Негово Царско Величество княз Фердинанд станал стамболовист

Антон Страшимиров

„Ний всички средства трябва да употребим, ще назначаваме и уволняваме, ще бием и убиваме. От прокурори и съдии не се боиме, те всички са в ръката ми. Депутатите трябва да бъдат само наши и изпитани верни приятели; това е волята и желанието на княза, защото, ако спечели опозицията, ако спечелят предателите и русофилите, ще излезе, че князът няма доверието на народа, и ще трябва да абдикира и да бяга вече от България."

Димитър Петков, министър на вътрешните работи.


Думи, които е изказвал на няколко свои верни партизани, определени за депутати, в един град от Северна България.Тези думи на Димитър Петков не ни изненадаха, защото нещо отдавна се мълви между обществото. Мълчанието на княза към опозиционните шефове и неприемането им на аудиенция ще да потвърди този контракт на княза със стамболовистите.

Чуеш ли, княже, какво говори Димитър Петков и вярно ли е това? Българският народ иска да знае. Той иска да знае действително ли ти ще бягаш, ако стамболовистите не спечелят изборите и всички бъдат натъпкани в тюрмите и затворите за благодеянията, които са направили за своя си княз?

Колко са хитри твоите съветници, княже, как скрояват работата, та без голяма мъка да се изпълни завещанието на Стамболова!

Чисто и просто: падат стамболовистите, пада и Фердинанд. Той аслъ си е техен, защо да не върви с тях? Те ли само ще джигануват сиромасите, а той вечно да се кокорчи и да князува? Хайде с нас, хайде пред нас: или вечно задружно ще управляваме тези каналии, или и ти няма вече да князуваш; санким хаир си видел от онези хардалаци!

Тъй, княже, тъй; с тях ти требва да вървиш; това е желанието на твоите благодетели, на престолосъздателите. Те не те ли намериха във виенския шантан, те не те ли доведоха в България, те не те ли избраха, те не те ли ожениха най-после? Всичко на тях дължиш, всичко от тях си получил, затова и те имат право да казват, че и ти си с тях, че и ти си техен княз затова и ти от тях ,не трябва да се делиш. Затова и ти със своите дела най-после стана стамболовист и с едно 13-то народно събрание искаш 13-буквения княз Фердинанд да съюзим с 13-буквената стамболовщина, та белки от тоя свещен брак и роди някоя кралска корона. Нима от македонското въстание нищо няма да се спечели за влиянието на трона? Затова ли толкози невинни хора измряха, толкози домове са разориха и зачерниха? Грех на душата ни ще бъде, ако не се възползуваме. Ама на — диви каналии, разбират ли от тази тънка кобургска дипломация.

В България само стамболовистите са най-големите и най-порядъчните хора. Те са хора за работа, не си поплюват на ръцете, те всякога и на всяко място ти заколят по един предател и хич не им мига окото. Па защо ли ще им мигне окото, когато съдиите и прокурорите са в техни ръце? Така, княже, хубаво и много хубаво си направил, дето си станал стамболовист. Тя е аслъ най-патриотичната партия; най-сербезлията човек, па макар и княз, не може току-тъй насам-натам да се скита — трябва да се прибере на едно място, да си знае своите, да си знае партията, та да знае и що върши, и как управлява тая пуста България. Избра си той свои верни другари, стана им шеф, достоен заместник на покойния тиранин Стамболова, и кръвта на българските граждани почна да се лее по улиците.

Но коя е тая вътрешна демонска сила, която те привърза, княже, към тези разбойници, която те тласна към техните престъпления? Не си ли ти хипнотизиран от Свирача, не си ли ти омагьосан от някои зли духове, с които твоят верен приятел Централния се сношава? Не те ли гони и преследва духът на Стамболова, не те ли лъже и примамва най-после твоят немско-маджароки инстинкт?

Княже, шефството на стамболовистите е опасно. Но ще може ли новият шеф на стамболовистите да излъже негово величество народа, за да не го постигне участта на неговия предшественик?!. ..

Княже, опасно е шефството на стамболовистите, опасен е постът, който тази глутница вълча ти е поверила. Тя свързва своето съществуване с твоето, своята съдба с твоята, своята кръвожадност с твоята, своя живот най-после с твоя. Тя при наближаващата я смърт скърца със зъби, обтяга костеливи ръце, разтваря кървави нокти и теб, тебе желае да сграбчи и прегърне в агонията си, тебе заедно със себе си да понесе, тебе заедно със себе си да закопае и погребе. Тя подобно на Алманзора от Гренада носи ти и чумата, и смъртта. Само по тоя езуитски начин иска да изпълни завещанието на покойния Стамболова!

Тебе едно време върнаха венеца, който искаше да поставиш на гроба на Стамболов. Но сега венец, който за тебе се вие и плете от стамболовистите, ще ли доживее поне твоята стара майка, за да го повърне, защото Негово Величество Народът малко ще иска тогава да знае за един княз, който е клетвоотстъпник, за един княз, който е забравил своите най-висши обязаности, най-свети длъжности и се е обявил за шеф на една глутница вълци.

В. "Софийски ведомости", 28.09.1903 г.

Фейлетонното ми перо

Захарий Стоянов

— А бе, аго, жива ли с кобилата, дето умря лани?
— Хич бива ли, ако с умряла, да бъде жива?
— Нейсе, лаф олсун, я дай една лула тютюн.
(Огледало за Величкова)

Фейлетонното ми перо беше се покрило на три пръста с ръжда и без малко не заприлича на мозъчното чекърче на бай Манчовите драскачи, за които нищо не значи да си проливат кръвта, но много мъчно им е да си очистят мозъчния резервоар от всякакви нечистотии. Последният обаче брой на „народните драскачи" посели в мене едно весело настроение; като прочетох бае Величковите глупости по българските работи, аз инстинктивно подскочих и тутакси набарах в съдрания си куфар перото. Знаеш ли, читателю, че един нищо и никакъв глупак понякога става скъпоценен и древните царе ненапразно прибираха при себе си по няколко такива серсеми. Има минути в живота на всеки един човек, когато на най-глупавия се дава предпочитание пред най-умния. Йоан Грозний например имаше при двора си цяла сюрия серсеми; в минути мрачни и кахърни те го развеселяваха. Людовик XIV имал един серсемин вестникар, ударен малко на полуда. Жално е, че в нашето време серсемите вестникари излязоха от мода, инак ние можехме да се гордеем с такъв серсембашия, какъвто е тоя, който списва сега народния вестник.

Наистина такъв глупав член, какъвто моя милост благоволи да съгледа в последния брой на „народния", може да излезе от главата само на един серсемин, защото, ако се съгласим, че куфаницата на бае Величков не е празна, то ще трябва да му прикачим други титли, които стоят много по-доле от серсемлъка. Последното е най-вероятно, тъй като бае ви Величков разбира от вестникарство толкова, колкото известното животно от портокали. Ти, любезни читателю, колкото малко и да четеш, но пак не можеш да не знаеш, че Цанков сам ходи при „радикала" Каравелов да го моли да се помирят. Бае ти Величков обаче и това не знае. Той вика и кряска от радост като същински серсем, дето според него „Цанков не приел предложението на Каравелов да се помирят". Ех, бае Величков, теб трябва да те пратят на чаир; не ти е мястото между хората. Когато те видях да кряскаш в „Люксембург", аз си помислих, че мозъкът ти е заемал от тебе за малко време отпуск; но сега виждам, че сгреших: мозък у тебе хич няма. На чаир, на чаир, бае Величков, докато не се е минало лятото, инак и телесно ще изпаднеш.


[+/-] ...виж целия текст

Когато аз размишлявах така, изправи се отпреде ми един млад момък, когото един отчаян поет бе нарекъл „Напук на разума критик", а сам той се нарича „Босий критик". При все това, че той някак ми се вижда чуден, но аз го обичам и охотно си приказвам с него за текущи патардии. Той напълно сподели :моето мнение за Величков, но, о ужас, страшна врява дигна, когато му казах, че между Вазов и поета на Людовик XIV има много общо. Той протестираше и с ръце и крака и не ми позволяваше да продумам нито дума. Най-после поуспокои се малко и взел да ми разправя за политическите и поетическите способности на Вазов, като се докосна и до произхождението му.

