За Христо Ботев

Захарий Стоянов

Когато припукаха черешовите топове около Панагюрище и Копривщица, на 20 априлий, едвам след 25 дена се получиха из­вестия за това важно приключение в лагера на нашите емигран­ти из Румъния. В прочутия хотел „Трансилвания”, свърталище­то на хъшовете в Букурещ, се четяха такива известия, че цяла България е въстанала, 50 000 души юнаци кръстосват но Стара планина. И трепнаха тогава всичките избягнали в тая свободна земя наши младежи, поискаха те, ако е възможно, още същия ден да прецапат мътния Дунав, да се притекат на помощ на своите въстанали братя. Разбира се, че разпалените глави потракаха най-напред вратата на старите войводи, на Панайота, на хвърковатия Тотю и други, които трябваше да ги поведат. Първият от тях поиска организирана войска, а вторият предложи да му се гаран­тира семейството с 1000 нанолеона, неща решително невъзмож­ни. „Нови времена — нови хора” — каза редакторът на в. „Зна­ме” Хр. Ботев и захвърли настрана перото. — Който желае да умре за свободата на своя народ, то нека върви подире ми” — изговори той и обяви себе си за войвода.

Сутринта на 17 май австрийският параход „Радецки” прие­маше от гюргевската скеля някакви си брашовски сандъци, уж със стока, а всъщност пълни с белгийски шишенета. После някол­ко минути редакторът на в. „Знаме” крачеше към входа на същия параход, придружен от няколко хъшове и от всичката влашка полиция, на която бе добре известен.

„По-скоро се прибирайте, домну Ботев, докато не се е вдигнала врявата” — шепнеше на ухото му гюргевският симпатичен полицмейстер Йонеско. Па­раходът потегли нагоре по Дунава, като се спираше пред градо­вете Русчук, Свищов, Никопол, Ряхово, Бекет и Зимнич. От по­следните два града също така влезе дружина, преоблечена с гра­динарски дрехи, така щото числото на четата възлизаше вече на 180 души. Същия ден надвечер Ботев поздрави тия последните върху кувертата на парахода със сабля в ръка и със син-зелен шарф през рамо — знакове, които го отличаваха за войвода. „Да живей България! Да живей Ботев войвода!” — извикаха 180 гърла и смъкнаха от гърба си скъсаните градинарски абички, под които блесна хъшовската форма и препасаните револвери…

И се подигна тогава цяла революция в неприкосновената ограда на австро-маджарския параход. Смелата команда на войводата и неговото тържествено излизание при публиката смути всич­ко малодушно и страхливо. Надутите турски бинбашии — път­ници в парахода — коленичиха пред хероя и позорно подаваха своите златни часовници и брилянтни пръстени, като го молеха за пощада; техните белолики ханъмки се намериха под масите; няколкото български търговци, малодушни базиргяни, хора от комерческия свят, стиснаха своите чанти, да не се досегне някоя до златните им наполеони, а те същите изгубиха и ума, и дума, като се бояха, че и тях ще вземат за ратници; най-после гордият немски капитан, над главата на който се развяваше бяло-червената маджарска корона, не преклони глава от един път. Той поиска да се възпротиви, понеже не знаеше какво нещо е бъл­гарски хъш.

„Предай командата на парахода си на моя другар поп Катрафилова, ако искаш да не търсим сметка за вашата немска подлост на парахода „Германия” в 1867 година” — каза Ботев на капитанина. „Кажи на тяхна милост (на турските офицери) да си скрият часовниците, защото ние не сме хайдути” -каза той на офицерина си Войновски, който разпореждаше с тишината в парахода.

После малко Ботев беше господар на „Радецки”. Зеленото атлазено знаме с българския лев се развяваше заедно с австрий­ското. Четата излезе на Козлодуй и се упъти към Балкана. Той ден имаше твърде малки сбивания с черкезите. На 18 май, втор­ник, стана голяма битка при Баниска, в която падна убит и байрактарят Куруто, родом от Ески Джумая. На 19-и четата застана във врачанските лозя на мястото Веслец. Врачани, които бяха писали писмо до момчетата в Румъния, че ако преминат Дунава, ще ги посрещнат с кола, ни един не се подаде да даде поне капка водица на изнурените момчета: На 20 май— цял ден битка, от сутринта до вечерта, не само с черкези и баши­бозуци, но и с редовна войска. Четата беше заградена от четиритe страни, гладна и жедна. Поразително отчаяние владееше измежду всичките момчета, защото в разстояние на четири деня само двама души българи се присъединиха с ратниците. Войводата стое­ше в една овчарска колиба, умислен и обезкуражен, а няколко овчари надничаха из вратата и си искаха парите за закланите ягнета, като наричаха дружината хайдушка. Късно вечерта, часа по 12, Ботев се съветваше с няколко души от дружината при ед­на скала какво трябва да се прави. В долината стана някакъв си шум и пъргавият войвода се надигна да види що е. В това време пукна пушка от другата страна на усоето и той се залови с двете си ръце за гърдите, гдето го беше ударил куршумът. И рухна тогава на земята нашият войвода с очите нагоре. Той поиска да каже нещо, но язикът му не можа да се преобърне, очите му се наляха със сълзи и така си останаха отворени, а кръвта бликна вече навън. Офицеринът Войновски и Георги Апо­столов се приближиха до него да му вземат кореспонденцията, шарфа и оръжието. Никой други от дружината не можа да го види.

Така умря редакторът на в. „Знаме”, героят от „Радецки”. Гордото и непокорно онова чело, което беше в борба с тираните по всичкия свят, скоро се покри със студен пот и остави само тук-там няколко бръчки, които показваха, че борбата е още в на­чало! …

Нека всеки българин, който прочете настоящите редовце, каже вечна му памят! В разстояние на осем години за нашия на­роден херой не са ставали ни панахиди, ни парастаси, ни пък какво-годе друго възпоминание, като че народът, за който се е той борил, не съществува вече!…

Ролята на Раковски в борбата за освобождение

Христо Ботев

Било е време, и то не твърде отдавна, когато нашият поли­тически вопрос, или се едно - вопросът за нашето същество­вание се е заключал само в това: да се отървеме от ненавистното фанариотско иго и под управлението на едно свое народно духовенство да влеземе в пътят на нравственият, умственият и материалният човечески прогрес. Това време се вече мина. Ние отърсихме яката си от фанариотите, сдо­бихме се със свое народно духовенство и, под влиянието на първият ентусиазъм, достигнахме до известна точка на свое­то развитие. От тая точка по-нататък е невъзможно да се пристъпи. Ние няколко пъти сме рисували картината на на­шият съвремен живот, няколко пъти сме показвали на наше­то бевиходно положение, и секи, който е можел да погледна на народът не през призмата на своят скотски рахатлък, а с простото око на съвременната социология, убедил се е, че това положение е много по-грозно и по-страшно, нежели каквото е било то преди 50 или 60 години. Да повтаряме това и тука е излишно. Само по себе си се разбира, че за да не върви човек към своята пропаст или просто за да не стои на едно място, което е противно на природата на секи един жив организъм, то тряба да свърне от безвиходният път, пък или да се върне назад, или да пробие други прелез за своето развитие, за своята цел.

