Мечта на един старец

Григор Пърличев*

Като чух за свещеното ви предприятие, не могох да удържа гръмко едно възклицание: вървим напред! Ежечасни са горещите ми молитви за успех на делото ви; но не ги пиша, да не некой каже: "и ... е многоглаголив."

Канението ви да участвувам в издаванието на в. "Балкан", колкото и да беше скокотливо за мене, дълго време обаче се борих с волята си: да приема ли, или не? Слабите ми сили не отговарят на горещата ми ревност. Лишен от всекакъв български словар, оригинален по язика, стародревен по правописанието, почти съвършено лишен от периодически списания, незнаком с течението на работите, несвободен да посетя селата, дето бих намерил богат за книжнината материал, естествено слаб телом, а още повече ослабел от дългогодишното и безплодно елинско учение, от денонощни трудове, от съдилищни прения с несвещени свещеноначалници, от ужасни тъмници, от тяжестта на годините и на веригите, огорчен от груба критика, изнурен от развалений въздух на зле стградени и зле поддържани училища, а при това презадоволен от учителската си плата, грижен за напредъка на 117 ученика, занят по пет часа на ден от занятието си, занятие по моему много по-сериозно от всекое друго (само един добър свещеник, просвещен от св[етаго] духа, може да се сравни с учителя по полезността на званието си) – имах право, или по-добре да кажа, длъжен бех да се отрека.

Наистина първото изявление на волята ми беше едно твърдо, непреложно, свободно от всекакво колебание решение – да не приема позива. Но, според Омира, други дух ме препна; българский гений ми се представи; взорът му беше смутен, печален.

– Дух мой, посещението твое ме ужасява, разтреперява; биенията на сърцето ми стават чести, недугави; креч овладева нервите ми и мишците ми; зная че си дошъл да ми наложиш нещо. Но защо си се така погрубил, нахмурил? Дали некако разгневил съм те? Каква ли дължност не съм изпълнил? В какво ли можеш да ме прокудиш? Колко ласкателно ти ми се представи в Атина, когато пред университета минаха к вечеру костурските работници и си се разговаряха по матерния, по свещения, по българския язик. Помниш како студентите, като чуха българския язик, презреха говора и говорителите и казаха "Ето минуват воловете."

[+/-] ...виж целия текст

Тога колко ласково ти ме потрепа по плещите и ми каза: отмъсти им! отмъсти им за Костур и за целия български народ! – Помниш, че с тебе заедно беше и оний, крилатий, величествений тръбач, когото сега не ми представяш, защото знаеш, че той нема вече за мене никаква очарователност. И аз, с упование на младостта си, бех ти всесърдечно послушен, оставих богатата си сгоденица, Панахия, и себе целаго тебе предадох, и с помощта твоя отвърнах им, поразих ги как едного мъжа. Остави ме да говоря и не хмури се; 3ная, че крастава е хвалбата; но тя е свойство на старостта и на всекоя слабост. А ти, мой дух, тако ти Вишняго, който те пратил, не ли повече от мене се израдва и в награда на жъртвата ми венец от неземни цветя положил си на главата ми? Не ли ти, проводен от благородните юноши, съставляющи тогашното българско цариградско Читалище, ми връчи писмо изявително на сърдечните им благодарения, дето в чуждо племе аз не заборавих майка си, ако и да бех от младости възпитан в язик нейзи съвършено незнаком. Помня аз; колко тога ходът твой беше личен; колко челото ти беше величествено, очите твои какъв блесък издаваха, а говорът твой колко сановит! – Прийми благодаренията на целия български народ и бъди във веки благословен, мой верний! Не си ме заборавил, нема да те заборавя: ще разглася името твое на далечни страни; ще пронеса мълва, пред която има да трепне от радости всекое славянско сърце – и съвременно кивна на оногова крилатия, веселия и пленителния под девическия образ призрак, който, облечен в светла как сълнце дреха, в левицата си държеше венец, а в десницата – дълга тръба. И призракът, незабавно послушен, затръби звучно, оглушително: В г ъ р ц к а т а с т о л и ц а с е п р о с л а в и б ъ л г а р с к о т о и м е.

– Такъв ти бил си некога към мене; а сега защо тъй мрачен? Помниш ли, когато "Дунавский Лебед" гръмко извести в Атина смъртта на братия Миладинови, колко решително аз оставих там всичкото украшение на живота си и търгнах за в отечеството си да му служа даром, да умирам заедно с умирающиите си съграждани, да им покажа правия път към напредъка, да изкореня елинския язик от църкви и училища, след четири века на варваризъм да въдворя изново звучния славянизъм, и за народния напредък и отмъщение за смъртта на учителите си да претърпя неизказани мъки? Не ли сам ти беше, що ме подканяше на такива жъртви и подвиги? Отде сега ти толкова гневен? Защо си нахмурен?

И духът звучно и сърдито ми отговори:
– Как да не бъда нахмурен? Какъв българин си ти, когато за гърците си списал непрезрени списания, а за еднородците си ни един ред? Ако би да си бил и от Матусаля по-стар, и от Терсита по-слаб, и от Гладстона по-занят, и от Раковски по-оригинален, и от Бисмарка по-критикуван; ако би си живял и в африканските пустини, лишен от всекое сношение с человеческия род; ако би да си бил уверен, че критиката ще угорчи живота ти, ще те убие; дължен си да представиш българскому народу каквото и да е твое творение,

Тъй каза духа с громък глас и укорителен тон; а аз вироглаво му отговорих: – Аз не писах за гърците, освен по твоя заповед. Същий, който ми наложил .едно дело, може ли да ме кори за извършванието му? Ти знаеш причините, ради които отдавна не съм писал по български. Ако тия не стигат да те убедат, явно е, че ти си несносен мой тиран и че си сбеснел от слепата ми послушност. Ако ти си се опитал да ме уплашиш, зле си излъган: не се плаши, който дванадесет пъти се борил със смъртта, и то по твоя заповед. Немам причина да се боя ни от тебе, ни от светиите, ни от самаго бога. Изпълнил съм, чини ми се, всичките си дължности към бога, към господаря и към народа; а сега желая да си се поуспокоя. Щеш ли да ме заставиш на старости да грача като гарван, когато на младости съм пеял хубавичко? Сега ти скимнало да бъдеш неотлъчен от мене и да ме вълнуваш с части посещения, мой мъчителю! А когато аз ради късогледието си не можех да добия нигде приятел; когато вървех по пътя сгърбен, без да внимавам никак на личностите, що минуват; когато знаменити мъже минуваха пред мене и недоумеваха, защо аз в земята гледам и никого не приветствувам – тогда где беше ти да ми доставиш поне очила? Но да почнем отначало. Когато аз след троегодишно учителствувание добих 1200 гроша, и с них още маловърстен и неопитен се готвих да търгна за в Атина, да се уча на Омира и Иродота, де беше ти? Как тогава не ми се яви, да ме отбиеш от тоя път и да ми посочиш Киев или Прага? Как сега ме нудиш да пиша по български, когато не си ми доставил ни един, поне един български словар?

– Отличните мъже, които те удостоиха да им бъдеш сътрудник, и много други достойни синове на младата България, чрез списанията си ще произведат словар; от вас зависи това; чуеш ли?
– Чуя.
– Следователно, дей, пиши.
– Ми омързна пишението откогато три мои статии по пътя се изгубиха.
– Отсега нема да се тубят.
– Не знаеш ли ти, че ако дързна да пройда селата, за да събера материал, ненаситний албанец ще ме отведе как пленник по горите и ще ми търси триста лири откуп?
– Не иди по селата; пиши каквото ти скимне. Твой материал искам аз сега, а селския ми е обезпечен.
– Мразя необразованата критика; лавровий мой венец беше прежде свеже-зелен, неувядаем; грубата критика се обви около него като змия, изле ядът си на листието му и тия овенаха, изсъхнха.
– Грубата критика ще онемее, бъди уверен.
– Но за сребро ли, или за празнословие да потъпча под нозе спокойствието си и напредъка на учениците си?
– Нито за туй, нито за онуй; в полза на България ще пожъртвоваш тъкмо минутите на почивката си, без да пренебрегнеш ни една йота от учителските си дължности.
– И тъй кратки и редки има да бъдат моите драскания върху девствената хартия! ... Но, което е най-главно, действуваш ли за изправление на земледелието ни и на скотовъдството ни, за експлоатирани на земята ни, за затваряние на кръчмите ни?
– Аз съм безсънен, и действията ми неуморни; но такива чудеса наведнъж не се вършат.
– А от драсканията ми каква полза?
– Още ли пререкания? Аз обичам всекое драсколение на многострадалните македонци, именно затоаа, че в нихното наречие намирам много първобитни форми.
– Но како щеме насърчиш на труд, докле не вида монумента на учителите си, братия Миладинови?
– Нихний монумент е на небеси; слушай!
– Готов.
– Докле България е още бедна, трудете се. Ваший труд (задружний труд е Божие благословение), какъвто и да е, тя ще го приеме с благодарение. Дейте! Времето лети: дръпнете лоза коса. "Сега! Сега! Докле България е още умилена, докле възпоминанието на робството й е още живо, требва да се появят добрите й синове. В идушия век България ще стане по-честита; но страх ми е да не самото й благоденствие опие чадата й. Чел ли си?

