок в жената случайното й някак образование и повише­нието й над деспотическите негови предразсъдки... Тези общи и повърхностни представления мо­гат да се видят странни, негли и чудновати за ня­кого от мъжките читатели, но едно по-сериозно раз­мишление над тях и едно по-подробно разяснение ще открие жалостното състояние, в което се намерва у нас днес домашният живот, развитието на про­мишлеността, нравственото възпитание на деца­та и въобще гражданското ни благосъстояние по­ради оттикнатото положение и занемареното въз­питание на женския пол. Македония ще се поста­рае в някои статии занапред да разправи на чита­телите си какви безбройни пречки причинява за напредока и благосъстоянието на един народ небрежението за умственото развитие на жените, които съставят половината от числеността на един кой да е народ и на всичкото человечество изобщо.

в. "Македония"

Независима България

Данаил Крапчев

Днес, 5 октомври (по стар стил, б.р.), е празникът на независимостта: България, бе провъзгласена за независима държава преди девет години на днеш­ния ден.

Свръхчовешките усилия на три разни поколения, които не може рязко да се разграничат едно от друго, бяха увенчани на днешния ден не с трънения венец, който те мъченишки носеха през целия си живот, а с розовия венец на успеха. Делото на самоотвержените ратници от черковните борби, бурната и героична дейност на борци­те от революционната епоха, упоритата строителна работа на непосредствените борци за Княжество България на 5 октомври 1878 год. бе закръглена. Опряно на българския въоръжен народ, Княжество България преди девет години се провъзгласи за независимо царство.

Но на сегашното българско поколение му предстоеше недоизминат от неговите героични предци страдалчески път. България бе провъзгласена за независима държава, но целокупният български народ още не бе дообединен; заветите на ратниците от черковните и революционни борби още окончателно не бяха завършени. Гробът на Св.Климент Охридски и Добруджа на Караджата бяха в неприя­телски ръце, сквернеше ги вражески крак.

И нашето поколение взе мъченическия кръст, оставен от нашите предци, за да доизкара недоизминатия път. Изпълнявайки оставения завет, то води три кръвопролитни войни; ося със свети кости поле­тата на Тракия и Добруджа, живописните планини на Македония и Моравско.

Временните неуспехи в Междусъюзническата война бяха един тъжен инцидент, но само инцидент; Букурещкият договор остана само един печален спомен. През сегашната война, ужасна и опустошителна, българският въ­оръжен народ доизкара делото на своите бащи и деди, делото на трите предни поколения. Остава му вече да запази от хищните домогвания на нашите неприятели техните гробове, гробовете на падналите другари по бойните полета.

И той мъжествено ги брани и трябва да ги брани. Защищавайки светите места, дето е пролята българска кръв, де­то се говори нашият звучен език, българският въоръжен народ няма да остави да отидат напусто свръхчовешките усилия и кръвните жертви на нашите предци, на падналите върху полето на честта другари; да отидат напусто и неговите собствени досегашни мъки и страдания, пренасяни със стоическото търпение на бледоликия Назарянин, който сам е носил мъченическия сн кръст към Голгота.

Само така - със скъпи жертви и търпение, със самоотрицание и твърда воля - може да се запази и независимостта на България, която се крепи през тая страшна война главно върху ножа на българския войник.

в. "Добруджа" - Бабадаг, 5 октомври 1917 г. - в разгара на Първата световна война.

Чорбаджиите

Иван Богоров

Дума чорбаджи в турский език има две значения: господин и началник. Негде я употребяват и вместо богат. Тя има свое ко­ренно происхождение от еничарите, на които началниците се наричаха чорбаджии, зачто тия носеха на рамо, както войскарский пряпорец, котлите, в които ся готвеше чорбата за всичка­та им войска. Когато еничарите бяха неблагодарни за нечто от падишаха, то тий отиваха обкръжени скупом в сарая на сул­тана и го принудяваха да им даде правда на исканията. В едно такова время чорбаджиите нарамваха котлите, след тях вър­вяха няколко други, които носяха благоговейно поварейките, и наподире следваше всичката еничерска войска. Султанът, като видяше празни котлите, разумяваше, че еничарите не са приели своите месячни заплати, те са изгладнели, и той им удовлетво­ряваше исканията ще не ще.