Така трябаше да постъпи и нашият народ. Като народ млад, жив и достатъчно силен, за да върви напред, той бутна отсам, бутна оттам и най-после намери изходната точка към своето бъдъще. Тая точка е разбиванието на безчовечният турски ярем и съсипванието на оние ръждясали петивековни окови, на които даже при звукът съвременният човек би настръхнал и би се потрещил на мястото си. Така, разбира се, се е появил вопросът за нашето освобождение, т. е. онзи политически вопрос, който е толкова по-стар от черковният, колкото е по-старо едното робство от другото. При разглежданието на тоя вопрос ние няма да преброяваме сичките оние частни, но отчаяни въстания, с които са пълни страниците на нашата последня история, а ще да преминеме на оние важни за нас събития, които са се извършили в последните 10 или 15 години.

До 1862 г. сичките наши опити за въстание са носили на себе си частен характер и не са били следствие на една узряла и разпространена вече идея за свобода, а просто едни въоружени протести против нетърпимите турски насилия и оскър­бления. А такъв протест е било и нашето знаменито хайдучество. От 1862 г., т. е. от онова време, когато тая идея излезе из пределите на народното предание и образува особена политическа литература, тие протести приеха съвсем други ха­рактер и колорит. Деятелността на Раковски е ознаменувала тоя период. Наистина, преди тоя период нашите въстания и съзаклятия са били по-големи и следователно по-силни, но тие, освен добри и развити предводители, не са имали още и ясно начертана програма и напълно изработена идея. Заслу­гата на Раковски се състои в това, че той обобщи и разпрос­трани тая идея, и из числото на нашите народни хайдути създаде няколко души народни предводители и пламенни борци за свободата. Семето, което посея тоя незабвен за нас мъж, даде доста добри плодове, но ние, или неговите наслед­ници, не можахме да се възползуваме вовреме от тях. Раков­ски като политик и организатор е применявал сичко на прак­тика, но неразбирчив на средства, той се е мятал ту в една, ту в друга крайност. И той, както и сичките почти негови съвременници са мислили, че Сърбия или Русия, Черна гора или Румъния ще да ни помогнат в неравната борба за свобо­да.

Но както той, тъй и неговите съвременници горчиво са се лъгали в това. Въстанието на Лука Вукаловича, бомбардиранието на Белград, а после и излъгванието на знаменитата българска легия бяха достатъчно поучителни уроци против това неоснователно вероизповедание относително Сърбия. А епопеята на българските преселения в пустините на руска Бесарабия, фанариотските преследвания [на] българските патриоти в Румъния и крайно предпазливата политика нанесамостоятелната дипломатически Черна гора убедиха секиго от нас, че свещената борба за нашата свобода се заклю­чава в силата на нашите собствени мишци. Но и тука Раков­ски и съвременният с неговата смърт Централен български революционни комитет се вдадоха в друга крайност. Тие помислиха, че само с едните хайдушки чети и само с едното извиквание: „ставайте, братя!", Дарданелите щяха да бъдат в нашите ръце и нещастният български народ щеше да възк­ръсне от мъртвите. Но нито Раковски, нито комитетът ожи­вяха, за да могат да видят последствията на това свое пог­решно убеждение. Петрушан и подвигът на караисинските херои е жив още пример в нашата памят, и доста красноре­чиво заключава несполуките на първият период на нашата борба за освобождение. После тоя период на сцената се появляват нови личности, нови убеждения и нашият политичес­ки вопрос влазя в друга фаза на своето развитие. Ние сваляме шапката си пред жертвите на това близко преминало, благос­лавяме с благоговение смъртта на падналите за свобода юна­ци и, като земаме сичкото това като введение за своите по-нататъшни разсъждения, пристъпяме в идущият брой на „Знаме" да разгледаме и вторият период на нашата свещена човеческа борба. Дано третият период бъде всеобщо българ­ска революция на Балканският полуостров и дано в него се заключава победата на правото, на истината и на свободата.

В. "Знаме", г. I, брой 20 от 29 юни 1875 г.

Историческата памет

Данаил Крапчев

Историческата паметь е нeщо като циментъ за на­родите. Тя е въ едри черти самата история на даденъ народъ, възпоминания за общи борби на бойното поле или на полето на културата. Историческата паметь е единъ същественъ елементъ при оформяването на народите. На­родъ безъ историческа паметь не е народъ, а население, маса.

Участието на българския народъ въ войните за осво­бождение, особено въ Световната война, която е най-близо по време до насъ, не можеше да не остави живи спомени: участниците въ нея са съвременници и на днеш­ните кръвопролитни събития. Всеки българинъ си спомнюва за подвизите на българските войски по четирите краища на Балканския полуостровъ. Колкото повече се отдалечаваме по време отъ войните, толкова повече жер­твите и страданията се забравятъ. Оставатъ главно под­визите презъ войната, нейниятъ романтиченъ характеръ. Очертанието на страданията бледнее и остава само свет­лото, примамливото.

Още по-живо и по-дълбоко, обаче, остава огорчението отъ неправдите, извършени надъ победения. Букурещкиятъ и Ньойискиятъ договори болезнено ги чувству­ваме и днесъ. Още по-чувствителни сме къмъ тия диктати сега, когато мирните договори се рушатъ подъ ударите на германското оръжие. Жертви на копирани един отъ другъ диктати, наложени въ околностите на Парижъ, ние чувствуваме една солидарность. Германците окончателно разкъсватъ веригите, съ които бяха ги оковали въ Версайлъ. Съ същите вериги сме оковани и ние до день днешенъ. Части отъ живото тяло на българския народъ са разкъсани и разхвърлени по чужди държави. Извънъ България те пъшкатъ подъ чуждо робство. Владетелите правятъ всички усилия да ги откъснатъ отъ българското ядро, да ги обезличатъ, да ги смелятъ и да ги погълнатъ. Всички тия страдания не може да не предизвикатъ съчув­ствие у насъ българите отъ свободна и независима България.

Всички българи живеятъ съ едни и същи възпоми­нания отъ миналото, когато се водиха църковните борби, борбите за освобождението на българския народъ. Ако не бяхме си спомнювали за ония българи, които са под чуждо робство, ние не бихме били народъ, бихме се пре­върнали въ стадо.

Ето на какво се дължи възбуждението въ България сега, когато се чупятъ веригите изковани въ околностите на Парижъ преди две десетилетия. Ние се надяваме, ние вярваме горещо, че сега се чупятъ заедно съ веригите на други и веригите, които оковаватъ нашата снага. Ние се надеяваме на по-добри дни и по-щастливо бъдеще за целокупния български народъ. Историческата паметь и у насъ е жива и дейна. Иначе не бихме били народъ.

В. „Зора" — София, 20 юний 1940 г.

Две страни на демокрацията

Данаил Крапчев

След войните се разпространиха много превратни и криви понятия за демократическото управление. Под влияние на болшевизма сметна се, че парламентите могат да правят всичко, освен, както гласи английската поговорка, да направят от мъжа жена.

До войната демокрацията се развиваше съвсем в друго направление.

Правата на парламентарните мнозинства бяха ограничени в известни рамки, които в никой случай не се прескачаха. Така е днес в истинските стари демокрации, дето се роди народовластието. В Англия и Съединените щати, във Франция и другите неутрални през време на войната демокрации и днес има граници, които парламентите не могат да прескачат. Областта на така наречените индивидуални права и свободи е неприкосновена и свята. Върху тях не могат да посягат и законодателните тела.

Истинската демокрация е с две лица. От една страна, правото на мнозинството да урегулира отношенията между гражданите и отношенията на последните към държавата; от друга страна, правата на гражданите, върху които не могат да турят ръка нито парламентите, нито правителството. Тия две страни на демокрацията се разширяваха и задълбочаваха, без да се унищожават взаимно. Правото на държавата да посяга върху частната собственост, например, се разшири, но и правата на гражданите да не бъдат произволно арестувани, да не се посяга върху свободата им да се изказват публично, неприкосновеността на жилищата и пр. ­ всичко това се задълбочи и разшири.

