Условия за добро управление

Тодор Г. Влайков*

Единъ отъ най-популярните политически лозунги въ ново време безспорно е зовътъ: повече демокрация! Както се знае, само въ древните гръцки републики демокрацията е била непосредствена; само тамъ е имало същинска демокрация, управление на държавата отъ самия народъ. Въ ново време, освенъ въ Швейцария, дето отчасти съществува непосредствена демокрация, проявявана чрезъ npякo участие на народа въ законодателството, вредъ другаде демокрацията е посредствена или представителна: участието на народа въ управлението се проявява чрезъ избиране представители за парламента. Демокрацията въ ново време, както е известно, се осъществява главно чрезъ парламентаризма.

При това ограничено тълкуване и осъществяване на идеята за демокрация, указаниятъ по-горе зовъ днесъ се разбира въ следния смисълъ: отъ една страна, домогване все повече да се разширява избирателното право на гражданите, като се има предвидь то да обхване всички пълно-връстни жители на страната и отъ двата пола и все повече да се усъвършенства избирателната система, между другото и чрезъ въвеждане на пропорцията, та чрезъ туй все по-ефикасно да се осигурява свободата на изборите; а отъ друга страна, домогване да се издига върховенството и компетентността на парламента както по отношение на законодателството, така и по отношение създаването на изпълнителната власть и контрола върху управлението на държавата въобще.

Въ всеки случай както вчера, така и днесъ, а така ще бъде и утре, у всички страни и средъ всички общества има и ще има безспиренъ стремежъ къмъ повече демокрация.
На какво се дължи тоя стремежъ?

Преди всичко той се дължи на съзнанието, че да се самоуправлява, да ръководи самъ
своите съдбини, това е естествено право на всеки единъ народъ, както е естествено право и на всеки гражданинъ да взема участие въ самоуправлението на народа. И поради туй всеки единъ народъ и всеки гражданинъ поотделно се стреми възможно по-пълно да осъществи това свое естествено право.

Ала туй само не стига. Може единъ народъ или единъ гражданинъ да има съзнание за едни или други свои права, но ако чрезъ осъществяването на тия права не се постига някоя по-конкретна, по-близко засягаща интересите на народа или на гражданина целъ, тия права могатъ да оставатъ един видъ въ латентно състояние, безъ особенъ подтикъ за тяхното използване.

[+/-] ...виж целия текст

Въ настоящия случай стремежътъ къмъ повече демокрация се дължи между другото и най-главно на това още, дето по тоя пъть, чрезъ осъществяване на казаното право, се очаква да се постигне една голяма и важна целъ: смята се, че по пътя на демокрацията ще може да се създаде възможно най-добро и най-съвършено управление.

Още отъ началото на световната история, откогато се явяватъ държавите, човечеството въ лицето на своите най-будни и най-мъдри хора винаги е търсило начинъ и форма за създаване на възможно по-добро и по-съвършено управление. И когато презъ XVIII в. биде подета старата идея за демокрация, допълнена и развита като идея за управление съгласно волята на народа, мислещото човечество спокойно си отдъхна, бидейки уверено, че по тоя пъть най-после сигурно ще може да се дойде до създаване възможно най-доброто и най-съвършено управление. На тая именно увереность, на това очакване най-вече се дължи изтъкнатиятъ всеобщъ и непрестаненъ стремежъ къмъ все повече демокрация.

Че по пътя на демеокрацията, по пътя на все по-пълната проява на народната воля може да бъде достигнато възможно по-добро и по-съвършено управление, това е безспорно, както е безспорно и това, че, досега поне, не е още посоченъ и изпитанъ другъ пъть, по който сигурно би могло да се достигне до установяване на по-добро управление.
Тукъ обаче предъ любознателния погледъ на изследвача изпъква единъ другъ въпросъ: може ли да се смята също така безспорно и това, че като се осъществява все повече демокрацията, като се проявява все по-пълно народната воля, чрез туй неминуемо, отъ само себе си ще настъпва и все по-добро и по-съвършено управление? Или другояче казано: дали е достатъчно само осъщестяване на повече демокрация, за да се създаде добро управление, или трябва и още нещо?

Върху този именно въпросъ ще искам аз въ следващите бележки да спра вниманието на читателя. Кое управление би могло да се смята за добро?

Има редица признаци, чрезъ които би могло да се охарактеризира едно добро управление на държавата. Преди всичко, за да може едно управление да се смята за добро, то трябва да бъде почтено и справедливо, мъдро и умно, съобразително, тактично и предвидливо.

То трябва да иска и да може да осигури както съществуването на държавата и правовия ред въ страната, така и свободите и правата на гражданите. Едно добро управление трябва да се стреми да създаде еднакви условия и възможности за всестранното развитие на отделната личность.

Чрезъ законодателството и чрезъ своите изпълнителни органи едно добро управление, имайки за ръководни начала икономическия прогресъ и социалната правда, трябва колкото се може повече да съдейства за стопанското повдигане на страната и за социалното и културно развитие на народа. И така нататъкъ.

Разбирано тъй широко, характеризирано чрезъ толкова много признаци, за да може доброто управление да се осъществи въ всички указани прояви, нуждно е, несъмнено, да има налице цяла редица обществени условия. Деморкацията, проявата на народната Воля, то се знае, е едно отъ първите и най-важни условия. Но тя не е и не може да бъде единственото условие. За едно такова обширно и сложно обществено проявление ще съ необходими безспорно и добри условия.

Както е известно, държавното управление въ парламентарните страни във всеки даденъ моментъ се осъществява отъ една или друга политическа партия или отъ коалиция на партии. За да поеме една партия или коалиция отъ партии държавното управление, първото условие е да спечели тя доверието на мнозинството отъ избирателите, съ други думи, да се прояви демокрация, да се прояви свободно народната воля. Но създадено единъ пъть това условие, поета властта по указания начинъ, за да може следъ туй да бъде осъществено и закрепено едно действително добро управление, нуждно е още, щото партията или партиите, които иматъ властта въ ръцете си, да бъдатъ въ състояние - чрезъ своите идеи, чрезъ своите държавници, чрезъ своя моралъ и пр., и пр - да създадатъ всичките прояви на едно такова управление и да ги закрепятъ, нуждно е, съ други думи, щото тая партия или коалиция отъ партии да отговаря на редица още условия. Липсватъ ли на партията или на коалицията някои отъ тия условия, няма ли напримеръ широко подготвени, характерни и честни държавници, може тя да поеме властта при изпълнение на първото условие, по пътя на демокрацията, и все пакъ да не бъде въ състояние да осъществи очакваното добро управление.

Ето защо на поставения по-горе въпросъ може да се даде само следния отговоръ:
За да може да се установи въ една държава добро управление, нуждно е, на първо място да се върви къмъ осъществяване на все повече демокрация. Обаче само това не е достатъчно. За да се установи и закрепи действително добро управление, наредъ съ възможно по-свободна проява на народната воля, нуждни са още редица обществени условия. И когато те изцяло или въ по-големата си частъ липсватъ, макаръ и да има демокрация, макаръ и да има свободно проявена народна воля, все пак може да не бъде установено и закрепено едно добро управление.

Кои съ тия други обществени условия, безъ които не е възможно да се установява едно добро управление? Да се изложатъ обстойно тия условия и да се обоснове тяхната необходимость, това може да бъде предметъ на особена статия. Тукъ азъ накъсо само ще набележа некои отъ тяхъ, главно ония, които изпъкватъ и се очертаватъ отъ приведените по-горе обяснения на двата политически момента изъ нашата неотдавнашна история.

Както се казва по-рано и както е известно, управлението на държавата въ парламентарните страни се осъществява чрезъ политическите партии. И поради туй, за да може да се установи и закрепи добро управление, трябва партиите, на които въ даденъ моментъ, по силата на свободно проявената народна воля, се е наложило да поематъ властьта, да бъдатъ въ състояние да бъдатъ пригодни да осъществяватъ едно такова управление. А това ще каже, че за да се създаде и закрепи добро управление, въ държавата преди всичко партиие трябва да отговарятъ на редица условия.

Не е достатъчно една партия да има добра организация, да е създала голяма политическа сила и да е успяла чрезъ своята широка агитация да увлече и спечели мнозинството отъ народните маси: това е необходимо наистина, за да може партията въ даденъ моментъ сама или въ коалиция съ други партии чрезъ свободно проявената народа воля да заеме държавната властъ, но то не стига. За да може една партия, поела властта, да бъде годна да сътвори действително добро управление, необходимо е още, наредъ съ количестената сила, да има тя и идейна сила, да бжде при туй и морално силна. За тази целъ е необходимо: първо, партията да има една завършена система отъ програмни искания, които, отъ една страна, да са насочени да задоволятъ реалните нужди на държавата и народа, а пo-специално на трудовите народни маси, но същевременно тия искания трябва да бъдатъ и добро проучени, да отговарятъ на реалните условия на живота, да бъдатъ възможни за осъществяване и несъмнено да съдействатъ за стопанския, социалния и културния прогресъ на страната; второ, партията за привличане на членове, съмишленици и гласоподаватели да не си е служила съ демагогия, нито съ обещание на лични блага отъ властьта, а своята агитация и пропаганда да е водила и да води само въ името на здравите и реални свои програмни идеи и на обществените интереси и блага, отъ които идеи и обществени разбирания би трябвало напълно да бъдатъ проникнати, ако не всички нейни членове и съмишленици, а то поне всички по-активни и по-влиятелни партийни дейци.

Управлението на държавата наистина се поема и осъществява чрезъ партиите, но практически то се извършва отъ личности. Личностите са, които ръководятъ управлението и изпълняватъ неговите функции. И колкото е необходимо за създаване на добро управление, щото партията да има добри идеи и да бъде пригодна за творческа дейность, още повече е необходимо, щото личностите, които ще бъдатъ натоварени да ръководятъ и изпълняватъ управлението, да бъдатъ пригодни за тая задача: да иматъ нужната подготовка, култура и опитность, да иматъ държавнически умъ и твърдъ характеръ. А за тази цель нужно е партиите да подбиратъ и издигатъ за свои водачи и главни дейци хора, които несъмнено да иматъ указаните качества, та когато партията поеме властта, да могатъ те като държавници управленци да бъдатъ въ състояние да осжществяватъ едно добро управление.

По-нататъкъ: за да се закрепи едно създадено чрезъ усилията на властващата партия и на управниците добро управление, нужно е още то да не среща съзнателно противодействие, да не бъде умишлено спъвано отъ другите политически фактори, главно отъ опозиционните партии, а напротивъ, да бъде по възможность подкрепяно отъ тяхъ. Желателно е за тази цель, щото партиите колкото се може повече да се отърсятъ отъ партизанския дух и отъ партизанските домогвания, щото на всяка цена да бъде компрометирано едно противно тямъ правителство и възможно по-скоро да бъде свалено отъ властта. Въ замяна на туй требва да се проникнатъ отъ съзнанието при всички положения, засегащи върховни интереси на страната, и по всички обществени и общокултурни въпроси да даватъ искрена подкрепа на всяко правителство; същевременно да не отказватъ своето съдействие на властта и при всички мероприятия, които, макаръ и несъгласни съ възгледите на партията, все пакъ безспирно са насочени къмъ подобряване на управлението.

Като пропускаме редица други условия, необходими за указаната цель, нека отбележимъ най-после и едно друго, твърде важно обществено условие, безъ което не може да бъде установено действително добро управление: това е повдигането и засилването на обществения моралъ. Едно добро управление, както ce спомена по-рано, преди всичко трябва да бъде добросъвестно и почтено. А при вилнеещата днесъ въ страната ни морална развала, която е засегнала всички среди и слоеве, дори и при най-искреното желание на властваща партия и на управници, когато при туй има налице и редица други благоприятни условия, все пакъ едно добро, едно действително почтено управление мъчно може да се установи. Необходимо е поради туй, щото отъ всички обществени и политически дейци, отъ всички партийни и културни организации да се поведе смела и непрестанна борба срещу царящата въ страната ни корупция. И требва наредъ съ това съ дружни усилия да се насажда средъ гражданството, средъ масите и особено между младото поколение повече моралъ и почтеность, повече здраво политическо, съзнание, повече чувство на дългъ и отговорность спрямо държавата и обществото.

