Не филантропия, а коренни реформи

Христо Ботев

Филантропия! Благотворителность! Колко души шарлатани покриватъ своитѣ мръсни дѣла чрезъ тия благозвучни думи, които не принасятъ почти никаква сѫществена полза на мѣстото, дето се тѣ практикуватъ, ако полето на тѣхната деятелность и да е твърде обширно. Благотворителностьта не може да изкорени злото, тя не обяснява причинитѣ на безбройнитѣ страдания на човѣчеството, не унищожава тия причини, а лѣкува само следствията. Тя само затуля устата на гладния, приспива страдащия и ириучва недоволния на робство и на търпение. Вземете, напримѣръ, Англия, дето благотворителностьта е достигнала до такива широки размѣри, въ каквито тя нe сѫществува нито въ една държава. Нема тамъ сѫ могли филантропитѣ да изцѣрятъ язвата на тѣлото на английския народъ, която отъ день-на-день се уголѣмява се повече и повече и която рано или късно ще преобърне всичкия общественъ строй въ тая страна? Думата ми е за английския пролетариатъ, който при всичката благотворителность на аристократитѣ, расте не съ години, а съ часове и съ минути. Освенъ това, думата благотворителность е унизителна за човѣшкото достоинство, защото тя предполага, че сѫществуватъ на свѣта такива създания, които сѫ направени по образу и подобию божаго, но които сѫ осѫдени да мратъ отъ гладъ и отъ мизерия. Нийде благотворителностьта не е принасяла полза, нито въ старото, нито въ новото общество.

Припомнете си ония тъмни картини изъ римската история, когато цѣли хиляди нещастнн хора сѫ крещѣли „хлѣбъ и циркь” и когато тиранитѣ отъ страхъ и изъ милосърдие сѫ удовлетворявали желанието на своитѣ робове. Има ли по-гнусно и по-отвратително зрелище отъ това? Но разумнитѣ и образованитѣ хора отдавна вече сѫ разбрали лошитѣ последствия на благотворителностьта и всичкото свое внимание сѫ обърнали на корена на злото, т. е. — на онзи анормаленъ общественъ редъ, който създава безмѣрно богати и безмѣрно сиромаси люде. Трѣбва по-напредъ да се изкорени злото и тогава не ще вече да има нужда да се занимаваме съ лѣкуването на неговитѣ последствия, което не само че е безполезно, но е даже и вредително, защото дава възможность да се развие въ друго направление болестьта. Извинете ме, че азъ се така разфилософствувахъ за нѣща, които отдавна вече сѫ раздъвкани и обяснени отъ новото човѣчество, но азъ направихъ тоза, за да ми послужатъ горнитѣ редове като критериумъ за иззестията, които азъ ида да ви съобща.

Азъ съмъ ви писалъ и другъ пѫть за глада, който опустоши преди малко Мала Азия и който заплаши даже нашето съ богата природа отечество и, струва ми се, споменахъ, че нѣкои си благотворители се притекоха съ своитѣ привременни помощи на анадолцитѣ. Днесъ имамъ предъ очитѣ си отчета на цариградския благотворителенъ комитетъ, основанъ близо до английското консулство, който, заедно съ други подобни комитети, е подалъ помощь на 200,000 гладни души. Ако смѣтнемъ, че на тия хора се е дало, както казва отчетътъ, отъ 10 до 15 гроша, то ще да дойдемъ до една твърде значителна сума; но за единъ човѣкъ или за едно семейство, което нѣма нищо, което мре отъ гладъ и което трѣбва да проживѣе отъ жетва до жетва, какво значатъ тия нещастни 10—15 гроша? Не сѫ ли тѣ единъ залъкъ, който не дава нито здраве, нито животъ на умиращия, а само продължава неговитѣ страдания? Той сè ще да мре: а не е ли по-справедливо и по-човѣшки да се прекратятъ страданията му единъ часъ по-напредъ? Ето що говори отчетътъ по-нататъкъ: нашитѣ статистически сведения показватъ горчивата истина, че гладътъ въ Мала Азия не ще може да се унищожи даже и подиръ жетвата на 1875 г. Въ най-плодороднитѣ страни на Мала Азия една трета часть отъ народонаселението не е сѣло нищо; а тритѣ четвъртини, които сѫ сѣли, сѫ обвезани съ такива условия, щото, като приключатъ смѣткитѣ си съ своитѣ заимодавци, неще да имъ остане, като-речи, нищо за прехрана. Какъ ще преживѣятъ тѣ до жетвата на идущата година. Да имъ се помогне е невъзможно, защото нещастнитѣ ще бѫдатъ твърде много. . .

После тия отчаяни, но справедливи възгласи, благотворителитѣ предлагатъ на правителството да захване нѣкоя обществена сграда, за да даде работа и прехрана на народонаселението. Добри и човѣколюбиви планове, но кажете ми, ще могатъ ли тѣ да се осѫществятъ при диешното критическа положение на турскитѣ финанси? Отде ще вземе правителството пари, за да захване обществени сгради и да даде прехрана на гладнитѣ? Не отъ раята ли пакъ? Но това не е лѣкъ, не е благотворителность. Ако да би попитали гладнитѣ мене, то моя рецептъ е въстание противъ днешния общественъ срой. Съсипете тая иерархия въ човѣчеството и вие ще видите, че ще да се унищожатъ причинитѣ на нашитѣ страдания. Но, стига за това. Да ви кажа сега нѣщо и за агитѣ. Отъ 1 януарий на идущата година пощитѣ и телеграфитѣ въ Турция ще влѣзатъ вече подъ пънко управление въ рѫцетѣ на турцитѣ. Отъ тая дата иностраннитѣ пощенски тимбри нѣма да иматъ никакво значение въ Турция. Ще да видимъ, какъ ще се приеме това високо решение отъ европейцитѣ, които сѫ се убедили вече въ турската неспособность.

Разпрята, която бѣше произлѣзла между семитическия крадецъ баронъ Хиршъ и н. в. султана на разбойницитѣ, е зела вече полюбовно решение; крадцитѣ сѫ се условили относително раздѣлата на плячката, която ще да смъкнатъ чрезъ направата на желѣзнитѣ пѫтища. Съ една дума, между царьтъ израилски и банкрутина Азиса сѫществува вече пълно съгласие и любовь.

Известието, че Занзибарскиятъ султанъ е тръгналъ за Англия и че е приетъ твърде търѫествено въ Лисабонъ, е ударило като съ дърво турската журналистика. Тя крещи за панислямизма, а неговитѣ синове се разхождатъ по гяурскитѣ земи, безъ да се яватъ предъ наследника на пророка!

В. "Знаме", 18 брой

Истинската свобода

Васил Друмев*

В какво се състои истинската свобода? За нас, християните, този въпрос не трябва да бъде особено труден. С живота, учението, страданията, кръстната смърт и в славното си възкресение Исус Христос ни показа в какво се състои истинската свобода. При всичко, че Той нямаше в ръцете си никаква власт и сила, никога не се смути пред своите знатни и могъщи гонители, никога от страх пред силата или от угода пред знатността не се отказа от проповядването на правдата.

Свободно и безпощадно изобличаваше и еврейското общество, и еврейските първенци в тяхното невежество, в техните лицемерства и пороци. „Горко вам, книжници и фарисеи лицемери”, открито казваше Той в лицето на тези силни първенци, ако и да знаеше много добре, че те могат да му направят голямо зло. Когато беше вързан и почти осъден на смърт, Исус Христос не се побоя да изобличи Пилат и да му каже в очите: „Ти не щеше да имаш над мене никаква власт, ако ти не бе дарено свише”, макар и да знаеше, че твърде много зависеше от Пилата да се пусне или да се предаде на смърт. Та и въобще, както пред своите неправедни съдници, така и на кръста, дето неговите страшни мъки даваха повод на неразумната и лековерна тълпа да произнася срещу него още по-горчиви хули и присмивания, Исус си остана спокоен, величествен, непобедим.

Какво виждаме ние в Спасителя, в апостолите и във всички онези, които в служенето си на народ и общество са вървели по техните стъпки? Виждаме в тях една висока нравствена чистота, виждаме ги свободни от пороци. Тази висока нравствена свобода е давала на тяхната воля онази твърдост и на техния характер онази независимост, които са им давали възможност да надвият светската суета, да надвият гонения, мъки, тъмници и самата смърт. И най-главното, виждаме в тях голяма любов, силна преданост към доброто и усъвършенстването на хората.

Дълбоко предани на този чист идеал за човешко добро и съвършенство и с такава нравствена чистота, те са посветили всичките си сили и способности, целия си живот, за да служат на правдата и истината и да направят това велико богатство достояние на своите народи и на цялото човечество. И за това те всякога са побеждавали.

Нищо, нито светски удоволствия, богатство и чинове, нито заплашвания, гонения, хули и страшни мъки, нито най-ужасна смърт, не е могло да пречупи твърдостта на тези хора, да ги накара да се откажат от служенето на техния висок идеал, да преклонят глава пред ласкателствата или пред силата. Те са били и са си останали високо независими, високо свободни в служенето си на правдата и са се подчинявали само на това, което е изисквало тяхното високо служене.

Тази висока свобода е истинската свобода, която се състои в свободата на човешкия дух. Само човек с дух свободен може да има истинска свобода. Само той може да надвива прищевките си, честолюбията си, злобата, мързела и всички пороци. Само свободният по дух човек може да подчинява своите частни интереси на общите интереси, да поставя всякога по-горе от всичко общото благо и да претърпява гонения, хули, мъки и смърт за общото добро.”

Из „Истинската свобода”, сборник „Православният консерватизъм”, съставител – свещеник Георги Гугов. Източник: Център за анализи и образование

* Васил Друмев, приел монашеското име Климент, е български писател, духовник и политик от Консервативната партия. Той е автор на първата българска повест и първата българска драма с оригинален сюжет. След Освобождението е митрополит на Търновската епархия и на два пъти министър-председател на България.

