На какво прилича оня, който ся отрича от народността си?

Драган Цанков

В обявлението на „България" показахме колко-годе съставът, когото ще следваме за уреждането й, поканихме милите си съотечественици да подкрепят и задържат това дело, кое ще обема всичките интереси относително за български народ. Наистина, що има по-красно от едно дело, което, като ся труди да представи пред очите на читателя си състоянието на разните царства, влиза в сърцето на отечеството му, открива болките му и му показва приличният цяр! То е като едно светило, което хвърга насякъде лучите си и съживява сичко, що е околу него.

Като се застоим в тия предели, ще венчаем първото си издание с няколко въпроси, много важни и които е полезно да разрешим. Духът человечески е любопитен да познава щастието си, да научи причините, които препятствуват на доброщастието му или които му помагат, причини, на които следствията видим. Търси, изпитва, качва ся от степен на степен и напоследък, като открие онова, което му беше като тайнство, тогава усеща не знам какъв-вид благодарение. Това сега сме помислили и като изглеждаме настоящето време, ще забележваме пристойните мерки в бъдуще. Прочие кои са причините за нашето ненапредвание? Кои са средствата, с които можем да надвием на тия мъчнотии? Ето кое ще стане предметът на изложението ни.

За да съдим с непристрастие първата точка, длъжни сме да ся турим между два народа съвсем разни в чювствата си, разделени от към народностите си и съединени в вероисповеданието си, между два народа, които почти от десет векове са в сношение и не могат да си съгласят страстите; с една реч, българи и гърци. Българите според свидетелството на най-верните писатели са простодушни, ученолюбиви, верни на господаря си и пазители на бащините си качества. Явно е, че ще си докараме хули от всичките еднородници, ако думахме толкова и за гърците, и бяхме излезли отвън здравият ум и говорили против истината и против съвестта си. Както ся види, те не следват общите закони на природата, излезли от ръцете на един друг създател и които, като вървят по един състав, цяло противен на другите народи, мъчат ся да подчинят праводушието на кривостта, чувствата на сърцето на незнам какви страсти и за да съкратим, да направят българите подобни на тях. Видите ли, родолюбиви, в какво се състои тайната на сичката фанариотска политика! Първа причина, която мислим да е най-главната. Но ние ся радваме да дадем тая похвали на родът си: че е увардил с толкоз усилия тоя дар, който е положил в сърцето и на най-дивия человек; говорим за народностите. На какво прилича оня, който ся отрича от народността си!

[+/-] ...виж целия текст

Като са зели едно началство върх българити, което желая да науча от кого, мъчителството, ако тряба да говорим против евангелието, е станало делът им; като намерили едно стадо без пастир, доели му млякото, без да му дадат храна. Где сме до сега видели хора да просветят един народ, без да знаят язика му? Где сме видели мучителството да роди любов? Христос им дума: „бъдете сладки и смирени". От там ние сме ги познали за негови ученици. Но дали на тях не дума: „идете и учете сичките народи". Ако е тям, защо не ни учят? Или ако е тям, защо се наемат против заповедите му да ни учат? Защо се ся подгърбили да управляват и наставляват едно стадо, на което не щат да оценят природата, язикът и тия движения на сърцето, с които да го усвоят. Лекарят не дава цяр освен кога добре испита болестта. Нищо не можят връх духът, догде не го добре познаят. Искат да ся издигнат, нещат да се снемат до най-простия народ, за да му вдъхнат учението. От тия бележки неща познаем гордостта на столя патрияршески. Втора причина.

Това не е само, то поне би ни утешило. Но смъртни завистници на българите, които искат да държят под игото на една неученост, старците на великата църква турят в действие сичките си трудове, употребляват сичките средства да умъртвят ученолюбието в сърцата ни. Друго и последно препятствие.

Прочее, за да съкратим, каквото изложихме, ще речем, първо, че е нужно и полезно да се държим у една власт, доволна да ни истъщава. И тая власт где ся намира? В лицето и столът на Милостиваго нашего Господаря султана — Абдул Мсджита, който като един баща се труди да уголеми благощастието на чадата си. Тряба като речи да ся прилепим у правителството, което ни показва толкос добрини. Тогас, дерзаем да кажим, като удобри прошенията ни, уверени сме, че не ще отрече нищо на най-верните си подданици. Неговите грижи за нас са ся доста явиле и ние не би имале доволно признателност, за да му благодарим. Като му дадем нашите сили, като му преставим нашите нужди, ще исчерпаме от него дързостта и силата, които ще употребим против неприятелите си. То нека бъде средоточието, гдето да се свършват сичките ни подлози, отгдето да излизат сичките ни помощи за образованието и напредванието на българския народ.

Второ, че българите от състоянието, гдето ся намират, от еднаквият глас на сичките народи и на цялата природа имат сякакви права да искат една особена йерархия, която да ся труди за доброто им. Свидетелството на сичката история е тука съгласна да удобри и потверди предложението и щението ни. Апостолите не проповядваха никак по европейски в другите чюжди държави; Кирил и Методий ся пратиха да просветят славянските племена, защото крайно познаваха язикът. Едно духовенство от наш род е много нужно. Ползата на тоя въпрос ще ни даде друг път благовремие да я развием по-надълго и да я потвърдим по-ясно. Мисълта ни засега е, за да прегледваме следствията, които естествено произхождат. Нека почнем.

Можем сега да кажем със сякаква дерзост, че от тия две средства зависи напредъкът ни и в нравствените, и в вероисповедните, и в душевните ни сили. Целта ни не (е) друга, освен да разбудим и турим в действие тия чувства и добри качества. Сякой знай, че поставението на училищата, което ги обработва и развива; сякой знай, за да се запази това, трябва едно начялство да ги настоява. Е! какво по-съжялително и по-старателно можем намери от начялството на Негово величество султана—Абдул Меджита. Но йерархията, която искаме, що служи на това? Бог, когато говори чрез устата на пророка Малахия, дума: „свещеникът е пазителят на науката". Бог ся отправеше на свещенник на ветхий завет. За това християнството, което е точният и съвършенният образ на онова духовенство, тряба да усъвършенствува по-добре тая истина. Четем още историята на старите векове, когато християнството ся показа, четем, че духовенството само упази в манастирите писмените останки на народите; то ги уварди от упостошението на варварите и ги предаде на последните времена. Без него времято и обстоятелствата би поразили тия безценни произведения на человеческият ум. И знаем каква светлина хвърли християнството връх светът. То го изтръгна от темнината и прелъстта, гдето живеем. Следователно едно духовенство от наша кръв е само възможно да ни даде сичко, що може да ни просвети.

Но някой ще се попита и праведно: ние сами, с нашите списания и трудове можем ли стигна степента, когато си наумяваме? Не. Мислим по-угодно да исчерпаме из чуждите списатели сичко, което е добро, да подражаем сичко, което ни ползува. Както человекът избира онова, което може да му дава живот, и го употребява за храната си, тъй и ние не треба да грабим сичко, което намерим. Мъдростта е полезна на сичките работи. Лъжливото, украшено със красни шарове, ни измамва и тогава не видим истината, която е просто изложена. И това, вместо да ни ползува, напротив, ще ни повреди.

Тъй господине, неотделение от господаря си, поставението на едно българско духовенство, което да ся занимава за напредъкът нравствен, писмен и душевен на народът ни, умереност, кога заемаме от другите народи за състоянието на писмеността си, те са средствата, които намираме до сега.

Такива и други подобни са въпросите, които ще занимават „България". Като оставим на страна сичко, което може да не угоди на здравия ум, ще представим истината с неуборими доказателства. Нищо няма по-красно от истината. Ще я търсим чрез сичките логически разсъждения, е сичките исторически случки. И тогава, надяваме ся, да открием булото, което от толкова време покрива очите на нашият род, було, което великата църква е метнала, за да стори невидими мерките си. Трудът е голям, не ни е срам да кажем; но милото ни отечество другояче не може да се откъсне от строгото иго на фанариотското мъчителство. Но грижите ни да не са суетни, молим читателите да дадат малко повече внимание и още .повече действие и да ни предложат мъчнотиите, които ще срещнат. Почитаме от сичко сърце тия благородни чювства, защото тогава ще наситим духът и ще направим истината по-ясна. Напоследък, уверени сме, че милите съотечественици ще пазят една дълбока признателност към попечителния господар Султан-Абдул-Меджит.

В. „България", г. I, бр, 1, 28. III. 1859 г. Оригиналното заглавие е "Програма на в. "България".

Народна книжнина и българска старина

Димитър Мутев*

Народното начало е едно от най-главните начала в нашия век, то стои на първо място, току-речи във всичките съвременни въпроси; и на изучението на народността никога не са е обръщало толкова внимание, колкото се обръща в наше време, и никъде не се обработва с такъв успех, както в Немско. Повече от четиридесет години са се изминали, откакто са положили едно яко основание на това изучение двама братя Вилхелм и Яков Грим с своите преизрядни издирвания за езика, многоглаголите, законодателството, поезията и въобще книжнината. Яков Грим е бил честит да създаде нова науки, наука на народността. Неговите списания са служили за пример на всички народи.

Не са останали без влияние и на ония деятели, които са се трудили за съдбата на народност, които със своите трудове са взели от най-почтените места помежду европейските учени; и кому не са известни прочутите имена на Вука Стефанович-Караджи-ча, на Кепитара, на Шафарика, на Срезневского?

Всички тия просветени народи залягат, който много, който малко, за учението и разяснението на народните старини; на немски език се издават много вестници само за този предмет. Не е тука място да се разпростираме дълго за тия списания; нито пък се надеваме, че скоро ще се удостоим и ние да видим на нашия език такива списания; но ако имаме да напредваме, трябва да знаем, що е било отзаде ни, и ако не биха обърнали чуждестранните списания внимание колко годе и на нашите народи, то още не бихме знаели, че сме имали старини, че сме имали история. За да можем и ние колко годе да посочим на света, че сме имали народност и старини, решихме се да прибавим един отдел в нашите книжици за този предмет и в една от предните книжици поканихме всекиго, който желае, да ни дойде на помощ, но един от нашите учени г. Сава Филаретов превари нашето желание и ни изпрати три народни песни, с които и почнахме с надежда, че скоро и от други места ще долетят и песни, и приказки, и пословици, и всякакви други материали за нашите народни страни. Дай боже да не останем измамени.

Сп. „Български книжици", г. I, кн. 5, 1858 г.