Тая дума е еднозначителна и с представител. Турците я употребяват само кога ся отнасят към христиена вместо госпо­дин, когато между тях си употребяват ага и ефенди, както и изключителното селямалеким, то ще рече, че и в разговора ня­ма равенство между християнин и турчин. Накъсо да речем: турците имат христиените по-ниски същества и от тях си. Чор­баджи ся наричат и ониз българи, които, обличени с оглозгани дрехи, миткат всякой ден в конака, за да издадат нечто на турците, от което да ся възползуват и тии или поне да прие­мат някое влияние с предателство.

В Турско всякой град, всяко село си има своите чорбаджии и тии са определени от народа да го представляват в конака, съдилището; тии чорбаджии събират и данта от селяните и я предават на управлението, като налагат върху народа и друга една заради труда си, и посредством това стават много богати: ето третието значение на дума чорбаджии. Кога дойде в някой град или село нов управител или съдник турчин, то чорбаджии­те, които знаят твърде добре, че той не иде да управлява, ал да си пълни пазухата с пари, отиват да го посрещат, стават приятели с него и го научават от де и как може да извади по­вече пари. По някогаж тии стават и сътрудници с управителя на плента, както го прави обикновено това Гюмюш Гердан в Пловдив, Карагйозоглу в Търново и Хаджи Иванче в Русе. Тъй като турците притесняват, обиждат и унеправдават българския народ, то не са по-малко криви и нашите чорбаджии, които слу­гуват на турците, както посредници върху всяка неправда, като им дават най-потребните познания върху подобни работи и държат лицемерието между народа и турците, т. е. гледат пак да бъдат и с едната, и с другата страна добре.

[+/-] ...виж целия текст

Колкото за любопитство на нашите читатели, щем кажем следните два примера: Едного чорбаджия го доядява за нечто си на учителя. Първий, като е всякой ден на конака, кога на­мери прилика, пощопнува на управителя заради лошите постъп­ки на учителя. Завчас учителя се повиква на мездличя, дето и чорбаджия стои там смирено и ся прави уж как не знае ничто. Турците започват да съдят учителя за някакви кривди, които той горкий и не е сънувал, и начнуват да го нахокат и сплашеват, понякогаж и да го запратят да го сторят, да ся изгово­рим с истите чорбаджийски думи. Тогава чорбаджия, като види, че работата отива зле, обажда се тутакси и става посредник заради учителя и моли ся да го простят. И тъй учителят на­мира милост пред управителя посредством чорбаджия, последний като даде свидетелство, че друг път няма да ся случват такива престъпления между учителите.

Заминалата пролет хаджи Атанас Гьоката ходил в Ловеч и Търново по търговията си. Турското управление го зима в по­дозрение за размирник, улавя го и го затваря в Търново. Кога седява няколко месеца в затвор, дохожда при него Карагйозоглу, един от търновските чорбаджии, и му предлага, че ако да­де двеста лири заради Мидхат паша, ще бъде освободен. Гьо­ката казал: бели пари за черни дни, и поръчал на приятелите си да наброят на Карагйозоглу тях лири. След три дена, види ся, като ся пристигнали парите от Търново до Мидхат паша, дохожда един телеграф от главно управление, та закарват Гьо­ката в Русе. Там самси Мидхат паша го посреща приятелски и казва на каймакамина:
— Дайте на тояз чловека тескере да си върви по работата, аз съм кефил за него, той е добър человек.

Тъй Гьоката си отивал, като благодарил за избавлението си на Мидхат паша и най-паче на негови посредник Кара­гйозоглу.