Демократически преглед, год. XVII, кн. 1

* Тодор Генчов Влайков (1865-1943) още наричан с псевдонима си Веселин е български писател, общественик и политик. Роден е на 13 февруари 1865 г. в град Пирдоп. Най-известното му произведение е повестта „Дядовата Славчова унука“. Действителен член на БКД (дн. БАН) от 1900 година. Завършва Историко-филологическия факултет на Московския университет през 1888 година. Един от основателите (1895) и председател (1898) на Българския учителски съюз. Тодор Влайков е сред основателите и първи лидер на Радикалдемократическата партия.

През 1890 г. Тодор Влайков и Тодор Йончев основават в Мирково първата българска кооперация – “Мирковско взаимодавно спестовно земеделческо дружество “Орало”.

Съединението и съдбата на княз Александра

Симеон Радев

От 1883 г. беше вече известно, че руският цар мрази княз Александра. От тая омраза, причините на която и до днес остават загадъчни, но за която се знае, че беше не политическа, а лична, руските представители в България черпеха вдъхновение, да се държат дръзко спрямо младия владетел и да кроят заговори за неговото сваляне. За да се одобри със своя грозен враг, княз Александър неведнъж прави опити, но погрешно и с обратни сетнини. Александър III бе източен деспот. Когато князът му пишеше, че той с нищо не се е провинил пред Русия, че донесенията на руските агенти в България са клеветнически, той посрещаше тия оправдания като обида за своята собствена непогрешимост. Но невинаги княз Александър се оправдаваше. Войник по душа, той имаше често пориви на бунт и тогава съжденията му за Русия и за нейния монарх губеха мярка. Неблагоразумните му думи стигаха до Петербург - стигаха отровени по пътя - и омразата на Александър III ставаше по-неумолима.

Срещу Русия на кого можеше да се опре младият княз? Английската кралица, която той видя в Дармщат на сватбата на брата си Лудвиг, през април 1884 г. бе му казала: "В Петербург забравят, че Англия и Австрия още съществуват." Но той не си правеше илюзии върху тия нейни думи. Той знаеше, че нито в Лондон, нито във Виена ще намери в случай на нужда истинска подкрепа. От София той на връщане пишеше на Милана, тогава негов близък приятел и като него преследван от Русия: "На моите оплаквания Англия и Австрия ми отговарят: "Бога ради, не се противете на русите в България, защото при най-малкия повод, Русия ще Ви натири, а Вие ще разберете, че въпреки нашите симпатии за Вашата личност, ние няма заради Вас да обявим война на Русия." Цялото това писмо издава мъка и безнадеждност.

"Много е весело да бъде човек княз на България, свършваше той с горчива ирония. По-добре щях да направя никога да не напускам бащиното си огнище."

По едно време надеждите на злочестия княз като че ли се бяха спрели върху германския император. Руско-германските отношения, тъй натегнати след Берлинския договор, се бяха значително подобрили. Едно посредничество на Вилхелма I в Петербург щеше, може би да подейства. След Дармщат Александър отиде в Берлин, на 10 май видя императора и му поиска съвет за своите отношения с Русия. Но тук го очакваше още по-голямо разочарование. Старият император му каза, че от времето на Петра Велики Русия се стреми да излезе на Черното море, че който й се изпречи по този неин път, тя ще го смаже, и че съветът, който може да му даде е да гледа на всяка цена да се сдобри с русите. Бисмарк отиде още по-далече. Той каза на княз Александра: "Ако искате да останете в България, предайте се на милостта на Русия. Ако е нужно, даже обявете се против Германия." Толкова малко значение железният канцлер отдаваше на България.

Около една година по-късно княз Александър получи от Берлин едно съобщение за помощ, но условно. Унуката на германския император бе влюбена в него и искаше да се оженят, насърчавана от майка си, дъщеря на английската кралица. Вилхелм бе решително против тая женитба, която можеше да развали германските отношения с Русия. На 18 март 1885 г. той писа на княз Александра, че ще се застъпи за него пред руския цар, ако той обаче заяви, че се отказва безвъзвратно отвсяко намерение да се свърже с унуката му. Отговорът на княз Александра е пълен с мъжко достойнство. Той прави, макар с наранено сърце, исканото заявление. Той приема и друго едно желание на стария император: да държи с Русия в голямата политика и да поддържа, в кръга на своите права на конституционен владетел, руските интереси в България. Но след това той туря една граница на руското влияние. "Ако от мене се иска, пише той, да приема положението на един привиден владетел, при което други да управляват, аз да покривам техните дела със своето име и със своята отговорност пред народа, и да се засегнат моите права върху армията, в това аз бих видял едно тежко докачение на монархическото достойнство: да приема такова
едно положение би значело да се провиня в задълженията, които съм поел пред народа." В заключение княз Александър казва, че не може да се съгласи на условия, които биха го поставили в противоречие със съвестта му и с конституционния му дълг, и моли императора, в такъв случай, да влезе в преговори с руския цар за неговото отречение от българския престол.

Между туй омразата на Александра III растеше. Пред своите приближени той не говореше за княз Александра освен с гняв и презрение. Руските интриги в София бяха в пълен ход. А за посредничеството на Вилхелма I князът не чуваше нищо. Накрая на юли той ходи в Лондон за сватбата на брата си Хайнрих с дъщерята на английската кралица. Тук той чу ощеведнъж обикновените насърчения, но знаеше точно тяхната цена: те нямаше да го спасят. Спасението си той пак търсеше в едно помирение с Александра III. За тая цел, на връщане в София през август, той се срещна във Францесбад с руския министър на външните работи Гирс.

Гирс бе човекът, който в 1878 г. беше препоръчал Александра за княз на България. Той се смяташе един вид отговорен за неговото поведение. Когато получеше някой лош донос за него, той също говореше с възмущение срещу му:" Тоя жалък принц, когото изпратихме в България без обуща..." Но неговото отстранение той не желаеше, защото не знаеше как ще може Русия да го замести. Преди да го приеме във Францесбад, той бе узнал от княз Лобанова,рускипосланиквъв Виена, че княз Александър мисли сам да се отрече от престола. Вместо да го отчае, той се постара напротив, да го ободри. След срещата Александър пишеше на баща си, че неговото сближение с руския цар е предстояще.

Гирс бе в него момент много загрижен за международното положение. Между Русия и Англия се бе завързал по въпроса за Афганистан един спор, който бе взел много опасен ход. Предвид възможността на едно открито стълкновение между двете сили, Русия искаше да има развързани ръце в Европа. В обясненията си с българския княз Гирс изрично му каза, че не трябва по никой начин да се допусне в Източна Румелия някакъв опит за съединение. Александър отговори категорически, че подобна опасност няма. По тоя начин той взе един вид задължение спрямо Русия.

Това задължение той искрено го пое, но събитията се развиха мимо него.
На 4 септември Д. Ризов отиде да му съобщи във Варна, от името на Румелийския комитет, че Съединението е решено. Князът употреби цели четири часа да му разправя, че моментът е зле избран и че Русия ще бъде противна и най-сетне го убеди. Но докато Ризов се върне в Пловдив, превратът бе вече извършен. Князът виждаше на какъв риск ще се изложи, като приеме Съединението. Вън от другите опасности, свързани с нарушението на един международен договор, той знаеше, че Русия ще се сметне за измамена от него и че няма да му прости. Но пред съдбата на България той забрави своята лична съдба. "Аз постъпих тъй, пишеше той на австрийския император, комуто на 16 септември прати от Пловдив едно изложение за станалото, аз постъпих тъй с убеждението да дам на народа, който ме е избрал за свой княз доказателство за своята саможертвователност."

Из том трети на "Строителите на съвременна България", издаден тази година.
На снимката: Н.В.Княз Кирил Преславски и Симеон Радев (вдясно) преди среща с президента Хувър. Източник: Изгубената България.

За свободата на печата

Йосиф Хербст

Една академия во време оно наредила конкурс за научно разрешение на следния въпрос: „Защо има разлика в теглото на мъртвата и живата риба?" Между стотиците отговори премията спечелил отговорът на едного академика, който писал на академията: „Точно претеглих риба в живо и след това в мъртво състояние, никаква разлика в теглото не може да се констатира". Този анекдот има предимството да е верен.

Припомних си го; припомвам го и на ония, които напоследък запротестираха против едно „накърняване на осветената от нашата Конституция свобода на печата". Аз обичам да „претеглям рибата" и заради това цитирам дословно член 79 от Конституцията: „Печатът е свободен. Никаква цензура не се допуща, също и никакъв залог не се иска от писателите, издателите и печатарите. Когато писателят е познат и живее в царството, издателят, печатарят и раздавачът няма да се преследват".

Параграф ясен, точен и убедителен като плесница. И добре преведен из Конституцията, която бе взета като терк за нашата. Недобре преведен и неясен, ала отсетне правилно изтълкуван от нашите законодатели е § 81, който гласи: „Престъпления по делата на печата се съдят по закона, в общите служебни установления". Това е безсмислица. Нашите законодатели въз основа на подсказването на здравия разум и на ясното съдържание на § 79, както не може и не бива другояче, най-често ето как са тълкували § 81: Престъпленията, извършени чрез печата, се съдят по общите закони.

Нашата Конституция, както всяка конституция, постановява: печатът е свободен. Това значи само: не се иска специално разрешение от административно-полицейските власти за упражнение на вестникарството или писателството. В никоя конституция, и в нашата не е осветена абсолютната свобода на печата, а е осветена само една относителна свобода.

Държавата във всеки закон по печата предвижда ограждания и ограничения
както за себе си, така и за печата. Печатът може да стори и добро, и зло на държавата. От това произлиза за държавата двойната задача да подкрепи печата като свой съюзник и да се опълчва против печата, ако се явява неин враг. Тази двойна задача налага от една страна ограничение произвола на държавните органи, от друга страна - ограничение произвола на печатовите органи.

[+/-] ...виж целия текст

Свобода на печата не е равносилно с освобождение от правни ограничения, а значи само освобождение от административни ограничения. Свобода на печата не значи освобождение от полицейски закони, но освобождение от произвола на полицейски органи. Най-сетне свобода на печата не значи диктатура или слободия на публициста, писателя и вестникаря. За престъпления, извършени чрез печата, не може, не бива, не трябва да се произнася друг освен съдията. Толкоз засега за свободата на печата.

Накърнена ли е свободата на печата с последните допълнения към наказателния закон? Не! Затруднена е само клеветата и то клеветата против един ограничен брой български граждани. Допълненията търпят критика само в едно отношение, защото чрез законоположения, пред които всички сме равни, създават две мерки за защита благото на личното достойнство и на личната чест.

За общественото спокойствие, за доброто на държавата, за честта на народа, за преуспяването на публицистиката не са необходими допълнения към наказателния закон. Те са само едно лишно доказателство за лекомислено законодателстване. Необходима е час по-скоро една подробна ревизия на материята за обидата и клеветата въобще и частно чрез печата. Дайте ни закони, драконовски макар, с колкото е възможно по-чувствителни парични глоби, в защита на личната чест на всеки гражданин, а не в защита само на министерската чест. Дайте ни закони с кратчайша процедура против клеветниците.
В Англия, гдето в началото на миналото столетие още дуелантите се наказваха със смърт чрез обесване, можаха да изкоренят дуела само благодарение бързото и чувствително наказание на клеветниците. Сега, който би предизвикал някого на дуел в Англия, става смешен за цялото общество, но заради това пък в същата тази Англия преди няколко години Лорд Нортклиф биде осъден да заплати голяма глоба и свръх това едно обезщетение от 50 000 лири стерлинги за клевета на английска фирма.

