неделя, 15 август 2010 г.

Не филантропия, а коренни реформи

Христо Ботев

Филантропия! Благотворителность! Колко души шарлатани покриватъ своитѣ мръсни дѣла чрезъ тия благозвучни думи, които не принасятъ почти никаква сѫществена полза на мѣстото, дето се тѣ практикуватъ, ако полето на тѣхната деятелность и да е твърде обширно. Благотворителностьта не може да изкорени злото, тя не обяснява причинитѣ на безбройнитѣ страдания на човѣчеството, не унищожава тия причини, а лѣкува само следствията. Тя само затуля устата на гладния, приспива страдащия и ириучва недоволния на робство и на търпение. Вземете, напримѣръ, Англия, дето благотворителностьта е достигнала до такива широки размѣри, въ каквито тя нe сѫществува нито въ една държава. Нема тамъ сѫ могли филантропитѣ да изцѣрятъ язвата на тѣлото на английския народъ, която отъ день-на-день се уголѣмява се повече и повече и която рано или късно ще преобърне всичкия общественъ строй въ тая страна? Думата ми е за английския пролетариатъ, който при всичката благотворителность на аристократитѣ, расте не съ години, а съ часове и съ минути. Освенъ това, думата благотворителность е унизителна за човѣшкото достоинство, защото тя предполага, че сѫществуватъ на свѣта такива създания, които сѫ направени по образу и подобию божаго, но които сѫ осѫдени да мратъ отъ гладъ и отъ мизерия. Нийде благотворителностьта не е принасяла полза, нито въ старото, нито въ новото общество.

Припомнете си ония тъмни картини изъ римската история, когато цѣли хиляди нещастнн хора сѫ крещѣли „хлѣбъ и циркь” и когато тиранитѣ отъ страхъ и изъ милосърдие сѫ удовлетворявали желанието на своитѣ робове. Има ли по-гнусно и по-отвратително зрелище отъ това? Но разумнитѣ и образованитѣ хора отдавна вече сѫ разбрали лошитѣ последствия на благотворителностьта и всичкото свое внимание сѫ обърнали на корена на злото, т. е. — на онзи анормаленъ общественъ редъ, който създава безмѣрно богати и безмѣрно сиромаси люде. Трѣбва по-напредъ да се изкорени злото и тогава не ще вече да има нужда да се занимаваме съ лѣкуването на неговитѣ последствия, което не само че е безполезно, но е даже и вредително, защото дава възможность да се развие въ друго направление болестьта. Извинете ме, че азъ се така разфилософствувахъ за нѣща, които отдавна вече сѫ раздъвкани и обяснени отъ новото човѣчество, но азъ направихъ тоза, за да ми послужатъ горнитѣ редове като критериумъ за иззестията, които азъ ида да ви съобща.

Азъ съмъ ви писалъ и другъ пѫть за глада, който опустоши преди малко Мала Азия и който заплаши даже нашето съ богата природа отечество и, струва ми се, споменахъ, че нѣкои си благотворители се притекоха съ своитѣ привременни помощи на анадолцитѣ. Днесъ имамъ предъ очитѣ си отчета на цариградския благотворителенъ комитетъ, основанъ близо до английското консулство, който, заедно съ други подобни комитети, е подалъ помощь на 200,000 гладни души. Ако смѣтнемъ, че на тия хора се е дало, както казва отчетътъ, отъ 10 до 15 гроша, то ще да дойдемъ до една твърде значителна сума; но за единъ човѣкъ или за едно семейство, което нѣма нищо, което мре отъ гладъ и което трѣбва да проживѣе отъ жетва до жетва, какво значатъ тия нещастни 10—15 гроша? Не сѫ ли тѣ единъ залъкъ, който не дава нито здраве, нито животъ на умиращия, а само продължава неговитѣ страдания? Той сè ще да мре: а не е ли по-справедливо и по-човѣшки да се прекратятъ страданията му единъ часъ по-напредъ? Ето що говори отчетътъ по-нататъкъ: нашитѣ статистически сведения показватъ горчивата истина, че гладътъ въ Мала Азия не ще може да се унищожи даже и подиръ жетвата на 1875 г. Въ най-плодороднитѣ страни на Мала Азия една трета часть отъ народонаселението не е сѣло нищо; а тритѣ четвъртини, които сѫ сѣли, сѫ обвезани съ такива условия, щото, като приключатъ смѣткитѣ си съ своитѣ заимодавци, неще да имъ остане, като-речи, нищо за прехрана. Какъ ще преживѣятъ тѣ до жетвата на идущата година. Да имъ се помогне е невъзможно, защото нещастнитѣ ще бѫдатъ твърде много. . .

