Българският народ трябва сам да потърси свободата си

Христо Ботев

Минуват дни, години тежки,

пъшка в неволя нашият народ;
там падат живи жертви човешки,
там няма, братя, свободен живот!

Мрачна и гнуснава е била историята на нашият народ, тежко и горчиво е неговото съвременно положение. При­тиснат от едно варварско и крайно безчовечно иго, оби­колен от враждебни на неговото съществование елемен­ти и водим от балдевските, битолските и добруджански­те просяци на нашата калпазанска политика, литерату­ра и журналистика, той е достигнал нравствено до по­ложението на скотовете, материално до положението на
класическите илоти, економически до просяшка торба, а умствено до оная степен на историческа глупост, про­тив която духът на новото време, пророците и апостоли­те на социалния преврат в Европа и здравият човечески разум се борят още от началото на първата французка революция.

С други думи, българският народ е роб на турците, роб на себе си, роб на металът и роб даже на своето образование и просвещение. Погледнете на неговият воловски труд, на неговите безчовечни страдания и на него­вата даже физиономия, и вие тутакси ще да се уверите, че той действително „работи като вол, събира като пчела и живее като свиня". Разбира се, че това негово полoжение може и да се харесва на оние негови паразити, които се не срамуват да се наричат патриоти и на които е твърде широко около шията, за да доказват, че преди всичко друго нему е потребна наука, образование, знание, просвещение и азбука в свободата, но в катехизисът на страждущите и на недоволните тие земени назаем думи нямат никакъв смисъл, никаква правда и ако щете, заключават в себе си даже отрова за неговото бъдъще съществование на Балканският полуостров. Наистина, доста много се е писало и се пише от чужденците за нашият характер, за нашето трудолюбие, за нашите способности и за нашият прогрес в културата, но поч­ти секи един от тие писатели е доказвал и доказва математичеоки; че за да се развият нашите небутнати сили и за да достигнеме ние да бъдеме действително „немци на юг" или „англичани на возток", то тряба да строшиме варварският турски ярем, да отърсиме яката си от това безчовечно робство, което прояжда сичката произво­дителност на нашите сили, и да издигнеме на босфорският булевард зданието на свободната южнославянска конфедерация.

[+/-] ...виж целия текст

Такива са почти заключенията на сичките приятели на нашият народ, такава тряба и да бъде програмата на неговите действия и стремления. Но кажете ни, молиме ви се, кой от нас е разбрал неговото печално и страшно положение, кой е усвоил съветите на истината и на сво­бодата и кой е казал барем две чести и искрени думи на народът си, т. е. да му разкаже що мислят за него чужденците и що е той длъжен да прави, за да излезе из своето робско състояние?

Освен из лагерът на нашата емиграция, в която сякога са се намирали честни и праведни души, и освен от бесилниците на турското безчовечие, ние не сме чули никого другиго да каже на нещастният български народ: "Чуещ ли? Турция вече умира, и ако ти не срутиш сам зданието на нейният деспотизъм, то то ще да [се] струполи само връз тебе и ще да те погребе на веки веков!" Наистина, в продължението на последните 40 или 50 го­дини българският народ няколко пъти е дохождал ин­стинктивно до това убеждение и няколко пъти се е улавял за своето ръждясало оружие, а в последните десет години неговата емиграция направи доста решителни опити, за да запали огънят на Балканския полуостров, но сичкото това е посрещало спънки не само от страната на европейската дипломация и от страната на съседните с нашето отечество малки държавици, но и от страната даже на нашите така наречени шарлатани дуалисти. А това скръбно и отвратително състояние на работите не можеше да не заблуди някои и други плиткоуми мозъци даже и между нашата емиграция и да ги накара да мислят, че дорде Турция не влезе в кърваво стълкновение с някоя от европейските сили (тука сякога се е предполагала Русия), или дорде Сърбия, Черна гора, Румъния и даже Гърция се не съгласят и не споразумеят помежду си, за да подадат братска ръка на българският народ, то Турция дълго време още ще да бъде язва за Европа и дълго време още ще да пие кръвта на своите беззащитни робове.

Никой тука не земаше в сметка нейното финансовото банкротство, никой не виждаше
нейната вътрешна леност и неподвижност и никой не вярваше в нейната политическа и административна нес­пособност. Секи считаше държавата на Абдул Азиса за доволно силна да поддържа своето достолепие пред враговете на нейното съществование, и секи (освен оние, които я познаваха твърде отблизо и които имаха някол­ко грама здрав смисъл в главата си), мислеше, че тя ще да бъде в състояние да се възроди и да завземе почетно място между европейските държави. Така са мислили и мислят изветрелите дипломатически мозъци и това са проповядали и проповядват шарлатаните на днешната политическа наука. А Турция?

Турция чекато за прис­мех на сичким тие идиотически убеждения с гигантска крачки е следвала пътят към своята пропаст и с удивителна бързина е достигнала до точката на своето назначение. В продължението на едно твърде късо време тя пропи и изяде, като-речи, сичкото свое бащино имане по чапкънлък и по моди, и с това изгуби почти сичкият свой кредит у европейските чифути; тя съблече и последната риза от гърбът на своята обрана и одрана рая и захвана най-после да смучи даже и кръвта из нейните жизнени жили; тя захвана на старо време, като сяка погрозняла, пияна и презряна публична жена, да лъже, да краде, да псува и да са кара със своите съседки: тя най-после захвана да кълне и своите едновремешни содержатели и куртизани за това, че тие са я оставили без никаква сладка дума и без никаква протекция, и обяви на сичките дипломатически евнухи в Европа, че тя никога няма да се остави да я подиграват старите чапкъни, с които тя някога си е пила, яла и равратничала, и никога няма да допусне да я
дърпат за полите уличните пичове, които едвам вчера са излезли из нейните мръсни и задушливи обятия.

Такова е положението и състоянието на Турция, т. е. на тая наша господарка, с която дървените умове искат да свържат съдбата на българският народ, и такива са нейните отношения към Европа и към малките оние дър­жавици, които тя и досега счита за свои васали.

Но Европа — а особено трите северни сили Русия, Прусия и Австрия, които са се засрамили вече от своето поведение към старата публична развратница — не же­лае вече да хвърля бисерът на свинете и няма намере­ние за процентите на своите златни телци да поддържа тоя срам и укор на съвременното човечество. Малките, но доволно яките сили, Сърбия, Румъния и Черна гора, които не са гъби, за да могат да живеят при вонещото купище на Османа, не желаят вече да слушат любовни­ците на Турция, да се свиват в пелените на днешните свои граници и за най-малкото право на съществование да тропат на чуждите врата и да плачат над гробът на Наполеона или на Палмерстона.

А раята, т. е. нашият беззащитен и полуубиен народ, на плещите на когото тежи сичкият товар на робството и който по своето при­родно, човеческо и историческо право е законен владетел на България, Тракия и Македония, не може да тър­пи това унижение, което са търпели само гладиаторите в Рим и евреите във времето на Тита и Навуходоносора, и с пълна вече вяра в своите мишници чака удобна минута и своят Спартак, за да преобърне Стара планина на вулкан и да покаже, че той не вярва вече на никакви и ничии обещания и че може и сам да подири и да придобие своята продадена и потъпкана свобода. Но на сичкото това, що казахме дотука, „скопените мозъци" могат твърде лесно да ни отговорят с изтърканите свои фрази, че Европа желае мир, че малките държавици около Турция са в несъстояние да премерят силите си със силите на своята войнствена съседка и че българският народ, ако и да е твърде многочислен, но той няма онзи войнствен дух и оная тясна организация, които са два необходими атрибута, за да може един поробен и съсипан народ да въстане против своите угнетители. А за доказателство на своите убеждения нашите куртизани ще да ни приведат примери из последните съ­бития в животът на „болният харсъзин" и ще да ни по­кажат, че днешните отношения на Туршия към Черна го­ра (за зверствата при Подгорица), към Сърбия (за вопросът на Зворник и на Санра) и към Румъния (за правото да заключава търговски конвенции) са такива, които показват, че първата е в състояние да накаже сво­ите „васали" и е близо „да повърне на возток вехтият ред на работите".