Нещо за признателността

Александър Балабанов

На 8 юли се извърши погребението на бившия министър, учен, писател, обществен, просветен деец, професор Иван Шишманов. Имаше твърде малко свят. От големите хора не казвам кой бе и кой не бе, защото мъчно е да кажем за някого, че е голям, докато не го видим прострян в ковчега пред нас.. И от току-що бившите или въобще от истински бившите големци пак имаше малцина. Народ и студентство – също твърде, твърде малко.

За студенството – обяснимо е, ваканция е. За народа – също; кой ще му каже, отде ще знае тоя още тъй непълнолетен, тоя още тъй незрял, тъй несамостоен в преценките си на личностите и на тяхното значение беден народ, кой ще му каже обективно, кой е този, кой е онзи? В тази наша страна, дето страстите са тъй разпалени и за най-дребното, дето мегданът си остава все същият малък, а атовете тъй бърже се размножават. Гдето всички наши са ангели, всички не наши са дяволи, а тия, които са свободни и не чакат от никого ечмика – тях може всеки безнаказано да пренебрегва.. Кой ще му каже? Кой ще му даде примера?

Значи все донякъде е обяснимо, че имаше малко народ.

Поради тежкото си боледуване аз едва можах да престоя времето в черквата. Но ми казаха, че до гроба са отишли само стотина души. Че само от тия хора, които срещнах аз на улицата тоя ден, само от тях на сто души е помогнал професор Шишманов през живота си! Направил им е такива добрини.

Но и това разбирам. Нали няма признателност! У нас – да разчиташ на нея, значи да си някой голям будала или някой нещастник. И после – човешко е, човек обръща гръб на извора, от който си е утолил вече жаждата. Само нежните и хубави души си спомнят за тоя извор и после – и не го замътват.

Освен това признателността е свойствена само на истински дълбоки души и на оригиналните духове. А такива – кой не знае това – те са рядкост даже и у нас. Даже и у нас никой не може да търпи никакъв сърдечно оригинален и дълбок дух, веднага той е афоресан от обществото и от литературата, мразен от силните на деня, пренебрегван от хората, неразбиран от мнозина, а тия, които най-добре го разбират и знаят кой е – тъкмо те го преследват най-грозно, най-организирано. Те треперят от неговото появяване – и затова ги нарекох аз един път: организираната посредственост.

Уви! Всичко е погълнала у нас партизанщината, партията и партийните сдружения във всяка област, дори и в литературата, дори и в науките. Срещнете някого – и ще видите, той говори добре са произведенията само на тия, които са от неговата партия, от неговия кръг. И то – не защото ги цени или не цени другите, а просто защото сам и тъй и тъй нищо не разбира от себе си, а само върви с тия, които са с него или при които е той. Разбира се, това са тия души, които са се издигнали само благодарение на тази котерийност – и за нея се държат. Тежко ми е, че в България всичко е в зависимост от партийността. С това се задушават и удушват висшите трепети на човешката душа. Погледнете в нашия социален живот. Ще видите, че не само приятелствата, ами дори и любовта е в зависимост от партията.

Иван Шишманов беше един даровит мъж със светла, висока и обширна култура. С душа отзивчива за най-скъпото за една нация, за нейната душевна култура, за науките, за изкуствата, за всичко онова, що е единствено предназначение на една нация. За това, за което живее и заслужава да живее един народ, към което в края на краищата са устремени всичките му борби и пориви.

Петдесетгодишнината ще се празнува на България. Боя се, че и тоя празник ще бъде повече едно мило сановническо тържество с банкети на държавна сметка. Но все ще се празнува. Тогава, тогава размислете вие, непризнателни сомоедци: кое от това, което ще се празнува, не е свързано с дейностите и борбите на Шишманова и на тия като него в нашата страна?

Защото някакви големи облаги и богатства от вас, нешишмановци, невазовци, неботевци, неславейковци, България няма. Не са образцови обществените служби, богата страната не е, поражения и в политиката, и в обществения, и в икономическия живот. Градове цели в мизерия, живот в тях най-първобитен, освен за неколцина, които отрано са рекли да използват тишината в това село без кучета. Това ли ще се празнува? Сигурно не това, а това, което са наредили и дали духовните първенци, като са се отказали доброволно от вашите комфорти и охолности.

Разбира се, ние знаем, само сърдечните хора отиват на всяка цена до гроба. А повечето от хората отиват както на самото погребение, така и до гроба не за умрелия, а за живите около и непосредствено до ковчега. Шишманов нямаше партия – да тръгнат тълпи с ленти подир ковчега му. Шишманов, дори и да бе жив, нямаше власт, и да имаше, нямаше никому да отнима нито автомобила, нито гювеча. Така е на пръв поглед, вие плиткоумни. А всъщност тъкмо на такива хора вие дължите и вашите автомобили, и вашите гювечи. Тъкмо на такива, защото те ги нямат.”

1928 г., със съкращения от „Нещо за признателността – мисли по случай погребението на проф. Д-р Иван Шишманов”; Александър Балабанов „Студии, статии, рецензии, спомени”; Български писател, София, 1973 г. Източник: Център за анализи и образование

Държавници и поети

Александър Балабанов

Поезия наричам и всички изкуства. Политици наричам мъжете, които са, които са били, които се готвят да станат царе, министри, дипломати, шефове и лидери на партии. Политиката и поезията стоят едно от друго така далече, както земята от небето.

Политикът е човек на разсъдъка, на ума, на логиката, на пресметливостта, на делото. Поета – поета, ще рече и художника, музиканта, артиста, танцьора, въобще поета е човек на въображението, на призраците, на мечтите, на безделието. Но както земята и небето се допират до хоризонта чрез въображението ни, така и поезията има своя хоризонт чрез земята, чрез политиката. Тоя хоризонт е единственото общо между политиката и поезията, той е единственото хубаво нещо, единственото възвишено нещо на политическата дейност, която сама по себе си е низша проява на човешкия дух. Политиката задоволява не по-други нужди на човека, отколкото са яденето, пиенето, спането и пр., тя е физиологична помощ.

Само фантазията, само стремежът към по-високи сфери може да даде на политиката от блаженството на поезията, от радостта на съзнанието, че твориш, че си бог в човека. Тя дава замах на политиците, тя дава сила на техните мисли, образ на техните въжделения за повдигане на народа. Бих желал да няма нужда изрично да обяснявам, че не искам поезия в политиката, както никой свестен не би поискал политика в поезията. Нито мисля, че политикът трябва да зареже работата си и да се занимава с поезия.

Но аз знам, че за добрия политик интересът, живия, личния интерес към поезията е необходим, ако иска той да бъде наистина нещо за народа. И необходим е не само защото въобще всеки държавник трябва да има пред очи винаги както целия материален, така и целия духовен живот на народа си, а е необходим предимно за неговото лично духовно състояние. Тоя интерес ще го предпази от загрубяване, от опустяване, от душевна мизерия, от затъпяване и озверяване.

Ще спомена няколко примера от стари и от нови времена. Солон, действително най-мъдрия законодател на древна Гърция, човекът, комуто целия народ повери неограничената власт в държавата, за да я уреди, за да я спаси от анархията, за да я изтръгне от хаоса, в която я хвърлиха социалните и партизанските ежби на негодниците, тоя Солон е бил с активен интерес към поезията, писал е и е оставил много елегии. А малко преди да умре, е тъгувал най-много за дето няма да може да чете Сафо.

Александър Велики е най-големият политик и най-гениалният стратег, какъвто се е раждал на света. Силата на неговата фантазия създаваше шеметни подвизи в политиката и във войната. Сигурността на неговия политически ум най-добре може да се докаже с факта, че всички градове, колонии, институции, които Александър Велики основа в Азия и Африка и досега са с голямо значение. Неговият реализъм в политиката и неговото военно изкуство и досега удивляват човечеството.

И тоя Александър е водел със себе си в най-почтени и свободни обстоятелства много учени и поети и е подигал и насърчавал с личния си интерес тяхната работа. Сам той, както е известно на всички ни, е държал винаги под възглавницата си Илиадата. И ако Александровото дело не биде доведено докрай, то е, защото той не знаеше, че ще умре от треска едва навършил 33 години.

Всеки, който се интересува от живота и делата на великите държавници, ще види, че литературата играе голяма роля в техния живот, че те имат своите любимци между поетите и художниците... Изтъквам още веднъж и по тоя по-рязък начин: може поети и художници да уреждат една държава, това не е никак странно: напротив, има много примери за това. И държавата няма да бъде много по-лоша от държавата на другите, на адвокатите и на лихварите.

Не това искам да кажа аз, че поети и художници трябва да управляват, нито пък само философи, както проповядва Платон. Моето желание е по-скромно: тия, които се занимават предимно с политика, те не трябва да се оставят да им изсъхнат душите, да им умре и последното въображение, което е тъй необходимо за всеки държавник-творител.

Несправедливо ще бъде да отричаме интерес към поезията на българските държавници. Напротив, едва ли има държава в света, която като България да е закърмена с поезия. Всичките дейци по нашето Възраждане, борците за политическа свобода, първите наши държавници, въобще строителите на българската държава, те не само че имаха жив интерес към поезията, ами и повечето от тях самите бяха поети. И тяхната работа бе благословена, това, което те направиха, то бе наистина нещо. Паисий, Раковски, Ботев, Славейков, Каравелови, Стамболов и др.

От петнайсетина години нашия живот биде подзет от един такъв студен, мрачен, сух материализъм, щото и нашите държавници почнаха да се въртят само в неговата сфера. Държавата ни се обърна на едно адвокатско и банкерско учреждение. Народното събрание ставаше все повече и повече събрание на лица от тези професии, които, колкото и да са достойни и даже отлични сами по себе си, все пак сами ще знаят, че един народ не може да се води тъй едностранчиво. Тая едностранчивост – тя е причината за всичката ни днешна мизерия.

Ето защо с тия няколко мои нахвърлени мисли аз си позволявам да призова уредниците на нашия държавен и обществен живот да се позаинтересуват малко повече от всичко това, което наричаме поезия в живота. Да погледнат на човека като на същество, което знае не само да яде и да пие, и да работи, а да мисли, да чувства, да плаче, да се радва, да страдае, да ликува, и да се опиянява. И тоя интерес не трябва да бъде само материален, а жив, личен, свой.