После тия отчаяни, но справедливи възгласи, благотворителитѣ предлагатъ на правителството да захване нѣкоя обществена сграда, за да даде работа и прехрана на народонаселението. Добри и човѣколюбиви планове, но кажете ми, ще могатъ ли тѣ да се осѫществятъ при диешното критическа положение на турскитѣ финанси? Отде ще вземе правителството пари, за да захване обществени сгради и да даде прехрана на гладнитѣ? Не отъ раята ли пакъ? Но това не е лѣкъ, не е благотворителность. Ако да би попитали гладнитѣ мене, то моя рецептъ е въстание противъ днешния общественъ срой. Съсипете тая иерархия въ човѣчеството и вие ще видите, че ще да се унищожатъ причинитѣ на нашитѣ страдания. Но, стига за това. Да ви кажа сега нѣщо и за агитѣ. Отъ 1 януарий на идущата година пощитѣ и телеграфитѣ въ Турция ще влѣзатъ вече подъ пънко управление въ рѫцетѣ на турцитѣ. Отъ тая дата иностраннитѣ пощенски тимбри нѣма да иматъ никакво значение въ Турция. Ще да видимъ, какъ ще се приеме това високо решение отъ европейцитѣ, които сѫ се убедили вече въ турската неспособность.

Разпрята, която бѣше произлѣзла между семитическия крадецъ баронъ Хиршъ и н. в. султана на разбойницитѣ, е зела вече полюбовно решение; крадцитѣ сѫ се условили относително раздѣлата на плячката, която ще да смъкнатъ чрезъ направата на желѣзнитѣ пѫтища. Съ една дума, между царьтъ израилски и банкрутина Азиса сѫществува вече пълно съгласие и любовь.

Известието, че Занзибарскиятъ султанъ е тръгналъ за Англия и че е приетъ твърде търѫествено въ Лисабонъ, е ударило като съ дърво турската журналистика. Тя крещи за панислямизма, а неговитѣ синове се разхождатъ по гяурскитѣ земи, безъ да се яватъ предъ наследника на пророка!

В. "Знаме", 18 брой

събота, 31 юли 2010 г.

Нещо за признателността

Александър Балабанов

На 8 юли се извърши погребението на бившия министър, учен, писател, обществен, просветен деец, професор Иван Шишманов. Имаше твърде малко свят. От големите хора не казвам кой бе и кой не бе, защото мъчно е да кажем за някого, че е голям, докато не го видим прострян в ковчега пред нас.. И от току-що бившите или въобще от истински бившите големци пак имаше малцина. Народ и студентство – също твърде, твърде малко.

За студенството – обяснимо е, ваканция е. За народа – също; кой ще му каже, отде ще знае тоя още тъй непълнолетен, тоя още тъй незрял, тъй несамостоен в преценките си на личностите и на тяхното значение беден народ, кой ще му каже обективно, кой е този, кой е онзи? В тази наша страна, дето страстите са тъй разпалени и за най-дребното, дето мегданът си остава все същият малък, а атовете тъй бърже се размножават. Гдето всички наши са ангели, всички не наши са дяволи, а тия, които са свободни и не чакат от никого ечмика – тях може всеки безнаказано да пренебрегва.. Кой ще му каже? Кой ще му даде примера?

Значи все донякъде е обяснимо, че имаше малко народ.

Поради тежкото си боледуване аз едва можах да престоя времето в черквата. Но ми казаха, че до гроба са отишли само стотина души. Че само от тия хора, които срещнах аз на улицата тоя ден, само от тях на сто души е помогнал професор Шишманов през живота си! Направил им е такива добрини.

Но и това разбирам. Нали няма признателност! У нас – да разчиташ на нея, значи да си някой голям будала или някой нещастник. И после – човешко е, човек обръща гръб на извора, от който си е утолил вече жаждата. Само нежните и хубави души си спомнят за тоя извор и после – и не го замътват.

Освен това признателността е свойствена само на истински дълбоки души и на оригиналните духове. А такива – кой не знае това – те са рядкост даже и у нас. Даже и у нас никой не може да търпи никакъв сърдечно оригинален и дълбок дух, веднага той е афоресан от обществото и от литературата, мразен от силните на деня, пренебрегван от хората, неразбиран от мнозина, а тия, които най-добре го разбират и знаят кой е – тъкмо те го преследват най-грозно, най-организирано. Те треперят от неговото появяване – и затова ги нарекох аз един път: организираната посредственост.

Уви! Всичко е погълнала у нас партизанщината, партията и партийните сдружения във всяка област, дори и в литературата, дори и в науките. Срещнете някого – и ще видите, той говори добре са произведенията само на тия, които са от неговата партия, от неговия кръг. И то – не защото ги цени или не цени другите, а просто защото сам и тъй и тъй нищо не разбира от себе си, а само върви с тия, които са с него или при които е той. Разбира се, това са тия души, които са се издигнали само благодарение на тази котерийност – и за нея се държат. Тежко ми е, че в България всичко е в зависимост от партийността. С това се задушават и удушват висшите трепети на човешката душа. Погледнете в нашия социален живот. Ще видите, че не само приятелствата, ами дори и любовта е в зависимост от партията.

Иван Шишманов беше един даровит мъж със светла, висока и обширна култура. С душа отзивчива за най-скъпото за една нация, за нейната душевна култура, за науките, за изкуствата, за всичко онова, що е единствено предназначение на една нация. За това, за което живее и заслужава да живее един народ, към което в края на краищата са устремени всичките му борби и пориви.