Ако тоя взгляд на последните дни на Турция и да заслужава пълно презрение от страната на секи един честен човек, който е запознат с животът и със стрем­ленията на гореказаните малки държавици и с израбо­теното досега убеждение у една част от нашето младо поколение и у сичките почти класове на нашият народ (освен у духовенството и у чорбаджиите), но ние обър­нахме на него внимание само затова, за да покажем, че ако европейската дипломация и да отклони и тоя път смъртоносният удар от Турция, то направи това по при­чина, че тя не желае да види още едно запустявание на Балканският полуостров и че иска да употреби упоителни средства пред последньото издихание на болният. А право ли е това общо мнение на славянските патриоти, ние няма и да доказваме. Ние знаеме само това, че ако тие упоителни средства и да отклонят катастрофата още на няколко години, то първият акт на драмата ще да се захване на Балканът и първата роля ще да се падне на нашият народ. Какъв ще да бъде неговият дебют и неговият талант, това скоро ще да види европейската равно­душна публика. Финалът на тая драма е смъртта на Турция!

в. Знаме, г. 1, брой 9 от 16 февруари 1875 г.

Против чуждите пропагандни училища

Тодор Бурмов*

Българските деца, като вкусят от учението в училищата, как­вито се намират в отечествените им град или село, са лесно запалват от жаждата за учение, щото мнозина от тях, ако ро­дителите им не са в състояние да ги изпроводят в по-горни училища по тъдявашните или по чуждите страни, ходят като замаяни от град на град, чукат ту на тези, ту на онези врата и без всяко подозрение влизат в първите, които намерят отво­рени. Тям не им е възможно да избират училищата. Те гледат само да се намесят в кое да е, за да угася жаждата си, да удовлетворят нуждата, която усещат от учението. Те постъп­ват в този случай също така като добитъка, който, кога е жа­ден, пие, каквато вода намери.

От това излиза, че нашите юноши влизат често в такива училища, гдето водата на учението, която мислят, че тече в тях обилно, е в самото дело не само скудна, но и нездрава за на­шия честен и народен организъм. Българските деца, които се учат в такива училища, ако не се съвсем губят за народа, от който са излезли, и за самите себе си, то се осакатяват и стават негови хроми членове.

Ние разумяваме училищата, които про­пагандите — католишката и протестантската — са отворили в столицата и в други места на империята. Вижда се, че нашите съотечественици нямат вярно понятие за тия училища, защото в тях настаняват децата си и богати родители. Излъгани от програмите им, които са изпъстрени е разни науки и езици, мнозина от по-заможните наши съотечественици откъсват твър­де рано децата си от родителския дом и от училището на оте­чествения си град, за да ги предадат в ръцете на едни хора. които не само са чужди нам по вярата и по народността, но и имат особено посланичество да извращават и религиозното, и народното ни чувство, да се мъчат да ни направят не такива, каквито трябва да сме за своя собствен интерес, за своето соб­ствено благо, но такива, каквито тям понася да сме, според техните особени интереси и цели.

Училищата, които в столицата и повън са отворили фран­цузи, англичани или американци, са училища на пропаганди­те — училища, в които и управителите, и учителите, и надзи­рателите са калугери или попове, изпратени с цел да завоюват нравствено тукашните, сега още неразвити народонаселения и ги привържат по вярванията, помислите и по чувствата до онези народи, от които са дошли тия попове. Те са учредени да убиват самостоятелността на развитието ни народно, да от­слабват в нас привързаността ни към собственото ни вероиз­поведание и да ни разполагат да се прилепим до гореречените народи, за да им бъдем опашка. От това в тия училища нау­ките и езиците са повече за очи. Главното, върху което се обръща в тях внимание, е духът и понеже този дух се прокар­ва най-вярно и най-лесно чрез религията, то тая последната е най-важният предмет в училищата на пропагандите. Поповете учители се най-много грижат да вдъхнат на възпитаниците си чувство на уважение към вероизповеданието, на което са слу­жители и проповедници. И наистина, ако целта на изпраща­нията им не беше да ни подготвят за опашка, за служебни оръ­дия, те щяха ли да дойдат от толкова далечни разстояния да отварят за нас училища, догде има по земите, отгдето идат, милиони души, които киснат в невежество, не по-долно от нашето? Те щяха по-добре тях да просвещават и тям да проповядват Христовото учение, което и там, както и тука, мнозина души изповядват, без да го разумяват и без да го следват от всичко сърце и от всичка душа.

[+/-] ...виж целия текст

Кога прочее ние пущаме и настаняваме децата си в учи­лищата на пропагандите, ние не правим друго, освен че се да­ваме сами на мисионерите да ни изневеряват и завладяват. Ние им помагаме с парицата си да спъват самобитността на народното ни развитие, да убиват естествените ни самородни чувства и да ни налагат техните си. Ще рече, ние не щем да живеем със свой собствен живот, със свои собствени чувствувания, ние искаме да се подчиним под чужди възрения и да следваме не това, що намерим сами полезно и спасително за нас, но щото чуждите хора ни вдъхват за такова, като ни под­чинят нравствено под тях си.

Нашите съотечественици знаят, че човек носи през всичкия си живот онзи печат, който му се удари в крехките му години. Как прочее някои от тях се решават да предадат малолетните си деца в ръцете на католишки и протестантски мисионери, е твърде чудно.
Случвало ни се е да чуваме някои от онези господиновци, които са си давали децата във френското училище на Бебек, да казват, че целта им била да изучат децата им френски език. Освен това, възразяват тия господиновци, ние българите, като сме останали назад по образованието, как можем се просвети, ако не ходим да се учим при другите просветени народи — французи, англичани, немци и прочее?

Но френският език само в училищата на пропагандата ли се изучава? Онези по-заможни българи, които дават децата си в Велешкото или в друго някое от калугерските френски учи­лища, плащат в годината по пет хиляди и повече гроша и случва се, че се намират същевременно от един и същ град по четири, по пет и по шест деца в тия училища. Бащите на тия деца, ако бяха по-добре размишлявали, не можеха ли за двай­сет и трийсет хиляди, що ще дават на фанатиците калугери, да намерят един или двама учители, които да знаят отлично френски език, и да поверят на тия учители възпитанието на де­цата си в собствения си град? Двама добри учители, кога има да се занимават само с пет или с шест деца (ние предполага­ме, че бащите, за които е дума, не ще се съгласят да се учат с техни пари и по-сиромашките деца в общите училища), могат за малко време да ги опознаят и е един, и с два езика и в съ­щото време да им преподават потребните науки много по-до­бре и по-съвършено, отколкото за пет или шест години калу­герите, които повече гледат да благодарят децата с разходки, с игри, да ги водят по дваж и по триж през деня на църква, отколкото да ги учат на науки.

Нашите българи трябва да различават училищата на пропагандите, на които главен предмет е религията, от училищата. в които се преподават собствено науки и езици.
Никой не ще осъди онзи българин, който провожда детето си във Франция или в Немско, за да се учи в едно от учили­щата, гдето се собствено учат науки и езици, и особено ако е имал грижа да го остави да се поучи в местните наши учили­ща, догде да закрепне и по ума, и по тялото. Но всеки ще му помъмри, кога го предава в ръцете на друговерци и фанатици попове в едно училище на протестантската или католишката пропаганда. Днес, ако има някои помежду ни, които теглят или към католицизма, или към протестантството, те са или подку­пени, или възпитаници от училищата на тази или оназ про­паганда.

Това зло може значително да се смали, ако поне занапред нашите съотечественици бъдат по-внимателни и се научат да оценяват значението на пропагандистките училища и действие­то, което те произвеждат в ума и разположенията на възпита­ниците. За прекъсването на реченото зло много би спомогнало и отварянето на едно по-горно българско училище в Цариград. за което от няколко време насам е почнато да се мисли и сега пак отново става по-сериозно дума при щедрата помощ, която обещава да дава всяка година един от богатите наши и родо­любиви единородци за едно такова училище в столицата на империята. Дано и другите заможни и родолюбиви наши съ­отечественици последват неговия добър пример и пожертвуват от богатствата си по една част, за да увардим чрез отварянето на по-горни училища самостоятелността на народното си раз­витие, вярата и единството си от действията на пропагандите.

В. „Время"62, г. 11, бр. 6, 17. IX. 1866 г.

