Народните учители

Петко Славейков

Никога не сме вземали перото да пишем за един предмет по-висок, по-важен и по-достоен за едно точно оценение, отколкото този, за който се взе­маме днес да пишем - да определим, доколкото ни е възможно, важността на званието, величината на длъжностите, както и на правата, при това и духа на призванието, сир. какво е посланието (мисията)
на един народен учител.

Ще ни повярват ли онези, които са били науче­ни да сматрят учителите като обществени слуги, каквото са например селските говедари и др., ще ни повярват ли, казуваме, ако да речем, че учителс­кото звание е велико и знаменито и толкоз високо, щото надминува всичките други разреди на обществения живот?

Сумняваме се, наистина; но щат вярва или не, ний не ще говорим на тях, а ще говорим на тези, които могат да мислят и да усещат какво ще каже учител, просветител—сир. водител на народа.

Истинни учители са онези, които са способни да се въздигнат духом над обществото, в което живеят, които могат да оценяват неговото състоя­ние, да определят неговите здрави и слаби страни и при това още, които са въодушевени с топла лю­бов към народа си и искрено желаят неговото нап­редване - таквиз человеци вземат високото звание да показват народу пътя, по който трябва да вър­ви, за да поправи материалното и нравственото си състояние, таквиз человеци се решават да го поу­чават и наставляват във всичко, що е добро и по­лезно, като го отвръщат от всичко онова, което е лошо и вредително.

[+/-] ...виж целия текст

Историята на человеческия род, в която се изображава всичкото течение на развитието му, до­казва твърде ясно, че таквиз образовани мъже са били двигателите на человеческото напредвание; и по-нататък, че таквиз учители правят разните епо­хи, сир. означават разните степени на человеческо­то развитие.

В днешните времена онез, които носят име­то учители, са от едно много по-голямо множество в сравнение с по-вехтите времена. И това е твърде естествено. Ний и на друго място имахме случай да се изразим, че бързината в напредванието на человечеството може да се сравни с физическия закон на паданието; сир. че през течението на времето условията за тяхното напредвание се удвояват и утрояват. И тъй, естествен закон е, щото коли­чеството на учителите да се умножава, без което не би могло да се каже, че человеческият род напредва, защото то е, което най-ясно свидетелству­ва, ако един негов дял, сиреч един народ е жив и движи се.

От това, ако речем да говорим в един по-тесен кръг и да приспособим тоз закон върху най-новата история на нашия български народ, ще видим, че в последните двадесет години ний сме се повдигнали колко-годе по-напред. От времето, когато най- напред тезоименните отци от Рила и Хилендар, а с тях и Павлович за в Тракия и България, а Миладинов за в Македония подкачиха да учат народа ни по езика му, до днес нашите учители са се доста по-размножили и апостолите на просвещението са се доволно разпространили и по силите си те работят и са изработили немалко за събужданието на наро­да ни и за повишението му в нравствено отноше­ние. А то ще каже, че ако ний днес сме дошли до едно състояние, дето да могат и други да кажат, че съществува на света и един български народ и че той иска да живее, защото се труди за образовани­ето си и действува за напредванието си, то за то­ва има да благодарим само на онези, които са въве­ли учението между нас по езика ни, които са ни по­казали пътя на просвещението, които са ни дали първите уроци: да се боим Богу, да почитаме царя, да любиме ближните си, да обичаме отечеството си и да се трудим за доброто на братята си и на народа си.

Ако прочее всичко това е толкоз добро, колко­то е очевидно, и както не може никой да го забъши, то не трябва и да забравяме, че са го извършили не богатите и силните между нас, но бедните и сми­рените онези люде, които са носили скромното име учители. На техните само грижи и трудове дължим ний въздиганието си от ниското онова състояние на скотен живот към един по-человечески. А всякой, който може да усеща и да разбира това променение, вероятно ще може и да оценява високите зас­луги на тези често презирани и гонени человеци и ще може да си състави едно колко-годе по-пълно по­нятие за важността на тяхното звание.

Ей, и важно, и знаменито е званието на народ­ните учители, защото тям поверява народът онова, което му е най-мило и свидно на света — онези, които носят името на поддържатели на народния живот, - юношите. За това да разправяме с повече думи излишно е, защото факт е, че учителите дър­жат бъдещето на народа в ръцете си.

Толкоз важно и толкоз знаменито като е учи­телското звание по служението си, то колко повече е било важно и знаменито служението на тези наши народни учители, които са се най-напред подпретали на тежкия този подвиг да извадят народа ни от мрака на невежеството, да го извлекат от тинята на неизвестността, дето беше го затъпкала гръц­ката злоба и завист! Стига да си представим голе­мите онези спънки, които са посрещали тези люде във вършението на светата своя мисия, стига да си наумим всички онези скърби и нужди, всички онези тег­ла и неудобства, които са имали да претеглят те от всички онези, които са били противници на светлостта, а че и от сами нас, а най-вече за утесненията им откъм материална страна. И това е доволно, мислим, да ни посочи и да просвети каква признател­ност и благодарност сме длъжни ний към паметта на тези наши благодетели и народни страдалци, ко­ито с голямо самоотвержение са били посветили живота си за доброто на народа си. И не са ли те, които сме ний гонили, а те са ни поучавали; които сме ни хранили с хляба на народното чувство, обличали са ни в скъпите премени на народната гордост и вся­как озлобявани от нас, прощавали са ни и не са пресшавали от да се трудят за нашето добро?

Благодарение убо на старания и страданията на тези народни труженици днес не сме вече в таквоз унизително състояние, в каквото бяхме. Свестени колко-годе в съзнанието на своето дос­тойнство, ний трябва да се свестим и в познаванието на своите длъжности и колкото повече усеща­ме потребността на учителите, толкова повече трябва да се умножава признателността ни към онез, които са ни послужили, и уважението към те­зи, които ни служат сега в това звание. И при все, що със сърдечна радост съгледваме как взеха да се оценяват колко-годе заслугите на тези, които са се трудили и се трудят за доброто на народа, и че обхожданието на сънародниците и съотечественици­те ни към учителите наченва да бива по-благоприс­тойно и по-почтително, сиреч по-съобразно с поло­жението, което те държат в народното ни тяло -то пак не можем да не насърчим нашите отци и братя да следуват все този път, който колкото е праведен, толкоз е и полезен.