Новото време, обаче, докара съвсем ново положение в страните, които са демокрации само наглед, само за форма. В тия страни се пеят химни на самоуправлението и народовластието. В същото време парламентите, за които е съмнително дали изразяват волята на мнозинството от народа, посягат със закони върху човешката личност, върху свободата на гражданите, върху мисълта и съвестта на хората.

Безскрупулни правителства отиват още по-далече при прилагането на тия противодемократични закони. Под влияние на болшевишката практика, която даде така печални резултати в Русия, гаранциите за индивидуалната свобода се унищожават и демокрациите по форма се превръщат в истински сатрапии. В тия демокрации гасне мисълта, гине човешката индивидуалност, тъпче се всичко свято за хората, стражарската ръка бърка и в онова, което е солта и смисълът на човешкия живот. Така се обезценява една форма на управление, която в просветените страни дава на гражданите максимум облаги и която прави от държавата майка за всички граждани.

В. “Зора”, 21 ноември 1921 г.

Загина той

Пейо Яворов

(Днес се навършват 106 години от смъртта на Гоце Делчев)

Който само един път го бе видял, никога вече не можеше да го забрави. Загина той.

Но той живее. Пред нас върви неговият светъл образ и ни озарява пътя към свободата. Неговият безсмъртен лик е най-съвършеният израз на духа и на под­визите на народа, който се бори за един свободен живот.

Безбройни са вече имената на ония другари великани, които паднаха и падат и които изумиха света със своя героизъм и със своята беззаветна самоотверженост.

А техният учител беше Гоце Делчев.

Роден в Кукуш, следвал в Солунската гимназия, свърши курса на Софийското военно училище в 1894 г., изключен по повод на един твърде характерен случай, без да бъде произведен в офицерски чин, Гоце се върна в своя роден край и след като учителствува в Щип и Банско, започна своята нелегална апостолска дейност.

И оттогава до 24 април 1903 г. — цели осем години, — Гоце бе въплощение на някакъв дух: не остана място в Македония и Одринско, дето да не е стъпил неговият крак. За него вредом, дето живеят българи, имаше сигурен подслон. Него нийде никой ни веднаж предаде, макар султанско идаре да бе определило за главата му 500 и после 1000 лири и бинбашийски чин. — Мисията му на апостол-революционер и несъкрушимата му вяра даваха му оня свеж и разчетлив ентусиазъм, онази свръхчовешка енергия, която поразява и която никога не го напусна. За него нямаше умора. Като вихър кръстосваше той цялата страна. Турците го нарекоха «хвъркат» (канатлъ). Най-големият враг на Организацията Дервиш-ефенди (Той бе няколко години директор на полицията в Скопския вилает. Той води след­ствието на Винишката афера и тогава прояви нечувана жестокост към обвинените българи. През пролетта на 1902 г. бе убит в руското консулство в Скопие.) за него каза: «Кажете на тоя дивен юнак, че желая да го видя и да му се поклоня: ние всички от цар до последното заптие отдавна вече сме измо­рени — само той не се уморява.»

Той имаше за религия своите убеждения. За тях той принесе в жертва не само живота си, а, което е много по-трудно, и мислите си, защото той нямаше друга мисъл, освен да служи на освободителното дело.

Със своята блага душа, със своето безпределно като океан сърце той предразполагаше всички, които се доближаваха до него; със своята пламен­на реч вкарваше и у старците духа на свободата, на братството, на беззаветния хероизъм и омайваше всички, които го слушаха; със своята несъкрушима вяра — най-мощната човешка сила, която разклаща планини — заразяваше всички, които заработваха с него. — И всеки го разбираше; всеки се чувствуваше свободен и доверчив към него; всеки бе готов да му даде сърцето си и сляпо да се покорява на всяка негова дума; и всеки за­ставаше с твърда вяра на поста, който той му определяше. «Където замръкваше, той не осъмваше сам; и където поминеше, оставаше утъпкан пътя за всеки апостол и борец.»

Той създаде първите комитети в селата, първите чети в горите, първи­те конгреси в градовете. — И въпреки туй неговата скромност бе безпо­добна, несравняема, едничка по рода си. С това свое качество той поразя­ваше всички и тогава, когато вече държеше нишките на цялата организа­ция. При постоянните опасности той бе всякога бодър и засмян, всякога пъргав и безстрашен. Сам се излагаше, но свидно му бе да излага друга­рите.

Чужд на всякакъв шовинизъм, той работеше за всички, които страдат под тиранията. И пред неговата пламенна и убедителна реч изчезваха всич­ки национални вражди в името на една самоуправна Македония. Пред не­говото възторжено предричане на една федеративна република на Балкан­ския полуостров изчезваха всички племенни ненависти.

Той любеше, обожаваше народа, а народът виждаше в неговото лице най-близкия, най-верния, най-любимия свой учител, приятел и син. За тоя народ той живя, работи без умора и умря. И народът по всички краища на Македония и Одринско отдавна му пееше и пее песни — задушевни, пленителни песни.

Загина той.

Но той живее. Пред нас върви неговият светъл и безсмъртен образ и ни озарява пътя към свободата.

в. «Революционен лист», София, г. I, бр. 1, 12 ав­густ 1904, с. 3—4.

Истината за положението след Априлското въстание

Павел Бобеков

(На втори май се навършиха 133 години от избухването на Априлското въстание)

Следствията от панагюрската случка на 24 априля бидоха твърде поразителни не само за нашата кааза, но, както е вече знайно, и за много други места от клетото наше Отечество. Що се е вършило другаде, ние не знаем; знаем само, че 35 села от нашата кааза са съсипани и изгорени. Всичките тия села са български освен две, които са имали по няколко турски домородства. Още положително не можем да се научим що е подбудило стотина размирници от Панагюрище да въстанат про­тив властта, но положението, в което се намираше на последнийо време населението в нашата кааза, беше вече нетърпимо. Турците всякой ден ни казваха, че е настъпил часът да ни изколят, а злосторствата на долните чиновници и принуждава­нето за събиране на тежките данъци, както и неправдите в съдилищата и другите наскърбявания на българете бяха вече непоносими. Трябваше железна ръка и някой висок гений, за да предвиди и възпре дохождането на злочестините, но за зла чест правителственото представителство тука беше лишено от чи­новници, които да отговарят на назначението си. При всичките добри грижи на средоточеното управление за доброчестината на подданниците без различие на вяра и народност у нас всич­ко се вършеше по старому: агите никак не разбираха, че сме в деветнадесетийт век!

Но, както и да било, станалото е вече ста­нало. Нека ни бъде за наука! Бунтовниците оладжак никому никаква вреда не сториха; нито едно село, нито един чифлик запалиха, както казваха някои вестници от столицата, защото те още от първийт ден побягнаха в горите, а след един-два дни, като нахлуха ордите на черкезите и башибозуците, те направиха всичко на прах и пепел; те обезчестиха безброй възраст­ни и невръстни от всякакъв род; те убиваха и не пожалиха нито трудните жени, от които на някои из утробите живи деца изваждаха! И всичко това е правено с знаяне на властта. Добре ще стори лорд Дерби да изпратеше някои верни хора, за да изпитат и изучат добре що е вършено, па тогава да говори в парламента, че отмъстяването било взаимно: щото вършили бълга­рите, това им сторили н башибозуците.