Подобни беззаконни хитрости са безчетни у всякой град и село, ал кой е крив на това? Турците или нашите чорбаджии? — Същото турско управление е криво на това, че остава управи­тели да управляват по своя воля, без да знаят что е правда и закон, и съдници да съдят, както си искат. То е самий закон и неговото изпълнение, които държат в добър ред всичките человеци, и това не може ся сбъдне в Турско, докле не стане равно споделение на днешното управление между христиени и турци или съвършенна независимостта на единий народ от другий.

В. „Народност", г. I, бр. 10, 16. XII. 1867 г.

За действителните промени 30 години след 9 септември

Георги Марков

Има един категоричен факт, който никой не може да отрече, а именно, че България отпреди тридесет години е коренно различна,от съвременна България. Или, с други думи,през тези тридесет години наистина е извършена промяна в живота на българския народ. И тази промяна е много по-значителна, отколкото изисква процесът на нормалната промяна в живота на една страна в съответствие с развитието на цивилизацията. Нито тази промяна се изчерпва със смяната на един обществен, строй с друг, нито със замяната на едни господари с други. Ние виждаме подобни промени навред из света, но в повечето случаи те не засягат корените на живота, или пък му влияят съвсем повърхностно. Дотук, изглежда, че аз съм в пълно съгласие с лозунгите, които скандира огромната българска агитка на вестници, радио, кино, литература. Но аз не ще потърся доказателст­вата за промяната в нарастването на производствените про­центи,нито в абсурдните съотношения с 1939 година като: компютри — нула процента, днес — сто милиона процента. Аз не ще потърся промяната в това, че през 1939 година в България не е имало нито един телевизор, а сега има пове­че от милион, нито в тонажа на българския търговски флот или: гражданското въздухоплаване.

Не ще й дума, че потъ­налите в прахоляци несъществуващи български шосета през 1944 година сега са заменени с модерни асфалтови пътища. Не ще и дума, че родният пейзаж се е променил значител­но. Но когато говорим за огромните блокове, погълнали ня­когашните малки нивички, не трябва да забравяме за изчез­налите чудни български гори, безогледно опустошени днес и превърнали красиви кътове в грозни картини. Безспорно най-модерна земеделска техника изхвърли ралото и плуга, безс­порно огромна част от населението от селата се прехвърли в градовете и заживя с индустриалния въздух на века. Безс­порно жизненият стандарт на значителна част от народа е повишен и държавата хвърля огромни средства за образова­ние и културни мероприятия, които, разбира се, са част от пропагандната машина на режима. Няма съмнение също, че партията е демократизирала живота до такава степен, че е спестила на гражданите всяко право на избор, което също е голяма промяна в сравнение с буржоазното време, когато всеки трябваше сам да се напъва да избира.

[+/-] ...виж целия текст

Но аз не искам да говоря за „материалните и духовни промени в бита на българския народ", както се изразяват високоговорителите у нас, а за онази наистина огромна коренна и може би фа­тална промяна в българския национален характер. Искам да говоря за ония черти от този характер, които стъписват все­ки по-наблюдателен чужденец, които сякаш създават обли­ка на нашия народ и са повод да ни се казва: „Вие сте то­ва и това!" Нарасналият брой на училищата е твърде поло­жителен факт, ако не съществуваше въпросът какво се учи в тях. Нарасналият брой на телевизорите е също положителен факт, ако не съществуваше въпросът какво се предава по тях. Увеличената производителност е също положителен факт, ако не съществуваше въпросът как се използува тя. Увели­ченото заплащане е неоспорим плюс, ако нямаше въпроса какво можеш да си купиш и можеш ли да идеш, където ис­каш. Трудовият ентусиазъм на народа би бил най-хубаво не­що, ако не съществуваше въпросът — щастливи ли са хора­та.

