Духът на историята на българския народ

Петър Дървингов*

За гърците ние, българите, бяхме дебелоглави, бавно мислящи варвари, неспособни за по-висока култура, готови да изгорят юргана за бълхата...

За сърбите ние бяхме скъперници, затворени в себе си, добродушни бахчеванджии, знающи да работят, но неспособни да си направят сметката, когато отиват на пазара...

За турците ние бяхме покорна рая, която се храни със зеленчук, а месо яде само на Великден, и в обществената стълба на турската империя едва бихме се издигнали до нивото на коняри и колари в турските конюшни...

Без съмнение, във всички тия последни мнения, въпреки тяхната субективност, все има нещо вярно, върху което ние би трябвало повече да помислим, обаче борбата за църковна и политическа независимост, въстанията, участието на българите в сръбско-турската и руско-турската войни и главно бързият подем на българския народ и българската държава след това, очертават българите под по-друго осветление. От една сатрапия, каквато България беше под игото на турците, тя бърже се изправи на краката си и бърже заслужено привлече вниманието и уважението на света. Организирането на учебното дело, армията и администрацията показаха, че българският народ не бе изгубил своя организаторски дух и своите строителни дарби. Съединението на Южна със Северна България седем години след Руско-турската война и победата на Сливница, показаха на близки и далечни, че българският народ не бе изгубил нито своите борчески качества, нито своя исторически инстинкт. Вътрешните борби между русофили и русофоби, които пълнят голяма част от страниците на историята на съвременна България, очертаха едновременно, от една страна, горещото желание у българите да се еманципират от чуждото влияние, от друга добродетелите на българина и чувствата му на признателност към тия, които му правят добрини. Постепенното развитие на телеграфиите, железопътните, шосейните и телефонните мрежи за съобщение скоро поставиха България в положение не по-долно от онова, в което се намираха съседите є, освободени 50 и 60 години по-рано. И от последна държава на полуострова, българският народ със своята феноменална пестеливост, в която се крият зародишите на историческия инстинкт, със своето трудолюбие, което му е свойствено като земеделски народ, успя за двадесет и пет, тридесет години да създаде държава на първо място между държавите от същия полуостров. Революционната борба на македонските българи, която изхожда от духа на историята на българския народ, и по-късно войната между Турция на балканските държави под водачеството на България показаха колко високо бяха достигнали нашият народ и нашата държава до 1912 г.


[+/-] ...виж целия текст

Ние знаем вече добре сега, че българският народ не можа да даде тоя Кавур, или тоя Бисмарк, или тоя Филип Македонски. Бляскавите победи по просторите на Балканския полуостров, между които атаката на Одрин, Тутракан и отбраната на Дойран, остават недостигнати от нито един други балкански народ. България днес е горе-доле тъй голяма, както преди паметните войни, а съседите й просто се явяват с удвоена и утроена територия.

На какво се дължи тоя фатален резултат? Някакво проклятие ли тежеше над душата на България? Или нашите съседи притежаваха някакви тайнствени сили, които ние не бяхме видели? Или успехите на нашите съседи бяха плод по-скоро на едно случайно стечение на събитията?

Отговорът на тия въпроси отново ни поставя лице с лице с важността на духовната и веществената култура в борбата на съществувание на народите в света. Че ние, българите, след освобождението положихме всички усилия, за да развием бърже културата, която имахме под игото, това е безспорно. И че в това отношение при новите условия на свобода и държавната ни независимост ние достигнахме до големи резултати, и това е безспорно. Обаче, както и по-рано казахме, културата не е само знание, което лесно може да се добие чрез училищата, а е и привичка, която, за да се развие, изисква очевидно изживяване, много време и редица поколения. Нещастието на нашия народ в наши дни беше главно в това, че големите събития ни завариха в периода на нашето културно съвземане, или, както другаде, в 1911 г., преди войните, имах възможност да се изразя, в периода на редица кризиси. Там бяхме казали: “Както е вече ясно, поради проникване на цивилизацията на България, ние прекарваме социален и културен кризис; поради неокончателното формиране на националната душа, ние прекарваме психологически кризис; поради особените условия на националното обединение, ние прекарваме исторически кризис” (от “Военна България. Социологически етюд на българската действителност”, 1911 г. б. ред.).

Събитията не опровергаха тая ни мисъл. В тежките времена от 1912 до 1918 г. нашите съседи, които в образователно отношение стояха по-доле от нас, се оказаха по отношение приспособяването към условията, че имат едно чувствително превъзходство над нас, благодарение на по-високата им култура, придобита от двойно по-дългия им, почти три поколения, свободен живот, което им позволи да притежават водачи, очевидно много по-достойни и готови за преживяваните исторически моменти.

Без съмнение, сложността на българското обединение сама по себе си представляваше и представлява една извънредна проблема, която искаше и иска своя Месия, обаче и самото появяване на тоя последен не би могло да стане, ако народът в своето културно развитие не е в състояние да превъзхожда в борбата за съществувание евентуалните си противници. В това отношение културното равнище на народа въобще не е от по-малко значение от културното равнище на неговите водачи. Наистина, гениалните водачи и при един народ, сравнително останал назад, могат да извършат велики дела, обаче такива народи достигат успехи дотогава, докогато даровитият водач остава начело на тях. Освен това по-напредналият народ има много повече шансове да отлъчи от себе си способни водачи, отколкото останалият по-назад народ. И ето защо съзнателните народи в света полагат най-големи усилия, за да могат да поддържат на по-високо равнище своята духовна и веществена култура, убедени, че тя е най-могъщото оръжие за себесъхранение и държавно и народно преуспяване.

Че нашият народ в това отношение е постигнал извънредно много, в това няма никакво съмнение. Няма съмнение обаче, че той може още много, твърде много да стори. Едно искрено проучване на положението, до което той е достигнал, ще ни открие всичките простори, в които подлежи неговите дарби да се впрегнат в непрекъсната и планосъобразна дейност. Тъжно е да се признае, но е факт, че с проникване на цивилизацията и културата у нас проникнаха и редица парадокси, заблуждения и модни идеи, които съвсем не съответстват нито на психиката, нито на равнището, на което стои средната маса от българския народ. Естественото развитие на нашия народ, който може с право да се гордее със своите градинари, които са първи в света, със своите зидари и строители, които не стоят по-доле, даже с всичко свое от периода преди 3040 години, биде попречено от ръководящата класа по отношение неговата всестранност и неговите естествени посоки...

Ние преувеличихме значението на знанието над това на моженето това на ума над това на волята, и затова у нас, които живеем в едно отечество, което може да даде всичко за почтено съществувание, нарастваха поколения, презиращи труда, способни за партийна дейност и за всичко друго, но не и за онова, с което нашият народ се занимава и с което се препитава.

Ние издигнахме формата в същност, а същността във форма, и затова у нас вилнее бюрократизъм, който сковава всички пориви и всяка полезна инициатива. Парламентът наводнява страната със закони, цяла литература, но с растенето на числото на законите намалява в геометрическа прогресия и искреността при тяхното изпълнение. У нас факторите като че ли разбъркаха ролите си; едни мислят, че живеем в ХV век, а други смятат, че всяко нещо е лъжица за нашите уста; липсва всяка надеждна способност в меродавните фактори да се приспособяват към непрекъснато меняващите се условия.

И всред липсата на упорита себеобработка, която единствена може да даде на човека вяра в себе си, вилнее всред нас завистта, злобата и взаимното самоизтребление: ние се освобождаваме от противниците си, като ги унищожаваме. Над идеите виси камата и парабелът. Така загинаха най-великите синове на българския народ, които в тежките времена биха могли да му бъдат тъй много полезни...

Въобще има нещо гнило в нашето съществувание, което неминуемо ще отвлече напразно много наши усилия, ще предизвика инак лесноизбежни пакостни трения и без съмнение ще закъснее по-правилното и по-бързото развитие на България. Дошло е време, обаче, всички да се позамислим и всички да се впрегнем в усилена работа. Ние трябва да пресъздадем себе си и общо нашата държава.