Дайте ни такива закони и печатът ще стане по-свободен и по-мощен. И още нещо: с опровержения чест не се закърпва. Има държави, в които опроверженията са задължителни под страх на законни санкции и там опровержението не може да бъде по- дълго, отколкото опровергания текст. За всяки ред в повече се плаща според тарифата за платени публикации и освен това отговорният редактор може да коментира самото опровержение.

Заключение: новите законодателни мерки против печата са ялови, непрактични и неполитични. С тях наистина свободата на печата не се накърнява, но личи в тях слабостта на повечето от нашите закони, а именно: личи пропастта между право и закон. Нрав - обичай - право - закон. Липсват ли тези етапи, липсва основата на правосъдието и на справедливостта.

Нашите министри, защото са наши, нито им е по нрава, нито им е обичай, нито им е право да искат закони, които повече да ги ограждат от клевета, отколкото нас, простосмъртните.
Хората са свикнали да се подчиняват на мерките против епидемии, заразителни и прилепчиви болести. Подчиняват се дори тогава, когато може да пострада личната им свобода. Изолацията, карантината, дезинфекцията, ваксинацията, всичко това се налага и се търпи и понася, за да се опази тялото, което свръх всичко може да бъде квартира на най-клетата душа. Против епидемии, които угрозяват душите - има такива епидемии - предпазителни мерки рядко се взи-мат. На тaкuвa мерки против такива епидемии неохотно се подчиняват, ако въобще се подчиняват. Хората си пазят телесата, но за душите си не се грижат. Често пъти онова, що минава като всепроникваща, мощна идея, не е нищо друго освен епидемичното разпространение на една куха, модна фраза, не е нищо друго освен прилепчивостта на една лесно запомнена или лесно запомнима дума, не е нищо друго освен заразата чрез една празна приказка. За „свобадата на печата" мислих и отбелязах горните редове.
*
Свобода на печата ли? Оная ли свобода, която позволява на всеки нехранимайко да издава и да пише вестник, неграмотен, отровен, невежествен? Че тази свобода - за жалост - я има, тя именно е осветена от Конституцията. Покрай тази свобода страда и добрият печат, страда и името на вестникарското звание. В съвременния строй, в който така нареченият „свободен гражданин" още не е забравил, че произхожда от верноподаника и заради това край закрилата и защитата на държавната власт не само търпи, но и търси нейната опека; само от престолонаследниците и от вестникарите не се искат никакви цензове, никакви гаранции, никакви изпити за свободно упражнение на „занаята" им. Безумен, подъл, пакостен, хилав, негоден престолонаследник става крал най-често въз основа само на едно право - правото на първородството. А вестникар се става дори още по-лесно, отколкото цар. Шофьор за да станеш, все ще те изпитат по-рано можеш ли да караш автомобил. Държавната власт се грижи за здравето и за непокътността на данъкоплатските телеса. За мозъците им обаче не се грижи: от вестникарите никакъв изпит не търси. Това ако не е свобода, какво е свобода? Но при такава свобода каква отговорност се стоварва върху съзнателния вестникар, добросъвестния и верен служител на обществото, жрец на обществения дълг!

*
Никой съд, никаква земна власт не може толкоз силно да накаже един провинен вестникар, колкото читателят. Читателят е върховният съдник на вестника и на вестникаря. Каквото значение за политическия живот има избирателната бюлетина в ръцете на съзнателния гражданин, същото дори и по-голямо значение има единия лев, който читателят дава или не дава на вестникопродавача за поощрението или пък за обуздаването на печата. Не издавам професионална тайна като твърдя, че читателите всъщност редигират вестника. Добри съзнателни читатели влияят върху добрите качества на печата. Това влияние по разни пътища, видими и невидими, стига до печата, дo вестника, дo вестникаря. Влияе се твърде често и твърде действително и чрез стискане на левчето в дъното на най-скритото джобче. Но читателят, днешният читател, не бива да забравя, че вестникът може понякога нищо да не с т р у в а, но всякога единият екземпляр коства поне един лев, ако не повече, на издателя.

„Свободата на печата" е и ще остане празна дума при слободията безнаказано да се разрушават печатниците. Свобода на печата и свобода на убежденията у нас имат двойна санкция: една чрез Конституцията и друга - чрез „конституцията" на бащите ни, чрез дреновия бастун. Няма свобода на печата, когато се допуща като полемичен аргумент цепеницата. Пиши както си искаш, както си знаеш, свободен си, както можеш да пишеш, но ако не пишеш, както аз си мисля, че трябва да пишеш, аз, който махом махам цепеницата, ще ти унищожа печатницата - това е днес фашистката „свобода на печата" на Мусолини и цепенишката „свобода на печата" на Фасулини. Смеем се на детето, което след като си е ударило по невнимание главичката о масата, „наказва" масата с няколко юмручни удари; смеем му се, макар че можем да го разберем, когато ни избъбри: „маса къх, беби удали маса!"
Разрушената печатница за брадатите и мустакатите хлапаци е „наказаната маса" на бебето. И пак трябва да се смеем, защото хлапаците нито могат, нито имат сила да разрушат всичките печатници. В Брюксел през време на германската окупация, която прилагаше много по-"вьзвишени" средства" - бесилката, вместо цепеницата - е бил издаван и тайно разпространяван белгийски вестник цели четири години.

Ония, които обявяват печата в обсадно положение, забравят, че това е равносилно със запрещението да се измерва температурата на разтресения от треска.

Kaка Пена

Димитър Подвързачов*

Аз я срещам под път и над път, из улици, бирарии, театри, кафенета. Кака Пена е позната на всички с по някои от неизброимите си добродетели и достойнства. Кака Пена е дъщеря на слугиня и ратай.

Тя не помни, че е слязла от Балкана. Тя не знае изобщо дали е живяла в колибите. Тя говори много, но на тази тема -никога. Тя помни твърдо - и над, и под чертата на съзнанието си, само едно: че всичко у нея и около нея трябва да бъде „мудерну".

Аз чух как веднъж, когато брат й отиваше на погребение, тя викна отподире му:
- Слушай, Пъшо, ти отиваш с бастун, ама най-напред виж другите имат ли и попитай мудерну ли е с бастун на погребение?

Тя извънредно много държи да не мине за проста. Един от основните стълбове на душевния й палат, гдето тя блаженствува в тържествено самопоклонство, е това непрестанно, ала дълбоко скрито безпокойство.

Кака Пена е една стародавна селска булгария, която новото време, где по необходимост, где по съблазън, е накарало да изпълнява симфонии.
От тоя непривичен и непосилен напън всичките й струни са се разстроили толкова, че каквото и да засвири - излиза фалшиво. И все пак тя неуморно цъманика всички ново - а от всичко мудерну у нея блика само една безнадеждна какофония.

Но понеже няма ухо за висока музика — кака Пена се наслаждава на собствената си свирня до припадък. Кака Пена има една благородна страст към „обществени движения", „човечество", „борба" и други подобни краевековни, чревати и гръмовити слова.
В събрание, за каквото и да било, тя не пропуща да вземе думата и с убийствена важност приказва часове, най-често за досущ нищожни работи.

Убедена отдавна, отдавна, че да се кланяш на своето е една остаряла низменна привичка, изхвърлена от употреба у съвременните човеци, кака Пена е интернационалистка, която вече е оставила далеч зад себе си и самия интернационализъм: той пресмята всичко на равна нога, а тя направо обича чуждото и не цени своето.

За кака Пена са твърде свои, нашенски, следователно просташки и смешни, имена като Софроний, Иван, Пенчо, за които тя и не се интересува да знае нищо. Но в ушите й звучат като непонятно далечна божствена хармония, като фантастична призивна камбана - Франц, Ханс, Виктор, Браунбергенщайн! Това е нещо властно, внушително, тежко, като 42-сантиметрово оръдие!

Важното е, че не е нашенско - значи нещо особено, тайнствено, красиво, което преди всичко дава на кака Пена упоителната възможност да се поласкае пред себе и пред другите, че душевните й погледи бродят далеч зад хоризонта.

А пък своите съвременници, наши хора, от коя да е област, интимно тя не зачита за нищо. „Нали го знам, келеш -какво ще ми се перчи и той!"

Много рядко, ако прочете нещо нашо, в литературата напр., тя може да хареса — и то ако не е подписано или ако е подписано с псевдоним. Узнае ли чий е псевдонимът - произведението вече не й прави впечатление.

Кака Пена живее почти постоянно в едно неукротимо борческо настроение. Тя е всегдашна опонентка. Тя има мнение комай за всичко. И обикновено нейното е различно от другите и високо над тях. А когато го изповяда пред хора, тя не може едновременнo с туй да не „клъвне" и „захапе" някого - ако не от слушателите, поне отсъствуващите.
На тая почва у нея скандалът излиза някак естествено и просто - както пилето изскача от измътеното яйце.

Кака Пена познава само два вида обноски с хората. Подчинена, подмилкваща се - с ония, от които има някакъв сериозен интерес или страх, и небрежна, надменна - с другите. Тя мъчно чувствува някого равен ней.

Кака Пена е родена специалистка на „но"-то. Случват се факти и личности, за които и у нас може да се намерят няколко души на еднакво, при туй добро, мнение. Например да речем - че еди-кой човек има заслуги или дарби.
Кака Пена без друго ще се намеси в такъв разговор, може и да се присъедини снизходително и великодушно към общото мнение, ала в никой случай няма да мине без „но".

Това „но" не само ще отрече половината от признанията, ами и ще трябва да бъде тъй усукано и изострено, че да бодне някого от слушателите.

У кака Пена живее една стихия: неугасимо желание за вражда, отрицание, делене, разрушение. Всичката работа комай е там, че пустините на душата й кънтят непрестанно от риканията на два изпусталели чакала: злоба и ненавист - и ситната им челяд.
Кака Пена по природа ненавижда всекиго и всички. Тя е против всичко, което не излиза от нея. Няма хорско деяние, чувство, стремление, верую - на което тя да не дига полите.

Затуй пък онова, което е нейно - то е фанатично нейно, до избождане очите на противника, който е личен враг, щом не мисли като нея. Особена е скритата ненавист на кака Пена към онуй, което се стреми да бъде по-високо от нея - личност, дарба, институт, власт, държава.

И от там - върховна е и насладата й да запраща или поне да слуша словесни нечистотии, запратени по такива адреси. Избухне ли в печата нашенска свада - сиреч контрапунктна олелия от ругатни и попържни, - кака Пена я следи с трескава жажда, макар спорът да принадлежи към някоя съвсем далечна и чужда ней сфера: астрономия, агрономия, литературна критика.

Това е „голям джумбиш", пред който тя потрива ръце и е готова дори да почерпи някого.

Войник ли падне от коня си, полицай ли не успее да въдвори реда някъде, началник ли се забърква в длъжността си, именит човек ли бива обруган, правителството ли претърпи някаква несполука - всичко туй за кака Пена е истинско тържество с илюминация.

Но - има ли нужда да ви запознавам с кака Пена? Тя е навред. Дори когато се заключите вечер сам в стаята си - тя е в стаята.

В. „Зора”, 15 май 1920
Подпис Хамлет, принц Датски

*Димитър Подвързачов е български поет, фейлетонист и преводач. Роден е през 1881 г. в Стара Загора, където завършил гимназия. Автор е на лирически стихотворения, пръснати из различни периодични издания и на множество хумористични стихотворения и фейлетони. Редактирал списанията „Звено“ и „Българан“. Направил редица преводи, предимно на руските класици, между които в стихове: „От ума си тегли“ от Александър Грибоедов и „Маскарад“ на Михаил Лермонтов. Автор на „Хумористични, драски, фейлетони и парадокси“ (1933) и на книгите за деца „Крачун и Малчо“ (1932-1933) и „Война в джунглата“ (1934). Oще за него тук.