Защото почитанието, което отдаваме на учителите, е почитание, което отдаваме на сами себе си, то ни възвишава още пред очите на другите народи, като увеличава доброто им мнение за нас, като показува, че сме се въздигнали на един по-висок степен в человещината, че позна­ваме и сме способни да почитаме, да обичаме и да се грижим за онези, които се трудят за доброто ни - а това е една от най-добрите препоръки за един народ.

В туй видимо и желаемо улучшение в обнасянието на съотечествениците ни към учителите нека ни бъде позволено да изискаме и от страна на учителите едно друго желаемо улучшение или, по- добре, повишение в длъжностите на званието им. Слава Богу, ний днес с уверение можем да кажем, че броим училища народни със стотици, а ученици с хиляди, и всичко това е наистина плод на учителс­ките трудове; но сега се вижда, че настава една но­ва нужда, нов един задатък се ражда за служението на учителите, които колкото по званието си, тол­коз и по положението си, разпространени навсякъ­де по отечеството ни, са най-способни за изпълне­нието му. Този нов задатък на нашите народни учи­тели е постараванието им за едно възможно по-близ­ко запознавание на съотечествениците и сънарод­ниците ни помежду им и за възбуждение у водворение на взаимна любов и съгласа между тях. Защото по много и разни причини от миналите времена те и днес още остават разстроени и разединени, кое­то е обаче една от най-големите спънки и пречки за напредока ни от всяка една страна, то е и майка на толкози злочестини за нас и за страната въоб­ще. Това като казваме, ний обичаме и да вярваме, че народните наши учители, щом схванат добре този нов свой задатък, въодушевени от честните следс­твия, които се очаква от него, не ще престанат от да полагат труд за спасителното му изпълвание.

Все още отворена рана...

Димитър Талев

При избухването на Илинденското въстание аз навършвах едва пет години. Най-ранните, първите ми спомени са във връзка с това събитие. С тия спомени започва моят живот.Те останаха завинаги в моята памет, в сърцето ми...

Такава неутолима беше жаждата ми, която бяха разгорели в мене първите ми спомени... Тая неутолима жажда се превърна в друга, още по-голяма жажда: да разкажа на
другате люде за мъките на тоя народ, за борбите му, за героизма, за неговите копнежи, за неговата света правда...

Но аз не можах да прелея в страниците на романа „Илинден" всичките си спомени и знания за тоя велик подвиг на народа ни, за неговите изпитания по онова време, за всичките негови жертви в устрема му към свобода, за най-достойните негови синове, за неговата горка съдба. Което можах да разкажа-то е по страниците на романа, ала много повече остана в мене, в самото ми сърце. Като жива рана в сърцето ми. Все още отворена.

Текстът предостави Ники Василев.
На рисунката: Димитър Талев в затвора след 9 септември 1944 г. Автор: Александър Добринов

Pro Macedonia!

Стоян Михайловски

Някога М. Низар се провикна: има два морала! Днес може да се каже, че има две социални концепции, два политически принципа.

Да, ние хубаво затваряме очи пред тьгите на нашата епоха, но налице са два принципа- светлината и сянката, свободата и абсолютизмът. Трябва да се вземе решение трябва да се изпита съзнанието, да се избере. Лишените от наследство, потиснатите са тук - те ни питат и искат отговор. Трябва да побързаме и трябва да ускорим края. Лишените от наследство и потиснатите няма да чакат вечно.

От едната страна са Свободата, Равенството и Братството в социалния ред, Правото в неговата нематериална същност прокламирано от всички, а не само от онези, които служейки му могат да донесат злато за една каста, злопаметност за една партия или секта, амбиции на една династия. От друга­та страна: са духът на реакцията, миналото с неговото насилие; невежеството с неговото суеверие и терор; силата с нейната бруталност.

По кой път ще тръгнем ние? Ще изберем ли сред многообразието, начин да живеем щастливо чрез цивилизация, независимост, работа и чест?

Ще пречупим ли завинаги предразсъдъците, гордостта, робството, ще изтри­ем ли срама, като издигнем, въз основа на правото, новата социална постройка?

Или ще продължим да обожествяваме силата, да идеализираме душев­ната низост - тази низост, която издигна в добродетел предаността към строя?

[+/-] ...виж целия текст

Македонци, мои приятели, ето големият въпрос, който е поставен пред нас да го разрешим. Опитът ни подсказа, че няма щастие без прогрес. Опитът ни подсказа, че няма прогрес без свобода.

Животът е действие, битка, мисъл, реализация, свободно движение.Деспотизмът е стагнация, тъпчене на място, скоростно задушаване. Со­циалните и политическите закони трябва да се създават, за да защитават слабостта срещу силата, простотата срещу лукавството, честността срещу мошеничеството. Законът, произтичащ от обществената съвест има за цел да осъществи социалния ред.

И така, само свободните народи имат закони, робите се управляват чрез
благоволението на техните господари.

Закон в Македония е волята на падишаха. Sic volo, sic jubeo! (лат. Така искам,
така заповядвам!)Ислямизъм и правосъдие са немислими.

Падишахът и неговите съветници винаги отсъждат в полза на системата, която подчинява напълно човешкия дух и унищожава националната съвест. Точно поради това, интересите на турските управници винаги са били противоположни на интересите на управляваните християни.

Монархията в Турция е собственик на хората и предметния свят. Онова, което се изисква от всички и всеки е пасивното подчинение. Пасивното под­чинение включва злоупотребата на силния и подлостта на слабия. Чрез па­сивното подчинение се обезличава човешкият живот, идеите се размиват, унижават се едновременно и онези, които командват и онези, които се подчи­няват, изпълняващите и понасящите.