Петдесетгодишнината ще се празнува на България. Боя се, че и тоя празник ще бъде повече едно мило сановническо тържество с банкети на държавна сметка. Но все ще се празнува. Тогава, тогава размислете вие, непризнателни сомоедци: кое от това, което ще се празнува, не е свързано с дейностите и борбите на Шишманова и на тия като него в нашата страна?

Защото някакви големи облаги и богатства от вас, нешишмановци, невазовци, неботевци, неславейковци, България няма. Не са образцови обществените служби, богата страната не е, поражения и в политиката, и в обществения, и в икономическия живот. Градове цели в мизерия, живот в тях най-първобитен, освен за неколцина, които отрано са рекли да използват тишината в това село без кучета. Това ли ще се празнува? Сигурно не това, а това, което са наредили и дали духовните първенци, като са се отказали доброволно от вашите комфорти и охолности.

Разбира се, ние знаем, само сърдечните хора отиват на всяка цена до гроба. А повечето от хората отиват както на самото погребение, така и до гроба не за умрелия, а за живите около и непосредствено до ковчега. Шишманов нямаше партия – да тръгнат тълпи с ленти подир ковчега му. Шишманов, дори и да бе жив, нямаше власт, и да имаше, нямаше никому да отнима нито автомобила, нито гювеча. Така е на пръв поглед, вие плиткоумни. А всъщност тъкмо на такива хора вие дължите и вашите автомобили, и вашите гювечи. Тъкмо на такива, защото те ги нямат.”

1928 г., със съкращения от „Нещо за признателността – мисли по случай погребението на проф. Д-р Иван Шишманов”; Александър Балабанов „Студии, статии, рецензии, спомени”; Български писател, София, 1973 г. Източник: Център за анализи и образование

Държавници и поети

Александър Балабанов

Поезия наричам и всички изкуства. Политици наричам мъжете, които са, които са били, които се готвят да станат царе, министри, дипломати, шефове и лидери на партии. Политиката и поезията стоят едно от друго така далече, както земята от небето.

Политикът е човек на разсъдъка, на ума, на логиката, на пресметливостта, на делото. Поета – поета, ще рече и художника, музиканта, артиста, танцьора, въобще поета е човек на въображението, на призраците, на мечтите, на безделието. Но както земята и небето се допират до хоризонта чрез въображението ни, така и поезията има своя хоризонт чрез земята, чрез политиката. Тоя хоризонт е единственото общо между политиката и поезията, той е единственото хубаво нещо, единственото възвишено нещо на политическата дейност, която сама по себе си е низша проява на човешкия дух. Политиката задоволява не по-други нужди на човека, отколкото са яденето, пиенето, спането и пр., тя е физиологична помощ.

Само фантазията, само стремежът към по-високи сфери може да даде на политиката от блаженството на поезията, от радостта на съзнанието, че твориш, че си бог в човека. Тя дава замах на политиците, тя дава сила на техните мисли, образ на техните въжделения за повдигане на народа. Бих желал да няма нужда изрично да обяснявам, че не искам поезия в политиката, както никой свестен не би поискал политика в поезията. Нито мисля, че политикът трябва да зареже работата си и да се занимава с поезия.

Но аз знам, че за добрия политик интересът, живия, личния интерес към поезията е необходим, ако иска той да бъде наистина нещо за народа. И необходим е не само защото въобще всеки държавник трябва да има пред очи винаги както целия материален, така и целия духовен живот на народа си, а е необходим предимно за неговото лично духовно състояние. Тоя интерес ще го предпази от загрубяване, от опустяване, от душевна мизерия, от затъпяване и озверяване.

Ще спомена няколко примера от стари и от нови времена. Солон, действително най-мъдрия законодател на древна Гърция, човекът, комуто целия народ повери неограничената власт в държавата, за да я уреди, за да я спаси от анархията, за да я изтръгне от хаоса, в която я хвърлиха социалните и партизанските ежби на негодниците, тоя Солон е бил с активен интерес към поезията, писал е и е оставил много елегии. А малко преди да умре, е тъгувал най-много за дето няма да може да чете Сафо.

Александър Велики е най-големият политик и най-гениалният стратег, какъвто се е раждал на света. Силата на неговата фантазия създаваше шеметни подвизи в политиката и във войната. Сигурността на неговия политически ум най-добре може да се докаже с факта, че всички градове, колонии, институции, които Александър Велики основа в Азия и Африка и досега са с голямо значение. Неговият реализъм в политиката и неговото военно изкуство и досега удивляват човечеството.

И тоя Александър е водел със себе си в най-почтени и свободни обстоятелства много учени и поети и е подигал и насърчавал с личния си интерес тяхната работа. Сам той, както е известно на всички ни, е държал винаги под възглавницата си Илиадата. И ако Александровото дело не биде доведено докрай, то е, защото той не знаеше, че ще умре от треска едва навършил 33 години.