И така, въпросът не е за промяната на декора, а за про­мяната на пиесата, на действуващите лица, на конфликтите, на атмосферата, на проблемите. И ако се върнем в епохата преди тридесет години било по памет, било документално, ние не можем да избегнем първия белег на промяна в характера на българския народ и живота му. Пред нас днес се изправя огромният, исполински призрак на страха. Страхове винаги е имало в нашата ис­тория, малко или повече хората са били платени, но нико­га страхът не е бил превръщан в основно чувство на живо­та на всеки гражданин — от председателя на Държавния съ­вет до последния работник. Страхът е онова, което всеки от пръв поглед открива върху лицето на всеки български гражданин. Дори зад безогледността на някои граждани, об­лечени със специална привилегия на властта, човек открива изкривеното лице на страха. Страх, който действува от всич­ки посоки. Страх от всичко и за всичко. Може ли някой от по-възрастните да си спомни отпреди тридесет години израз като този: „Внимавай, че нещо може да ти се случи!" Може ли някой да си спомни компютерското съобразяване и пресъобразяване на всяка дума, на всяко действие? Може ли ня­кои да си спомни подобно безчестно бягство от всякаква от­говорност? Може ли някой да си спомни такава ужасна страхопъзльовщина, да не смеещ да кажеш собственото си мнение, да не смееш да извисиш глас, за да изразиш онова, ко­ето наистина вярваш? Страх за работата, страх за жилище­то, страх за бъдещето на децата, страх за собствената си си­гурност, страх от това, не всеки около тебе е таен агент, страх да не сбъркаш, страх да не разсърдиш някого...

И ако Първата голяма промяна идва от страха, Втора­та голяма и логична промяна идва от лъжата. Никога в ця­лата тази истории от 13 века в България не се е лъгало по­вече. Ако мнозина българи от предвоенна България все пак смятаха лъженето за сериозен грях, то днес практически не се прави разлика между лъжа и истина. Партията е узаконила льжата като свой официален метод. Лъжливи са отно­шенията между общество и индивид у нас, лъжливи са отношенията между индивид и индивид. Тъй като лъжата е мощно средство за отбрана и нападение, за кариера, за успех. Лъжата се поощрява по всички линии, цяло едно псевдоизкуство съществува, за да лъже по отношение на минало, настояще и бъдеще. Правдивостта, истинността са изхвърлени в задния двор на днешния български живот. Част от лъжата са лицемерните отношения между отделните хора, които са пуснали дълбоки корени в българската земи, та­ка че образите на Вазовите „Чичовци" или на Йовковите българи днес ми изглеждат като образи на светци. И което е още по-тъжно — съвсем малко са донкихотовците, които дръзват да се изправят срещу вятърните медници на огром­ната лъжа.

Положително в тържествените доклада на тридесетгодишнината на комунистическата власт у нас не ще намерят отражение данните на прокуратурата за нарастването на престъпността и в частност на кражбата. Ето още една значителна промяна. Ако човек вземе предвид делата срещу кражбите у нас, почти изключително за сметка на държава­та, ще се види, че никога, в цялата наша история, не се е крадяло повече. И това е само законно признатата кражба. Един народ, който винаги е бил пословичен с честността си, след тридесет години успешен социализъм е създал огромен процент крадци. Разбира се, краде се на дребно, краде се, за да се преживее, краде се, защото всички крадат и защото от всекиго е откраднато нещо. Така че краде се и за възмездие. Четвъртата промяна, която също няма да бъде упоме­ната при тържествата, е отрицателният прираст на българс­кото население. Един селски народ, който векове е имал дълбоки корени в земята, който е преживял жестоки исторически времена, но неотстъпно, упорито, непреклонно е размножавал корените си, сега внезапно се е отказал от бъдещето си. Никаква статистика, стъкмена с помощта на турското и циганското малцинство, не може да скрие жестокия факт за съхнещата жизненост на нашия народ. Народ, който не желае да има деца въпреки безспорните опити на партия и държава да го насърчи. Обясненията на този тъжен факт не са материалните несгоди, нито е липсата на чувство за отговорност, а огромното преобладаващо чувство за безсмислено бъдеще, това смазващо чувство,което е изпепелило вся­какви народни, обществени и лични идеали. И според това е най-голямата промяна в характера на народа ни. -