Regis voluntas suprema lex esto! (лат. Волята на царете е върховен закон!) Арогантни при просперитет, раболепни в немилост. Надменни с низше-стоящите, сервилни с висшестоящите, такива са пашите и високите сановници в Отоманската империя.
Сервилност навсякъде, сервилност винаги.

Турция е земята на превитите гръбнаци и на опитомените души. Турски­ят деспотизъм е така корумпиращ, че унищожава чувството за незаконност при този, който го понася, и при онзи, който го упражнява.

Отвратителна и презряна турската монархия е социален договор, вали­ден само при създаването му. И къде сега е дългът? Какво да се прави?

Животът е движението напред, интелигентният ход към нови хоризонти. Да живееш означава да се усъвършенстваш. Да живееш, това е да вярваш в моралното и материално добро. Как да се живее в Турция? Никое материално благо не може да компенсира загубата на свободата. Къде тогава е новият дълг?

Как да се излезе от един отвратителен законов ред без съгласие на онези, в които този ред е въплътен и които са историческите представители? Чрез революцията! Революцията е прогрес. Човечеството върви от въстание към въстание.

Да прогресираш означава да променяш, да трансформираш, да отхвърляш оно­ва, което е било добро вчера, но днес вече е употребено, неудобно, несъвършено. Законността е нещо относително.

Законодателните власти са узурпирали от старото законово състояние. Монархията сама по себе си е узурпация на феодализма. Едно ново право може да се роди само върху гроба на мъртвото право. Абсолютен принцип е, че един народ не бива да загине от ръката на институциите, които са натоварени със задачата да го запазят.

Силата - това е сигурно - е помощничка на правдата, тя е необходим инструмент за човешките неща, едно уредено общество не би могло да мине без нея. Всъщност, докато правото е потъпкано от насилието на законните власти, по какъв друг начин би могло да бъде възстановено, освен чрез сила?

В Америка, Англия, Франция, Холандия вече ни дадоха пример.
В тези случаи силата се нарича Революция!

Но силата може да се приеме единствено като начин за съпротива срещу потисничеството, а не като средство за потисничество!

Така хората които отхвърлят идеята за революция, онези, които възхва­ляват по време на криза, политиката на скръстени ръце ние питаме:

- Нима свободата е добра само когато нищо не може да се направи за нея?
О, да, добър суверен, това е свободата, върховното щастие е правдата.
Народът го разбира добре.

От Охрид до Солун вече се вижда, че правото е сила и че една нация, решена да жертва всичко за своята независимост е непобедима.

Уморени от страдание, раите са навестявани често от мечтата за избавле­ние - те вече са способни да се ориентират към източника на свещената прав­да - изчезването на османлийското управление.Но те трябва да бъдат водени.

Трябва високо да се прокламира тази истина: че злоупотребата и произ­волът трябва да изчезнат, че всички македонци, да всички, абсолютно всич­ки, имат правото да седнат на щастливата трапеза на свободата!

Това, което ние искаме в Македония, а ние го искаме силно, енергично, това е управление на народа за народа.Тогава, борци, напред. Напред за истинската битка рrо Масеdonia!

Нищо не може да се очаква от добрага воля на правителствата и отунизителната филантропия, от двуличната доброта на онези, които се наричат пастири на народите.
Да кажем на народа, че съзнанието за собствените му сили вече се събужда' Под грохота на неговите искания загнилата цитадела на стария свят се раз­клаща и накрая ще рухне!
Напред, напред. Прогресът се свежда до това да се осмелиш да поис­каш, да искаш въпреки всичко.

Без борба няма социална правда.

В тази каторга на съзнанието, каквато е Отоманската империя, пред сул­тана, който казва: „само аз имам право", революцията ще заяви: вие сте отрицанието на всичко справедливо, вървете си! И червеният звяр ще изчезне.

Да, повтарям го, не става дума само за оплюване на режима на пашите палачи.
Това не е достатъчно. Трябва да се отървем от тези палачи.

Трябва да атакуваме, ония принципи, представяни от управниците, сре­щу които ние се борим. Как да се промени тиранинът? Турският режим не тодлежи на промяна, това е власт без контрол, а от авторитет без контрол произтича неограничаваният произвол, насилието без спирачки. Абдул Хамид или някой друг - това е все едно.

Няма смисъл да се разруши злото, ако в същото време не се разрушат и причините, които го пораждат!

St. Mihailowski, Pro Macedonia, Sophia, 1901, p.8 292

Две годишнини

Антон Страшимиров

Изминаха като сън, като кървав сън — двадесет години!. . .Седя сам в стаята си — не е толкоз потребна сега къщата ми: отворена е вече всяка македонска врата. . .И мисля за времето, когато не мислехме за годишнини. . .

— Битолският владика се опрял: не искал да утвърди списъка за учителския персонал в Битолско. . . Сам дядо Йосиф преклонил глава пред организацията, а тоя още се опирал!
Комитета веднага решил — и му съобщил: ще бъде убит!

Но Даме пресметнал нещо и — ето, Гоце ми казва — получили писмо от Битоля — питали представителството: бива ли?. . .

Българските владици в Македония бяха стълбове на общона­родната черковна организация, която застъпваше чувствуванията, разбиранията, въжделенията на четирите милиона организирани в своя държава българи в Тракия и Мизия. Биваше ли, прочие, да се посегне на кой да е от тези представители в Македония? Мъченическата смърт на едногото от тях нямаше ли да възбуди ге­ройска ревност у десетки други?

[+/-] ...виж целия текст

Всъщност нямаше съмнение, че битолчани имат работа с един своеглавец, комуто не можеше да съчувствува никой - никой в цялото племе. Но в организацията отдавна вече въпроса за погубването на кой да е човек беше сведен под принцип, а не към мест­ни преценки и обстоятелства.Биваше ли — и можеше ли да се посегне не на кого да е, а
на един владика само за това, че не потръгвал с революционната организация? Гоце се вълнуваше: щом битолчани са решили, те трябва и дълбоко да са обмислили. . .