На втората картинка са лидерите на първото българско правителство: Григор Начович,Тодор Бурмов,д-р Георги Атанасович,Марко Балабанов, ген. Пьотр Паренсов и Димитър Греков

*Тодор Бурмов е роден в село Нова махала, Габровско. През 1857 завършва Духовната академия в Киев и става учител в Габрово. След 1860 е редактор на вестниците Български книжици, Съветник и Време. След Освобождението, по време на Временното руско управление е Пловдивски вицегубернатор и Софийски губернатор. От 17 юли 1879 до 6 декември 1879 оглавява първото българско правителство - начело на партията на консерваторите. През 1883 за кратко е министър на финансите в кабинета на генерал Леонид Соболев, както и за няколко дни по време на преврата от 1885. През 1884 става редовен член на Българското книжовно дружество.

Народност

Георги Раковски

Преди двайсет и пет години това свято и мило име рядко бе познато в България и от твърде малко лица се слушаше. Но каква внезапна и бърза промяна за няколко само годинки!

Търсещите български сърца се подвижиха като от електриче­ска невидима сила и сега това свято и мило име ги е разполо­жило днес във възторг. Всеки усърдно е наклонен да заслужи и принесе нещо си за общото движение напред и всеки желае и се труди да се с това мило име почете и прослави. Доказателства са разни пожертвувания, които от няколко години насам са учинени и ежедневно се чинят от разни в странство и в България живеещи българи. А защо тъй късно у нас, когато почти цяла Европа е толкова на­предвала и своята народност е миру славна показала? Дали сами българи са на това причина и виновати или друго някое си вънкашно притеснение ги е в такава морна недвижност и безчувствие държало? Всеки, кой се е малко нещо занимал с бъл­гарските работи, т. е. в отпосле падението под турска власт , знае добре, че главна причина за конечното угасване народноста им са били злобливи фанариоти и нихното свещенство, кое за тая цел им е оборило патриаршия в Търново и Охрид и с лукави фанариоти заменило.

Тия фанариоти, както е доказано, са изгорили безбройни старобългарски книги, гонили всяко старобългарско възпоменание и вместо тях увождали са гръцки език и разпространява­ли са мечтайний елинизъм! Това, което е знайно е, че е трябвало да минат няколко века, щото българския народ силом да попадне в такова незнайство и да заборави за време своя премила на­родност, а да се прилепи част от него при гръколудие и да стане сам гонител на народността си!

[+/-] ...виж целия текст

Примери за това йоще и до днес са за нещастие останали между ония българи с ръждиви стари духове, които йоще не са излязли от гръкоманското си заблужде­ние. Такива ръждиви духове йоще се нахождат по разни градища в Българин и за срам на българскаго народа йоще се дър­жат от оная си заблудена мисъл! Тия, ако и да не важат днес нищо, но все са препъни камък за всяко народно българ­ско предприятие. Тях може да ги сравни человек с останалите от яничарско време стари ръжди, които са противни на всяка добра нова уредба и преобразование в турскаго царство; а и самото яничарско име чорбаджии и у тях е явно останало!

Ние не щем тук да обиждаме някои личности, но само напомняме на нашите родолюбиви българи да си имат грижа и внимание на тези обстоятелства. Най-вече в настоящето време, когато с най-голяма бодрост изискваме наша народна независимост по свещеническия въпрос. Тия стари ръжди, ако и да нямат веке голяма сила и власт в ръцете си, както е преди било, но все пак могат ни бърка; защото от сутрин до вечер киснат и се подлизват във владишки и в управителски къщи (конаци) и друга работа нямат, освен да правят сплетки (мюзевирлици)!

Кога ще дойде онова щастливо време, да се изчистят из България и тейзи стари ръжди и зарази? Отоманското правителство е обърнало вниманието си на това и някои и други се наказаха, но общий един удар им трябва, както е било с яничарите. А за чудо е, че всички тия стари ръжди са все хаджии, человеци, кои са ходили на божи гроб да се поклонят на ония свети места, да си изповядат грехове и като се завърнат в отечеството си, да оставят веке всяка светска грижа и да гледат и се занимават само за душите си; а тия, напротив, като се завърнат с това арабско име хаджии и според него добият пристъп в общи работи, стават по-лошави отнапред и според народната пословица, коя е за тях направена, отиват с един дявол в глава си, а връщат се с четири си! Много пъти се е случвало и покръстени някои си цигани идат на божи гроб и като се върнат с почетното име хаджи, стават и тия чорбаджии и искат да управляват общонародни дела!

в. „Дунавски лебед", г. I, бр. 8, 1. XI. 1860 г. Правописът на статията е осъвременен.

Най-силното оръжие

Кирил Христов*

Езикътъ — това е най-великото дело, което е създалъ единъ народъ. Той е сложниятъ инструментъ на всестранно унапредване. Чрезъ него най-съвършената художествена и научна мисъль съ безбройните свои отсенки се пренася отъ глава въ глава. Чрезъ него най-възвишените чувства, родени въ душите на върховните представители на нацията, се пропагиратъ, за да издигнатъ всеки неинъ членъ. Материалната култура, в най-широката си смисъль, още не е цель за живота на единъ народъ въ историята; тя е само средство къмъ целта, която е — духовната култура. Без последната народите минаватъ-заминаватъ, оста­вяйки на въковете само празния звукъ на своите имена. А инструментът за тая култура — това е езикътъ, който художествениятъ писатель усъвър­шенствува и прави пригоденъ да изрази и най-неуловимите нюанси на мисъл и чувство.

Езикътъ на единъ народъ е главното негово оръжие, което не престава да го брани отъ загинване дори въ мрака на робство. Народите изчезватъ само тогава, когато загубятъ езика си. Додето пазятъ това свое оръжие, до тогава и най-потиснатите могатъ да иматъ надежда за бъдещето. Всеки българинъ знае, че нашиятъ народъ е оцеля; подъ двойното вековно иго, което прекара, само със запазването на своя езикъ. Ако той бе го изгубилъ, т. е. ако бе успяла еленизацията, целиятъ нашъ народъ щеше да сполети участта на ония стотини хиляди българи въ нова юго­източна България, които сега говорят гръцки езикъ и показватъ таквозъ безучастие къмъ българската радость. За българска държава сега и дума не би могло да става, ако гърците бяха успели да задушатъ навредъ нашия езикъ, както го задушиха на югъ и изтокъ.

[+/-] ...виж целия текст

Има българи, които мислятъ, че нашиятъ езикъ не се отличава съ Богъ знае какви го­леми достойнства Това обикновено са лекомислени полуинтелигенти, които знаятъ криво-ляво да се обясняватъ на някой чужди езикъ и чиито огра­ничени духовни нужди не им позволяват да надзърнатъ въ изумителните съкровищници на родната ни речь. Онзи, който познава останалите славянски езици, лесно може да се увери, че класическиятъ езикъ на славянството — това не е отпуснатиятъ бавен руски езикъ, а здравата мускулиста наша речь. Който пъкъ познава и други западни езици, той съвсемъ не може да се отнася пренебрежително къмъ българския.

Езикътъ ни е много по-хубавъ, отколкото предполагаме, но бедата е, че той се знае твърде зле отъ нашата „интелиген­ция" — по-зле отколкото го знае простиятъ народъ — и се говори грубо, понеже душите са груби. И най хубавиятъ езикъ нищо не чини, ко­гато се говори и пише на него зле. Ако френския езикъ ни се харесва, то е защото той е езикъ с традиция на сладкодумство, защото се говори ху­баво, Да можехме чу, какъ думите на нашия езикъ ще бъдатъ произнасяни отъ духовно аристократизирания българинъ следъ половинъ векъ, ние бихме останали смаени отъ глъбината имъ.

Сладкодумството ще дойде заедно съ облагородя­ване на душите. Ако нашето "Ъ", което някои невежи смятатъ за недостатък на българския езикъ, беше грозота, то трябва да приемемъ, че английскиятъ народъ има най-дивия езикъ, понеже у него тоя тъменъ звукъ се среща дори по-често, отколкото въ българския. Въ същность работата съвсем не е тъй. Тъмниятъ звукъ увеличава звуковата скала на езика и съответствува на една по-голяма мощь. Това най-добре е отгатналъ френскиятъ философъ Тен, който въ своята история на английската ли­тература изказва съжаление, че този тъменъ звукъ липсва въ родния му езикъ. Повтаряме, не е кривъ звукът, а грубата душа, въ това всеки ще се увери, ако чуе някой високопросветенъ човекъ да говори английски езикъ. Единъ сладъкъ езикъ може да бъде въ сжщото време и единъ нищоженъ езикъ. Звучността е още твърде малко; има по-висше качество отъ това : то е мощта.