Грабежът на добитък и домашни стоки е голям и не може се изказа и описа. Но това не стигало! Днес в нашийт град се намерват повече от 1,500 души момчета и момичета в турските къщя, които са заробени и които ще потурчат. Броят на заробените и отведените в помашките села е по-голям: Затворените в тъмниците са безбройни и те са вдигнати от къщята, от дукените и от нивята им. Писаните във вестниците са стотина бунтовници, които са вързани закарани в Плов­див, са мирни и работни селене, на които сега нема кой да по­жъне нивята! С една реч, всичко е вършено с цел: да се на­грабят и обогатят мързеливите, а тези, които с пот на лицето си се трудят да изкарат хлеба си, да оголеят, да ги избият и да тръгнат да просят ония от тях, които останат живи! И кажете ни, не е ли това също либанската работа?!

Ако не е тя, защо да са ненакажат и злосторниците? Бунтовниците вече са из­бити или разпръснати и затворени, а черкезите и башибозуци­те, които избиха толкова, невинни хора и ограбиха имотите им, защо да се ненакажат? Не ли е работа да се върши всичко по право. Или ако са черкезете и башибозуците поданници на Портата, нима българете не са? — Първица ли е дето стават в държавата такива размирици по някога? Не са ли българете, които всякога са пълнили хазната на правителството, от която повечето турци са чакале за прехраната си? Не стигаха дру­гите теглила на клетите българе, ами остаха очите на турците на завидното уж положение на раята и рекоха барем съвсем да я довършат и изтребят от лицето на светът. И се българете виновати!

[+/-] ...виж целия текст

Преследванията и запиранията следват всекой ден; всич­ките по-богати и по-отлични българе от градът ни и от селата са затворени. Заптиетата се отнасят с тях най-немилостиво. Никой българин не може свободно да пътува. За да излезе някой из градът ни и да иска да отиде в некое село от каазата, трябва скъпо и скъпо да заплати на няколко турци, за да го заведат дето иска, но много пъти той бива биен по пътя, а някога другарете му го и закалват, особено ако е някой пана­гюрец. Забележете че турците гледат на българете като на по-долни от животните. Турците, циганите и черкезите свобод­но си разменуват от бедните българе четири сребърни меджидиета за една златна лира турска. Последните няма кому да се оплакват, защото за тях няма началство да ги оправдава, а само — обвинява и убива.

Не бяха само черкезете и башибозуците, които причиниха злосторства. Жалното е, че и царските войски направиха го­леми насилства: много млади жени, моми и невръстни момичета станаха жертва на сладострастията им! Лошавите езици пре­писват даже и на Хафъз паша злосторства, както и на неговите войници, като те казват, че сам той е посегал на честта на мно­го жени, а в ръцете на войскарите му измреле много невръстни момичета и момчета от Панагюрище. Войскарите, които мина­ваха от тук за пределите при Сърбия, как ограбиха от селата много момичета и млади жени и ги обезчестиха насилствено, ос­тавиха ги мъртви на мястото на шатрите си. Ние никак не вяр­ваме, че средоточното правителство знае това, нито пък да е дало такива наставления на редовните войски. Желателно е поне за напред да се предварат тия злосторства, които неволно прават мирнийт българин да се отчайва и да прави лошави замисли срещу правителството, което никак няма известие за това, що се върши от ония, които са изпратени в името му да раздават правосъдие без никоя разлика.

Тия дни се распръсна слух, че щели да се повикат на по­мощ всички селене и граждани, за да правят укрепления в Пловдив. И това причини всекиму голяма скръб, защото сега е лятно време и всекой си има своя частна работа, от която учаква да се храни цяла година и да плати данъкът си на царщината, който според силите ни е много тежък; особено беделът е, който ни прави много мъки. Струва ни се, че ако прави­телството беше захванало да зема и от нас войници, белким тия злочестини се не стореваха, па и нам не щеше да е толкова тежко за данъкът, но сега не знаем какво ще чиним занапред! Трябва да мрем от глад.

Нашийт владишки наместник хаджи поп Георгий, който бе закаран и запрян в цариградските тъмници, откак го повърнаха в Одрин, в градът ни се представи една мазбата от стърна на властта да я подписваме уж за негова полза, но отпосле се научихме, че тя била написана в смисъл, че трябва без друго той да се накаже, защото бил главната причина на размири­цата. Всичките села от каазата ни я подписаха и потвърдиха с печатите си; ония от гражданете и селенете, които не щяха да я подпишат, се затвориха и са обвинени за бунтовници.

Някои пътници, които пристигнаха в градът ни от Средец, казват, че тамошнийт владика — г-н Мелетий — бил убит, но от кого и как не знаят. Прибавят още, че от Средецкийт и Нишкийт санджаци щял да се състави един особит вилает под уп­равлението на сегашнийт средецки мютасерифин Махзар паша, на когото поведението е: на всекиго известно. Някои си искат да кажат, че даже и нашата кааза щяла да влезе в съставът на новийт вилает, което не ни се ще да вярване. Може и да сте научеле, но ние ще ви забележим, че гър­ците в нашийт одрински вилает се опитаха да се ползуват от размирицата.

в. „Ден" г. II, бр. 39, 10. VII. 1876 г.

В същия брой на „Ден" близо до горната дописка на П. Бобеков редакцията на списанието е имала дързостта да помести „Прокламация на тайното народно българско правителство", заета от в. „Фар дю Босфор", дето се казва: „Братия, ние българите заменихме перото със сабята и ние не ще турим тази сабя в ножницата, додето нашата страна не се освободи напълно и за сякога от игото на тиранина..."

* Павел Станьов Бобеков е български революционер, председател на Военния съвет (Привременно правителство) в Панагюрище и хилядник по време на Априлското въстание в IV-ти Революционен окръг. Умира от тиф във Велико Търново като доброволец в щаба на генерал Гурко по време на Руско-турската война. Предсмъртните му думи са: "Майко, аз умирам, но не ми е жално, защото бях честит да видя България свободна! Никога не допусках, че ще видя това! Умирам, майко, спокоен и за това, че докрай изпълних дългът към Отечеството, на което дадох слабите си сили, които му дължех!"

Поместената тук дописка от Бобеков излиза в цариградското сп. "Ден", редактирано от Стефан Бобчев и Генко Голчев. Заради нея в редакцията е извършен обир, намерено е писмо от Бобеков, положението на издатели и редактори се усложнява. "Ден" е спряно.

Синът на дърводелеца

Димитър Талев

Забравени бяха вече чудесните знамения през оная света нощ — и ярката звезда над Витлеем, и песните на ангелите, а даровете, що бяха донесли в пещерата тримата мъдреци, Мария бе скътала на дъното на една ракла. Божият син се роди в семейството на беден дърводелец, за да живее на земята като всички люде. Като навърши втората си година, Исус се откъсна от скута на майка си и тръгна с другите деца. Той растеше между тях в игри, скиташе из тесните улички, из околностите на Назарет и никой не подозираше великата тайна на неговото рождение. Понякога той спираше върху себе си нечии учуден поглед, понякога смайваше връстниците си с някое малко чудо, но само за един бърз миг в шумните детски игри. Съседките казваха на Мария:

- Добро дете. Умно дете. Хубаво дете.

Това беше всичко. А когато в дома на Йосиф и Мария се появиха и други деца, добрата Майка Божия трябваше да отделя грижи и нежности и за тях.