*Димитър Стефанов Мутев е роден на 4 (16 нов стил) септември 1818 г. в Калофер, градът където след 30 години се ражда друг велик българин Христо Ботев. Бащата на Димитър Стефан Мутев е заможен търговец, който в началото на 30-те години на ХІХ век се преселва с цялото си семейство в Одеса. Тук Димитър завършва гимназия и постъпва във Философско-математическия отдел на Ришельовски лицей, който завършва след три години с отличен успех. Димитър Мутев е първият българин, завършил висшия курс на Ришельовски лицей. По съветите на проф. Браун, Димитър Мутев заминава да следва в Германия. Учи една година в Бонския университет, след което се прехвърля в Берлински университет, който завършил през 1842 г. Веднага след това той започва да учи аспирантура и в края на 1842 г. защитава и докторска дисертация.

През 1858 българската община в Цариград взема инициативата да започне издаване на списание "Български книжици", за пръв редактор на което е поканен от Санкт-Петербург д-р Димитър Мутев.

През август 1859 г. Попечителният комитет на Централното българско училище "Св. св. Кирил и Методий" в Болград поканил д-р Мутев за директор на училището. Той сменил неговия първи директор Сава Радулов. На 15 октомври 1859 г. румънското Министерство на просвещението утвърждава Димитър Мутев за директор на Болградската гимназия. Мутев добре разбира, че тази гимназия има общонационално значение и въпреки влошеното си здраве той се заел да издигне училището на високо ниво.

За мила наша майка България

Райко Жинзифов*

Като хвърлим къс поглед връз днешната новобългарска писменост, то ми ще видим, че българский от шест милиона народ има само три повременни издания: „Цариградский вестник", „Български книжици" и „Дунавский лебед". Как и да е жал, как и да е тежко, че един народ, който ся простира покрай Дунава и околу бреговете на Чърното море до устието на Вар-дара, край бреговете на Белото море от Тесалия, околу до Ниш и околу до Видин и пр. ..., при днешните му потребности има само три газети, но слава богу и на това! Нашите бащи и това не са имали!

Българе! Каква е тая клета съдба на мила наша майка България! Какви са тия тежки български мъки как напрежни, така и сегашни! Кини ся сърцето на човека, душата му не ще са ся държи в телото, кога човек си помисли каква гъста и мрачна мъгла покривала и още покрива небото на сирота ни мила България и какви препятствия треба да ся надвият, за да блъсни сълнце по замръзнатата, българска земля, да озеленеят широки кичести полета, да дадат плод заборавените изсушени ниви, да разцветат плодовити дървета..., да замлъкнат вещици-кукувици, които кукуваха и досега кукуват над България!

Българие! Ядна Българие! Дали вишна божия сила те доварди от явната ти смърт? Или твоите народни начала, твоите народни сили са толку твърди, щото не можеха да те надвият толку и толку вражки противни сили?... Турци-анадолци от четири стотини години насам те мъчат и те глобат, пият ти жедно кървта като морски пиявици. Турчин казва на твойт син българин: „Ти си гяурин, премини си верата или легни под мойт нож." Турчин гази честта на твоята тънка, висока, черноока, белолика българка. Турчин влегва в къщата на мирниат българин, изважда из ножницата си дългиат страшен нож, закачва го на земля, а мила ми, млада ми Стойна стои му проста на нозе и чърпи го с руйно вино, с люта ракия. О! Да би змия лютица го изела! Майка, жална майка люля си своя клета рожба и жежки, дребни като бисер, рони сълзи над нея! Младо момче българче търгнува на път с надежда да спечели некоя парица, за да прехрани стара си майчица, слеп си баща и клета си сестрица, а като погледнеш на други ден, застанал на сухо дърво черн гарван и гракайки, казва й: „Клета бабичко, убиха сина ти..."

И не стигало само това, но ево ти и други кървопийци, сури мечки-мършоедки, зли гърци, клети фанариоти! Они те прекълнуват да не говориш по български, горат ти училища, горат ти староставни български книги, гонат ти учители, предават те во турски ръце и ти, ти, негрешен българине, кисниш в мрачната темница, гинеш си младост, тлеиш, тлеиш си като вощена свещ и кости оставаш в темница. А защо? Защото искаш да донесеш невинна полза на народът си, защото искаш да оживиш свой си потъпкан майчин язик, защото ис- каш дапишеш по български, а не по гръчки, защото искаш да славиш името божио на свой язик, защото искаш да не ся смеят над верата ти, в която си ся родил и пораснал с безбройни мъки и която ти оставили дедо ти и прадедо ти. .. Погледнете, братя, погледнете и вижте що прави гордиат фанариот: яхнал си бърза врана коня като кърджалийски делибаша, а по него търгнал цели табор войска, за да покори непокорните българе! Чуйте що казва народната песня: „Дека ся чуло, видело, владика турчин да биде..." Вижте що се прави в стаята му — стоят пред него младо момче и млада мома, ся кланят до земля, целиват му пола да им позволи да ся венчат. А той? Той държи в ръцете си дълъг и предълъг чибук, с лице намуртено, насърдено казва: „Българине, дебела главо! Или пет хиляди, или лежи в железата, дори да изгниеш..."

Люди зли! Люди добри! Земете нашите народни песни и узнаете какви врели сълзи проливала и още пролива България, какви люти и ядни болки претърпела и още търпи сиромашка България... Но не ще перо да пише български мъки, а нека кажеме две думи за „Братски труд".

Защото искрено и горещо като българе любим общата си майка България, ми, като желаем да принесем роду си каква и да е малка полза, ако и далеч от бащина си, и като немаме други сили освен перото, ако и слабо, ми ся решихме според силите си да принесем нещо и на нашата книжнина с изданието от време на време на малки книжки под наслов „Братски труд". Пред две години ми захванахме да издаваме тия книжки и от две години насам ми издадохме само три книжки околу 10 печатни листи. Не е ли за чудене, че в толку си време люди, които казват, че горещо любат България, успеха да направят едно твърде малко нещо? Ми казваме, не е за чудене, защото главната причина на това закаснуване е немане на средства, а без средства нищо не ся върши. Ми ся решихме да откъсниме от насущниат си хлеб, за да издадем в две години три книжки с надежда, че българете, които ся нахождат вън из България, до които ми ся обърнахме с писма — ще помогнеха нам да ся уголеми това наше издание; но досега ми не сме приели никаков утешителен отзив. Но при всичко това, като сме твърди в мислите си, ми издаваме и четвърта книжка, като не казваме нищо ни за направлението на това издание, ни за целта му, защото не ся издава в определено време.

Но ми решително немаме никакви средства, за да поддържиме изданието на „Братски труд", та затова ми ся обръщаме към родолюбивите българе, които ся нахождат вън из България, да ни помогнат с колкото можат, и мислим, че помощта им нема да пропадне напразно.

По-харно нещо, а не нищо. Надеваме ся, че гласът не ще бъде „глас вопиющаго в пустине".

Сп. „Братски труд", кн, 4, Москва, 1862 г. Оригиналното заглавие е "Две думи към читателите".

* Райко Иванов (Йоанов) Жинзифов (променя истинското си име Ксенофонт Дзиндзифи по настояване на Димитър Миладинов и Георги Раковски) е български поет. Роден е през 1839 г. във Велес,Отначало учи гръцки език в Прилеп, в училището на баща си Иван Жинзифов, родом от Битоля. През 1856 г. става помощник-учител в Прилеп при Димитър Миладинов. След това учителства в Кукуш. През 1858 г. отива в Русия с помощта на Димитър Миладинов, записва се в Херсонската гимназия в Одеса (1857), заминава в края на 1858 г. за Москва и в 1864 г. завършва Историко-филологическия факултет на Московския университет със степен кандидат. През 1863 г. издава книгата си „Новобългарска сбирка“, в която са включени оригинални и преводни стихотворения. Живее в средата на младата българска емиграция в Москва и заедно с Любен Каравелов, Нешо Бончев, Константин Миладинов, Васил Попович и др. започва да издава списание „Братски труд“. Развива огромна публицистична дейност в руския периодичен печат за запознаването на руската общественост с тежкото положение на българския народ. Сътрудничи и на българските вестници „Дунавска зора“, „Македония“, „Свобода“, „Българска пчела“, „Век“, „Време“, в списанията „Читалище“, „Периодическо списание“, „Български книжици“ и др., в които публикува статии, стихотворения, народни песни, един разказ. Много от чертите на поетическото му творчество го определят като поет-романтик. Умира на рождения си ден през 1877 г.

Здравейте, милички!

Иван Богоров

Всичките народи около нас си издигнаха главата и виждат по светът що става и какво трябва да правят. Власите, сърбите и гърците затичат под покривът на тяхната едвам станала слобода, за да я сличат с другите европски народи с наука, с просветение, с търговия и със занаят, за да захванат .при другите христиенски народи едно достойно за почет място, като те досега да са го задържали, за да изпълнят само редът, към когото бог ги е повикал на светът като народи, като челядье от едно също произлизание. И самите турци, той народ, който най-напред преди 400 години е дошъл в Европа от азиятските пусти подета, сам той народ гледа да придобие по-голяма сила и да преобрази царството си с една такава леснина, на която пригледът зима от другите страни на Европа.

А какво трябва да правим ми, българете, при един такъв живот и при една такава размирица от всите страни? Трябва ли ми да останем живи умрели, каквото досега? Не трябва ли да продумами поне една дума в царствата на народите, нима защо сми един народ от пет милиона души? Трябва ли ми още млого време без име да останем непознайни на другите народи на тая земя? Трябва ли ми христиенский закон, на когото вярата нашите прадеди са я бранили с кръвта си и животът, още млого време да докарвами срам затва, защото са препознавами не като христиени, сир. като просветени, истащени людье, като братия на другите христиени? Трябва и ми още млого време да оставим мъртъв нашът язик, когото сми напоследили от нашите прадеди, и повече днес, кога гледами около нас христиенските и славенските народи да истащяват язикът си и народнината си, ми същите да станем един чюждинец, което е насреща на разумът ни? — Не! Това не може да остане тъй за напред! И ми, българете, трябва да започнем да ся усещами като народ, който има същите правди с другите европски народи! Ми трябва да държим здраво язикът си и вярата си! Ми трябва да покажем с прилежът нанапред и с истащението на разумът, че сми христиени, че сми славене, братия на московците, на сърбите и на другите славенски народи! И каква леснина трябва ми да поемнем към тва?