Българи, помнете, че великите добродетели, които носите въ своите сърца, че духа и добле­стите, съ които смаехте света, са отразени въ мощния български езикъ. който ще смайва чуж­денците така, както ги смайва Люле-Бургазъ и Булаиръ — когато те се запознаятъ съ художестве­ните средства на тоя езикъ, съ артистическите ценности въ произведения отбулващи силата и скъпите особности на българската душа.

Ние мислимъ, който разбира, че единъ народъ е вложилъ цялъ себе си въ своя езикъ, той не може да се отнася лекомислено къмъ родната си речь Ние мислимъ, че който познава дълбоко българския езикъ, не може да не го обича с всичката сила на душата си, защото чрезъ него той ще обича онова, което е ценно у българина.

в. „Дневник", 1.VI.1913 г.

* Кирил Христов (23. 06. 1875, Стара Загора - 7.11.1944, София) е писател, поет, публицист и преводач, постоянно свързан с темите за родолюбието и националните идеали. През 1897-98 живее в Неапол и Лайпциг. Учител в Шумен (1900), през 1901 е преместен в София и командирован в библиотеката на Висшето училище (днешния Софийски университет). Заедно с Антон Страшимиров редактира сп. "Наш живот". През Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война е военен кореспондент и сътрудник на в. "Военни известия". През 1922 напуска доброволно България и се установява в Лайпциг като ръководител на семинара по български език и литература. Премества се в Прага, където организира свободни курсове по български език и литература в Пражкия университет (1930). В България се завръща през 1938. Още информация тук.

Kой?

Захарий Стоянов

Кой въстана срещу нашето свещено дело - съединението на Южна със Северна България? Кой караше турците да навля­зат в България и да пуснат малко кръвчица на братушките? Кой отчисли българския княз от редовете на армията си, за да го опозори и омаскари, когато той се намираше на границата сре­щу неприятеля? Кой си дръпна от нашата войска офицерите, които хрантутехме като просяци с единствена адска цел да ни съсипе войската, когато тя се намираше в път за бойното поле? Кой насъска сърбите да ни нападнат откъм гърба, когато ние бяхме въз друга страна? Кой настояваше най-много да се пратят турските комисари в Южна България? Ами я кажете, кой ни открадна княза от Софийския палат в това време, когато на него­вата глава не бяха изсъхнали още лавровите венци от Слив­ница? Кой даваше честно и благородно слово, че ако си отиде тоя княз, то и съединението ще бъде пълно, и правата на Бълга­рия ще да си останат непокътнати, и конституцията ще си бъде в сила, с една реч, България ще да цъфти и вирее?

Така ли излезе? Кой изпрати подир няколко дена подлия Генерал Каулбарс да развращава, подкупва, лъже, бунтува и беснее? Кой поду­чи пичовите и вагабонтите да вдигат бунтове в Бургас, Сливен, Силистра и Русе, да леят кръв и въвеждат анархия, щото по тоя начин да се отвори път за чужда окупация? Кой унизи и се поди­гра с България като й препоръчваше за княз един развратен черкезин - Мингрели? Кой прибра под свое крило всичките чапкъни в България, а законните власти, в това число и В. Н. Събра­ние, за незаконни с единствена цел, да се продължи още в Бълга­рия безредицата, да се отчая и омаломощи българският народ и да каже: „Дойдете и ни спасете" - Русия, нашата фатална освободителка, покровителка, славянската, братската, христи­янската и великата Русия, с която сме една вяра и една кръв!

Да бъде проклета оная минута, когато е стъпил руски крак в нашата земя, когато се е произнесла за първи път думата освободителка и покровителка! Аман, бей, аман! Лошо нещо било московлука... То не прилича ни на даалии, ни на кърджалии, ни на фанариоти! Право имали ония старци, съвременници на Екатерина, на Александра I и на Никсолая, които ни говореха: „Ще плачете за зеленото парцалче". Видели тия и патили, на основание на факти и на събития говорели горните думи. Цял свят, хора, които не ни бяха ни в клин, ни в ръкав, припознаха нашата висока култура и благородните ни борби, само московците стоят настрана и викат: „Стрижено е !" - Необяснимо. Царуванието на нагайката, монголското иго, татарщината и крепостното право може би да са едни от най-силните фактори, които са направили от руските държавни мъже зверове и идиоти. От друга страна пък, твърде е обяснимо тяхното подло поведение, защото хората искат да ни направят московци, прочее, правят ни всичките злини и пакости, които може да измисли развратният човек. Но и това е недоволно. Малко ли други държави има, които също така се стремят да владеят над чужди земи и народи. Между това, ние не виждаме тая подлост в техните стремления, тия адски и гнусни средства, каквито руската дипломация употребява над България.

[+/-] ...виж целия текст

И подир всички тия върволици жестокости и злини, които ни една държава не е направила над България, възможно ли ще да бъде да се намерят помежду ни такива идиоти и изменници даже, които да клеветят, че Русия е наша освободителка, покровителка и доброжелателка! Мълчете и не говорете, защото и природните стихии ще да въстанат и протестират срещу подобно едно престъпление! По-малък грях е да обереш черква и манастир, отколкото да клеветиш пред олтара на историята и на събитията, че руското правителство имало братски, честни и благородни намерения, когато е стъпило в земята ни да ни освобождава. Ще ни се смеят ташкенците, авганците, черкезите, бухарците и арменците, за които същата Русия не по-малко кръв е проляла. Ще ни кълне
Полша, тая китка на славянството, която руските железни автократи три пъти хайдушки разделиха помежду три царства, с бесилници и с колове окичиха цели градове и села. Ще ни кълне още нещастна Босна и Херцеговина, която пак руските дипломати харизаха на Австрия, а ние идиотите заедно с много още идиоти славяни псувахме ли, псувахме Австрия, че ги узурпирала!

Но в София, в столицата на България, гдето живеят най-голямото количество интелигенти и патриоти, един развратен до в черната си душа, калугер излиза дьрзостно пред очите на всички и говори, че народът е признателен на своята освободителка! Не е крив той. Криво е онова стадо, което е стояло гологлаво отпреде му. То трябваше да запита мръсния калугер, да каже добро ли, зло ли е направила тая покровителка на България от две години насам, то трябваше да му предложи горните въпроси, изложени начело на нашата статия.

Време е, трябва вече, щото българските деятели, офицери, учители и пр., когато говорят на своите подчинени и слушатели за вънкашните неприятели на отечеството, официалният московец със своите донски и кубански казаци да стои на първо място. Това учение трябва да се продължи дотогава, докогато в Петерсбург царствува Александьр III... Защо московците не са десет или петдесет милиона? Колко любезно ще си решим и наредим аладжака!...

Захваща се вече драмата на Балканския полуостров

Христо Ботев

Захваща се вече драмата на Балканският полуостров! Мно­гословният Возточни вопрос, който до вчера се мислеше за непроменим на политическата сцена на Европа, стъпи вече в своят трети акт и няма съмнение, че той ще да се изкара до краят. Първият акт захванаха юначните наши братия херцеговинци; вторият премина в безполезни стратегически и дип­ломатически пантомими от страната на Сърбия и на Черна гора; а третият, на когото началото трябаше да бъде край на безчовечното турско господство в Европа и в който трябаше да участвува сичкият южнославянски хор, се захвана само от нашият нещастен и до крайност убиен български народ. Те­леграфът и частни наши писма ни донесоха известието, че сичката Пловдивска кааза е потънала вече в кръв и бунтът е обхванал средата на Балканът от Сливен и до Троян, и Средня гора от Панагюрище до Стара Загора. Други така също верни известия ни дадоха да разберем, че и нашите шопи в Пирот и в Белоградчик са вдигнали топорът си против своите петивековни кръвопийци.

Освен това железницата между Варна и Шумен е прекъсната, а това е знак, че и в Дунавският вилает нашето народонаселение е присъединило или ше да присъедини своите яки мишци в съсипванието позорните вериги на робството. С една дума, българският бунт е влязъл вече в своите права и борбата се е захванала със сичката своя отчаяност. Касапницата ще да бъде страшна и отвратителна, жертвите ще да бъдат безбройни и от двете страни. Но треперете, тирани! Полудейте, дипломати! Късайте си косата, велики царе юдейски на капиталът! Босфорският идол ще да падне, "болният човек" ще да умре и вашите безбройни капитали ще да потънат в помията на турският разврат и в свещената кръв на нашата свобода.