Факторите, които съставляват нашата държава, са станали повече егоистични, отколкото бяха по-рано, когато България за 40 години направи в духовно и материално отношение успехи, които удивиха света. Днес всички тия фактори дърпат чергата към себе си и добродушният народ остава оголен в едно положение, опасно за неговата бъднина. А между другото, ако факторите се въоръжават с героическо себеотрицание, ако не турят по-горе общото дело над своите даже легитимни амбиции, обичната наша България скоро не ще може да види бял ден. Нашата държава не ще може да се постави в положение и при условия, които є биха позволили да развива своето бъдеще в духа на историята на българския народ. Страната ще издребнява все повече и повече всред егоизма на своите фактори и ще полети с още по-голяма скорост назад, точно така, както това се е случило и друг път в историята на нашия народ.

Дано това не стане!

Дано живите да се вслушат в гласа на измрелите поколения и да положат всички усилия, за да пресъздадат себе си и България!

Достигнах до този материал благодарение на в. "Гласове".

*Петър Дървингов (1875 – 1958) е офицер, военен историк и член-кореспондент на БАН. Участва в Балканската война, а през Първата световна е началник щаб на 11-а пехотна македонска дивизия. През 1918 г. преминава в запаса. Пише “История на Македоно-одринското опълчение” – едно от първите изследвания на българската военна част. Студията му “Духът на историята на българския народ” е от 1932 г. През 1953 г. комунистическата власт започва процес срещу Дървингов. Пет години по-късно той умира, след като разбира, че приятелите му писмено са се отрекли от него.

ПОЗДРАВЛЕНИЯ!!!

Георги Константинов*

На 19.12-1976 г. с едно скромно във всяко отношение тържество, в Кремъл бе ръкоположен още един универсален гений, за слава на рус­ката история и за радост и щастие на „цялото прогресивно човечество". Това стана по случай рождения ден на скъпия Леонид Брежнев - генер. Секретар на КПСС и маршал на СССР, заслужил ветеран от Втората световна война, неуморим борец и архитект на световния мир, начетен марксист и достоен заместник на първия Илич-Ленин, велик държавен мъж, глава на семейство и любящ баща, който макар и превит под бре­мето на световните проблеми, не забрави да подари като коледен по­дарък на сина си едно министерско кресло.

За рождеството на 70 годишния младенец и „войник на партията" бяха пристигнали и останалите велики мъже на нашата славна епоха: Цеденбал, Тодор Живков, Герек, Хусак, Раул Кастро, Кадар и тути кванти. С поздравленията си не закъсняха и видните лидери на свобод­ния свят и кръстоносци на демокрацията: Форд, Калаган, Шмид, Жискар и пр.

Празненствата, които траяха по-дълго от тези, посветени на рожде­ството на божия син, протекоха, както си му е реда, в нескончаеми банкети, тостове, високосъдържателни пиянски събеседвания за благото на човечеството, декорации, похвални слова и хорови агитки, в които исото държеше бащата на българската народна демокрация Т. Живков.

Не остана назад и социалистическо-реалистическата рекламна ин­дустрия. Бяха пуснати специални юбилейни издания, биографии, плът­но запълващи етера радио и телевизионни предавания за най-добрия селскостопански деятел, забележителен търговец, блестящ теоретик и класик на марксленинизма и по всяка вероятност бъдещ корифей на всички науки и незаконен баща на всички народи.

При подобни исторически събития от космическа значимост и ре­дакцията на „Наш път" не можа да остане безучастна и да се въздържи. И тя присъединява своя скромен гласец към хора от най-сърдечни благопожелания със следната телеграма:

„На скъпо струващия на българския и останалите „братски" наро­ди Леонид Илич пожелаваме да доживее до онзи тържествен ден, в който жилестата ръка на някой работник или мужик ще го повлече за широкия крачол из коридорите, а главата му ще бие като по цимбал стъл­бите на стария Кремъл... за назидание на всички, които ще поискат да се настанят в покоите на руските самодръжци".

в. „Наш път", бр 10, декември 1976 г.

*Георги Константинов е роден на 15 май 1933 г. в Благоевград. Прадядо му и дядо му са дългогодишни затворници в Османската империя за участието си в Илинденското въстание, баща му е осъден по политически причини през 1948 г. и е изпратен в концлагерите Куциян, Николаево и Белене. Константинов е арестуван през пролетта на 1953 г. и осъден като организатор на взривяване на статуята на Сталин в Парка на свободата. Престоял е 10 години в различни затвори в София, Пазарджик, Плевен и Белене. Шест от тях преминават при най-тежките наказателни режими. През 1973 г. Константинов напуска нелегално България и се установява във Франция като политически емигрант. По образование Георги Константинов е математик. Той работи в изчислителните центрове на големи международни компании като Вагон Ли и Химико-фармацевтичния тръст ХЬОХСТ. Разработките на бившата ДС срещу него продължават и по време на престоя му в Париж, като Константинов е обвинен в “тероризъм”. Органите подготвят “физическото му неутрализиране”. Във Франция развива публицистична дейност – статии в емигрантския печат и книги, посветени на българската история. Константинов се завръща в България на 19 май 1991 г. През 1992 г. при ревизия по реда на надзора е оправдан от Върховния съд.

Мила родино, ти си земен рай

Георги Марков*

Грозничка, пъпчива актриса, член на бюрото на партийната организация в театъра си, моя позната от над 20 години и изпратена да посети някакъв западен фестивал, стои пред мен в тихо лондонско кафене. Решила да ми се обади, просто „така“. Не се съмнявам, че зад „искреното“ й желание стои над-служебно задължение. С почти същия глас, който разнасяше от площадните високоговорители по Първи май и Девети септември патоса на епохата („Съветският съюз е слънцето и въздухът на нашия живот“), тя ми разказва нещо, което би могло; да бъде празнично стихотворение от Асен Босев или Матей Шопкин, а именно, колко чудесна, щастлива, творческа, богата, смислена, вдъхновяваща, честна, достойна, справедлива, слънчева и т.н. била действителността в България, след като съм я напуснал. Тя говори пред мене така, като че аз съм таен генерал от Държавна сигурност и тайно ще я препоръчвам за държавна награда. И за да ми докаже още повече своята „беззаветна“ преданост към ония, които са я пратили да говори с мене, тя неочаквано ми казва:

— А ти смееш да говориш против България!

Вглеждам се в тия очи, зад които се спотайва добре платената безочливост, и питам:

— Искаш да кажеш, че ти и твоята партия смятате, че сте България?

— Ние управляваме България — отвръща глупаво тя.

— И гърците, и турците са управлявали също България, но никога не са били България! — казвам.

Тя се замисля за момент и изтърсва:

— България, това са тези, които живеят там и не бягат в чужбина!

— В такъв случай — забелязвам — Раковски, Ботев и Каравелов, Захари Стоянов и Константин Величков, Пенчо Славейков… не са българи!

[+/-] ...виж целия текст

Другарката „заслужила артистка“ млъква и вероятно чака въпроса: „А ти откога започна да се смяташ за българка?“ Но аз не задавам този въпрос, защото не обичам да разговарям с радиоточки. Спомням си, че гостуващата ми „патриотка“ не само охкаше и ахкаше за „съветските ребята“, но имаше време, в което се обръщаше към нас със „здраствувайте, таваришчи“.

Тя си отива, както си е дошла, а аз тръгвам по крайбрежния булевард на Темза и си спомням, за кой ли път, за онова странно момче, което през 1947 година дръзна да запита лектора на едно събрание:

„Ако България и Съветският съюз воюват, ние на коя страна трябва да се бием?“

Цялото събрание стихна. Дори да нямаше отговор, самото задаване на въпроса беше достатъчно. Лекторът се опули напред, взря се в момчето с подозрението, че насреща има явен провокатор, но като видя бистрите, невинни очи, отправени към него, се смути и каза, че такъв въпрос изобщо не може да съществува, тъй като България и СССР не могат никога да воюват един срещу друг, защото представляват едно и също.

— Българските интереси са съветски интереси и съветските интереси са български интереси! — заяви той.

Но момчето не остана доволно от отговора и пак повтори:

— И все пак, представете си, че се сбием със СССР. В историята всичко се случва, тогава на коя страна трябва да бъдем? На българска или на съветска?

— А пък аз ти казвам, че не може да има такъв конфликт, следователно не може да има такъв въпрос! — ядоса се лекторът.

Момчето се засмя. И хората около него се разсмяха.