Демокрацията

Андрей Ляпчев*

Отъ cpеди, чужди за доброделта, напоследъкъ се чуватъ гласове на подигравки спрямо „демокрацията", която искатъ да представятъ като синонимъ на хаплювщина; а отъ cpедu, ужъ най-предани, но съ повърхностно познаване на политическия живот, на демокрацията се нанасятъ удари, които са толкова по-пакостни, колкото по-предани се явяватъ ней. За едните и за gpyгите нуждно е да се припомнят някоu установени истини.

Политическиятъ животъ е предметъ на наблюденията на мислителите презъ повече отъ 2000 години, а новата наука, социологията, съ нейната обширность въ изучаванията почти на всички племена отъ земното кълбо, обгръща развитието на обществените организации презъ периоди по няколко пъти по-дълги отъ исторически намъ познатия.
Изводите, които се добиватъ отъ другия начинъ на изучаване, са едни и същи; тамъ се дължи, ако днесъ демокрацията е въ устата почти на всички и почти навсякъде; но единъ идеаленъ демо¬кратически режимъ почти никъде няма, а което е по-важно, у насъ, детo може би за него най-много се приказва, идеалното демократично управление отстои далече. И казаното тук важи не само за днешното време на самоотбрана, която демокрацията требва да води, а и за управленията отъ по-спокойно време. При все това човечеството неотклонно върви къмъ идеала на демокрацията, къмъ една обществена организация, въ която колкото човекътъ е повече общественъ, толкова повече има стойность и неговата особа.

Въпросътъ за демокрацията се свежда до това да съгласуваме политиката съ науката и съ морала. Тоя въпросъ е отдавнашенъ. Мислители като Платонъ и Аристотелъ, Хобесъ и Монтес-кьо, Русо и Кантъ сж ни оставили бележити трудове и по своето съдържание, и по своята форма. Различни са техните схващания, защото различни са били както епохите, които са преживявали, така и становищата, върху които са се поставяли. Политиката на Платонъ е приспособена за единъ идеаленъ народъ и тя показва на развратените хора „пътищата да достигнатъ божествения строй". За Аристотелъ човекътъ по своята природа е едно обществено и стопанско животно; споредъ него не политиката, а моралътъ требва да се приспособяватъ къмъ политическите усло¬вия на човешкия битъ, за да могатъ да се предписватъ правила и задължения. За Хобесъ аксиома е прочутата формула: човекъ за човека е вълкъ. Всичката власть управлението дължи на принудителната сила; да се намали последната ще каже да се разслаби обществениятъ организъмъ.


[+/-] ...виж целия текст

За Монтескьо институциите на една страна требва да бъдатъ адекватни на съществу-ващите условия и нрави. Споредъ това управлението може да бъде деспотично, монархическо а републиканско. Идеалътъ за Монтескьо е едно управление съ силна власть, въ което никой не може да злоупотребява съ властта. По-близко до демокрацията, отколкото до тиранията, той предпочита като форма на управление конституционната монархия. Демократическиятъ режимъ, както и аристократическият, който не е друго, освенъ единъ „несъвършенъ демократически ре¬жимъ", предполага прякото управление на народа чрезъ народа; но щому като народътъ си служи чрезъ свои представители и едно организирано чиновничество, режимътъ е по-близко до консти¬туционната монархия. Въ конституционната монархия царскиятъ режимъ е ограничаванъ чрезъ редица власти между царя и народа: всяка една има известна автономия. Съществуването на тия посреднически власти е характерно за конституционно-монархическата форма на управление; тя дава полезно разграничаване на властите: законодателна, съдебна и изпълнителна. Така смета Монтескьо да осъществи максимума свобода въ държавата, защото политическата свобода се състои въ това да не бъдешъ принуден да правишъ това, което законътъ не задължава, съ други думи, да господства само законътъ.

На току-що приведения фактъ се дължи много за ускоряване на обществения напредъкъ; но на оправдавания чрезъ него парадоксъ се дължатъ маса експерименти, които вместо да преустроятъ света, закъснявали са правилното му развитие и често почти са причинявали смърть на много обществени организми. А обществениятъ напредъкъ, както той днесъ се установява, отбелязва, че „отделната личность въ обществото отъ нула, както тя беше въ началото, добива все по-големо значение съ цивилизацията". И така, намесата на държавата, вместо да намалява, се увеличава, но въ смисълъ да организира съдействието на обществените сили, като се ограничи въ ролята си само на регулаторъ. Обществото и отделната личност са въ борба; първата победа обикновено е на държавата, въ която гражданинътъ непрестанно работи за своята свобода. Солидарността на гражданите затвърдява държавата, която, отъ своя страна, требва да укрепява същата тази солидарность. Така се проявява демокрацията, основата на която е солидарностьта на гражданите. Безъ солидарность, безъ общность въ интересите на гражданите нема демокрация.

Демокрацията е резултатъ на развитието на обществото; тя е неминуемо последствие на обществения напредъкъ, както днесъ се отбелязва. Интересъ къмъ политиката преди всичко е интересъ къмъ отечеството. При демокра¬тичното управление интересътъ къмъ отечеството е интересъ общъ, интересъ за всеки единъ. И когато се казва, че демокрацията е управление на добродетелта, требва да се разбира преди всичко добродетелта на саможертвата за отечеството, патриотизма; на второ место по съвършенство е управление на честта, или аристократическото, и едва на трето и последно место идва онова на страха, или деспотическото.

Учение, което иска да угаси любовта ни къмъ отечеството, е противно на демокрацията. Защото тъкмо при демокрацията нацията става часть отъ организираното човечество, което може да бъде само съюзъ отъ свободни и независими държави, създадени споредъ нуждите, споредъ естеството и споредъ волята на народите.

* * *
Възвишенъ е позивътъ, който отправя Заратустра на Ницше: „Нека бъдещето и най-далечните неща бъдатъ правило за твоите дни на настоящето. Съветвамъ те не любовъ къмъ ближния, а любовъ къмъ най-далечния..." Обаче суровата действителность, що се отнася до демокрацията, ко¬ято сама е цель и средство, ни казва, че добродетелта започва отъ ближния. Не отъ свръхчовеци се състоятъ народите, а напредъкът налага и демокрацията казва да се работи за народа чрезъ народа. Възраждането на народите не се постига само съ проповедите. Нуждно е да се измине единъ дълъгъ и труденъ пъть отъ самия народъ. Бъдещето зависи отъ самите насъ, зародишътъ на обществения напредъкъ е въ семейството, защото не личността а съпружеската двойка е еди¬ница за обществото. Всеко учение, всека практика, които разстройват семейството, неминуемо водятъ към разстройство на обществото. Деморкацията би отсекла дървото, на което седи, ако би допуснала унищожението на семейството. Разбира се, и семейството подлежи на промена, и въ него ние отбелязваме постепенното развитие на принципа за равенството между неговите членове. Демократътъ е щастливъ да види, когато майката и бащата задружно и безъ различие въ пола на децата управляватъ семейството, което е възпитатель на граждани за държавата, която пък, от своя страна, възпитава дейни членове на човечеството.

* * *
Семейство безъ подслонъ, безъ свое жилище, безъ своя покъщнина и изобщо безъ опора на нещо свое съ средата, въ която живее, е коренъ безъ почва. Каквито форми и да взима собстве-ностьта, безъ собственость нема здраво, плодотворно и жизнеспособно семейство. Собственос-тьта е осъждана отъ много мислители, ней са приписвани много бедствия, кражба е наричана тя, но поучението, което ни представят изтеклите векове, е no-убедително отъ силните фрази на едностраничивите мислители: собствеността е лостъ за производството на материални блага, както семейството е източникъ за възстановяване на човечеството. Разбира се, и собствеността подлежи на промени и още на какви, но кой ще откаже, че идеалътъ би билъ, когато собственостьта би била признакъ и признателность за извършена работа? Къмъ този идеалъ се стреми демокрацията - да гарантира всекиму пълната, цялостната придобивка отъ неговия трудъ. Да, има много мъчнотии за преодоляване, най-голямата е въ собствеността на семейството, която преминала въ наследниците, понякога е причина за мързелъ и развратъ. Да, мъчнотията е въ това, че имотността е наследствена, а способностьта не е.

Въ преодоляването на тази трудность е и една отъ главните задачи на демокрацията. Тя или никое друго управление не ще може да спомага за едно задоволително и непрестанно подобряване решение на тази задача: отъ една страна, да се гарантира цялостната придобивка на труда, а отъ друга - да се подпомага за развитието на способните сили и да се поощряватъ моралните пороци посредъ народа. За разрешаването на тази задача, както и на многото други, демокрацията отри¬ча насилието, защото изобщо, дето има демокрация, тамъ насилието е престъпление и противъ обществото, и противъ обществения напредъкъ. Завоюванията на демокрацията са завоювания по законенъ начинъ; всека промяна на законъ тя върши по начина, който й се указва отъ съществу-ващите закони. Придобивките на демокрацията не са придобивки със скокове; демокрацията не се стреми да изменя всичко, което съществува; но тя улеснява да се изменятъ непригодните вече за него елементи, като не забравя, че корените на настоящето са въ миналото и че бъдещето зависи отъ подобреното настояще. Голема грешка правятъ ония, които мислятъ отъ днесъ да наложатъ рамки, въ които утре ще се развива човечеството. Народътъ не търси, той дори не желае да се мисли за него; но той има съществена нужда да му се открие пътятъ на мисълта. Той е любознателенъ и съ охота слуша учителите си, но той се отвращава и всекога ще се отвращава отъ настойниците, които по заповедъ ще се налагатъ; те са и ще останатъ омразни за него, отдето и да идватъ.

Който иска да обнови обществото, да премахва неправдите, той требва да знае, че има една задача на възпитаване. Нема обнова за общесвото, докато не се възроди човекъ-тъ въ неговите мисли и въ неговите наклонности. Отъ това, що днесъ човечеството преживева у насъ, както и другаде, очевидна е пакостьта отъ проповедите за права. Проповедьта за права тласка хората въ война срещу обществото и обществата помежду имъ. Тази проповедъ е само пакостна, особено за слабите страни, дето има законни пътища за запазването и придобиването на желаемите права, които са сжществени и трайни само въ ония страни, дето правата са ре-зултатъ на изпълнени длъжности. Изострянето на нашите апетити за по-големъ комфортъ, за повече блага, влошава вместо да подобри нашето положение; а колко по-скоро бихме се доближили до преследваната цель, ако бихме се задоволили съ комфорта, на който сме свикнали, и ако бихме
се погрижили да подобримъ положението си вместо да разюздаеме наклонностите си.

* * *
Подъ демокрация разбираме не само известна форма на управление или известенъ дър-жавенъ строй, но и едно особено състояние на обществото, а именно - особеното положение на нещата, при което сжществува едно общо равенство въ правата и една еднаквость въ условията, въ мислите, въ чувствата и въ идеалите. Демокрацията въ тоя смисълъ, както въ смисъла на политическото устройство, има за свои идеалъ не равенство въ тиранията, не равенство въ мизерията, а тъкмо обратно: стремежъ на демокрацията е да издига човека все повече въ политическо, както и въ социално отношение. Обаче е очевидно, че възможното за отделната личность не е така лесно постижимо за масите на народа, поради което идеалътъ на демокрацията е въ борбата за постоянното подобрение на човека и особено въ усилията на неговото морално повдигане, а последното искане налага вера въ доброто, вера въ бждещето. Демокрацията безъ религиозенъ духъ е цвете безъ въздухъ, статуя безъ душа.