И нека знаят всички, че живота без поезия е пустиня, е мрак. Че всичко би загинало невидено и нечуто в тоя мрак, ако да не бе светлия лъч на поезията, която единствено има сила да прави от случайното нещо трайно и вечно, да дава смисъл на едва забелязвани събития и пориви. Вехнат и чезнат делата и подвизите, живее и вечно дее само словото.

1922 година, със съкращения от „Държавници и поети”; Александър Балабанов „Студии, статии, рецензии, спомени”; Български писател, София, 1973 г. Източник: Център за анализи и образование

Прогрес и традиция

Проф. архимандрит Евтимий Сапунджиев*

Как да характеризираме понятието „народен будител”? Не всеки жертващ се за някоя идея и не всеки обичащ родината се удостоява да бъде в „пантеона” на народните будители, за които българската младеж повтаря: „Техните пътища са и наши пътища”. Не всеки идеалист, макар и умрял за идеята си, се допуска да влезе в този „пантеон”.

Когато несъмнено обичащи ближните си младежи се хвърляха в устата на смъртта, тяхната жертва за прогреса не беше наречена от вашите сърца и от историята „народен подвиг”. Защото преклонението им пред прогреса не се придружаваше и от преклонение пред традицията на своя народ. Народни будители са само онези идеалисти и мъченици, които са съумели да останат едновременно верни на прогреса и на традицията.

Един обществен деятел може да се въодушевява от най-модерни и най-напредничави идеи, но не успее ли да постави осъществяването им в контакт с културното състояние в миналото и настоящето на своя народ, с неговите традиции, народни идеали и самобитност, въодушевлението и деятелността на такъв обществен деятел ще останат безполезни, а могат и да станат вредни за народа му.

Устремът към прогрес е едно движение, а всяко движение трябва да получи импулс и сила от друго, предидущо движение. Не може обществената работа да се върши в една изолирана от всякакви връзки с миналото среда, както не може да се запали един огън без помощта на друг огън или без помощта на концентрирани някъде светлина и топлина от миналото. Не е достатъчно само да имаш устрем към светлина и идеи, необходимо е и да приспособяващ летежа си към тях с възможностите, които ти дават твоята природа, твоите привички и миналото ти.

Когато едни обществени и културни форми се наложат като победители в живота на един народ, те имат тенденцията да го накарат, той вечно да ги крепи. Това често създава една вкоченялост, една заспалост у старите поколения в името на идеите и принципите на миналото и настоящето. Будителите са ония, които не се поддават на общата летаргия, а чувстват душите си озарени от светлината на нови идеи и форми. Чувстват волята си устремена към разпространение на тези идеи и в душите на сънародниците си, и в живота и в историята на своя народ.

Будителят не мечтае да наложи на своя народ със сила своите идеи, а мечтае да го събуди чрез тях. Затова младежта лесно няма да даде сърцата си за честване на народни диктатори, колкото и благородни да са идеите, от които се въодушевяват те. Най-важни благодетели и водачи на един народ са ония, които са будили самия народ със зов за култура и прогрес и целия народ са правили съзнателен участник при творчеството на своите исторически съдбини.

Затова например и народният будител Любен Каравелов, когато видя България свободна, не замечта за високи държавни постове, за да води от тяхната висота своя народ, а си остана писател и печатар в Русе, за да продължава да буди своя народ. Затова и дякон Васил Левски например, когато веднъж е бил запитан, какво ще прави, когато се освободи България, отговорил: „Ще потърся друг потиснат от робство народ и ще се посветя на буденето му за свобода”.

Всички народни будители са притежавали това качество – те никога не са горели от въодушевление за идеите на прогреса, без да горят същевременно от въодушевление да приобщят с тези идеи съзнанието на своя народ, да ги приспособят към неговото настояще и към неговите традиции.

Между българските народни будители няма нито един такъв, който да е бил поклонник на общочовешкия прогрес, без да е поклонник на традициите на своя народ. Както и нито един такъв, който да е бил поклонник на традициите и самобитността на своя народ, без да се е интересувал от общочовешките идеи за прогрес. И без да е чувствал дълг да подтиква своя народ към това , да не затваря себе си в черупката на настоящето, а да устремява всякога поглед към бъдещето, да не се задоволява само с традиционното и националното, а да устремява всякога поглед към общочовешкото и към прогреса.

Помнете това съществено качество на народния будител – еднакво да служи и на прогреса, и на традицията, и гответе душите си за носителки и разпространителки между нашия народ както на завещаните му от историята самобитни национални ценности, тъй и на предлаганите му от новото време и от по-културните народи ценности на прогрес и общочовешки възход!

Никой друг мироглед не държи тъй сметка и за старото, и за новото, както християнският. И никое друго учреждение не издига тъй еднакво и традицията, и възхода към новото и националното, и общочовешкото, както църквата. Затова не е случайно и обстоятелството, че за празник на българските народни будители е избран денят на Св. Йоан Рилски.”

Списание „Зов”, 1935 г.

Със съкращения от „Социално-етически възгледи” – Избрани слова и беседи. Съставителство свещеник Георги Гугов, ИПТК „Збелсурд”, Пловдив, 2005 г. Източник: Център за анализи и образование

* Архимандрит Евтимий Сапунджиев е редовен професор в Богословския факултет при Софийския държавен университет, проявява огромна проповедническа дейност, изнася много лекции и беседи. Архимандрит Евтимий е убеден, че моралната деградация и комунизмът представляват най-голямата опасност за българския народ и с несломим дух до края на живота си през 1943 г. води непримирима борба за тяхното отстраняване от обществения живот.

Човек без спомени е куха хралупа

Петър Увалиев

Преди някое време поетът Ани Илков прозорливо и шеговито ме беше оприличил на Робинзон, макар и островът ми да не е толкова пуст. И ето че това, което днес имам да кажа, е напълно робинзонско. То е чисто и просто електронно преображение на прословутото послание в запушена стъкленица, запратено в морското ширине с безумната надежда, че някакси, някога ще стигне до някого, който ще предаде комуто се полага островното ми послание. Ето предисторията на това въздухоплавателно приключение.

Случайно бях споменал пред една умна млада българка две съвсем незначителни ситници от шареното ми битие. Първата беше, че за разлика от Димчо Дебеляновите “черни” пловдивски дни, моето пловдивско юношество беше от сияйно по- сияйно. Там, някъде между Небет тепе, Джумаята и улица Пълдин, неусетно станах европоглед, така както други става късогледи или черногледи. И другото, което каха е, че от като шаря по света, съм се вманиачил да събирам стари български пощенски картички. Моята събеседница разказала това в Държавния архив в Пловдив и там любезни хора решили нарочно да подготвят и да ми препратят няколко чудесни цветни снимки от стария Пловдив. И понеже не им знам ни имената, ни адреса, пращам им по ефира невидимата си благодарност. Дано някой я чуе и им я предаде.

Един от тези трогателни подаръци е снимка от разрушения днес Френски колеж, който свърших в 1932 г. Там научих френски, немски, латински и старославянски : така очите ми прогледнаха за света и назад във времето и далеч в пространството. В Пловдив научих и странната дума Пикадилли. Така се казваше едно кино до ресторанта Средна гора срещу хотел Париж и Пощата, зад която се гушеше Театра. А ето че сега живея на десетина минути от площада Пикадилли, който е на самия пъп на многомилионния Лондон. Но за мене Пикадилли и Средна гора са мисловни съседи.

Сигурен съм, че за тази невероятно и все пак естествена близост е мечтаел баща ми, когато ме е пратил да уча в Пловдив. Тогава вече беше се преселил в София, но и юношеството, и младостта му бяха минали в Пловдив. Затова у дома се говореше за духовното многообразие на града, в който още преди Освобождението Христо Г. Данов предлага 504 български печатни книги, Александър Балабанов в началото на века превежда “ Фауст”, София Юрукова създава всеобхватната Мозайка от знаменити съвременни романи, италианският тенор Гуаско пее в митичния театър Люксембург, а баща ми издава на собствени разноски на френски извадки от книгата на Жан Жак Русо “Емил”, за да учи студентите си във Висшия Педагогически Курс, където негови колеги са именитите просветители Томов, Недков, Самодумов, Мутафчиев.

А над това космополитно културно пъстрило витае призракът на трескавия Алфонс де Ламартин, предтеча и пример на онези нащи даровити съвременници, които самопожертвувателно все още се напрягат да вярват, че поезия и политика не са несъвместими.

Баща ми почина няколко месеца след постъпването ми в Колежа, но образът му се сля с многоликата, надпровинциална същина на Пловдив. Може би затова, неволно и неусетно, една от първите ми по-обмислени писачески прояви някъде към 1937 г. бяха шест есеистични подлистника в седмичника Ла Парол Булгар, списван на френски под редакцията на далновидния Владимир Данев. Общото им заглавие беше “Пловдив пур Еа”, Пловдив за Еа, въображаеми писма до една млада датчанка, която ни беше поразила с безбурния си европейски светоглед, така различен от нашата бодлива таралежова наеженост. Само бащиният ми Пловдив можеше да бъде уравнителен знак между нея и нас, между усмивката и настървлението.

Всичко това беше потънало някъде дълбоко в мътилката на паметта ми. Но то възкръсна, когато погледът ми погали подаръците от Пловдивския държавен архив. И ето, че тези архивни снимки събудиха един съкрушителен укор не само към мене, но и към всички, които живеят ден за ден: не е ли срамота да забравяме да помним?

Човек без спомени е куха хралупа.

Би Би Си, 20 март 1994, http://www.bgfactor.org/index_.php?cm=2&id=7409

Идолите

Петър Увалиев

Нещо, което внезапно стана страшилище в живота ми: идолите. По рано ми се струваше, че мога да ги гледам от към човешката им страна: нещо да приемам, на нещо да се подсмивам. Сега разбрах, че всички идоли не прощават. Идолите бранят своето идолство - а хората много лесно забравят, че са хора и идолите са като тях.