Но лекторът беше прав. Съвсем скоро след това стана ясно, че такъв въпрос не можеше да съществува, защото в самия национален химн на България беше вкарана клетва за вярност към чужда държава. Аз смятам, че това е дъното на националното ни самооплюване, когато в националния химн на един народ се прокламира вярност към чужда страна. Но работите не бяха само до химните, а до цяла действителност, която в течение на около 10 години имаше за цел за потъпка и унищожи националното самочувствие на един народ, неговата история, традиции, обичаи, култура и ги замени със сляпо преклонение към тези на една чужда държава. Аз не зная в цялата българска история, след падането на Шишмановото царство, да е била предприемана по-целенасочена, по-свирепа, по-тотална акция срещу българското, българщината и българите. Главен проводник и ударна сила в тази антибългарска политика беше партията, в която членуваше въпросната „заслужила артистка“ и която по всички обективни исторически дефиниции беше платен агент на чужда държава.

Вървя край Темза и си спомням разстроените думи на мой познат, висш служител на Държавна сигурност, завършил съветска специална школа, който, обзет от чувство, на разкаяние и може би внезапна любов към родния край, ми каза:

„Ти знаеш ли, че съм подписвал декларация за вярност към Съветския съюз!“

От него и от други отговорни другари зная, че завършилите съветски школи и академии от сигурността или армията са били задължавани да полагат писмена клетва за вярност към СССР.

„Но нали дружбата ни със СССР е гаранция за нашето бъдеще! Докато има Съветски съюз на земята, ще има и България!“ — опитваше се да убеди себе си моят познат. Явно подобни мъчителни въпроси бяха минавали през главата му неведнъж.

Нищо не му казах, нито можех да му кажа. Как да обясниш очевидни факти на човек, който има българско съзнание, пък в същото време се е клел за вярност на чужда държава.

И друга картина изплува в паметта ми. През лятото на 1959 година се връщах с влак от СССР. Влакът беше пълен с някакви български делегации, които бяха посетили съветската страна по разни поводи. Явно голяма част от тях бяха най-правоверни партийни членове. Пътуването беше ужасно дълго и уморително. Ние играехме карти, пиехме водка и разговаряхме на безобидни теми. Никой не казваше никому къде е бил и какво е правил. Едва ли някой изобщо спомена за впечатленията си от СССР, като че имаше негласно споразумение да се мълчи. И когато най-после влакът прекоси Дунава, като че бомба експлодира всред пътниците. Всички ревнаха от някакъв възторг, започнаха да пеят стари български песни и спирането на русенската гара бе ознаменувано със спонтанно ура. Повече от явно хората бяха щастливи, че са си у дома, и човек можеше да чуе предпазливи изказвания:

„Абе оттука по-хубаво няма! Съветският съюз си е Съветски съюз, ама ние сме си ние!… Слушай, мой човек, гледай, това е земя, дето с нищо не можеш я сравни!“

Струва ми се, че те, макар и иносказателно, изразяваха ония най-популярни народни чувства, които щяха да налагат бърза и хитра промяна на партийната линия: Прекалено много национални обиди беше понесъл българският народ, за да изпитва най-категорична ненавист към своя „по-голям брат“. Защото този брат на практика се бе опитал да обезличи напълно цял народ с всичко, което е било негова гордост и слава.

„Ние сме в епохата на маймунството — казваше един мой приятел. — Ако в СССР започнат да ходят с главите надолу, нашите маймуни ще издадат закон в следващия час и ние да правим същото!“

Това горе-долу изразяваше цялата поредица на антибългарски факти, някои от които аз искам да припомня, за да се види още веднъж докъде бяха стигнали ония, които имат нахалството да твърдят, че са България.

Премахването на най-българския от всички български химни „Шуми Марица“ и заменянето му с вулгарна пошльотина, почти копие на съветския химн.

Изравняването на руския език в училищата с българския език.

Премахването на стари български народни обичаи и църковни празници, спазвани от векове, и заменянето им с националния празник на чужда държава и чужди годишнини.

Заменянето на твърде демократичната държавна структура с тежката съветска бюрократична машина.

Замяна на имената на български футболни отбори, като „Левски“, „Славия“, „Шипка“, ЖСК и други, със съветски имена, като „Динамо“, „Торпедо“, „Спартак“ и прочие.

Замяната на старинни имена на български градове, като Добрич и Варна, с имена на съветски личности. Масово назоваване на улици, училища, университети, индустриални обекти, селски стопанства с имена на съветски служители.

Преправяне на българската история и фалшифициране на исторически факти с единствената цел да служат на съветските интереси.

Обвързване на цялата икономика и цялата политика на страната със съветската икономика и политика, дори когато това е било явно в ущърб на българските национални интереси.

Налагане на съветска реорганизация на българското земеделие, което винаги е било далече по-напред от съветското.

Заменяне на българските учебни програми със съветски учебни програми.

По съветски образец превръщането на творчески съюзи в дисциплинирани казионни организации. Въвеждане на съветски хонорари.

Унищожаването на българския национален печат и въвеждането на съветско-подобни имитации на вестници.

По маймунско подобие на съветския Комсомол създаване на българския Комсомол със същите осакатяващи младежта функции. По подобие на съветските пионери създаване на български пионери. По подобие на съветските октомврийчета създаване на български септемврийчета.

Налагането на дълбоко противни на българския национален дух съветски ритуали, събрания, манифестации, паради.

По подобие на сталинските награди въвеждане на димитровски награди. По подобие на Красноармейски ансамбъл саздаване на Български армейски ансамбъл.

Залепване на съветски етикети върху разни български дейци, които твърде често гротескно биват обявявани за „народни“, „заслужили“ деятели (руска дума), а не дейци (българска дума). Това е срамна съветско-подобна гавра с българската национална култура. Бе въведено пошло-помпозното съветско звание „Герой на социалистическия труд“ и както в СССР бяха въведени подобни ордени и медали.

Едно от най-черните посегателства срещу българския национален дух беше опитът да се ликвидират свещените огнища на нашето възраждане — читалищата. Тяхната самостоятелност беше отнета и бяха придадени като безлични звена към организациите на Отечествения фронт. Българските читалища, които са уникално явление в света и пред които много чужденци са сваляли шапки, трябваше да понесат този удар, понеже:

„Щом в СССР няма читалища, защо ние трябва да имаме!“

Напълване на страната със съветски съветници.

В радиото, телевизията и средствата за масова информация даване на абсолютна преднина на съветски новини и материали, твърде често просто превеждане на бюлетина на ТАСС.

Съсипване на българския език с мътен поток от съветски изрази, които си остават най-грозните петна по страниците на българските издания. Абсурдно съкращаване на имена на предприятия и фирми по съветски образец.

Маймунството в партийните кръгове изхвърля българските имена на децата и ги заменя с всевъзможни Наташи, Серьожовци, Володьовци, Ниночки, Зиночки, Зои и т.н.

Въвеждането на съветски стил на живот от управляващата върхушка. Строга съветска кастова принадлежност.

И най-страшното от всичко — въвеждането на съветски обществени отношения на грубо безправие и потисничество.

Ето, това е непълният списък на делата на една управляваща партия, която по зла ирония на съдбата нарича себе си „българска“. И всички тия описани антибългарски прояви малко или много бяха в актива на моята позната актриса, която дойде в Лондон, за да ми каже, че съм говорел против България.

Все пак бях тактичен и не й зададох въпроса; „Ако България и СССР воюват, на чия страна ще бъде тя — на българската или на съветската?“

Ако човек зададе този въпрос на мнозина по-изтъкнати членове на нейната партия, ще види колко искрен е техният патриотизъм. И точно за този вид хора Ботев е написал „Патриот“.

Но аз съвсем не искам да кажа, че абсолютно всички функционери на просъветския режим в България и всички членове на комунистическата партия ще отговорят на този въпрос с мълчание. Имам най-сериозни основания да предполагам, че немалко от тях биха поискали и може би ще дръзнат да застанат на страната на България, макар сега да се опитват да примиряват и размазват съществуващия конфликт между българското и съветското. Нещо повече, предполагам, че за една чиста българска кауза някои от тези, които са се клели във вярност на чуждата държава, ще изменят на клетвите си.

Не говоря за моята позната актриса, която (като много други) винаги следва посоката на вятъра, а за онези, чиято остра вътрешна болка от посегателството срещу българското предизвика и наложи промяна на вятъра.