Когато дойдоха нашите св. апостолье Кирил и Методий при прадедите ни, за да им проповядват християнията и да ги настанят към добрина и мъдрост, какво направиха те тогава и коя леснина поеха за той ред? Те измислиха славенските (старобългарските) слова и подадоха нам свето писание на бащиний и язик. Можем ли и ми той светий риглед, тва голямо поучение на нашите св. апостолье по-добре да поемнем, като и ми да закачвами същото напоследвание, с което те си уздравиха един свет и славен помен довеки между всичките народи на земята, да го подновим и умложим и да направим придобивни истащений славенски язик и измислените от тях славянски слова, и с книги и с писания разсеяното между нас семе на християнията и на истащението да го разпръснем на целия наш народ?

Подканени от пригледът на те големи апостолье, щем и ми за същите и истинните напоследници на истащений славенски язик от Кирила и Методия да започнем да изваждами един известник, който трябва да понареди малко нещо нашът народ, както имат близоседните ни народи власите, сърбите и гърците на тяхното гражданско управление.
Той известник ще е на име БЪЛГАРСКИЙ ОРЕЛ, написан на един чист народен язик, също както са хортува по всичките страни на бащинията ни, и ще известява те.

1. Граждански известия от всъде: повечето шта бъдат новини от Цариград, от Турско, от Влашко, от Гърция и от другите близоседни славенски страни, вейте щат са известяват колкото са може по-скоро.

2. При тая главна основа на нашът лист ще има учебник дял на известникът ни: описвания на някои чюдни места, страни и народи на бащинията ни, както и от другите европски страни, и повечето славенските, като да стоят те по-близко към нашът народ; случки на щастието на народът ни от старо време до днес; известия на нявгашното ни слободно управление, делата на нашите юнаци и нашите царье; честта на бащинията ни и др. т.

3. Достойни забележвания на истащението и на редът на школата на близоседните ни народи, ще им са показва леснината и пътят, за да са преобразят в бащинията ни по-добре школата и редът на учението.

4. За търговците и за които имат занаят ще има известия, поучения и настанявания по кой ред трябва да вървят те, за да докарат един такъв имот и едно такова цъвтение на търговията и на занаятите, както другите европски народи.

5. Развеселителната страна на известникът ни ще има: приказки, баски, народни песни, народни притчи, смешливи приказвания и повечето такива неща, от които могат даскалите по нашите школа да придобият нещо за истащението на децата.

6. Най-сетне ще има прегледвание за всичките нови книги, които са пишат на българский язик.

При едно такова различно съдържание ще намери всякой книжовен человек нещичко в известникът ни, дето да го поучава, весели и да му донася придобивка. Заради тва само са надеем повече, че щат са найдат за него млого купувачи.

А защо сега от зачяло бройт на купувачите не са знае още, то ще излазя от него на 1 и на 15 всякой месец по един брой, тъй голям и със същите слова, каквото сегашний лист. Ако би да се намерат повече купувачи, то ще тогава да излазя по един брой всякога на 1, 10 и 20 в месец.

Цената му за цяла година 52 гроша турски или 14 цванцигеря австрийски, напред платени.
Всякой, като са подпише, приима дарба първий брой. Здравейте, милички!

В. „Българский орел", бр. 1, 20. IV. 1846 г. "Българский орел" е първият български вестник. Оригиналното заглавие на статията е "Свиквание".

Просвещение и невежество - що от двете?

Гаврил Кръстевич*

Що е просвещение. — Просвещението е едно метафорическо изречение, което употреблявами, за да покажем учението и многознанието на едного человека или едного народа. Речта учение има два разума: та значи или научаванието, сиреч деянието на учението, образованието на умът ни, на душата ни, с онова що научавами, с познанията що придобивами, или научението, вежеството, следствие на первото, сиреч качеството да знаем много, да сми изучени, да сми просвещени, защото сми са много учили, защото сми много чели, много приговаряли. Да знаем ще каже да видим с душевните очи; а за да видим, треба ни светило, нещо да ни свети, да ни прави видело; и познанията, що придобивами с учението и с размишлението, тия са за умът ни, за душевното ни око, истото онова, щото е светлина за телесните ни очи. Така както без светлина не можем да видим телесно, ако и да имами очи, и ся зовем слепи телом, еднакво и без познания, сир. без нещо, что сми научили, не можем да знаем, сир. да видим душевно, и ся зовем слепи умом. За да видим убо и за да знаем, сир. за да не сми слепи ни телом, ни умом, треба ни свет, треба ни просвещение.

Средствата на просвещението. — Придобивася учението или просвещението с две найпаче средства: сос словото или с поучението и с книгите или сос чтението. От тия двете средства первото е по-лесно, по-скоро и за по-пространно употребление способно; второто по ся улавя, по ся внедрява и ся по разумява; но и двете са общо полезни и добри и си помагът почти необходимо едно на друго. — Из устното, сир. безкнижното учение преподавася нам всегда от най младиът ни возраст до най-дълбоката ни старост: перво, от родителите, роднините, приятелите и познаницитенаши; после и от секого вообще, с когото ся сберем, с когото ся поразговорим. Така придобивами най первоначалните познания на този живот; така ся научавами найпаче кое е благонравно, а кое не: как треба да ся обхождами вообще с человеците и особно с по горните си, е по долните си и с равните си. — От другъ странъ, ний сами, с собственното си работание, с собственните си размишление, не малко ся вещи научавами и това научение, понеже става по полегка, с по много внимание и вообще на време бива и най здраво, най ягко и най впечатлено в памяттъ ни; но бива и твърде дълго, твърде мъчно, и твърде късо и ограничено. Колко по добро, по полезно и по широко е учението, кога ни ся е преподало не от кого-годе, но от человек нарочно изучен в работите, които и ний ищем да ся научим: от человек, комуто заниманието, занаятът не е друго, освен да учи: с една реч, от человек учител, който, добре изучен, седи в една особита къща, називаема училище, и ся упражнява в по многото си време в най доброто и най святото дело, в да преподава часто на малки деца, колкото по лесно и по скоро може, различни нравствени, умствени и физически познания, работи, които сички ся не токмо полезни, но часто и нуждни, и необходими за тяхното добро и благополучно живение на тойзи свят.

Тамо, сир, во училището при учителът, научавами ся от малки и как после можем и сами да придобием учение, или без книги е разговарането и с опасното наблюдение и испитание на все, що ся представя пред очите ни, или с прочитаньето на книги и с внимателното разсуждение на все, що находим в них. И воистина во училището не може человек да ся научи все, то е съвсем невъзможно; но ся научава образът на учението, така що и сам после, ако заляга, научава ся работи, които не е чул от учителът; учителът не прави друго, освен да покаже правиът и лесниът път на учението, път, когото ний без учител като пътникът без водник никога не бихме наишли, и то би било по лошо, от ако не бехми ся никак учили, ако бехми си остали в невежеството, в неучението. И що е невежеството, и що происходи от него за нас, да видим.

Що е невежество. — Ний рекохми уже, че невежеството, неучението, незнанието не е друго освен една истинна слепота душевна, много по лошева и много по несносна естеством от телесната слепота.

Полза от просвещението. — Между сичките живи твари человекът ся отличава по това, що не е на рождението си, но треба после от себе си да стане и да ся направи такъв, какъвто участта му позволява да е. Отличава ся най напред по усовершаемостта си, сир. по удобността и возможността, койъто му е дал бог да става от ден на ден по добр, от час на час по съвършен. Но человекът за достойността си, нравственността си, благополучието си и физическото си даже усовершение треба без прекословие най-паче да заляга да уработи и удобри умът си, разумът си. Другите животни, щото им ся поиска, тутакси и щят и да го получат; но человекът, който е создан по образът божий и е божий представител и наместник между все това естество, що расте и ся храни, мисли добре перво щото има да стори, поне кога учението го е направило такъв, както треба да е. От тамо зависи усовершението на сичкото му същество, пълното развитие на нравствените и физическите му сили. Можем да речем без увеличение, че колкото съ по горни человекът от добитокът, разумът от инстинкта (природното пробуждение), благите нрави от варварските, благородните чувствования от ниските, учтивостта от грубостта, толкова и учениът, просвещениът человек е по горен от неучениът, непросвещениът. Учението има ползования неисчетни. Учението е храна на душата; то ни дава онова умствено превъсходство, за което само имами правдинъ да владеем над сичката твар. Без учението вий щехми да сми прилични на животните, добитъците; щехми да не радеем за най благороднъта част на съществото си и никога не бихми можили да ся освободим от телесните хотения. То ни възвишава, като да разумевами творецът на сичките вещи, и ни поставя близо при него, като ни подава характира благороден и мисли велики. То ни научава каква висока участ ни чака след тойзи. живот. Учението е и за нравственността человеческа най здравата порука: и та, ако не е просвещена, ако не ся основава на непоколебими изобличения (уверения), ако зависи само от естествената склонност и от временното душевно расположение, то бива непостоянна, нездрава и неутверждена.

Кой впрочем смее да сравни оногова, кто върви в добродетелниът път от просто обикновение или от благополучно-естественна склонност, с оногова, кто испълня правилото на длъжносттъ от размишление и от волно избрание? Учението е по малко полезно, за нашето благополучие: без да говорим за великите услуги и добрини, които науките са сторили на художествата и на промишленността, сир. на различните животопитателни человечески занимания, то е поне известно, че учението увеселява и услаждва душата, като очистя и исправя нравите, отвара ни йоще кладенци благополучия и блаженства, които нито пресъхват, нито ся исчерпват; разбужда в нас желания нови, на които удоволствието причинява нам мисли и чувствования, сладки и весели, каквито никак не познават непросвещените души. И колко е естественно человеку да търси вред своето благополучие и щастливо состояние, то е известно всем и немам потреба да го толкувам тук.

Вам уко думам, и прелюбезни мои соотечественници бъл-гаре! Старайте ся вси да просветите душите си. Направете си училища, хванете си учители, проводете си децата да ся изучат колкото добре могът; прочитайте и вий книгите, които с толкува труд и с толки иждивения ся издават за вас по бащинът ви язик. И кога ся съберете вечер с чадата си или в праздник с приятелите си, и разговарайте ся с тях за учението, питайте ги що са научили, казвайте им що сте чели и помагайте си едни другим, за да спечелите най сетне, колкото е поне возможно, скъпото, сладкото и блаженотворното онова сокровище просвещението, за да можете веке и вий, кога ся намерите с просвещени люди, не да ся срамувате и да ся криете като диви по горите и като гадове в дупките, но да стоите дерзновенно със глава издигната и с очи отворени. Тога и вашите завистници и неприятели, ако да имате някои, ще да ви признайът за хора укокорени и не ще смейът веке, нито ще имйът правдина да ви презират като никакви, да ви ся ругайът всяким образом и което е най-зло, да потъпкуват без наказание правдините ваши. Дано даде Господ да намери отзив немощниът мой глас в ягките ваши сердца!