Помня един римски монсиньор, който ме убеждаваше, че светците „служат". Би трябвало да каже, че ги употребяват. Католиците са имали поне щастливата идея да провъзгласяват само мъртъвци за идоли. Така по лесно се приемат от хората с достойнство. Остава Папата - хилядолетно изобретение, което Мусолини се бе опитал да облече с модерни дрехи, когато бе заповедал да провесят във всички училища и учреждения надписа „Мусолини има винаги право". А на пощенските картички в Германия пишеше: „Хитлер няма семейство и лични грижи. Неговото семейство е Райхът, негови грижи са нашите". После мина време и стана ясно, че Мусолини не е имал винаги право, а Хитлер се е любел както може с Ева Браун. Какво остана от идола?

Остана унизителната картина на децата в черни ризи и на тълпите, които ревеха в берлинския стадион. Остана този позор за човека: и идолите ми се струват все пак по достойни от идолопоклонниците. Да заповядваш е все пак по човешко, отколкото да правиш метани.

Може ли да има най сетне духовен живот там, където има монопол за истината и където постиженията се мерят по липсата на оригиналност? Може ли да има човеци, където има идоли? Католиците обичат да се гордеят с това, което са направили: но те са хитри и много от днешните им светци на времето си са били отшелници или еретици.

Хитлеристите твърдеха, че са изградили величието на германската индустрия: но съвременниците им знаят, че те разрушиха германския човек. Те приеха, че Круп е по ценен от Гьоте. Ваймар е бил незначително княжество: а мястото му в историята е все пак, поне за мене, много преди Прусия. Хитлерова Германия беше Прусия без Ваймар. Това е ужасът и той още не е свършил.

Може ли да има рецепта за духовна дейност? Католиците казват: „Вярвай". Ами ако не можеш да вярваш? А аз не знам дали и в католическата църква тези, които само са вярвали, са оставили името си. Свети Тома Аквински трябва да не е вярвал до край, щом като е сметнал за необходимо да пригажда Платон към християнството. И кому е вярвал Микеланджело, когато е писал могъщите си фрески във Ватикана: на догмата за съсухрения Христос или на себе си. Вярвай - ако искаш да се откъснеш от себе си. Но ако не можеш да излезеш от себе си: тогава?

Преди шест години, когато пак така се намерих в една нова страна, исках да бъда навсякъде. Всяка връзка ми тежеше. Непрестанно скитах и се мъчех да се срещна с всички. Сега ми тежи това, което на другите изглежда свобода. Ето: цяла вечер стоя пред машината и цяла вечер мислите ми са пълни с тебе. Нещо от тези мисли нескопосно минава и в писмото. Друго остава в мене.

Ставам, пуша, крача из стаите и продължавам разговора ни. Тази част остава в мене, а тя е може би най-милата. Онази, която не знам как вече да пиша с думи, без да я превърна в литература. Най простите и най-милите неща, които имам да ти кажа: че бих искал да си срещу мене, когато вечерям, че бих искал ръката ти да е в джеба на палтото ми, че мечтая ти да купиш цветята, които са на масата ми. Не значат нищо, а ми се струват много, много важни. Малките неща, които правят живота на хората. Но изглежда че има господари, които са заграбили и тези малки неща.

Така ограбен понякога съм непростимо сгушен в себе си. И наверно и писмата и постъпките ми изглеждат жестоки и егоистични. Знам че ще ми кажеш: никой не е по егоист от другите. Но едни са по лоши, момичето ми. Нима аз се нареждам между тях? И ако греша, ще намеря ли някакъв път за изкупление?

Странна дума е тази: изкупление. Има вековна патина, която я е направила натруфена и гръмка. А е толкова по интимна: една дума, зад която се крие чувството на всеки човек, че не е сам. И неволната му привързаност към други. Защо искат от нас да бъдеме привързани към човечеството, когато има предели: от нас искат да живееме непрестанно отвъд тези граници. И това е нечовешко. Ти си права: трябва малко да се разтвори добрината у другите, за да рукне и нашата добрина. Когато те се заключват и ние ставаме зли. Дали и това не обяснява малко егоизма ми?

Извадка от писмо на Петър Увалиев (1915-1999) от май 1948 година до първата му съпруга Ивайла Вълкова, писано след сключването на техния брак. Увалиев заминава на дипломатическа работа в българското посолство в Лондон, убеден, че властите в София ще разрешат на жена му също да пристигне при него - нормална практика за всички задгранични служби. Това обаче никога не става. Съдбата решава 22-годишната Ивайла и 33-годишният Петър да останат разделени завинаги. Тексът е взет от сайта на Център за анализи и образование.

Кожодерският маслосвет

Александър Стамболийски

Там, във В. Търново, старите български боляри или старите български кожодери погребаха двете стари български царства. Те ги погребаха, защото се бяха отчуждили от народа, бяха забравили неговите болки, бяха глухи за неговия глас и бяха станали грабители, изедници на неговия труд и похитители на неговите права и свободи.

Българският народ е такъв, какъвто го виждаме днес: трудолюбив, пестелив, честен, героичен и свободолюбив. Болярите и генералите го тласкаха в нескончаеми войни, избиваха го, оголваха го и продължаваха да го владеят и да се гаврят с неговите съдбини. Понякога, когато той започваше да роптае, те се деляха на партии, на военни лиги и даваха вид, че се борят помежду си за доброто уж на самия народ. А когато народът отчаян и разумел тяхната игра, се възбунеше срещу болярите и генералите, всички тия два сорта кожодери се блокираха в едно, събираха пари за борба срещу народа и изпращаха в чуждите държави депутации, за да искат помощ и по тоя начин да задържат или възстановят властта си.

Чужденците охотно им даваха тая помощ, защото болярите им предлагаха злато, земя, разкошен и развратен живот. Всеки боляр се надпреварваше да отвори своя дом за чужденеца, да го нахрани и напои и да му предложи жена си, сестрите си или дъщерите си. Чужденците, след като се пресищаха от болярското имане, посягаха и върху отечественото. И по тоя начин българските царства незабелязано пропадаха.

В. Търново беше престолен град, беше столица, заради това българските боляри и генерали там изкопаваха гробниците на българските царства.

Историята обаче сякаш, иска да се повтаря. И на новото българско царство, това, което се създаде от освободителната война на русите, българските боляри туриха динамит в Търново. Там през 1911 г. демократи, народняци и цанковисти в блок измениха Конституцията, стъпкаха я и развързаха ръцете на цар Фердинанд да води българския народ на кървави човешки касапници.

Когато Ал. Стамболийски от името на целия Земеделски народен съюз и от това на цялата опозиция изказа в лицето на Фердинанд и неговите боляри протеста на целия работен народ срещу това мерзско и ужасно дело в Търново, болярите в това царство — Т. Тодоров, Ат. Буров и Борис Вазов, хвърляха смрад и кал върху пробуждащия се народ и защищаваха с жар и сквернословие политиката на царизма и боляризма. (Вижте дневниците на петото Велико народно събрание, за да видите каква истина е изказал Стамболийски и другарите му и какви глупости са говорили и тогаз тодор овци, вазовци и буровци.)

В Търново се изкопа гробът и на Третото българско царство. Първите гробокопачи бяха Фердинанд, Гешов, Тодоров, Малинов, Ляпчев, Данев, Маджаров, Драгиев, Христов, Муша-нов, Вазов, Буров — тия, които днес образуват черния блок. Трите войни след тая дата и двете катастрофи са тяхно дело.

Окървавените и опозорени търновски боляри Тодоров и Буров оповестиха, че на 17 септември 1922 г. цялата чернобло-кова сган от Северна и Западна България ще се събере там, за да осветял новото си съзаклятие против народа и държавата, които са им отнели властта, т. е. правото да хвърлят народа във зойнд и свободата им да го ограбват, както намерят за добре.

Към цялата тая кожодерска и человекоедска тайфа тоя път се присъединява и най-младият видински болярин — раята на политически покойния Найчо Цанов, който някога в Петото Велико народно събрание, в същото това Търново, с групичката си се присъедини към протеста на Стамболийски и земеделската група и се бори рамо до рамо с тях против същите тия народни джелати и изедници. Липсва само Фердинанд, но, казват, бюста м:у щели буровци, вазовци и тодоровци да занесат и понеже Фердинанд беше друговерец, щели да поставят тоя бюст пак в търновските лозя, както по-рано, в някакъв си „бел дом" на г. Джонов, който минавал за черноблоков синодален старец.

17. IX иде. Убедени сме, че целият Търновски окръг ще се стече .на този черноблоков съзаклятничееки маслосвет при Кулата на хвърления някога в Янтра чужденец Балдуин. Ще при-съствуват и представители на Врангелз. Щяло да има и чужди представители, на които ще се дадат пиршества и щели да им обслужват денонощно все отбор боляркн в кърваво-копринени дрехи, дошли специално за тая цел от София. Говори се, че щели да присъствуват масово като сеирджии сдружени земеделци, кумани, богомили, заиаятлии и друг всевъзможен „нзмет" от разбунения срещу болярите народ. След съзаклятническпя маслосвет вместо гладиаторски игри, т. е. борба с бикове, щяло да има хвърляне през глава в Янтра от височините на Търново, Трапезица и Царевец. Буров, Тодоров и Вазов щели първи да се хвърлят, за да се дадело пример на всички боляри, болярчета и боляркини как се дава жертва за черноблоковия светъл идеал — властта.

Ние ще кажем:

Амин и на многоя лета!

Подпис: Силвио Пелико

В. „Земеделско знаме", 6. IX. 1922 г. Отново напомняме, че публикуваните статии в този блог имат за цел единствено да бъдат огледало на епохата си, а не да правят нечия пропаганда.

Спомени из моя живот

Димитър Маринов

... Майка ми Вълкана, както казах, беше тънка, висока, с бяло лице, руса коса, черни очи и големи клепачи; ходеше в граждански дрехи, но често се обличаше и в летни селски дрехи: риза с шити поли и ръкави, престилка алена и вълненик ален.

Тогава беше най-красива.