Всеки, който се интересува от живота и делата на великите държавници, ще види, че литературата играе голяма роля в техния живот, че те имат своите любимци между поетите и художниците... Изтъквам още веднъж и по тоя по-рязък начин: може поети и художници да уреждат една държава, това не е никак странно: напротив, има много примери за това. И държавата няма да бъде много по-лоша от държавата на другите, на адвокатите и на лихварите.

Не това искам да кажа аз, че поети и художници трябва да управляват, нито пък само философи, както проповядва Платон. Моето желание е по-скромно: тия, които се занимават предимно с политика, те не трябва да се оставят да им изсъхнат душите, да им умре и последното въображение, което е тъй необходимо за всеки държавник-творител.

Несправедливо ще бъде да отричаме интерес към поезията на българските държавници. Напротив, едва ли има държава в света, която като България да е закърмена с поезия. Всичките дейци по нашето Възраждане, борците за политическа свобода, първите наши държавници, въобще строителите на българската държава, те не само че имаха жив интерес към поезията, ами и повечето от тях самите бяха поети. И тяхната работа бе благословена, това, което те направиха, то бе наистина нещо. Паисий, Раковски, Ботев, Славейков, Каравелови, Стамболов и др.

От петнайсетина години нашия живот биде подзет от един такъв студен, мрачен, сух материализъм, щото и нашите държавници почнаха да се въртят само в неговата сфера. Държавата ни се обърна на едно адвокатско и банкерско учреждение. Народното събрание ставаше все повече и повече събрание на лица от тези професии, които, колкото и да са достойни и даже отлични сами по себе си, все пак сами ще знаят, че един народ не може да се води тъй едностранчиво. Тая едностранчивост – тя е причината за всичката ни днешна мизерия.

Ето защо с тия няколко мои нахвърлени мисли аз си позволявам да призова уредниците на нашия държавен и обществен живот да се позаинтересуват малко повече от всичко това, което наричаме поезия в живота. Да погледнат на човека като на същество, което знае не само да яде и да пие, и да работи, а да мисли, да чувства, да плаче, да се радва, да страдае, да ликува, и да се опиянява. И тоя интерес не трябва да бъде само материален, а жив, личен, свой.

И нека знаят всички, че живота без поезия е пустиня, е мрак. Че всичко би загинало невидено и нечуто в тоя мрак, ако да не бе светлия лъч на поезията, която единствено има сила да прави от случайното нещо трайно и вечно, да дава смисъл на едва забелязвани събития и пориви. Вехнат и чезнат делата и подвизите, живее и вечно дее само словото.

1922 година, със съкращения от „Държавници и поети”; Александър Балабанов „Студии, статии, рецензии, спомени”; Български писател, София, 1973 г. Източник: Център за анализи и образование

Човек без спомени е куха хралупа

Петър Увалиев

Преди някое време поетът Ани Илков прозорливо и шеговито ме беше оприличил на Робинзон, макар и островът ми да не е толкова пуст. И ето че това, което днес имам да кажа, е напълно робинзонско. То е чисто и просто електронно преображение на прословутото послание в запушена стъкленица, запратено в морското ширине с безумната надежда, че някакси, някога ще стигне до някого, който ще предаде комуто се полага островното ми послание. Ето предисторията на това въздухоплавателно приключение.

Случайно бях споменал пред една умна млада българка две съвсем незначителни ситници от шареното ми битие. Първата беше, че за разлика от Димчо Дебеляновите “черни” пловдивски дни, моето пловдивско юношество беше от сияйно по- сияйно. Там, някъде между Небет тепе, Джумаята и улица Пълдин, неусетно станах европоглед, така както други става късогледи или черногледи. И другото, което каха е, че от като шаря по света, съм се вманиачил да събирам стари български пощенски картички. Моята събеседница разказала това в Държавния архив в Пловдив и там любезни хора решили нарочно да подготвят и да ми препратят няколко чудесни цветни снимки от стария Пловдив. И понеже не им знам ни имената, ни адреса, пращам им по ефира невидимата си благодарност. Дано някой я чуе и им я предаде.

Един от тези трогателни подаръци е снимка от разрушения днес Френски колеж, който свърших в 1932 г. Там научих френски, немски, латински и старославянски : така очите ми прогледнаха за света и назад във времето и далеч в пространството. В Пловдив научих и странната дума Пикадилли. Така се казваше едно кино до ресторанта Средна гора срещу хотел Париж и Пощата, зад която се гушеше Театра. А ето че сега живея на десетина минути от площада Пикадилли, който е на самия пъп на многомилионния Лондон. Но за мене Пикадилли и Средна гора са мисловни съседи.

Сигурен съм, че за тази невероятно и все пак естествена близост е мечтаел баща ми, когато ме е пратил да уча в Пловдив. Тогава вече беше се преселил в София, но и юношеството, и младостта му бяха минали в Пловдив. Затова у дома се говореше за духовното многообразие на града, в който още преди Освобождението Христо Г. Данов предлага 504 български печатни книги, Александър Балабанов в началото на века превежда “ Фауст”, София Юрукова създава всеобхватната Мозайка от знаменити съвременни романи, италианският тенор Гуаско пее в митичния театър Люксембург, а баща ми издава на собствени разноски на френски извадки от книгата на Жан Жак Русо “Емил”, за да учи студентите си във Висшия Педагогически Курс, където негови колеги са именитите просветители Томов, Недков, Самодумов, Мутафчиев.