Със съкращения, сп. „Любословие", г. II, кн. 12, 1845 г.

* Гаврил Баев Кръстевич (истинското му име е Гандьо Кътов Баев[1]) е роден в Котел през 1817 г., а по някои сведения — през 1818 г. Той е ученик на Райно Попович в Котел, а по-късно учи във Великата школа в Цариград. Завършил право в Париж през 1843 и постъпил на работа при благодетеля си, княз Стефан Богориди. От 1846 г. го замествал като княз на остров Самос, а от 1850 г. в правосъдното ведомство на Османската империя. Активен участник в църковните борби, по негов проект бил съставен Екзархийският устав. Сътрудничи на много възрожденски вестници и списания, бил редактор на сп. „Български книжници“. Автор на „История българска“. Почетен член на БКД (1871). Директор на вътрешните дела и главен секретар на генерал-губернатора на Източна Румелия (1879–1884); главен губернатор (1884–1885). При арестуването му по време на Съединението, предава доброволно ключа на града на четниците с думите "И аз съм българин, момчета".

Народ и язик

Константин Фотинов*

Нека смислят прочее добре ония, които предпочитат инностранните и чужди язици, а такова небрежение показуват за матерния, който имеизобразителний знак, с който сиреч всегда се разговарат, който им слугува на животат на секи час и на сека минута и който им предпоставлява и обявлява сичкия им разум, сичката им мисл, сичката им воля, желание, моление, приятелско ревнование и пр. и пр., и който, вместо да подтверждават, каквото прават на светат благоразумните и просвещенните людие, и да го украшават, защото им е толкова на животат потребен и от сичките други дарования на человека най-полезен, тия же с нихното нерадение, с нихното немарение и нечувствование (неусещане) за доброто презряха и презирават таков един пребогатий язик и дотолкова го уничтожиха и укориха, щото за най некоя малка работа да го употребат в разговорката им ще да смешат толкова и столко разногласия и испорчении речи, с които пристигнат да не можат да разумеват що говорат, и тогава прибягнуват в чуждий, за да познаят и усетат онова, щото говорат. А някои па, не знам какво и що да речем, дотолкова надмение и гордностно обхождение пристигнаха, щото вместо да произносат матерния си язик, за който и праведно да надсмевают ся, якоже изобразителний им знак, а тия — о злощастия язичнаго! — пристигнаха дотолкова, щото да се и возгнущават от него и да го имат за големо уничижение и срам, ако го произнесат от устата им и проговорат.

О, богосозданний и ти, каквото и другите язици, язиче! В такова состояние от небрежение и от немарение пристигнал си, щото и ония, на които толкова векове слугуваш, вместо да те предпочитат и украшават сос златни и многоценни одежди, защото им слугуваш толкова векове и имат те на животат си неотбежна потреба, тия ти са совсем разкъснали и раздърпали дрехите и на такова состояние и степен те возвисиха, щото не само иноземни, но и единоземците да се возгнушават от тебе, на които си ти перво обявил первото им чувствование и познание в сичко нещо на тоя свят!

Ако да имаха за тебе, богосозданний язиче, некое пристойно прилично попечение и радене, щеше ли да пристигнеш в такова укорно и уничижително состояние и поругани? Ако да имаха за тебе пристойни способства и учителства, за да те употребляват во училищата за грамматическо обучение и обикновение, за секаквовидно друго учение и наставление, не щеше ли следователно да им слугуваш, да им предпостарляваш сичко нещо, що им е нужно, потребно и на животат им полезно? Ако да имаха, казвам, за тебе чувствование и сходственно попечение, каквото имат за сичко им друго нещо толкова усердно радение и старание, щеше ли ти, който си толкова пребогат, да си уничтожен и от секаде испаден, изгнан и укорен?

Тебе като употребляват, сиреч с твоите речи като прават лавки (дукяне), прекрасни згради, прекрасни домове, в които, като се разговарат, тебе от тамо изгонюват и презират, а чуждий предпочитат и употребляват: ето, в господарските къщи не те приимат, гнусат се от тебе, тизе, който им ги направи, срам ги е да те проговорат, защото си раздърпан простак, а не гражданин и политичен. Ето, за твоето уничтожително состояние не само че те изгонюват от домовете си, от училищата, та чуждий предпочитат, но пристигнаха, о бедний язиче, от твоето бедно состояние да изгонюват, да пренебрежават и майка ти, и не само от другите места, но и от Божиите домове, в които толкова векове ги е воспитувала и хранила с нейното необманно и пресладчайшее млеко, с което и най-славнейшите и благочествейшите даже и до днес храни, в които домове можеш да имаш най-големото влияние и най-крепкото подтверждение и учувание и в които ти е остало най-послешното упование и надежда сохранения твоего! Ето, ти казувам, не те приимат и в них, иди, иди, иди в полетата, иди по нивите, иди по хридовете и баирете, иди в колибите, негли там намериш любезно приимство и чест, и вижд, като немаш никаква почест и предпочитане нито барем у винопродавниците, бегай, бегай, иди по горите и планините или в пустините и пещерите, иди в реките, езерата и пр. и пр. — тамо ще намериш достойно приимство, тамо посекаде ще получиш почест, ще намериш каквото е праведно и за секаде неотбежно предпочитание и сходственно приимство; защото, и ако да те изгонюват от секаде и не те предпочитат хората, но посекаде, не само градищата, селата, полетата, но и тия само бездушни твари, и тия сами, казвам, бездушни камене, на които си дал от толкова векове именованието, не можат да го скрият, потаят, и да те изгонюват во веки веков.

Дерзай прочее и не бой се, тия, совсем щото са бездушни и несловесни, не можат да ти изгубат името, а волею и неволею свидетелно предпочитат те и слават повсюду имянование твое исповедающе, колми паче воздушните и словесни хора. Дерзай, дерзай и не отчайвай ся, ето вижд, вси родолюбиви и благоразумни, ето вси великодушно и усердно устрояват и уготовляват за тебе потребни обитавания и секаквовидни училища за твое украшение прават, в които, като те употребат, можеш да се отресеш от тия укалянни и раздърпани дрехи и да се облечеш во многоценни и светли одежди. Дерзай, язиче, дерзай, на, гледай, твоите искренни и исти чеда, които за твоите разтерзания и уничтожения распръснаха се посекаде на чужда земля и отдалечиха се от тебе, за притяжание (придобиване) твое и возобновление, ето, казвам, от секаде прихождат днес содруженни сос разновидни притяжания и обучения, за да развият твоите благоуханни и предраги ни благовонни цветове. Дерзай, язиче народний, дерзай доволно е то, щото се усетиха доброчувствителните, които каквото и другите им работи с нихното радение, с нихното старание устроюват и секаквовидни дела посреснуват и свършуват, така и тебе не ще да остават и да те презират, който за синките им други работи друго нещо не може дотолкова да им е предпочтенно, каквото ти. Тизе ще им си украшение на церквите, които с толкова иждивения и харчове прават, ти ще им си утверждение и услаждение в разговорките им, като те предпоставят во училищата и употребат така, каквото е сходно, способно, предпочтенно и же правилно.

Откъс, сп. „Любословие", кн. 1 и 2, 1844 г.

*Константин Фотинов (1790-1858) е учител и се занимава усилено и с книжовна дейност. Създава в град Смирна (днес Измир) частно смесено елино-българско училище , в което за пръв път в българските земи въвежда Бел-Ланкастърската метода. Училищната програма включва български, гръцки и френски език. Редактор и издател е на първото българско списание ,,Любословие”, излизало в Смирна от 1844 г. до 1846 г. "Любословие" е и първото издание в историята на българския периодичен печат. Чрез него той си поставя за задача да съдейства за укрепване на националното съзнание на българския народ и да повдигне неговото самочувствие чрез примери от родната му история. Списанието има енциклопедичен характер. В него са поместени статии по история, български език, география, медицина, религия, морал и др. То е богато илюстрирано. Със своето разнообразно съдържание то изиграва немалка роля за развитието на българското образование в средата на XIX в. Във връзка с нуждите на преподавателите Фотинов издава и някои учебни помагала , като ,,Гръцка граматика” (1838 г.), ,,Болгарский разговорник” (1845 г.), превежда от гръцки ,,Общое землеописание” и др.

Какво щяхме да говорим в Париж, ако бяха ни пратили там като български делегат

Стоян Михайловски

(Втора част на статията, написана след подписването на Ньойския договор на 27 ноем. 1919 г.)

До преди две години вий наричахте Общесветовната война guerre du droit - -война на правото, война за правото. Вий думахте: Nous ne donnerons pas a la guerre du droit une conclusion de violence et d'iniquite, - войната за право няма да се приключи с насилие и кривдина.

Вий думахте: Les divers traites de paix auronf consacres la liberte et l'emancipation des peuples, - мирните договори ще установят свободата и независимостта на народите.
Вашият лозунг беше, тогава, афоризмът на Вовенарга: on ne peut etre juste si en n'est humain - не можем да бъдем справедливи ако не сме човеколюбиви.

Това което вий обещавахте тържествено, тогава, то беше закрила повсечасна, защита неизменна, на малките народи. За тях се хвърлихте във война, за тях се подвизавахте, тяхното благо, тяхната бъднина бяха предмет на катадневните ви грижи и устреми.
Вий уверявахте че, занапред всякакви международни спогодби ще трябва да зачитат това първо начало на обновената Европа - le droit des peuples a disposer d'eux memes, правото на народите да се самоопределят, да се саморъководят. Но...

Това бяха сладки и мили празнословия. Verba et vices, proetereaque nihil. Ненадейно, вий заговорихте други език. Ненадейно не - но под влиянието на вашите сполуки, пред омайните осмивки на победата.

Да, вий заговорихте за правото на победата - le droit de la victore. Това право на победата - ето как го тълкува Robert de Flers, главен редактор на в. „Figaro", в една статия озаглавена „La petite table" (Малката маса): „Nous prenons plaisir a traiter en vassaux les petits pays, en decidant de leur sort sans eux, en ne les consultant qu'a peine sur la destinee que nous leur reservons!" (Ний се разполагаме както щеме със съдбата на малките държавици, без да взимаме във внимание тяхното мнение; ний ги считаме за подвластни нам.)