Тука не е Меншиков в Цариград и Русия със своите казаци на Дунавът, против която да станете и да избиете цели 800 000 живи същества и да потрошите повече от 8 милиарда франги, за да опазите европейското равновесие. Тука не е Сърбия и Черна гора със своите дълбокоумни князове и дипломати, против които да употребите перото и махмузите на г. Андраши, за да ги накарате да не разбъркват въоруженият „общи мир". Тука не са румънските три патриоти, които за едно „аферим" от страната на Турция са готови да пазят своята строга неутралност до такава степен, щото от страх за своят латинизъм би били готови да ни изпроводят там, дето са изгинали техните прадеди Бранковяни.

[+/-] ...виж целия текст

Тука е гласният, отчаяният и мъжественият седеммилионен български народ, който в продължението на цели пет столетия е носил на плещите си най-безчовечното робство в Европа и който днес въстава и иска от светът едно от тие две неща: или свобода, или смърт! Тука е неумолимата логика на историята, на която сентенцата е унищожение на старото, на гнилото и на несъвременното, и живот на новото, на здравото и на човеческото. Ще може ли някой да отстрани тая сентенца и да накара природата да влезе в друг път? Ще поиска ли общечовеческият деспотизъм да се турне още веднаж против стремленията на нещастната турска рая? Ние знаем твърде добре, че в Европа, която се гордее със сякакви „богоугодни" и „човеколюбиви" учреждения и в която има съставени об­щества даже за състрадание към животните - в тая също Европа е съществувал и съществува заговор против освобож­дението на южните славяни и въобще против свободата на сичкото човечество, ние знаем така също, че тоя заговор е олицетворен в така наречената европейска дипломация, на която проводникът в настоящето време е благородният та­тарски граф Андраши; знаем най-после, че сичките диплома­тически доброжелания на Европа да се облекчи чрез някакви си административни реформи животът на турската рая, не са нищо друго, освен желания да се отстрани за време оконча­телната смърт на Турция и да се задържи с това причината на една кървава общеевропейска война, в която една или две държави да могат безпрепятствено да хвърлят жребий връз ризите на Турция - една на Босна и на Херцеговина, а друга на Цариград и на сичките черноморски богати страни. Сле­дователно, твърде близо е до умът, че и в тоя случай дипло­мацията ще да се притече със своите политически услуги, и ще да се опита да излъже въстаналата рая така също, както е лъгала, лъже и се приготовлява последен път да излъже отчаяните вече херцеговинци.

Но късно е вече! Нека дипло­матите смятат „раята" за скотове, нека Андраши пише ре­форматорски ноти, нека и европейската официална журна­листика оплаква упорството на въстаналите; ние вярваме [и] мислиме, че сичко това ще да има смисъл дотогава, дордето силата на гладиаторите придобие почтителност както пред своите врагове, така и пред своите приятели, т. е, Европа ще да има право и повод да се намеси със своите „человеколюбиви" предложения само тогава, когато въстанието се огра­ничи само в една или две провинции. Повдигне ли се сичкият български народ, излязат ли из своите граници Сърбия и Черна гора и не съгласят ли се херцеговинците и бошнаците да положат оружието си и пред втората нота на Андраши, то вопросът е решен и свободата на Балканският полуостров е осигурена. Не в тая ли ера влазяме ние?

в. "Нова България", г. I, брой 1 от 5 май 1876 г.

Хайде, време е веч!

Любен Каравелов

Ние мислиме, че на светът не съществува нито един българин, който да не желае свободата на отечеството си и който да не мисли да бъде свободен човек и честен граждани. Кому не е мило и кому не е приятно да живее за себе си, да заповяда сам на себе си и да харчи за своето собствено благосъстояние? И така, ние желаеме едно, ние се стараеме за едно, ние търсиме едно, ако нашите пътьове и да не са еднакви. Главните въпроси, които се намират във всеки български мозък, се за­ключават в следующото: 1. Трябва ли да се освободиме, т. е. трябва ли да свалиме от шиите си неприятелският ярем? 2. Как трябва да се освободим? 3. Скоро ли трябва да се освободим? Преди да отговориме на тия три въпроса, ние сме длъжни да изучиме положението, желанията и стремленията на самия на­род, а освен това ние сме обязани да узнаеме силите, способ­ностите, положението и характерът на нашите неприятели, с които трябва да се бориме и от които сме длъжни да добиеме своето.

И така, какви са стремленията, положението и желанията на българският народ? Който живее в България, който е бъл­гарин и верноподаник на султанското правителство и който блаженствува под дебелата сянка на цариградските държавни­ци, той ще да отговори на гореказаният въпрос твърде ясно: „Не може вече да се живее. Нашето положение е такова, как­вото не е било ни у един народ на светът. И евреите не са тър­пели толкова, колкото търпиме ние." Разбира се, че тоя отго­вор не е преувеличен, следователно ние сме принудени да повториме още веднаж най-главният въпрос: „Трябва' ли да се освободиме и да улесниме своето нещастно положение?" На тоя въпрос отговаря самото положение на народът, следова­телно нашата обязаност е да решиме следующият въпрос: „Как трябва да се освободиме?"

За решението на тоя въпрос съществуват две мнения, кои­то са се появили в последните няколко години. Едно от тия мнения - което принадлежи на старите, на богатите и на щастли­вите чорбаджии — ни разказва, че българският народ е длъжен да остави всичко настрана и да залегне за устройството на сво­ята черковна йерархия, която ще да го образова и която ще да го опознае с европейските държави. „Когато европейските дър­жави се уверят, говорят нашите стари умове, че българският народ е узрял за свобода и напредък, то ще да му изпроводят материална помощ и ще да го освободят от неговите дълговечни неприятели." А кога ще да се случи това четиринайсето чудо! Кога? Когато се образоваме, когато станеме американци, кога­то. . ., когато си видиме ушите без огледало. Намират се и та­кива философи, които желаят да образоват не само себе си, но и турският народ и да го накарат да се откаже доброволно от своето господство и да хариже на своите миролюбиви пода­ници свобода и равенство. Тия господа се надеят най-много на деветнайсетият век, който, по техните думи, има намерение да храни и най-ленивите хора с печени кокошки. Второто мнение,, което принадлежи на българската младеж или на по-голямата част от българският народ, като изключиме из това число за­блудените, изгубените, продадените и подлизурките, ни разказ­ва, че българският народ е длъжен да засуче ръкавите си и да отнеме своите права с пушката в ръка. „Нашето образование и напредък са тясно свезани с нашата политическа независимост, говорят младите, и здравомислещите българи. Само политичес­ката независимост е в състояние да ни даде правилно обра­зование."

[+/-] ...виж целия текст

Съществува и трето мнение, което принадлежи на няколко продадени личности и което носи название „дуализъм". За това мнение ние не желаеме да се разпространяваме: 1) защото то е следствие на първото; 2) защото деспотизмът и свободата ня­мат между себе си нищо общо. Ние ще да разгледаме само гореказаните две по-първи мнения.

Ако разгледаме с особено внимание днешните обстоятел­ства, то трябва да се увериме, че първото мнение няма никакъв смисъл. Да докажеме: 1) поробеният и угнетеният народ не е в състояние да се учи или образова по волята си, а науката из­исква свобода и самостоятелност; 2) неправилното образование не освобождава, а убива; 3) ни една черковна йерархия не е дала на своя народ свобода и образование. Трябва да кажеме и това, че нашата народна йерархия не може да бъде народна, защото и самият екзарх е принуден да бъде верноподаник на Портата и правителствен чиновник. Нека ни бъде дозволено да кажеме, че и екзархът ще се почита от народът дотолкова, доколкото е почитан хаджи Иванчо Пенчович ефенди или г. Ар­наудов, т. е. и другите турски чиновници. Ще да поживееме още малко и ще да видиме!

И така, за старците остава още една надежда, т. е. да дой­дат европейските държави и да ги освободят. Разбира се, че подобна надежда може да се помести само в главите на децата и на лудите. Ако ние сами нямаме желание да умираме за себе си и за своята свобода, то не трябва да накарваме и европей­ските сили да умират за нас. Здравият се не лечи. Всеки из нас вече види, че турците вървят назад, че българският народ крачи напред и че последните дни на турската империя се приближават; но ни един не може да каже, че турското племе ще да се унищожи само по себе си, че българите ще да се освобо­дят без особени усилия и че турската империя ще да умре без кръв и без разрушения. И така, българският народ ще да бъде щастлив и свободен само тогава, когато пожелае да извършва своите дела сам и когато захване да уважава себе си и да се надее на своите собствени мишници. Черковният въпрос е пред очите ни. Когато българският народ дремеше и криеше се по дупките, то никой не мислеше за него, а когато х. Димитър, Тотьо и Панайот извадиха ножа из ножницата си, то султан­ското правителство се принуди да издаде ферман и да припо­знае българската народност. Който посее, той ще и да пожъне.