– Много с мала полза. Омир ме научи да бъда буйно безстрашен, а Иродот – да се съмневам в истинността на историите.
– Слушай! Франция, докле беше още бедна, роди ония велики синове, които в царствованието на Лудвика ХIV се прославиха; а после, колкото Франция ставаше по-честита, толкова числото на великите й мъже се умаляваше. Защо лицето ти се измени? Това явление чудно ли, непонятно ли ти се види?
– Да!
– Но няма да се чудиш, когато помислиш, че то е следствие на злоупотреблението на свободата. Бог даром не дава, но продава всекое земно благо и го продава за труд. Народи с трескава деятелност достигнали до недосегаема степен на слава и величие и станали трепет на земята и я застазили да мълкне пред ними; а в час, като се вдали на леността, се разрушили, и разрушението им колко бързо и шумно! Трудът е здравие; трудът е трезвеност. Кой се труди, е весел; а без веселие нема здравие. В истина се намират по лицето на черната земя гении, блажени смъртници, на които разумът, отривък на всеведущия Божия разум, достига до небесата, отдето му е произхождението; но тие, както безценните камъни, са твърде редки. Най-големото число за улесненията на мъченическия человечески живот го дължим на труда. Кой е по-велик? Палмерстон ли, който с пиянство скрати живота си, или Гладстон, който с безпределни трудове преведе седем пъти Омира! Труд искам от тебе: труд! труд! докле сме трезвени. Аз зная, че силите ти са слаби; но зло ли ти е да бъдеш сътрудник с толкова знаменитости? Зло ли е, ти седяк, да се водиш с цветущи юноши и да дъхаш същия въздух, когото тие дъхат? Не ли ти доставям единственото средство да се подмладиш? На толкова твои пререкания аз бих те оставил без никакво двоеумие; аз, както тебе, така и мнозина съм турил в трудове и подвиги и опасности, от които малцина, окаянник аз! могъл съм да спася. При все това настоявам пред тебе с благата надежда, че възрастта твоя ще насърчи, ще въодушеви младите твои сътрудници. О, каква чест! Когато ти, посред них, ще привикнуваш със старческия, но звучния свой глас: "Напред, момчета! изправете падналата в кал мъченица наша майка или гинете!" О, какъв ризик! Когато съннаго от трудове сътрудника ще побудиш с отечески укор: "Стани, стани, ленивче! Младостта да ти имам, сърцето да ти немам!"

– Ах! да бех бил млад както в Атина, когато в многошумно тържество аз, в сражения съвсем неопитен, преборих и величествено спружих под нозете си едного след другиго, сам и там разпрострени, двадесет и седъм статни борци, от мъже и жени пърстом показвани; да бех бил такъв, не бих имал нужда от вашата помощ; едната ми десница би ощастливила милата ми майка! Но сега аз, както видите, слаб!

– В какъв-пламен ще закипят сърцата на юношите, когато ти, обелел, изнеможенен седяк ще ги предводителствуваш в полето на честта; когато ще им провикнуваш с гърления свой глас: "Напред, юноши! честен живот или честна смърт." Какъв възторг! когато ти, угнетен от пъргави и силни врагове, ще извикаш на своите: "Бедствувам, чада! Кой ще спаси седините ми? Нема ли във вас юнак от юнашка майка роден?" О! тогай и най-робските българи ще ти [се] притекат на помощ, ще развеят най-плотните редове на неприятелската фаланга, ще убият най-силните ти угнетители и ще въздадат хвала на родителите си и на бога, че ги удостоил да бъдат участници в сражението на тоя исторически ден и избавители на живота ти.

– Како знаеш ти да уговаряш, мой дух. Победата е неотлъчен твой друг; твоите очи са нейния престол; но бъди мало милостив към слабостта?
– Още ли търторения?
– Победил си ме: слухът ми не може да пренесе широкогърмящия твой глъч; но знай поне, че моите драсколения ще бъдат редки и кратки.
– И тъй нека бъде ако ти често драсколиш, първий аз ще кажа, че уважаваш среброто, както всичките заматорели.
– Побеждаваш! Че кога ти не си победил?

Тогава духът благостно се усмихна и тоз час се измени, преобрази: бърчките на лицето му изчезнаха. Светъл венец окръжи лицето му; очите му блеснаха като слънце.

– Смърт или живот ти носиш?
– Аз съм подател на живот, но не земний.
– Ако некога съм те послушал, послушай ме.
– Готов,
– Отстъпи, моля ти се: слабата ми плот изгоре под пламените лучи на очите ти.

И в един миг он провея над мене низ единичкия прозорец на стаята ми и я остави пълна с тиха светлина и свещено благовоние.

Охрид, 27 март 1883. В. "Балкан", 28 април 1883 г. Още за Григор Пърличев тук.

*Григор Ставрев Пърличев е български възрожденец, писател и преводач. През 1860 г. участва в ежегодния поетичен конкурс в гръцката столица и спечелва първа награда и лавров венец с поемата си „Арматолос“ (Сердарят, Войводата), посветена на Кузман капитан. Комисията и литературната общественост наричат Григор Пърличев „втори Омир“. Предлагат му стипендия за университетите в Оксфорд и Берлин, но той отказва. През 1862 г. отново участвува в поетичен конкурс в Атина с поемата „Скендербей“, написана на гръцки (преведена на български език в проза 1967 г. и 1970 г. в стихове).

Вестта за смъртта на братя Миладинови го кара да напусне Атина и да продължи подетата от тях борба против гръцкото духовенство, за въвеждане на български език в училището и в черквата. От 1862 г. е учител в Охрид и един от организаторите на движението за „побългаряване“ на града и околните селища. Първото му слово на български език е „Чувай ся себе си“. Произнесено е на годишните изпити през 1866 г. и отпечатано във в. „Время“ (6-17 август 1866 г.).

През 1868 г. се установява за няколко месеца в Цариград, за да разшири познанията си по български език, славянска литература и култура. След завръщането си в Охрид заменя гръцкия език с български в училищата и в черквите. По донос на владиката Милетий през 1868 г. е арестуван и хвърлен в охридската тъмница, по-късно откаран в дебърския затвор. Освободен благодарение на застъпничеството на охридчани, Григор Пърличев продължава педагогическата и обществената си дейност. По негова инициатива през 1869 г. в Охрид е създадено първото читалище, наречено „Св. Климент“. Учителства в Струга, Габрово, Битоля, Охрид и Солунската българска мъжка гимназия.

Григор Пърличев е баща на революционера Кирил Пърличев и прадядо на писателя Кирил Пърличев.

1984 година, литературата и животът

Георги Константинов

По неизвестни причини, прогнозите на писатели, футуролози, генерали или историци се кръстосват около току-що настъпилата 1984 година. И всички без изключение вещаят апокалиптични събития. Достатъчно е да споменем само няколко заглавия:

- „1984" - Джордж Оруел.

- „Ще доживее ли СССР до 1984 година?" - от недоживелият я съветски дисидент А. Амалрик. В тази си книга той разглежда два конвертиращи процеса: вкаменяващия консерватизъм на бюрократичните мамути от Кремъл и тяхния конфликт с лежащия в съседство китайски мастодон.

- „В атака на бъдещето" - от покойния американски футуролог Херман Кан, от Хъдзъновия институт, предсказващ още в 1970 година днешната световна криза, която според неговите модели и изчисления трябва да достигне кулминационната си точка в 1984 - 1985 година.

- „Третата световна война" - от английския генерал и бивш шеф на северното крило на НАТО, Сър Джон Хакет, предвиждащ в книгата си започването и победоносното завършване от западните сили на войната срещу СССР.

Редът, в който са изброени книгите, отговаря на хронологическия ред на тяхното написване и издаване. Първата от тях (върху която искаме да обърнем внимание на читателя) е роман, написан в 1949 год., т.е. преди 35 години.

В романизирана форма, британският писател и журналист, работник и полицай в Бирмания, борец срещу франкизма в Испания и завеждащ секция в Би-Би-Си - Джордж Оруел, ни представя своето виждане за бъдещето, в което ние навлизаме тази година.
Книгата и нейният автор са се превърнали в класика. Те се четат, влияят на умовете и много от термините и понятията й са станали нарицателни, навлизайки в обикновения език: „големият брат" , „Оруеловски свят", и т.н.

Авторът, починал преди 34 години, е вече обявен за „човекът на 1984 година". Литературно-социологически анализи, тлъсти биографии, международни колоквиуми и симпозиуми се занимават с творчеството, живота и мисълта на отритнатия някога писател, чиито книги смущаваха духовете на Мюнхен, Ялта и Потсдам.

[+/-] ...виж целия текст

„1984" година не е пророчество. Тя е по-скоро предупреждение. Останалото е фон, върху който писателят разгъва своите разбирания за света, в който живеем.

Романът е посветен на тоталитаризма, на неговата световна победа и на безпомощността на обикновения човек в борбата му с всеобхватната и всемогъща полицейска машина. С диктатурата, която освен идеологически клизми на мозъка, си служи и с най-модерната техника за да смаже враговете си и увековечи съществуването си.

В Оруеловата „1984" година целият свят е станал „социалистически". В него има само три световни държави: Океания, Евразия и Истазия. В първата влизат Англия, САЩ с двете половини на американския континент - северната и южната - и Австралия. Евразия обхваща СССР и континентална Европа, а третата е образувана от Китай, Япония и части от Югоизточна Азия.

Трите „свръхдържави" са в постоянни конфликти помежду си (от рода на тези, които днес наричат с благовидното име - локални войни). Никой не може да победи другия, дори при съюз на двама срещу един, защото истинска голяма война, поради новите оръжия и узрялостта на целия свят за промени, е станала безсмислена и нежелателна. От нея управляващите, не само че не могат нищо да спечелят, тъй като никоя държава не е в състояние сама да окупира целия свят и да господствува над него, но могат да загубят всичко. Достатъчно е само да се разбият взаимно, за да изскочи от бутилката на статуквото духът на неконтролируемите събития. Освен това, локалните конфликти дават тонус на бюрократичните машини и ръководещите ги партии. Те им позволяват да държат поданниците си в състояние на постоянна мобилизация и напрежение, принуждавайки ги да приемат съществувание на ръба на терора и мизерията.

Макар че режимите и идеологиите не се различават повече, отколкото три нюанса на сивия цвят, те са смъртни врагове помежду си. (Един Оруеловски миниатюр, читателят може да открие на Балканите, където днес - в 1984 г. - България, Югославия и Албания са три експоната на съвременния маркс-ленинизъм).

Наред с вижданията си за социалното и интернационално статукво в света от „1984" година, Оруел е изложил и своята теория и философия на историята и на социалните промени или по-скоро на постоянния кръговрат в обществено-политическите отношения.
Трябва да признаем, че учудване предизвикват не грешките в оруеловите констатации и „предсказания", в които днес разни буквоеди си ровят муцуните, а по-скоро дълбокото проникване в същността на тоталитарната система от един чужденец, който никога не е виждал от близо лицето на „реалния социализъм". Живеейки на хиляди километри от Москва, не минал никога през превъзпитателните душегубки на Ленин - Сталин и пр. негодяи, Оруел е „видял" много по-прозорливо тази същност от мнозина дисидентствуващи социолози, които са прекарали це-лия си „съзнателен живот" под сянката на стените на Кремъл, или от разните кремлинолози, които са зачислени на зоб към разни служби, фондации и институти.