Вънкашната й красота показваше вътрешна душевна красота. Тя беше ангел в человечески образ. Никой никога не я виде да се разсърди или да псува. Когато й се сърдеше и караше за нещо баба ми Бона, тя казваше само "Сгреших, мамо" и плачеше. Мене, при всичко че бях немирник, никога не ме е псувала-гълчала, нито ударила, само ще кажеше "Няма да те обичам" и тия нейни думи ме укротяваха до разплакване.

Имаше една усмивка, с която омайваше. Имаше чудесен глас. Някога, като мома, е била първата песнопойка в селото и хороводка.

Обичта й към мене беше безгранична, дори до разглезване.

Баща ми Марин беше третият син. Още като малък - 12 годишен - баща му го дал в Лом да слугува в една керемидчийница, т.е. да прави керемиди и тухли. На 14-годишна възраст той отишел във Видин да учи занаят, дето тогава са отивали всички, защото само в тоя град е имало еснафи. Той станал кожухарски чирак. Не склопил година, когато една случка с калфата го принудила да напусне тоя майстор и да отиде в Цариград. В това време няколко граждани от Видин и Белоградчик се пригатвяли да отидат на Божи гроб, и тръгнали от Видинското скеле с гемия. Баща ми се приставил при тях и с тях стигнал до Цариград. В тоя град преседял цяли 20 години и оттамо и прекорът му - Стамболия, - а понеже бил и в Мала Азия всред кюрдите, чийто език той бе научил, и се върнал в Лом в кюрдско облекло, носеше още и прекора Кюрд.

Тук след една година лутане най-после щастието му помогнало, та [да] влезне в конака на един паша, по име Хюсеин паша, родом кюрд, който заемал висока длъжност при Дивана , при когото останал цели 19 години.

Баща ми, като стигнал в Цариград с поклонниците, настанил се при един караманлия яйчар, т.е. търговец с яйца, и баща ми ходил из улиците да продава яйца. Един ден на Ат-мегдан имало много деца и в това време изпуснат кон летял право към децата; всички избягали, само една арапкиня с едно момиченце на 4-5 години останала: тя паднала и детето почнало да плаче. Конят бил вече [на] няколко разкрача. Баща ми, без да мисли, скочил между коня и детето, грабнал го и отстъпил настрана. По тоя начин той избавил детето, но сам бил наранен от коня, който го ритнал.

След неделя от тая случка той бил подирен от слугите на един паша, намерен в дюкяна на караманлията, дето лежал още болен, и го откарали в конака. Тамо той бил излекуван и взет за вътрешен слуга. Като избавител на момиченцето, дете на тоя паша, той бил награден и обкръжен с голямо внимание. Той бил преименуван Мустафа и под това име минавал в конака.

[+/-] ...виж целия текст

Това внимание го привързало дотолкова към пашата и семейството му, щото когато пашата паднал в немилост, бил интерниран в Коня, а имотите му конфискували и целия сонм слуги и слугини напуснали дома му, баща ми един останал при него и бил съучастник в изгнанието му. Повече нещо, баща ми бил заставен от тежките условия, в които бил поставен пашата и семейството му, да иждиви и своите спестени суми.

После петгодишно изгнание невинността на пашата се доказала, той бил отново повърнат на длъжност и конфискуваните му имоти били повърнати. Той бил назначен за паша в Смирна (Измир гяур). Сега пашата се отплатил на баща ми. Дал му една крупна сума и го назначил за аянин в града Вурла, дето прекарал цяла година.

През всичкото време баща ми минавал за турчин под името Мустафа. Освен пашата и семейството му, никой друг, дори и слугите и аранканите, не са знаяли, че той е християнин-гяурин.

Той имаше иконка малка с два капаци, която се заклапяше: на средата Св. Богородица, от страните - на един капак беше ликът [на] Св. Димитър, а на другия - Св. Георги. Тая икона носеше в мушамена кесийка във вид на амайлия под левата мишница. Вечер и заран той е изваждал иконката, помолвал се Богу и пак я скривал. Тая иконка ми даде на смъртния си час, но после при претърсването, което турците направиха в дома ми [през] 1876 година, заедно с книжата беха зели и нея и се изгуби. Не ми я върнаха. Наверно от фанатизъм бяха я съсипали.

Баща ми бил в пълното разцъфтяване на възрастта си. Беше висок, но крупен, набит, с мъжка снага; беше рус, черни големи очи, големи мустаки и вежди и възбяло лице. Пашата из голяма обич бил решил да го ожени за своята дъщеря Емине, за която цел му предложил да приеме исляма; обаче баща ми категорически отказал, като казал, че най-скъпото нещо за него е вярата и който променява вярата си за земни блага, той е алчак човек. Пашата останал възхитен от тия му убеждения. Баща ми вече решил да се върне в Лом при родителите си и пашата се съгласил. Като бил богато обдарен както от пашата, тъй и от семейството му, през пролетта на 1840 година тръгнал с гемия от Смирна, която отивала за Солун. Снабден с препоръчителни писма до пашите в Солун, София и Видин, баща ми стигнал в Солун, наел три коне за багажа и сам той на своя бял ат, подарен му от пашата, тръгнал по сухо за София. Тогава единствените кираджии за София са били софийски и радомирски селени с коне, които ходили до Серес, Драма, Солун, дето занасяли сливи, ябълки, круши и други плодове от Кюстендил и Дупница, а оттамо донасяли: памук, тютюн, ориз, червен пипер, зехтин в тулуми, лимони, портокали и различни други колониални стоки. В София се представил на пашата, комуто предал писмото от смирненския паша, и оттам тръгнал за Лом, дето пристигнал за Гергьовден.

Той бил облечен в кюрдско облекло, каквото са носили кюрдските бейове: сърмени сукнени шалвари до изпод коленете; елек сукнен сърмен; ентерия сукнена сърмена, чалма с кече, пояс "тарабунуз" триполи , отгоре препасан ален силях; на краката дълги бели памучни чорапи с алени еминии или алени чизми. Отгоре - връхна дреха, наметало, наметната от хубава камилска вълна. На силяха забоден ха[н]джар и пищов.

С пристигането си той се представил на Исмаил войвода.

Пристигането на баща ми в Лом в туй облекло привлекло вниманието на целия град; и турци, и българи, които не били виждали такова облекло, са искали да видят баща ми.

Той говорил хубаво турски цариградски диалект, с което той и по-късно правеше силно впечатление на турците. Говореше и кюрдски, отдето получи прекор "Кюрда".

Атът продал на Исмаил войвода, защото, първо, не е имал къде да го гледа.

Заловил се за търговия и есента, след като се свършила новата къща, той се оженил.

Баща ми бе висок, едър, красив, с развити мускули и когато тръгнеха с майка ми, той изглеждаше бор, а майка ми - елха. Такава прилика.

По характер беше кротък и благ. През целия си живот той не е тъжил някого в съдилището, нито бе тъжен. Макар че бил избиран за ааза в межлисите, той всякога е отклонявал туй звание.

За черковен и училищен настоятел той бил избиран няколко пъти и тая длъжност е приемал и изпълнявал с преданост.



Това беха моите родители, в чиито ръце Бог предаде моето отгледване и възпитаване. Макар и осиновен, аз съм бил обкръжен с една редка нежност и милост, дори съм бил и разглезен, както казват в Лом. На софрата аз всякога съм седел между баща си и дядо и мене са давани най-хубавите мръвки-кълки, ако се готвело някоя домашна гад (кокошка, гъска пловка или пуйка). Не помня никога, ама никога, да съм наказван с бой, макар че не бях образцов мирник. Редко съм псуван и мъмрен.

Моето детинство съм прекарал тихо и щастливо. Боледувал не съм, макар че съм бил слабичък. Често съм уручасван, поради което майка ми ме водеше по баячки и врачки; помня, че носех постоянно амайлия, т.е. записка, ушита в мушама; тя беше зашита във феса ми отвътре. Страдал съм и от клинове , та майка ми ме водеше да ги гори кадъната на Халил Ередински, тоя същия, у когото дяда ми Боно, както споменах и по-горе, слугувал цели 20 години, додето дошъл баща ми и го отробил. За тоя дедо Боно аз ще говоря пак, защото той играе рол в най-трагичната част от моя живот.

Имахме две кучета: Суро и Бамук. Суро всякога седеше в синджир вързано и го пущахме само нощно време. Беше много зло; Бамук беше по-малко, цяло бело, само на няколко места черно. То не беше вързано и се не отделяше от мене. С тия две кучета аз прекарвах повечето от деня. Суро умре от старост след смъртта на баща ми, а Бамук остана мой другар дори до 1868 год., когато отидох в Цариград. След мене то не приемало да яде нищо и го намерили мъртво - умрело от скръб заради мене. Но и тъй то беше остаряло.

През цялото си детинство, т.е. от 1848 г. до 1859 год., аз съм живо, много живо запомнил само две случки в тоя къс от живота ми: кога се давих и когато ме отведоха за пръв път в училище. ...



... През 1858 год. домът ни бе постигнат от едно голямо нещастие. Майка ми Вълкана падна изначало в меланхолия, а после в нервно разстройство. Дохаждаха минути, когато тя изгубваше всяко умствено съзнание. Много се измъчваше, а с това измъчваше и всички ни. Каква мъка усещах, когато тя не можеше да ме познае, не можеше да ме прегърне и целува. Така трая до Св. Троица другата 1859 година, когато почина. Баща ми всичко употреби, за да й помогне, но никаква помощ не можа да й се даде. Закопахме я.

Изгубването на майка ми, добрата и благата ми майка, произведе такова силно впечатление върху ми и упражни такова могъщо влияние върху детската ми душа, щото аз почувствувах като че отрезаха нещо от мене, от моята радост, от моето желание да живея. Наистина останаха деда ми и баба ми, които нежно ме обичаха, баща ми, който бдеше над мене като на най-ценно нещо – но майка ми, нейните милувки, нейните целувки, никой не можеше да ми даде и не ми даде, както казах и по-горе.

Есента почина и баба ми. В къщи останахме ние трима: деда ми, баща ми и аз. Бех 10-годишен, но всичко това повлия върху ми така силно, щото аз остарех с години и разбрах всичката грозотия на положението в къщата.