Оттук не сме далече до още една явна промяна — националното самочувствие. Трябва да кажа, че няма нищо по- тъжно от среща с български туристи в чужбина. Виждали ли сте как ходят от витрина на витрина, виждали ли сте потис­натите им лица, виждали ли сте боязливите погледи, когато говорят помежду си или с чужденци, виждали ли сте как се озъртат по пет пъти, преди да кажат нещо, което може би не е точно по каноните? Нямам предвид пътуващата бай-ганьовщйна на стояндаскаловци, която е сквернословие с името на България, нямам предвид криминалната наглост на разни търговски или дипломатически тарикати, а онези обикновени чисти български граждани, които угнетено съз­нават, че са вън от света.

Липсата на национално самочувствие особено се под­чертава от липсата на личности, на народни водачи. Когато турците са завладели България,първата им работа е била изтребването на водачите на народа. И въпреки поголовното изтребление петте века са ни оставили галерия от велики българи, от незабравими образи на големи личности. И след Освобождението България имаше своите личности, големи и по-малки, класическият български учител бе личност. Лич­ностите имаха своето обаяние, имаха своите последователи, създаваха се течения, имаше движение в духа на българския народ. Политици, писатели, учени, общественици. Спомнете си фигурата на един Пенчо Славейков или на професор Златаров. Днес България няма или почти няма никакви личнос­ти. Бихте ли ми казали кой от ръководителите в партията е личност? В най-добрия случай срещаме безличното лице на чиновника. Езерото от личностите е заменено с блатото на чиновниците. Какви духовни искри идват от хората на върха у нас или от академиците, или от разните чиновници-председатели на чиновническите съюзи — писатели, худож­ници или артисти? Нищо! Липсва жестът на личността, лип­сва красотата на позицията, липсва драмата на стълкнове­нието. При най-добро желание човек не може да види ма­щабите на мъничките личности у нас днес по-големи от един кафеджийски салон. Защото личностите нямат трибуна, за­щото им е отречено правото на съществуване, защото те трябва да вървят в крак като представителна рота. Днес раз­казите за личностите преди тридесет години звучат като ле­генди.

И логично стигаме до още една значителна промяна. Посредствеността. България наистина е царството на посредствеността, както я нарече един южноамерикански член, на Политбюро на комунистическа партия. Това е един мъ­ничък дребнобуржоазен свят, изграден върху посредствени отношения. Принципът на правене на нещата „пет за чети­ри" е особено валиден за човешките връзки. Би могло да се каже: „Живее се пет за четири". Принцип, който ражда мижитурщината, преклонението, угодничеството, защото наистина няма нравствени критерии. Един от елементите на посредствеността е свеждането на нещата до два цвята. Спектърът плаши посредствениците, както ги плашат противоречията. Когато говорим непрекъснато за сива литература и сиво изкуство, трябва да кажем, че сивият цвят, това е цветът на посредствеността. Прави всичко еднакво, униформе­но, да ти е мирна главата! Посредственост, която се изразя­ва в липса на инициативи, в липса на поемане на отговор­ност, в липса на рискове, в липса на движение. Истинският цвят на партията не е червеният, защото това е най—жизненият цвят в природата, а сивият — цветът на празното, яло­во небе — без слънце и без черни облаци.

И за да бъде завършена картината на един истински тридесетгодишен отчет, нека се спрем на още една жестока истина — края на идеалите. Може ли някой днес да каже, в името на какво съществува съвременна България? Може ли някой да каже, къде са идеалистите, мечтателите за по-кра­сив, по-достоен, по-смислен бъдещ живот? Само преди три­десет години България повече от всичко друго бе страна на идеалистите. Немалко от тях платиха за идеалите си. Във всяко село имаше будни глави: комунисти, социалисти, анар­хисти или просто мечтатели за друг свят. Какво има днес? Кьдe са те?