Щом Исус навърши десет години и се бе научил вече да чете и пише, Йосиф го прибра в дърводелницата си. В паметта на до­бродушния дърводелец по-бързо бе избледнял споменът за чуд­ната нощ на Исусовото рождение, все по-рядко си спомняше той за тая нощ и прие Исус в сърцето си като свое най-голямо дете, макар да не беше негова плът и кръв. Той вярваше в божествения му произход, но бе свикнал с него, сродил се бе и го бе обикнал с проста, бащина обич. И се пак, откакто Исус беше постоянно край него в работилницата, доброто сърце на Йосиф често потръпваше в радостен смут, в удивление пред това дете.

Исус подхвана работата си в малката работилница с усърдие, което не подхождаше на възрастта му. Ала казано бе, види се, да познава той мъката на труда и редица дни неговите незакрепнали още рамене го боляха остро от усилията му над някоя чвореста дъска, или над някоя неодялана греда, която трябваше да изглади по мярка. На няколко пъти се поряза, пръстите му бяха очукани от големия дървен чук, който беше тежък за малката детска ръка.

[+/-] ...виж целия текст

Йосиф се учудваше на неговото усърдие и търпения и като забравяше за божествената мисия на това дете, радваше се на успехите му и очакваше да го види свой заместник в работилницата и още по-голям майстор дърводелец. Исус го учудваше и със своята лов­кост и схватливост — малкият дърводелец нямаше нужда да му се повтаря по два пъти едно и също нещо, бързо и изкусно овладява­ше и дървото, и оръдията, с които работеше, те ставаха все повече послушни в неговите благословени ръце. Влезе веднъж непознат човек в работилницата, поогледа се и се обърна да си върви.

- Търсиш ли нещо? - попита го Йосиф.
- Търся майстор да направи врати и капаци за прозорци на новата ми къща, но ти сам няма да успееш.
- Не съм сам, ето моя син - отвърна Йосиф живо и с радост. -Ние ще направим врати и капаци за прозорците на твоята къща.
- Хм - усмихна се недоверчиво непознатият. Той се загледа в Исус, срещна неговия поглед и сякаш се обърна нещо в сърцето му... - Добре, може би ще успеете, ти и твоят син - каза той.

След някое време вратите и капаците бяха направени, а Исус бе издълбал и заковал по тях хубава украса, та дойдоха всички роднини на стопанина да ги видят и разнесоха името на малкия дърводелец из целия Назарет. Ала веднага с похвалата за неговото изкуство, вдигна шум и една тъмна, недоизречена мълва за предобрата му майка. Исус не можеше да дочуе и да разбере добре сквер­ните слова, но си мислеше с огорчение: „Злото върви по стъпките на добро и което е добро, людете сами го развалят". Тогава Исус наближаваше да навърши дванадесет години.

Наближаваше и Пасха и всички в Назарет започнаха да се готвят за празника. В работилницата на Йосиф влезе съседа му Шалум и поиска да му направят клетка за гълъби.

- За Пасха ще ида в Йерусалим, в храма - каза той. - Ще занеса гълъби за жервеника.
—Ето, Исус ще ти направи клетка - отвърна Йосиф и продължи работата си. Той не искаше да се впуща в разговор с Шалум, който беше злодумен и надменен човек.
- Аз няма да направя клетка за гълъби - чу се гласът на Исус, тих и ясен.

Двамата мъже го погледнаха учудени. Шалум размаха ръце разперени пръсти и викна:

- Защо? Защо? Ще платя със сребърна пара! Исус отговори:
- Бог е дал крила на птиците, за да летят свободно по небето защо ще ги затваряме в клетки? Не с кръвта на гълъби, птици ще умилостивим Господа, Той не иска такива жертви от нас.
- Ха! — изблещи очи Шалум разгневен. - Ти ли ще разваляш нашите обичаи? Йосифе, обуздай това момче и го научи да приказва!
- Умно ти говори моят син — отговори Йосиф.
- Твой син! - изкрещя Шалум и лицето му цяло се сви в зла усмивка. - Жена ти го зачена преди да ти стане жена. Ти питай нея дали е твой син.

Шалум си отиде, а Йосиф и Исус продължиха работата си мълчание.

Вечерта Исус намери майка си в малката градина зад къщата им и я спря. Наоколо беше тихо, лехи и дърветата чезнеха в мра­ка. Исус взе двете ръце на Мария, притисна ги към гърдите си и я попита с глас, който търсеше властно истината:

- Майко, кажи ми кой е моят баща?

Мария не се учуди от тоя въпрос, тя го бе очаквала. С майчин­ска ласка тя притегли Исус до близката скамейка и в тишината на настъпващата нощ му разказа дума по дума за чудото на неговото рождение.

Като я изслуша докрай, Исус се отдалечи по пътеката между дърветата, а Мария остана да го чака на скамейката. Чака го дълго тя с трепет и тревога и най-сетне чу отново стъпките му и го видя в тъмнината и го видя още отдалеч, защото около главата на Исуса са бе изгряло чудно сияние. Той се приближи бавно и Мария усети силата, която се излъчваше от него. От озареното му лице, от очите му, тя присви нозе, отпусна се на колене пред него и целуна дрехата му. Исус сложи ръка на главата й, своята мъжка, чиста ръка и каза:

- Нека бъде волята на Тоя, който ме е пратил! Майко, аз ще спася човешкия род от греха и злото, приготви се и ти, защото и твоето сърце ще бъде разкъсано.

Тая нощ Исус намери себе си, намери своя небесен баща и узна Божията воля.

За празника Пасха и тая година Йосиф, Мария и Исус отидоха в Йерусалим, заедно с още много люде от Назарет и от всички села наоколо. Тук Исус се отдели от Йосиф и Мария, та после те го търсиха и намериха в храма, седнал между книжниците. Мария му каза:

- Чедо, защо ни направи тъй? Баща ти и аз много се измъчихме да те търсим.
- Защо сте ме търсили? - отговори Исус. — Тук аз съм в дома на моя Отец.

За пръв път сега Исус се нарече пред толкова люде син на Гос­пода, но никой не разбра думите му. Разбра ги само Мария, майка му, и сърцето й проплака. Защото Исус все тръгваше по пътя, от който нямаше връщане.

в. Зора, 6.1.1942 г.

За слепите граматици

Александър Балабанов*

През 1902 г. Петко Каравелов, като министър президент и като министър на финансите, да­де изявления на Амфитеатров, кореспондент на големия руски вестник Новое время", или "седмата велика, сила", както се мълвеше тога­ва за тоя петербургски орган. Между другото Каравелов зачекна и езиковия въпрос, или, по­точно, живата борба между българския и между сръбския език.. И каза: "Много се радвам, че българският език живее на запад, до Синьото море през Шар и преко голе­ми реки и езера, без да може да му се противи сръбският език." И това бе право и истина и с най-силни надеж­ди.

В освободената тогава България, макар и да бе наложено от обстоятелствата тъй наречено­то "източно българско наречие", никому не идва­ше на ум да довежда до крайност, до абсолютизъм тава неуместно яякане с е-двойното. Ами всичко си вървеше естествено, тъй както в най-силните и най-богатите по литература европейски езици. Никой не зловидеше на бълга­рина от Щип или от Скопие, ако не си отваря­те нашироко устата, за да произнесе своята проста дума "нямам". А най-близките потомци на тримата българи, които са направили най-силно впечатление на българския народ, на Иван Вазов, на Васил Левски, на Христо Ботев (най-сърдечно моля коректора да не ми сервира поп­равка от Ботев на Ботйов!), искам да кажа на карловци, сопотци и преди всичко Ботевите калоферци, както сега, така и напреде си вика­ха повече нема - "нема, отколкото "няма", дори и под натрапническото влияние на яйчарите от някои съвсем източни покрайнини, пак си ос­танаха с "нема".

