Хайде, време е веч!

Любен Каравелов

Ние мислиме, че на светът не съществува нито един българин, който да не желае свободата на отечеството си и който да не мисли да бъде свободен човек и честен граждани. Кому не е мило и кому не е приятно да живее за себе си, да заповяда сам на себе си и да харчи за своето собствено благосъстояние? И така, ние желаеме едно, ние се стараеме за едно, ние търсиме едно, ако нашите пътьове и да не са еднакви. Главните въпроси, които се намират във всеки български мозък, се за­ключават в следующото: 1. Трябва ли да се освободиме, т. е. трябва ли да свалиме от шиите си неприятелският ярем? 2. Как трябва да се освободим? 3. Скоро ли трябва да се освободим? Преди да отговориме на тия три въпроса, ние сме длъжни да изучиме положението, желанията и стремленията на самия на­род, а освен това ние сме обязани да узнаеме силите, способ­ностите, положението и характерът на нашите неприятели, с които трябва да се бориме и от които сме длъжни да добиеме своето.

И така, какви са стремленията, положението и желанията на българският народ? Който живее в България, който е бъл­гарин и верноподаник на султанското правителство и който блаженствува под дебелата сянка на цариградските държавни­ци, той ще да отговори на гореказаният въпрос твърде ясно: „Не може вече да се живее. Нашето положение е такова, как­вото не е било ни у един народ на светът. И евреите не са тър­пели толкова, колкото търпиме ние." Разбира се, че тоя отго­вор не е преувеличен, следователно ние сме принудени да повториме още веднаж най-главният въпрос: „Трябва' ли да се освободиме и да улесниме своето нещастно положение?" На тоя въпрос отговаря самото положение на народът, следова­телно нашата обязаност е да решиме следующият въпрос: „Как трябва да се освободиме?"

За решението на тоя въпрос съществуват две мнения, кои­то са се появили в последните няколко години. Едно от тия мнения - което принадлежи на старите, на богатите и на щастли­вите чорбаджии — ни разказва, че българският народ е длъжен да остави всичко настрана и да залегне за устройството на сво­ята черковна йерархия, която ще да го образова и която ще да го опознае с европейските държави. „Когато европейските дър­жави се уверят, говорят нашите стари умове, че българският народ е узрял за свобода и напредък, то ще да му изпроводят материална помощ и ще да го освободят от неговите дълговечни неприятели." А кога ще да се случи това четиринайсето чудо! Кога? Когато се образоваме, когато станеме американци, кога­то. . ., когато си видиме ушите без огледало. Намират се и та­кива философи, които желаят да образоват не само себе си, но и турският народ и да го накарат да се откаже доброволно от своето господство и да хариже на своите миролюбиви пода­ници свобода и равенство. Тия господа се надеят най-много на деветнайсетият век, който, по техните думи, има намерение да храни и най-ленивите хора с печени кокошки. Второто мнение,, което принадлежи на българската младеж или на по-голямата част от българският народ, като изключиме из това число за­блудените, изгубените, продадените и подлизурките, ни разказ­ва, че българският народ е длъжен да засуче ръкавите си и да отнеме своите права с пушката в ръка. „Нашето образование и напредък са тясно свезани с нашата политическа независимост, говорят младите, и здравомислещите българи. Само политичес­ката независимост е в състояние да ни даде правилно обра­зование."

[+/-] ...виж целия текст

Съществува и трето мнение, което принадлежи на няколко продадени личности и което носи название „дуализъм". За това мнение ние не желаеме да се разпространяваме: 1) защото то е следствие на първото; 2) защото деспотизмът и свободата ня­мат между себе си нищо общо. Ние ще да разгледаме само гореказаните две по-първи мнения.

Ако разгледаме с особено внимание днешните обстоятел­ства, то трябва да се увериме, че първото мнение няма никакъв смисъл. Да докажеме: 1) поробеният и угнетеният народ не е в състояние да се учи или образова по волята си, а науката из­исква свобода и самостоятелност; 2) неправилното образование не освобождава, а убива; 3) ни една черковна йерархия не е дала на своя народ свобода и образование. Трябва да кажеме и това, че нашата народна йерархия не може да бъде народна, защото и самият екзарх е принуден да бъде верноподаник на Портата и правителствен чиновник. Нека ни бъде дозволено да кажеме, че и екзархът ще се почита от народът дотолкова, доколкото е почитан хаджи Иванчо Пенчович ефенди или г. Ар­наудов, т. е. и другите турски чиновници. Ще да поживееме още малко и ще да видиме!