В хода на изложението ще цитираме съжденията и мненията било на едните, било на другите. Тук ще започнем с речта на Зиновиев пред състоялия се в Брюксел колоквиум върху Оруел и неговата „1984". В едри линии „хомо совиетикус" казва следното:
„Оруел е прав върху определени детайли, но бърка върху цялото. „1984" е поглед на западен интелектуалец, свикнал с комфорта на демокрацията. Но, човек, който никога не е виждал съветското общество, трябва да си послужи между другото и с известните процедури на анкетиране". (Нашият доморасъл социолог не сочи дали трябва да се анкетират Андроповци или обитателите на необятния Гулаг?) Още: „Има обективни закони на природата, закони на социалния живот, които не позволяват еволюции, подобни на описаната от Оруел". По-нататък речта е изпъстрена с познатите ни зиновиевски бръщолевения за основната клетка - предприятието, колхоза или учреждението, която характеризирала и възпроизвеждала съветското общество. Надълго и нашироко тезата е развита в „Комунизма като реалност" и в романите на Зиновиев. Тя е още един вариант на органистичните теории в социологията. Замествайки класовия анализ на държавно-капиталистическото общество с твърдението, че въпросната „клетка" е вградена в обществото, така както анатомичната клетка в човешкото тяло, Зиновиев стига до увековечаването на това общество. Защото „индивидът" бил свързан с тази „клетка" не поради лошите намерения на държавата, а вследствие обективни, свойствени на това общество закони и отношения. Дори терорът изниква в обществото от неговите зиновиевски „клетки", а що се касае до тайната полиция, тя е само един регулатор, който често пъти „хуманизира" отношенията между порочните представители на човешкия род, които един за друг не са нищо, освен вълци.

Останалите тези на Зиновиев, засягащи интернационалното статукво и социологията на съветското общество, ще бъдат упоменати на съответните места. Тук ще се върнем отново към романа на Оруел, за да видим къде са фантазиите и къде е реалността (така е озаглавено изявлението на Зиновиев пред споменатия брюкселски колоквиум върху Оруел).

„Детайлите" на Оруел, за които говори Зиновиев проникват във всички сфери и слоеве на тоталитарното общество - от върха до мрачните и задушни индустриални предградия, където обитава „класата хегемон". Нищо не е убегнало от оруеловската „фантазия".
В романа присъствуват огромните портрети на поредния „старши брат" и останалите ръководни членове, които висят по фасадите или се разнасят от блеещите по манифестации и митинги тълпи, заградени от активисти и „доброволни" доносници на „органите". Монотонните скандирания, започват от платените клакьори и агитатори на режима, които трябва да увлекат всички във „всенародния ентусиазъм" и „донесат там, където трябва" за тези, които все още не са изгубили чувството си за човешко достойнство и не искат да споделят обезумяващия страх, слабоумния възторг или непроходимата глупост на „новия човек".

Тук са и „спонтанните", заклеймяващи демонстрации, радостните посрещания и изпращания на пристигащите и отиващите си отечествени и чужди делегации и вождове. „Доброволните" почини, в които активистите вмъкват стадата от впрегатен човешки добитък, за да дадат едномесечната си заплата или съботните и неделните дни, за да запушат дупките в раздутите бюджети на бюрокрацията, армията или полицейските и военни мероприятия на върхушката по най-отдалечените паралели и меридиани на замърсената планета.

И разбира се, над всичко това моделът или „каймака" на прословутия „нов човек", който влачи със себе си мърсотията на всички властници от миналите общества и е раздвоен от ролята си на „авангард" и „патентован" освободител на народите. „Новият човек" ходи по банкети или сборища ограден от преториански живи стени, които трябва да предпазят скъпоценния му живот от спонтанните изблици на всенародната любов. Той обмисля и прилага административни и полицейски мерки, за да съхрани властта и привилегиите си и в същото време предъвква марксическа плява, размесена със социалистически лозунги. Заклеймява американския империализъм или великокитайския шовинизъм и гази с бронираните си ботуши малките народи, оставени му за „доживотно ползуване" от Ялта. Издига в култ полицейщината и обхванат от параноята на... осъдените класи, вижда навсякъде врагове, шпиони, саботьори, изменници и нечии агенти.

Развратът и оргиите във „висшата" класа вървят неминуемо заедно с попски проповеди за съхранение на семейството. В него диктатурата вижда една от основите си (а Зиновиев казва, че Оруел сбъркал в прогнозите си за разрушаване на семейната „клетка"). Подобно на държавата, собствеността или вярата, и семейството е подложено на диалектически метаморфози. На „разрушение" подлежат и „старите" институции, клетки и категории, които след това се заменят с нови, „социалистически". Това че те си приличат като две капки вода с предишните, а често са и влошено тяхно издание, е проблем, който тук няма да разискваме.
Секретарки, подчинени, актриси или прочее културтрегерки, се употребяват от началствуващите свини за украсяване и подслаждане на живота вън от новите „семейни клетки". И понеже те „държат и ножа и хляба", чрез обещания, лъст, заплахи и подаръчета са на път да превърнат цялата бюрократична пирамида в един многомилионен бардак. Разбира се, тази „нова" и масова форма на проституцията е напудрена и начервосана с показна нравственост и фалшива срамежливост, задължителни за всички - от извратените склеротици и катъри в политбюро, до бригадира в най-затънтения колхоз. „Противоречието" е само още една илюстрация на двумислието, двуезичието и двуличието, до които е доведен „новият" човек.

В тоталитарното общество шизофренията приема размерите на епидемично заболяване ...
„Новият човек" моделира човешкия род по свой образ и подобие. От Саваот до днес, това е мечтата на всеки властелин. Тази мечта става реалност в епохите на реакция и декаданс. Тогава историята създава корелационна зависимост между властници и поданици.

Разбрал е Оруел и душата на „новия" партиен или безпартиен шмекер. На този, който ненавижда партията и нейното учение, но ги приема като природно бедствие, с което трябва да се съжителствува и свикне. За „новата средна класа" всеки бунт е безумие и глупост. Тя води борбата за съществувание с методите на хамелеона, чрез мимикрия и заобикаляне на преградите от безжизнени догми и полицейски забрани. Псува в къщи под юргана и участвува с маршова стъпка и песни в казионните празници. Със скандиращ лай, плакати, портрети и захаросано-кретенски усмивки, с раболепна благодарност тя минава в „стройни колони" пред истуканите и мумиите на застанилите на трибуната тирани и робовладелци, за които в частни разговори разказва убийствени вицове. (Зиновиев мисли, че тези диалектически прояви на „новия" морал са резултат от „струпването на много хора на едно място".)

Отбелязал е Оруел даже униформирането на гражданите в тоталитарното общество. Като че ли, за да предрече появата на куртките и каскетите от док, габардин или шантунг в „новия" Китай на „социалистическите" мужици и мандарини. И поголовното организиране - от пеленачетата до сенилните склеротици в пенсионерските клубове. Не са забравени дори червените връзки на малките шпиончета, които още в забавачниците минават през школата на шпионството и доносите. Най-напред срещу собствените си родители, поради което последните не смеят да говорят пред тях.

В това царство на мрака, твърди Оруел, само пролетариатът може да разкъса на късове системата, не оставяйки камък върху камък от света-затвор, в чиито отделения и килии диктатурата на държавния капитал се опитва да заключи цялото човечество. Но за сега, той е в летаргия. Приспивни песни му пеят интелектуалци, попове и начетени марксисти. Тези гувернантки и бавачки знаят, че въстанията на „пролите" са заразителни и срещу тях железни завеси и бетонни стени... „няма открити!"
Пустота, бедност, духовна нищета и безнадеждност, безпросветна тъпота и лакейство характеризират „новия" живот, според Оруел. За създаването на тази атмосфера се полагат непрекъснати грижи от четирите гигантски министерства. Това на „Истината" (на руски - правда) ръководи дезинформацията, дезориентацията и манипулацията с всички средства. От живописта и литературата до пресата, радиото и киното с телевизията. Огромни агенции, институти и издателства се занимават денонощно с фалшификациите на всички истини. Те „актуализират" енциклопедии, учебници, събрани съчинения и стари речи. Те изземват! като „вредна литература" собственото си творчество от предходните зигзаги на „генералната линия" на непогрешимата партия. (За българския читател е достатъчно да се припомнят изменящите се като Протей (или измятащи се като чамови дъски) становища на партийната пропаганда спрямо Югославия, Албания или Китай.)

Централизирани и етатизирани са всички дейности - от производството на атомни бомби до проституцията в хотелите. Многото помийни ями и нужници в обществото на „частната инициатива" са заменени от една единствена държавна клоака. За добро и за зло, както ни учи Зиновиев.

За окончателното оглупяване на преживната публика се организират семинари и кръжоци за кретени. Към „откритите" в „свободния свят" порнография и стържеща мозъка „музика", се добавят футбол, лотарии, тото 1 и 2 и кръстословици, за да се доизгради душевния мир на изгубилия всякакъв човешки стимул и надежда плебей. Удивителни са „детайлите", до които достига Оруел в своята „1984". Какво ли още няма в нея? - От часовете по гражданска отбрана до „физ-зарядката", с която сутрин преди започване на работа приспособяват дремещите в консервните кутии на „обществения транспорт" към ритъма на конвейра. За да се спестят от всеки по 10 - 15 минути за производството на атомни бомби и долнокачествени стоки, така добре познати на всички, за които е закрит достъпът до специалните магазини на върхушката. От оруеловския конвейр, към масата на простолюдието се отправят „народни" салами (в Русия тази „радост" се нарича сабачая), „народни" чорапи, плодова ракия, миришеща на изпражнения, екстра коняк с дъх на сапун или „андроповка", сякаш произведени във филиалите на „Министерството на Изобилието".

Освен жизнения кадър и духовния мир на „новия човек", тоталитаризмът у Оруел, както и в реалния живот, създава новия език, с неговите съкращения, паразити от типа на „значи" и „разбираш", с дървените философски „мисли", чието смилане е по-трудно от преживяне на слама. Така се подготвят инкубаторите, от които ще трябва да се излюпят стадата от саламандри на новите генерации, негодни да разбират класическата литература, но напълно подготвени за колективната мъдрост на андроповци - живковци, изразена с няколко стотин думи, подредени във фрази - лозунги или фрази - условни рефлекси.