— Аз се чудя — говореше ми той — как ти, който се мислиш за способен да преподаваш история, не знаеш, че Вазов сочи своето потекло от историческата фамилия на шведския крал Густав Ваза. Нашият народ трябва да се гордее, дето брои в редовете си такъв голям човек. Само, моля ти се, недей вика, да не би да ни чуе наоколо някой немец: тогава всичко е изгубено; немците ще ни отнемат Вазов като свое притежание и тогава отиде на юх нашата поетическа гордост. . .

Моят приятел мислеше да продължава още своите аргументи по славното потекло на славния ни поет, когато изведнъж ни се изпречи отпреде Стефанаки Гешов. Той беше разпалено весел, така щото ние си помисдихме, че той тича от конака, гдето му съобщиха радостната вест, че му връщат службата във върховното съдилище.

— Абе, чоджум — обърна се той към нас, — аз не ви познавам, но нали сте млади, трябва да сте казионни. Я ми кажете каква е тая работа: вашата „Южна", когато по-преди ме псуваше, казваше ми „Кир Щефанаки Гешов", а сега пустата взела да ме нарича просто Щефанаки Гешов. Язък за захмета и парите, които син ми похарчи да ви докара съединението от Европа. Поне малко ихтибар бе, братя!

Аз го утеших, като му казах, че щом излезе „Положение", ще подканя другаря му Папучев да възстанови чрез тоя вестник пълната му титла. Той коджа се развесели от моите думи и се прости с нас.

— Отивам, чоджум -— викаше ни той отдалеч, — да си събера лихвата. Пусти българи, евтино им давам парите и пак нередовно ми изплащат лихвата.

Не сварихме да се отървем от Стефанаки Гешов, ето че се срещнахме с дядо Герваси, който се беше упътил за сиропиталището. Герваси аз сам желаех да го видя, за да узная от него какво понятие има той за казионните и съединическите солдати, както сам той беше ги квалифицирал в лагера. Аз го попитах и поисках да ми отговори без заобикалки.

— Чада мои — отговори той, — както Исус Христос отделил доброто семе от плевелите, така и аз отделям съединистите от казионните. Даже повече, тия дни аз писах на светата Екзархия да ми позволи да изгонвам от черквата казионните, щом се произнесе от амвона: „Оглашенние, елици оглашенние, изидите.. ."

Аз не можах да се стърпя и го прекъснах:
— Дядо Герваси, остави ти настрана казионството. Я ми кажи защо съединическото управление на сиропиталището не обръща никакво внимание на тия нещастни сирачета. Почти всички се скитат боси из махалите и страдат от глад.

— Това не е нищо — отговори Герваси. — Исус Христос казал, че който иска да влезе в царство небесно, трябва „да приемле на земле сей телесное наказание".

На прощаване Герваси ни благослови, като изговори на свършек: „ваш теплий во Христе молитствовател", и като беше се забравил, попита другаря ми кога ще заминава за Швейцария, тъй като имал да изпраща до примаса на швейцарската църква някои свои богословски издирвания за одобрение. Но другарят ми се усети, че дядо Герваси побъркал конците и го припознал за Бобчев. Но тъй като насреща ни идеше другарят му, то го проводихме до него за справка дали Бобчев е заминал. Ние с приятеля си решихме, че Герваси е добър тълкувател на евангелието, а най-вече умее да го приспособява спрямо житейските явления. Породи се само едно разногласие, дали Герваси така също приспособява евангелието спрямо себе си. Но тоя въпрос остана висящ, тъй като един висок глас, който се зададе откъм сиропиталището, викаше: „Аз ще ги арестувам и зад граница ще ги изпратя." Ние се прислушахме и скоро разбрахме из чие гърло излязоха тия думи.

— Чуваш ли какво говори тоя дипсоман — обърнах се аз към приятеля си. — Тая негова фраза е последната дума на усъвършеиствуваното управление.

И наистина „в 24 часа зад границата" — това е последната дума на науката. Скимне ти например да премахнеш някого, когото не аресаш, мигни на жандарма и беше! Моят приятел се обяви противник на тая „последна дума на науката", и то, види се, от състрадание към ония, спрямо които тя по няколко пъти се е приспособявала. Ние се разотидохме замислени от „последната дума на науката", хучеше в ушите ни като дяволски тъпан. „В 24 часа зад границата" — тая теория наистина е много дълбока; тя значи глад, хлад, нещастия и оплакване дори понякога деня, в който си се родил. Да живее това начало за слава на неговите изобретатели.

В. „Южна България'', г. II, бр. 105, 11. VII. 1884 г.

Той е доволен

Михаил Маджаров*

Тъй казват правителствените партии ний мислим, че по тоя въпрос те имат пълно право. Българският княз е доволен, дето се предадоха държавните железници в Южна България на една чужда компания, която 30 години наред експлоатира населението и която се готвила да мине и в Северна България.

Той е доволен, че за да направи един заем от 25 000 000 лева, се заложиха държавните приходи и се допусна чуждестранният контрол в нашата земя, за независимостта на която се проляха едно време реки кръв и се похарчиха милиард рубли.

Той е доволен, че за една нощ Българската народна банка — това свято и народно учреждение — се прогласи за несъстоятелно и се тури зародишът на неговото разнебитване. Той сега е доволев и спокоен, защото правителството му не само не търси права и печалби за българското население извън пределите на княжеството, но и не се разтревожва, когато чужди хора завладяват земята ни и ни се присмиват.
Toй е доволен, защото, когато цели български села гладуват, неговите съветници сполучиха да увеличат безусловните фондове, за да могат да дават балове и да правят политика С букети.

Той е спокоен, защото няма вече вестниците „Борец" и „Сила" да описват лични похождения и завладявания на Мечкюр и Хисар. Техните редактори са сега единствените съветници на короната и единствените защитници на престола и династията, та не пращат и анонимни писма.

Той е доволен, защото се увеличиха данъците на българското население, на което назначението е да робува, да плаща и да не разсъждава, нито даже да се оплаква.
Той е доволен, чс може един чужденец под формата на някакви си арбитражи да извлече цели товари пари от нашата бедна страна, ^защото българите са посмели да му искат изпълнението на неговите контрактни задължения.

Той е спокоен, че се спря най-патриотическата железопътна линия, за която ламтеше целият български народ, и чужденците не ще да имат вече причини да ни се сърдят, че сме се стремили да направим културни и икономически завладявания.
Той е доволен, че Тодор Иванчов, макар и избран само от една секция, е днес пръв министър на България и се радва на неговото неограничено доверие.

Той е доволен, че може да бъде инструмент в ръцете на един шантански възпитаник, който по своята популярност носи названието Полубрезнишкий, и на един пословичен глупак, който по своите животински инстинкти е придобил прякор Василий Българоубиец.
Той е доволен, че министрите му не го съветват да приема представителите на търговската класа и да изслуша оплакванията, на българските земеделци, които се считат за хора прости, за хора невежи, готови за една чаша ракия да харчат парите си, за да присъствуват на митингите или за да дохождат в столицата.

Но най-много е доволен, казват, като вижда как неговата вярна армия пролива кръвта на неговия предан народ, защото си е позволил да изложи хала си и да изкаже мнението си по данъчния въпрос и защото тоя народ е повярвал, че българската Конституция още е в сила, та се е отправял на митингите да моли за отменението на закона за десятъка и да изпраща депутации.

В. „Мир", бр. 797, 7 март 1900 г.