[+/-] ...виж целия текст

А друг ваш публицист, Cachin, прибавя: „Се que nos traites consacrent c'est l'esprit de conguete." (Духът който вее в нашите договори е духът та завоеванието.)

Ний питаме:
- Защо изневерихте, не нам, а сами на себе си?

Защо имате две лица, две начала, две мнения, едното за време на трудности и мъчнотии, другото за време на тържества и ликувания? Защо имате два бога, богът на смиреномъдрието, когато се намирате в бедствие и богът на самообаянието, когато преживявате минути на доброчестие?

Защо...

Но вий ще се усмихнете като слушате тези въпроси... - Това е реторика, ще си речете вий...
Добре. Нека се върнем на студения политически разговор - нека заговорим пак позитивния политически език.

Според вас, ний сме искали да играйме велика роля на Балканския полуостров - били сме балкански прусаци - и като прусаците сами сломихме себе си...

Това е лутаница и въртение около истината, но това не е истината. Чуйте каква е истината.
Преди няколко години нашите съседи вдигнаха голяма врява по един въпрос който те означаваха така: „опасност от усилването на българщината". Те думаха: „Не щеме Велика България, защото тя ще пречи на нашето развитие; по пътя на нашето онапредване Велика България ще бъде велика яма."

Ний отговаряхме: „Изразът Велика България не се намира в нашата национална програма. Ний работиме за обединението на нашето племе - и ако в тая замисъл има нещо велико, никакво дело не е тъй чисто, тъй законно, тъй благородно като това величие!"

От Букурещ, Белград и Атина възражаваха: „Вашето обединение е закана, ний не го зовеме българско обединение, а българска хегемония. За нас един въпрос само е важен на Балканите: Никой народ тамо да не бъде по-силен от съседите си, - иначе казано, да бъде опазен равновесът между балканските държави!"

Но едновременно като говореха това нашите съседи работеха неуморно за подкопаването на българизма в българските провинции на Османската империя. Да, подпомогнати от подкупните турски службаши и от онези своеобразни цариградски държавници, които си въображаваха, че спасението на Исляма стои в подклаждането на омрази между християнските поданици на падишаха - сърби и елини организирваха силна антибългарска пропаганда в Тракия и Македония, две страни където българщината е, тъй да речеме, размесена с хляба, който се яде и с въздуха, който се диша от населението. Гърците хитроумни и изобретателни потомци на старовизантийците -като не можаха да прикрият факта, че раята в Тракия и Македония говори български, бяха скроили следнята, преизпълнена с Молиеровски комизъм етническа теория: „Тези хора говорят по български, но чувствуват по гръцки; в Дъното на душата им цари елинизъм, макар да са българогласни."

Сърбите пък прибягваха към следнето тълкуване на македонския българизъм: „Македонците са нови българи изкалъпени от Българската екзархия. Сръбщината в Македония е жертва на българското Отче наш, на българското Евангелие!"

Но между сърбите се намират и друг вид българомразци нетърпеливите и непредпазливи българомразци. Те не се двоумяха да правят такива изявления: „Две мощни славянски държави са невъзможни на Балканския полуостров. Или Сърбия или България трябва да бъде обезсилена."

И тъй, когато нашите съседи викаха: Не щеме българско надмощие! Това всъщност, значеше: Искаме надмощие за себе си! Да, днешните събития доказват че крясъците на нашите съседи против това, което те наричаха разваляне на равновеса чрез българска хегемония прикриваха следния план: Да се попречи на българското расово обединение;
Сърби, власи и гърци да заграбят български земи, за да се усилят на българска сметка;
Българщината да стане навеки нищожен елемент на Балканския полуостров.

По тая българоедска програма ето какво говореше напоследък „Messager d'Athenes": „Безсилието на България трябва да бъде пълно, и нейното пропадане окончателно. Това ний го искаме настойчиво искаме го не от жестокост, не от жажда за отмъщение, а защото такъв е нашият върховен интерес." („Messager d'Athenes", 21.IХ.1919.)Ето психиката на гърците.

Тая политика, вашите публицисти я превъзнасят и възпяват; те я охарактеризирват така: „L'egoisme sacre d'Apollon", свещеното Аполоновско самолюбие. („Illustrasion", 20 septembre 1919.)

За да оправдаят тая политика, те казват: „-II n'y a pas de haute politique; la politique est basse.-" Сиреч: възвишена политика не може да има; политиката, по съществото си, е нещо низко! („Illustration", 20 septembre 1919.)

Тези публицисти забравят, че подобна политическа система не е нищо друго освен системата на Бисмарка, от която те се възмущаваха довчера, против която те протестираха петдесет години наред.

Ето какво говори бившият френски министър Emile Ollivier (Philosophier d'une guerre, издание Ernest Flamarion, стр. 344) за политическото учение на знаменития германски канцлер: „11 n'y a jamais eu de politique honnete dans le sens usite du mot, et il ne saurait у en avoir. L'homme d' Etat doit aceomplir son oeuvre, sans s'inquieter de savoir si les adversaires la trouvent malhonnete, si elle est desagreable ou nuisible pour eux." (Политика честна, в истинския смисъл на тая дума, не е имало никога и не ще има никога. Държавникът трябва да изпълни своето послание, без да обръща внимание, че неговите противници щели да наричат работата му непочтенна и вредоносна.) Значи, Европа се повръща назад!
Когато Елзас и Лотарингия бяха заробени, френските писатели пишеха: „И est impossible aux Francais de renoncer a raffirmation du droit des populations a disposer librement d'elles - memes."(Френците не се отказват от твърдението, че всякой народ има право да урежда своите работи с пълна свобода. „La paix par le droit", 1913, брой 9, стр. 287).
Сега когато българският Алзас, българската Лотарингия: Македония и Добруджа, чезнат под лютия гнет на българоненавистниците, най-съвестните измежду френските писатели се задоволяват да констатират хладнокръвно, че принципът на националността е претърпял крушение и че бил осмиван на Балканския полуостров, le principe des nationalites a ete bafone dans les Balkans (Maxime Leroy, Les nationalites, p. 218). Да, Европа се повръща назад!

Петдесетгодишни проклинания и анатеми против грубата сила днес се привършват с химни и песнопения в чест на потисничеството! Европа бленуваше едно време за мир чрез право; сега тя възприема формулата на балканските българоеди; осмиряване чрез гнет!
О, да! Гърци, сърби и румъни нямаше да бъдат спрямо нас тъй безмилостно върли, тъй безчеловечно хищни - ако би имали да разчитат само на своите собствени сили...
Но те разчитат на новите политически веяния в Западна Европа.

Те разчитат на новата ориентация в западноевропейската дипломация -ориентация която вече получи това название: „ницшеизъм в политиката". Те разчитат на вас. Те си думат: „С поддържката която ни се обещава в Лондон и Париж, ний сме - и до край ще бъдем - господари на положението!" Тая поддържка - те я имат. Доказателствата бодат в очи.
Нам се даде заповед да изпразним Беломорска Тракия и Струмишко -въпреки постановленията на договора за примирието, и преди да бъде изработен в окончателна форма и подписан мирният договор сиреч преди да се узнае кому ще се предадат, завинаги и безвъзвратно, споменататите земи!

А това не значи нищо друго освен желание отдавна проявено, освен решение неизменно, да бъде сломена българщината, да бъде тя сгазена и обезличена на всяка цена, в полза на елинизма, сърбизма и романизма. Икономически вий ни съсипвате. Вий засвоявате народното ни имание, вий ни налагате хилядомилионни дългове - които ще преобърнат всеки българин на заробеник - ще го поставят в невъзможност да се развива и да живува. Вий ни хвърляте в морето да се удавим - па ни думате: работете за да изпълните задълженията си!...

Нам се заповядва да се откажем от всякакъв военен институт, от всякакви военни уредби почиващи върху принципа на задължителното военно служене. Нам се налага системата на наемните войскари. България ще плаща надница на една шепа мечоносители - които ще я бранят. Че наемната войска не е годна за нищо друго освен да сее раздор и размирица в обществото, че незадължителността на служенето поражда пазарлъци, че пазарлъците пораждат стачки, че стачките пораждат безчиния, вий забравяте всичко това; вий забравяте че историята отдавна е нарекла военното наемничество „извор на междуособици"; за вас едно нещо е важно: исканията на нашите съседи да бъдат уважени!
Господа, вий играйте опасна игра!

Един ваш мислител, Faguet, дава такъв съвет в „Anales politiques": „Недейте сломява, недейте сгазва, недейте тероризирва хората; тероризирането чрез насилие и натиск е опасно средство за господаруване, понеже който прибягва към това средство не е сигурен че ще може винаги да си служи с него, и да одържа връх чрез него!" („Anales politiques", № 1655).

Това са мъдри приказки, но мъдрите приказки най-скоро се забравят!... За да ви покажем къде водят заблужденията ний ще ви напомниме каква беше балканската политика на Русия и Франция, през последните двадесет и пет години и какво роди тая политика.
Руската дипломация беше враждебно настроена към династията основана от Фердинанда Кобурга в България. Тая дипломация вярваше, че Кобургският принц ще си постави за главна задача да обедини българското племе, да разшири пределите на България, да създаде едно мощно българско царовище; тя вярваше че една могъща България ще бъде сериозна пречка за балканската политика - или по-вярно за плановете на руския царизъм в югоизточните страни на Европа.

„Българската Фердинандовщина и фердинандовска България няма никога да работят за тържеството на русизма! Трябва да вземем строги мерки против тях!" Така говореха всеки ден в Петербург. И заповед се даваше на всички руски консулски и дипломатически агенти на Балканския полуостров да подкрепят сърбизма в ущърб на българизма...

Така действуваха - в продължение на тридесет години - казаните агенти, като почнем от Ястребова в Македония и свършиме с Хартвига в Белград. „Македонска земя и македонци не съществуват, думаха Ястребовци и Хартвиговци, а съществуват Сръбска Македония и македонски сърби!"

По едно време, тук-таме се изказа такова мнение: „руските агенти в Македония и Сърбия действуват против българщината не по наставления от Петербург, а по свое частно усмотрение и увлечение!"