Имахме съседка до нас, кумица Цвета Торньовица, и тя ни услужваше – било за готвене, шетане из къщи и пране. Но и тя си имаше къща, мъж и деца. Това принуди баща ми да се ожени на пролетта, 1859 година.



В училището аз стоех на същата точка: калфа и главен показвател, без да науча нещо повече от онова, което знаех от Пишурката. Баща ми съзнаваше това. Всичките ми другари беха напуснали училището и беха: едни при бащите си и дюкяните-бакалници, а другите на дюкяните-занаятчийници, т.е. учеха занаят при бащите си. И баща ми можеше да стори същото, но не го направи. Той беше неграмотен по български, но знаеше да пише и смята по турски и си служеше [с него] в търговията и във водене търговските тефтери. Само когато имаше много работа, той ме оставяше на дюкяна да му помагам, но не ме отделяше от училището.

Макар и безкнижен, той беше горещ учебнолюбец: искаше да ми даде едно високо учение, да ме направи доктор. Понеже в Лом не можех да бъда приготвен, той, по препоръката на Пишурката, бе решил да ме изпрати в Белградската гимназия. За тая цел той ме пригатвяше. Пишурката ми предаваше частно френски и гръцки; Гьоко Маргетич, един от камарашите, т.е. чиновник в монопола на солта, който бе зел сръбският крупен търговец майор Мишо, ме пригатвяше в латински и немски, па и сръбски; латински – основни познания, по немски – усилено. Сметаха да постъпя направо в трети клас с изпит.

Аз употребих силно прилежание и вече втората година – 1863 – аз бръщолевех свободно гръцки, немски и френски.

В Белград щях да отида 1864 год., но нещастието се изпречи на пътя ми и осуети всичките планове. 27 декември 1863 год. баща ми се помина; на пътя за селото Чупрене силно се простуди и след тридневно боледуване издъхна.

Третият ден, откак бе заболел, той позна, предчувствуваше, че ще умре. Заранта, когато щях да отида на дюкяна (аз бех напуснал училището от м. септември и бях станал дюкянджия, търговец) той ме повика и като каза на всичките да излезнат, кимна ми с ръка да се приближа до него. Като пристъпих до леглото му, той ми подаде ключовете от ковчега, в който държеше парите и ценните книжа, записите и други, и ми каза да му подам малката кесия, в която беха жълтиците, защото има друга по-голяма торба, в която беха сребрените пари. Отнесох му кесията и той я сложи до главата си. Сетне ми каза да му дам вързопа със записите. Отнесох му ги. Той ми каза да ги развържа и един по един да му чета кой запис за кой длъжник е. Отбра повечето, като остави само няколко. Събраните ми даде в ръката и каза: "Хвърли ги във фурнята!" Изпълних волята му. Когато те пламнаха, той каза: "Барем те да ме споменават!"

Няколкото останали записи по негова поръчка турнах пак в ковчега.

После развърза кесията, бръкна в нея и извади жълтици, все кръменци (минцове, австрийски жълтици); отброи сто жълтици и ми ги подаде с насълзени очи (дотогава никога не бех го виждал да плаче), прегърна ме и ме притисна силно до гърдите, като ме целуна по челото: "На, земи тия жълтици – ми каза, – скрий ги и пази добре и никому не казвай за тях. Недей ме кле, че не можах да направя за тебе повече нещо. Ето така, ненадейно дойде смъртта. Я ще умрем, синко, а ти остаяш без никого и от тука ще те изпъдят, защото (той млъкна, за да преглътне, защото сълзите го задавиха) ти си ми раненик!"

Тия думи ме поразиха и аз заплаках.

– Недей плака – каза ми той, след едно по-дълго мълчание. – Бог ще бъде с тебе; моли му се и Той няма да те остави. Помни само тия мои съвети и думи: "По курви да не ходиш и за курва пара да не даваш; карти в ръце да не ловиш; от пиянство и пияници далеко да бягаш; с лоши другари да не дружиш; думата, която си дал, твърдо да държиш, защото вол се връзва за рога, а човек за езика; по-стари и по-учени почитай; моли се Богу заран и вечер, труди се и учи и Бог няма да те остави. Светът е на сираците. Целувай ми ръка и да ме не кълнеш" – завърши той и ме прегърна силно, целува ме пак по челото и бузите.

Целувах му ръка, турнах кесията пак в ковчега, заключих го и дадох му ключовете. Целувах му пак ръка и си излезох потънал в сълзи и плач. Не можах никому нищо да продумам. Отидох на дюкяна и край мангала на пишкюна седнал, аз се вдълбочих в размишление върху станалата сцена и тъмни мисли покриха душата ми. "Ще те изпъдят, защото ти си ми храненик", т.е. не съм му същински син. Значи моята блага и добра майка Вълкана не е била моя майка, добрият и милият ми баща Марин не ми е баща! Тогава кой съм аз? От къде съм? Кой ми е баща и майка? Дали не съм рожба на престъпление? Дали баща ми не е някой разбойник, а майка ми някоя блудница, които ме хвърлили на улицата? Ох, сърцето ми се късаше на парчета. Чувствувах се унизен толкова, щото и циганчетата, които ходеха из улиците голи, боси и одърпани, стоеха по-високо от мене – те имаха майка и баща; те знаят коя им е майка, кой им е баща. А аз?

Гъста тъма покриваше душата ми; никакъв проблясък на кръгозора на моята душа. Но ето една звездичка блещукна. Това бе мисълта: "Тая блага и добра майка Вълкана, тоя добър и мил мой баща Марин няма, не са можали да ме земат от улицата; трябва да са ме зели от някое добро, но нещастно семейство!" И тая мисъл ме озари, осветли, и целият кръгозор на моята изстрадала душа беше светъл.

Колко съм стоял в тоя буден сън не зная, но един глас дойде, та ме събуди:

– Митко, бай Марин бере душа и те вика да те види, додека не е издъхнал – ми каза някой. Обърнах се и видях добрия наш съсед бай Мико Кюркчията.

Веднага скочих, препречих две дъски на дюкяна и тичешком отидох дома. Като се изкачих горе вкъщи, казаха ми, че баща ми вече дал душа, ей-сегичка. Питал все за мене. Влязох в стаята и видях го обърнат нагоре с лице и в ръцете му, прекръстени на гърдите, свещ запалена. Хвърлих се върху него и полегнах. Той беше нажален, много нажален. Очите му заклопени, но пълни със сълзи, които още течеха по лицето му: бил плакал много. Лицето му още топло. Изтрих сълзите му, целувах очите му, челото му, устата му, ръцете му и го молех да погледне още веднъж, ето, дошъл съм, и да ми продума. Но... той мълчеше.

Беха дошли бай Кало Петров, бай Панто Матов, Коста Стаменов и още някои други негови приятели. Вече беше време да го къпят и приготвят за вечния му дом. Но да съкратя тоя разказ.

Погребахме го на 28 декември.



В къщи останахме: дедо Боно, аз и мащеха ми Гена.

На другия ден аз трябваше да отида на магазията, защото от село беха докарали няколко селени зехире . Отидох и стоварих зехирето, спаднах на тефтера и изпратих селяните, които много жалеха за баща ми.

До нашата магазия беше магазията и кантората на Мола Махмуд, банкерин турчин и крупен търговец на зехире, вълна, овци, говеда и пр. Той беше много добър приятел на баща ми и кредитор негов, от когото баща ми теглеше пари и комуто продаваше събраната стока: зехире, овци, вълна и пр. Тоя Мола Махмуд ме повика, та изказа своето голямо съболезнование за смъртта на баща ми и ме полита какво мисля: ще продължа ли търговията на баща си. Аз му казах, че не зная нищо. "Продължи – ми каза той – и в мене ще имаш своя баща". Целувах му ръка и си излезах. Тоя благороден турчин си удържа думата: той ми остана като баща през целия си живот, както това ще имам случая да го кажа и на друго място. Бог да го опрости на неговата вяра. Всичко това вечерта казах на деда си и той всичко одобри.

И тъй, аз поведох търговията на баща си: давах пари на селяните и прибирах стока.

Пари взимах от Мола Махмуд, който беше ми отворил кредит при своя касиер Осман ефенди от 20 000 гроша.

Мащехата ми си излезе още на първата неделя, но в ковчега на баща ми парите нямаше; бяха останали само записите. Ключовете бяха под възглавницата на баща ми; после ги намерихме отгоре на печката, но парите липсаха и никой не знаеше кой е отварял ковчега.

Мене ме мъчеше откритието, което ми направи баща ми, че не съм му същински роден син, а храненик. Втория ден, след като си излезе мащехата ми, аз запитах дедо Боно.

– Дядко, моля те, кажи ми, истински син ли съм на татко или са ме зели храненик, и от кого, от къде: от тук, от града ли, или от някое село и от кое?

Той ме изгледа и ясно беше, че този въпрос го бе изненадал много. Той помълча и ми каза:

– Кой ти каза това? Какъв храненик! Ти си наше рождено чедо.

– Ама, яла лолка батена казала, че съм храненик.

– Ти не слушай хорски приказки – ми каза той. – Ти си наше чедо.

Тоя отговор не ме успокои. Че съм храненик, кой по-добре можеше да знае от баща ми, както ми го каза, но аз исках да зная кой съм, отде съм и кои са моите родители.

Кумицата Цвета, която ни шеташе и след смъртта на баща ми и ме много обичаше, ще знае да ми каже – си помислих и един ден я запитах. И тя изначало се помъчи да ме излъже, т.е. че не съм храненик, но най-после каза:

– Наистина, кръстниче, ти си храненик; зели те от село Вълчедръма от един добър човек. Майка ти умрела и ти си останал сираче на три месеци и понеже не е имало кой да те гледа, баща ти – дедо Върбан – те дал на кръстник Марин. Дедо Върбан и сега е жив; имаш и брат и сестра.

До тоя момент аз не съм знаял нищо, нито пък тия лица: баща, брат и сестра, се вестявали някога в дома. Сега се успокоих. Значи семейството, от което съм земен, е добро и почтено и техното нещастие е било причина да ме дадат в друго семейство. Това беше за мене доста. Друго аз не исках да зная.