Едва във „висшата фаза на комунизма", когато мозъците закърнеят напълно от подобна „просвета", размесена с водка, „масите" ще достигнат нивото на питекантропуса, който е крайъгълният камък за един истински образцов, социалистически порядък! И с когото ще се заключи затвореният кръг на многомилионната еволюция на човешкия род.
Всичко е било безпогрешно разбрано от Оруел. До най-малките подробности. От ежедневната милитаристична фразеология: трудовият фронт, битката за производство на домати или пирони, мирните победи и трудовия героизъм до медалите и почетните табла, с които се гъделичка самолюбието на овчедушните поданници. От помпозните отчети с фалшивите проценти и „преходните знаменца" до тържествените церемониали с „почетни" и „делови" президиуми и километричното словоблудство за щастлив и заможен живот на хора, които живеят като животни. От дворците на просветата, културата и правосъдието до палатите и резиденциите във всеки красив планински или крайморски кът.
Защо е всичко това? - Оруел не ни казва. Точно, когато трябва да си даде отговора, влизат жандармите на „социализма", за да отведат героя на романа в подземията на „Министерството на Любовта". Авторът ми е оставил сами да се досещаме. Всичко това е станало и се крепи със зъби и нокти, за да се заместят робовладелците на античността и тяхните Аристотеловци и Платоновци с Живковци и Джуровци и тяхния културтрегерен хор от Ст. Ц. Даскаловци, Панталей Заревци, Левчевци и Джагаровци.

С излизане на сцената на униформените автомати от М-во на Любовта, Оруел поставя въпроса за насилието и „неговата роля в историята", за инквизициите, процесите и екзекуциите - тези основни стълбове на сградата на тоталитаризма.

Процеси, разкаяния, разобличения, самокритики, самообливане в помия и свличане в ботушите на „старшия брат" - Йосиф Висарионович, сочат безпомощността на вечнодърдорещата и бездействуваща партийна опозиция. Прогнила като властта, тя е готова да предаде майка и баща; без да говорим за „другарите" си, с които „еретиците" ще седнат на подсъдимата скамейка, преди да бъдат отправени в царството на вечния мрак и покой. Оруел иронизира живите партийни трупове с рефрена:

„Под разлистените кестени
ние се предадохме едни други,
за да легнем в братската могила
без музика и речи. И ние, и вие!"

И ако някои сочат побоищата и инквизициите, химическите препарати и медикаменти, електрошоковете и безсънието, изолацията и карцерите, денонощните разпити и гладът като доказателство за всемотуществото на диктатурата, Оруел като че ли иска да ни покаже колко струват „чиличените воли" на „замесените от специална материя" партийни чиновници. Защото едва ли в човешката история има други примери на толкова поголовно капитулиране, на нравствено падение и „самопризнания" в шпионаж на Лойд Джордж, Папата или Хитлер, на Микадо, Тито или Рокфелер.

За останалите милиони загинали в концлагери и затвори, без да получат посмъртна реабилитация, любознателният читател може да научи от тритомния „Архипелаг Гулаг" на Солженицин.

Всичко това, казва Зиновиев, са детайли. При това маловажни, защото съветското общество не им отдавало онова значение, което им приписват хора като Оруел. В подкрепа на своята „философия" Зиновиев би могъл да посочи набиваните на кол боляри от опричниците на „Красная плошчад". Те прославяли Грозния цар, докато издъхнат. Якир и други маршали на „революцията", преди да им забият куршума в тила, по време на голямите чистки от 1936-1938 година в „страната пи строящия се социализъм", викали: „Да живее Сталин!" По подобен на-чин ще умре и героят на Оруел - Уинстън Смит - с няколко грама олово в мозъка и със сърце, преизпълнено с любов към „старшия брат". Перверзна любов, биха казали някои. По-скоро, рефлекси на роба, който, дори и когато умира, не може да се освободи от веригите, сковали душата му. Ето защо, „социологично-философските" бръщолевения на такива като Зиновиев не трябва да ни учудват. Човек, въпреки мнението на Русо, не се ражда свободен! Той се учи да бъде такъв цял живот. Но при всички случаи, училището на свободата не се помещава в казионните институти на диктатурата, нито в нейните „творчески съюзи".

Публикуваната статия е първа от серия по темата в сп. "Бъдеще", бр. 103, 1984 г.

Престъпления против избирателното право

Алеко Константинов

Коментари на чл. 128, 131, 133 и 135 от наказателния закон.

Член 128. – Който със сила или заплашване възпрепятства на някой избирател да упражни свободно своето избирателно право, при каквито и да е избори, назначени по разпореждане на властта, или пък с викове и други противозаконни средства разтури бюрото, или разгони някой от членовете му, наказва се с тъмничен затвор до една година, ако същевременно не е извършил престъпление, за което в закона е предвидено по-тежко наказание.

Съдържанието на цитирания член, макар и да е твърде ясно само по себе си, но за да се отстрани всяка възможност за изопачено тълкуване, не е излишно да разясним с няколко думи същинското му значение: под думата с и л а се разумява не статическа, потенциална сила, а сила разживена и приявена в известно действие; също така под думата з а п л а ш в а н е трябва да разбираме застрашаване, заканване, изразено в действие, в думи или в символически знакове. Така щото, ако изборните места бъдат опасани с войска или жандармерия, с насочени напред щикове – това не значи, че спрямо избирателите се упражнява сила или заплашване, ако войската си стои тихо и мирно. На българския избирател не остава друго, освен да се залюсне и да прескочи над главите на войската, или пък храбро да се наниже на щиковете и като премине на другата страна, да отиде свободно да упражни своето избирателно право. Ограждането на изборните места с щикове има за цел да даде възможност на българина да прояви своята храброст; а пък на цял свят е известно какво чудо на храброст е в състояние да развие българският юнак, за да запази народния суверенитет. Последните десет години от политическия ни живот са най-ослепително доказателство.

Член 131. – Който при какви да е избори, назначени по разпореждане на властта, подкупи някого от избирателите с пари, дарове или други имотни облаги, било да упражни или не своето избирателно право, или пък да го упражни по определен начин, наказва се с тъмничен затвор до една година или с глоба до петстотин лева.

Със същото наказание се наказва и подкупеният избирател.

И този член е също тъй ясен, както предидущият. Запретява се /забранява се/ да се влияе на избирателите с подкуп, било с пари, с дарове или други имотни облаги, а инак агитацията е съвсем свободна, стига да се ограничава с едно морално влияние. Нищо противозаконно няма например в следующия начин на агитиране:

Г о с п о д и н Старшият: Недобори нали имате?

[+/-] ...виж целия текст

С е л я н и т е – и з б и р а т е л и: Дал Господ, господин Старши.

- Пътя нали не сте го направили?

- Е, па не могохме.

- Знаете ли какво значи е к з е к у ц и я?

- Слушали сме, да пази Бог...

- Как вие мислите, ако си стисна така ръката, мога ли да изкъртя някому зъбите?

- Можеш, оти да не можеш, като го писува законо.

- След това кажете: симпатизирате ли ми?

- Кое кайш?

- Обичате ли ме?

- Тебе ли?... Иска ли питане... Обичаме те...

- Е, като ме обичане, сещате ли се кого трябва да изберете?

- Е, както кажеш, твоя милост.

- Санким, ако не се сещате, аз мога да ви дам да разберете...

Този начин на агитиране, понеже не е съпроводен с подкуп или с обещания за материални облаги, носи названието – агитация чрезн морално влияние. Това е едно средство, с което можем да се гордеем,защото е изникнало на наша национална почва. Белгия, струва ми се, е останала малко назад в това отношение. Наистина, и там влияят, но не до тази степен морално.

Член 133. – Който, при каквито и да е избори, назначени по разпореждане на властта, унищожи, скрие, добави (умножи), промени или преправи избирателните бюлетини, или пък по друг измамлив начин преиначи същността на изборния глас, или осуети, или преиначи резултата на станалия избор, наказва се с тъмничен затвор до две години.

Бъде ли извършено от оногова, комуто е възложено да ръководи изборите, то наказанието е строг тъмничен затвор до пет години. –

Този член, както виждате, не се нуждае от коментари, неговата целесъобразност се хвърля в очи. Очевидно е, че законодателят е искал да избегне нуждата от унищожаване, скриване, добавяне, промяна или преправка на бюлетините. Това отнема много време, изисква особена опитност и е съпрежено с неприятности. А за да се избегне всичката тази сложна процедура, не остава друго, освен да се напълнят урните предварително с бюлетини и тогава няма да има нужда да се унищожават, скриват, добавят, променяват бюлетините и не ще бъде възможнода се осуети или преиначи резултатът от станалия избор, каквито бюлетини и да попаднат в урните. Разбира се, за да се избегнат грешките, трябва за всеки случай да се вложат в урните повече бюлетини от числото на избирателите.

Член 134. – Който, при каквито и да е избори, влезе с оръжие или държи оръдие за нанасяне на побой, наказва се с тъмничен затвор до шест месеца.

Редакцията на този член е малко неясна и може да даде повод за неправилно тълкувание, затова нека се постараем да разясним същинския й смисъл: преди всичко, в този член бие в очи думата в л и з а. Който в л и з а с оръжие, се наказва, значи – argumentum a contrario – който излиза из вътрешните стаи, зад бюрото, не подлежи на наказание, макар и да е въоръжен, даже с топове. И това е твърде естествено: законодателят се стреми да запази неприкосновеността на свещените урни. Както в древните римски храмове весталките са пазили неугасимия свещен огън, по същия начин пазят у нас урните. За пазители се избират обикновено хора с ангелски души, невинни и непорочни. На тия съвременни весталки законът запретява само “да държат оръдия за нанасяне побой”, сиреч да ги държат постоянно в ръцете си и затова те, горките, са принудени да носят оръдията си из джебовете и под дрехите си. Това е жестоко за невинните весталки, но... dura lex sed lex!

Както виждаме, законът наказва оногова, който влиза с оръжие в избирателното събрание, следователно, оня, който не влиза вътре, а стои пред вратата на изборното място – може да си избере една добра позиция и да разстреля цялото человечество. Впрочем, това е толкова ясно, щото не се нуждае от никакви разяснения.