А над това космополитно културно пъстрило витае призракът на трескавия Алфонс де Ламартин, предтеча и пример на онези нащи даровити съвременници, които самопожертвувателно все още се напрягат да вярват, че поезия и политика не са несъвместими.

Баща ми почина няколко месеца след постъпването ми в Колежа, но образът му се сля с многоликата, надпровинциална същина на Пловдив. Може би затова, неволно и неусетно, една от първите ми по-обмислени писачески прояви някъде към 1937 г. бяха шест есеистични подлистника в седмичника Ла Парол Булгар, списван на френски под редакцията на далновидния Владимир Данев. Общото им заглавие беше “Пловдив пур Еа”, Пловдив за Еа, въображаеми писма до една млада датчанка, която ни беше поразила с безбурния си европейски светоглед, така различен от нашата бодлива таралежова наеженост. Само бащиният ми Пловдив можеше да бъде уравнителен знак между нея и нас, между усмивката и настървлението.

Всичко това беше потънало някъде дълбоко в мътилката на паметта ми. Но то възкръсна, когато погледът ми погали подаръците от Пловдивския държавен архив. И ето, че тези архивни снимки събудиха един съкрушителен укор не само към мене, но и към всички, които живеят ден за ден: не е ли срамота да забравяме да помним?

Човек без спомени е куха хралупа.

Би Би Си, 20 март 1994, http://www.bgfactor.org/index_.php?cm=2&id=7409

понеделник, 28 юни 2010 г.

Идолите

Петър Увалиев

Нещо, което внезапно стана страшилище в живота ми: идолите. По рано ми се струваше, че мога да ги гледам от към човешката им страна: нещо да приемам, на нещо да се подсмивам. Сега разбрах, че всички идоли не прощават. Идолите бранят своето идолство - а хората много лесно забравят, че са хора и идолите са като тях.

Помня един римски монсиньор, който ме убеждаваше, че светците „служат". Би трябвало да каже, че ги употребяват. Католиците са имали поне щастливата идея да провъзгласяват само мъртъвци за идоли. Така по лесно се приемат от хората с достойнство. Остава Папата - хилядолетно изобретение, което Мусолини се бе опитал да облече с модерни дрехи, когато бе заповедал да провесят във всички училища и учреждения надписа „Мусолини има винаги право". А на пощенските картички в Германия пишеше: „Хитлер няма семейство и лични грижи. Неговото семейство е Райхът, негови грижи са нашите". После мина време и стана ясно, че Мусолини не е имал винаги право, а Хитлер се е любел както може с Ева Браун. Какво остана от идола?

Остана унизителната картина на децата в черни ризи и на тълпите, които ревеха в берлинския стадион. Остана този позор за човека: и идолите ми се струват все пак по достойни от идолопоклонниците. Да заповядваш е все пак по човешко, отколкото да правиш метани.

Може ли да има най сетне духовен живот там, където има монопол за истината и където постиженията се мерят по липсата на оригиналност? Може ли да има човеци, където има идоли? Католиците обичат да се гордеят с това, което са направили: но те са хитри и много от днешните им светци на времето си са били отшелници или еретици.

Хитлеристите твърдеха, че са изградили величието на германската индустрия: но съвременниците им знаят, че те разрушиха германския човек. Те приеха, че Круп е по ценен от Гьоте. Ваймар е бил незначително княжество: а мястото му в историята е все пак, поне за мене, много преди Прусия. Хитлерова Германия беше Прусия без Ваймар. Това е ужасът и той още не е свършил.

Може ли да има рецепта за духовна дейност? Католиците казват: „Вярвай". Ами ако не можеш да вярваш? А аз не знам дали и в католическата църква тези, които само са вярвали, са оставили името си. Свети Тома Аквински трябва да не е вярвал до край, щом като е сметнал за необходимо да пригажда Платон към християнството. И кому е вярвал Микеланджело, когато е писал могъщите си фрески във Ватикана: на догмата за съсухрения Христос или на себе си. Вярвай - ако искаш да се откъснеш от себе си. Но ако не можеш да излезеш от себе си: тогава?

Преди шест години, когато пак така се намерих в една нова страна, исках да бъда навсякъде. Всяка връзка ми тежеше. Непрестанно скитах и се мъчех да се срещна с всички. Сега ми тежи това, което на другите изглежда свобода. Ето: цяла вечер стоя пред машината и цяла вечер мислите ми са пълни с тебе. Нещо от тези мисли нескопосно минава и в писмото. Друго остава в мене.

Ставам, пуша, крача из стаите и продължавам разговора ни. Тази част остава в мене, а тя е може би най-милата. Онази, която не знам как вече да пиша с думи, без да я превърна в литература. Най простите и най-милите неща, които имам да ти кажа: че бих искал да си срещу мене, когато вечерям, че бих искал ръката ти да е в джеба на палтото ми, че мечтая ти да купиш цветята, които са на масата ми. Не значат нищо, а ми се струват много, много важни. Малките неща, които правят живота на хората. Но изглежда че има господари, които са заграбили и тези малки неща.