"Демократически прегледъ", год. XVI, кн. 3

*Андрей Ляпчев (1866 - 1931) е роден в Ресен, Македония. 1877-1893 г. учи последователно в Битоля, Солун и Пловдив. Завършва финансови и стопански науки в Цюрих - Берлин и Париж. 1894-1905 г. работи в Министерството на финансите. Активно участва в политическия живот. Член на Демократическата партия. Редактира в . "Млада България" и в."Реформи" (орган на Върховния македонски комитет). 1908-1910 г. е министър на търговията и земеделието в кабинета на Малинов. 1917-1918 г. е министър на войната в коалиционния кабинет на Теодоров. 1922 г. е съден като виновник за националните катастрофи. 1923 г. е един от ръководителите на Демократическия сговор след Деветоюнския преврат. 1926-1931 г. е министър-председател, министър на вътрешните работи и народното здраве.

Сайт за българската 1989-та

На годишнината от първия свободен митинг в София след 10-ти, с колегата Николай Василев се радваме да ви представим сайта "Българската 1989-та": http://bulgaria1989.wordpress.com.

Това е нашият скромен опит да запазим паметта за тези, помогнали да се случи не само 18-ти ноември, но и свободата, която имаме днес.

Постарали сме се да качим доста информация за събитията, които са се случили у нас през годината на промяната. Данните са събрани предимно от съвсем скорошни журналистически разследвания по темата, както и от богатия аудио архив на Петър Бояджиев, предоставен ни безвъзмездно.

Предстои да бъдат качени още доста неща. Надяваме се да намерите проекта ни за полезен.

Снимка: Иван Бакалов

За малцинствата

Илия Минев

Hяма да правя историог­рафия на малцинствата. То­ва би било нужно за друга трактовка. Желая да спра вниманието на гражданина върху политическата страна на следващите ми писания. Не за първа година ние, българите, сме съжителст­вали с инородници. И въп­реки всичко, до омраза не се е стигало помежду ни...От години наред, обаче, чувст­вата на ненавист между българи и мюсюлмани рас­те. Кой подклажда и кой поддържа огъня в тая насо­ка?!

При грохналата икономика на комунистическата поли­тика, само червена Москва има интерес и нейните ко­мунистически слуги в Со­фия. Защо? Т.Живков и Стайко Тодоров отиват в Москва през 1962 г. искайки България да бъде присъеди­нена в пределите на Съветс­ката империя. Руските ко­мунисти, обаче, знаят, че в България почти 1/3 от ней­ните граждани са мюсюлма­ни. Руската империя е насе­лена с 40 милиона мюсюл­мани. Ще се получи дисо­нанс, който комунистическа­та партия иска да избегне. Ето защо, при посещението на Живков в Москва се взе­ма решение, което да е лицеприятно на Москва. Съв­сем не от обич към Бълга­рия, както представя нещата Жнвковското Политбюро, в 1982 г. започна прекръстването на мюсюлманите. Вяр­но на природата си: ХИТЪР В ДРЕБНОТО, НЕКЪДЪРЕН В ГОЛЯМОТО, По­литбюро се опитва да поста­ви международната общественост пред политиката на свършените факти /постфактум/.

Но този ход не мина. Обърнаха се погледите към България. Икономическата криза тропа усилено на на­шата врата. Комунистите решиха, че мюсюлманския въпрос е най-подходящ за отклоняване вниманието на българския гражданин от комунистическата разру­ха и изкуствено раздухаха стари спомени от турското владичество, размахвайки знамето на недалновидните мюсюлмани за автономна Турска република.

Неведнъж, още в минало­то, ние предупреждавахме мюсюлманите, че ТЕ СА БЪЛГАРСКИ ГРАЖДАНИ И НА БЪЛГАРСКА ТЕРИ­ТОРИЯ СЪЩЕСТВУВА САМО БЪЛГАРСКО ЗНА­МЕ. Но господа комунисти­те продължават чрез така назованите от тях "национа­листически" партии да пла­шат мюсюлманите, а мю­сюлманите - чрез Ахмед Догановата партия - да плашат патриотите...Насъсквайки двете групи една срещу друга, комунистите дойдоха до смешното положение да твърдят, че Т.Живков, като президент ходел с кърпени чорапи и с рязани вратов­ръзки според модата. И гор­кия Живков не знаел, че в Белене охраната на острова подавала човешко месо на прасетата. Това е единстве­ния случай в историята на народите - човешко месо на прасетата!

БЪЛГАРСКИ ГРАЖДА­НИ, обръщайки се към вас. Не­зависимото дружество за за­щита правата на човека ВИ ПРИЗОВАВА да не се под­давате на интригите на ко­мунистите. Запомнете: про­тивник не само на България, но и на целия човешки род на планетата Земя НЕ СА нито християните, нито израелитяните, нито мюсюл­маните, нито будистите, ни­то брамините...

ЕДИНСТВЕН И ИСТИН­СКИ ПРОТИВНИК НА ЧОВЕКА ИЗОБЩО СА СА­МО МАРКСИСТИТЕ И ЛЕНИНИСТИТЕ. защото за Маркс /да не говорим за Ле­нин/, НАСИЛИЕТО Е АКУ­ШЕРКА НА ИСТОРИЯТА. Термин - взет от Шекспиро­вия герой на пиесата "Вене­цианският търговец".

Постоянно насилие, без ко­ето Маркс н неговите сле­довници не могат да минат, за да се стигне до "сияйните върхове на комунизма", при което обстоятелство държа­вата, партията, работничес­ката класа ще са умрели и само остава "комунистичес­кия гражданин на света"...

Но г-н Маркс явно или де­магогства, или манифестира неграмотност. Защото само неграмотният по биохимия не знае, че дори философски да си идеалист, постоянното насилие, действайки психи­чески върху гражданина, размества структурната формула на човека и пос­ледният се деформира и то така, че индивида деформи­ра гена си и се превръща в робот - без чувства, без емоции, т.е. в МЕХАНИЗИ­РАН ТИП...

Затова някои слоеве на свободните народи предпо­читат да има страни с кому­нистическа система на управление, пред демокрацията. Роботизираният тип не прави качествено производс­тво нито в материалния, ни­то в духовния свят.

Ето защо, НАЙ-ГОЛЕ­МИЯ ПРОТИВНИК НА ЧОВЕКА СИ ОСТАВА КО­МУНИЗМЪТ!

В. "Свободно слово", 1991 г.

Победата е близка

Мустафа Юмер

В България през последните години сме свидетели на събития, които по своята същина дълбоко засягат честта и достойнството на всеки човек и съдбата на целия народ.

Един режим, дошъл на власт с помощта на чужда сила, в продължение на десетилетия с всички възможни средства се стреми да отклони българското общество от закономерния път на развитие, да изолира страната от силно развитата европейска цивилизация, приобщавайки ни към друга, примитивна култура. Но подобни опити се оказаха крайно неестествени и необективни.

Икономическо-стопанският и диалого-политическият поврат на обществото се съпровождаше от крайно налудничавите и уродливи събития за промяна на етнодемографската структура на страната чрез насилие и терор. Трагичните явления - като насилствена смяна на имена, забраняване на говоренето на роден език, изпълнението на традиционните обичаи и религиозни обреди, непрестанните опити да се претопят различните исторически създадени и оформени етнически общности в една народностна маса - са тежки престъпления на софийската власт, за които тя ще отговаря пред историята, българския народ и световната общественост.

За да постигне своите античовешки цели - асимилирането на всички малцинства в България, режимът в продължение на 4 десетилетия непрекъснато, систематически изопачаваше историята, разделяше и противопоставяше определена общност от хора против други, съзнателно всяваше страх и недоверие между хората. За философско-идеологическо обосноваване на тази антихуманна политика режимът демагогски използваше една крайно консервативна и отречена от времето идеология - Марксизма - и под булото на тази идеология обещаваше на народа едно идеализирано общество - комунизма. Така българското общество тотално бе впрегнато в изграждането на миражната "райска градина”.

Оказа се, че марксическата идеология е една сладникава приказка за промиване на съзнанието, едно дълбоко замаскирано идеологическо оръжие чрез подкрепата на народа да се завладее властта. Но тази власт веднага се обърна против народа и народът се оказа без елементарни права, свободи и демокрация.

Една шепа представители на партийната олигархия, за да останат на власт, се обграждаха от многобройни паразитни органи, които са високо платени и чрез жестоко насилие защитават интересите на върхушката и държат огромното мнозинство в робско положение.

Какви са резултатите от една подобна политика?

България в момента притежава една крайно примитивна икономика, едно западащо селско стопанство, опустошена природна среда, общество, раздиращо се от вътрешни противоречия, една етнодемографска структура, която не предвещава нищо хубаво и готова винаги да избухне и причини непредвидими социално-политически катаклизми и застраши бъдещето на страната и мира на региона.

Доказателство за това са последните кървави събития в страната, които дълбоко разтърсиха света.

Целият народ на България трябва да знае истината за същността на тази трагедия.

В началото на месец май 1989 година временното ръководство на най-многобройната неформална организация в България - Демократичната лига за защита на правата на човека - реши чрез масови гладни стачки на нейните членове, симпатизанти, съмишленици да докаже на света, че човешките и етническите права и свободи на едно двумилионно малцинство в България са забранени, че комунистическият режим от години насам провежда насилническа асимилаторска политика.

Към тази законна и мирна форма на борба се присъединиха и други хуманитарни организации, като Организацията за подкрепа на Виена `89, Независимото дружество за защита на правата на човека и други.

За да смаже и обезглави това движение, властта прибягна към изпитаното оръжие - изгони от страната ръководствата и най-активните дейци на тези и други организации, създадени спонтанно от хода на събитията.

В израз на протест населението премина към масови мирни походи и демонстрации. Властта отговори на тези походи в Шуменско, Силистренско, Разградско, Кърджалийско с оръжие. В резултат на това са дадени многобройни жертви и ранени. Но режимът продължи своята умиротворителна политика чрез поголовни физически насилия и масово пропъждане от страната на представителите на етнически общности.

За смекчаване на външната реакция към края на месец май, "главата” на властта в България Тодор Живков направи демагогско изявление, но въпреки ясно изразената воля на десетките хиляди турци в България, Живков продължи да ги нарича български мюсюлмани и призова Република Турция да отвори врати за тях - но тези граници никога не са били затворени за турското население в България.

Комично е за един държавен глава да определи това малцинство за българско и същевременно да го изгони от страната!

При тази ситуация трябва здраво да се сплотят всички демократи в редиците на създадените неформални организации, които, координирайки своята дейност, да засилят борбата против античовешката политика на властта.

Времето сега изисква борбата за демократизация да се слее с борбата за запазването и съживяването на малцинствата в страната.

Формите на борбата трябва да бъдат само законни и мирни.

Никакъв терор, никакво насилие, никакъв саботаж.

Днес стотици хиляди хора, без никакви средства и никакъв багаж, се изгонват от страната. При това положение защо трябва да се работи?

Моментът е много благоприятен за преминаване към масово гражданско неподчинение и безсрочни протестни стачки. Терористичният режим в България веднъж завинаги трябва да разбере, че времето не работи за тях. Варварските и средновековни методи ще дадат само обратен резултат.

Единствен спасителен път за тях е да седнат на Кръглата маса за преговори с представителите на неформалните организации за извеждане на страната от дълбоката социално-политическа, икономическа и духовна криза.

Времето на диктатурата отдавна премина. Нейното място е в бунището на историята. Нашата борба е справедлива. Победата е близка.

Радио "Свободна Европа" , 4 юни 1989 г.

Мустафа Юмер е роден през декември 1944 в село Хисар, Крумовградско. След като завършва педагогическия институт в Кърджали работи като начален учител. През 1980 г. завършва философия в СУ "Климент Охридски”. От 1980 до 1985 г. е учител в Средното авторемонтно училище в Крумовград.

През декември 1984 г. открито се противопоставя на насилственото преименуване в Крумовградско. През януари 1985 г. е уволнен поради "политическа непригодност”. Дъщеря му, която е в десети клас, е изключена от училище. Година и половина след това Мустафа Юмер работи в строителството.

В средата на 1986 г. е интерниран най-напред в село Кунино, а после в с. Кумарево, Врачанско. На 13 ноември 1988 г. заедно със Сабри Искендер и Али Орманлъ основават "Демократичната лига за защита правата на човека в България”. За председател на Демократичната лига е избран Мустафа Юмер, той е и идеологът на организацията.