Член 135. – Който гласува, или пък се яви да гласува, под чуждо име при избори, назначени по разпореждане на властта, наказва се с тъмничен затвор от един до шест месеца. –

Наказанието, предвидено в този член, не се налага на избирателите от католическо вероизповедание, когато те гласуват по няколко пъти, под разни имена, понеже законът наказва само ония, които гласуват под чуждо име, а на католиците, както е известно, при миропозмазването им дават по няколко с в о и имена. Тъй например един Август-Каролина-Непомук-Себастиян може да гласува като Август, сетне като Каролина и тъй нататък, и той не подлежи на наказание, понеже не гласува под чужди, а под свои имена.

“Със същото наказание се наказва и онзи, който гласува няколко пъти в една и съща избирателна околия”...

Коментарите към първата алинея на чл. 135 се отнасят и към настоящата.

“Или пък, откакто е гласувал в една околия, явява се и гласува в друга околия”.

От редакцията на тази последна алинея се вижда, че на наказание подлежи оня, който се явява да гласува в разни околии, а, следователно, който гласува в няколко околии, б е з д а се я в и – не подлежи на наказание. От друга страна, трябва да забележим, че това наказание може да постигне само птиците небесни, понеже само те са в състояние да се явят в един и същи ден в няколко околии, а за един человек ще бъде доста уморително да гласува преди пладне например в Босилеград, и да се яви след пладне в Ак-Кадънлар. Най-сетне и самите файтонджии едвали ще се съгласят да си морят толкова конете. Тъй щото, от тази страна общественият ред е гарантиран.

Като принасям своята скромна лепта на общия жертвеник, предвид на предстоящите избори, моля почитаемата редакция на в. “Знаме” да ми направи чест, като напечати в подлистник горните коментари.

10 ноември 1896 г.

С почитание Въса Пъцова,

Родом от Белгия.

Дух во виде голубине...

Трифон Кунев

Девети септември разруши от основа фашистките заблуждения в България, точно според плановете на своите сътворители и основоположници. Едни величави тезиси разпериха крилата си над нашето отечество и дадоха нови насоки на политическия, обществен и култу­рен живот на българите.

И както при кръщението на Исуса в реката Юрдан се чу глас от небето и "дух во виде голубине" слезе над кръщението, така и над нас затрептя отечественофрон­товската голубина с червените перца.

И глас от облаците прогърмя:

- Аз есм Бог твой и да не будут ини бози кроме меня. Вие сте абсолютно свободни да ми се кланяте! И пак проехте глас от вишинето:

- Който в България не ръкопляска на Отечествения фронт, той е фашист и за него не се полага никаква свобода!

И отново се чу небесна заповед:

- Долу всичките народни заблуждения, - на първо място заблуждението на християнската вяра!

Вън от училищата религиозното възпитание!

И пак глас велик като йерихонска тръба разнесе нео­тменим приказ:

- Българите са славянско племе, като русите, сърбите, македонците, поляците, чехите и словаците. Долу стари­те заблуждения, че всеки народ има своя история, своя народностна структура, свои политически и стопански интереси, своя политическа кристализация! Историята на българите трябва да започне от 9 септември. Всичко преди тая дата е фашистко проявление и мракобесно намерение.

И още много гръмовити гласове се чуват от отечестве­нофронтовското небе, но за тях ще говорим други път. Имаше "демократически" заповеди за общата изборна листа, като израз на "най-плътната демокрация"; имаше "доброволно" събиране пари за заема, за народния дом, за свободолюбивите комитети, за банкнотолюбиви неиз­вестни воини в полето на новата ера; имаше нови начини за разследване по затворите и концлагерите, в които се приложиха модерни съоръжения и електрически помагала. Имаше „доброволно” образуване на колективни стопанства по селата.

Какво още ще се случи, по силата на човешкия прогрес и историческия път на възродена България, ние не знаем.

Но искаме от гълъба на светия дух в България да издаде строг приказ:

- Всички фашистки истории, които са се осмелили да твърдят нещо неугодно нам, да бъдат незабавно затрити от лицето на земята.

И, желаейки да бъдем полезни на господа архитекти­те, които днес ръководят българската култура, ние ще препоръчаме някои народополезни отечественофронтов­ски мерки.

Най-напред, за да се уничтожи всеки повод за някаква великобългарска идея, или повод, за народна гордост, нека се изхвърли от учебниците и от всички други книги, че българите са дали азбука на останалите славяни.

После, за да разберем добре своите вековни заблужде­ния, да се обяви за лъжа твърдението на гръцките исто­рици, че Самуил от Охрид и Преспа бил български цар, а че той е бил цар на македонците; освен това, нека се подчертае като зло фашистко заблуждение и прозвище­то, което е дадено на Василия, византийския император, който води 28 години война със Самуила. Защо гръцките летописци го наричат Българоубиец, когато, според но­вите историци, поети, регенти и свети духове, в Македо­ния не са живели българи, а македонци?

Засега нека завършим днешната си беседа с енергич­ните отечественофронтовски думи:

- Ние не се страхуваме от атомната бомба, та с истори­ята ли да се церемоним?

Освобождението на Добруджа

Стефан Танев, Борис Киров, Владимир Найденов

Малко са думите, с които можем да придадем колко е скъпа тук свободата. Граничната линия, край самата арка, построена на шосето е застанала жена в черно облекло. Държи в ръцете си дете, цветя и рони сълзи. Пита ни:

- Познавате ли моя брат? Той е офицер! Казва се Делчев! Иде ли и той с войските? 25 години не съм го виждала.

Сълзите я задавят.Интересна сцена, която германският кинооператор бърза да снеме.

- АЗ СЪМ СВОБОДНА! Пак ще го видя моя брат! Моя любим брат. Не бе само тая трогателна сцена през днешния ден. Едни от нас остават с войските, а ние се понасяме с всичката сила на 80 коня на машината, която лети към Балчик шофирана от известния наш художник Никола Танев и само половин час след като войските прехвърлиха Ньойските граници, ние сме първите, които влизаме в Балчик.

Народ от всички страни се отправя към централния площад. Всяка къща в града е окичена с българското копринено знаме. Посреща ни кметът. Посрещат ни гражданите с "Ура". Една от посрещачките ни разправя:

- Години наред го крих. Крих го в земята - нашето знаме.

Дядо Мито, старик един от Балчик, пипа военните ни дрехи и шепне:

- НАЛИ ВИ КАЗАХ! ЕТО ГИ, ДОЙДОХА.

Странният старец - разправя околийският началник от 25 години насам разправя на всеки румънец: "Те ще дойдат".А от месеци насам той им разправя:

"Ето те вече идват. Не чувствате ли, че идват?"

Ето нашите войски заеха Балчик. Предсказанието на дядо Мито, което от 25 години насам е една идея фикс, за когото нищо друго не съществува, освен: "Те ще дойдат, те идват, те дойдоха" - предсказанието се вече сбъдна.

Съгласно предвидения план ЗЕМНИТЕ ВОЙСКИ ЗАЕХА ПО СУХО БАЛЧИК, А ФЛОТАТА СТОВАРИ МОРЯЦИ. От 5 ч. тази сутрин премина полкът, който бе заел изходен пункт при Чатал Чешма срещу Чаушкьой. Войските бяха дигнати на крак и се подготвиха за поход. Към 8 ч. командирът Беджев направи преглед на войниците, непосредствено след което бе обслужен молебен, след което той произнесе кратка реч към войските. В този момент пристигна генерал управителят на Добруджа ген. Попов с щаба и чуждите аташета. Първите, които прекрачиха границата бяха войниците от граничния пост, които заеха отсрещния досегашен румънски пост. Точно в 9 ч. ген. Попов преряза трикольорната лента поставена при арката на самата гранична линия. Един котел с вода бе разлят, за да върви всичко по вода и войските започнаха окупацията.

Добруджанки с китки посрещат конниците.
/Скица от проф. Н. Кожухаров, В. “Зора” 1940 г./

МОЩНО "УРА" ПРОЦЕПИ ВЪЗДУХА.
От двете страни на шосето се бе насъбрало население, което бурно акламира под звуците на "Добруджански край". Започна окупацията на определената територия. Както винаги "Утро е бил пръв и сега също, колата с нашите редактори задмина централното ядро на войските и се отправи към Балчик".

НА 10 Ч. НАШИТЕ РЕДАКТОРИ ПЪРВИ ВЛЯЗОХА В ГРАДА.
Главната улица на Балчик е препълнена с народ, който очаква да посрещне войските. На построената арка пише: "Добре дошли! Да живее свободна Добруджа." Ученици и ученички, граждани, още от сутринта са заели места по тротоарите на улиците. Войските обаче ще пристигнат на два часа и половина. Всичко е окичено със зеленина, цветя и трикольор. Към дванайсет и половина часа влезе първият разузнавателен патрул. Населението с насълзени очи се впусна да го посрещне - офицера и двата войника. В миг те обкичени с цветя и дарувани с дарове. Към два и половина часа се чуха звуците на "О, Добруджански край" начело на войските бе ген. управителят Ген. Попов с щаба на армията, които веднага бяха понесени на ръце и донесени до арката с нестихващо "Ура". Тук кметът на града Клинчев поднесе традиционно хляб със сол и ги приветства с думи: "Добре дошъл като освободител на Балчик".

ГЕНЕРАЛЪТ БЕ ОТНЕСЕН НА РЪЦЕ ДО ЦЕНТРАЛНИЯ ПЛОЩАД, където прие церемониалния марш на войските. С бодри крачки и нестихващо "Ура" армията премина през града обкичена с цветя. Всички плачеха. Плачеха и офицерите. Тук бяха и чуждите аташета - германският, италианският, унгарският.

НА ПРИВЕТСТВИЯТА ГЕН. ПОПОВ ОТГОВОРИ:
"Велик е днешният ден за българската свобода. 27 години на мъки и теглила не можаха да сломят вашия борчески дух. Българите, Вашите братя от старата територия с внимание следяха вашия труден път.

Балчик 21 септември 1940 г.

В. "Утро" бр. 9346/1940 г. Още материали за освобождението на Добруджа тук.

Koй уби Стефан Стамболов?

Трифон Кунев

Една велика монархия, която беше имала двубой от 1886 до 1894 г. с тоя чо­век и която беше победе­на, понеже отстъпи уязве­на и със стиснати юмру­ци, внезапно беше видела умразния си неприятел обезоръжен.

Стамболов напустна властта и руската дипло­мация започна да приго­товлява доспехите си.
Монархията се усети силна, понеже човекът не разполагаше с никакво оръжие. И понеже беше понесла обидата да отстъ­пи пред въоръжения, тя поиска удоволствието да убие безоръжния. Онова, което руската диплома­ция можеше лесно да постигне в 1886 г.; онова, което беше се подготвила да постигне - порабошението на България - беше вече невъзможно на 1895 г; времената бяха други.