Така ограбен понякога съм непростимо сгушен в себе си. И наверно и писмата и постъпките ми изглеждат жестоки и егоистични. Знам че ще ми кажеш: никой не е по егоист от другите. Но едни са по лоши, момичето ми. Нима аз се нареждам между тях? И ако греша, ще намеря ли някакъв път за изкупление?

Странна дума е тази: изкупление. Има вековна патина, която я е направила натруфена и гръмка. А е толкова по интимна: една дума, зад която се крие чувството на всеки човек, че не е сам. И неволната му привързаност към други. Защо искат от нас да бъдеме привързани към човечеството, когато има предели: от нас искат да живееме непрестанно отвъд тези граници. И това е нечовешко. Ти си права: трябва малко да се разтвори добрината у другите, за да рукне и нашата добрина. Когато те се заключват и ние ставаме зли. Дали и това не обяснява малко егоизма ми?

Извадка от писмо на Петър Увалиев (1915-1999) от май 1948 година до първата му съпруга Ивайла Вълкова, писано след сключването на техния брак. Увалиев заминава на дипломатическа работа в българското посолство в Лондон, убеден, че властите в София ще разрешат на жена му също да пристигне при него - нормална практика за всички задгранични служби. Това обаче никога не става. Съдбата решава 22-годишната Ивайла и 33-годишният Петър да останат разделени завинаги. Тексът е взет от сайта на Център за анализи и образование.

Кожодерският маслосвет

Александър Стамболийски

Там, във В. Търново, старите български боляри или старите български кожодери погребаха двете стари български царства. Те ги погребаха, защото се бяха отчуждили от народа, бяха забравили неговите болки, бяха глухи за неговия глас и бяха станали грабители, изедници на неговия труд и похитители на неговите права и свободи.

Българският народ е такъв, какъвто го виждаме днес: трудолюбив, пестелив, честен, героичен и свободолюбив. Болярите и генералите го тласкаха в нескончаеми войни, избиваха го, оголваха го и продължаваха да го владеят и да се гаврят с неговите съдбини. Понякога, когато той започваше да роптае, те се деляха на партии, на военни лиги и даваха вид, че се борят помежду си за доброто уж на самия народ. А когато народът отчаян и разумел тяхната игра, се възбунеше срещу болярите и генералите, всички тия два сорта кожодери се блокираха в едно, събираха пари за борба срещу народа и изпращаха в чуждите държави депутации, за да искат помощ и по тоя начин да задържат или възстановят властта си.

Чужденците охотно им даваха тая помощ, защото болярите им предлагаха злато, земя, разкошен и развратен живот. Всеки боляр се надпреварваше да отвори своя дом за чужденеца, да го нахрани и напои и да му предложи жена си, сестрите си или дъщерите си. Чужденците, след като се пресищаха от болярското имане, посягаха и върху отечественото. И по тоя начин българските царства незабелязано пропадаха.

В. Търново беше престолен град, беше столица, заради това българските боляри и генерали там изкопаваха гробниците на българските царства.

Историята обаче сякаш, иска да се повтаря. И на новото българско царство, това, което се създаде от освободителната война на русите, българските боляри туриха динамит в Търново. Там през 1911 г. демократи, народняци и цанковисти в блок измениха Конституцията, стъпкаха я и развързаха ръцете на цар Фердинанд да води българския народ на кървави човешки касапници.

Когато Ал. Стамболийски от името на целия Земеделски народен съюз и от това на цялата опозиция изказа в лицето на Фердинанд и неговите боляри протеста на целия работен народ срещу това мерзско и ужасно дело в Търново, болярите в това царство — Т. Тодоров, Ат. Буров и Борис Вазов, хвърляха смрад и кал върху пробуждащия се народ и защищаваха с жар и сквернословие политиката на царизма и боляризма. (Вижте дневниците на петото Велико народно събрание, за да видите каква истина е изказал Стамболийски и другарите му и какви глупости са говорили и тогаз тодор овци, вазовци и буровци.)

В Търново се изкопа гробът и на Третото българско царство. Първите гробокопачи бяха Фердинанд, Гешов, Тодоров, Малинов, Ляпчев, Данев, Маджаров, Драгиев, Христов, Муша-нов, Вазов, Буров — тия, които днес образуват черния блок. Трите войни след тая дата и двете катастрофи са тяхно дело.

Окървавените и опозорени търновски боляри Тодоров и Буров оповестиха, че на 17 септември 1922 г. цялата чернобло-кова сган от Северна и Западна България ще се събере там, за да осветял новото си съзаклятие против народа и държавата, които са им отнели властта, т. е. правото да хвърлят народа във зойнд и свободата им да го ограбват, както намерят за добре.