Да разгледаме сега и второто мнение. Ние казахме вече какво мислят и какво желаят младежите, а сега ще да изложиме ония причини, които са накарали последователите на това мнение да го поддържат и да действуват по неговата програма. Младежите са се уверили вече, че когато един човек е превзел нещо със сила, то той никога няма да го даде назад на негови­те притежатели доброволно. Кажете ни, молиме ви, може ли турчинът да ни даде доброволно нашите права, когато той е пролял цели реки кърви за неговото опропастяване? „С кръв сме го вземали — с кръв ще и да го дадеме", говорят турците. Но нашите дипломати твърде лесно могат да повторят ония празни фрази, които ни разказват, че „времената са се измени­ли и че ние сме длъжни да работиме по духът на времето". Какво време? Какъв дух? Не видяхме ли с какви хуманни сред­ства беше потъпкана Франция от Германия? В днешните вре­мена владеят само силните, юнаците и твърдохарактерните. Но, както и да е, а българските младежи мислят, че българинът ще бъде образован, щастлив и задоволен само тогава, когато добие своята политическа свобода и когато развеже ръцете си от турските и гръцките синджири. Това мнение е вярно. Както един частен човек е обязан по-напред от всичко да нареди рабо­тите си и да осигури животът си, а после вече да живее по волята си, така също и всеки един народ е длъжен по-напред от всич­ко да се освободи физически, а после вече да залегне за своето образование, обогащавание и пр. Освен това, за да достигне човек до щастливо положение, той е обязан да се труди, да ра­боти и да претърпи различни бедствия, а за да достигне един народ до своята свобода и независимост, той е длъжен да про­лива кръв, да претърпи големи нещастия и да пожертвува за време своето спокойствие. Ако революциите биват плоди от правителствените деспотизми и от господарствените притеснения, то българската революция е приготвена от самите обстоятел­ства. Турските злодейства са в състояние да накарат и хромите да се защищават, а българският народ има пълно право да каже, че неговите страдания са воловски. Подобни страдания почти всякога принасят горчиви плоди на притеснителите. Ко­гато един угнетен народ излезе из своето търпение, то не съще­ствува вече такава сила, която би могла да му излезе насреща. Разбира се, че желаемите за българския народ минути се при­ближават вече. Само турското правителство се старае за свое­то опропастяване.

Из всичко това читателите ни ще да видят, че нашето спа­сение се заключава само в нашите собствени сили. Единствените наши приятели са само сърбите, черногорците, русите и румъните, но ни едно от тия племена няма да извади своят нож за нашата полза, ако ние сами не извадиме своите ножове за сво­ята защита. Само на смелите и юнаците помагат и бог, и хора­та. Такъв е светът. Вземете пример от Италия. „На вълкът е дебел вратът само затова, защото той си гледа работата сам", говори народната пословица. В тая пословица се заключава дълбока философия. Когато европейските държави видяха на­шата енергия и нашето постоянство в черковния въпрос, то за­хванаха да обръщат внимание и на нашата къща и да ни пред­сказват добро бъдеще; а когато гледаха на нашето смиреномъдрие и покорноет, когато гледаха на нашият дълбок сън, то говореха в своите вестници, че ние сме родени само за робове.

И така, дорде не тропаме, дорде не искаме, дорде не покажеме живот, енергия и яка воля, дотогава няма да срещнеме съчувствие и поддръжка ни от една страна. Европейските дър­жави са привикнали да уважават само силните, енергическите и юнаците. Който уважава себе си, той заслужава уважение и от другите. Когато вземеме своето право, когато победиме свои­те неприятели и когато се покажеме достойни за самостоятелен живот и за държавно самоуправление, то европейските държа­ви ще да похвалят нашите действия и ще да припознаят наше­то съществувание. Турчинът е отнел нашето право с ножът в ръка, а времената са времена и ще да си останат во веки ве­ков времена. За желающият, за енергическият и за умният чо­век всяко време е добро, благоприятно и полезно. Между Ви­соката порта и Румъния съществуват враждебни отношения; черногорците са готови да въстанат всяка минута; между Ав­стрия и Турция произхождат големи неудоволствия, а в Цари­град владеят неспособни, тъпоумни и вятърничави фанатици. Кой може, кажете ни, после това да каже, че не е време?
В. "Независимост"., г. IV, бр. I, 20. X. 1874 г.

Великден

Пейо Яворов

През една тиха нощ в Гециманската градина Исус възнасяше към небето молитви за страдущето в неволя човечество, за гинущите в неправда човеци.

Юда беше извършил вече своята грозна продажба и вървеше пред войниците, които щяха да хванат и отведат на съд оногова, който бе дошъл да съди.

Целувката, светлия знак на любовта, послужи като знак на тъмното злодеяние.

Подиграван от невежа сган, оплюван от лъженабожни фарисеи, жестоко изтезаван от римската власт, божествения мъченик свърши най-после върху кръста.

И огря от върха на Голгота едно благодатно слънце за света. Това слънце бе християнството...

Koeто в своята истинска смисъл е осветен чрез страданието протест на доброто против злото! — борба на правдата срещу неправдата.

Което следователно освещава и протеста на угнетения против угнетителя, и борбата на поробения срещу порабощителя.

Протест в името на онова, което е сиянието на рая; борба с онуй, което е тъмнината на ада: тоя протест и тая борба са корена и върха на крепкия мир, на искреното единение, на сърдечната любов в средата на група човеци.

Затова има едно напътствие към избрани, а не завет към събрани: "Любете друг друга!"
Че не може агнето да обикне вълка; нито угнетения — угнетителя; нито поробения — поробителя. И не трябва!..."

[+/-] ...виж целия текст

Било е казана: ударят ли ви по едната страна — обърнете и другата. Но веднага е прибавено: като не забравяте Мойсея: око за око, зъб за зъб!
Книжниците и фарисеите диреха възможност и случай да наклеветят и погубят Исуса. Инак — той би завършил:

-Обърнете и другата страна.
-За по-голямо право на мера според мера...

„Да смажете главата на оня, който ви е ударил, като на зъмя!”

Кълнеха се първите християни в името на кръста и обикваха друг друга в името на общото дело: — за победата на доброто над злото, за възтържествуването на правдата над неправдата.

Отначало слаби единици, те разпространяваха своето учение, като презираха най-страшните мъки.

По тоя начин те искаха да привлекат жертвите на злото и неправдата, които са легион, и да образуват едно могъщо воинство, кадърно да унищожи с един мах всяко зло и всяка неправда: да не съществуват вече!

Но лицемерието и коварството спасиха злото и неправдата, против които беше въстанал страдалецана кръста.

Смири се лицемерно злия и се нарече християнин;въздъхна лицемерно неправедния и се нарече християнин: — падна копието на християнството в коварни ръце, за да бъде насочено против самото християнство...

Което биде обърнато наопаки: да послужи на злого и неправдата! — на угнетението и порабощението!

Защото по-лесно бихте проденали моряшко въже през иглено ухо, отколкото да съгласите християнството от седемнайсет века насам с учението на Христа.

Християнството от седемнайсет века насам, под хоругвата на което са се вършили, вършат се и днес най-черните злодеяния и най-безбожните несправедливости...

С учението на Христа, учение, продадено от седемнайсет века насам, както бе продаден и сам великия учител.

С духа на Христа, дух, разпнат от седемнайсет века насам, както бе разпнат и самия Христос!

И ако за един кръст непременно е нужна една Голгота, ние ще я кажем: тя е цялата европейска земя.

И ако за една Голгота непременно е нужен един връх, ние ще го назовем:

Македония!

Поне така се нарича днес...

Не сте ли слушали за книжниците и фарисеите в Берлин, Виена и Петербург?

Питайте за тях цариградското чудовище, държащо в ръце копие с наситен в жлъчка и оцет сюнгер на върха!