Бяхме в малката градска градина преди обед, крачехме в страничните алеи и помня - разделихме се следобед, с капнали нозе...като да бяхме зимали целия път до Битоля и назад! Обаче - разрешихме мъчителния въпрос: каквито и да са об­стоятелствата, битолчани нямат право — и не бива — да убият владиката си!

Защото каква разлика можеше да има за македонската ре­волюционна организация между кой да е от владиците — българ­ски гръцки, влашки? Те се изпращат — и се плащат — от други държави. И търсят те да се опрат върху изповедната съвест на македонското население. А нима текнуваше някому в организа­цията да посегне на гръцки владика за това, че не се приемаха наши учители в- гръцките села ? Наистина българските пасоми
в Македония издигаха революционната организация и, значи, българският владика не биваше да е против своите пасоми. Но тък­мо затова той не заслужаваше да бъде убит: нека българските черковни общини откажат да се подчинят на неговите своеволия!

Ще се почне борба — да, но какво от това? Едно население, което се опълчва на борба срещу султана, без да посегне на валии и мютесарифи, защо ще трябва да посегне на владиката си само за това, че е доведено да поведе борба и с него? И накъде би извело
всичко туй: днес ще се посегне на владиката, утре — на екзарха,а други ден — може би, и на княза в София?!

Лицето на Гоце сияеше. Той съзнаваше, че в психологията на революционера — вред и винаги — има много анархистично: отрекъл се от блага за себе, той лесно отрича чуждите; решил се на смърт, лесно другите убива. А тъкмо тази психология е най-опасна за всяка трайност, дисциплина и целесъобразност в една масова организация.. .
Сияеше Гоце! И когато решението узря в душата му, мощният човек въздъхна.
— Ще имаме едно убийство по-малко! — каза благоговейно той. . .

Кивотът на Гоце Делчев

Той — който беше измолил от Кирил а Христова да напише «Ода на камата» («Нашите хора не знаят да убиват!» — викаше); той — който беше извършил първата терористическа акция в Македония (в Щип)!

Не, горещата кръв на най-горещия от апостолите бликаше из голяма, голяма душа на болно изстрадан народ, който жаждаше — и жажда — добро и правда, само добро и правда!

... Почнаха после траурните годишнини - настъпи кървавата лъжа на хуриета - и ние с Пере Тошев се видяхме в Солун сътрудници на «Конституционна заря».

Изненадата беше голяма: Пере Тошев в акция, Пере Тошев идеолог на санданистите. Eдна заран заварих Пере огорчен, почти съкрушен: турците уби­ли брата му в Прилеп, мислейки навярно, че убиват самия него.

Помълчахме. И почнахме пак да пишем възторзи за. . . за конституционна Турция. . .
Струва ми се, никога съвестта на Македония не беше тъй жива пред мен, както в тоя час. . . Пише Пере тих сянката на току-що убития му брат витае над нас, но това само го въодушевлява: челото му под прошарените коси е чисто и свет­ло. . . като някога, в ученическите години, когато той е спасил и учителите си, и цялата гимназия пак тук, в тоя Солун. . .

Млад учител от България е донесъл христоматия с революционни пес­ни (отдавна, в началото на 80 година). Турски афиета издебвах христоматията в един ученик. Момчето било несериозно — ще из­даде учителя! И цялото преподавателско тяло ще бъде арестувано, а гимназията — затворена. Директорът успява обаче да съобщи на арестувания ученик да каже, че христоматията е взел от другаря си Пере Тошев. Нищо повече! Пере е арестуван, измъкван, отвлечен чак в Цариград. Но момчето е било и тогава това, което беше и «стареца» после. . . Не, перетошевци не се създават: те се раждат!

Знаеха всички — и вглъбените, и възторжените: Пере недолюбваше писани устави и програми, макар да ги търпеше — за дру­гите; в конгресите мълчеше или съвсем не участвуваше; отбяг­ваше да съди и да осъжда (даже за Глигора — първия сръбски нелегален агент в Македония, — даже за него Пере не допусна убийство!).

И никому не текнуваше да обвини Перета в «недеятелност» или в «апатия», или в «нерешителност». (Пере и нерешителност! Току-що се избавил, като гимназист, от турските зандани, той бърза — 1885 г. — доброволец в Сливница. И се връща в Македония със златен войнишки кръст за храброст!)

Всички чувствуваха странното обаяние на тоя сприхав, твър­де сприхав и пак — мълчалив, винаги мълчалив, с тънка усмив­ка на устни — човек. Никой не се съмняваше, че Пере всеки час може кротко да слезе от планините и още по-кротко да се изправи под дигнатата за него бесилка. Не, тихата готовност на акция е една върховна активност, присъща само на велика съвест...

Тогава в редакцията на «Конституционна заря», когато над нас витаеше сянката на току-що убития брат на Перета, аз казах огорчен:
- Това е, Пере: ще ви избиват един по един, докато ви прого­нят пак в планините.
Пере отговори, без да вдигне глава:
— А бре, ние сакаме конституция, ние, а не те. Ето, дадоха ни я сега: как ке откажем! И малко ли е това —- да убедим и гър­ци, и власи, и албанци, и нас си, па и самите них — кучинята турци, майката! да убедим и самите них бре, че ние сакаме само ред и свобода — ред и свобода — и нищо повече! Помълчах и смънках:
— Скъпо ще ни костува — ето, избиват ви.
Сега Пере вдигна глава:
— Избиват! А в планините не ни избиват ли? Добиват!. . .
Беки за нази си сакаме свободата? Трай, ке я имаш — хе-хе! На­шето дело беше да приучим роба да мрие за свобода. А то се из­върши: терористи са веке и децата ни. Сега — нека ни убиват кучинята! Свободата ке изгрей бре, и без нас ке изгрей!

«Свободата й без нас ке изгрей, защото я сака цял народ — те­рористи са веке и децата! Сака я мало-голямо, както се сака во­да, хляб. . . А-а, нека ни избиват сега, кучинята». . .

Така и само така вярваше съвестта на Македония допреди 11 години, когато настъпи първото погазване. . .