Днес няма идеалисти, защото няма идеали. Защото дру­гият свят се оказа жестока измама. Най-непоносимата и смазваща гавра, която времето изигра на идеалистите. Ка­то че върху всеки по-чувствителен дух у нас днес тегне съз­нанието на обреченост, което сковава или направо убива въз­можен идеал. Вместо борците идеалисти отпреди тридесет години ние имаме непоносимото стадо от борците кариерис­ти. Вместо чистата ненавист и борба за свобода, справедли­вост и прогрес ние имаме равнодушното примирение с фео­дални порядки, дълбоки неправди, корупция и лъжа. Преди тридесет години същите обществени недъзи биха предизви­кали идеалистична експлозия, може би спонтанна револю­ция. Днес те предизвикват било унили, било цинични усмив­ки.

Това са големите, бих казал, наистина историческите, промени в живота на българския народ, които няма да вля­зат в тържествения доклад по случай тридесетгодишнината на 9 септември.

Свободата е българско желание

Любен Каравелов

Както е потребен за земните животни въздухът, и за рибите – вода, така също за човека е потребна, най-напред от всичко – свобода. Без свобода човек не може да рече, че е човек, а половина човек; без свобода човек не може да бъде такъв, какъвто го е създала природата, следователно не може да бъде и щастлив. За човека, който има човеческа душа и сърце, е сто пъти по-леко и по-приятно да гладува и да мръзне и да бъде свободен, нежели да бъде султан и да робува. Само онзи може да каже, че е човек, който говори и мисли по своята воля; само онзи може да каже, че живее на света, който не търпи да види над себе си никакъв деспотизъм, никакъв бич. От свободата зависи почти всичко: без свобода няма ни живот, ни щастие – това е вярно като два и два четири. Но човеческото щастие зависи от просвещението, а просвещението – от материалното богатство. А материалното богатство? – от свободата.

Кажете ми, може ли човек да бъде щастлив, когато неговото имане се намира в ръцете на другиго, когато неговата жена и неговите дъщери всеки ден могат да бъдат увредени, обезчестени; и когато над неговия ум, над неговото лице висят топузи и топори, които му не дават ни да говори, ни да пише, ни да мисли както той иска, а по волята на неговите господари? Не е леко за човека да остави своето отечество, своето огнище, свойте роднини и приятели, гробовете на своите прадеди, но ние видим, че хиляди люде се преселяват ежегодно в Америка. И защо? – Да търсят лична и национална свобода.

Всичко, що е свято, мило и потребно на частен човек, то така също потребно и нужно и за цял народ. Само онзи народ може да живее и да напредва, който има свой исторически живот и своя вънкашна и вътрешна свобода, сир., който има своя господарствена независимост и своя умствена независимост. Всеки народ, който не съставлява отделно господарствено тяло, той всякаго се подвергава – даже и при най-либералното управление – на някакво си невидимо влияние на централизацията и на господствуващата националност и рядко не търпи от това влияние ущърб за своята народност. Всеки народ, който няма своя умствена независимост, свое домашно развитие, свои народни идеи, който не произвожда нищо самостоятелно и не върви по духа на времето, то тоя народ, рано или късно, трябва да се подчини на влиянието на тая националност, която е по-развита от него, а това подчинение го води към положително ослабление и падение. Ето за какво всеки народ трябва да има свое народно развитие, своя книжовност, свой живот, с една дума своя свобода. Там, дека няма народен самостоятелен живот, то тая народност не може да има блестяща бъдащност и трябва да се подчини на друга по-развита нация или да стои в неподвижно състояние.