Ако до средата на петдесетте години патриотизмът беше несъвместим с „интернационализма“ (под „интернационализъм“ разбирай единствено вярност към СССР), то в последвалото десетилетие поставената под страхотен народен натиск партийна диалектика измисли формулата, че „патриотизмът е неразривна част от интернационализма“, което е абсурдна игра на думи, защото в действителност значи точно същото, а именно, че един гражданин на България е българин дотолкова, доколкото е верен на СССР.

Ала тази игра на думи, с която се целеше да се успокои не само надигналото се българско национално съзнание, но и съветското подозрение, доведе до вдигането на бариерите пред българското и впоследствие до организираното раздухване на патриотизма в строгите рамки на предполагаема вярност към СССР. Този процес на канализиране на народните чувства имаше една определена цел — унищожаването им. Защото какво по-добро средство може да се намери за убиването на едно истинско чувство от превръщането му в казионно-партийна добродетел?

Един стар и доста помъдрял комунист веднъж каза с болка:

„Най-сигурният начин за унищожаването на всякаква голяма и популярна идея е партията да застане зад нея!“

И наистина колко скъпоценни народни идеи бяха унищожени завинаги само защото комунистическата партия застана зад тях и се опита да ги наложи.

Но до този момент — унищожаването на патриотизма чрез интернационализма, ние ще стигнем по-късно.

Главното явление на 60-те години беше именно надигането на българския патриотизъм, което бе израз на искрени и дълбоки чувства и бе насочено срещу насилственото обезличаване, диктувано от чужда държава.

Част от "Мила родина, ти си земен рай" от книгата "Задочни репортажи за България".

*Георги Иванов Марков е български писател, драматург и публицист. Роден е през 1929 г. в София и е убит през 1978 в Лондон. Най-известният български дисидент през годините на социализма. До 1969 г. работи в България, след което се Уустановява се в Лондон, където учи английски и започва работа като журналист в българската секция на Би Би Си и сътрудничи и на радиостанциите "Дойче веле" и "Свободна Европа".Изключен от СБП и осъден от българския съд задочно на 6 години и 6 месеца затвор като невъзвращенец. Произведенията му са иззети от библиотеките и името му не се споменава в официалната българска преса и медии до 1989 г. Държавна сигурност започва разработката му под кодовото име "Скитник".През 1974 г. на лондонска сцена се играе пиесата му "Да се провреш под дъгата", а в Единбург пиесата "Архангел Михаил", написана на английски, печели първа награда. Романът "The right honourable chimpanzee", написан в съавторство с Дейвид Филипс, излиза посмъртно. От 1975 г. до 1978 г. Марков работи над своите задочни репортажи - очерци и анализи за живота в социалистическа България. Те се излъчват всяка седмица по Радио "Свободна Европа". Критиките, отправяни към недостатъците на социалистическия строй и лично към Тодор Живков стават причина Марков да си навлече гнева на българското политическо и държавно ръководство. В родината му публикуването на "Задочни репортажи за България" става възможно едва през 1990 г. Награден е посмъртно (2000 г.) с орден "Стара планина" - първа степен "за яркия му принос към българската литература, драматургия и публицистика и за изключителната му гражданска позиция и противопоставяне на комунистическия режим".

Програма на в. "Свирка"

Димитър Петков

София, 15 октомврпй 1883 г.

РЕШЕНИЕ

Долеподписаните, всички жители от областта, нарицаема Свир­ка, на основание 82 член от Конституцията, която още съвсем не съществува, но съществува едно парче, се събрахме днес на 14 октомврий 1883 в къщата на Свирчя като всеки родолюбци и патриоти да разисквами за днешното положение на работите в отечеството ни Тмутаракания и след като избрахми из меж­ду присъствующите лица нуждното и ненуждното бюро, състояще от представителът Свирча и членовете Гайдаря в селото и и Тъпанаря на Тмутараканския кмет, едногласно дойдохме до следующето заключение:

а) Като имаме пред вид анормалното и ние-же-ле-по на ра­ботите в Тмутаракания.

б) Върлуванието на няколко известни хаплювци в днеш­ните деликатни обстоятелства в всяко отношение.

в) Обстоятелството, че новопоявившите се радикали са: Бурмов, Тишев, Ковачев, В. Стоянов, в тем числе Теохаровци и пр. и пр. и пр. отчаяни абсолутисти, монархисти и всевъз­можни лигимитисти;
че тия хора, макар и да се крият под овча кожа, са едни единствени зли вълци, които са в състояние да разскъсат всичкото българско стадо на парчета и да подчинят Тмутаракания на Ташкенците, защото се хранят с „чистаго золота, чат рублей";
че радикализмът на тия хора е ден до пладня, т. е. доде разбъркат нещо да додят те на челце като гладни въшки;
— от друга страна, като вземаме пред вид, че тия въртоглавци, още лающи на аба с това си поведение осъдител­но, скверно, свиноподобно, калят и срамят хубавото име ради­кал и още, че техните душици никога не могат да станат ради­кали, при всичко, че Бурмов е захванал да си криви главатаповечко, Ковачев да си тегли брадата, Тишев да изговаря по два пътя чи-чи и Гайдарджията да се напина, вследствие на което е още повече почернял;
че тез хора нямат нищо присърдце и независимостта на отечеството не им е жалко ни най-мал­ко, че те, ако бяха действително либерали, щяха да си издиг­нат гласът на времето и нямаше да подписват закона за избо­рите, който наруши основното право на гражданите, и трябваше да се откажат от Държавните съвети, дето влязоха не по избор, както другите, а просто по назначение;
че те всички днес ра­ботят не в интереса за независимостта на нашето отечество;
че таквоз едно поведение е предателско и историята всякога го осъжда най-строго.

[+/-] ...виж целия текст

г) От друга страна, като взехми пред вид, че и баба „Свет­лина" го прекалява с тия многошумни доктори и с прекале­ните и безобразни до една степен хваления на това кьопаво и незаконно събрание, избрано нощно време по консерваторските къщи, и с многочестото потвърждение на думата патриоти­зъм, патриотизъм! И като вземами в внимание нейните надути, тъмни и двусмисленни фрази, относително понятието на сво­бодата и конституционализма, то на основание чл. 79 от несъществующата още конституция, без да вземаме в внимание другите два члена 80 и 81, решихми:

1)Да се отделим и от „Съзнание", и от „Светлина".

2)Да основем едно малко независимо от никого листче, което да се нарече Свирка и да подсвирна на всичките без раз­лика, които не вървят по правия път, не изповядват либерални-хуманни идеи и се лутат още из мракът, и на тез, които, без да се сещат, улесняват пътят на чуждото вмешателство в вътрешните ни расправии. Особенно удоволствие ще намирами да подсвирками на силните и стоящите на власт, които от властолю­бив забравят интересите на населението и тръгват из тръните. С изпълнението на тая резолюция се натоварва известният наш Пройчу, който в много случаи е показал постоянство и твърдост в характера и е действително човек, който изповядва обширни либерални-хуманни начала.

Подписали: Свирчу
селски Гайдар
на тмутараканский кмет тъпанаря

В. „Свирка", г. I, бр. 1, 15. X. 1883 г.

Българският недостижим връх

Захарий Стоянов

Нашият герой, Христо Ботйов, е бил човек, роден и предназначен от необяснимите стихии да бъде голям човек, да води подире си тълпите, да заповяда и да прави епохи. Нещастен той, дваж по-нещастен неговият роден град, триж по-злочест народът, на който е бил син, а четири и пет пъти била пуста и суха епохата на неговия человечески живот!

Ако той беше син на Италия, щеше да бъде ако не Гарибалди и Мацини, то поне тяхната дясна ръка. Ако беше французин, съвременник на Юлската революция или на Луи Наполеона, то първата барикада на града Париж щеше да се нарича „Ботйова".

Ние не говорим тука за обикновените смъртни същества, които са безбройни под ясното небе, които се раждат, живеят и умират само с това отличително свойство, че са словесни; които, гдето и да са се родили, гдето и да живеят, в планини или в блата, глухо и мъртво е всичко околно царство за тях освен насъщния и многобройните други потребици, съпрежени с него, нещо, което е в характера и на другите животни. Ние говорим за Христо Ботйов – поета, огнения, комуто няма подобен не само в Калофер, но и по цяла България. Тоя Христо Ботйов, който се провиква от миризливите кръчми на чужбина, гол и бос, гладен и презрян:

Тежко, тежко! Вино дайте!
Пиян дано аз забравя
туй, що, глупци, вий не знайте
позор ли е, или слава!...