„Демократичната лига” е основен организатор на майските протести заедно с „Независимото дружество за защита правата на човека” и организацията „Виена ‘89”.

Именно Юмер е този, който предлага щафетните гладни стачки да започнат на 6 май. Същевременно "Демократичната лига” започва подготовка за конференция, която се предвижда за 13 май. През нощта на 10 май обаче Мустафа Юмер е насилствено изгонен от страната заедно с други лидери на турското малцинство.

Мечта на един старец

Григор Пърличев*

Като чух за свещеното ви предприятие, не могох да удържа гръмко едно възклицание: вървим напред! Ежечасни са горещите ми молитви за успех на делото ви; но не ги пиша, да не некой каже: "и ... е многоглаголив."

Канението ви да участвувам в издаванието на в. "Балкан", колкото и да беше скокотливо за мене, дълго време обаче се борих с волята си: да приема ли, или не? Слабите ми сили не отговарят на горещата ми ревност. Лишен от всекакъв български словар, оригинален по язика, стародревен по правописанието, почти съвършено лишен от периодически списания, незнаком с течението на работите, несвободен да посетя селата, дето бих намерил богат за книжнината материал, естествено слаб телом, а още повече ослабел от дългогодишното и безплодно елинско учение, от денонощни трудове, от съдилищни прения с несвещени свещеноначалници, от ужасни тъмници, от тяжестта на годините и на веригите, огорчен от груба критика, изнурен от развалений въздух на зле стградени и зле поддържани училища, а при това презадоволен от учителската си плата, грижен за напредъка на 117 ученика, занят по пет часа на ден от занятието си, занятие по моему много по-сериозно от всекое друго (само един добър свещеник, просвещен от св[етаго] духа, може да се сравни с учителя по полезността на званието си) – имах право, или по-добре да кажа, длъжен бех да се отрека.

Наистина първото изявление на волята ми беше едно твърдо, непреложно, свободно от всекакво колебание решение – да не приема позива. Но, според Омира, други дух ме препна; българский гений ми се представи; взорът му беше смутен, печален.

– Дух мой, посещението твое ме ужасява, разтреперява; биенията на сърцето ми стават чести, недугави; креч овладева нервите ми и мишците ми; зная че си дошъл да ми наложиш нещо. Но защо си се така погрубил, нахмурил? Дали некако разгневил съм те? Каква ли дължност не съм изпълнил? В какво ли можеш да ме прокудиш? Колко ласкателно ти ми се представи в Атина, когато пред университета минаха к вечеру костурските работници и си се разговаряха по матерния, по свещения, по българския язик. Помниш како студентите, като чуха българския язик, презреха говора и говорителите и казаха "Ето минуват воловете."

[+/-] ...виж целия текст

Тога колко ласково ти ме потрепа по плещите и ми каза: отмъсти им! отмъсти им за Костур и за целия български народ! – Помниш, че с тебе заедно беше и оний, крилатий, величествений тръбач, когото сега не ми представяш, защото знаеш, че той нема вече за мене никаква очарователност. И аз, с упование на младостта си, бех ти всесърдечно послушен, оставих богатата си сгоденица, Панахия, и себе целаго тебе предадох, и с помощта твоя отвърнах им, поразих ги как едного мъжа. Остави ме да говоря и не хмури се; 3ная, че крастава е хвалбата; но тя е свойство на старостта и на всекоя слабост. А ти, мой дух, тако ти Вишняго, който те пратил, не ли повече от мене се израдва и в награда на жъртвата ми венец от неземни цветя положил си на главата ми? Не ли ти, проводен от благородните юноши, съставляющи тогашното българско цариградско Читалище, ми връчи писмо изявително на сърдечните им благодарения, дето в чуждо племе аз не заборавих майка си, ако и да бех от младости възпитан в язик нейзи съвършено незнаком. Помня аз; колко тога ходът твой беше личен; колко челото ти беше величествено, очите твои какъв блесък издаваха, а говорът твой колко сановит! – Прийми благодаренията на целия български народ и бъди във веки благословен, мой верний! Не си ме заборавил, нема да те заборавя: ще разглася името твое на далечни страни; ще пронеса мълва, пред която има да трепне от радости всекое славянско сърце – и съвременно кивна на оногова крилатия, веселия и пленителния под девическия образ призрак, който, облечен в светла как сълнце дреха, в левицата си държеше венец, а в десницата – дълга тръба. И призракът, незабавно послушен, затръби звучно, оглушително: В г ъ р ц к а т а с т о л и ц а с е п р о с л а в и б ъ л г а р с к о т о и м е.

– Такъв ти бил си некога към мене; а сега защо тъй мрачен? Помниш ли, когато "Дунавский Лебед" гръмко извести в Атина смъртта на братия Миладинови, колко решително аз оставих там всичкото украшение на живота си и търгнах за в отечеството си да му служа даром, да умирам заедно с умирающиите си съграждани, да им покажа правия път към напредъка, да изкореня елинския язик от църкви и училища, след четири века на варваризъм да въдворя изново звучния славянизъм, и за народния напредък и отмъщение за смъртта на учителите си да претърпя неизказани мъки? Не ли сам ти беше, що ме подканяше на такива жъртви и подвиги? Отде сега ти толкова гневен? Защо си нахмурен?

И духът звучно и сърдито ми отговори:
– Как да не бъда нахмурен? Какъв българин си ти, когато за гърците си списал непрезрени списания, а за еднородците си ни един ред? Ако би да си бил и от Матусаля по-стар, и от Терсита по-слаб, и от Гладстона по-занят, и от Раковски по-оригинален, и от Бисмарка по-критикуван; ако би си живял и в африканските пустини, лишен от всекое сношение с человеческия род; ако би да си бил уверен, че критиката ще угорчи живота ти, ще те убие; дължен си да представиш българскому народу каквото и да е твое творение,

Тъй каза духа с громък глас и укорителен тон; а аз вироглаво му отговорих: – Аз не писах за гърците, освен по твоя заповед. Същий, който ми наложил .едно дело, може ли да ме кори за извършванието му? Ти знаеш причините, ради които отдавна не съм писал по български. Ако тия не стигат да те убедат, явно е, че ти си несносен мой тиран и че си сбеснел от слепата ми послушност. Ако ти си се опитал да ме уплашиш, зле си излъган: не се плаши, който дванадесет пъти се борил със смъртта, и то по твоя заповед. Немам причина да се боя ни от тебе, ни от светиите, ни от самаго бога. Изпълнил съм, чини ми се, всичките си дължности към бога, към господаря и към народа; а сега желая да си се поуспокоя. Щеш ли да ме заставиш на старости да грача като гарван, когато на младости съм пеял хубавичко? Сега ти скимнало да бъдеш неотлъчен от мене и да ме вълнуваш с части посещения, мой мъчителю! А когато аз ради късогледието си не можех да добия нигде приятел; когато вървех по пътя сгърбен, без да внимавам никак на личностите, що минуват; когато знаменити мъже минуваха пред мене и недоумеваха, защо аз в земята гледам и никого не приветствувам – тогда где беше ти да ми доставиш поне очила? Но да почнем отначало. Когато аз след троегодишно учителствувание добих 1200 гроша, и с них още маловърстен и неопитен се готвих да търгна за в Атина, да се уча на Омира и Иродота, де беше ти? Как тогава не ми се яви, да ме отбиеш от тоя път и да ми посочиш Киев или Прага? Как сега ме нудиш да пиша по български, когато не си ми доставил ни един, поне един български словар?

– Отличните мъже, които те удостоиха да им бъдеш сътрудник, и много други достойни синове на младата България, чрез списанията си ще произведат словар; от вас зависи това; чуеш ли?
– Чуя.
– Следователно, дей, пиши.
– Ми омързна пишението откогато три мои статии по пътя се изгубиха.
– Отсега нема да се тубят.
– Не знаеш ли ти, че ако дързна да пройда селата, за да събера материал, ненаситний албанец ще ме отведе как пленник по горите и ще ми търси триста лири откуп?
– Не иди по селата; пиши каквото ти скимне. Твой материал искам аз сега, а селския ми е обезпечен.
– Мразя необразованата критика; лавровий мой венец беше прежде свеже-зелен, неувядаем; грубата критика се обви около него като змия, изле ядът си на листието му и тия овенаха, изсъхнха.
– Грубата критика ще онемее, бъди уверен.
– Но за сребро ли, или за празнословие да потъпча под нозе спокойствието си и напредъка на учениците си?
– Нито за туй, нито за онуй; в полза на България ще пожъртвоваш тъкмо минутите на почивката си, без да пренебрегнеш ни една йота от учителските си дължности.
– И тъй кратки и редки има да бъдат моите драскания върху девствената хартия! ... Но, което е най-главно, действуваш ли за изправление на земледелието ни и на скотовъдството ни, за експлоатирани на земята ни, за затваряние на кръчмите ни?
– Аз съм безсънен, и действията ми неуморни; но такива чудеса наведнъж не се вършат.
– А от драсканията ми каква полза?
– Още ли пререкания? Аз обичам всекое драсколение на многострадалните македонци, именно затоаа, че в нихното наречие намирам много първобитни форми.
– Но како щеме насърчиш на труд, докле не вида монумента на учителите си, братия Миладинови?
– Нихний монумент е на небеси; слушай!
– Готов.
– Докле България е още бедна, трудете се. Ваший труд (задружний труд е Божие благословение), какъвто и да е, тя ще го приеме с благодарение. Дейте! Времето лети: дръпнете лоза коса. "Сега! Сега! Докле България е още умилена, докле възпоминанието на робството й е още живо, требва да се появят добрите й синове. В идушия век България ще стане по-честита; но страх ми е да не самото й благоденствие опие чадата й. Чел ли си?

– Много с мала полза. Омир ме научи да бъда буйно безстрашен, а Иродот – да се съмневам в истинността на историите.
– Слушай! Франция, докле беше още бедна, роди ония велики синове, които в царствованието на Лудвика ХIV се прославиха; а после, колкото Франция ставаше по-честита, толкова числото на великите й мъже се умаляваше. Защо лицето ти се измени? Това явление чудно ли, непонятно ли ти се види?
– Да!
– Но няма да се чудиш, когато помислиш, че то е следствие на злоупотреблението на свободата. Бог даром не дава, но продава всекое земно благо и го продава за труд. Народи с трескава деятелност достигнали до недосегаема степен на слава и величие и станали трепет на земята и я застазили да мълкне пред ними; а в час, като се вдали на леността, се разрушили, и разрушението им колко бързо и шумно! Трудът е здравие; трудът е трезвеност. Кой се труди, е весел; а без веселие нема здравие. В истина се намират по лицето на черната земя гении, блажени смъртници, на които разумът, отривък на всеведущия Божия разум, достига до небесата, отдето му е произхождението; но тие, както безценните камъни, са твърде редки. Най-големото число за улесненията на мъченическия человечески живот го дължим на труда. Кой е по-велик? Палмерстон ли, който с пиянство скрати живота си, или Гладстон, който с безпределни трудове преведе седем пъти Омира! Труд искам от тебе: труд! труд! докле сме трезвени. Аз зная, че силите ти са слаби; но зло ли ти е да бъдеш сътрудник с толкова знаменитости? Зло ли е, ти седяк, да се водиш с цветущи юноши и да дъхаш същия въздух, когото тие дъхат? Не ли ти доставям единственото средство да се подмладиш? На толкова твои пререкания аз бих те оставил без никакво двоеумие; аз, както тебе, така и мнозина съм турил в трудове и подвиги и опасности, от които малцина, окаянник аз! могъл съм да спася. При все това настоявам пред тебе с благата надежда, че възрастта твоя ще насърчи, ще въодушеви младите твои сътрудници. О, каква чест! Когато ти, посред них, ще привикнуваш със старческия, но звучния свой глас: "Напред, момчета! изправете падналата в кал мъченица наша майка или гинете!" О, какъв ризик! Когато съннаго от трудове сътрудника ще побудиш с отечески укор: "Стани, стани, ленивче! Младостта да ти имам, сърцето да ти немам!"