6 април 1903 г., в."Свобода или смърт"

За свята и чиста република

Васил Левски*

От балканските села, 28 януария (Тая дописка, която е по неизвестни нам причини стигнала до нас твърде късно, е писана от едно такова лице, към което ние имаме пълно доверие: изпърво, ние познаваме това лице като човек честен, родолюбив и деятелен; а, второ, той в продължението на две-три години е обикалял цяла България и имал е време да узнае народът и неговият дух; следователно ние се радваме, че можем да украсим вестникът си е неговата дописка. -Ред.)

Преди да захвана да ви разказвам за това, щото тряб[в]а да ви разкажа, то съм длъжен да ви явя, че аз не пиша от себе си, а от страната на [в]сичките наши млади български юнаци, които познават своите длъжности и разбират що е свобода. Вашият вестник се чете по тукашните места с голямо внимание и с голямо въодушевление и аз твърде често съм слушал да говорят: «Ние, българите, сме честити, че се сдобихме с такъв един свободолюбив и правдолюбив вестник, който е безпристрастен към [в]сяка една народност и който дава права на [в]секи народ и на [в]секи човек и дозволява му да бъде член на нашето бъдеще господарство, ако само той иска да живее почтено и свободно.» (Ние никога не сме хвалили свойят вестник и никога не желаем да го хвалиме; и ако поместяваме горните няколко реда, то ги поместяваме из уважение към дописникът ни. - Р[ед])

Тряб[в]а да повторя, че [в]сичка млада, т. е. не чорбаджийска България разделява вашите убеждения:, но. . . Думи и разсъждения са вече напразни, защото за глухите е [в]се едно Гамбета ли говори или крава мука. Нож тряб[в]а да играе, нож; мастилото вече не помага! Ние викаме и протестираме, ние [в]се плачеме и молиме за помощ; а турците ежедневно турчат малолетните ни деца, безчестят девиците и псуват вярята ни и народността ни. Ние досега очаквахме от европейските сили помощ и поддръжка; но праговете на консулатата се обливат [в]секи ден с кървави сълзи, а нашето положение става по-тежко и по-тежко: отникъде никакъв отзив, отнякъде никаква помощ! Но още по-горчиво ни става на сърцето, когато видиме, че тия хора, от които ние очаквахме помощ и спасение, са станали днес Али-пашови учители и Фазил-пашови хазнатари и възпитават нови вълци за Христовото стадо! Славяно-поляци - турски стражари; французи -турски инженери; ингелизи турски дипломати; казаци - некрасовци - турска полиция; немци - турски шпиони; маджари - турски братя; чехи - турски музиканти!

[+/-] ...виж целия текст

Ние се вече уверихме, че европейската ингелизка цивилизация, човеческите немски идеи, християнските проповеди на протестантите и пр. и пр. са нищо друго освен «стани, куме, да седна». Франция служи нам за огледало. Ние сме намерени да се не плачем вече никому и да не вярваме ни на един невикан приятел, ако само с тоя приятел ни не свезва родствена свезка или просто интересът на отечеството ни. Доста сме се вече лъгали! И така, наместо сълзи и молитви ние сме захванали да лееме куршуми; наместо пъшкане и молене ние точиме ножовете си; наместо празните надежди, които имахме от другите народности, ние се отдаваме само на бога и надеяме се на своята собствена мишница. Колкото за вази, то обязаността ви е да явите чрез вестникът си, и то последни път, какво е българското обществено мнение; да явите, че ние сме хора и искаме да живееме човечески; да явите, че с турското правителство ние нямаме нищо общо и че мир между нази е невъзможен; и тогава да оставите мастилницата си и да се заловиме [в]сички за оружие, т. е. за единственото наше спасение. Аз мисля, че когато човек се намира в челюстите на един звяр, то по-напред тряб[ва] да избави животът си, а после да си купува фес за Великден. Общественото мнение е днес такова, щото [в]сяка една народност, даже и турците, тряб[ва] да бъдат свободни и да живеят между нази като хора и граждани. На нашето знаме, което ще да бъде забито на Балканският полуостров, тряб[в]а да бъдат написани само три думи: «Свобода и [в]секиму своето!» «Ако ние, т. е. християнските народности на Балканският полуостров, искаме да вървиме по правият път и да търсиме своята лична и народна свобода, без да вредиме на съседите си, то кой може да ни стане на пътът?

Да [в]земеме пример от Италия. И така ние желаеме да въстанеме и да искаме насила своите права, които са така зверски потъпкани. Но ние желаеме още, щото нашите братя сърби, черногорци, боснаци и ромъни да не остават назад, а заедно с нас да повдигнат гласът си, защото нашето отечество е общо, а нашите цели са еднакви. Военната търба, която ще да ни провъзгласи свобода, тряб[в]а да затръби от Пеща до Цариград. «Млада България» се е решила вече да се бори и девизата й е: «Брат брата, син баща, баща синът си и унукът дяда си тряб[в]а да убие, ако само тия не поискат да уважават народната воля и ако работят против своето отечество и свобода». Нашето мнение е такова, а вам оставаме бели лист, за да напишете на него «напред» или «назад». Гледайте да се съгласите по-скоро между себе си, защото времето не чака. Сега е най-сгодно време, щото ние с един твърде малък материал да съсипем това гнуснаво тиранство, което се нарича Висока порта (Турското правителство). И така нека ни помага господ и да укрепи десницата ни! (Желаеме ви щастие, но в това също време ви съветуваме да говорите малко, а да работите много. Тежко е да слазя човек от ат на магаре.)

Новости ви не съобщавам, защото, както казах по-горе, не искам вече да се оплаквам.

в. Свобода, ІІ, бр. 7 от 13 февр. 1871, с. 53-54

*Taзи дописка на Васил Левски до в. «Свобода» е преработена от гл. редактор Л. Каравелов . Има несъществени изменения, главно от езиково и стилно естество. Идеята за «свята и чиста република» тук е предадена с израза «свобода и всекиму своето». Публикувам и оригинала на Левски :

Г[осподине] редакторе на в. “Сво[бода]”, бай Каравелов.

Вий като чисти свободен вестникар български, такъв [ви] показва и листът, когото издавате «Свобода», на всеки народ без разлика, който би показал да живее.

Ний, българите, бяхме честити чак отсега да се сдобием с вестник [на]пълно свободен, през когото да [се] дава правото на всеки народ, да представим народното ни мнение пред светът, че и ние сме хора и искаме да живеем човешки, да бъдем свободни с пълна свобода в земята ни, там, дето живее българинът: в България, Тракия, Македония; па и от каквато и да е народност да живеят в тоя наш рай ще бъдат равноправни с българинът в[ъв в]сичко. Ще имаме едно знаме, на което ще пише: «Свята и чиста република.» Същото желаем и на братя сърби, черногорци, ромънци и пр., да не останват след нас, в едно и също време да дадат гласът си. Време е с един труд да спечелим онова, което търсили са и търсят братя[та] французи, т. е. млада Франция, млада Росия и пр. Колко скъпо и с какви загуби?. . . Брат брата да убие - сега е време да преварим това зло!. . . Втора борба: брат брата, син баща, баща сина си да убие! ...

Сега е лесно и можем с малко материал да [се] спасим [от] това гнусно и невярно тиранство, йоще и сто пъти назад от нази в[ъв] всичко. Неговите топове, неговите игленки пушки са в нашите ръце; само трябва ни йоще мъничко време да поработиме [за] години. ... Но оттогава, бай Каравелов, както ви пиша в писмата с г-да и братя Марина и Ивана (Марин поп Луканов и Иван Драсов), и тогава с божия воля ще съсипем гнилата и страшлива държава, та да съзидаме друга, много трайна по новото зидание; да съсипем, казвам, гнилата и беззаконната държава - не човеците, не жените им и децата им, тогава, ако се покорят само на горните св[ети] закони равно с българинът.

Бай редакторе, през вестникът ви, или както знаете за по-добре, питаме братята ни сърби: ще ли ни подадат ръка против общият ни враг в едно време или не? Нека ни кажат искрено, та да знаем какво да работим и ний, и тий, щото да не проливаме много кръв. Срамота е ние да си сравняваме силата с таквиз глам[ав]ици, каквито са турците. Хората оправят топовете и пушките, [които] сами не бият. Когато неприятелят ми е по-гламав от мене, той е в ръцете ми с всичкият му материал.