Стамболов беше стоял 8 години на стража до България. Русия не може­ше да му прости това.
И когато три дена пре­ди убийството митрополит Климент заедно с друга­рите си от депутацията за помирение с Русия нап­раздно търси да се предс­тави на императора Нико­лай II, княз Лобанов му каза: „Немаме нищо про­тив помирението, но кой ще ни гарантира, че Стам­болов няма да вземе пак властта?"

Климент, който на 9 август 1886 г. беше пред­седател на привременно­то предателско правител­ство, разбра отлично рус­кия министър на външни­те дела и побърза да му отговори: "Ваше сиятелство, Стамболов никога вече не ще се повърне на власт."

На 3 юли убиха Стам­болов в София, а на 6 съ­щия месец българската депутация целуваше ръка на руския цар - тя беше приета с велика милост от императора.

Русия си беше отмъс­тила, а в името на Бълга­рия дребни и подли хора бяха извършили един по­зор. Защото историята ще каже: .България уби своя най-велик син, който за­пази свободата и незави­симостта й."

... Гениалният този МЪЖ се бори за България по всички бойни полета:

Юноша още, той води борба против фанариотското духовенство и участ­ва в големия всенароден събор в Цариград;
На 1875 г. той като апостол и началник на (V революционен окръг вди­га въстание за свободата на своя народ;
На 1879 г. той яростно воюва в Учредителното събрание заради консти­туционните свободи на народа си;
На 1881-1883 г. той за­едно с Каравелова и Цан­кова носи високо знамето на либерализма срещу консерваторските пълно­мощия и Конституцията биде повърната;
На 1885 г., вече пред­седател на Народното събрание, той се намира на Сливница, когато оте­чеството беше подвергнато на изпитание;
На 1886 г., след черно­то онова предателство на 9 август, когато Климент като една нова Саломея искаше да поднесе глава­та на България пред нозе­те на северния Ирод, Стамболов спаси от неми­нуема гибел Отечеството.

В продължение на 8 години подир това Стам­болов беше прицелната точка на много удари -този човек беше забравил спокойствието и безопас­ността си зарад спокойст­вието и безопасността на България.

После страшните годи­ни изминаха. Млада Бъл­гария чрез гениалността на изкусния свой кормчия беше се промъкнала невредима между Сцила и Харибда. Опасността беше ми­нала и умореният корм­чия остави кормилото в други ръце: той беше ра­ботил много и имаше право на почивка.

Тогава какво стана? Започна се едно под­ло гонение срещу Стамболова, което ще бъде написано върху най-черната страница на новата ни ис­тория. Завистта, черната неблагодарност, лицеприятието към силните и чуж­дите, отмъстителността, подлостта - всички низки страсти се съединиха, за да огорчат и скъсят дните на заслужилия към отечеството мъж.

Отнеха му свободата, покрусиха здравието му, унизиха достойнството му, обидиха го; най-сетне подлите тези хора го уби­ха и през неговия окървавен труп протегнаха ръка за помирение на Север.

И понеже подлостта не беше се достатъчно удовлетворила, поругаха мъртвото му тело, което с отрязаните си ръце соче­ше към своите треперящи убийци...

*Трифон Кунев Бояджиев е български поет и фейлетонист.През 1908 г. завършва право в Софийски университет и започва работа като журналист и редактор във в. „Българска независимост“. Между 1911-1915 г. е в редакционния екип на в. „Воля“. От 1931 г. е член на БЗНС. След 9 септември 1944 г. минава в опозиция. Между 1945 и 1950 г. е редактор на списание „Изкуство“, както и на официоза на Никола Петков, в. „Народно земеделско знаме“. Първите творби на Трифон Кунев са отпечатани през 1898 г. в просъществувалото за кратко (1897—1899) сп. „Живот“. Сътрудничи на списанията „Мисъл“, „Наш живот“, „Демократически преглед“ и „Българан“. Между 1944 и март 1945 г. заема поста председател на Съюза на българските писатели. Впоследствие е репресиран от комунистическата власт заради острите си фейлетони.

Първият български екзарх

Христо Бръзицов

Предстоял избор на екзарх. Кой ще бъде ? Граф Игнатиев съветвал Патриаршията да тър­си споразумение с умерените, като приеме техния Иларион Макариополски. Игнатиев предпочитал истински умерения Антим, но правел сметка: на „твърдоглавия" доктор Чомаков и крилото му трябвало да бъде противопоставен човек с голямо име на борец за църковна свобода като Иларион Макариополски. Той обаче не бил добре гледан нито от Патриаршията, нито от правителството; пък и в Петербург не забравяли някогашните му връзки с поляка Чайковски-Садък паша. Сам Ма­кариополски съзнавал неудобствата и се оттеглил, макар в цяло Българско да е бил считан за некоронован екзарх. Оставали: Паисий Пловдивски, Иларион Ловчански, Панарет Пловдивски и Антим Преславски. Изправил се Паисий, който имал ал­бански произход, и с трогателно слово отхвърлил всяка помисъл за екзархийски престол:

— Аз влязох от друга народност в българскaта народност, следвайки гласа на съвестта. Не приемам да се каже, че съм влязъл в българската народност за титли и облаги. Защитих една идея, пострадах за правдата, защото видях, че българ­ският народ има право. Моля сега този народ да не ме поставя в неизгодно положение.

Иларион Ловчански се оттеглил поради ста­рост и болест. Панарет Пловдивски открай време носел славата на непокорен — правителството не би одобрило избора му. Оставал Антим Преслав­ски...

Макар „напредничавата" група на доктор Чо­маков да била против Антима, той се ползувал с всеобщо уважение и бил подходящ: имал дове­рието и на турското правителство, и на руското посолство, пък и на Патриаршията — никога не бе действувал грубо срещу нея. Не е бивал нито низвергван, нито заточван. Имал тих нрав, бил обединяваща личност. По образование държал първенство между българските йерарси. Като ора­тор се ползувал със славата на „нов Златоуст".

Изборът на Антима допаднал окончателно на цариградските българи, когато той поставил ус­ловие : съгласява се на избора само ако ферманът за учредяване на Екзархията бъде изцяло поставен в действие, без никакви промени. Антим отхвърлил и внушенията да бил поискал прошка от патриарха... Такъв екзарх българският народ охотно приемал!

Младият поет Иван Вазов отразил всеобщата радост с едно стихотворение, напечатано в списание „Читалище", издавано от цариградската Книжовна дружина :'

„С радост българинът гледа
после дълговремен мрак
на свещения трон да седа
пастир еднороден, драг..."

Абаджиите наели нарочен „абаджийски" пара­ход, за да посрещнат Антима ; другите занаятчии и търговии наели четири парахода. Музики свирели, знамена се веели, песни се носели над Босфо­ра Тоя ден цариграждани били лишени от услу­гите на българските дюкянджии, като да бе дър­жавен празник.

Патриархът и този път свикал събрание, назо­вано „Велико народно събрание". То отхвърляло набора на екзарх. Високата порта на свой ред от­хвърляла това решение и укорила Фенер, че е свикал „Велико народно събрание" без правител­ствено решение.
На 3 април великият везир връчил на Антим I берата на султана. Изборът се одобрявал. Антим, по обичая, целунал височайшата хартия. А на 12 април получил и тескере да се представи на са­мия султан. Преди да бъде въведен при него, сановникът обявил :
Султан Абдул Азиз хакан юл-береин вел бах-реин е готов да приеме екзарх биринджи Антим...

Антим влязъл в султанския мюбеин, приемна. Не можело да се каже дали слънчевите лъчи, про­никващи от босфорското небе, или златото и елмазите в стаята и по копринената мантия на султана са ослепявали повече очите на някогашното лозенградско козарче. Султанът поздравил Антима и му обещал винаги да покровителствува българ­ския милет. Наградил го и с високия орден „Меджидие" — I степен. Навън чакал многохиляден народ. Разнасяли се викове :„Да живее първият български екзарх Антим!"

Целият народ изпроводил каляската на екзар­ха до седалището му в Ортакьой. Гости се редели едни след други да целунат ръка и да отронят сълза върху енголпието на екзарха..
Антим поискал да посети и патриарха, но Куталянос поставил условие: да му се представи не като екзарх, а като подведомствен митрополит. На патриаршеския пратеник Антим отговорил:

„Предайте на Негово Светейшество, че българ­ският народ е имал църкви, които Патриаршията унищожила. Сега народът си ги иска и понеже аз принадлежа към тоя народ, браня неговото пра­во. Правата на моя народ — ето моят отговор; аз нямам друг отговор !"

Говорел така онзи същият ректор на гръцкото богословско училище в остров Халки, в чието лицe българчетата-семинаристи са виждали едва ли не родоотстъпиик.

Патриархът обявил Антнма за самозванец и му дал тридесетдневен срок да се покае. Патриаршеското посланне било прочетено във всички цариградски църкви. Куталянос отказал да вдигне низвержението върху Панарет Пловдивски, Иларион Макариополски и Иларион Ловчански. Тога­ва на Томина неделя архимандрит Григорий обя­вял във фенерската църква, че Българският синод отменява наказанието върху тримата владици.
Антим все още нямал право да служи, докато не бъдат изпълнени някои формалности по прило­жението на фермана. Думата имала пак Патриар­шията. Напразно Антим на няколко пъти молил патриарха за позволение да служи. Тогава широ­кият цариградски български народ и особено буй­ните млади „верни приятели" заявили на Антима, че трябва да слуша народа си, а не патриарха. Иначе заплашвали с крайни средства. Между това наближавал най-таченият народен празник — де­нят на Кирил и Методий.

На брега на Златния рог се е стълпил безброй народ. Гора от фесове и калпаци! Малката църквица се губи сред толкова народ. Само изобил­ните цветя — майските трендафили, теменуги, лю­ляк и дафинови листа — очертават ръбовете на църквата. Многобройните прозорци на отсрещния метох също тънат в ухаещи цветя. Погледите на стълпилия се народ обаче не се възторгват от многоцветието на украсата, а са съсредоточени в далечината, отдето трябва да се зададе едно дъл­гоочаквано, с трепет и благоговение очаквано шест­вие. И когато от водите на Златния рог сякаш като в приказка изниква каик с шест весла, всич­ки тези фесове и калпаци полетяват, и буйно, неу­държимо „Да живее екзарх Антим!" се понася, дори до свещения за турците Еюб в дъното на Златния рог. Защото в каика с шестте весла, це­пещи златнорожните води, пътува към българската църква българският архипастир, добит с толкова усилия...