В числото на тия глупци влязат всички ония земни блажени: богати, знатни чорбаджии, тежки търговци, тлъсти владици, царе и князе. Ботйов с голите лакти, който яде на два деня един път, счита себе си за щастлив, умен и блажен! Дава той на себе си това преимущество, защото като е работил за сиромасите и подритнатите свои братя; като е мислел денонощно как да се освободи поробеното му отечество; като е познавал поетически природните негови красоти, планини, реки, полета и долини заедно с робите, които са ги населявали; и като е правел сравнение между чуждата и заспала за него среда – той е бил удовлетворен, считал се е за велик. Имал е и право. Онова, което обикновеният смъртен пипа и вижда през целия си живот като нещо мъртво и съвсем безцелно, за необикновените и поетическите натури съставлява живот, продължителна борба и неизчерпаем източник на храна. Следователно нека веднъж завинаги престанем да мерим хората като Христо Ботйов с аршина на обикновените смъртни.

Откъс от увода на книгата на Захари Стоянов – ''Христо Ботйов. Опит за биография'', писан в Русе на 7 август 1888г.

ХРИСТО БОТЙОВ

Пейо Яворов

18 май (2 юни по нов стил, б.р.) 1876 г.-18 май 1902 г.

Нека звъни църковният звън, нека тръби военната тръба, нека блести с чиновнишкия свой блясък чиновнишка България, — нека тържествува!

Нека звъни църковният звън, — той няма да заглуши още незаглъхналото ехо на Козлодуй.

Нека тръби военната тръба, — тя не ще по-бърка да чуем и тоя хиляден път въздишката на Веслец.

Нека блести с чиновнишкия свой блясък чи­новнишка България, тя не може помрачи непомрачимото сияние на лика, обкръжен с ореола на вечна слава.И нека тържествува!

Онеправдава ли един откраднат ден оно­гова, комуто принадлежат вековете?…

Един носител на трънен венец между венценосците, един апостол между апостолите, един светец между светците…

Една памет за дълбоко благоговение, един образ за страстно обожание, едно име за девиз на всяка праведна борба…

Паметта на един страдалец поет, образът на един пламенен борец, името на един идеален човек!

Христо Ботйов!
[+/-] ...виж целия текст

*

Алтън Калофер—Одеса, Русия — (Турско)— Румъния, — ето съдбоносния път на Ботйова.

Хайдушката песен на хайдушкия Калоферски Балкан — и смътните бленувания на детинската душа за подвизи и слава; прогресивната револю­ционна мисъл на угнетения север — и поривите на юношеското сърце към себеотрицание и жертва; грозната действителност под най-грозна тирания на света — и копнението на съзналия себе си гражданин „за правда и свобода”; — ето непобеди­мата стихия, която отвлича и изхвърля на румънския бряг Ботйова.

Там — низка мизерия и високи ламтежи, просешка мъка и царствени мечти:— при никаква възможност титански подеми, — един хаотичен безпорядък!

И един висш порядък!

Защото има една гореща песен и една издиг­ната десница, защото има една мъжка дума и едно славно дело, — една клетва и едно изпълнение, едно начало и един край.

Защото има един живот, от който времето направи една чудесно развита трагическа поема.

Елегичното стенание на Коджа-Балкана е нейна прелюдия, Русия и Румъния са нейните трогателни перипетии, Веслец е нейният потресаещ патетически завършек…

И —жив е той, в тая безсмъртна поема.— Всякога е негов празник!

Нека звъни църковният звън, нека тръби военната тръба, нека блести с чиновнишкия свой блясък чиновнишка България, — нека тържествува !

Онеправдава ли един откраднат ден оно­гова, комуто принадлежат вековете?

в. "Дело", брой 19, 18 май 1902 г.

На снимката е паметникът на Христо Ботев във Враца.

Kаулбарс и плодовете на неговата мисия в България

Захарий Стоянов

Христо Грънчаров, народен представител - удушен и насечен
на парчета.
Христо Зограф, също народен представител - убит и мозъкът
му човъркан с ножове.
Димитров, околийски началник - хвърлен от моста в реката,
гдето станал на парчета.
Папукчийски, учител, съсечен с ятагани!
Варварството е извършено в Дупница на 28 Септемврий във време на изборите.

Четвърти път е тоя. Четвърти път е тоя, как жестоката съдба и подлите обстоятелства са ме принуждавали да пиша некролози на наши български мъченици, на наши народни хора, паднали сиромаси от сребърната рубла на руското правителство! Дядо Райчо, поручик Сербезов, поп Ангел Чолаков - где ги? Знаят читателите - да им не дигаме гнилите кости!

Брат брата да убива, българин българина да коли! Чуло ли се и видяло това? Има ли подобни свирепи примери в горчивото наше минало? Кървави въстания и смутове сме видели, десет села като са горели от един път сме присъст­вували, жени и деца като се колят сме гледали, стотина семейства като са оставали под ясното небе сме участвували - ни пример, ни факт на подобие, българин българина да убива. Чужда е нашата история на тия варварски обичаи!

[+/-] ...виж целия текст

Защо сега такова убийствено противоречие? Кой изпи кръвта на горните наши братя в Дупница? Питайте оня побеснял касапин, когото казват Каулбарс, искайте сметка от Гирса, от онова сатанинско чудовище - Каткова! Те и тяхната нова рубла - в гърлото им да се налее - изпиха кръвта на Грънчарова, Зографа, Димитрова и Папукчийски.
Какво искате от нас, нещастните, Вие, Царю честитий? Защо Ви бяха Вам нужни тия жертви? Това ли е Вашето православие, славянство, братство, християнство и покрови­телство? Тия ли са благата, с които Вие ще обсипете България? С кървави жертви, с ножове и с рубли добива ли се влияние, почит и уважение? Какво Ви е съгрешила мъничката България? Ако сте силни, защо не поведете храбрите си войски да ни затъпчете от един път. Защо това изтезание? Не Ви ли стига Вам една жертва - Княз Александър, когото Вие извлякохте от палатите му по бели гащи? - Помнете, че има и друг самодържец, който зорко следи на нас!...

Коварните интриги на коронованите нихилисти можаха да сполучат само с най-развалените и прости градовце: Хаджи-Елес, Нова-Загора, Дупница, Троян и пр., тия градове, които тъмнеят в българската история. Това е утешително.

Както миналата година по време на изборите в Тракия, така и сега на 28 Септемврий, планът на руските нихилисти е бил такъв: като се състави вече избирателното бюро, пияна и подкупена тълпа да нападне. Също е било в София, Дупница и пр. До 12 часа в Дупница изборите вървели редовно, Хр. Грънчаров бил председател. После се задава скрита тълпа подкупени македонци, която хайдушки напада и почва да убива. И авторът на тия тълпи - руската дипломация - после пише ноти до силите, че изборите станали с терор и насилие! Подлост, гнусота! Когато се разнесе горчивата новина, че някои гарнизони в България се възбунтували против правителството, подкупената руска преса издаде глас на небивало тържество. Ликува и се радва тя животински, че ще потече из България кръв! О, братя искариотски! Вие сте Астраханска чума в нашето отечество!

А Вам, мъченици, четири руски жертви - да Вие е лека пръст, братя! Познавам двама от Вас. Колко Вие сте викали: „да живей руский Цар, наший покровител!" Сиромаси! Поклон на дяда Райча и на поп Ангела! Кажете им: „и ние паднахме от руска рубла!" Утешете Раковски, Хаджи Димитра, Ботева, Бенковски, Левски, Ангела Кънчева, Любена, Волова,
Каблешкова и др. Кажете им, че България живее, че тя тлее в лицето на всякакви царски слуги, че тя ще да издъхне със свети думи на устните: свобода и независимост! - Бог да Ви прости!

Русе, 6 Октомврий 1886.

На снимката: дейци на Съединението, Захарий Стоянов е третият от ляво на дясно сред седналите на първия ред.