Към цялата тая кожодерска и человекоедска тайфа тоя път се присъединява и най-младият видински болярин — раята на политически покойния Найчо Цанов, който някога в Петото Велико народно събрание, в същото това Търново, с групичката си се присъедини към протеста на Стамболийски и земеделската група и се бори рамо до рамо с тях против същите тия народни джелати и изедници. Липсва само Фердинанд, но, казват, бюста м:у щели буровци, вазовци и тодоровци да занесат и понеже Фердинанд беше друговерец, щели да поставят тоя бюст пак в търновските лозя, както по-рано, в някакъв си „бел дом" на г. Джонов, който минавал за черноблоков синодален старец.

17. IX иде. Убедени сме, че целият Търновски окръг ще се стече .на този черноблоков съзаклятничееки маслосвет при Кулата на хвърления някога в Янтра чужденец Балдуин. Ще при-съствуват и представители на Врангелз. Щяло да има и чужди представители, на които ще се дадат пиршества и щели да им обслужват денонощно все отбор боляркн в кърваво-копринени дрехи, дошли специално за тая цел от София. Говори се, че щели да присъствуват масово като сеирджии сдружени земеделци, кумани, богомили, заиаятлии и друг всевъзможен „нзмет" от разбунения срещу болярите народ. След съзаклятническпя маслосвет вместо гладиаторски игри, т. е. борба с бикове, щяло да има хвърляне през глава в Янтра от височините на Търново, Трапезица и Царевец. Буров, Тодоров и Вазов щели първи да се хвърлят, за да се дадело пример на всички боляри, болярчета и боляркини как се дава жертва за черноблоковия светъл идеал — властта.

Ние ще кажем:

Амин и на многоя лета!

Подпис: Силвио Пелико

В. „Земеделско знаме", 6. IX. 1922 г.

Спомени из моя живот

Димитър Маринов

... Майка ми Вълкана, както казах, беше тънка, висока, с бяло лице, руса коса, черни очи и големи клепачи; ходеше в граждански дрехи, но често се обличаше и в летни селски дрехи: риза с шити поли и ръкави, престилка алена и вълненик ален.

Тогава беше най-красива.

Вънкашната й красота показваше вътрешна душевна красота. Тя беше ангел в человечески образ. Никой никога не я виде да се разсърди или да псува. Когато й се сърдеше и караше за нещо баба ми Бона, тя казваше само "Сгреших, мамо" и плачеше. Мене, при всичко че бях немирник, никога не ме е псувала-гълчала, нито ударила, само ще кажеше "Няма да те обичам" и тия нейни думи ме укротяваха до разплакване.

Имаше една усмивка, с която омайваше. Имаше чудесен глас. Някога, като мома, е била първата песнопойка в селото и хороводка.

Обичта й към мене беше безгранична, дори до разглезване.

Баща ми Марин беше третият син. Още като малък - 12 годишен - баща му го дал в Лом да слугува в една керемидчийница, т.е. да прави керемиди и тухли. На 14-годишна възраст той отишел във Видин да учи занаят, дето тогава са отивали всички, защото само в тоя град е имало еснафи. Той станал кожухарски чирак. Не склопил година, когато една случка с калфата го принудила да напусне тоя майстор и да отиде в Цариград. В това време няколко граждани от Видин и Белоградчик се пригатвяли да отидат на Божи гроб, и тръгнали от Видинското скеле с гемия. Баща ми се приставил при тях и с тях стигнал до Цариград. В тоя град преседял цяли 20 години и оттамо и прекорът му - Стамболия, - а понеже бил и в Мала Азия всред кюрдите, чийто език той бе научил, и се върнал в Лом в кюрдско облекло, носеше още и прекора Кюрд.

Тук след една година лутане най-после щастието му помогнало, та [да] влезне в конака на един паша, по име Хюсеин паша, родом кюрд, който заемал висока длъжност при Дивана , при когото останал цели 19 години.

Баща ми, като стигнал в Цариград с поклонниците, настанил се при един караманлия яйчар, т.е. търговец с яйца, и баща ми ходил из улиците да продава яйца. Един ден на Ат-мегдан имало много деца и в това време изпуснат кон летял право към децата; всички избягали, само една арапкиня с едно момиченце на 4-5 години останала: тя паднала и детето почнало да плаче. Конят бил вече [на] няколко разкрача. Баща ми, без да мисли, скочил между коня и детето, грабнал го и отстъпил настрана. По тоя начин той избавил детето, но сам бил наранен от коня, който го ритнал.

След неделя от тая случка той бил подирен от слугите на един паша, намерен в дюкяна на караманлията, дето лежал още болен, и го откарали в конака. Тамо той бил излекуван и взет за вътрешен слуга. Като избавител на момиченцето, дете на тоя паша, той бил награден и обкръжен с голямо внимание. Той бил преименуван Мустафа и под това име минавал в конака.

[+/-] ...виж целия текст



Това внимание го привързало дотолкова към пашата и семейството му, щото когато пашата паднал в немилост, бил интерниран в Коня, а имотите му конфискували и целия сонм слуги и слугини напуснали дома му, баща ми един останал при него и бил съучастник в изгнанието му. Повече нещо, баща ми бил заставен от тежките условия, в които бил поставен пашата и семейството му, да иждиви и своите спестени суми.