*Михаил Маджаров е роден на 12 февруари (31 януари стар стил) 1854 в Копривщица. Той е племенник на революционера Георги Бенковски. Учи в Копривщица и Пловдив и през 1877 завършва Робърт колеж в Цариград.Еедин от водачите на Народната партия в Източна Румелия. Той е депутат в Областното събрание (1880-1885) и директор на финансите (1882-1885) на автономната област. След падането на правителството на Стефан Стамболов Михаил Маджаров става един от водачите на новообразуваната Народна партия и заема поста министър на обществените сгради, пътищата и съобщенията в правителството на Константин Стоилов (1894-1899). През 1913-1914 Маджаров е посланик на България във Великобритания и подписва от българска страна Лондонския договор през 1913. След това за кратко е посланик в Русия (1914-1915). През 1920 Народната партия се обединява с Прогресивнолибералната партия в Обединена народно-прогресивна партия. Като активен деец на опозиционния Конституционен блок, през 1922 Михаил Маджаров е изпратен в затвора от правителството на Александър Стамболийски. Михаил Маджаров умира на 23 януари 1944 по време на бомбардировките на София.

Последният Илинден под сръбско иго

Димитър Гюзелев

На Илиндень миналата година въ редица градове на Македония подъ сърбска власть, станаха демонстрации противъ сърбите. По тоя поводъ азъ, отъ името на Македонското народно движение, издахохъ следващия по-долу хвърчащъ листъ. Той бе написанъ на пишущата машина подарена отъ г. Данаилъ Крапчевъ, по препоръка на Димитъръ Чкатровъ, написанъ отъ мене въ Чачакъ, изпратенъ за Скопие съ г. Михаилъ Саневъ, щипянецъ, шефъ на данъчното управление въ Чачакъ, размноженъ отъ Коце Кратовалиевъ и Кралю Саздовъ въ Скопие. Тоя хвърчащъ листъ предаваме въ оригиналъ, за да се види начина на нашата борба:

По повод на илинденските манифестации во Македония.

Оште един пат македонците покажая явно, машки, храбро и свесно, што сакат и какви са нивните политички идеали. Народните манифестации во Прилеп, Скопие, Охрид, Кавадарци и на други места по Македония, по случай нашиот национален празник Илинден, денот на Илинденската револуция от 1903 год. покажая на очигледен начин пред целиот свет това:

1. Оти дваисдвегодишното робство под србите не може да измени нашата борбена македонска душа и изоришат нашата индивидуалност.
3. Оти македонците национално си останаа това што са биле до 1912 година.
4. Оти политически и сега оште се борат за идеалите на Илинденското востание от 1903 год. и
5. Оти нашиот измачен народ, политически е високо свестен, идейно сплотен като едно цело и решенъ да се бори за своята златна свобода.

После тая случка от големо политическо значение, коя биде изнесена и во чуждите весници, србите са попарени, много изплашени и сега се пак во киор сокак. Како улави се питат, што значи това и што се прави со „южна Србия". Поново се уверия, оти не са им помогнале досегашните лекове за успиване, за смиряване и посрбуване на македонците. Старите лекове им пропадная, а за нови веке е доцкан! Не веруват веке ни на еден наш човек. Предателите и народните неприятели почная нервозко да се поправуват и напразно да се рехабилитират. Нови слуги не можат веке да найдат измежду македонците, оти сега никой не смее да иде со србите, кога гледа оти се приближава народниот судъ. Затова, като бесни почная да заплашват, претат и да ни гонят како пета колона.

Да се разбере: Сите опити да се избрише македонската душа и да се замени со србска най-позорно пропадная!

И кой може да избрише от лицето на светската история той славен народ со Кириловска просвета и култура, со царь Саамуиловски национализам и история и со Богомиловска социална правда!?

Македонците са значи изградени во секой поглед, еден пат за секога, и никаква сила не може да ги разколеба во това, а най-малко србската фалшива история и нивната по-долна култура. Това високо самоузерение на македонецотъ не дава да влезе ниедна сърбска идея во богатата со идеи македонска душа!

Напразно се тешат некои срби оти во Прилеп манифестантите се викале македонци, а не бугари. Они не знаят оти това е дело на две-хилядигодишча македонска политичка мадрост! Немат кураж да отворат очите и да видатъ оти между нас нема делене, нема подвоеностъ. Сите македонци едно мислат, едно сакат и за едно се борат. Никой не може да разклати това идейно единство на македонците, нити сега ни во веки веков.
И как да не се бори, манифестира и бунтува той народ, кога е економски до кожата оголен, кога му са разорени сите култрно-просветни дела от 1912 год. и кога нема никакви политически свободи?

Во целъ светъ се знае оти Македонскиотъ вопрос не е решен оште! Оти македонците под това национално, политическо, економско и духовно робство изгубия сичко што имая! Само оште им остана голиот живот, смелиот дух, тврдата вера во свобода и решеноста да се борат за свойта златна слобода против това црно и проклето ропство.
Србите това го знаять, но немат кураж да предадат доброволно власта на нашиот народ, како во Хрватско.

Но Македонците са спокойни и долбоко веруват во своята слобода, коя скоро ке дойде овака или онака!

Co братски чувства честитаме на младите Илин-денци отъ 2— VIII—1940 година, достойни заменици «а Илинденци отъ 2—-VIII—1903 година, над чиот свештен прах долбоко се кланаме!

Македонски Народен Покрет
(МАНАПО)

Дим. Гюзелевъ

В. "Зора", 29.7.1941 г.

1912 година в Солун

Царевна Миладинова-Алексиева*

Тежка влажна есен падна над големия град. Ситен студен дъжд ръми, ето цели дни.

Необичайно. През другите есени сме имали прекрасно слънчево небе тука, край лазурния бряг на тоя благословен от бога юг. А сега небето е тъмно, готово да изсипе върху главите ни цялата си тежка оловена маса.

Тъй започна, тъй изглежда ще завърши новата война - все с дъжд и влаги. Така в напрегнато очакване за народно освобождение се стегнаха сърцата и душите на всички българи в този голям крайморски град. Така всеки, рано и вечер, запитваше где са нашите. Кога ще влязат в града? Преминали ли са вече поленинските (дойранските) и на Круша планина височините? Крачат ли бързо към бреговете на южното море, както в началото.

Спотаени, ние си шушнехме тихо и плахо един на други. Очаквахме да стане нещо. Очаквахме да зърнем на бреговете на Бялото море твърдия като гранита на Пирин наш войник. И все пак не можехме да се избавим от мисълта за тежки дни, настъпили за народа ни.

Боже Господи, все войни ли ще водим ние!

Още са пред очите ми дните на снежните бури и бурите на Руско-турската война, които лежаха на плещите на българския народ през седемдесет и седмата - седемдесет и осмата година. Тогава ние, народните учители, събирахме наоколо си девиците, майките и децата. Учехме ги да бъдат търпеливи, да имат упование в бога. Утешавахме ги. Насърчавахме ги. И ние, и те мислехме за утрешния ден, за възторзите на целия български народ, които не закъсняха да дойдат за България, за българската държава, за лелеяната мечта на толкова поколения, преживели тежко вековно робство.

[+/-] ...виж целия текст

…
Тръпки ни побиваха за мъките и очакванията на нашия народ тука, в този прекрасен крайморски град, дал гостоприемството си на хиляди и хиляди добри и крепки българи.

Вярата ни и сега е безгранична. Любовта ни и сега няма край - вярата ни и любовта ни към храбрия воин, който трябваше да надмине бащите и дедите от Шипка и Плевен.

Студените дъждовни дни продължиха да се нижат един след други - все така монотонни. Само далечният пукот на пушките и грохотът на оръдията нарушаваха покоя на тия смесени от радост и тъга дни.

Мъката от неизвестностите на утрешния ден бе голяма. Голяма бе мъката и от непрекъснатите вражди, които се сипеха върху ни дотогава от чуждоверски и чуждонародни зависти.

А имаше защо да ни завиждат. С трудолюбието си, с постоянството си българите бяха придобили в големия беломорски град първо място сред другите просветени общества. Училищата, гимназиите, общината, културните ни институти, многото български квартали в града цъфтяха.

Нашият народ бе телесно и духовно здрав. Господ бе сред него. Църквите бяха винаги пълни. Хората бяха внимателни, човечни и милостиви помежду си. Имаха високо чувство на отговорност за думите си, за делата си.