Боже мой, колко много надежди и радости, печал и сътресения се преживяха оттогаз! Извърнем ли се назад — тъмнее пред очи­те ни от гробници, безкрайни гробници. . . Доколе, господи!

. . . Бях и в зловещата воденица зад Градско, където пратени убийци са съсекли Перета. Воденицата беше изгорена, стоеше са­мо огнището още и, стори ни се, открихме следите от кърви. . . Младото, което ме водеше, изрида. После дигна пестник към небе­то и се закле: «. .. ке отмъстя! да бъда проклет, ако не отмъстя!»

Младо, Пере е вече отмъстен: — ето, македонската съвест на­ново оживява в хиляди души. . Поклон, поклон на безсмърт­ните!

в. "Независима Македония", бр. 11 от 3 май 1923

Поръчката

Георги Марков

Поръчаха ли ти нещо ново? Изпълни ли всички предишни поръчки? Ще изпълниш ли още една?

Ти се усмихваш над усмивката си. Ти си ироничен над иронията си. Откакто свят светува, винаги е имало поръчки, всекиму е поръчвано. Навсякъде се работи главно по поръч­ка. На много места се и живее по поръчка.

Поръчката, това е заявката отвън теб. Заявката на об­ществото, на обстоятелствата, на събитията, на властта, на света. Заявка, която произтича от външни интереси и не се съобразява с твоите интереси. И тъй като ти си изпълните­лен, добросъвестен жител на тази планета, ти изпълняваш тези поръчки, макар те да поглъщат огромна част от твое­то време и твоята енергия.

С всеки изминат ден ти правиш все по-малко неща, ко­ито са органично твои, раждат се в тебе, узряват в тебе, но­сят твоята кръв, отразяват твоя образ, представляват естес­твените въпроси и отговори на личността ти, започват и свършват в тебе, имат и нямат стойност за другите.

Вее по-често ти се занимаваш с неща, които са ти на­пълно чужди, които не те интересуват, откликваш се на съ­бития, които нямат нищо общо с тебе. И постепенно потъ­ваш в реката на обезличаването, на неусетното принудител­но отказване от себе си. Защото поръчките на обществото идват да изгонят твоите собствени поръчки. Ти съзнаваш то­ва, ти искаш да се спасиш, искаш да поръчваш сам себе си, искаш да прекратиш монопола на външната поръчка, но как? Поръчката отвън има оловната сила на закон. Поръч­ката отвътре има моментната искра на подтик.

Чувството ти за компромис те води към стари хитрос­ти. Ти си казваш, а защо поръчката отвън да не бъде само повод да изразя себе си, което значи тя да стане фактичес­ки твоя собствена поръчка. С други думи, ти искаш да на­лееш чуждата форма на чуждата поръчка със своето съдър­жание. Искаш просто да използуваш тяхната хартия, техния печат, техните корици, тяхното заглавие, дори тяхната тема, за да изразиш себе си.

Ала старата хитрост издъхва тук. Бедата е, че в момента, когато тяхната поръчка стане наистина твоя собствена поръчка, тя вече не е тяхна поръчка. Следователно те не ще я приемат и, разбира се, не ще я платят.

Затова ти пак се връщаш обратно и работиш техните поръчки с надеждата, че един ден ще бъдеш толкова богат (ще си изработил толкова много техни поръчки), че ще мо­жеш да започнеш да работиш само собствените си поръчки.

Но дали тогава ще има някаква разлика между твоята и чуждата поръчка?

Македонската борба

Пейо Яворов

Онова само, което никога не се е раждало, само то не умира; онова само, което никога не се е на­чевало, само то не се свършва.

Роди се зарадъ насъ поганска тирания въ не­щастни времена, та вeка ли ще бъде?
Почна се зарадъ насъ робска мжка въ черни дни, та няма ли да свърши? Умря тиранията за Гърция, за Сърбия, за Ру­мъния, за родна България — за Македония ли няма да умре? Свърши се мъката за гърци, за сърби, за румъни, за горно-българи, за македонци ли не ще се свърши ?

Няма човекъ, старъ или младъ, мъжъ или жена, по хубавата и широка наша бащиния, който да не ляга и става съ едничка мисъль на чело: свобода, съ една дума на езикъ: борба!
Това повсеместно възбуяване на народния духъ не е ли една буреносна стихия, която ще помете отъ нашите села и градове чалмоносната неправда?

Близо десеть години са отъ какъ съзнахме ний спасителната истина, че трябва да оставимъ настрана сънищата за каква да е помошь отъ някоя външна сила; десеть години са отъ какъ видяхме ний, че трябва да се надяваме на себе си и само на себе си ; десеть години са откакъ се готвимъ ний за една велика саморазправа съ вековния нашъ угнетитель.

И десеть години се боримъ неустрашимо!

[+/-] ...виж целия текст

Всеки връхъ на китните македонски планини, ако би могълъ да приказва, ще разкаже на света подвига на някой нашъ борецъ; всеки шумакъ по равните македонски поля, ако би могълъ да се раз­гърне, ще открие предъ хорските очи гроба на някой славно загиналъ нашъ герой. Пълни са Битолски, Скопски, Солунски и др. зандани, пълни са и всички анадолски крепости съ мъченици, които са сложили всичко драго, всичко мило, всичко скъпо предъ олтаря на общото дело.

Безъ да се стряскаме, безъ да се плашимъ ний сгъстявахме своите редове, ний усилвахме своята организация и вървяхме напредъ, докато се изпра­вихме лице срещу лице противъ цариградското кър­ваво чудовище, готови да му нанесемъ последенъ смъртоносенъ ударъ.

Турчинътъ мисли да ни залъже съ някакви смешни реформи като тия: „на гяурина гяуръ да не се казва вече, да се назначаватъ и християни на заптийска служба" и пр. — мисли да ни залъже той съ такива глупости, дано скръстимъ ръце и му дадемъ покой. — Ялови надежди!