А педанти стилисти като Стоян Михайловски, , те не само че викаха "нема", ами и пишеха "нема", и с яребична упоритост настояваха даже пред словослагателите да не им се поправя просто­то "е", на е-двойно. . . Който не вярва, нека си вземе кое и да е годишно течение от господст­вувалото тогава списание "Мисъл" на д-р Кръс­тев от Пирот, на Пенчо Славейков от Трявна, на Яворов от Чирпан и на Стоян Михайловски от Елена - и ще види на всяка страница това, което сега аз само съобщавам и опреснявам. . .

[+/-] ...виж целия текст

Пък и в днешните научни издания на Михайлов­ски от Ив. Богданов пак е спазено това. Не искам да кажа, че глаголът "немам" трябва да се пише с е" просто, не, съвсем не, никога не ис­кам това и няма да поискам, и никога не бива да стане, докато си служим с кирилицата. Но ис­кам да кажа, че това бе естественото и благо­датното за развоя на българския език. И за побе­дите на тоя български език говори именно дър­жавникът Петко Каравелов пред Амфитеатров. Аз бях студент тогава в Лайпциг и бях във възторг от изявленията на Петко Каравелов, и ги споменавам вече няколко пъти при разни сго­ди.

Защото още тогава знаех аз това, което не мислеха плиткоумните и тесногръди граматици от далечния изток, че реформите и посега­телствата спрямо един народен език са не само граматически, ами и държавен въпрос от първи ред, особено за балканските народи. Също така и в борбите си за българския чуден и първокла­сен език често съм изтъквал това, макар и пред глухи и слепи граматици. И с тях не един път съм водил ожесточени сражения. А често съм им падал и на колене, и на молби, да не ошугавяват българския език, като го лишават от него­ви родни звуци и като го кастрят според своя ум. Още в първите броеве на моя „Развигор" от 1921 година, и дълги години, във всички мои писа­ния все това молех, все това!. . . А особено силно настоявах върху това в скопския вестник "Родина" от 1916 година в статия­та си "Говори, както си говориш", която намери одобрение на един подробен и оригинален поз­навач на българския език, професор Йордан Ива­нов.

И че не бях и аз сляп и едностранчив като лоши­те ни граматици, може да се докаже очевидно и с писанията ми за онова най-престъпно покуше­ние против българския език от страна на тия случайни някогашни властници в културата ни, които, понеже си бяха от някакви средногорски баири, лековерно премахнаха чудния, най-личния звук и глас на българската реч, именно "ѣ -то в глаголи с ударение на последния слог и го замени­ха с ясното и невярно в тия случаи "а", че стана наместо четът, четат; наместо летът (изчез­на вече дори и буквата "ѣ ) да пишат и да каз­ват летят. . .

Нека си казват, както са си родени, но нямаше защо да отнемат и от другите, които знаеха повечко нещо и които имаха по-широк поглед, да пишат и да казват четът!. . . Уви! Това престъпление е вече извършено, едва ли може да се поправи! Да имах аз и най-мънинката власт в тая страна, аз знам как все още можеше да се поправи, ако не да се поправи, по­не да се изкупи, но нямам, всички са над мене, ня­мам никого след мене. . . Такива са епохите на епигопите. Ще се подчиним. Аз исках само да изтъкна, че като човек от запа­да на българската земя, аз не бях едностранчив да не мисля за това голямо, хубаво и силно на изтока. . . Човек трябва да обгръща всички об­ласти, когато работи за общото и най-скъпо­то на един народ. . .

И когато сърбите разбраха нашата грешка, из­плашени от мислите на Петко Каравелов, почнаха по най-дяволски пътища да поощряват това яякане с е-двойното, също и играта с ударенията. Хвалеха ни, че правим така, превъзнасяха ратниците и поклонниците на това яякане. . .

И работата отиде, дотам, щото настъпи епохичка, когато взеха да питат някои изтоковци вече направо я, без ѣ , "нямам", "вяра" и пр. Не го­воря и не мисля аз тука за онова премахване със закон на е-двойното, което предизвика буря в България. То беше късно. Аз говоря за по-раншни времена, за 1898 година, за до 1900 година, а не за 1922 година...

И това злоумишлено или най-малко тъпоумно изкуствено отдалечаване на източния българс­ки език от западния бе един от най-жестоките атентати не само против българския език, ами и против българската нация, против българ­ската земя. . .
Затова го насърчаваха тъй горещо сърбите... С каквото и както можеха. И работата отиде дотам, щото, както изтъкнах още тогава, особено поради теорията за ударенията ни, хуба­ви и културни българи от запада, от страх да не би да бъдат осмивани, че говорели македонс­ки, почнаха да викат дори наместо бѣше-беше, викаха БЯШЕ!. . .

И на всичко се стараеха да слагат ударението на последния слог, че дори завикаха чаша, кожа и пр. А това ЯЯЯ, то тъй смешно беше в техни­те уста! Най-смешно ставаше това, като се чуеше от уста на чужденците, това фанатич­но подкрепяно Я. Хее, още в ония идилични вре­мена, ние бяхме ангажирали за нашия Народен театър даровитата хърватска актриса София Звонарова. И как се мъчеше горката да си разт­варя до неприличие устата, за да каже вяра! Всеки език трябва да има като книжовен език най-голямата част от един или от някой по-на­ложил се диалект. Това не аз ще отричам. Но пък не бива да се тиранизират изговорите и на другите наречия. Не бива да се изнасилва приро­дата. Това изнасилване именно стана причина та за едно престъпно и изкуствено отдалечаваа не на изтока ни от запада ни, които всъщност са съвсем едно: и по душа, и по език, и по сила, и по кръв и плът. . . Всеки знае защо. . .

Нека се постъпва както с в немския или във френския език. Няма никой немец да иска от хановереца да направи берлинец, нито обратно­то, също никой саксонец не може да стане пру­сак по говор. . .

Дори и филолозите си имат тая воля. Това мо­же и у нас. Няма да се смееш на западния бълга­рин, че не си разтварял прекомерно устата, за да каже нямам, нито пък западния бива да се смее на източния, че си говори няма. . . Иначе ще завилнее пак старото престъпление.

1942 г.

* Александър Балабанов, роден в Щип през 1879 г. е виден български литературовед, преводач и критик. Един от дългогодишните преподаватели в Софийския университет „Свети Климент Охридски“ и член на Македонския научен институт. Изпълнител на важни мисии, възлагани му от ВМРО, с цел привличане на вниманието на европейските общности към българите в македонските земи. Умира през 1955 г.

Завръщане

Димитър Талев

Навлизаме в малката уличка, дето някога протекоха безгрижните дни на моето детство. Води ме по-старият ми брат, който през тия двадесет и три усилни, кървави години не напусна родния край. На устата му трепти усмивка на доволство и тиха гордост:

- Ето, всичко е тук и такова си е, каквото го остави. И ние
всички сме тук, стари и млади, и децата, които се родиха по-късн0
- неизменно верни чеда на родната земя, на бащино огнище.

Отсреща, сред мъничкия площад, играят купчина деца. Негли себе си виждам и своите връстници там, сред малкия площад, дето всяко камъче ми е познато и всяка тревичка край стените, всеки праг по дървените порти наоколо. Чувам познати гласове в припряния детски говор - това не е ли гласа на Ицето, който надуваше гуша като патарок в детския си гняв? Бих искал да приседна там, при тях, с боси нозе, с изподраскани колена и с догоре пълни джобове зелени сливи. Ще дойде и Къндакот с опитомена чавка на рамо.