– Ах! да бех бил млад както в Атина, когато в многошумно тържество аз, в сражения съвсем неопитен, преборих и величествено спружих под нозете си едного след другиго, сам и там разпрострени, двадесет и седъм статни борци, от мъже и жени пърстом показвани; да бех бил такъв, не бих имал нужда от вашата помощ; едната ми десница би ощастливила милата ми майка! Но сега аз, както видите, слаб!

– В какъв-пламен ще закипят сърцата на юношите, когато ти, обелел, изнеможенен седяк ще ги предводителствуваш в полето на честта; когато ще им провикнуваш с гърления свой глас: "Напред, юноши! честен живот или честна смърт." Какъв възторг! когато ти, угнетен от пъргави и силни врагове, ще извикаш на своите: "Бедствувам, чада! Кой ще спаси седините ми? Нема ли във вас юнак от юнашка майка роден?" О! тогай и най-робските българи ще ти [се] притекат на помощ, ще развеят най-плотните редове на неприятелската фаланга, ще убият най-силните ти угнетители и ще въздадат хвала на родителите си и на бога, че ги удостоил да бъдат участници в сражението на тоя исторически ден и избавители на живота ти.

– Како знаеш ти да уговаряш, мой дух. Победата е неотлъчен твой друг; твоите очи са нейния престол; но бъди мало милостив към слабостта?
– Още ли търторения?
– Победил си ме: слухът ми не може да пренесе широкогърмящия твой глъч; но знай поне, че моите драсколения ще бъдат редки и кратки.
– И тъй нека бъде ако ти често драсколиш, първий аз ще кажа, че уважаваш среброто, както всичките заматорели.
– Побеждаваш! Че кога ти не си победил?

Тогава духът благостно се усмихна и тоз час се измени, преобрази: бърчките на лицето му изчезнаха. Светъл венец окръжи лицето му; очите му блеснаха като слънце.

– Смърт или живот ти носиш?
– Аз съм подател на живот, но не земний.
– Ако некога съм те послушал, послушай ме.
– Готов,
– Отстъпи, моля ти се: слабата ми плот изгоре под пламените лучи на очите ти.

И в един миг он провея над мене низ единичкия прозорец на стаята ми и я остави пълна с тиха светлина и свещено благовоние.

Охрид, 27 март 1883. В. "Балкан", 28 април 1883 г. Още за Григор Пърличев тук.

*Григор Ставрев Пърличев е български възрожденец, писател и преводач. През 1860 г. участва в ежегодния поетичен конкурс в гръцката столица и спечелва първа награда и лавров венец с поемата си „Арматолос“ (Сердарят, Войводата), посветена на Кузман капитан. Комисията и литературната общественост наричат Григор Пърличев „втори Омир“. Предлагат му стипендия за университетите в Оксфорд и Берлин, но той отказва. През 1862 г. отново участвува в поетичен конкурс в Атина с поемата „Скендербей“, написана на гръцки (преведена на български език в проза 1967 г. и 1970 г. в стихове).

Вестта за смъртта на братя Миладинови го кара да напусне Атина и да продължи подетата от тях борба против гръцкото духовенство, за въвеждане на български език в училището и в черквата. От 1862 г. е учител в Охрид и един от организаторите на движението за „побългаряване“ на града и околните селища. Първото му слово на български език е „Чувай ся себе си“. Произнесено е на годишните изпити през 1866 г. и отпечатано във в. „Время“ (6-17 август 1866 г.).

През 1868 г. се установява за няколко месеца в Цариград, за да разшири познанията си по български език, славянска литература и култура. След завръщането си в Охрид заменя гръцкия език с български в училищата и в черквите. По донос на владиката Милетий през 1868 г. е арестуван и хвърлен в охридската тъмница, по-късно откаран в дебърския затвор. Освободен благодарение на застъпничеството на охридчани, Григор Пърличев продължава педагогическата и обществената си дейност. По негова инициатива през 1869 г. в Охрид е създадено първото читалище, наречено „Св. Климент“. Учителства в Струга, Габрово, Битоля, Охрид и Солунската българска мъжка гимназия.

Григор Пърличев е баща на революционера Кирил Пърличев и прадядо на писателя Кирил Пърличев.

1984 година, литературата и животът

Георги Константинов

По неизвестни причини, прогнозите на писатели, футуролози, генерали или историци се кръстосват около току-що настъпилата 1984 година. И всички без изключение вещаят апокалиптични събития. Достатъчно е да споменем само няколко заглавия:

- „1984" - Джордж Оруел.

- „Ще доживее ли СССР до 1984 година?" - от недоживелият я съветски дисидент А. Амалрик. В тази си книга той разглежда два конвертиращи процеса: вкаменяващия консерватизъм на бюрократичните мамути от Кремъл и тяхния конфликт с лежащия в съседство китайски мастодон.

- „В атака на бъдещето" - от покойния американски футуролог Херман Кан, от Хъдзъновия институт, предсказващ още в 1970 година днешната световна криза, която според неговите модели и изчисления трябва да достигне кулминационната си точка в 1984 - 1985 година.

- „Третата световна война" - от английския генерал и бивш шеф на северното крило на НАТО, Сър Джон Хакет, предвиждащ в книгата си започването и победоносното завършване от западните сили на войната срещу СССР.

Редът, в който са изброени книгите, отговаря на хронологическия ред на тяхното написване и издаване. Първата от тях (върху която искаме да обърнем внимание на читателя) е роман, написан в 1949 год., т.е. преди 35 години.

В романизирана форма, британският писател и журналист, работник и полицай в Бирмания, борец срещу франкизма в Испания и завеждащ секция в Би-Би-Си - Джордж Оруел, ни представя своето виждане за бъдещето, в което ние навлизаме тази година.
Книгата и нейният автор са се превърнали в класика. Те се четат, влияят на умовете и много от термините и понятията й са станали нарицателни, навлизайки в обикновения език: „големият брат" , „Оруеловски свят", и т.н.

Авторът, починал преди 34 години, е вече обявен за „човекът на 1984 година". Литературно-социологически анализи, тлъсти биографии, международни колоквиуми и симпозиуми се занимават с творчеството, живота и мисълта на отритнатия някога писател, чиито книги смущаваха духовете на Мюнхен, Ялта и Потсдам.

[+/-] ...виж целия текст

„1984" година не е пророчество. Тя е по-скоро предупреждение. Останалото е фон, върху който писателят разгъва своите разбирания за света, в който живеем.

Романът е посветен на тоталитаризма, на неговата световна победа и на безпомощността на обикновения човек в борбата му с всеобхватната и всемогъща полицейска машина. С диктатурата, която освен идеологически клизми на мозъка, си служи и с най-модерната техника за да смаже враговете си и увековечи съществуването си.

В Оруеловата „1984" година целият свят е станал „социалистически". В него има само три световни държави: Океания, Евразия и Истазия. В първата влизат Англия, САЩ с двете половини на американския континент - северната и южната - и Австралия. Евразия обхваща СССР и континентална Европа, а третата е образувана от Китай, Япония и части от Югоизточна Азия.

Трите „свръхдържави" са в постоянни конфликти помежду си (от рода на тези, които днес наричат с благовидното име - локални войни). Никой не може да победи другия, дори при съюз на двама срещу един, защото истинска голяма война, поради новите оръжия и узрялостта на целия свят за промени, е станала безсмислена и нежелателна. От нея управляващите, не само че не могат нищо да спечелят, тъй като никоя държава не е в състояние сама да окупира целия свят и да господствува над него, но могат да загубят всичко. Достатъчно е само да се разбият взаимно, за да изскочи от бутилката на статуквото духът на неконтролируемите събития. Освен това, локалните конфликти дават тонус на бюрократичните машини и ръководещите ги партии. Те им позволяват да държат поданниците си в състояние на постоянна мобилизация и напрежение, принуждавайки ги да приемат съществувание на ръба на терора и мизерията.

Макар че режимите и идеологиите не се различават повече, отколкото три нюанса на сивия цвят, те са смъртни врагове помежду си. (Един Оруеловски миниатюр, читателят може да открие на Балканите, където днес - в 1984 г. - България, Югославия и Албания са три експоната на съвременния маркс-ленинизъм).

Наред с вижданията си за социалното и интернационално статукво в света от „1984" година, Оруел е изложил и своята теория и философия на историята и на социалните промени или по-скоро на постоянния кръговрат в обществено-политическите отношения.
Трябва да признаем, че учудване предизвикват не грешките в оруеловите констатации и „предсказания", в които днес разни буквоеди си ровят муцуните, а по-скоро дълбокото проникване в същността на тоталитарната система от един чужденец, който никога не е виждал от близо лицето на „реалния социализъм". Живеейки на хиляди километри от Москва, не минал никога през превъзпитателните душегубки на Ленин - Сталин и пр. негодяи, Оруел е „видял" много по-прозорливо тази същност от мнозина дисидентствуващи социолози, които са прекарали це-лия си „съзнателен живот" под сянката на стените на Кремъл, или от разните кремлинолози, които са зачислени на зоб към разни служби, фондации и институти.

В хода на изложението ще цитираме съжденията и мненията било на едните, било на другите. Тук ще започнем с речта на Зиновиев пред състоялия се в Брюксел колоквиум върху Оруел и неговата „1984". В едри линии „хомо совиетикус" казва следното:
„Оруел е прав върху определени детайли, но бърка върху цялото. „1984" е поглед на западен интелектуалец, свикнал с комфорта на демокрацията. Но, човек, който никога не е виждал съветското общество, трябва да си послужи между другото и с известните процедури на анкетиране". (Нашият доморасъл социолог не сочи дали трябва да се анкетират Андроповци или обитателите на необятния Гулаг?) Още: „Има обективни закони на природата, закони на социалния живот, които не позволяват еволюции, подобни на описаната от Оруел". По-нататък речта е изпъстрена с познатите ни зиновиевски бръщолевения за основната клетка - предприятието, колхоза или учреждението, която характеризирала и възпроизвеждала съветското общество. Надълго и нашироко тезата е развита в „Комунизма като реалност" и в романите на Зиновиев. Тя е още един вариант на органистичните теории в социологията. Замествайки класовия анализ на държавно-капиталистическото общество с твърдението, че въпросната „клетка" е вградена в обществото, така както анатомичната клетка в човешкото тяло, Зиновиев стига до увековечаването на това общество. Защото „индивидът" бил свързан с тази „клетка" не поради лошите намерения на държавата, а вследствие обективни, свойствени на това общество закони и отношения. Дори терорът изниква в обществото от неговите зиновиевски „клетки", а що се касае до тайната полиция, тя е само един регулатор, който често пъти „хуманизира" отношенията между порочните представители на човешкия род, които един за друг не са нищо, освен вълци.

Останалите тези на Зиновиев, засягащи интернационалното статукво и социологията на съветското общество, ще бъдат упоменати на съответните места. Тук ще се върнем отново към романа на Оруел, за да видим къде са фантазиите и къде е реалността (така е озаглавено изявлението на Зиновиев пред споменатия брюкселски колоквиум върху Оруел).

„Детайлите" на Оруел, за които говори Зиновиев проникват във всички сфери и слоеве на тоталитарното общество - от върха до мрачните и задушни индустриални предградия, където обитава „класата хегемон". Нищо не е убегнало от оруеловската „фантазия".
В романа присъствуват огромните портрети на поредния „старши брат" и останалите ръководни членове, които висят по фасадите или се разнасят от блеещите по манифестации и митинги тълпи, заградени от активисти и „доброволни" доносници на „органите". Монотонните скандирания, започват от платените клакьори и агитатори на режима, които трябва да увлекат всички във „всенародния ентусиазъм" и „донесат там, където трябва" за тези, които все още не са изгубили чувството си за човешко достойнство и не искат да споделят обезумяващия страх, слабоумния възторг или непроходимата глупост на „новия човек".

