Съединението и съдбата на княз Александра

Симеон Радев

От 1883 г. беше вече известно, че руският цар мрази княз Александра. От тая омраза, причините на която и до днес остават загадъчни, но за която се знае, че беше не политическа, а лична, руските представители в България черпеха вдъхновение, да се държат дръзко спрямо младия владетел и да кроят заговори за неговото сваляне. За да се одобри със своя грозен враг, княз Александър неведнъж прави опити, но погрешно и с обратни сетнини. Александър III бе източен деспот. Когато князът му пишеше, че той с нищо не се е провинил пред Русия, че донесенията на руските агенти в България са клеветнически, той посрещаше тия оправдания като обида за своята собствена непогрешимост. Но невинаги княз Александър се оправдаваше. Войник по душа, той имаше често пориви на бунт и тогава съжденията му за Русия и за нейния монарх губеха мярка. Неблагоразумните му думи стигаха до Петербург - стигаха отровени по пътя - и омразата на Александър III ставаше по-неумолима.

Срещу Русия на кого можеше да се опре младият княз? Английската кралица, която той видя в Дармщат на сватбата на брата си Лудвиг, през април 1884 г. бе му казала: "В Петербург забравят, че Англия и Австрия още съществуват." Но той не си правеше илюзии върху тия нейни думи. Той знаеше, че нито в Лондон, нито във Виена ще намери в случай на нужда истинска подкрепа. От София той на връщане пишеше на Милана, тогава негов близък приятел и като него преследван от Русия: "На моите оплаквания Англия и Австрия ми отговарят: "Бога ради, не се противете на русите в България, защото при най-малкия повод, Русия ще Ви натири, а Вие ще разберете, че въпреки нашите симпатии за Вашата личност, ние няма заради Вас да обявим война на Русия." Цялото това писмо издава мъка и безнадеждност.

"Много е весело да бъде човек княз на България, свършваше той с горчива ирония. По-добре щях да направя никога да не напускам бащиното си огнище."

По едно време надеждите на злочестия княз като че ли се бяха спрели върху германския император. Руско-германските отношения, тъй натегнати след Берлинския договор, се бяха значително подобрили. Едно посредничество на Вилхелма I в Петербург щеше, може би да подейства. След Дармщат Александър отиде в Берлин, на 10 май видя императора и му поиска съвет за своите отношения с Русия. Но тук го очакваше още по-голямо разочарование. Старият император му каза, че от времето на Петра Велики Русия се стреми да излезе на Черното море, че който й се изпречи по този неин път, тя ще го смаже, и че съветът, който може да му даде е да гледа на всяка цена да се сдобри с русите. Бисмарк отиде още по-далече. Той каза на княз Александра: "Ако искате да останете в България, предайте се на милостта на Русия. Ако е нужно, даже обявете се против Германия." Толкова малко значение железният канцлер отдаваше на България.

Около една година по-късно княз Александър получи от Берлин едно съобщение за помощ, но условно. Унуката на германския император бе влюбена в него и искаше да се оженят, насърчавана от майка си, дъщеря на английската кралица. Вилхелм бе решително против тая женитба, която можеше да развали германските отношения с Русия. На 18 март 1885 г. той писа на княз Александра, че ще се застъпи за него пред руския цар, ако той обаче заяви, че се отказва безвъзвратно отвсяко намерение да се свърже с унуката му. Отговорът на княз Александра е пълен с мъжко достойнство. Той прави, макар с наранено сърце, исканото заявление. Той приема и друго едно желание на стария император: да държи с Русия в голямата политика и да поддържа, в кръга на своите права на конституционен владетел, руските интереси в България. Но след това той туря една граница на руското влияние. "Ако от мене се иска, пише той, да приема положението на един привиден владетел, при което други да управляват, аз да покривам техните дела със своето име и със своята отговорност пред народа, и да се засегнат моите права върху армията, в това аз бих видял едно тежко докачение на монархическото достойнство: да приема такова
едно положение би значело да се провиня в задълженията, които съм поел пред народа." В заключение княз Александър казва, че не може да се съгласи на условия, които биха го поставили в противоречие със съвестта му и с конституционния му дълг, и моли императора, в такъв случай, да влезе в преговори с руския цар за неговото отречение от българския престол.

Между туй омразата на Александра III растеше. Пред своите приближени той не говореше за княз Александра освен с гняв и презрение. Руските интриги в София бяха в пълен ход. А за посредничеството на Вилхелма I князът не чуваше нищо. Накрая на юли той ходи в Лондон за сватбата на брата си Хайнрих с дъщерята на английската кралица. Тук той чу ощеведнъж обикновените насърчения, но знаеше точно тяхната цена: те нямаше да го спасят. Спасението си той пак търсеше в едно помирение с Александра III. За тая цел, на връщане в София през август, той се срещна във Францесбад с руския министър на външните работи Гирс.

Гирс бе човекът, който в 1878 г. беше препоръчал Александра за княз на България. Той се смяташе един вид отговорен за неговото поведение. Когато получеше някой лош донос за него, той също говореше с възмущение срещу му:" Тоя жалък принц, когото изпратихме в България без обуща..." Но неговото отстранение той не желаеше, защото не знаеше как ще може Русия да го замести. Преди да го приеме във Францесбад, той бе узнал от княз Лобанова,рускипосланиквъв Виена, че княз Александър мисли сам да се отрече от престола. Вместо да го отчае, той се постара напротив, да го ободри. След срещата Александър пишеше на баща си, че неговото сближение с руския цар е предстояще.

Гирс бе в него момент много загрижен за международното положение. Между Русия и Англия се бе завързал по въпроса за Афганистан един спор, който бе взел много опасен ход. Предвид възможността на едно открито стълкновение между двете сили, Русия искаше да има развързани ръце в Европа. В обясненията си с българския княз Гирс изрично му каза, че не трябва по никой начин да се допусне в Източна Румелия някакъв опит за съединение. Александър отговори категорически, че подобна опасност няма. По тоя начин той взе един вид задължение спрямо Русия.

Това задължение той искрено го пое, но събитията се развиха мимо него.
На 4 септември Д. Ризов отиде да му съобщи във Варна, от името на Румелийския комитет, че Съединението е решено. Князът употреби цели четири часа да му разправя, че моментът е зле избран и че Русия ще бъде противна и най-сетне го убеди. Но докато Ризов се върне в Пловдив, превратът бе вече извършен. Князът виждаше на какъв риск ще се изложи, като приеме Съединението. Вън от другите опасности, свързани с нарушението на един международен договор, той знаеше, че Русия ще се сметне за измамена от него и че няма да му прости. Но пред съдбата на България той забрави своята лична съдба. "Аз постъпих тъй, пишеше той на австрийския император, комуто на 16 септември прати от Пловдив едно изложение за станалото, аз постъпих тъй с убеждението да дам на народа, който ме е избрал за свой княз доказателство за своята саможертвователност."

Из том трети на "Строителите на съвременна България", издаден тази година.
На снимката: Н.В.Княз Кирил Преславски и Симеон Радев (вдясно) преди среща с президента Хувър. Източник: Изгубената България.