Народътъ добре цени султанските милости и добре отговори. Хората навсякъде високо се изсмяха на „реформите", и почти никъде не се намери лудъ някой да се излъже, гладенъ за 50 гроша заптийска заплата. Крайно похвално са постъпили мухтарите въ Битолско, — повикани въ конака да посочатъ лица, които биха могли да бъдатъ назначени за стражари, те отговорили на валията: "Всички мжже, които са годни да изпълняватъ заптийска служба, са въ затвора, освободете ги и тяхъ назначете на Царска работа". Валията останалъ като попаренъ.

Каква смелость у раята! Затова пъкъ турцитъ, тия същите турци, които до вчера ни правеха виновни дори и за това, че сме се били греели на божието слънце, днесъ — трепетни и бледни — очакватъ края на гнилото си царство. Право е казалъ единъ мъдъръ човекъ: „Поискашъ ли да се освободишъ, ти си вече наполовина свободенъ".

А не е далече и деньтъ, въ който свободата ще грейне и надъ нашата потопена въ сълзи, обляна въ кърви родина. Ехото на нашите борби се раз­нася далеко по света и всички по-големи държави се занимаватъ съ нашия въпросъ. И Русия, и Австрия, и Франция, и Англия повярваха вече въ нашата сила и се боятъ отъ въстанието, което тъкмимъ да направимъ. И всички вече говорятъ, че ний заслужваме свободата си, всички вече наблягат да ни се даде тая свобода. Не бяха на вятъръ до днешните ни жертви, не бяха на халось доднешните ни уси­лия. И ако миналото е добъръ урокъ за настоящето, нашата минала работа, съдена по нейните резултати, които имаме на лице отъ нея, трябва да ни бъде нещо повече отъ урокъ.

Денонощниятъ, упоритиятъ, самопожертвувателниятъ трудъ ни направи плашило за ония, що кре­пиха разкапана Турция, която ний раздрусахме отъ основа. И колкото повече усилваме нашата работа, толкова по-страшни ще бъдемъ ний за чужденците, които щат-нещат ще продължаватъ да се зани­маватъ съ насъ. Колкото по-решително нанасяме ударъ следъ ударъ на турската държава, толкова повече ще я разклащаме, докато я направимъ чисто и просто едно гнило дърво, което да бъде пова­лено при първото избухване на бурята народна. А тая буря не може да бъде друга освенъ оня последенъ моментъ на дългата наша деятелность — моментъ който ще бъде нареченъ отъ историята все­народно македонско въстание.

И тъй, нека знаемъ длъжността си: работа безъ страхъ!

Нека видимъ своя пъть: всякога напредъ!

Нека помнимъ и целта си: свобода или смърть!

в . "Свобода или смърт", брой 1—10 февруарий 1903 г.

Не ща ти нито меда, нито жилото...*

Драган Цанков

А що виждаме от друга страна? Виждаме:

1) Руските офицери кръстосват по княжеството за сметка на бедния български народ, събират чрез стражари тоя народ по разни пунктове и му разправят от името на руския цар и на руския народ, че той трябва да се съгласи на всички искания на княза; че ако княза си отиде, турците пак ще завземат България, и пр.

2) Самият руски представител, т.е. вий, господин агенте, пътувате заедно с княза по княжеството, като го придружавате от място на място. Целта на княжеското пътуване ни е известна. Но с каква цел го придружава руският представител? Оставам на вас, господин агенте, да помислите и да решите в каква смисъл народът ще изтълкува това спътничество...

Аз изброих тук само стотната част от това, което се извърши за успешното унищожение на нашата свобода, която, както вярно се изрази вашият предшественик, ний изкупихме ако не с нещо друго, то поне с нашето петвековно страдание.

Не бях довършил настоящето писмо, когато ми донесоха някакъв си "Голос Русского", който се явява за българския народ апостол на неговото спасение. На тоя безименен "Голос" аз ще отговоря с глас на именен. И ще му кажа само това: че такива и подобните тем руси заставят и българите, както заставиха и сърбите, да си припомнят думите, които един древен мъдрец отправи към пчелата: "Не ща ти нито меда, нито жилото"...

Ако това мое писмо остане вопиющ глас в пустиня, аз ще се утешавам с това, че изпълних своя дълг пред моето отечество и пред моята съвест и че всичко изказах навреме. О грядущем грядущие...

в. "Независимост"

* Текстът е част от писмо на Драган Цанков до руския дипломатически агент Михаил Александрович Хитрово**. Писмото описва историята на преврата в България, извършен след смъртта на Александър ІІ, напук на неговия завет, насилията над конституцията, буйствата срещу народа и т.н. Симеон Радев пише за писмото: "Страната изтръпна при факта, че един българин е могъл да се отправи публично спрямо един представител на Русия с тоя горд, изобличителен и неустрашим език. Почувствува удара и Хитрово. На другия ден с една нота до Ернрота той изиска наказанието на човека, който се бе осмелил да се отнесе до него тъй дръзко." В крайна сметка Цанков не е наказан - за сметка на главния редактор на "Независимост" Йосиф Ковачев, който е арестуван за кратко и глобен.

** Михаил Александрович Хитрово (1837-1896) - висш чиновник, дипломатически представител в България, Португалия, Япония, Турция, Румъния и др., поет. През 1861-1864 г. консул в Битоля. След подписването на Берлинския договор М. Хитрово възглавява руската делегация на Европейската комисия, чиято задача е да обсъди положението на останалите под турска власт области. Генерален руски консул в Цариград (1871-1876) и консул в Солун (1878-1879) . От 29 март 1881 до 2 март 1883 г. е назначен за дипломатически агент и генерален консул в София.

Eдна дума и за жените

Петко Славейков

Има в света много таквиз криви работи, без­редни и твърде неправедни, които, като сме при­викнали все тъй да ги гледаме, та не ни се и виж­дат вече таквиз, каквито действително са, зато­ва и не само небрежим за поправянието им, но още се и противим на възстановението в нормалното им състояние. От друга страна пък, и самото отв­ратително и несносно състояние на някои работи в света, като се е освятило някак чрез съществува­нието си на много векове, человек иде, та обръгва на него; то му става някак като втора природа и ху­баво му се вижда тъй, както се е научил да го гледа и да го търпи, и мило му е да се откъсне от него, та затова не само не иска и не търси да се отмени от него, но и всяка мисъл даже за таквоз нещо на него се вижда като грешна, противна на съществующия ред и нарушение на законите на природата. И ако би даже поискал някой да го извади от това му заб­луждение, да го свести и насърчи към таквоз едно предприятие, то му се представя като невъзможно или толкоз мъчно за извършвание, щото се отвръща от него и не му дава сърце ни да помисли за таквоз едно нещо.