През крайните дни, преди да влезе нашата войска .в града, мъката се увеличи, не намаля. Съюзниците бяха пред града - някъде към полето от запад. Те бързаха да влязат първи. Да изместят нашата войска. И влязоха първи, преди нашите да се окопитят.

Потресени, сърцата ни се свиха от болка.

Така настъпи последната вечер. Дъждът продължаваше да преваля на милиони малки прашинки. Като че ли без начало и без край. Никой няма покой. Всички броим часовете, минутите. И изеднъж светна пред очите ни. Електрически някакъв ток обхвана всички. Като гръм из тъмното черно небе се разнася вестта - нашите[1] идват!

Урааа!

Сълзите бликат обилно. Гласът е задавен. Ураган от чувства някакви задушава гърдите. Думите като тежки камъни залитат в гърлото. Неми стоят двадесет хиляди[2] добри български граждани от беломорския трад пред настъпващата велика радост… Сливат се сърцата на брата-войник и на брата-роб!

В слух и взор се превръща целият град през тази тъмна като рог нощ.
Чудно. Тактът иа барабаните е същият, едновремешният такт на барабаните от Шумен, от другите войни с турците. Същи бяха и звуците на бойните тръби. Те процепваха нощната тишина и пробуждаха всичко живо в града.

Като че ли отново се нижеха вековете на българското минало.
Било ли е същото през Калояновите нощи - пред крепостните стени на Солун, преди седемстотин години? Най-сетне славните рилци[3] са при нас! Преминали толкова премеждия и опасности, те са в града на всебългарските и всеславянски просветители Кирила и Методия. Мокри до кости, рилци маршируват бодри и горди!

А нощните им лагери сред големите дворове на гимназията издават безкрайна мистична прелест - основата на нашия живот. Прелест - мила и свидна, буйна и тиха. Някакъв потаен свят на миналото се издига от полусветлите и полутъмните фигури на насядалите около огъня наши войници, дошли ни на гости от Осогово[4], от Велбужд и от Рила.

Това не бе действителност. Това бе балада на българската военна слава, балада на тази паметна беззвездна нощ край Бялото море.

Ах, тия насядали купчини от български войници, с техния изпечен от ветровете вид, с брадясалите им лица. Тези пожълтели бели ризи на гърбовете им, седмици цели непригледани и непрани от благословената ръка на българската майка! Тези кални ботуши! Тези изпокъсани и мокри шинели!

Ние не знаем четката на кой художник би най-добре предала жълто-червените и синьо-червените пламъчета на разжарената клада, отражаващи се в живите и бодри очи на войниците, играещи с лицата им, с дрехите им, с движенията им. Тази обгорена нощ, нощ с толкова много светли видения, с толкова тъмни, неуловими багри, нощ, прилична на някаква магическа пещ, из която изскачаха и прелитаха многоцветни чудновати пеперуди, спиращи ту на косматите гърди на нашия “чичо”, ту на стоманените части на пирамидите, образувани от пушките, ту на крепко сложените рамене на тези мъжаги из Балкана, преминали толкова друмиша и урви, за да стигнат до нас! А копнежът на сърцата им към родната стряха? Той се четеше във всяка тяхна дума.

Това бяха часове и дни на висок народен подем, на повдигнат дух, на голямо народно щастие. Всеки се надпреварваше да облекчи участта на войника-брат. Всеки бързаше да го нахрани и напои. Всеки се надпреварваше да вземе у дома си двама, петима, десетмина братя. Народ, достоен за достойна родна войска; народ с душа, изтъкана от любов и копнежи по родна земя, с поток от здрави чувства.

От кои ли врати на крепостните стени влязоха в града осоговци и рилци? Повтори ли се пред крепостните стени и сега церемонията със забития меч на Калояна отпреди седем века? Кой предаде града? Кой отвори широкия друм за победоносния марш на полковете?

Ликуват всички. Примесват се съюзните войски. Крепнат упованията за бъдещето на българите, на българския народ. Никой и не мисли за злата орисница. Кой смее да дебне стъпките ни!

Училищата, някои казарми и болници, многото частни домове са пълни с наши войници. В града се установи редовна българска поща. Уреди се българска власт за българските квартали. Трибагреното българско знаме гордо се развява по най-високите сгради. Вековни стари църкви се пълнят с наши войници и граждани богомолци.

Но едва-що бурята на тежката война затихна, ето ти нова буря. Нова страшна буря се разрази над главите на гражданите от тоя град.

Не е лека човешката и народната съдба.

Скоро разбрахме, че не ще ни оставят свободно да живеем и да се развиваме. Вчерашните паради и тържества пред солунската “Св. София” се превърнаха днес в огнища на пушечен и картечен огън. Невинна българска кръв отново заблика. Затвориха се сърцата на гражданството пак.

Какво стана сетне?

Каквото и да стана, българският дух не биде убит!
В скрижалите на родната история този български дух отново записа, че над всичко българинът знае да обича българското име и българската земя.

Отново загърмяха оръдията. Този път - в центъра на самия град.

Току пред самата наша къща бе поставено най-заядливото от тях. Всяка минута то страшно бумтеше и стреляше към българската община, в която се бяха залостили шепа наши юнаци.

По-малките ми деца бяха с нас. Те се гушеха в пазвите ни, също както децата на Шумен се гушеха преди толкова десетки години от паметното хилядо осемстотин седемдесет и осмо лето.

Този път бе още по-страхотно. Нападнаха и училищата, Бедните деца от училищата, каква храброст, каква обич към българското име и българския род показаха те!

И най-сетне бурята спря. Нови тъжни страници записа историята за нашия народ. Ние всички бяхме разпръснати като пилци. Нерадостни дни отново се заредиха. Мен лично и моите близки отнесе един голям презморски параход. Отнесе ни на изток към Цариград, сетне на север към Бургас, и най-сетне към София, към обетованата братска земя, която бях познала и дълбоко обикнала от годините преди Освобождението.

“Сбогом, прощавай, бащин край,
Води те скриват веч…”

Сбогом, отново изгубен роден край на благословения юг.

Такава е била нашата съдба. Тъй е отредил всевишният! Неговото дело е велико! Той няма да остави нашия народ!

Сега отиваме на север. Както толкова пъти са се прибирали нашите прадеди от морето към своите планини, така сега и ние се прибирахме в братска земя.

Отново там ще ни погали свежият лъх на Балкана. Отново оттам ще долавяме далечния крайморски чар и ще копнеем по него!

А сега - сега трябва да се работи. Да се работи в полето на духовната всебългарска съкровищница.

Ние можем и тук да бъдем силни, и даже още по-силни. За няколко десетки години ние много направихме. Но то не стига. То съвсем не стига. Нова вяра в собствените ни сили, в силите на родната ни обич трябва да събуди сърцата ни и умовете ни към нова работа.

Из книгата на Царевна Миладинова "ЕПОХА, ЗЕМЯ И ХОРА".
Бележки:

1. Българските войски влизат в Солун на 26 или 27 октомври 1912 г. Според Георги Белев (последният директор на българската мъжка гимназия в Солун) те са влезли “официално и тържествено на… 29 октомврий”.

2. Българите в Солун през 1890 г. наброяват 10 000 жители.

3. Има предвид Седма рилска дивизия.

4. Става дума за областта Осоговие около Осоговската планина.

* Царевна Миладинова-Алексиева е дъщеря на Димитър и племенница на Константин Миладинови от Струга.

За национализма и демократическото чувство през Възраждането

Симеон Радев

(Въведение към т.1 от "Строители на съвременна България", което по незнайни причини не е включено в най-новото издание на книгата)

Когато султан Махмуд, който бе унищожил яничерите и намислюваше вече Хатишерифа, прати да питат Метерниха, върху какви начала трябва да преустрои царството си, австрийският канцлер го посъветва да се придържа за ония качества на националния дух, чрез които турците са основали своето могъщество.1 Подобна горе-доле мисъл се среща и в Политиката на Аристотеля, който има предчувствието за почти всички открития на бъдащите социални науки. В по-ново време школата на традиционализма, която почива на позитивната философия на Огюста Конта и която би могла да търси подкрепа особено в германските историци от средата на миналия век, открива в миналото животворните духовни сили, които господствуват над формите на съвременната култура.