Всички се хвърлят към Антима, да се докос­нат до одеждите му и ги целунат. Антим плаче. С мокри още очи той започва да целува наред иконите. Започва и службата. Старият воин Иларион Макариополски прочита акта за провъзгласяване независимостта на Българската, църква. Ред идва и на Антима:

„... Като проповядва мир и любов —тия две евангелски добродетели, — Българската екзархия няма да жертвува нищо от правата си..."

Християнин, но с тояга в ръка...

Навън народът е завладял и двор, и улици. Двама гайдари от Жеравна свирят и подвикват:

„Весели ся наш народ..."

На рисунката: Aнтим I. Из книгата "Цариградските българи".

*Христо Бръзицов е роден в Цариград в семейството на видния дойранчанин Димитър Бръзицов. Учи дипломация в Свободния университет в София. Занимава се с журналистика и пише за вестниците „Кво да е“, „Македония“ (1932), „Българан“ (1932), „Камбана“ (1934), „Нови дни“ (1934), „Щурец“ (1936), „Нашенец“ (1941). Редактира списанията „Родна лира“, „Смях и сълзи“, „Нива“, „Аз знам всичко“. Бръзицов пише и проза - очерци, репортажи, фейлетони, интервюта.

60 000 лева икономия в държавния ковчег!

Захарий Стоянов

Истината, доказаната и потвърдената вече ис­тина от толкова учени глави, че в днешното демокра­тическо време и течение и отделни хора, нищо и ни­какви (изключва се вагабонтствующият елемент), можат да бъдат полезни на отечеството и на държава­та, ни е вдъхвала завинаги насърчение да впуснеме и ние своята скромна лепта в празнината на отечест­вения жертвеник. Макар и да не сме съгласни с програ­мата на „Народний Вестник", че политиката на наша­та покровителка спрямо България е идеална, но то не значи, че ние сме осъдени на мълчание.

В денонощно бдение и трудение да роди нещо и нашата глава днес ние тържествуваме, че сме пригот­вени вече да обадим на родолюбивите си читатели наш един план, който ни най-малко не се боим да наречем оригинален. Дошли сме ние до убеждение, че работите в България биха тръгнали с много по-бърза стремнина, ако се направеше в централното управление една коренна реформа. А именно, как би погледнал българският народ, неговите народни представители, особено „видните", ако господа министрите се ликвидираха in corpora, т. е. ако от шест, както са днес, останеха само един. Тоя един само по себе си се разбира кой тряб­ва да бъде: премиерът. Пази Боже, ако ние сме помисили даже да даваме предпочитание на друго някое министерство от останалите. Не, не! Не желаеме ние на стapu години да си почерняме хубавото име с разцепление и неуважение. Ние сме човек либерал-консерваторджа или пък само либерал, но „стараго покроя", как­то например са Н. Михайловски, Илия Цанов и други някои сдържани елементи. Ние се кълнем в своето пра­вославие, че нищо общо нямаме със съсипителните на­чала и с хора, лишени от всякаква собственост. Ако едно бреме сме погалили малко сопо-шайко-вагабонто-тълпистите, това са били временни пориви. Грешно ли е, ако човек за благородни цели стъпи на някого на раменете от тия последните и оттам извърши нещо добро за народа си? Руските например държавни мъже, които за думата само републиканец, радикал, социалист и пр. пращат в Сибир, техен един генерал в Париж се целува и държи реч с тях около паметника на генерала Шанзи. Щом си постигнеш целта, то кой ти пречи да ритнеш всичките ония, които са ти служили за кираджийски кои?

Силни са нашите мотиви и съображения, които са ни подбудили днес да предлагаме тая реформа. Най-напред нашата народна философия още от незапамятни времена е въстанала против всички колективни учреж­дения, които за нищо и никакво не чинят. На всинца ни е позната пословицата „Много баби, хилаво дете". За­що ни са на нас, българите, народ вчерашен, чисто де­мократически, както доказа г. Белов, шест министер­ства, шест души министри с по 1000 лева месечно? Не можем ли да си намерим такъв един саморасъл българин, който да дръпне браздите на управлението с мъж­ка ръка, който да олицетворява в себе си и шестима­та било в работата им, било в атрибутите им? Моля ви се, какви са тия министерски съвети, тия прото­коли, мнения, отговорности, свои ведомства, вишегласия, особени мнения и пр. Шест души хора, които си събрал от улицата от немай-къде, можеш ли да ги вра­зумиш и дисциплинираш, щото едно да мислят, а най-главното и най-важното, да не му мислят много-много, но на един път да го отрязват? Търпи ли държавната машина такива лигавения? Какво ще каже то: „Аз мис­ля, „моето мнение е", „отговорен съм пред народ и съб­рание" и не знам що си още? Бе, чоджум, че като се бо­иш да се съгласиш и да подпишеш, защо не си стоиш у вас? Кой те е карал да станеш министър? Хората ти направили добро да те избавят да пишеш прошения в някое дюгенче или да си блъскаш главата с неправил­ните глаголи, а ти си седнал да го усукваш... Не, това не е за търпение вече! Где е да си е човек сам. Станеш заран, не си се умил още, половинката на чая не си прихлебил, а от всичките учреждения се натрупали на стъл­бите ви млади, пресни и подчинени вам службаши с вър­зоп писма под мишница. Наредиш ги напреде си като почетен караул и се захванеш за работа. „Какво е то­ва?" - питаш едного, да кажем, от Министерството на вътрешните дела, което тогава няма да бъде ми­нистерство, но проста секция. „Околийският и миро­вият се сбили в канцеларията на последния" - отгова­ря служителят. Първият да се арестува на седем де­ня; а вторият да се отчисли" - отговаряте вие. „Слу­шаме" - ще повторят служителите един подир други и ще си излязат, нещо, което ще трае около час-два.

Ама колко ще бъде добро! Няма интриги тогава, няма криза, няма разцепление. Ние вярваме, че някои бъдещи и настоящи министри сто пъти биха предпо­чели да се являват с книги в ръката пра едного, откол­кото да се потят и дават мнение.

Па е и мъчно да се намерят хора, а, кардаш, кои­то да мислят и работят заедно без задни цели. Защо досега не може да се намери още човек за Министерст­вото на вътрешните дела, ей го на, става вече повече от година? Хора се не намират бре! Има ги тях много, но отгде ги знаеш какво мислят на сърцето си. Днес го гледаш много добър човек, сладък и гладък, но уверен ли си, че утре няма да ти вирне нос и поиска да има свое мнение? Светът е сега дявол.

Ще ни възразят мнозина, че министрите трябва да бъдат двама, защото гражданско лице не може да управлява и военните дела. Лъжете се. Съвременният ни историк и на тоя въпрос може да отговори удовлетворително. Например г. Каравелов не можа ли да се обюжда и спраслява, както трябва, с военните по време на войната? Нямаха ли те нужните почести и дисциплина към него, макар и да нямаше той мундир? Попитайте пиротския и софийския коменданти във време на войната. Първият от тях влиза при г. Каравелова гологлав, а тамам посегнал да се ръкува, тоя последният му извикал: „Под козирог!" Ама не може, това е против дисциплината и нам що си още, г. Каравелов, който желае нова реформа във всяко ведомство, вика: „Под козирог!" А софийският комендантин влиза при г. Каравелова, върви човекът палдър-кюлдюр, и тамам поискал да кацне върху стола, първият му извикал: „Във фронт! Доклаждай като на началника си." Комен­дантинът следва: „Г. министре, дойдох" и пр. „Ха сега наляво" - повтаря г. Каравелов и „марш из вратата". Значи, може това ведомство да бъде в едни ръце.

На мнение сме ние, че и по други браншове тряб­ва да се направи икономия и реформи. Търновската кон­ституция „святиня", „святиня", но май че захвана да омръзва на партията. Защо ни са на нас толкова депу­тати, от кол и въже хора, които не ти са ни в клин, ни в ръкав? За черни очи ли са в камарата видьомоневци, Кръклисийски, Иванчо Фарисеина, Стоица Тавалички, Духовников и други? Ако бяха по-малко, избрани измеж­ду нашите приятели, можеш да се споразумееш за всич­ко. Освен това, за да бъдем последователни, трябва се, щото, като направим министерството еднолично, съ­щият вятър да вее и из камарата. 60, най-много 80 депутати като си имаме, било с тупкание по гърба, било с други някои средства ще можеш да ги окоткаш. Ами на 250 души дава ли се джувап? Все ще се намери някоя крастава коза, която да ги оскверни.

Излиза, че освен горните 60 000 лева икономия, ка­то се съкратят депутатите на 80, ще капне още 150 000-200 000. Това за парата. Ами колко по-скоро, по-успешно и по-съгласно ще се вършат работите?

Тия добрини можем да направим ние на българския народ, стига нас да спомни и постави на държавното кормило...

Автор на портрета е Георги Данчов - Зографина.

За правото да казваш каквото мислиш

Георги Марков

... Винаги ми се е струвало, че у нас ние изразяваме капка истина с море от думи, така че само Дяволът знае какво точно сме искали да кажем. Колко пъти словесното наводнение помага и удавя истината, заради която сме почнали да приказваме. Колко пъти в процеса на говорене нещата се сменят. Колко пъти започваме да критикуваме, за да завършим с раболепно хвалебствие. Колко пъти нашето обвинение се превръща магически в оправдание. Колко пъти в процеса на изразяване на истината ние снишаваме гласа си, не толкова от страх, колкото от чувството, че няма смисъл да се казва. Години наред ние свикнахме да носим нашите истини дълбоко заключени в нас, да не им позволяваме да излязат, да укротяваме, ние, буйните, от тях да оставяме най-опасните да изтлеят и умрат. И само понякога, в миг на пиянско откровение или внезапна експлозия да отключим желязната врата на автоцензурата и безотговорно да излеем нещо от онова, което отдавна се е насъбрало. И след този акт на импулсивен героизъм ние треперим дълго време от разкаяние и страх. Но дори и когато имаме възможност, дори когато (много рядко) сме поканени да кажем мнението си, и когато съществува рядката възможност истината да бъде изразена и разбрана, тогава инстинктът за самосъхранение безславно ни тласка по пътищата на заобикалките, уклончивите, преобмислени мнения, в създаване на мъглата, чрез която винаги можем да се измъкнем...