Тук са и „спонтанните", заклеймяващи демонстрации, радостните посрещания и изпращания на пристигащите и отиващите си отечествени и чужди делегации и вождове. „Доброволните" почини, в които активистите вмъкват стадата от впрегатен човешки добитък, за да дадат едномесечната си заплата или съботните и неделните дни, за да запушат дупките в раздутите бюджети на бюрокрацията, армията или полицейските и военни мероприятия на върхушката по най-отдалечените паралели и меридиани на замърсената планета.

И разбира се, над всичко това моделът или „каймака" на прословутия „нов човек", който влачи със себе си мърсотията на всички властници от миналите общества и е раздвоен от ролята си на „авангард" и „патентован" освободител на народите. „Новият човек" ходи по банкети или сборища ограден от преториански живи стени, които трябва да предпазят скъпоценния му живот от спонтанните изблици на всенародната любов. Той обмисля и прилага административни и полицейски мерки, за да съхрани властта и привилегиите си и в същото време предъвква марксическа плява, размесена със социалистически лозунги. Заклеймява американския империализъм или великокитайския шовинизъм и гази с бронираните си ботуши малките народи, оставени му за „доживотно ползуване" от Ялта. Издига в култ полицейщината и обхванат от параноята на... осъдените класи, вижда навсякъде врагове, шпиони, саботьори, изменници и нечии агенти.

Развратът и оргиите във „висшата" класа вървят неминуемо заедно с попски проповеди за съхранение на семейството. В него диктатурата вижда една от основите си (а Зиновиев казва, че Оруел сбъркал в прогнозите си за разрушаване на семейната „клетка"). Подобно на държавата, собствеността или вярата, и семейството е подложено на диалектически метаморфози. На „разрушение" подлежат и „старите" институции, клетки и категории, които след това се заменят с нови, „социалистически". Това че те си приличат като две капки вода с предишните, а често са и влошено тяхно издание, е проблем, който тук няма да разискваме.
Секретарки, подчинени, актриси или прочее културтрегерки, се употребяват от началствуващите свини за украсяване и подслаждане на живота вън от новите „семейни клетки". И понеже те „държат и ножа и хляба", чрез обещания, лъст, заплахи и подаръчета са на път да превърнат цялата бюрократична пирамида в един многомилионен бардак. Разбира се, тази „нова" и масова форма на проституцията е напудрена и начервосана с показна нравственост и фалшива срамежливост, задължителни за всички - от извратените склеротици и катъри в политбюро, до бригадира в най-затънтения колхоз. „Противоречието" е само още една илюстрация на двумислието, двуезичието и двуличието, до които е доведен „новият" човек.

В тоталитарното общество шизофренията приема размерите на епидемично заболяване ...
„Новият човек" моделира човешкия род по свой образ и подобие. От Саваот до днес, това е мечтата на всеки властелин. Тази мечта става реалност в епохите на реакция и декаданс. Тогава историята създава корелационна зависимост между властници и поданици.

Разбрал е Оруел и душата на „новия" партиен или безпартиен шмекер. На този, който ненавижда партията и нейното учение, но ги приема като природно бедствие, с което трябва да се съжителствува и свикне. За „новата средна класа" всеки бунт е безумие и глупост. Тя води борбата за съществувание с методите на хамелеона, чрез мимикрия и заобикаляне на преградите от безжизнени догми и полицейски забрани. Псува в къщи под юргана и участвува с маршова стъпка и песни в казионните празници. Със скандиращ лай, плакати, портрети и захаросано-кретенски усмивки, с раболепна благодарност тя минава в „стройни колони" пред истуканите и мумиите на застанилите на трибуната тирани и робовладелци, за които в частни разговори разказва убийствени вицове. (Зиновиев мисли, че тези диалектически прояви на „новия" морал са резултат от „струпването на много хора на едно място".)

Отбелязал е Оруел даже униформирането на гражданите в тоталитарното общество. Като че ли, за да предрече появата на куртките и каскетите от док, габардин или шантунг в „новия" Китай на „социалистическите" мужици и мандарини. И поголовното организиране - от пеленачетата до сенилните склеротици в пенсионерските клубове. Не са забравени дори червените връзки на малките шпиончета, които още в забавачниците минават през школата на шпионството и доносите. Най-напред срещу собствените си родители, поради което последните не смеят да говорят пред тях.

В това царство на мрака, твърди Оруел, само пролетариатът може да разкъса на късове системата, не оставяйки камък върху камък от света-затвор, в чиито отделения и килии диктатурата на държавния капитал се опитва да заключи цялото човечество. Но за сега, той е в летаргия. Приспивни песни му пеят интелектуалци, попове и начетени марксисти. Тези гувернантки и бавачки знаят, че въстанията на „пролите" са заразителни и срещу тях железни завеси и бетонни стени... „няма открити!"
Пустота, бедност, духовна нищета и безнадеждност, безпросветна тъпота и лакейство характеризират „новия" живот, според Оруел. За създаването на тази атмосфера се полагат непрекъснати грижи от четирите гигантски министерства. Това на „Истината" (на руски - правда) ръководи дезинформацията, дезориентацията и манипулацията с всички средства. От живописта и литературата до пресата, радиото и киното с телевизията. Огромни агенции, институти и издателства се занимават денонощно с фалшификациите на всички истини. Те „актуализират" енциклопедии, учебници, събрани съчинения и стари речи. Те изземват! като „вредна литература" собственото си творчество от предходните зигзаги на „генералната линия" на непогрешимата партия. (За българския читател е достатъчно да се припомнят изменящите се като Протей (или измятащи се като чамови дъски) становища на партийната пропаганда спрямо Югославия, Албания или Китай.)

Централизирани и етатизирани са всички дейности - от производството на атомни бомби до проституцията в хотелите. Многото помийни ями и нужници в обществото на „частната инициатива" са заменени от една единствена държавна клоака. За добро и за зло, както ни учи Зиновиев.

За окончателното оглупяване на преживната публика се организират семинари и кръжоци за кретени. Към „откритите" в „свободния свят" порнография и стържеща мозъка „музика", се добавят футбол, лотарии, тото 1 и 2 и кръстословици, за да се доизгради душевния мир на изгубилия всякакъв човешки стимул и надежда плебей. Удивителни са „детайлите", до които достига Оруел в своята „1984". Какво ли още няма в нея? - От часовете по гражданска отбрана до „физ-зарядката", с която сутрин преди започване на работа приспособяват дремещите в консервните кутии на „обществения транспорт" към ритъма на конвейра. За да се спестят от всеки по 10 - 15 минути за производството на атомни бомби и долнокачествени стоки, така добре познати на всички, за които е закрит достъпът до специалните магазини на върхушката. От оруеловския конвейр, към масата на простолюдието се отправят „народни" салами (в Русия тази „радост" се нарича сабачая), „народни" чорапи, плодова ракия, миришеща на изпражнения, екстра коняк с дъх на сапун или „андроповка", сякаш произведени във филиалите на „Министерството на Изобилието".

Освен жизнения кадър и духовния мир на „новия човек", тоталитаризмът у Оруел, както и в реалния живот, създава новия език, с неговите съкращения, паразити от типа на „значи" и „разбираш", с дървените философски „мисли", чието смилане е по-трудно от преживяне на слама. Така се подготвят инкубаторите, от които ще трябва да се излюпят стадата от саламандри на новите генерации, негодни да разбират класическата литература, но напълно подготвени за колективната мъдрост на андроповци - живковци, изразена с няколко стотин думи, подредени във фрази - лозунги или фрази - условни рефлекси.

Едва във „висшата фаза на комунизма", когато мозъците закърнеят напълно от подобна „просвета", размесена с водка, „масите" ще достигнат нивото на питекантропуса, който е крайъгълният камък за един истински образцов, социалистически порядък! И с когото ще се заключи затвореният кръг на многомилионната еволюция на човешкия род.
Всичко е било безпогрешно разбрано от Оруел. До най-малките подробности. От ежедневната милитаристична фразеология: трудовият фронт, битката за производство на домати или пирони, мирните победи и трудовия героизъм до медалите и почетните табла, с които се гъделичка самолюбието на овчедушните поданници. От помпозните отчети с фалшивите проценти и „преходните знаменца" до тържествените церемониали с „почетни" и „делови" президиуми и километричното словоблудство за щастлив и заможен живот на хора, които живеят като животни. От дворците на просветата, културата и правосъдието до палатите и резиденциите във всеки красив планински или крайморски кът.
Защо е всичко това? - Оруел не ни казва. Точно, когато трябва да си даде отговора, влизат жандармите на „социализма", за да отведат героя на романа в подземията на „Министерството на Любовта". Авторът ми е оставил сами да се досещаме. Всичко това е станало и се крепи със зъби и нокти, за да се заместят робовладелците на античността и тяхните Аристотеловци и Платоновци с Живковци и Джуровци и тяхния културтрегерен хор от Ст. Ц. Даскаловци, Панталей Заревци, Левчевци и Джагаровци.

С излизане на сцената на униформените автомати от М-во на Любовта, Оруел поставя въпроса за насилието и „неговата роля в историята", за инквизициите, процесите и екзекуциите - тези основни стълбове на сградата на тоталитаризма.

Процеси, разкаяния, разобличения, самокритики, самообливане в помия и свличане в ботушите на „старшия брат" - Йосиф Висарионович, сочат безпомощността на вечнодърдорещата и бездействуваща партийна опозиция. Прогнила като властта, тя е готова да предаде майка и баща; без да говорим за „другарите" си, с които „еретиците" ще седнат на подсъдимата скамейка, преди да бъдат отправени в царството на вечния мрак и покой. Оруел иронизира живите партийни трупове с рефрена:

„Под разлистените кестени
ние се предадохме едни други,
за да легнем в братската могила
без музика и речи. И ние, и вие!"

И ако някои сочат побоищата и инквизициите, химическите препарати и медикаменти, електрошоковете и безсънието, изолацията и карцерите, денонощните разпити и гладът като доказателство за всемотуществото на диктатурата, Оруел като че ли иска да ни покаже колко струват „чиличените воли" на „замесените от специална материя" партийни чиновници. Защото едва ли в човешката история има други примери на толкова поголовно капитулиране, на нравствено падение и „самопризнания" в шпионаж на Лойд Джордж, Папата или Хитлер, на Микадо, Тито или Рокфелер.

За останалите милиони загинали в концлагери и затвори, без да получат посмъртна реабилитация, любознателният читател може да научи от тритомния „Архипелаг Гулаг" на Солженицин.

Всичко това, казва Зиновиев, са детайли. При това маловажни, защото съветското общество не им отдавало онова значение, което им приписват хора като Оруел. В подкрепа на своята „философия" Зиновиев би могъл да посочи набиваните на кол боляри от опричниците на „Красная плошчад". Те прославяли Грозния цар, докато издъхнат. Якир и други маршали на „революцията", преди да им забият куршума в тила, по време на голямите чистки от 1936-1938 година в „страната пи строящия се социализъм", викали: „Да живее Сталин!" По подобен на-чин ще умре и героят на Оруел - Уинстън Смит - с няколко грама олово в мозъка и със сърце, преизпълнено с любов към „старшия брат". Перверзна любов, биха казали някои. По-скоро, рефлекси на роба, който, дори и когато умира, не може да се освободи от веригите, сковали душата му. Ето защо, „социологично-философските" бръщолевения на такива като Зиновиев не трябва да ни учудват. Човек, въпреки мнението на Русо, не се ражда свободен! Той се учи да бъде такъв цял живот. Но при всички случаи, училището на свободата не се помещава в казионните институти на диктатурата, нито в нейните „творчески съюзи".

Публикуваната статия е първа от серия по темата в сп. "Бъдеще", бр. 103, 1984 г.