Таквоз едно явение е жалостното състояние и унизителното положение, в което се намерва жена­та спрямо мъжа в обществения живот. Многогодиш­ното навикновение да гледаме жената в това низко положение и все на таквоз състояние прави ни да сматряме всяко покушение за повдигането й от то­ва унижение като нарушение на своезаконните правдини на мъжа. А свикната и обръгнала на това си положение, многострадалната жена вижда й се, ка­то да е то природно за нея и законно, и праведно, и то е ней хубаво, па в него гледа и да си остава все тъй оттикната, ограничена, затворена, лишена от правдини, неучена и вечна робиня на мъжа, неин мъ­чител в туй отношение.

Отлъчена и отчуждена от обществения жи­вот, жената как може да развие умствените и нрав­ствените си сили, с които природата я е обдарила? Мъжът, като ходи свободно по пространния хори­зонт на земята, добива здрави и точни познания за всичко, що покрива нейната повърхнина, и изостря силите на разума и на разсъдока си; а жената, зат­ворена вкъщи от млада връст, често, горката, иде да мисли, че светът е дотам, додето види, че небе­то опира о върховете на високите хълмове, които окружават мястото на рождението й. И всичкият неин голям път не е ли до нивата и до лозето, и до хорото по селата, а до баня и до черква само в гра­довете? Какви знания може да почерпи тя оттам и до какво развитие ще достигне, когато даже и в чер­ква не отива за друго, освен да се види и да си подрънка с подобните ней затворници другарки.

Мъжът, от дете още в сношение със стихиите на сушата и на морето, отхвърля врождения в человека страх при всяко бедствие и ужас и пред-готвя се да отблъсва всичките връх него отправя­ни нападения на бездушните и одушевлените същес­тва. Клетата жена обаче, ограничена от деспотическите граници, които й мъжът начертава, оста­ва си в детинското наплашено състояние и не да види нещо страшно, но щом чуе да шукне нещо, тя трепнува; шумка да шумне, тя се стреснува и крех­кото й сърце се разтреперува като лист. Възвишава се гордата глава на мъжа и мислите му се проясняват, като ходи по света и вижда толкоз явения по земята и по небето; а всякога ниско ходи и ниско мудрува високото и дражестното въображение на женския пол, когато само четирите стени на ста­ите и покривът на къщата са за нея небесно прос­транство, в което се съдържават всичките велики творения на мирозданието.

Мъжът или е учил, или е чул, или е съгледал и знае нещо за движението на Земята, за свойства­та на телата, за нравите и обичаите на местата, за историята на народите и така може да размиш­лява, да съображава, да разсъжда и да решава; а неучившата, нищо незнающата и нищо невидявшата жена, нито като не отбира, често е принудена да прави заключения съвсем чудновати върху неща твърде естествени. Тъй например тя, като случайво види помрачението на месеца, мисли, че бродни­ците са го снели, и свят й се завива, ако съгледа някакво движение на звездите, за които мисли тя, че са кандила, заковани за твърдта.

А най-голямото зло и най-голямата неправда на мъжа към жената е тая, дето при големите ста­рания, що е взел да полага за изучението и образованието на малките от пола си, за малките от ней­ния нежен пол не само никаква грижа още не взема, но даже има жестокостта и да сматря като порок в жената случайното й някак образование и повише­нието й над деспотическите негови предразсъдки... Тези общи и повърхностни представления мо­гат да се видят странни, негли и чудновати за ня­кого от мъжките читатели, но едно по-сериозно раз­мишление над тях и едно по-подробно разяснение ще открие жалостното състояние, в което се намерва у нас днес домашният живот, развитието на про­мишлеността, нравственото възпитание на деца­та и въобще гражданското ни благосъстояние по­ради оттикнатото положение и занемареното въз­питание на женския пол. Македония ще се поста­рае в някои статии занапред да разправи на чита­телите си какви безбройни пречки причинява за напредока и благосъстоянието на един народ небрежението за умственото развитие на жените, които съставят половината от числеността на един кой да е народ и на всичкото человечество изобщо.

в. "Македония"

Независима България

Данаил Крапчев

Днес, 5 октомври (по стар стил, б.р.), е празникът на независимостта: България, бе провъзгласена за независима държава преди девет години на днеш­ния ден.

Свръхчовешките усилия на три разни поколения, които не може рязко да се разграничат едно от друго, бяха увенчани на днешния ден не с трънения венец, който те мъченишки носеха през целия си живот, а с розовия венец на успеха. Делото на самоотвержените ратници от черковните борби, бурната и героична дейност на борци­те от революционната епоха, упоритата строителна работа на непосредствените борци за Княжество България на 5 октомври 1878 год. бе закръглена. Опряно на българския въоръжен народ, Княжество България преди девет години се провъзгласи за независимо царство.

Но на сегашното българско поколение му предстоеше недоизминат от неговите героични предци страдалчески път. България бе провъзгласена за независима държава, но целокупният български народ още не бе дообединен; заветите на ратниците от черковните и революционни борби още окончателно не бяха завършени. Гробът на Св.Климент Охридски и Добруджа на Караджата бяха в неприя­телски ръце, сквернеше ги вражески крак.

И нашето поколение взе мъченическия кръст, оставен от нашите предци, за да доизкара недоизминатия път. Изпълнявайки оставения завет, то води три кръвопролитни войни; ося със свети кости поле­тата на Тракия и Добруджа, живописните планини на Македония и Моравско.