Ние се разпоредихме тогава да се разпитат с всичката предпазливост и ловкост потребни в такива работи казаните руски сановници дали те работят против нас на своя глава, или по инструкции от своето върховно началство. И ето какъв отговор ни даде един от тях: „Не би имало по-плиткоумен човек от Оня който би вярвал че руските консули могат да действуват, изхождайки от свои частни симпатии и антипатии, сиреч без да се допитат до своите йерархически главатари, без да вземат мнението на централната руска власт. Руски агент, доста смел, за да работи така, скоро би се намерил в някоя Сибирска тюрма."

И тъй, дълги десетилетия наред, руската дипломация беше образувала гонитба против българизма...Руските дипломати вярваха, че ще ускорят крушението на българската династия - като ще заставят българите да се разпоредят сами със своя владетел Фердинанда. Но, всъщност, те ускориха крушението на всякаква славянска идея на Балканския полуостров!

И един руски вестник, „Звено" (год. I, бр. 33), с яд отбелязва това, като дума: „Болгари, к сожалению, предпочели Фердинанда исполнению своего долга!"

... А историята, (c изражението история ний разбираме върховната и непреиначима истина за делата и приключенията на народите и на техните водачи), а историята ще рече един ден: „Като копаяха яма между южните славяни, руските държавници не виждаха, че правят играта на Австрия, която се радваше на постоянно усилваната ненавист между сърби и българи!"

Историята ще рече още: „Да би били мъдри хора, руските държавни мъже би думали на белградските политикани: „Не се лакомете за Македония, тя е българска земя. Вашето племенно достояние, вашата стара бащиния не е край Вардара - а е в Босна, в Херцеговина, и в други земи на север от Земун. Чакайте сгодно време да си получите това, което е ваше, и не грабете български имот, защото иначе ще повлечете себе си и цялото славянство в пропаст. Във всеки случай, ако влезете в стълкновение с българите и въобще, ако предизвикате каквито и да било размирици на Балканския полуостров - не чакайте помощ от руска сила!"

Но не е доста да констатираме лошите последици от гонитбата която руските дипломати бяха организирали против българщината. Русия имаше съюзница, Франция. Трябва да си зададеме и такова питане: „Какво беше в онуй време, поведението на Франция?"

Господа, нашето най-горещо желание е да ни изслушате докрай. Ако ви речеме, че Франция тоже извърши грешки вий ще ни обърнете гръб ще ни принудите да занемейме...
Да, вий няма да търпите от нас горчиви изрази - по ваш адрес... Как да речеме...
Да речеме ли, че Франция не направи това, което можеше да направи?... И това няма да търпите...

Как тогава? Ах, ето думата: ще речеме, че Франция извърши едно опущение... Опущение - това е руска дума; вий, френците казвате опущение emission. Ето в какво състои вашето опущение.

Вий знаяхте, че балканската земя е вулканическа земя. Тегге balkanique, terre volkanique, думаха постоянно вашите публицисти. Но това беше у вас само едно мъгляво понятие за балканските политически въпроси. Вий не си бяхте дали труда да проучите издъно националните стремежи на балканските народи, вий не бяхте всестранно посветени в етническите задачи на Югоизточна Бвропа. Вий знаяхте, че има в онези места българи - живущи между гърци, сърби и власи - но вий не бяхте запознати с миналото и с аспирациите на тези българи, с техните права, с техния живот, с техните борби за расово обединение, с техните традиции и нрави, с техния стремеж към самостоятелен културен развой. Да, вий не знаяхт нищо за тях. Вий не знаяхте, че от дълги десетилетия насам те водят геройска борба, за да си извоюват под синьото небе място което да отговаря на тяхната численост, да съберат в единствена българска държава - всичко що мисли и чувствува по български...

И ето ви едно доказателство, че вий игнорирахте що е българщина. В едно от вашите най-сериозни списания - „L'Europe Nouvelle" (втора година, бр. 38) - се казва от един ваш дипломат, че никога, ни в деветнадесетия век, ни по-рано, ни в двадесетия век, българите не са въставали против турското потисничество, че те наопаки, винаги са проявявали най-голямо отвращение от всякакъв двубой с Исляма, и са възпявали и превъзнасяли всякак османското владичество!

Излишно е да възражаваме на подобни недомислици и нелепици, и да напомняме, че българите са онова балканско племе което най-често е въставало против османското иго - с най-голяма самоотверженост е ратувало от името на християнската култура против мрачното цариградско насилничество - с най-велика храброст е проливало кръвта си в борба против сподвижниците на Падишаха...

И тъй, повтарям, ето петното на вашата едновремешна балканска политика: непознаването на балканските етнически задачи. Ако познавахте тези задачи - вий щяхте да видите грешките, които руската дипломация прави на Балканския полуостров - вий щяхте да речете овреме на петербургските властници: „Франция е съюзница на Русия; Франция се интересува, следователно, за всичко що върши Русия, Франция иска най-настойчиво щото Министерството на външните дела в Петербург да не предприема никакви работи, които би могли да докарат международни заплитания и всеевропейски сътресения. А именно такава опасна работа върши казаното министерство като дава заповед на своите дипломатически агенти и консули в Турция и вред на Балканския полуостров, да помагат на сръбщината и да пакостят на българщината, сиреч да копаят яма между Сърбия и България!"

... Ето грешките на миналото! Ето черните страници на руската дипломация! Ето тъжните блуждения на руските приятели и съюзници! И затова ний ви задаваме днес следното питание:

Не е ли достатъчна тридесетгодишна неразумност, не са ли достатъчни тридесетгодишни прегрешения - защо се вършат наново неразумни и погрешни действия? Като се знае, че злото ражда зло, защо се сее семето на враждата, семето на хищните инстинкти, семето на кръвнината? Гръм като не желайте - защо предизвиквате гръмотевица?

Всинца наши за нас си

Петко Славейков

Че македонците не са гърци, но са българи и че българите не са татари, ни фини — никакво сумнение вече не носи, нито па има нужда от други исторически доказателства, когато народът, който носи името българи, е налице и когато езикът, който говорят населените от него страни Македония, Тракия и България, свидетелствува за произхождението на този народ.

Изгубените досега в гръцката мъгла жители на гореречените места, като се виждат днес и се познават, че са еднокръвни и еднославни братя, че са едно произхождение и съставят един народ български, естествено ще се замислят над това, което им мина през глава, та ги разпиля и разедини, още и ще премислят какво са длъжни и какво трябва да правят занапред, за да се предувардят от това зло.

Като народ особен от гръцкия ний, българите от България, Тракия и Македония, имаме и особен свой си задатък да извършим. На това ни упътват превъзходната численост на населението от нашата народност в османската империя, моралните свойства, нравствените начала, както и всичкото право на душевното битие. А на нашата българска народност този задатък колкото и немалък, толкоз е и нелесен.

Но той задатък може да се улесни и може извършванието му от днес още да се оздрави, щом стъпим в пътя на това, сиреч когато ний българите предприемем тези две работи:

1. С пълна енергия да отрастим и да развием своето частно образование — на всяка община в своя си кръг.

2. На основата на частните образователни кругове да повдигнем с крепка воля общото българско образование.

Естествено е да се повдигне отделно взетото народно просвещение колкото е възможно по-горе, па тогаз и да се разпространи, доколкото вече се може.

И тъй трябва да работим за две велики цели — за висше и за обще просвещение.
Високото просвещение е нужно за нас, за да се освободим от чуждото влияние. Ний трябва да се пазим за всякога да нямаме цивилизация, която е само подражание, трябва да престанем занапред да не работим вече на чужда работа, ний сме доста работили и за гърците всякак, трябва да гледаме отсега и за себе си нещо да изработим. То не ще каже, че ний трябва да развием неприятелско противоборство срещу чуждото образование. Не, но само от семето, което от бащи и братя ни остава наследие и го имаме в ръка, да гледаме от него да отвъдим особен плод, а особено ще го направим с влиянието на своя характер, своя народен дух, на своята цел в образованието. Още в този плод трябва все повече и повече да вносим своите особености. Нашата книжнина не трябва да бъде безвъзрастно чедо на гръцката, нито мършава сподирница на коя да е друга книжнина; ни книжнината ни, ни езикът ни не трябва да се обработва съвсем по чужди образци. Трябва колкото можем да се мъчим да станем самостоятелни и още отсега, отначало, дето сме, да гледаме повеке собствения си живот да вземем за образец във всичко. Нека се изразим с малко думи. Да вземаме за основа на напредък това, което е наше и свойско, доколкото има, а зданието на него трябва да привдигнем сами със своята си сила, това здание може да бъде собствена наша работа, наша първообразна.

При това нашето внимание трябва колкото може повече да върви на това, за да се разпространи' просвещението и да стане общо. Просвещен народ — то е истинската сила на държавата; без просвещен народ държавата е на гнило основание, т.е. на таквоз основание, което лесно може да се срути.

Тогаз иде другият задатък, именно частното образование да се доведе в съгласие с общонародното, да се прелива в него и взаимно да укрепнува и да се усилва. И тъй, какво ни трябува сега най-напред?

Та какво ли не трябва на тези, които още нищо нямат и сега захващат? Но нека кажем онова първоначалното, най-необходимото засега за Македония. Трябва най-напред български училища да се отворят във всякой град и ако е възможно, във всякое село на тази класическа земя за българската и въобще за славянската книжевност; да се изкорени мръсната зараза на гъркоманията, дето върлува още в някои места, каквото във Водена, в Струмица, в Битоля и по епархиите Сереска, Драмска, Могленска, Костурска, Мелнишка и др., дето българският език и ум тлеят в оковите на гърцизма. Нека се хване най-правият път към просвещението, което е учението по бащиния език. Това първо и възможно средство ще ни отвори очите по-скоро да видим какво ни трябва за нашия напредък, за нашето благосъстояние и благоденствие. Гръцкият език, ако и богат, и славен, и добър за гърците, за нас не е освен голяма пречка за образованието ни; вместо проводник на просвещението той е за нас проводник на невежеството, от което всите злочестини сме теглили и теглим въобще; та и частното гръцко образование, което не е сходно ни по характер, ни по понятията на нашия народ, не прави друго освен нещастливи тези, които са възимали злочестината да се напоят със скапаните гръцки идеи и продължават да се кланят на техните строшени идеали.

Въвеждането на българския език между българите в Македония ще разкръви и оживи изсъхналата и бездействуваща досега десница на българския народ, ще помогне много за бързото развитие на българската книжнина, за обогатението на българския език, който не е по-малко от гръцкия, защото е просветил със света на християнството едно от най-големите племена, па и днес го употребяват в църквите си 60 000 000 православни. В учението по български език нашите братя македонци ще намерят в народен дух все, що е харно и прекрасно, сходно и полезно за тях и което ще бъде сгодно и наръчно за всички задатки в общия наш народен живот.