Миналото, от което България е получила струите на своя нов живот, е епохата на Възраждането. В нея трябва да търсим добродетелите на духа и на волята, чрез които българският народ възмогна над трудностите на една млада държава и над рисковете на една бурна история.

Първата отличителна черта на нашето Възраждане е, че то бе просветително. Докато сърби и гърци се втурнаха на политическата сцена на ХІХ-я век с пушка в ръка, българският народ почна своето ново битие, печатайки книги и откривайки училища. Един дълъг период на народно самообразование предшествува у нас сериозния опит за революция. Тъй се създаде традицията на просвещението, която поддържа до известна степен равновесието между политическия напредък и умственото развитие на нашия народ.

Другите две особености на Възраждането са национализма и демократическото чувство.

Под името национализъм ний не разбираме народното съзнание и любовта към отечеството: тия качества са твърде общи, за да могат да послужат като характеристика на едно поколение и като релиеф на една епоха. Това, което ний наричаме национализъм на нашето Възраждане, това е самонадеяността на националния дух, това е устремът към големи исторически съдбини, това е вярата, че българският народ е призван да владее над Балканския полуостров. Всички силни политически умове на Възраждането: Раковски, д-р Чомаков, Любен Каравелов, бяха националисти в тая смисъл. На тия, които мечтаеха за една мънинка България между Дунава и Балкана, д-р Чомаков казваше в Цариград: "На българския народ са нужни три морета!"2 Любен проектираше една югославска конфедерация, в която на българите предстоеше господствующа роля, а Раковски подчиняваше на своята фантазия и историята, и филогията, за да окрили своето поколение с патриотическата амбиция, която поражда спомена на едно велико минало.

[+/-] ...виж целия текст

Покрай националистическия тласък на Възраждането съществуваше едно течение, което на първо време се наричаше чорбаджийско или старо. То се състоеше от боязън пред бъдащето, от недоверие към силата на народния дух и от упования за чужда помощ. В Букурещ това течение се олицетворяваше в паметната "Добродетелна дружба", известна на новите поколения не толкова по своята дейност, колкото по жестокия хумор, с който я преследваха революционните писатели на емиграцията. В Цариград "старите" се групираха около Кръстевича, Бурмова, Григория Доростолочервенски; когато имаха повече шансове за победа, към тях се присъединяваше и Марко Балабанов.

Стълкновенията между тия две течения бе епизодично между емигрантите в Румъния; тук революционният националистически дух господствуваше почти всецяло3. В Цариград чорбаджийският дух бе силен и заставаше упорито по пътя на националните задачи. Борбата между "националисти" и "стари" съставлява в морално отношение най-драматическият изглед на църковния въпрос.

"Старите" се боеха от угрозите на патриаршията. Те не вярваха, че националният дух на българите ще устои срещу един разрив с вселенската църква. Повлияни от руското посолство, което искаше преди всичко да запази единството на православния свят, те бяха готови на най-големи жертви. Да бе зависело от тях, Екзархията щеше да остане едно васално учреждение, простиращо своята власт над една осакатена България. Националистите: д-р Чомаков, П.Р.Славейков, Др.Цанков, Т.Икономов, Панарет, Методий Кусевич, спасиха българските земи от това духовно разпокъсване. Те се възпротивиха на внушенията на руския посланик, защото не чакаха избавление отвън, а разчитаха на собствените сили на нацията, те не се уплашиха от заканите на Патриаршията, защото знаеха, че схизмата няма да спре българския подем. Вярата в духовните сили на своя народ им даде откровението на истинската национална политика и обезпечи тържеството на тяхната непримиримост.

Да се говори за национализма в революционното движение е излишно, защото той е общоизвестен. Българските въстания нямаха непосредствен успех, но те са, които дадоха повод за нашето освобождение. Изследванията на френския историк Ханото, бивш министър на външните работи и приятел на Русия4, доказват, че Руско-турската война не е влизала в плановете на руската дипломация и че до самото навечерие на войната Александър ІІ не е знаел дали ще воюва с Турция или с Австрия. Значи, националистите на политическата борба, революционерите, със своята самонадеяност, с предприемчивия си дух и с любовта си към рисковете предизвикаха освобождението на България, както националистите на църковната борба запазиха духовната цялост на българското отечество.

Като споменем след национализма и демократическото чувство, няма да изчерпим цялата характеристика на Възраждането, но чини ми се, че ще сме изброили вече неговите победоносни сили.

Демократическото чувство някои историци забелязват у българите още в първите времена на тяхната политическа организация. То оцеля през всичките тъмни времена на нашето минало и в зората на Възраждането се явява свежо и могъщо. То се заключава в едно всеобщо стремление към свободата и главно към равенство. Българинът е враг на йерархията, била тя социална или политическа. Щом той се пробуди, виждаме го да се бори еднакво срещу чорбаджиите, както срещу фанариотите. Повикът срещу чорбаджиите не утихна вече никога в българския печат от неговото основание досега.

Още в 1857 г. "Българска денница" даваше потресающи сведения за тоя вид крепостничество, в което българското селско население около Елена бе поставено спрямо няколко семейства, облечени от турските султани с феодална власт. "По сичка България се оплакват от чорбаджиите и разказват ни, че тия чорбаджии са по-лошави и от турците и фанариотите. Ние вярваме, че всичко това е истина, защото хиляди доказателства стърчат пред очите ни", пишеше в. "Свобода"5 в 1872 год. А в. "България" издаван, както е известно от Д.Цанкова, в една остра статия под наслов "Чорбаджии и чорбаджийски мекерета" характеризираше още по-грозно чорбаджиите. "Свищовските чорбаджии (Д.Цанков, техен съгражданин, ги познаваше добре) освен че са лукави лицемери, светокрадци, безбожници, предатели, набедители, грабители, хаинджии, с една дума изедници, сиреч дето са ограбвали черкови, училища, сироти, сирачета и сиромаси, скритом и на много са изпили кръвта с помощта на фанариотските владици, освен казват дето вършат тези общочорбаджийски тайни, има и таквизи, които и явно в търговията са показали грабителство с помощта на лъжовното банкрутство, сиреч има мюхлюзи и вагабонти." Какъв лукс от позорящи епитети и какво буйно обществено чувство! Социалистите не можаха да изобретят по-късно по-жесток език спрямо буржоазията. Във всичките периодически издания от тая епоха се издигат негодующи гласове против гневът и експлоатацията на чорбаджиите. "Чорбаджията не убива, пишеше един по-умерен автор в "Български книжици"6, но той граби безпрестанно и без милост." Същите тежки упреци хвърля и хрисимата инак "Българска пчела"7, която отбелязва една печална прилика между "фанариотите и чорбаджиите".

Без съмнение имаше между чорбаджиите хора патриоти и добродетелни. "Както между старите чорбаджии, пишеше "Македония"8, имаше достойни и народни человеци, които правеха въобще почест на народа, тъй между днешните млади чорбаджии мнозина знаеме ний человеци, с чувства и колко годе просветени, да разберат и да се трудят за доброто на народа си, затова и отблъскваме укорът въобще върху чорбаджиите."

Но и тези чорбаджии народът ги търпеше по неволя като водители, но не ги обичаше. "Положението ни днес, пишеше "Турция", не ни позволява да минем без чорбаджиите. Нека ги употребяваме в общите си работи прочее... Нека се възползваме от тяхната опитност и от техните съвети."9 Съюзници по необходимост, чорбаджиите оставаха обаче пак антипатични като класа, олицетворяюща социалното неравенство и економическия гнет.