И така, за старците остава още една надежда, т. е. да дой­дат европейските държави и да ги освободят. Разбира се, че подобна надежда може да се помести само в главите на децата и на лудите. Ако ние сами нямаме желание да умираме за себе си и за своята свобода, то не трябва да накарваме и европей­ските сили да умират за нас. Здравият се не лечи. Всеки из нас вече види, че турците вървят назад, че българският народ крачи напред и че последните дни на турската империя се приближават; но ни един не може да каже, че турското племе ще да се унищожи само по себе си, че българите ще да се освобо­дят без особени усилия и че турската империя ще да умре без кръв и без разрушения. И така, българският народ ще да бъде щастлив и свободен само тогава, когато пожелае да извършва своите дела сам и когато захване да уважава себе си и да се надее на своите собствени мишници. Черковният въпрос е пред очите ни. Когато българският народ дремеше и криеше се по дупките, то никой не мислеше за него, а когато х. Димитър, Тотьо и Панайот извадиха ножа из ножницата си, то султан­ското правителство се принуди да издаде ферман и да припо­знае българската народност. Който посее, той ще и да пожъне.

Да разгледаме сега и второто мнение. Ние казахме вече какво мислят и какво желаят младежите, а сега ще да изложиме ония причини, които са накарали последователите на това мнение да го поддържат и да действуват по неговата програма. Младежите са се уверили вече, че когато един човек е превзел нещо със сила, то той никога няма да го даде назад на негови­те притежатели доброволно. Кажете ни, молиме ви, може ли турчинът да ни даде доброволно нашите права, когато той е пролял цели реки кърви за неговото опропастяване? „С кръв сме го вземали — с кръв ще и да го дадеме", говорят турците. Но нашите дипломати твърде лесно могат да повторят ония празни фрази, които ни разказват, че „времената са се измени­ли и че ние сме длъжни да работиме по духът на времето". Какво време? Какъв дух? Не видяхме ли с какви хуманни сред­ства беше потъпкана Франция от Германия? В днешните вре­мена владеят само силните, юнаците и твърдохарактерните. Но, както и да е, а българските младежи мислят, че българинът ще бъде образован, щастлив и задоволен само тогава, когато добие своята политическа свобода и когато развеже ръцете си от турските и гръцките синджири. Това мнение е вярно. Както един частен човек е обязан по-напред от всичко да нареди рабо­тите си и да осигури животът си, а после вече да живее по волята си, така също и всеки един народ е длъжен по-напред от всич­ко да се освободи физически, а после вече да залегне за своето образование, обогащавание и пр. Освен това, за да достигне човек до щастливо положение, той е обязан да се труди, да ра­боти и да претърпи различни бедствия, а за да достигне един народ до своята свобода и независимост, той е длъжен да про­лива кръв, да претърпи големи нещастия и да пожертвува за време своето спокойствие. Ако революциите биват плоди от правителствените деспотизми и от господарствените притеснения, то българската революция е приготвена от самите обстоятел­ства. Турските злодейства са в състояние да накарат и хромите да се защищават, а българският народ има пълно право да каже, че неговите страдания са воловски. Подобни страдания почти всякога принасят горчиви плоди на притеснителите. Ко­гато един угнетен народ излезе из своето търпение, то не съще­ствува вече такава сила, която би могла да му излезе насреща. Разбира се, че желаемите за българския народ минути се при­ближават вече. Само турското правителство се старае за свое­то опропастяване.

Из всичко това читателите ни ще да видят, че нашето спа­сение се заключава само в нашите собствени сили. Единствените наши приятели са само сърбите, черногорците, русите и румъните, но ни едно от тия племена няма да извади своят нож за нашата полза, ако ние сами не извадиме своите ножове за сво­ята защита. Само на смелите и юнаците помагат и бог, и хора­та. Такъв е светът. Вземете пример от Италия. „На вълкът е дебел вратът само затова, защото той си гледа работата сам", говори народната пословица. В тая пословица се заключава дълбока философия. Когато европейските държави видяха на­шата енергия и нашето постоянство в черковния въпрос, то за­хванаха да обръщат внимание и на нашата къща и да ни пред­сказват добро бъдеще; а когато гледаха на нашето смиреномъдрие и покорноет, когато гледаха на нашият дълбок сън, то говореха в своите вестници, че ние сме родени само за робове.

И така, дорде не тропаме, дорде не искаме, дорде не покажеме живот, енергия и яка воля, дотогава няма да срещнеме съчувствие и поддръжка ни от една страна. Европейските дър­жави са привикнали да уважават само силните, енергическите и юнаците. Който уважава себе си, той заслужава уважение и от другите. Когато вземеме своето право, когато победиме свои­те неприятели и когато се покажеме достойни за самостоятелен живот и за държавно самоуправление, то европейските държа­ви ще да похвалят нашите действия и ще да припознаят наше­то съществувание. Турчинът е отнел нашето право с ножът в ръка, а времената са времена и ще да си останат во веки ве­ков времена. За желающият, за енергическият и за умният чо­век всяко време е добро, благоприятно и полезно. Между Ви­соката порта и Румъния съществуват враждебни отношения; черногорците са готови да въстанат всяка минута; между Ав­стрия и Турция произхождат големи неудоволствия, а в Цари­град владеят неспособни, тъпоумни и вятърничави фанатици. Кой може, кажете ни, после това да каже, че не е време?
В. "Независимост"., г. IV, бр. I, 20. X. 1874 г.