Мои братия

Любен Каравелов

Да достигне човек пълно независим живот и да бъде достоен да носи име човек, трябва му първо и първо образование, твърда воля и здрав ум, за да може да разбере по кой път да върви. Само тоя народ може да бъде роб другиму, който стои по-ниско с образованието си от своя господин. Ние, българете, робуваме петстотин годин най-тежки ярем, преклоняваме коляно пред най-варварския и най-дивия народ на света. И защо?

Първо, защото доскоро бяхме малко образовани; второ, защото нямахме съгласие между себе си; и третьо – не бяхме още в състояние да разберем кой е наш приятел и кой е наш враг. Но с последните петнайсет годин българският народ се събуди от дълговечния сън, просвещение и книжевност се развиват бистро и нашите господари останаха далеч от нас. Несъгласия и вражди, които досега гризяха нашите сърца, в сегашно време се губят малко по малко и от сичко се види, че ние имаме светла бъдъщност. Народ и господарство, кои не са в състояние да вървят напред, кои се гнушават от образование и наука, трябва да паднат, да се изгубят и да дадат място другиму да живее и да бъде полезен себе си и другиму.

Нашите господаре, както е познато секому, не са за нищо: нямат ни книжевност, ни наука, ни образование, ни ум и разум, а без тие качества не може да се управлява господарство. Мнозина наши братия мислят, или барем говорят, че ние може да се сложиме с турците, да коронишеме султана с българска корона, да му плащаме данок, но да имаме свои закони и свое самоуправление. Но аз мисля, че само луд човек може да вярува, що това може да бъде.

Секи от нас знае, че в Турция няма закони, няма правда, няма човечество. Ако днес цариградското правителство издаде закони, то утре ги унищожава; ако султанът обрече днес, на другия ден заборавя или се отрича от своите думи. Доста е нам да погледаме какви комедии се разиграват в Цариград с нашия църковни въпрос; доста е нам да помислим каква полза ни са донесле хатихумаюните, хатишерифите, гюлханетата и пр. Турчин е турчин, него ни Бог, ни дявол не може да го направи човек. Кръвожадност, фанатизъм, ненавист към гявурите – ето турските достойнства. Дорде са турците мохамедани, до тогава тие не могат да бъдат люде. Алкоран и човек нямат между себе си нещо общо. Що видим у учениците Мохамедови? Разврат, многожество, олане, тъпоумие и пиянство и пр. Може ли, кажете ми, чист и честен народ да има нещо общо с такива люде?

[+/-] ...виж целия текст

Не, братия, оставете всичко настрана и търсете братство между себе си и между своите братия, които търпят също както и ние. Българи, сърби, ромуни и гърци трябва в сегашно време да подадат един другиму братска ръка и с общите си сили да откупят отечеството си, ако иска секи из тях да достигне свойто слобода. Тие четири народа търсят слобода, желаят спасение, а имат едни общи врагове и ако се карат между себе си, то помагат на своите душмане. Нашата вражда против гърците трябва сега засега да се остави настрана и да се гледа общата цел. Кога ние бъдем слободни, тогава ние можеме да се препираме и да делиме това, щото имаме; кога бъдеме слободни, тогава и вражда не може да бъде между нас.

Ние имаме дело с гръцкото цариградско духовенство, а не с гръцкия народ, сама Гърция се е отделила от фанариотския патриарх и има своя независима йерархия, а ние сме българи. Ние, българите, търсим пълна слобода, а дека има пълна слобода, там няма вражда и несогласия. Сърбин може да живее, както му е воля; грък да живее гръцки; а ромун – ромунски. Тия места, кои са населени с българи – български. Ние желаем пълна слобода и затова не щем да ни се покорява и да ни робува други, така също не щем и ние да се покоряваме и робуваме другиму. Не да променим султана искаме ние, а да бъдем слободни. Историческо право, Византийска империя, Симеоново царство, Душанова круга и пр. нямат място там, дека се иде за слобода и живот. Погледайте на Швейцария и Америка и вие ще видите, че счастието човеческо се заключава не на скиптер и трон, не на корона и монархия, а на чиста човеческа слобода. А има ли по-счастлив народ от американците и швейцарците?

Аз отговарям: „няма“. А в Швейцария живеят три народа, които никак не приличат един на други по характера си: немци, италианци и французи. А в Америка живеят заедно петдесет народа и петдесет вери. Ние търсим пълна слобода, слобода народна, слобода лична, слобода человеческа; който мисли също, що и ние мислиме, той е наш брат. Ние своето не даваме и чуждото не щем; кой желае да земе чуждо, той не ще и слобода, той не е слободен човек, а деспот. За да бъде човек слободен, трябва да желае слобода и другиму. И така, мои братия българе и сърбе, ромуне и гърци, подайте ръка един другиму, забравете ситните вражди, полюбете секиго, който търси слобода, за да полюби и той вас. Подайте ръката си секиму, който каже да е наш брат и мисли също като и ние, и напред, братия, напред.

1868, 1 януария В Пештанската темница.

Публукавана във в. "Народност", г.II, бр.16, 9.03.1869 г. Препечатана в сръбския вестник "Застава".

На снимката е паметникът на Любен Каравелов пред бащината му къща в Копривщица.

Народността на македонците

Кръсте Мисирков*

Статията на г. Арсени Йовков "Българи в Македония", поместена в брой 1 на "20 юли", като че ли отново подига въпроса за народността на македонците, като го разрешава с неопровержими доказателства в полза на българското племе. Авторът на въпросната статия, в една друга своя статия, поместена в последния брои на в. "Пирин", се изрази, че македонския въпрос има до тогава, до когато има българи и българско национално съзнание в Македония и че в интерес на всички други народности в Македония важно и необходимо е да има българи в Македония. В последната статия г. Йовков се изрази дори, че ние македонците трябва да бъдем по-голями българи от са­мите българи.

Тези две интересни статии на г. Йовкова ни дават повод да се спрем върху въпроса за народността на македонците и върху ролята, която тоя въпрос е играл и ще играе в историята на Македония.

Началото на XIX в. завари в Македония гръцко духовенство и българс­ко национално съзнание между по-събудените македонци, които ръка за ръка с българите от България и Тракия поведоха борбата за национална просвета и национална църква. Това духовно и национално единство на мизийци, маке­донци и тракийци предшествува и последва създаването на българската ек­зархия и освобождението на България.

Сърбите позавиждаха на българите и по някои други теоретически и практически съображения почнаха да оборват европейските, македонски и български твърдения, че македонците са българи и с това те първи постави­ха на масата на учените въпроса за истинската народност на македонците. Би било неблагоразумно да отричаме, че задачата, която си поставиха сърбите, е немаловажна и че успехите, които те постигнаха благодарение на своята необикновена упоритост и строга систематичност, са колосални. Сърбите не пренебрегнаха нито едно от средствата, които им предоставяше съвременната им наука: и общото езикознание, и сравнителната грама­тика на славянските езици, и историята, и археологията, и устната и писме­на народна словесност, и географията, и дипломацията не бяха пренебрегна­ти от сърбите в тяхното стремление да оборят увереността в българския характер на Македония. И в резултат те завладяха по-големия дял от Македония, която им се даде като земя, населена от сърби, даде им се от ония, които до последно време единодушно признаваха българския народнос­тен характер на Македония.

[+/-] ...виж целия текст

Обаче въпросът за народността на македонците с това не се свърши. Сърбите постигнаха само едната половина от своята задача: те успяха да заблудят западно-европейците и да завладеят Македония. Но самите македонци, завладяни от тях, не са духовно победени и се съзнават като народ, отличен от сърбите, който се съзнава ясно и иска да си запази своята индивидуалност.

Тук е опасността за сърбите, тук е силата на македонците, тук се крие и историческата роля, която има да играе за в бъдеще въпросът за народнос­тта на македонците.

И ролята на българи и сърби в развитието и разрешението на тоя въпрос сега е напълно противоположна на оная преди балканските и светов­ната войни: сега за сърбите теоретически не съществува този въпрос, как­то не съществува и Македония в границите на Югославия; за България има Македония, както и съществува и въпрос за народността на македонците, които днес българската наука с по-голям от сръбския успех би могла да подеме, да популяризира и да му даде подобаващото му значение.

Но българинът не обича филология и история, той не обича да бъде упрекван в шовинизъм и готов да живее на всяка цена в мир със съседите си, па дори и тогава, когато те искат да присвоят, половината от неговата къща, от неговия двор.