След основаването на Екзархията борбата срещу тях се поднови още по-буйно. Чорбаджиите поискаха да внесат в нея свой дух. Свободомислящите дейци за независима църква искаха, напротив, да демократизират нейното устройство. В една статия, озаглавена "Двете касти и власти", "Македония" пишеше:

Когато българският народ въстана против гръцкото духовенство, той намисли един идеал на обществен живот, без отличителни съсловия, върху здравите и възвишените християнски закони. Той си бе помислил, че чистонародното българско духовенство, което би възлезло на властта единствено чрез волята и силата на народа, ще схване своя задатък, който е: да се съедини в един дух със стремленията на народа и да тръгне с него на борба против гордата онази каста на чорбаджиите, да затрие нейната сила и нейното влияние, а с нея и всичките отровни зарази, що излизат от нея като из тяло изгнило, холерическо и към зло само настроено.10

Авторът на тая почти революционна статия – заради нея турското правителство спря "Македония" – отбелязваше, че под Екзархията се подновявали всичките злоупотребления, поради които гръцката църква била тъй омразна народу. "Чорбаджийството, пишеше тя, се потруди да уплете в своите примки народното наше духовенство, да се съедини с него, за да последва и занапред своето върху народът владение с тази разлика, че по-преди то правеше това чрез сътрудничеството на гръцкото духовенство, а сега го направи с помощта на самото наше българско духовенство." Следваха обвинения, че чорбаджиите заграбвали църковни имоти, присвоявали си училищните сгради, злоупотребявали с народните подаяния, с една реч упражнявали "едно решително владение и тиранизъм върху беднийт народ". "Могат ли да се преброят, питаше "Македония", техните неправедни отмъщения върху беззащитните хорица и техните гнусни клевети пред правителството, чрез които те са гонили и съсипвали по-независимите онези, които не са рачили или не рачат да се подлагат на тяхната непросветена, дива и едва ли не скотска воля?" Трябва възмущението против чорбаджиите да е било тогава твърде буйно, за да дръзне един вестник, издаван в Цариград под надзора на турската цензура, да им хвърли с такава ярост обвинението в предателство.

Това обвинение бе, както е известно, постоянният вик на революционната българска преса в Букурещ. В чорбаджийството революционерите виждаха някакво многоглаво чудовище, седнало на главата на българския народ и впило в него своите нокти. За тях думата чорбаджия значеше чисто и просто шпионин.

Под влиянието на тия страстни – и в много голяма степен несправедливи – проповеди демократическото чувство у българския народ клонеше да добие форма на някаква сектантска омраза. От друга страна, културата бе доста слаба, за да го възпита, а вестниците не можеха да му дадат още някаква идейна основа. Печатът преди Освобождението твърде малко се занимаваше с теория. Самите водители на емиграцията имаха определено мировъзрение: радикализмът на Любена и сантименталният социализъм на Ботева се изразяваха в много смътни пориви. Още по-малко можем да търсим някаква доктрина у цариградските публицисти, които бяха въобще по-чужди на големите умствени течения на времето. В действителност със своята агитация и със своя печат "младите" развиваха в интелигенцията и в еснафа индивидуалистически дух, бунта против политическото неравенство и социалната йерархия, жаждата за свобода – с една реч една силно демократическо настроение, крепко свързано с българската действителност посредством омразата към турската тирания и към чорбаджийския гнет.

Ний се опитахме да изложим в настоящата книга борбите между двете главни течения в новия български живот и въздействието, което те упражниха върху младата държава, както и върху делото на националното обединения. Имената на тия течения се измениха, но основната им характеристика остава същата: от една страна, вярата на националистите в силите и самостоятелността на българския народ, от друга страна, капитулацията на "старите" и на русофилите пред трудните проблеми на народното дело или пред угрозите на чуждия натиск.

Да се извлече една философия от тази бурна епоха на новата ни история би било много смело, тъй като тя е много близко до нас и за едно обобщение липсува нужната перспектива. Би могло обаче да се твърди, че там, гдето българската политика е оставала вярна на здравите народни традиции, там, гдето се е вдъхновявала от духа на Възраждането, там, гдето е била едновременно националистическа и либерална, предприемчива и самоуверена, смела и упорита, там тя се е завършвала с пълно тържество. В тая смисъл историята на тая епоха е една епопея на българската енергия.



1 Les memoirs de Metternich – Понеже нямаме на ръка тия мемоари, не ни е възможно да посочим кой том и на коя страница се намира въпросното писмо на Метерниха.

2 Според разказа на Негово блаженство Йосиф І.

3 В последно време Любен Каравелов се бе разочаровал в революционните средства, но и в книжовната дейност, на която се предаде, той остана националист.

4 Gabriel Hanotaux. Histoire de la France Contemporaine, четири тома. – Г-н Ханото, който се е ползвал от неиздадени документи – между които от ръкописните мемоари на граф Шувалова и на Каратеодори паша, – дава най-пълната досега дипломатическа история на преговорите, предшествующи Руско-турската война.

5 Свобода, бр.44, 1872.

6 Български книжици, 1868, кн.4, стр.83

7 Българска пчела, 1864, май, 12

8 Македония, 1867, 30 декември

9 Турция, 1872, 18 март.

10 Македония, 1872, 25 юли.

За "Строители на съвременна България"

Йосиф Хербст

През деня си между мои другари и близки познати ставаше реч за току-що излязлата последня книга на Симеон Радева. Аз я бях само попрелистил, от събеседниците ми малцина я бяха само видели, никой не беше я чел. Въпреки това, когато аз заявих, че ще пиша нещо за тази книга, чух закани, градуирани между вечната вражда и непоздравляването. Това трябваше да кажа, когато се наемам да въведа Симеон Радева в кръга на читателите на „Пряпорец", макар че в случая поемам отговорността само на оня, който въвежда една вече позната личност в известно за нея ново общество.

Готовността която извършвам този приятен за мен дълг, може да се мери само с голямата наслада от внимателното прочитане на книгата. Анонимно издадена, тя щеше веднага да наводни цяла България, но и такава, каквато ни се връчва, против нея ще бъде безуспешен всякаква conspiration de silence; навярно тя най-напред ще бъде четена от ония, що най-много я псуват, нея и автора й, ще четат и ще мълчат, ще мълчат и ще четат, а за да си отпочинат, пак ще запсуват. Хубава препоръка за една история — чувам вече мнозина да възразят. Но това ще да са тези, които не са навикнали веднага да правят разлика между история и историография; ще се сърдят и всички ония, които считат историята за бог знае каква наука, които искат непременно разстояние (от място и време) към събитията; ще се намръщят всички „епитропи", които са навикнали да не говорят нищо лошо за умрелите и които от страх всякога, овчедушно бъблят: „Сега не му е още времето да се разправят тия работи." Има хора от „историографическия еснаф", които ще се сетят, че Симеон Радев не е „свършил по историята", и ще го задърпат за косите, а книгата му ще разнищят, за да търсят метода му. Нека им спестя труда. Методът му е ясен и недвусмислен като шамар: не желае да бъде скучен. И цели 835 страници той майсторски изпълнява това...
нежелание. Има мнозина, които за голямо съжаление твърдят, какво само скучното и неразбираемото „сигурно" се е случило", и от тази гледна точка критикуват историята или по-добре историографията. Симеон Радев споделя и мнението на Prosper Me'rimee, ".който казва нейде: „je n'aime de l`historie due les anecdote.

Но самото заглавие на книгата издава метода му: Строителите на България! Той се занимава с личностите, ала като скептик не забравя да изтъква социално-психическите сили. Това са не строителите на България. Малки, големи X, У, Z, Стоян Драганов, Петкан. Да, но те не издигнаха българската държавна сграда в безвъздушно пространство, а сред две доста диференцирани обществени течения, които Радев изследва до първоизточниците им. Между тъй наречените строители има такива, които ни се представят като прости зидари: носили са само вар и тухли. Всички тия Радев не е поставил на никакъв пиедестал. Не стоят те по-далече и по-високо от мастилницкта му. Вярно е, че едни е рисувал с любвеобвилна четка, други просто е фотографирал, трети е карикатурил. В книгата срещаме хора, човеци и няколко мъже. Към тия последните той с вещина прилага рембрандовскпя маниер: виждаме ги осветени от оная страна, която е и тям, и Радеву най-благоприятна. Всички портрети обаче са ретуширани.