Временните неуспехи в Междусъюзническата война бяха един тъжен инцидент, но само инцидент; Букурещкият договор остана само един печален спомен. През сегашната война, ужасна и опустошителна, българският въ­оръжен народ доизкара делото на своите бащи и деди, делото на трите предни поколения. Остава му вече да запази от хищните домогвания на нашите неприятели техните гробове, гробовете на падналите другари по бойните полета.

И той мъжествено ги брани и трябва да ги брани. Защищавайки светите места, дето е пролята българска кръв, де­то се говори нашият звучен език, българският въоръжен народ няма да остави да отидат напусто свръхчовешките усилия и кръвните жертви на нашите предци, на падналите върху полето на честта другари; да отидат напусто и неговите собствени досегашни мъки и страдания, пренасяни със стоическото търпение на бледоликия Назарянин, който сам е носил мъченическия сн кръст към Голгота.

Само така - със скъпи жертви и търпение, със самоотрицание и твърда воля - може да се запази и независимостта на България, която се крепи през тая страшна война главно върху ножа на българския войник.

в. "Добруджа" - Бабадаг, 5 октомври 1917 г. - в разгара на Първата световна война.

Чорбаджиите

Иван Богоров

Дума чорбаджи в турский език има две значения: господин и началник. Негде я употребяват и вместо богат. Тя има свое ко­ренно происхождение от еничарите, на които началниците се наричаха чорбаджии, зачто тия носеха на рамо, както войскарский пряпорец, котлите, в които ся готвеше чорбата за всичка­та им войска. Когато еничарите бяха неблагодарни за нечто от падишаха, то тий отиваха обкръжени скупом в сарая на сул­тана и го принудяваха да им даде правда на исканията. В едно такова время чорбаджиите нарамваха котлите, след тях вър­вяха няколко други, които носяха благоговейно поварейките, и наподире следваше всичката еничерска войска. Султанът, като видяше празни котлите, разумяваше, че еничарите не са приели своите месячни заплати, те са изгладнели, и той им удовлетво­ряваше исканията ще не ще.

Тая дума е еднозначителна и с представител. Турците я употребяват само кога ся отнасят към христиена вместо госпо­дин, когато между тях си употребяват ага и ефенди, както и изключителното селямалеким, то ще рече, че и в разговора ня­ма равенство между християнин и турчин. Накъсо да речем: турците имат христиените по-ниски същества и от тях си. Чор­баджи ся наричат и ониз българи, които, обличени с оглозгани дрехи, миткат всякой ден в конака, за да издадат нечто на турците, от което да ся възползуват и тии или поне да прие­мат някое влияние с предателство.

В Турско всякой град, всяко село си има своите чорбаджии и тии са определени от народа да го представляват в конака, съдилището; тии чорбаджии събират и данта от селяните и я предават на управлението, като налагат върху народа и друга една заради труда си, и посредством това стават много богати: ето третието значение на дума чорбаджии. Кога дойде в някой град или село нов управител или съдник турчин, то чорбаджии­те, които знаят твърде добре, че той не иде да управлява, ал да си пълни пазухата с пари, отиват да го посрещат, стават приятели с него и го научават от де и как може да извади по­вече пари. По някогаж тии стават и сътрудници с управителя на плента, както го прави обикновено това Гюмюш Гердан в Пловдив, Карагйозоглу в Търново и Хаджи Иванче в Русе. Тъй като турците притесняват, обиждат и унеправдават българския народ, то не са по-малко криви и нашите чорбаджии, които слу­гуват на турците, както посредници върху всяка неправда, като им дават най-потребните познания върху подобни работи и държат лицемерието между народа и турците, т. е. гледат пак да бъдат и с едната, и с другата страна добре.

[+/-] ...виж целия текст

Колкото за любопитство на нашите читатели, щем кажем следните два примера: Едного чорбаджия го доядява за нечто си на учителя. Първий, като е всякой ден на конака, кога на­мери прилика, пощопнува на управителя заради лошите постъп­ки на учителя. Завчас учителя се повиква на мездличя, дето и чорбаджия стои там смирено и ся прави уж как не знае ничто. Турците започват да съдят учителя за някакви кривди, които той горкий и не е сънувал, и начнуват да го нахокат и сплашеват, понякогаж и да го запратят да го сторят, да ся изгово­рим с истите чорбаджийски думи. Тогава чорбаджия, като види, че работата отива зле, обажда се тутакси и става посредник заради учителя и моли ся да го простят. И тъй учителят на­мира милост пред управителя посредством чорбаджия, последний като даде свидетелство, че друг път няма да ся случват такива престъпления между учителите.

Заминалата пролет хаджи Атанас Гьоката ходил в Ловеч и Търново по търговията си. Турското управление го зима в по­дозрение за размирник, улавя го и го затваря в Търново. Кога седява няколко месеца в затвор, дохожда при него Карагйозоглу, един от търновските чорбаджии, и му предлага, че ако да­де двеста лири заради Мидхат паша, ще бъде освободен. Гьо­ката казал: бели пари за черни дни, и поръчал на приятелите си да наброят на Карагйозоглу тях лири. След три дена, види ся, като ся пристигнали парите от Търново до Мидхат паша, дохожда един телеграф от главно управление, та закарват Гьо­ката в Русе. Там самси Мидхат паша го посреща приятелски и казва на каймакамина:
— Дайте на тояз чловека тескере да си върви по работата, аз съм кефил за него, той е добър человек.

Тъй Гьоката си отивал, като благодарил за избавлението си на Мидхат паша и най-паче на негови посредник Кара­гйозоглу.

Подобни беззаконни хитрости са безчетни у всякой град и село, ал кой е крив на това? Турците или нашите чорбаджии? — Същото турско управление е криво на това, че остава управи­тели да управляват по своя воля, без да знаят что е правда и закон, и съдници да съдят, както си искат. То е самий закон и неговото изпълнение, които държат в добър ред всичките человеци, и това не може ся сбъдне в Турско, докле не стане равно споделение на днешното управление между христиени и турци или съвършенна независимостта на единий народ от другий.

В. „Народност", г. I, бр. 10, 16. XII. 1867 г.