Питаме: сега като искаме да вървим към правият живот и свобода, кой може ни застана на пътят, ако не иска бар да даде гласа си за доброто?! Мисля - никой да не смее да [не] дава правото на всеки народ, па и на всеки човек, който иска да живее почтено и свободно. И ний българите от отдавна се напънаме с всичката си сила да викаме към човечеството и свободата. . . Всекидневните ни убийства, потурчвания на невръстните ни грабнати деца от турчина, обезчествяванието на девойките ни и на жените ни [в]се от турчина [в]секидневно оплаквание е било с кървави сълзи пред европейските консули. На нашият предрезнал глас - никакъв отзив отникъде за помощ, а напротив: стават учители против нас. Тогава де остава тяхното образование и човечество? А и [в]се тъй ли ще им плачем и да се надяваме на техните лъжи? Не, наместо сълзи сега леем куршуми, а надеждата ни е на правосъдният и на нашите мишници. . .

И ето, че идем, г-н ре[дакторе], през вестникът ви да си представим народното мнение пред света.

Използваната картина "Левски и Ботев във воденицата" е рисувана през 1948 г. от Никола Вълчев

Божествена комедия

Стоян Шангов*

(Действието става на онзи свят)

Стоилов. Добър ден, или добър вечер! Простете ме, че тръгнах без часовник, не знам кое е време. Има ли тука българи?!

(Раздвижват се сенките на починалите. Излизат: Стамбо­лов, Алеко, Трайко и легион други духове, облечени във вя­тър. . .)

Всички единогласно: О! Добре дошъл! Добре дошъл! Са­мичък ли идете? Заповядайте!

Стоилов. Снощи потеглих часът по 10 и не съм си взел ни­що; знаете, не очаквах. Струва ми се, че преди мене потегли бай Илия Цанов; но не го виждам тука!

Алеко. Той е малко по-надоле, към края на рая. Свети Пе­тър го изследва относително табакерата, която получил от Ца­риград за някаква услуга към турската империя.

Любен Каравелов. Как върви работата долу? Разправи ни нещо за грешна България! Радост ли или срам ни носиш?

Стоилов. Много ви здраве от ваш Петко; сега там долу той коли кучето.

Ботев. Здраве нам тука не трябва: ние сме вечно здрави: изхвърли тез думи греховни из речника си стар. Ний имаме вечен ден, вечно здравье и вечен живот. Тук всинца сме здра­ви; пием, пеем и зъбим се на тирана там долу.

Стоилов. Че как тъй?

[+/-] ...виж целия текст

Алеко. Насън, защото не можем наяве.

Стамболов. О, колега! Добре дошъл! Моето вътрешно убе­ждение отдавна ми предричаше, че ти ще ни дойдеш. Е, как тъй, с ятаган ли или с брадва скълцаха тленните ти останки? Сега, май, на мода е динамита.. .

Стоилов. Ба, слава богу, така, миром, от естествен смърт.

Арсениев. Аз те гледах затъ, ти много беше надебелял.

Алеко. Властта надебелява.

Стамболов. И заслепява. . .

Алеко. На някои задебелява съвестта, а на някои — търбуха; на други и едното, и другото; така щото мозъкът заглъх­ва в лой.

Л.Каравелов. И станат двукраки крави с изгнил мозък при кратуни здрави.

Дядо Славейков. Яла тука, бре момче! Какво ново ни но­сиш из България?

Стоилов. Всичко е по мед и масло; Каравелов — министър, Радев — министър-магистър; Велинов — пътостроител, а ваш Иван — просветител.

Славейков. Тъй ли? Я гледай, я. Та нима долу са полуде­ли! От наш Иван — министър!!!

Стоилов. Чакай де! Какво си още чул: ами и Плачков става министър, и моя писар Бенев, Рачо Петров, па дори се говори, че реда е на Ризов.

Дядо Йосиф. О, свещена простота! Боже прости им, ибо не ведают, что творят! Какво прави дядо Цанков?

Стоилов. Добре е; пуши петнадесет лули на ден, ядосва се, кълне по влашки ,и на всички вика „кюлханета".

Дядо Йосиф. Има право, защото много кюлханета е наро­дила България, но и без тях не може, защото ще останете без министри. Как върви църквата „Свети Александър Невски"? Правят ли я?

Стоилов. Ами че. . . гледам, натрупали камъни; но, стру­ва ми се, че парите са изядени.

Славейков. Аферим!

Стамболов. То ще да е като нашия градски дом в мое време.

Алеко. А банята забравяш я? Полвин милион хвърлихте в калта и за бай Ганю пак няма баня, та е принуден да прави кура във Виена.

Мутафов. Холам! Оставете тия партизанства! Станахме за резил на този свят. Вчера говорих с Бисмарка, погледна ме от глава до крака, изсмя се па каже: „Смешен народ сте вие, бъл­гарите! И в този, и в онзи свят все политика разисквате, а пък от лоша политика страдате. За бога, спрете партизанството поне тука, че станахте за смях и на циганите!" Как върви Ма­кедонския въпрос?

Стоилов. Нямаше да говорим за политика я? (Бара се по гърдите.) Жал ми е, че нямам декорациите си тука да се на­кича и да ида да се представя на Бисмарка.

Бачо Киро. Тука и без дрънкалки може. Нямаш ни тяло, ни дреха, ни гвоздей.

Бай Ганю. Аз когато дойдох, представи си, бай Стоилов, че нямаше где да си закача дисагите; но отпосле забих един гвоздей на месечината, закачих ги и заръчах на един дявол да ги варди.

Стоилов. Та нима ти донесе дисагите си и тука?

Бай Ганю. Разбира се! Ам че хора сме! С уста, без уста все ще ти се преяде. Нека се намират! Туй да му е кусура!

Алеко (към Стоилова). Остави това диване, бе джанъм! Не знаеш ли ти Бай Ганя! И на този свят, както и на долния, се разправя с дисагите и килимчето си. Ами я поразправи: как върви Македонското дело? Султана ще ли да освободи Ма­кедония?

Стоилов. Именно за туй аз искам да се видя е Бисмарка.

Алеко. Ей го е, там, зад Сатурна, играят на кегелбан с Конт Колноки. Много ги съжалявам, като ги виждам как се мъчат за бира. .. От тях обаче ти цяр за нашата народна бол­ка не ще получиш. Я потърси Гладстона!

Стоилов. Где живее той? В кой №?

Алеко. Всякъде и никъде. Обича да обикаля по месечина­та и земята. Адреса му е Гладстон, номера като тоя на бай Ганю.

Стамболов. Та ти казваш, че лудата крава сега управля­ва България, ха?

Стоилов. Казах: от туй заключи до какво дередже сме стигнали.

Любен Каравелов. Фатален, зъл и опърничав човек е този наш брат. Неговото идване винаги е носило размирици и загу­би за България.

Алеко. Ти намекваш за Кърджали, което той предаде на Турция?

Любен. Ни най-малко; искам да кажа, че в негово време България ще изгуби и Румелия. . .

(Чува се гръм и трясък. Праведните потеглюват за райс­ките си апартаменти. Стоилов отива при свети Петър да иска квартира... Другите му се подсмиват под мустак).

(Б. р. на „Вечерна поща". Втората кореспонденция от он­зи свят очакваме за подир Великден.)

В. „Вечерна поща", бр. 93 от 27 март 1901 г.

Използваният шарж на Стоян Шангов е рисуван от Александър Божинов

*Стоян Шангов е роден в с. Енидже, Лозенградска околия, Одрински вилает през 1867 г. След като завършил средно образование в Хасково, учителствал известно време и пристигнал в София, където се отдава на журналистическа работа. Започва в хумористичения вестник "Глад"а по-късно във в. "Отзив". Редактор е на хумористичните вестници "Фенер" и "Дяволско шило". В края на 1899 г. започва да издава в. Поща", информационен, със сензационно съдържание, според тогавашното определение. За критиките си срещу управлението на д-р Радославов е интерниран в Хасково. През 1900 г. Ставри Наумов и Петър Михаилов, началници на отделения в осигурителното дружесдтво "Балкан", замислят да издават вестник по европейски тип, с обширна информация. По това време Македонският въпрос е на дневен ред и, за да се задоволи интересът към този въпрос на Запада, двамата се обръщат към Борис Сарафов да им посочи лице, което да се занимава с този въпрос в проектирания нов вестник. Сарафов посочва Шангов и издателите издействали от министър-председателя Радославов да върне интернирания журналист в София. Първият брой на в. "Вечерна поща" излиза на 24 август 1900 г. Положението в Македония и Одринския вилает е основният обект на вестника за външната му политика. Главен редактор е Стоян Шангов, който освен журналист, е и историк, изследовател на старата българска история.