[+/-] ...виж целия текст

Всеки знае, че народното благосъстояние зависи от народното просвещение, а колкото един народ е по-образован, толкова той е и по-щастлив. А може ли един народ да бъде просвещен, богат, щастлив и образован, когато на пътя му стоят такива люде, които не желаят неговото щастие и добро, защото това щастие и добро е пагубно за техните интереси? Могат ли турците да желаят българското възрождение, българското щастие и българското добро, когато българското възрождение е гроб за турската империя? Могат ли турците да се радват на нашето българско просвещение и напредък, когато тия твърде добре познават, че само слепите и необразованите народи се дават да се водят за носа? Ако българите да бяха образовани, то не щяха да търпят да ги газят такива цигани, каквито са турците; а да бъдат тия образовани, то по-напред трябва да бъдат свободни. Тия люде малко знаят турската администрация и турския народ, които мислят, че българите могат и под покровителството на султан Азиса да се просвещават и да напредуват: „От бръмбара мед не се добива.“ Свобода трябва на българския народ, и свобода пълна, свобода българска, а повече нищо!

От петнадесет години насам българският народ захвана да живее и да напредува, но нашето развитие върви тихо и шантаво, защото нашите ръце са везани, нашите идеи незрели, нашите главатари нямат още това свято чувство към своето отечество, каквото имат Мацини и Гарибалди към Италия. А кой е тука крив? – Пак нашето положение, пак турският ярем.

Да вземем за пример нашия черковен въпрос. Българският народ цели двадесет години се бори с гръцкото духовенство и иска да добие своя черковна йерархия или свой самостоятелен духовен живот, но и досега неговите желания и надежди остават си само желания и надежди, а турското правителство го храни само с едни проекти а ла Михайловски, от които на българите оголяха гърбовете и обосяха краката, а полза ни за две пари. А може ли да бъде другояче, когато самите наши главатари: единът бяга нагоре, другият бяга надолу; единът вика „стрижено“, другият вика „косено“? Нашите представители наместо да изпълняват свято и безгрешно своите обязаности, тия се карат за първенство; нашите архиереи наместо да покажат пример на своето стадо и да го научат как да защищава своите права, тия се карат кой да бъде български патриарх и сърдят се, че черковният въпрос се влече така дълго и тия получават само по 30,000 гроша, когато в своите епархии щяха да получават по 100 хиляди гроша; най-после Рилският манастир, това българско светило, тая българска надежда, тоя стълб за българската народност!… Рилският манастир!… Не знаеме и да вярваме ли? Рилският манастир праща помощ на константинополския патриарх? Рилските свети отци, които ние досега сме се научили да почитаме и уважаваме, пращат помощ на нашите врагове, на нашите народни убийци! Дават камъни на нашите кръвопийци, за да ни бият с тях! Както щете, а това не е ни християнско, ни народно, ни човеческо явление, и ние имаме право да помислим, че рилските свети отци или са полудели, или щат полудеят. Мислите ли вие, свети отци, че ако правите това съзнателно, то народът ще да ви прости тая ваша гнусност? – Не, такива неща се никога не прощават и ще дойде време, когато и вие ще преклоните коляно пред народната воля!

Не знаеме как други, но ние мислим, че за нашето българско добро черковният наш въпрос трябва да се остави настрана за някое време и да обърнем внимание на нашето политическо положение, да се постараем да изкореним главното зло, което ни стои на пътя, и тогази да се завземем да лечим по-малките раници, които имаме на нашето тяло твърде много. „Дорде е селото без кучето, хората всякога щат ходят без тояга“, а дорде имаме за господари полудиви и полулуди люде, дотогава всяка една народна наша работа ще върви куцо и сляпо.

Ние, българите, вече се възродихме нравствено: нашата книжовност, нашите училища, нашата журналистика стоят на по-висока степен от турските; нашият народ е способен за култура, за търговия и за цивилизация; ние сме пълни с млади сили, а нашите господари падат все повече и повече и скоро щат престанат и да живеят. Но ние трябва да се приготвим да захванем място и да се покажем пред света, че сме народ, който обещава много за бъдещите времена.

И така, свобода е българското желание, свобода е наша българска надежда, свобода е българската девиза, затова и ние на българската свобода посвещаваме и нашия вестник.

в. „Свобода“, 7 ноември 1869 г.