При тази първа стъпка на братята ни македонци, ако засилехме и ний вървежа си със съставяне на учебни дружества, които да помагат и улесняват списванието и издаванието на учебни книги от всякой стрък на науките и разпространяванието им между народа, тогаз, само тогаз ще се намерим ний в широкия път, който води към желаемата цел на общото благоденствие.

Нам е и драго, и мило, дето видяхме как нашите съотечественици от Охрид, Битоля, Кукуш и Солун се отрекоха от заблуждението на гърцизма и паднаха на тази честита и права мисъл — въвеждането на народния език в църквите и училищата. Желали бихме само да се не косим и трошим повече в размисляние; работата е важна, а времето налага, отношенията искат да се работи.

В. Македония, I, 1867, бр. 33

Условия за добро управление

Тодор Г. Влайков*

Единъ отъ най-популярните политически лозунги въ ново време безспорно е зовътъ: повече демокрация! Както се знае, само въ древните гръцки републики демокрацията е била непосредствена; само тамъ е имало същинска демокрация, управление на държавата отъ самия народъ. Въ ново време, освенъ въ Швейцария, дето отчасти съществува непосредствена демокрация, проявявана чрезъ npякo участие на народа въ законодателството, вредъ другаде демокрацията е посредствена или представителна: участието на народа въ управлението се проявява чрезъ избиране представители за парламента. Демокрацията въ ново време, както е известно, се осъществява главно чрезъ парламентаризма.

При това ограничено тълкуване и осъществяване на идеята за демокрация, указаниятъ по-горе зовъ днесъ се разбира въ следния смисълъ: отъ една страна, домогване все повече да се разширява избирателното право на гражданите, като се има предвидь то да обхване всички пълно-връстни жители на страната и отъ двата пола и все повече да се усъвършенства избирателната система, между другото и чрезъ въвеждане на пропорцията, та чрезъ туй все по-ефикасно да се осигурява свободата на изборите; а отъ друга страна, домогване да се издига върховенството и компетентността на парламента както по отношение на законодателството, така и по отношение създаването на изпълнителната власть и контрола върху управлението на държавата въобще.

Въ всеки случай както вчера, така и днесъ, а така ще бъде и утре, у всички страни и средъ всички общества има и ще има безспиренъ стремежъ къмъ повече демокрация.
На какво се дължи тоя стремежъ?

Преди всичко той се дължи на съзнанието, че да се самоуправлява, да ръководи самъ
своите съдбини, това е естествено право на всеки единъ народъ, както е естествено право и на всеки гражданинъ да взема участие въ самоуправлението на народа. И поради туй всеки единъ народъ и всеки гражданинъ поотделно се стреми възможно по-пълно да осъществи това свое естествено право.

Ала туй само не стига. Може единъ народъ или единъ гражданинъ да има съзнание за едни или други свои права, но ако чрезъ осъществяването на тия права не се постига някоя по-конкретна, по-близко засягаща интересите на народа или на гражданина целъ, тия права могатъ да оставатъ един видъ въ латентно състояние, безъ особенъ подтикъ за тяхното използване.

[+/-] ...виж целия текст

Въ настоящия случай стремежътъ къмъ повече демокрация се дължи между другото и най-главно на това още, дето по тоя пъть, чрезъ осъществяване на казаното право, се очаква да се постигне една голяма и важна целъ: смята се, че по пътя на демокрацията ще може да се създаде възможно най-добро и най-съвършено управление.

Още отъ началото на световната история, откогато се явяватъ държавите, човечеството въ лицето на своите най-будни и най-мъдри хора винаги е търсило начинъ и форма за създаване на възможно по-добро и по-съвършено управление. И когато презъ XVIII в. биде подета старата идея за демокрация, допълнена и развита като идея за управление съгласно волята на народа, мислещото човечество спокойно си отдъхна, бидейки уверено, че по тоя пъть най-после сигурно ще може да се дойде до създаване възможно най-доброто и най-съвършено управление. На тая именно увереность, на това очакване най-вече се дължи изтъкнатиятъ всеобщъ и непрестаненъ стремежъ къмъ все повече демокрация.

Че по пътя на демеокрацията, по пътя на все по-пълната проява на народната воля може да бъде достигнато възможно по-добро и по-съвършено управление, това е безспорно, както е безспорно и това, че, досега поне, не е още посоченъ и изпитанъ другъ пъть, по който сигурно би могло да се достигне до установяване на по-добро управление.
Тукъ обаче предъ любознателния погледъ на изследвача изпъква единъ другъ въпросъ: може ли да се смята също така безспорно и това, че като се осъществява все повече демокрацията, като се проявява все по-пълно народната воля, чрез туй неминуемо, отъ само себе си ще настъпва и все по-добро и по-съвършено управление? Или другояче казано: дали е достатъчно само осъщестяване на повече демокрация, за да се създаде добро управление, или трябва и още нещо?

Върху този именно въпросъ ще искам аз въ следващите бележки да спра вниманието на читателя. Кое управление би могло да се смята за добро?

Има редица признаци, чрезъ които би могло да се охарактеризира едно добро управление на държавата. Преди всичко, за да може едно управление да се смята за добро, то трябва да бъде почтено и справедливо, мъдро и умно, съобразително, тактично и предвидливо.

То трябва да иска и да може да осигури както съществуването на държавата и правовия ред въ страната, така и свободите и правата на гражданите. Едно добро управление трябва да се стреми да създаде еднакви условия и възможности за всестранното развитие на отделната личность.

Чрезъ законодателството и чрезъ своите изпълнителни органи едно добро управление, имайки за ръководни начала икономическия прогресъ и социалната правда, трябва колкото се може повече да съдейства за стопанското повдигане на страната и за социалното и културно развитие на народа. И така нататъкъ.

Разбирано тъй широко, характеризирано чрезъ толкова много признаци, за да може доброто управление да се осъществи въ всички указани прояви, нуждно е, несъмнено, да има налице цяла редица обществени условия. Деморкацията, проявата на народната Воля, то се знае, е едно отъ първите и най-важни условия. Но тя не е и не може да бъде единственото условие. За едно такова обширно и сложно обществено проявление ще съ необходими безспорно и добри условия.

Както е известно, държавното управление въ парламентарните страни във всеки даденъ моментъ се осъществява отъ една или друга политическа партия или отъ коалиция на партии. За да поеме една партия или коалиция отъ партии държавното управление, първото условие е да спечели тя доверието на мнозинството отъ избирателите, съ други думи, да се прояви демокрация, да се прояви свободно народната воля. Но създадено единъ пъть това условие, поета властта по указания начинъ, за да може следъ туй да бъде осъществено и закрепено едно действително добро управление, нуждно е още, щото партията или партиите, които иматъ властта въ ръцете си, да бъдатъ въ състояние - чрезъ своите идеи, чрезъ своите държавници, чрезъ своя моралъ и пр., и пр - да създадатъ всичките прояви на едно такова управление и да ги закрепятъ, нуждно е, съ други думи, щото тая партия или коалиция отъ партии да отговаря на редица още условия. Липсватъ ли на партията или на коалицията някои отъ тия условия, няма ли напримеръ широко подготвени, характерни и честни държавници, може тя да поеме властта при изпълнение на първото условие, по пътя на демокрацията, и все пакъ да не бъде въ състояние да осъществи очакваното добро управление.

Ето защо на поставения по-горе въпросъ може да се даде само следния отговоръ:
За да може да се установи въ една държава добро управление, нуждно е, на първо място да се върви къмъ осъществяване на все повече демокрация. Обаче само това не е достатъчно. За да се установи и закрепи действително добро управление, наредъ съ възможно по-свободна проява на народната воля, нуждни са още редица обществени условия. И когато те изцяло или въ по-големата си частъ липсватъ, макаръ и да има демокрация, макаръ и да има свободно проявена народна воля, все пак може да не бъде установено и закрепено едно добро управление.

Кои съ тия други обществени условия, безъ които не е възможно да се установява едно добро управление? Да се изложатъ обстойно тия условия и да се обоснове тяхната необходимость, това може да бъде предметъ на особена статия. Тукъ азъ накъсо само ще набележа некои отъ тяхъ, главно ония, които изпъкватъ и се очертаватъ отъ приведените по-горе обяснения на двата политически момента изъ нашата неотдавнашна история.

Както се казва по-рано и както е известно, управлението на държавата въ парламентарните страни се осъществява чрезъ политическите партии. И поради туй, за да може да се установи и закрепи добро управление, трябва партиите, на които въ даденъ моментъ, по силата на свободно проявената народна воля, се е наложило да поематъ властьта, да бъдатъ въ състояние да бъдатъ пригодни да осъществяватъ едно такова управление. А това ще каже, че за да се създаде и закрепи добро управление, въ държавата преди всичко партиие трябва да отговарятъ на редица условия.

Не е достатъчно една партия да има добра организация, да е създала голяма политическа сила и да е успяла чрезъ своята широка агитация да увлече и спечели мнозинството отъ народните маси: това е необходимо наистина, за да може партията въ даденъ моментъ сама или въ коалиция съ други партии чрезъ свободно проявената народа воля да заеме държавната властъ, но то не стига. За да може една партия, поела властта, да бъде годна да сътвори действително добро управление, необходимо е още, наредъ съ количестената сила, да има тя и идейна сила, да бжде при туй и морално силна. За тази целъ е необходимо: първо, партията да има една завършена система отъ програмни искания, които, отъ една страна, да са насочени да задоволятъ реалните нужди на държавата и народа, а пo-специално на трудовите народни маси, но същевременно тия искания трябва да бъдатъ и добро проучени, да отговарятъ на реалните условия на живота, да бъдатъ възможни за осъществяване и несъмнено да съдействатъ за стопанския, социалния и културния прогресъ на страната; второ, партията за привличане на членове, съмишленици и гласоподаватели да не си е служила съ демагогия, нито съ обещание на лични блага отъ властьта, а своята агитация и пропаганда да е водила и да води само въ името на здравите и реални свои програмни идеи и на обществените интереси и блага, отъ които идеи и обществени разбирания би трябвало напълно да бъдатъ проникнати, ако не всички нейни членове и съмишленици, а то поне всички по-активни и по-влиятелни партийни дейци.