Той гледа на всички и на всичко в епохата, що описва, през темперамента на един националист, на един македонски българин и на един нерусоф
ил; на националист, който навярно във II том ще бъде вече стамболовист, на нерусофил, който може би, описвайки периода до 1894 г., ще се представи вече като русофоб; македонските си очила обаче едва ли ще свали и когато стигне в историята си до „днешните времена". Всеки от строителите на България се изпитва от Радева върху „македонския булижник" и след това го изкарва да позира или го настанява пред фотографическия апарат. Въпреки всичко това Радев ниже на верига историческите събития около тези строители и ако всяка верига е толкова силна, колкото най-слабата й брънка, то безпристрастният критик (на този последния според моето разбиране по е нужно безпристрастието, отколкото на историографа) ще трябва да признае, че историческата картина на България през царуването на княз Александра е пълна и точна. На всеки случай е поучителна и най-важното много интересна. Радев, бляскавият вестникар, най-много е помагал на Радева — историографа.

От редакционната си килийка, дето като никой друг е можал да наблюдава много човещини, той е занесъл със себе си в работния си кабинет на волен историограф много ценни помагала: във всяка редакция се пише историята на вчерашния ден, понякога по-мъчно, при по-големи неудобства и с по-голяма отговорност, отколкото историята на една цяла отминала епоха. Радевата книга ще има много читатели, защото ги заслужава. Ако тези редове поувеличат интереса към нея, ще считам, че това е най-малката услуга, която съм могъл да принеса за възнаграждаване на такъв един ценен, прилежен труд на моя отличен събрат.

В. „Пряпорец", бр. 49, 21 февруари 1910 г.

Каквото е писано, това ще е

Димитър Талев

Започваше лятото на 1903 година.

През месец април се отвори в село Смилево, в пазвите на Бягла планина, конгресът на ръководителите от целия Битолски революционен окръг. Изпратени бяха тук пратеници от всички райони на окръга. Председател на конгреса беше Даме Груев. Една добре въоръжена чета се движеше из околностите на селото и пазеше конгресистите от всяка изненада. Други въоръжени люде пазеха самото село, поддържаха пощата и всички други необходими служби. Малки групи, по двама или трима въоръжени люде, бяха изпратени накъм околните села, по пътищата и проходите. Смилевци до един, и мъже и жени, бяха на някакъв пост, на някаква служба при конгреса. За смилевци дните на конгреса бяха празник, бяха дни на обща радост и гордост.

Започна се на конгреса спор, да има ли въстание, или да няма.
— Въстание! — дигнаха глас най-напред пратениците от Костурско, от Охридско, от Демирхисарско. — И по-скоро, да не се бавим повече!

Дочуха се и други гласове:
— Не бързайте. Не сме още готови. Нека приберем и храната от полето.
Застанаха насреща пратениците на Прилепско:
— Ние сме против секакво общо въстание. Безумно ще бъде да се дигнем с голи ръце. Немаме оръжие.

Като изслуша всички докрай, Даме Груев стана от мястото си и рече със звънливия си глас:
— Е, хора! Не си губете времето да разрешавате въпроса, дали ще има въстание, защото той е решен. Свършена работа! Сега говорете за въстанието — как да го направим, кога да го направим.

Започнаха нови разговори и спорове: за оръжието, за бойната подготовка, за прехраната, за деня на въстанието и да бъде ли то масово, или само четнишко. Избра се и Главен щаб на въстанието начело с Даме Груев. Реши се да се подпомогнат с оръжие слабо въоръжените райони; в четите имаше военни люде — реши се те да се погрижат за военната подготовка на боиците, да разработят бойни планове; Главният щаб да влезе във връзка с Централния комитет на Организацията и с другите революционни окръзи и общо да се установи денят на въстанието, но да не бъде тоя ден по-рано от месец юли, за да бъдат прибрани храните от полето. Изработи се и „Въстанически дисциплинарен устав“. Тогава се заговори и за мирното турско население. Груев каза:
— Турчин или християнин, не пречи ли, не прави ли зло, и косъм не бива да падне от главата му!

И се реши още: въстанието да бъде четнишко, да излязат от всеки район чети от по 20 или 30, или 50 души, за да не се излага на турската ярост целият народ и за да продължи борбата повече време. Тогава се чу един бодър, весел глас:
— Аха! Започнете вие еднаж, пък да видим к си ще спре тоя народ…

В същото време, докато в Смилево се вземаха решения по предстоящето въстание, по стръмнините на Бигла планина отекваха гърмежи и трясъци — борбата на поробения македонски народ се разгаряше, събитията не спираха своя ход.

На 15 април започнаха атентатите на „Гемиджиите“ в Солун; шумната, разноезична, комерческа столица на Македония занемя от ужас пред пламъците на чуждестранния кораб „Гвадалквивир“, при взривовете в основите на банка „Отоман“, на избухващите бомби по разни части на града и няколко дни наред, пред героичната смърт на атентаторите — люде на шестнадесет, на осемнадесет, на двадесет и няколко години.

На 21 април падна в сражение с турски аскер в село Баница, Серско, Гоце Делчев. Апостолът пристигна в Баница на 19 април. Тук дойдоха и серската чета с воиводата си Георги Бродалията, също и драмската чета с воиводата си Димитър Гущанов. Събраха се около двадесетина души четници и се настаниха в две къщи една срещу друга; Делчев беше с двамата воиводи и с още неколцина четници, а другите бяха в отсрещната къща.
Денят 20 април мина спокоино и дори весело. Другарите на апостола забелязаха, че някаква едвам доловима сянка забулваше неговата широка приветлива усмивка, макар че той, както винаги, все гледаше да поддържа сред тях весело, бодро настроение. От време на време замлъкваше внезапно и негли се ослушваше в мислите си. Най-сетне той каза:
— С нашия живот, какъвто е, станах вече и фаталист. Нощеска сънувах, че турци ме удариха в сърцето. Щипската чета е разбита в Карбинци. Милан, брат ми, е в тая чета и може да е убит.

Другарите му се опитаха да прикрият и собственото си смущение с весели закачки, които Гоце подзе и се смееше повече от всички. Наистина, злокобният му сън не предсказваше смъртта на втория му по-малък брат Милан, който загина по-късно, през лятото, в с. Неманци, Кукушко. Дойде и вест, че в Горно Броди довтасал аскер, но и това не развали доброто настроение на комитите. Аскерът през целия ден стоя спокойно в Горно Броди, пък и се знаеше, че дето има комити, там някъде наблизу ще има и аскер.

Настъпи нощта срещу 21 април. По едно време Делчев мина в отсрещната къща да види настанилите се там момчета. Преди няколко дни бяха станали солунските атентати и Гоце разказа на четниците подробности по това необикновено смело дело на неколцина себеотречени македонски революционери. Гоце се прибра в квартирата си, а скоро и цялото село утихна.

Късно след полунощ в тъмнината се замяркаха черни сенки, които безшумно обградиха заспалото село от всички страни. Това бяха към хиляда души аскер, които водеше турчинът Тефиков — бивш български офицер и съученик на Делчев от Военното училище. Изглежда, че той знаеше кого бе дошъл да търси в Баница. На разсъмване турците започнаха да претърсват една след друга селските къщи, а людете от претърсените къщи събираха и задържаха под стража. Едва сега се разтичаха часовоите от селската чета, която пазеше селото. Една бабичка се втурна в стаята, където спяха Делчев и другарите му, нададе сподавен вик:
— Станете, момчета! Аскер загради селото и търси по къщите…

Наскачаха всички още сънни, скочи и Делчев, който бе заспал през нощта най-късно, измъчван от стомашните си болки.
— Бъдете готови, пък ще видим що е — каза той; другарите му бяха отправили към него мълчаливи погледи да видят той какво ще каже, какво ще направи.
— Каквото е писано, това ще е — промърмори някой от тях.

Откъс от романа на Талев "Илинден".