... Има нещо дълбоко порочно и подло в това да смятаме за враг всеки, който не мисли като нас. Знам, че понякога е твърде неприятно, че хората не мислят като нас, че често пъти човек остава сам в позициите, които отстоява, но толкова по-великолепно е, когато другите дойдат при нас чрез собственото си убеждение, а не защото са принудени. От човешката душевност до свободата на мисълта има една голяма крачка, от свободата на мисълта до свободата на словото - още една, по-голяма крачка, а и от свободата на словото до свободата на действието - трета още по-голяма крачка. Така че свободата всъщност е трикратен скок, който иска духовна сила.

Но ако за обикновения гражданин свободата да казва какво мисли е естествена, първична необходимост, то за онези, които претендират да са духовен елит на един народ, за писатели, за журналисти, дейци на изкуството, тя е абсолютна необходимост...

... Нека най-дебело и най-категорично подчертаем, че в това отношение между мен (и хората като мен тук) и пишещите другари оттатък има две огромни разлики: ПЪРВАТА Е: Че никой до ден-днешен нито в "Дойче веле", нито където и да е ми е казал какво да пиша и каква позиция да заема, както никой не си е позволил да поправи и измени съдържанието на това, което казвам. Сигурно много пъти съм казвал дълбоко субективни неща, сигурно много пъти позицията ми е била съвсем различна от позицията на съответната страна, сигурно много пъти съм се увличал, но ВСЕКИ ПЪТ съм бил аз самият! Било е моето собствено честно и искрено мнение. Онези от вас, които слушат предаванията, са чули колко пъти мненията ми са далече от тези на важни, авторитетни и мастити личности. Следователно мога само да бъда щастлив, че "Дойче веле" ми е дало възможността да казвам това, което мисля. Що се отнася до заплащането, то е много далеч от специалните хонорарни тарифи, по които се плащат известни автори у нас, още по-далече от всякакви привилегии и властни позиции. На мен и на всички като мен се плаща точно толкова, колкото се плаща на всеки обикновен сътрудник. И никой никога досега не ми е предложил пари или каквото и да е, за да напиша статия против или за когото и да е. Никой до ден-днешен не е дошъл да ми предложи да се присъединя към някаква специална организация, зад която стои някакъв богат фонд, който да финансира някаква специална дейност, каквито за нещастие у нас доста ги има. Така че нека отдам дължимото на измислиците, които хора със съмнителни съвести у нас разпространяват за небивали потоци от пари. Никой не плаща повече, отколкото се плаща у нас! Нещо повече - за правото да казвам това, което мисля, трябваше, както всеки друг, да заплатя с горчивината на принудителна раздяла с хора и неща, които съм обичал и обичам...

Текстът се публикува със съкращения. Излъчен е по радио "Дойче веле". Още от Георги Марков в Литернет и Словото.

Защо Русия пречи на Съединението?

Стефан Стамболов

Мнозина у нас живяха дo скоро време с твърдо убеждение, че наший народ трябваше да очаква доб­ро от Русия; но от 6 септемврий миналата година всеки разбра доколко тя е била искрено (расположена) в благопожеланията си спрямо нашата страна. От този знаменит ден 6 септемврий се забележва постоянно, че политиката на руското правителс­тво е устремена против нашата независимост и самостоятелност.

Всеки здравомислещ человек разсъждава, че ако Россия е желаела една силна, съединена и независи­ма България, тя трябваше освен да се въсползва от извършеното на 6 септемврий и да поддържа съеди­нението. Нейните доброжелателства за наший на­род щяха да се покажат пред целий свят, че са искренни, несвързани с никаква задня мисъл. Обаче Россия какво направи? Тя употреби всички средства само и само да попречи на народний идеал - съедине­нието. Не искаме да упоменавами тука за всички интриги и подлости, които се вършеха против интересите на нашето Отечество.

Делото на Съединението беше общонародно, а не частно на княз Александра, както претендираше руското правителство и поради което най-много го обвиняваше, като тръбеше чрез своите органи, че княз Александър щял бил да продаде България ту на англичаните, ту на турците и пр.

Интригите на руското правителство отзова­ха своето зловредно влияние на този род от наша­та интелигенция, която, заслепена от страстта на властолюбието, мереше народните интереси и нужди според своите лични. По този начин кликата на цанковистите проповядваше чрез печата, че зло­то на България бе княз Александър, а министрите Каравелов, Цанов и Никифоров приготовляваха поч­ва из между войската за свалянието на Негово Ви­сочество, чрез което тези господа искаха да се нап­равят приятни и услужливи на руското правителс­тво, което в замяна на това да ги закрепи на власт­та, тъй като почвата им в народа беше почнала да се исплъзва из под краката им.

Гнусните замисли на властолюбците се осъ­ществиха посредством легкомислието и клетвопрестъпничеството на някои военни. После сваля­нието на княз Александра от българский престол руската политика захвана се повече и повече да си разкрива картата.

Всеки, който по-напред предполагаше, че мо­же би с отиванието на княз Александра из България ще се премахнат причините за едно сдобрявание с руското правителство, остана смаян, като видя как царский пратеник г. Каулбарса работеше не за едно сближаванье и споразумение, а приготовлява­ше бунтове и смущения в страната с цел да предиз­вика една окупация на България с руски войски и за окончателно завоевание (на) Отечеството ни. За всекиго вече стана ясна тая цел на руските дипло­мати и на царят.
Грубите отношения на руския пратеник спря­мо нашето правителство, неговото незачитанье на законите в страната, приготовлението на бунто­ве посредством подкупничества и още други гнусни работи на този господин накара всеки вече един чес­тен и съвестен человек да изгуби всяка симпатия към „покровителката" и да са позамисли върху ней­ните благопожелания за наший народ. Настана ве­че решителний час за нашите ръководящи елемен­ти, нашата интелигенция да покаже пред света до­колко наший народ е достоен за свободен индивиду­ален живот.

И действително, трудно беше да се произнесе човек отстрана като как ще се покаже наший на­род. Борбата беше неравна: от една страна, една велика империя, която разполага с грамадни мате­риални средства, а от друга, млад един беден, малочислен и неопитен народ, току-що излязъл из пеле­ните на политический живот и който нямаше на своята страна друго, освен правдата.

При такава една неравна борба, при такива критически времена, каквито преживя и преживя­ва нашето Отечество, когато нашата независи­мост и самостоятелност са изложени на опаснос­ти да бъдат закопани завинаги, поражда се неволно въпроса: как е възможно да се намерват българи, които под булото на патриотизма да стават още оръдия на чуждите замисли против самостоятелността на своето Отечество, които с четири очи гледaт да дойдат неприятелите по-скоро у нас!

На този въпрос може лесно да се отговори, щом направим една повърхностна анализа върху нравствената самостоятелност на нашата интелигенция. При тази борба за съхранението (на) самостоятелността на Отечеството нашата интелигенция се е поделила тъй: първий ред се състои от хора, снабдени с инициатива и твърда решимост, които се въодушевляват и ръководят от идеята за съхранението на истинската народна независи­мост и самостоятелност, като са в същото време твърдо убедени във високонравственнноста и ползотворността на тази идея. Към тази интелиген­ция принадлежи болшинството от нашата инте­лигенция начело с днешното правителство.

Подир това следват личности, които не при­тежават твърди политически убеждения и на кои­то е се едно каквото и да бъде управлението в Оте­чеството им, стига само техните лични интереси да не бъдат докачени. Тези хора, без всякакво по­нататъшно разсъждение, са обаяни от блясъка на грубата сила на руското правителство и очакват от него всичко добро за България. Към този ред не принадлежат мнозина.
Последний ред обхваща ония хора, които се явя­ват много пo-активно в полето на политический жи­вот, отколкото тези във вторий ред, които не се ръководят от никакви високонравствени принципи, а мерят народните интереси според своите лични. Те не се спират пред никакви средства, за да мо­гат да си постигнат целта, държението (на) власт­та. Те се обявяват и коленичат пред величието на грубата сила и се стремят да й се представляват угодни и приятни, за да може тази груба сила да ги умилостивява, те са готови да вършат всякакви бе­зобразия, да направят престъпления, да предадат Отечеството си, само да имат милостта на по-силний. От този род са напр. Каравелов, водителите на бившата Источна Румелия — лъжесъединистите.

От характеристиката, която дадохми за на­шите хора, се вижда кой какво върши и кой какво е. Работата е много ясна. Но какъв е в действителност успеха на тази наша борба, ще възразят може би някои. „Ето и до сега не се е решило още кой и какъв ще бъде бъдъщий български княз?"

В отговор на това ний ще кажем, че един успе­шен резултат от нашата национална досегашна борба съществува. Той се състои в раскриванието на истинский исторический ход по нашите работи от страна на общественото мнение в образований мир. Да се обясним: в началото на преврата от 9-й август хората в Европа мислеха, че ний българите сми един нищожен народ, който не се ръководи в своя обществен живот от никакви високонравствени по­литически принципи, а инстинктивно и без всякак­ви по-нататъшни разсъждения се покланя пред бля­съка на грубата сила и е в състояние да се откаже от всичко свято и мило като самостоятелна на­ция. Днес общественото мнение за нашите работи не е вече така. То високо признава, че българский народ крие в себе си такива жизнени сили, които му гарантират пълно самостоятелно развитие в политический му живот. Това обществено мнение, в убеждението на тази истина, заставя своите пра­вителства през печата и своите народни предста­вители да помогнат на нашия народ в борбата му за неговата независимост поне чрез морална под­дръжка.

Като видя, че нашия народ не желае да бъде сляпо оръдие на завоевателните стремления на рус­кото правителство, издигна знамето на възражданието и уягчаванието на българите, като прогла­си, че на мястото на болна Турция трябва да се ос­нове силна самостоятелна държава. То казва, (че) европейските интереси не могат да не бъдат ед­накви с тези на нашия народ.

Мислим, прочее, че днешния резултат от на­шата национална борба не е маловажен, и твърдо сме убедени, че българския народ е повикан да играе немаловажна роля в политическия живот на Балкан­ския полуостров.

В. „Свобода", бр. 7, 19.XI.1886 г.