Аз имах леля – сестра на баща ми – Божана, която беше оженена за Илия Ралчов, един виден майстор кожухарин. Те ни беха съседи през една къща – делеше ни къщата на бай Мико. Досега в тая леля (която наричах “лолка" по ломски) аз имах много нежна и милваща ме жена – майка след смъртта на майка ми Вълкана. Баща ми, когато се върнал из странствуването си (гурбетлъка), леля ми Божана била мома. Като се оженил татко, оженил и нея. Той купил мястото за къщата, а помогнал и в направата на къщата им. Така щото откъм наследство от баща си леля Божана нямаше какво да дири, па никога не е и дума спомняла за това нещо. Леля Божана имаше три дъщери: Велика, Ванка и Гика, и двама сина: Димитър и Никола. Аз бех връстник с Велика. Аз ги обичах като сестри, а и те ме обичаха като брат. Вуйка ми Илко, който ме и донел от Вълчедръма, не е никога проявявал към мене и най-малък белег на неприязненост и аз го почитах като втори баща. Такива беха моите отношения към най-близките роднини на баща ми.

Прочее, за мене беше голяма изненада, когато след смъртта на баща ми аз забележих едно променение на чувствата на тези хора към мене. Станаха някак хладни и в обичта си към мене, познавах, правеха лицемерие.

Един ден на магазията дойде бай Мико, същият наш съсед, и ми предаде думите на вуйка ми Илио: да гледам да си диря место, защото после смъртта на баща ми той остая наследник и аз като храненик нямам никакво право. Това ме още повече изненада. Вечерта казах това на дедо Боно и той само плачеше. Казах това и на Мола-Махмуд, но той ми каза: "Това да те не плаши. След баща ти наследник на всичко негово е деда ти и той, комуто иска, може да го даде." Казах го на дедо и той ме прегърна, и плаче. Разбрах, че и над него се прави давление, натиск, насилие. Всичко съобщих на Мола Махмуд и той ми каза: "Ако деда ти не те защити, ти трябва да си излезеш. Излезни и дойди при мене, аз имам место за тебе."

Вечерта, като се върнах у дома, на вънкашните врата на къщата на леля Божана беха Велика и Ванка. Като ги поздравих, вместо да ми отговорят, Велика ми каза: "Ти още ли седиш у къщата ни? Кога ще си излезеш? Тая къща е наша." Не отговорих нищо.

Стигнах у дома и казах на дедо, като му заявих, че ще си излезна. Той ме прегърна, заплака и ми каза: "Недей излиза! Кому ме оставяш?" "Да не излизам! Да, но като настояват и като не можеш да ме защитиш" – му отговорих. Той само плачеше и мълчеше.

Разбрах, че той е слаб да ме защити и че трябва да си излезна. Спокоен бех, че него – стар и немощен – не могат изпъди, а това ме мъчеше.



Да отида при Мола Махмуд беше добре; имах осигурено бъдеще и кариера. Но в разбитата ми душа такива градежи и строежи не намираха място – беха чужди за нея. В мене възкръснаха с всичката сила, с всичката повелителна мощ впечатленията от примерите на Алекси человек Божи и Йоан Кукузел. Примерът на първия – да странствувам по градове и села в божячество, т.е. в нищета и да прося – ми се нравеше, но още повече ми се нравеше примерът на Йоана Кукузела, т.е. тамо в Атонската гора, в планинските усои и присои в безметяжност, далече от тоя суетен свят, да се посветя всецело в служене Богу. И аз реших да отида в Света Гора.

"Описанието на Св[ето] Горските манастири" – книгата имах и бях я прочел няколко пъти. Чудотворните икони и Св. мощи на различните светии – божи угодници, духовните прелести, постниците с отшелниците в тях се рисуваха в мене все по-живо и от отвлечени понятия те получиха в мене един реален образ на святост, и аз ги гледах живо в моето въображение.

Дойде 6 януари, Богоявление. Аз бех анагнос и бех облечен, та помагах на свещениците. След служба и водосвета, извършен на реката Дунав при австрийската агенцийница (Агенцията на австрийските параходи), аз се върнах у дома за обед, добре поизстинал, защото беше голям студ. Кумицата ни беше сготвила и донела обеда, и ние с дедо Боно обедвахме. Бехме свършили обеда, когато уйкьо Илко дойде вкъщи и влезна в стаята. Той почна да вика, че къщата не е почистена, че туй не било на местото си, че онуй било счупено и пр. Дедо Боно си зе кожуха (той ходеше в бели селски дрехи и носеше кожен кожух), легна на одъра си и се зави през очите. Аз седех безмълвен на моя одър. Като вика нещо четвърт час и обиколи всичките стаи, укьо Илия ме повика и аз излезнах, и отидох при него. Той стоеше в двора пред магазата: "Хем ти да гледаш да си излизаш оттук. Чу ли?"

– Ще си излезнем, укье, ще си излезнем; но дека да отидем? Пътищата са затворени, студено е и не може да се пътува никъде, а пък в града при кого и дека да отидем, не знам. Па нямам и пет пари! – отговорих му.

– Не знам. Я ти казвам да си излезнеш, оти я знам и другия край – каза той и си излезна.

Тук в скобки да кажа и за жълтиците. Бех ги скрил на голо, но един мой роднина чрез различни хитрости сполучи да откопча от мене признание, че баща ми дал сто минцове и [с] обещания прелъсти [ме], та му ги дадох. После не видех пет пари. Та когато казах на укье Илия, че нямах пет пари, беше действително верно. Бех още вън и размишлявах върху поканата на вуйка ми, ето че той се повърна:

– На магазията вече нямаш работа! – ми каза.

– Добре, асли я не ходим вече три дни – му отговорих.

– Дека са ключовете?

– Тука са.

Влезнах, та взех ключовете и му ги дадох. Той си отиде.

Вече аз съм чужд в тая къща и непотребен. Това разбрах. Но къде да отида? При кого? Мола Махмуд ме прибира, но тамо душата ми не даваше ни да помисля. На друго место ме влечеше моята душа и моето сърце – Св. Гора. Но сега, в тоя студ?

Влезох в стаята, защото изстинах и полегнах на одъра си. Дедо Боно плачеше. Заплаках и аз. Но плачовете не помогнаха.

Станах и отидох при кумицата и й разказах всичко. И тя заплака; и тя плаче, но никакъв съвет, никаква помощ.

Поизлезнах малко и отидох на вечерня. Другият ден беше празник Св. Иван, който тогава беше голем празник, защото имаше много Ивановци. Църквата беше пълна с богомолци. Протопопът, дедо поп Неделкьо, щеше да служи и ми каза, че утре пак ще се облека в одежди да му помагам.

Върнах се от вечерня и отидох дома.

Дедо Боно беше седнал край кюмбето (печка от тухли) и наведен бе замислен. Щом тропнах, той попита: “Кой е?" Аз му се обадих и той млъкна. Влезох вътре и седнах до него.

– Чу ли – подех аз, – дедо, какво ми каза укьо Илио?

– Я чух, че нещо ти казваше, но не можах да разбера, нали недочувам яко.

– Каза ми да си излезна и да не стъпвам вече на магазията. Зе и ключовете.

Той отново заплака: "Като си излезеш, кому мене ще оставиш? – каза.

– Но какво да правя?

Той млъкна и отиде пак на одъра.

Аз поизлезох из двора и широката ни овощна градина.

Кучетата ни Суро и Бамук скачаха около мене и скимтеха. Като че и те разбираха моето положение. Ходех из градината и се спирах при всеко дърво; всеко от тех ми приказваше за нещо из моето детинство. Сега всичко трябва да оставя, трябва с всичко да се опростя...

– Кръстниче, какво правиш тамо, не видиш ли, че си изстинал – чух гласа на кумицата, която ни носеше вечеря.

И наистина аз се свестих и усетих, че съм се вкоченил.

Влязох с нея в къщи и в стаята. Не й обадих нищо. Какво ще ми помогне.

Седнахме, та вечеряхме, а кумицата седеше, та чакаше да вземе паниците, да ги мие. Разговаряхме за много други работи, които не ни никак интересираха, но до нашия въпрос с укьо Илио ни думица, макар че и тя е знаяла много повече от нас. Леля Божана е ходила няколко пъти при нея, та й натяквала, дето ни готви и пере; тя – Божана – не може ли да готви на баща си и да го пере, а за оня – за мене – да си дири место, не бива да седи без работа (като че аз бех без работа) и пр. Но това ми кумицата разказваше отпосле. Свършихме вечерата и кумицата прибра съдовете да ги носи у дома си; аз я изпратих, за да туря чивията на портите. Затворих след нея портите и се върнах. Понеже на другия ден щях да ходя на църква много рано, та рекох да си легна. Съблекох се, направих си молитвата, целувах ръка на дедо Боно, както това си правех обикновено, и си легнах. Не се мина ни половин час нещо и тъкмо що ме отнисаше сън, когато някой силно почука на къщните врата.

– Кой е? – попитах аз.

– Стани отвори – ми извика сърдито някой и аз познах гласа на укьо Илио. Станах, та му отворих.

– Оти си затворил портите толкова рано? Това така не бива, няма да позволим.

– Легнах си рано, оти утре ще бъдем анагнос, та требва да идем по-рано у църква – казах аз. Той влезе в стаята и аз след него.

– Ти още ли не си излезнал? Нали ти казах да си дириш место – каза той много сърдит.

– Ще си излезнем, ама къде? Да ида някъде по градищата, студено е; а пък у града не знам при кого да идем – отговорих.

– Я това не знам. Я не съм ти кехая; айде прибери си пъртошините и излезни!

– Нека да преспим и тая вечер – казах му с плач. Сега по това време кому на къща да идем?

– Не знам, хайде зимай и излизай – каза той и почна да ми хвърга дрехите.

Дедо Боно, който се беше завил с кожуха, с плач каза: "Синко Илио, остави детето!"

– Ти да мълчиш там! – А към мене се обърна с думите:

– Ти що стоиш или искаш дърво? И това ще бъде – ми изкряска той много сърдито, събра дрехите ми, хвърли ги в очите ми и ме сграбчи, та ме изтласка из стаята.