- Къндак, жи'ти майка, дай да я подържа малко!

Къндакот не дава чавката. Избухва свада. Тогава на прага на
портата се показва тетка Манда, с чорап в ръце и дълги, лъскави; игли между пръстите й.

- Що се карате бре колобани? Ха играйте!

Спираме се пред родната ни къща. Прозорците на горния кат са затулени негли със същите бели завеси. За миг, в унес, дигам поглед към високите прозорци и търся, чакам да се помръдне бялата завеса, да се покаже там скъп образ. Никой не ме очаква и все пак тук се връщам аз след двадесет години, след дълги години в мъка, в борба и копнеж неутолим. Не се помръдват белите завеси - през тия двадесет години смъртта прекоси пътя на мнозина мои близки люде, стопани в тоя дом сега са други, чужди люде.


[+/-] ...виж целия текст

Прекрачвам стария протъркан праг - о, колко висок бе някога и колко пъти съм си очуквал голите палци на нозете в лудешки бяг за по-голям комат сладък пшеничен хляб след игрите! В двора е тихо, само чешмата шурти в мраморното корито. Мама е вече по­койница, но аз очаквам да се покаже тя на каменните стъпала пред входа, както някога - с шарена престилка и с запретнати ръкави да ме посрещне и да ме попита:

- Върна ли се, сине?

Плочите са измити тая сутрин, дворът е грижливо пометен, чиста зелена тревичка расте между камъните, старата лоза е подка­рала нови листа. Пристъпвам към чешмата - коритото и стълбите са наоколо изтъркани със ситен пясък и там, на белия мрамор все още стои издълбан надписът: „Тале П. Палисламов, 1889". Това е името на баща ми, благородните нови стопани на родната и къща не са заличили тоя скъп за мене спомен, не са изтрили тоя опасен през черните робски години български надпис. Ето и градината с каменна ограда и там под навеса, хамбара и същия тайнствен по­лумрак, там се крихме в дъждовни дни и, сгушени един до друг в сгъстилия се мрак, тихо си разказвахме чудни приказки за надземни и подземни люде и царства. Там бе колибката на моето куче, там негде криех гълъбите си и ето чувам в тишината гласа на старата ни кираджийка баба Безцена:

- Иди учи, Димче, иди учи! Стига с тия гълъби от сутрин до мрак.

В двора се показва възрастна жена - сегашната стопанка на къщата. Тя е превързана с черна кърпа, както мама някога, и при­ветливо ни кани:

- Повелете, влезте!

Нашата някогашна дневна стая е същата: с долапите, с мусандрите и с двата прозореца към двора. През тия прозорци виждах за пръв път света и помня, когато трябваше да се подигна на пръсти, за да погледна вън, после когато рамката стигаше до брадичката ми, до гърдите ми и как всяка година ставах по-висок. Пролетно време току пред самите прозорци цъфтяха едри, алени рози. Тук обичаше да седи татко в празнични дни, с разтворено Софроние на коленете си. Тук седеше той когато заболя и веднъж каза на мама развълнуван:

- Видях там на клончето чудно птиче. Не съм виждал до сега такова шарено птиче! Чакам го да дойде пак, но не идва.

Около един месец по-късно, татко умря. Ала и сега го виждам аз, все тъй седнал до прозореца, виждам го ясно в тоя блажен час на завръщане в родната къща.

Но нека идем при мъртвите. Ние няма да ги видим тук, дето всяка вещ и тишината дори в празните стаи ни свързва със спомен за тях, за отминали дни. Напразно се ослушвам да чуя познати гласове, познати стъпки горе по чардака, да чуя познато хлопване на врата. Шумове и звуци заглъхнали завинаги в бащиния дом и все пак завинаги ще звучат в душата и в спомени най-скъпи.

Светлият юнски ден бавно гасне. Белите кръстове греят не­подвижни в привечерния зрак, негли сега по-ярко блестят буйно разцъфналите се треви край гробовете, аленеят див мак и нежните розови цветчета на шипките отсреща, низко над главите ни тъм­неят разлистените гранки на благоуханни акации. Ето гробовете на татко, на мама, на сестра ни любима и непрежалена, и други още гробове на скъпи близки, стопили се вече в тая света земя. Присядаме смирено на дървената пейка - без сълзи, без думи. По белия мрамор потрепва сяй от запалени свещи - светла, неуловима сянка, бързо пробягващи лъчи от незнайни далечини. Това е, може би, споменът незаличим за най-хубавата усмивка и топлия блясък на мили очи, които са бдели над люлката ми и винаги са ме гледали с еднакво силна, всеотдайна любов.

- За вас - чувам гласа на брата си - те скърбяха най-много, и мама и Мария. За вас двамата: най-големия и най-малкия. Не можаха да ви видят в последния си час, в часа на последните желания.

А ние и двамата бяхме тъй близо - разделяше ни само непрео­долимата ненавист на потисника.

В гърдите ми напират синовни думи, сърдечни братски думи, и с трепет слагам ръка върху хладния мрамор. Искам да им кажа, че съм вече тук, че се върнах при тях. Зная - те няма да ме чуят, но нали са ме очаквали до последния си час, нали са копнели за мене с обич и скръб, в тия дни мъчителни, в часа черен на вечна раздяла?

Покой цари над гробовете, свят и дълбок като ведрото родно небе над нас. Покой обладава душата и сърцето ми, разтуптяно, в помени светли, мисъл след мисъл се раждат мъдри и чисти, мо­литва смирена, благодарност стопля гърдите ми в тая тиха среща с милите покойници. Скърбях за тях, както и те са скърбяха за мене приживе, ала ето и болката стихна в утехата, че най-сетне запалих свещица на техните гробове. Брат ми стана от ниската дървена пейка.

Живяха честно, трудиха се, отгледаха деца... Нека ние живеем и умрем като тях.
Нека и ние... - повтарям в ума си и аз. И гробовете са опора и подтик в живота: да бъдем като тия, които са живели честно и са умрели храбро, като тия, чиито гробове ни викат и ни привличат с неотразима сила.

Високата трева шуми в стъпките ни. Изкачваме на височинката над гробищата и оттук се разкрива необозрим простор: широка Пелагония и сините планини наоколо. Далеч нататък, между зелените гънки на полето е селото на дядо ми, а тук, съвсем близо пред мене е Прилеп и родната ми къща. Небето все още светлее над главите ни и ето за този светъл привечерен час копнях двадесет години - цели двадесет години, цял един живот.

в. "Зора", 6.VII. 1941 г. Текстът е взет от книгата "Димитър Талев. Неиздавани страници", за която дължа благодарности на Георги Станков.

Македония и българското възраждане

Симеон Радев*

Настоящата книга бѣ написана въ 1918 г., на френски. Нейната цель бѣше да освѣтли чуждия свѣтъ, кѫдето бѣ проникнала лъжливата сръбска пропаганда, върху народностьта на славянитѣ въ Македония. Да бѣ предназначена за български читатели, тя можеше да има друга кройка и други размѣри. Но тогава тя щѣше да бѫде съвсемъ друга книга.