А за Македония мнозина "просветени" и пет пари не дават. Те не я познават. За тях тя е страна с камъни и диви ябълки... Ето защо българска­та опозиция не е опасна за сръбското владение на Македония. От тази стра­на сърбите се гарантираха и с ред международни договори и с такива с България.

Но ето, че се раздават викове на самите македонци: ние сме българи, повече българи от самите българи в България... Вий сте могли да победите България, да и наложите каквито си щете договори, но с това не се изменя нашето убеждение, нашето съзнание, че вий не сме сърби, че ний досега сме се казвали българи, тъй се казваме и днес и така искаме да се казваме и в бъдеще. Искате ли отстъпки от нас? Искате ли да сме по-малко българи от самите българи? Да ви отстъпим? Отказваме се да бъдем тъй безразлични към националните си интереси като други. Ние не можем и не трябва да поддържаме мизийците във всичко, защото мизийската логика, техните на­чини на действие довеждат до сръбско-български договори и спогодби за Македония, довеждат до договори като сръбско-българския в 1912 година, като Ньойския. Ние ще бъдем повече македонци, отколкото българи, но ма­кедонци със свое отлично от вашето сръбско самосъзнание, със свое истори­ческо минало, със своя литературен език, общ с българския, със свое македоно-българско национално училище, със своя национална църква, в която наци­оналното и религиозното чувство на македонеца да не бъде оскърбявано от лика и духа на сръбските светии, като "св. Сава".

Сърбите много добре познават и сега, както и преди, значението на въпроса за народността и народностното чувство на македонците, ето за­що чрез асимилация на македонците искат час no-скоро да се избавят от него.

Но всичко напусто.

Наричаме ли се ний българи, или македонци, ний винаги се съзнаваме като отделна, единна, съвършено отлична от сърбите и с българско съзнание народност, която ще знае да наложи волята си в борбата за човешки права на македонеца.

в. "20 Юлии, Македоно-Одрински лист", I, бр. 5, 11 Май 1924 г. Още статии от Мисирков тук.

*Кръсте Мисирков (1874-1926 г.) е роден в с. Постол, Ениджевардарско. - публицист, историк, славист. В Македония е възприеман от някои учени като "баща на нацията", тъй като през 1903 г. издава брошурата "За македонцките работи", която застъпва македонистки тези. Публикува и статии в печата с подобни възгледи. Почти успоредно с това публикува и пробългарски статии граничещи с шовинизма - момент от дейността на Мисирков, която рядко се споменава в Македония. Противоречията в публицистиката на Мисирков могат да се видят в оригинал тук.

В края на живота си Мисирков се отказва от македонистките си тези и застъпва пробългарски.През 1917 г. е избран за народен представител в Бесарабския парламент "Сфатул църей" като представител на българското и друго малцинствено население. След края на Първата световна война се връща в България и работи в Етнографския музей в София, а по-късно е учител и директор на гимназията в Карлово. Завършва живота си в Копривщица.

Българи в Македония

Арсени Йовков*

Откакто бушува по балканските земи завоевателният бяс, специфично явление е за всички балкански мъже, за целия онзи хор от политици, журналисти, учени и общественици да поставят етнографията в услуга на своята политика и географията в услуга на своите икономически на­соки. По тоя начин балканската завоевателна политика е създала един своего рода завоевателен специалитет, по силата на който в името на едни или други интереси да могат народностите да се метаморфоризират за един миг, а цифрените данни за народностите да получават свойството на чудесата — от милиони да се обръщат на нула и от нула на милиони. Така прочее ев­ропейските зрители, изправени пред балканския трагикомически театър, виждат под магическите ръце на сценичното фокусничество ту българи към Нови пазар и Драч, ту гърци от Дунава до Егея, ту сърби от Бело-Сърбия (пардон — Бесарабия) до Тесалия и в зависимост от това — Вар­дарската долина продължение на Моравската, Тракия продължение на безгръбначна Гърция, а Струмската и Маришката долина — български копия, които трябва да късат безгръбначната твар, заложила се пред бъл­гарската врата.

И едновременно с тия явления из цилиндрите на балканските тия фокусници излизат ту българо-татари, ту българо-славяни, ту старо-сьрби, ту българогласни, ту погърчени славяни, ту посърбени българи, ту по-българени сърби и ред още специалитети, с които един ден на Балкана бихме могли ла видим н китайци, стига да можеше Китай да счете доли­ната на Вардара за продължение на Янт-Се-Киянг.

Дo когато в политиката няма морал, когато сегашните държави счи­тат народността за борсов артикул, не е никак чудно, че държавните канцеларии и техните барабанчици — преса и наука, са цилиндровани фокус-ници. Ех, панаир са Балканите. Изредиха се на него и Турция, и Бъл­гария, а доде ред вече на Сърбия и Гърция. . .

И не чувате ли техните отчаяни панаирджийски крясъци? Не виждате ли сръбската наука в печалното положение на панаирски палячо? Но не виждате ли и публиката, която ръкопляска, без обаче да му вярва?

Наистина тежък е товарът на кражбата. И Сърбия, и Гърция, които се награбиха доволно много с балканска плячка, са принудени сега да патентоват и изобретения на научните лъжи, за да прикрият с тях краж­бата. Тъй се обяснява всичката тая родилна мъка, която мъчи напоследък сръбската преса и нейните душеприказчици на Запад в тяхното стремление да оправдават кражбата.

[+/-] ...виж целия текст

Но когато днешната Сърбия отиде в Ньой, за да грабне дял от пляч­ката, не взе ли в торбата си някое шило, което за зла нейна чест не се крие в нея, защото на всеки друм и кръстопът показва острието си? Не видя ли сръбската държава, че в името на интересите не се създава право, в името на алчност не произлиза народност, че в името на лъжата не може да се скрие от света съществуването на българската народност в Маке­дония!. . .

По-скоро Сърбия добре вижда всичко това. И колкото по-добре вижда, че асимилацията на българския елемент би й създавал етнографски права — толкова повече и онова страшно напрягане на книжовници, вестникари и държавници, за да убедят света, че в Македония българи няма. Сериозни дори вестници като „Трговински гласник", който пледира общата кауза на югославянското обединение, приглашава в хор, че Македония носела сръбска култура и сръбски исторически характер.

Всичко това са обаче доводи толкова плитки, колкото плитки биха били доводите на ония, които ще твърдят, че македонците са кумани, за­щото има град Куманово, или защото наистина ще намерят там и кумански знаци и признаци.

За истинската наука обаче, за истинската историческа правда фак­тите се нижат не така, както ги представят сърбите. И ето:

1. Още с явяването на славянска писменост и славянска книжнина при св. Климент Охридски македонските славяни имат физиономия на българи. Не знам дали и тогава някоя българска екзархия или някоя комитска чета не е направила св. Климента българин, ала всички послешни жития на св. Климент и всички писания за него от охридските архиепи­скопи го третират като български пастир на българско население.

2.Българският цар Самуил, родом бърсяк от Македония, съвсем не се нарича сръбски крал, а български, тогаз когато сръбският крал Душан наистина се коронясва в Скопие, ала след като доде тамо за завладяване. То е все едно, както щеше да се короняса цар Фердинанд в Цариград ,ако неговата заръчана в 1912 г. златна колесница беше наистина стигнала до Златния рог.

3. Самите гьрци не нарекоха цар Василий „сърбоубиец", a българоубиец. А 15-те хиляди ослепени войници бяха македонски славяни от При­леп — Преспа и тях именно третира терминът "българоубиец"

4.Охридската архиепископия дълго време просъществува едновре­менно със сръбската Печка патриаршия. Защо първата не стана съставна част на втората, ако населението в Македония бе еднакво с онова в Сърбия?

5.В Българското възраждане Македония взе такова деятелно уча­стие, каквото сръбското Косово не е взело във възраждането на Сърбия. Преди да съществува екзархия, македонските славяни свързват всичките свои духовни борби с ония на българите от Мизия и Тракия и избират за средище на тил борби Цариград, макар и да имаше тогава сръбска дър­жава до вратите на Македония.

6.Македония дава в общобългарската книжнина видни поети, като братя Миладннови, Райко Жинзифов и Григор Пърличев, и то преди съ­ществуване на Българската екзархия.