Управлението на държавата наистина се поема и осъществява чрезъ партиите, но практически то се извършва отъ личности. Личностите са, които ръководятъ управлението и изпълняватъ неговите функции. И колкото е необходимо за създаване на добро управление, щото партията да има добри идеи и да бъде пригодна за творческа дейность, още повече е необходимо, щото личностите, които ще бъдатъ натоварени да ръководятъ и изпълняватъ управлението, да бъдатъ пригодни за тая задача: да иматъ нужната подготовка, култура и опитность, да иматъ държавнически умъ и твърдъ характеръ. А за тази цель нужно е партиите да подбиратъ и издигатъ за свои водачи и главни дейци хора, които несъмнено да иматъ указаните качества, та когато партията поеме властта, да могатъ те като държавници управленци да бъдатъ въ състояние да осжществяватъ едно добро управление.

По-нататъкъ: за да се закрепи едно създадено чрезъ усилията на властващата партия и на управниците добро управление, нужно е още то да не среща съзнателно противодействие, да не бъде умишлено спъвано отъ другите политически фактори, главно отъ опозиционните партии, а напротивъ, да бъде по възможность подкрепяно отъ тяхъ. Желателно е за тази цель, щото партиите колкото се може повече да се отърсятъ отъ партизанския дух и отъ партизанските домогвания, щото на всяка цена да бъде компрометирано едно противно тямъ правителство и възможно по-скоро да бъде свалено отъ властта. Въ замяна на туй требва да се проникнатъ отъ съзнанието при всички положения, засегащи върховни интереси на страната, и по всички обществени и общокултурни въпроси да даватъ искрена подкрепа на всяко правителство; същевременно да не отказватъ своето съдействие на властта и при всички мероприятия, които, макаръ и несъгласни съ възгледите на партията, все пакъ безспирно са насочени къмъ подобряване на управлението.

Като пропускаме редица други условия, необходими за указаната цель, нека отбележимъ най-после и едно друго, твърде важно обществено условие, безъ което не може да бъде установено действително добро управление: това е повдигането и засилването на обществения моралъ. Едно добро управление, както ce спомена по-рано, преди всичко трябва да бъде добросъвестно и почтено. А при вилнеещата днесъ въ страната ни морална развала, която е засегнала всички среди и слоеве, дори и при най-искреното желание на властваща партия и на управници, когато при туй има налице и редица други благоприятни условия, все пакъ едно добро, едно действително почтено управление мъчно може да се установи. Необходимо е поради туй, щото отъ всички обществени и политически дейци, отъ всички партийни и културни организации да се поведе смела и непрестанна борба срещу царящата въ страната ни корупция. И требва наредъ съ това съ дружни усилия да се насажда средъ гражданството, средъ масите и особено между младото поколение повече моралъ и почтеность, повече здраво политическо, съзнание, повече чувство на дългъ и отговорность спрямо държавата и обществото.

Демократически преглед, год. XVII, кн. 1

* Тодор Генчов Влайков (1865-1943) още наричан с псевдонима си Веселин е български писател, общественик и политик. Роден е на 13 февруари 1865 г. в град Пирдоп. Най-известното му произведение е повестта „Дядовата Славчова унука“. Действителен член на БКД (дн. БАН) от 1900 година. Завършва Историко-филологическия факултет на Московския университет през 1888 година. Един от основателите (1895) и председател (1898) на Българския учителски съюз. Тодор Влайков е сред основателите и първи лидер на Радикалдемократическата партия.

През 1890 г. Тодор Влайков и Тодор Йончев основават в Мирково първата българска кооперация – “Мирковско взаимодавно спестовно земеделческо дружество “Орало”.

Съединението и съдбата на княз Александра

Симеон Радев

От 1883 г. беше вече известно, че руският цар мрази княз Александра. От тая омраза, причините на която и до днес остават загадъчни, но за която се знае, че беше не политическа, а лична, руските представители в България черпеха вдъхновение, да се държат дръзко спрямо младия владетел и да кроят заговори за неговото сваляне. За да се одобри със своя грозен враг, княз Александър неведнъж прави опити, но погрешно и с обратни сетнини. Александър III бе източен деспот. Когато князът му пишеше, че той с нищо не се е провинил пред Русия, че донесенията на руските агенти в България са клеветнически, той посрещаше тия оправдания като обида за своята собствена непогрешимост. Но невинаги княз Александър се оправдаваше. Войник по душа, той имаше често пориви на бунт и тогава съжденията му за Русия и за нейния монарх губеха мярка. Неблагоразумните му думи стигаха до Петербург - стигаха отровени по пътя - и омразата на Александър III ставаше по-неумолима.

Срещу Русия на кого можеше да се опре младият княз? Английската кралица, която той видя в Дармщат на сватбата на брата си Лудвиг, през април 1884 г. бе му казала: "В Петербург забравят, че Англия и Австрия още съществуват." Но той не си правеше илюзии върху тия нейни думи. Той знаеше, че нито в Лондон, нито във Виена ще намери в случай на нужда истинска подкрепа. От София той на връщане пишеше на Милана, тогава негов близък приятел и като него преследван от Русия: "На моите оплаквания Англия и Австрия ми отговарят: "Бога ради, не се противете на русите в България, защото при най-малкия повод, Русия ще Ви натири, а Вие ще разберете, че въпреки нашите симпатии за Вашата личност, ние няма заради Вас да обявим война на Русия." Цялото това писмо издава мъка и безнадеждност.

"Много е весело да бъде човек княз на България, свършваше той с горчива ирония. По-добре щях да направя никога да не напускам бащиното си огнище."

По едно време надеждите на злочестия княз като че ли се бяха спрели върху германския император. Руско-германските отношения, тъй натегнати след Берлинския договор, се бяха значително подобрили. Едно посредничество на Вилхелма I в Петербург щеше, може би да подейства. След Дармщат Александър отиде в Берлин, на 10 май видя императора и му поиска съвет за своите отношения с Русия. Но тук го очакваше още по-голямо разочарование. Старият император му каза, че от времето на Петра Велики Русия се стреми да излезе на Черното море, че който й се изпречи по този неин път, тя ще го смаже, и че съветът, който може да му даде е да гледа на всяка цена да се сдобри с русите. Бисмарк отиде още по-далече. Той каза на княз Александра: "Ако искате да останете в България, предайте се на милостта на Русия. Ако е нужно, даже обявете се против Германия." Толкова малко значение железният канцлер отдаваше на България.

Около една година по-късно княз Александър получи от Берлин едно съобщение за помощ, но условно. Унуката на германския император бе влюбена в него и искаше да се оженят, насърчавана от майка си, дъщеря на английската кралица. Вилхелм бе решително против тая женитба, която можеше да развали германските отношения с Русия. На 18 март 1885 г. той писа на княз Александра, че ще се застъпи за него пред руския цар, ако той обаче заяви, че се отказва безвъзвратно отвсяко намерение да се свърже с унуката му. Отговорът на княз Александра е пълен с мъжко достойнство. Той прави, макар с наранено сърце, исканото заявление. Той приема и друго едно желание на стария император: да държи с Русия в голямата политика и да поддържа, в кръга на своите права на конституционен владетел, руските интереси в България. Но след това той туря една граница на руското влияние. "Ако от мене се иска, пише той, да приема положението на един привиден владетел, при което други да управляват, аз да покривам техните дела със своето име и със своята отговорност пред народа, и да се засегнат моите права върху армията, в това аз бих видял едно тежко докачение на монархическото достойнство: да приема такова
едно положение би значело да се провиня в задълженията, които съм поел пред народа." В заключение княз Александър казва, че не може да се съгласи на условия, които биха го поставили в противоречие със съвестта му и с конституционния му дълг, и моли императора, в такъв случай, да влезе в преговори с руския цар за неговото отречение от българския престол.

Между туй омразата на Александра III растеше. Пред своите приближени той не говореше за княз Александра освен с гняв и презрение. Руските интриги в София бяха в пълен ход. А за посредничеството на Вилхелма I князът не чуваше нищо. Накрая на юли той ходи в Лондон за сватбата на брата си Хайнрих с дъщерята на английската кралица. Тук той чу ощеведнъж обикновените насърчения, но знаеше точно тяхната цена: те нямаше да го спасят. Спасението си той пак търсеше в едно помирение с Александра III. За тая цел, на връщане в София през август, той се срещна във Францесбад с руския министър на външните работи Гирс.

Гирс бе човекът, който в 1878 г. беше препоръчал Александра за княз на България. Той се смяташе един вид отговорен за неговото поведение. Когато получеше някой лош донос за него, той също говореше с възмущение срещу му:" Тоя жалък принц, когото изпратихме в България без обуща..." Но неговото отстранение той не желаеше, защото не знаеше как ще може Русия да го замести. Преди да го приеме във Францесбад, той бе узнал от княз Лобанова,рускипосланиквъв Виена, че княз Александър мисли сам да се отрече от престола. Вместо да го отчае, той се постара напротив, да го ободри. След срещата Александър пишеше на баща си, че неговото сближение с руския цар е предстояще.

Гирс бе в него момент много загрижен за международното положение. Между Русия и Англия се бе завързал по въпроса за Афганистан един спор, който бе взел много опасен ход. Предвид възможността на едно открито стълкновение между двете сили, Русия искаше да има развързани ръце в Европа. В обясненията си с българския княз Гирс изрично му каза, че не трябва по никой начин да се допусне в Източна Румелия някакъв опит за съединение. Александър отговори категорически, че подобна опасност няма. По тоя начин той взе един вид задължение спрямо Русия.

Това задължение той искрено го пое, но събитията се развиха мимо него.
На 4 септември Д. Ризов отиде да му съобщи във Варна, от името на Румелийския комитет, че Съединението е решено. Князът употреби цели четири часа да му разправя, че моментът е зле избран и че Русия ще бъде противна и най-сетне го убеди. Но докато Ризов се върне в Пловдив, превратът бе вече извършен. Князът виждаше на какъв риск ще се изложи, като приеме Съединението. Вън от другите опасности, свързани с нарушението на един международен договор, той знаеше, че Русия ще се сметне за измамена от него и че няма да му прости. Но пред съдбата на България той забрави своята лична съдба. "Аз постъпих тъй, пишеше той на австрийския император, комуто на 16 септември прати от Пловдив едно изложение за станалото, аз постъпих тъй с убеждението да дам на народа, който ме е избрал за свой княз доказателство за своята саможертвователност."

Из том трети на "Строителите на съвременна България", издаден тази година.
На снимката: Н.В.Княз Кирил Преславски и Симеон Радев (вдясно) преди среща с президента Хувър. Източник: Изгубената България.