Такава каквато е, Македонскиятъ наученъ институтъ намѣри за добре, по препорѫката на покойния професоръ Милетичъ, да я издаде въ 1927 г. въ български преводъ, направенъ независимо отъ мене. Азъ не мога освенъ да се радвамъ за тая инициатива, тъй като, отъ разказитѣ на младитѣ български дейци въ Македония, които водиха борбата срещу сръбското владичество, разбрахъ, че тази моя книга е стигнала до тѣхъ по тайни пѫтища и не била безъ полза, както за тѣхното вдъхновение, тъй и за опровержението на лъжитѣ, разпространявани отъ Бѣлградъ досежно македонското минало.

Новото издание, което днесъ давамъ, е нѣкѫде съкратено, нѣкѫде допълнено. Спирамъ се тоя пѫть повече върху нѣкои дейци, защото така тѣхното дѣло става по-понятно, а още и заради това, че най-интересното въ историята е все пакъ човѣкътъ. Голѣмо бѣше изкушението да се простря върху по-далечнитѣ причини на възраждането, както и върху неговитѣ отличителни черти. Но трѣбваше да си наложа едно ограничение. Ще се задоволя да изкажа тукъ накратко нѣкои мисли, които, надѣвамъ се, при другъ случай ще мога да развия по-надълго.

I. Съвременниятъ национализъмъ, въ цѣлостьта на своитѣ черти и въ своята сѫщина, се роди у насъ вече съ Паисий, когато у другитѣ народи на Европа, даже най-голѣмитѣ, то е едно послешно явление.

II. До като други народи, много по-просвѣтени и съ непрекѫснато минало на независимость, не сѫ смѣтали за свое отечество друго освенъ територията, надъ която сѫ царували тѣхнитѣ владетели, у българскиятъ народъ е имало понятие и чувство за предѣлитѣ на неговата родна земя. Паисий пише кѫде живѣятъ българитѣ. Преди него, още въ първата половина на XVII вѣкъ, българитѣ, католически владици, показваха сѫщитѣ граници на България.

[+/-] ...виж целия текст

III. У нашия народъ привързаностьта къмъ българскитѣ земи въ тѣхната цѣлость и стремежътъ за тѣхното обединение сѫ се появили много по-рано и сѫ били всѣкога много по-живи, нежели у други народи. Тая разлика особено проличава при едно сравнение съ нашитѣ съседи. Гърцитѣ сѫ мечтали да възстановятъ византийската империя, сърбитѣ — да се увеличатъ чрезъ грабежъ. Нито еднитѣ, — нито другитѣ сѫ се поставяли на почвата на народностьта и на нейното единство.

IV. У българския народъ жизнениятъ просторъ съвпада съ племенното наследство. Безсмъртнитѣ думи на Любенъ Каравелова: "Своето не даваме и чуждото не щемъ" сѫ девизътъ на българското възраждане. Тѣ съставяватъ и неговото благородство предъ историята.

V. Въ време на възраждането интелигенцията и рѫководящата класа сѫ вървѣли заедно, въ неразлѫчна взаимность. Тамъ бѣ тайната на неговитѣ чудни успѣхи. Такава взаимность е сѫществувала въ българската история само въ една друга епоха, епохата на Бориса и Симеона.

VI. Презъ време на църковния въпросъ имаше между водителитѣ по-боязливи, които се съмняваха, че българскиятъ народъ ще може да издържи до край борбата и бѣха готови да пожертвуватъ нѣкои отъ епархиитѣ на Тракия и Македония, за да се постигне разбирателството съ гръцката патриаршия; други, по-смѣли, отхвърляха непреклонно всѣка отстѫпка отъ народната цѣлость. Историята показва, че тѣ бѣха правитѣ, защото се оправда вѣрата имъ въ силата на българския духъ да мине презъ всѣко изпитание.

VII Смѣлостьта у тѣхъ не изключваше разума и мѫдростьта, а се съчетаваше съ тѣхъ. Стремейки се къмъ крайното разрешение на въпроситѣ, тѣ умѣеха да ги поставятъ единъ следъ другъ, всѣки въ своя моментъ. Това ние едно време нарекохме духътъ на постепенность въ българското възраждане.

VIII. Пламъкътъ на българския народенъ духъ никога не се е издигалъ тъй високо както въ време на възраждането. Но тоя пламъкъ щѣше да отиде напусто, ако да нѣмаше водителство, йерархия и дисциплина.

IX. Въ възраждането има будители, има и водители. И еднитѣ и другитѣ бѣха личности изключителни. Защо такива хора понѣкога се раждатъ, но нѣкога не? Това остава у всички народи една загадка. Може да се каже само, че голѣми водители се явяватъ при силенъ националенъ подемъ.

X. Възраждането е епохата на най-голѣмото национално самочувство у българитѣ. Българскиятъ народъ бѣше поробенъ и духовно и политически, но представлението, което българинътъ имаше за българщината, бѣше гордо, възторжено и пълно съ самоувѣреность. Думата "Българийка" употрѣбявава по-късно, щѣше да се види на българитѣ отъ онуй време като кощунство.

XI. Никой народъ не е жадувалъ за просвѣщение така както българитѣ презъ вреже на възраждането. Трѣбва да се отбележи сѫщо, че никога българскиятъ народъ не е ималъ толкова видни хора съ класическо образование, както въ тая епоха. Почти всички будители и водители бѣха хуманисти.

Високитѣ гръцки училища бѣха тогава истински огнища на елинска култура; младитѣ българи изнесоха отъ тамъ съкровищата на античната мисъль. Тя имъ даде тази благородна дисциплика на ума, която така силно поразява въ тѣхнитѣ писания.

XII. Турското завладяване тури край на пагубното византийско влияние у насъ. Презъ високитѣ гръцки училища отъ началото на XIX в. дойде въ България лъхъ отъ класическата древность, тъкмо противоположна на византийския духъ. Върху здравитѣ основи, които остави възраждането, се упражни сетне разрушителното действие на руската радикална мисъль. Руското нихилистическо влияние се оказа толкова пакостно за нова България, колкото византийското за България отъ срѣднитѣ вѣкове.

Предговор към книгата "Македония и българското възраждане", писан на 14 септември 1942 г. Към предговора има посвещение: "На паметьта на БОРИСЪ САРАФОВЪ, героятъ на Илинденското възстание, авторътъ посвещава тази книга съ братско чувство". Тексът е взет от форум "Де зората".

*Симеон Радев е български историк и публицист. Роден в град Ресен, Македония, на 19 януари 1879 година. Учи е първоначално в българските училища в Ресен, Охрид и Битоля, а след това завършва със стипендия на Българската екзархия френския лицей „Галатасарай“ в Истанбул и право в Женева. На 16 годишна възраст е приет за член на ВМОРО по предложение на Гоце Делчев. От 1901 г. става редовен сътрудник на вестник „Вечерна поща“, на който две години по-късно е редактор, после и главен редактор. През 1905 г. (по покана на Павел Генадиев) Симеон Радев заедно с Александър Балабанов започват издаването на списание „Художник“. След Хуриета от 1908 година участва в създаването на Съюза на българските конституционни клубове. По-късно (1911 г.) основава всекидневника „Воля“ и взема дейно участие в неговото списване. По това време обнародва и своята книга „Строителите на съвременна България“ — едно от големите и оригинални историографски изследвания у нас. Участва във войните за национално обединение.

Радев е последователно пълномощен министър в Хага, Анкара, Вашингтон, Лондон и Брюксел. Той е и пръв български делегат в Обществото на народите в Женева.

През 1918 година Симеон Радев обнародва на френски език книгата си „Македония и Българското възраждане през XIX век“, чийто увод публикуваме тук. Същата книга е преведена по-късно (1927) на български език и е публикувана като издание на Македонския научен институт в София, чийто член е Радев.