7.Из западномакедонските славяни излизат и първите борци за бъл­гарска духовна независимост, като например Кирил Пейчинович и Парте­ний Зографски, първият от Тетовско и игумен на Лешовчкия манастир, дето почива и днес, вторият от Галичник, а български митрополит в Пи­рот, дето почива и днес. Странно нали? От Македония. . . български вла­дика. . . пак в Пирот! Защо българският дух от Македония е навлизал в сръбски периметри, а сръбски дух в Македония не виждаме никак?

8.Ако обичат сърбите, нека идат в скопската стара черква „Св. Спас". Там под иконостаса на художествената дебърска резба ще прочетат над­писа на резбаря: „Първи майстор Филипов от Гари и Макарий от Галич­ник, бугари дебрани от Маларека 1824 год." Нека запомнят сърбите — 1824 г., т. е преди 100 години!

9.Сърбинът Вук Караджич няколкото събрани от Македония народни песни нарича ги „Бугарски наролне песме". Босненският сърбин Стефан Веркович сам в 1860 г. издаде в Белград сборник „Песме Македонских бугара".

10.Самите сърби днес не разбират македоно-българското наречие и карат местните жители да не „причат" по бугарски. Самият министър на вероизповеданията във Велес г. Янич в публично събрание казва: „преждеговорившите оратори говориха по български, ала. . ." Македонското на­селение именува „Скопие", сърбите обаче го именуват „Скоплье"; маке­донците произнасят „Битоля", сърбите — „Битоль". Не бе ли същото, ко­гато маджарите именуваха хърватското „Загреб" на „Аграм" и словенската „Любляна" на „Лайбах"?

11. В 1868 г. в Белград е отпечатана от сърбина Чеда Миятович цветна етнографска карта на Балканския полуостров, където населението в Ма­кедония е показано като българско. Картата е приложение на книгата „Пътуване по словенским земляма Турске у Европи од г-ца Миер Ма-кензи и Ирби." Показани са в тая карта и турското население, и гръц­кото и албанското, ала от сръбско нито помен. Как тъй сръбската наука тогава, съществуваща в едно време, когато българска още нямаше, не на­мира в Македония сърби, а после се родиха те току-така наведнъж?

12. Международни договори н политически актове, които признават славянското население в Македония за българско, имаме:

а) Сан-Стефанският договор от 1878 г.;
б) Сръбско-българският договор от 1912 г.;
в) Султанският ферман от 1870 г., с който се учредява Българска екзархия, дата, когато българска държава не съществува, а до самата Македония съществува „Српска Княгевина". Прочее договорите ли съз­дават народности или народностите предизвикват договори?

13.Македония даде на българското племе и на българската държава учени, професори, писатели, журналисти, държавни мъже, общественици, духовници — и всичко това е един брой, който не може дори да се изчисли. Политическа полза Македония наистина не е видяла от тях — полза има само общобългарската култура, ала колко творци на сръбска култура е дала Македония? Колко местни административни чиновници, колко местни учители, колко местни владици днес има сръбската държава в Македония, за да ни докаже, че наистина населението е нейно?

14.От 40 години ето македонското население емигрира: гръцкото — в Гърция, арумънското — в Румъния, турското — в Турция, албанското — в Албания, българското — в България. Днес в Гърция има около 100 000 емигранти гърци от българска и сръбска Македония, в Турция — 200 000 емигранти турци, а ще станат и половин милион, в Албания — около 60 000 македонски албанци, в България — 300 000 македонски българи, в Ру­мъния — 50 000 арумъни. Е, добре, колко македонски емигранти от тур­ско време Македония е пратила в Сърбия, колко македонци се заселват и днес в Белград, Ниш, Крагуевац, Валево, Шабац, когато всеки град на България, всяко село на България ежемесечно приема нови и нови маке­донски емигранти.

15.В Балканската война македонската емиграция образува македон­ското опълчение, в общата война — македонска дивизия, всичко това из­ключително от македонски редници, македонски подофицери, офицери и генерали. И не само македонците в България, но и ония в Америка додоха в България, та се зачислиха в тия части. Чети от същите предвождаха българската армия по Струма, сръбската по Вардара и гръцката към Би­стрица. Когато обаче се свърши войната, тия четници намериха сръбските и гръцките затвори, т. е. постъпи се с тях, както се постъпва спрямо неедноплеменници.

16.Македонски славяни емигрираха в Южна Америка. Ако тука в България има нещо, което да ги заставя да се казват българи, защо те, които не са видели даже България и са „освободени" от Сърбия, се наричат и в Америка българи, образуват братства за освобождението на Маке­дония и излагат на рискове даже своите интереси в Македония? Защо ма­кедонски студенти във Виена, Грац, Берлин, Прага, Женева, дето учат свободна наука, се наричат българи и образуват македонски дружества? Могат ли ни каза сърбите подобни примери в своя полза?

17.Френските военачалници на македонския фронт, дори генерал Са­рай, публично в печата се изказаха за българския характер на населението. А един парижки професор от Сорбоната г. Мазон наскоро излезе с цял том македонски приказки и поверия —фолклорен български материал из Македония, чието население сам авторът определя недвусмислено за бъл­гарско.

18.И най-сетне — нали на лъжата краката са къси — победителите от Париж и Ньой в своето желание да дадат Македония на Сърбия и Гърция не можаха да избягнат късоногието на лъжата, та сами признаха бъл­гарщината в Македония. Към договора за мир в Ньой „хитрият" критянин Венизелос забрави, че пледирайки гръцките интереси, от лоялност не трябваше да вреди на сръбските. А той не само ги повреди, во в Ньой отрече с договор, че в Македония има сърби. Така той наложи на България една конвенция за размяна на населението: българите от Македония ще прибира България, гърците от България — Гърция. Как? Значи славя­ните от „сръбското" Гевгели надолу и пр. са българи? Значи оттатък Би­толя, отвъд „сръбска" Битоля в Леринско и Костурско са българи, а по-насам към България — в Прилеп, Велес и Щип са сърби? Това профе-сорска теория ли е, политически шантаж ли е или фатално противоречие на двама крадци, които не са се дори споразумели как да лъжат? И ето сега леринските българи от Секулево, Неволяни и Върбени ще се пращат в България, а чистите „сърби" от Кърстсфор, Бухово, които отстоят на 20 км от първите, както и ония от Царево село, Малешево, Кочани, ще стоят по местата си като сърби, защото такава била политическата теория на Ньой. В Южна Македония се грабят имоти в името на българофобията, а в Сръбска Македония се дирят паметници от сръбски характер и ако се намери един сърбин с два до тях кумански паметника, три римски, четири илирийски, десет български — пак Македония се обявява от сръбската книжовна мисъл за сръбска.

В сръбската Скупщина се провикват: „няма българи, няма македонци", а в камарата в Атина бившият мниистър-председател г. Кафапдарис, от­говаряйки на България, се провикна: „Българският елемент в Македония живее при добри условия и затова никакво оплакване досега в смесената комисия по изселването няма."

За сърбите обаче не съществуват горните аргументи и хилядите още такива, що бихме могли да наведем. Те считат, че имат право на Македо­ния най-сетне затова, че са лели за нея кръв, че дали две дивизии при Одрин. Като че македонците не леят кърви и сълзи от 40 години насам за свойта самостойност, като че ний сме пазарна вещ, та да могат да търгуват с нашата кожа. . .

Господи, не ще ли има край на това робско тържище, комуто охотно служат и държави, и политици, и търговци, и академици, и интереси, и наука? Не ще ли дойде новият Исус, който с бич в ръка да разгони всич-ката тая смрад, що петни храма на човечеството и олтара на истината?

В. "20 юлий, Македоно-Одрински лист", бр. 1,1924 г.

*Арсени Йовков, (1882-1924), от с. Селци, Дебърско - публицист, поет, преводач. Още като ученик влиза в редовете на ВМОРО. Взима участие в Илинденското въстание. Редактор на вестниците "Илинден", "Пирин" и "20 юлий" издавани в София. По време на Първата световна война е назначен за кмет на Прищина. Противник на правителството на Стамболийски, Арсени Йовков се отнася положително към Майския манифест от 1924 година и идеята за сближение на ВМРО с комунистическите сили. След убийството на Тодор Александров и последвалата кървава разправа в редовете на ВМРО е убит от симпатизанти на Иван Михайлов - по време на Горноджумайските събития през 1924 година.