Излезох навън и той излезе следи мене. Хвана ме за ръка и, като отвори портата, тласна ме на улицата, и я затвори след мене. Аз бех гол и бос, а студ голям. Облекох се набързо и се обух плачешком. От моя плач беха излезли съседите да видят що става. Като разбраха, че съм изпъден по туй време, и то от вуйка си, те почнаха да негодуват и един дори извика много силно: "Какво правиш бе, Илио? Ти не знаеш ли, че сайбия не си на тая къща, а старецът? Не е ли те грехота? И ти си ми черковник!" (Трябваше да спомена, че вуйка ми Илия беше грамотен и знаеше черковен ред, та минаваше за черковник.) Всички ме поканиха да пренощувам у тех, но аз предпочетох да отида в кумицата (същата, която ни шеташе).

Влезох и се поотървах. Видех обаче, да се нощува е невъзможно: в една тесна стая кумецът, кумицата, дете и сестрата мома на кумицата; за мене имаше място седешком до фурнята. Те ми отстъпиха място, но все пак един трябваше да нощува при кюмбето. Реших да отида в побратим Младен – тоя същия, комуто бех дал жълтиците; той имаше две стаи и едната беше доста широка. Убедих добрите си кумци да се съгласят на това мое решение.

Като си облекох палтото, излезнах на улицата и тръгнах към намислената квартира. Като стигнах до къщата, почуках на портата. След малко дойде майката на снахата (тъщата Младенова) и попита кой чука. Като й казах кой съм и че желая да пренощувам в тях, тя каза да чакам, и отиде да пита. След малко се върна и ми каза да съм извинил, че не могат да ме пущат, защото имат мъничко (дете) и още не е кръстено, та ще се изтрови. Да съм отишъл на друго место. Нищо не казах.

Постоях няколко минути в недоумение: какво да правя и къде да отида. А студеният ветрец духаше. Чух стъпките на старата жена как се отдалечаваше; чух и когато затвори къщните врата. Хрумна ми на ума да отида у другия си кумец, Моци. Осъждах себе си, как тая мисъл не ми дойде по-рано, та да не съм дохождал тук, а сега трябва да се връщам. Тръгнах с вяра, че кум Моци и кумицата Петруна, които аз венчах още като петгодишно дете, ще ме приемат с готовност. Из главната улица нямаше жива душа, а вятърът духаше по-силно и студът се чувствуваше по-яко. Тъкмо до улицата, дето трябваше да кривна, за да отида у тях, на кюшето срещнах нощния караул – четирма стражари. Беше и тъмничко. Аз бързах да кривна, когато чух глас: “Дур! Ким сън?" Отговорих “Аз съм" и застанах. Един дойде при мене и ме запита: “Камо фенер и дека отиваш?" Стражарите тогава беха повечето черкези и татари; тук между тях се случи, та нямаше нито един от ломските турци стражари, които ме познаваха. Какво да отговоря? Да седна да им разправям историята си: нито аз знаех толко турски, нити пък те знаеха и турски и български.

– Отивам тук у кумеца – казах.

– Кумец, кумец – анамам – каза същият и ме даде на едного да ме откара у конака.

На такава среща аз никак не предполагах, та ме малко смъти; обаче като взех предвид, че тая нощ ще имам становище, без да досаждам никому, аз се и зарадвах.

Стигнахме до конака и стражарят ме предаде на дежурния чаушин. Случи се, та такъв беше Исмаил чауш, много познат на баща ми, па и на мен. В Лом имаше една махла турска, “титре" наречена, която бе населена от турци, наричани читаци, читашка махла, останали от някогашните кърджалии турци, и говореха особен диалект турски. Тия читаци бяха изключително арабаджии, прекарваха сол и зехире от скелето до магазините и от магазините до скелето, в шлеповете и гемиите. Тогава нямаше други арабаджии кираджии в града. Бяха диви и груби човеци.

Тоя Исмаил чауш беше читак, каквито беха и всичките стражари. Като арабаджия ни е карал сол от скелето и зехире от магазията и баща ми му е правил много добрини. Тоя Исмаил беше нещо като арабаджибашия. За него ще говоря на друго място.

Щом ме видя, той извика по български (всичките ломски турци знаеха български и [с] българите в конака се разбираха по български): "Дека си бил?"

– Сега ми е студено – казах аз; – нека влезем вътре и ще ти разправя всичко.

Влязохме в кауша на стражарите. Имаше много малцина, защото едни бяха разпратени по селата, а други бяха пуснати по къщите си, а трети – по караул. Седнахме до кюмбето и му разправих всичко потънко . Той знаеше за смъртта на баща ми. Додето му разправях, той бе поръчал кафе. (В конака имаше кафе-оджак и кафето правеше килитчията, т.е. ключарят на затвора, пак стражар онбашия.) Като свърших разказа си, както той, Исмаил, така и другите стражари плювнаха и казаха такива думи по адрес на моя вуйкя, които аз не мога да предам.

– Ето тоя одър е на Мустафа (един черкезин конен стражар); той е по селата – каза ми той – и няма да си дойде. Легни на него и спи. И други одри има, но тоя е близо до кюмбето – и си излезе, защото стражарите беха довели други такива, като мене скитници из тъмнината. Тях турнаха в затвора.

Аз си съблекох само палтото, легнах облечен и се завих с палтото. Разсъждавах върху променчивостта на съдбата човекова. “Аз, Митко Маринов, син на Марин Бонов, Стамболията, до вчера щастлив, обичан и уважаван, днес като нощен скитник по улиците [съм] уловен от стражарите и докаран в конака да ме арестуват. (Тук изпуснах да спомена, че такива, уловени нощно време из улиците без фенер, хвърляха се в общия затвор и додето излезеха от тамо, голема мъка виждаха; понякога, особено ако няма кой да ги подири, престояваха цели недели и, за да ги освободят, трябваше да минат през много митарства и ги глобяваха.)

Силно обаче порази душата ми друго обстоятелство. Исмаил чауш, турчин неверник (както ние християните наричаме турците), и още читак, ме прибра любезно, не ми каза ни една оскърбителна дума и ми даде подслон в тоя студ, а моя вуйка, християнинът, и още ревностен черковник и проповедник на морал, религия, правда, ме изпъди и хвърли на улицата, мен, едно дете безпомощно. Думите на Спасителя "Бех странен и скитник и ме прибрахте, дадохте ми подслон" кому ще прилягат – на вуйка ми черковника или на Исмаил, турчина? И сетих се за притчата на Христа за неговия йерихонски пътник, който паднал в ръцете на разбойниците. Както постъпките на левита и свещеника не рушат добродетелите на избрания еврейски народ и свещенослужителството, тъй делата на вуйка ми не рушат християнството. В такива мисли, завит с балтона през глава, аз се мъчех да заспя. Тъй в заспала будност аз прекарах останалото от нощта, като се изправяше всеки миг пред мене току-що преживяното мое унижение, оскърбление и падение.

Из книгата "Спомени из моя живот или моята биография" - четвърти том от петтомника с избрани произведения на Димитър Маринов, издадена през 2004 година от софийското издателство "Изток-Запад". Под редакцията и с бележки на Ирина Добрева. Откъсът е взет от pravoslavieto.com

Комунизмът и митът за революцията

Асен Игнатов

Един от фундаменталните митове, чрез които може да бъде обхванат от една страна светът, а от друга – действието, е митът за разрушението и съграждането, за свещеното убийство, за ритуалната жертва, без което раждането е невъзможно, за спасителната катастрофа. Този архитип стои в основата на комунизма и е дълбоко ирационален.

Той е от екзистенциално естество и е свързан с основни преживявания на човека, корени се в човешката природа и в нейната вътрешна диалектика на страдание и радост, на съмнение и надежда, на смърт и живот...Това е бурята, след която слънцето отново изгрява, това са родилните мъки на майката, след които започва новият живот, това е усилието на работата, след което идва радостта от реализацията, болката от лекарската намеса, след която идва успокоението, опасната за живота борба, след която идва радостта от победата.

Вярата в свещената роля на бъркотията, в спасителния хаос е твърде фундаментална, твърде дълбоко свързана с екзистенциалната драма на човека, за да изчезне. Отново и отново ще избликва надеждата за една благословена катастрофа, след която всичко ще започва съвсем отново и ще тръгне добре. Вярата в един подобен катарзис, в едно оздравяване на обществото чрез пълно унищожение и разрушение изглежда неизкоренима. Модерният комунизъм не бе първата разновидност на споменатия архитип. Той няма да бъде и последната.

Ахитипът, който стои в основата на комунизма, е дълбоко ирационален. Поради това не може да се разчита, че горчивият опит на човечеството от войнствените утопии, ще направи бъдещите поколения по-умни и по-предпазливи. До днес човечеството имаше достатъчно възможности да разбере цялата опасност, стерилност и безплодност на опитите за основно обновяване на обществото. Въпреки това то отново повтаря същите грешки. Още якобинската диктатура показа с класическа яснота, че революционният мит стига до абсурд, че неговото осъществяване не само превръща живота в един кошмар, но и че той унищожава самия себе си, защото самите революционери стават жертва на революцията. Този урок на историята не попречи обаче на болшевиките да повторят още веднъж и още по-брутално нейното зловещо действие. Въпреки пълния морален крах на комунистическата революция в Русия, Фидел Кастро, който първоначално не беше комунист, тръгна по същия фатален път и естествено повтори същата трагедия.

Митът на революцията е от екзистенциален порядък и се основава на метафизичната неудовлетвореност от съществуването ни. Може обществото да е дори идеално организирано, може да е най-доброто, най-хуманното и най-справедливото, то винаги ще поражда една неудовлетвореност. Тази неудовлетвореност, която е характерна за всеки човек, се проявява в различни форми.. Казано иначе, дори да се изпълнеха всички възможни желания от социално естество, винаги ще има хора, които ще се питат: а не би ли било по-добре, ако разрушим всичко това и започнем всичко отначало? Не би ли било по-добре да принудим онези, които не искат това ощастливяване на човечеството, да го приемат? С дълбокото си проникновение в бъдещето Достоевски съзря това съвсем ясно.

Из "Психология на комунизма"