Кои са най-върли неприятели на един народ

Добри Войников*

Онова, що поставя в слабост една държава или един народ, онова, що заразява природните дарования и загасява благородните чювства в сърцето на един народ, онова, що скъсява естествений възел, с когото природата свързва морално един народ, и му приготвя яма, за да го упрапасти и погуби, са народоубийствените пороци, загнездени в сърцата !най-паче на онзи народ, който, лишен от моралните подкрепителни сили на високата наука и при самий негов едва заявен живот, става лесно ров на ниските страсти. Безмерното себелюбие, надменната гърдост, ненаситното сребролюбие, подлото скъперничество, ненавистта към еднородний ни брат, завижданието и гонението на неговото щастие, презиранието на всяко негово добро, интригуванието между еднородците ни, нетеглението на всяко общонародно дело, кoeтo не е излезло от собствените наши ръце, заочното укорявание помежду ни: всички тия са най-върлите неприятели на един народ, незасилен в моралния си живот; те са, които раждат раздор и сеят и несъгласие между еднородните му общества; те изнуряват всяка негова едва замогната народна силица; те парализирват всяко заявено стремление и всяко начялно желание в полза на народното му добро; с една дума, те са, които озлочестяват един народ, упропастяват го и го погубват.

„Ний носим, казва един от cтapитe философи, най-върлите неприятели в нас си; не са вънкашните 'неприятели, които ще съборят нашята република (Атинейска), а са вътрешните, които живеят между самите нас.. Когато Филип, цар Македонский, ся готвеше да нападне на гръцката република, прочютий тогас оратор атинский в едно от словата си против Филипа, казваше: „О, мъже Атинейци! той (Филип) не е засилен толкози от неговите собствени сили, колкото от вашите слабости." Когато Крум завоева аварите, попита едного от заробените кои са главните причини, за да пропадне царствто им, а той му отговори: „Причините, що събориха царството ни, са истите, които ще събарят най-силните държави — страстите."

Тези истите страсти, както ни е познато от историята, са дали край на българското царство и са хвърлили народа ни във вековното робувание.

Положението, в което са намирами днес, лесно отпуска свободен вход на тези върли неприятели, за да ся вкореняват в сърцата ни и заразяват всяко благородно дело и спасително за нашата благонадеждна бъднина. Нам ни трябва възпитание, наука, просвещение, образование, единствени преимущества, които дават действително сила за живота на един народ и които са единствените двигатели на неговото достояние и остановители на неговата самостоятелност. Противодействующите на тези морални сили са гореказаните народоубийствени страсти. При начялото на нашето замогвание в народен живот, както сме днес, ний, българете, ся намирами в продължителни в истото време и не съзнателна борба на тези страсти против моралните засилвания. Ний, от една страна, проповедвами народност, просвещение, свобода, а, от друга, копайми яма на ония, които работят за народност, просвещение и свобода; ний ся представими, че разбирами най-добре средствата за въздигание народностите ни, и давами планове за как требва да ся работи, а ний сами нещем да работим нищо; ний съветвами, че трябва да стават пожертвования за народното ни развитие, а ний сами не щем да жертвувами; ний укорявами съчинението и превода на брата си, а ний сами не съчинявами и не провеж-дами нищо; ний ся озовавами в полза на народното ни просвещение, а ний сами завиждами на онези, които работят за него; ний ся препоръчвами за народни, а ний сами презирами онова, що е чисто народно; ний познавами много пътя подземните планове, които ся кроят от старната на един вънкашен неприятел против замогванието на народността ни, а ний сами ставаме му слепо оръдие за постижение на неприятелските му планове; ний проповедвами, че интересите народни са много по-святи от личните наши интереси, а ний сами ги презирами, кога дойде време да ги браним.
Исками ли да ся уверим за истината на тия, що горе казахми, нека всякой от нас попита сърдцето си и попита сърдцето на брата си. Ний нещем да ся впусками в подробните доводи, що говорят силно в полза на тая истина, а щем ся задържи за друг път, кога ни призове по-необходима нужда. Ний премълчявами за сега само и само за да запазими любочестието на некои наши еднородци в Ромъния, което любочестие ний вервами, за да го имат още отчясти. В противен случяй ний сме готови да ги обличим 'публично с фактове в ръка.

Ний казвами на някои наши еднородци в Румъния, защото тий, като са около нас, познавами най-добре народоубийствените им дела, ако и да мислят, че тий под булото на родолюбие крият техните ниски страсти, с които стават най-върли неприятели на народа ни, като искат да му копаят гроба, за да угодят само на користолюбивия си егоизъм и направят от народа ни мocт, по когото да улеснят пътя на опропастяванието народността ни, опропастявание, що ся готви от отвън.

Нека прочее всякой българин, който носи истенско сърдце българско и като верен потомец на Крума, бди като на стража и пази като воен нарушаванието на народните ни интереси от страна на най-върлите неприятели на народа ни, на отечеството ни. Защото нема по-опасни за народа ни, за отечеството ни врази освен тези, що са намират между нас и са готови на всяко време, на всякой чяс да продадат онова, що е най-свято, най-мило и най-драго за всякой чистосърдечен българин, само и само да угодят на егоистическите си страсти: за тех народ, отечество, свобода не съществува, за тях нема на света друго нищо освен тяхната собствена личност, тяхното плътско удоволствие. Защото от подобни най-върли неприятели на народа ни ний сме изгубили славата на нашите предеди, живота на нашата народност, самостоятелността на нашата битност!

Ний щем прекъса дотука статията си, за да не разсърдим повече онези, които ще ся огледат в него като в огледало, а щем остави в резерва фактовете, що ще изображат на явно делата им. Нема съмнение, че онзи, който ся види, под такава категория, ще ся разсърди люто, ще скърца зъби, противо ни, и от яд не ще знае що да говори. В такъв случай нашите читатели ще имат неприятната прилика да го ознаят, защото според пословицата гузен не гонен ще бяга, и сетне онзи, който ся вижда чист от едно народоубийствено пятно, съвестта му остая спокойна и сърдцето му не намира причини да ся разлютява.

В. „Дунавска зора", г. II, бр. 50, 15. XII. 1869 г.

*Добри Попов Войников е български възрожденски учител, драматург, общественик и журналист, музикален и театрален деец, основоположник на българския театър, пръв български режисьор; един от учредителите на Българското книжовно дружество (дешната БАН)

Смърт и погребение на унията в България

Георги Раковски

Отколе не сме говорили за йезуитската зараза, коя папищашите ищаха да въведат и в наше мило отечество. Причина на това мълчание беше, че нямаше веке що да се говори! Йезуитската брадва удари на камък в България! Покойний дядо Йосиф (Соколски) даде смъртоносен удар на тая сбирщина, като стана и той бедний жертва, далеч от месторождението си, между чужди хора немил и недраг! Подир дяда Йосифа умира в тъмница затворен Николчо Евтимов от Габрово, най-деятелнии орган на тая пропаганда. Миркович зарязва и уния, и йезуити и отива в бесарабските български колонии в Молдава да стане лекар в Болград. Ваклидов, редактор на лъжовния им, вестник, кого издаваха на български в Сан Бенедето, зарязва редакторството и дохожда в Браила с препоръчителни писма до браилските родолюбци българи; да му намерят някоя си работа да може да живее.

Най-после остава Цанков, пусти Цанков! И той горкия приема да остане негде си в България даскал и ето го и него в Трявна да постъпи в това звание. Сега в Сан Бенедето остават си пак йезуитските дервиши самички!... Ето българска уния на какво зло налетя! Българските глави истина, че били корави. Не вземат нито от обещания, нито от папски благословии, нито от индулгенции, нито от пашапорти за в рая: лошави хора! Не щат в рая да влязат!

Нямаме никакво съмнение, че тейзи наши братя българи, разбравши злото, в което можеше да попадне милий ни народ с вероизповедний раздор, нямаме, казваме, никакво съмнение, че тии са се от все сърце веке оставили от йезуитските планове и че оттук нататък ще бъдат истинни родолюбци българи и ще се трудят за полза беднаго ни народа, а най-паче сега, като с преселението искат неприятелите ни да го разорят съвсем. Дано най-после нашето несъмнение излезе основно!

В. „Дунавски лебед", бр. 58, 7. XI. 1861