После петгодишно изгнание невинността на пашата се доказала, той бил отново повърнат на длъжност и конфискуваните му имоти били повърнати. Той бил назначен за паша в Смирна (Измир гяур). Сега пашата се отплатил на баща ми. Дал му една крупна сума и го назначил за аянин в града Вурла, дето прекарал цяла година.

През всичкото време баща ми минавал за турчин под името Мустафа. Освен пашата и семейството му, никой друг, дори и слугите и аранканите, не са знаяли, че той е християнин-гяурин.

Той имаше иконка малка с два капаци, която се заклапяше: на средата Св. Богородица, от страните - на един капак беше ликът [на] Св. Димитър, а на другия - Св. Георги. Тая икона носеше в мушамена кесийка във вид на амайлия под левата мишница. Вечер и заран той е изваждал иконката, помолвал се Богу и пак я скривал. Тая иконка ми даде на смъртния си час, но после при претърсването, което турците направиха в дома ми [през] 1876 година, заедно с книжата беха зели и нея и се изгуби. Не ми я върнаха. Наверно от фанатизъм бяха я съсипали.

Баща ми бил в пълното разцъфтяване на възрастта си. Беше висок, но крупен, набит, с мъжка снага; беше рус, черни големи очи, големи мустаки и вежди и възбяло лице. Пашата из голяма обич бил решил да го ожени за своята дъщеря Емине, за която цел му предложил да приеме исляма; обаче баща ми категорически отказал, като казал, че най-скъпото нещо за него е вярата и който променява вярата си за земни блага, той е алчак човек. Пашата останал възхитен от тия му убеждения. Баща ми вече решил да се върне в Лом при родителите си и пашата се съгласил. Като бил богато обдарен както от пашата, тъй и от семейството му, през пролетта на 1840 година тръгнал с гемия от Смирна, която отивала за Солун. Снабден с препоръчителни писма до пашите в Солун, София и Видин, баща ми стигнал в Солун, наел три коне за багажа и сам той на своя бял ат, подарен му от пашата, тръгнал по сухо за София. Тогава единствените кираджии за София са били софийски и радомирски селени с коне, които ходили до Серес, Драма, Солун, дето занасяли сливи, ябълки, круши и други плодове от Кюстендил и Дупница, а оттамо донасяли: памук, тютюн, ориз, червен пипер, зехтин в тулуми, лимони, портокали и различни други колониални стоки. В София се представил на пашата, комуто предал писмото от смирненския паша, и оттам тръгнал за Лом, дето пристигнал за Гергьовден.

Той бил облечен в кюрдско облекло, каквото са носили кюрдските бейове: сърмени сукнени шалвари до изпод коленете; елек сукнен сърмен; ентерия сукнена сърмена, чалма с кече, пояс "тарабунуз" триполи , отгоре препасан ален силях; на краката дълги бели памучни чорапи с алени еминии или алени чизми. Отгоре - връхна дреха, наметало, наметната от хубава камилска вълна. На силяха забоден ха[н]джар и пищов.

С пристигането си той се представил на Исмаил войвода.

Пристигането на баща ми в Лом в туй облекло привлекло вниманието на целия град; и турци, и българи, които не били виждали такова облекло, са искали да видят баща ми.

Той говорил хубаво турски цариградски диалект, с което той и по-късно правеше силно впечатление на турците. Говореше и кюрдски, отдето получи прекор "Кюрда".

Атът продал на Исмаил войвода, защото, първо, не е имал къде да го гледа.

Заловил се за търговия и есента, след като се свършила новата къща, той се оженил.

Баща ми бе висок, едър, красив, с развити мускули и когато тръгнеха с майка ми, той изглеждаше бор, а майка ми - елха. Такава прилика.

По характер беше кротък и благ. През целия си живот той не е тъжил някого в съдилището, нито бе тъжен. Макар че бил избиран за ааза в межлисите, той всякога е отклонявал туй звание.

За черковен и училищен настоятел той бил избиран няколко пъти и тая длъжност е приемал и изпълнявал с преданост.



Това беха моите родители, в чиито ръце Бог предаде моето отгледване и възпитаване. Макар и осиновен, аз съм бил обкръжен с една редка нежност и милост, дори съм бил и разглезен, както казват в Лом. На софрата аз всякога съм седел между баща си и дядо и мене са давани най-хубавите мръвки-кълки, ако се готвело някоя домашна гад (кокошка, гъска пловка или пуйка). Не помня никога, ама никога, да съм наказван с бой, макар че не бях образцов мирник. Редко съм псуван и мъмрен.

Моето детинство съм прекарал тихо и щастливо. Боледувал не съм, макар че съм бил слабичък. Често съм уручасван, поради което майка ми ме водеше по баячки и врачки; помня, че носех постоянно амайлия, т.е. записка, ушита в мушама; тя беше зашита във феса ми отвътре. Страдал съм и от клинове , та майка ми ме водеше да ги гори кадъната на Халил Ередински, тоя същия, у когото дяда ми Боно, както споменах и по-горе, слугувал цели 20 години, додето дошъл баща ми и го отробил. За тоя дедо Боно аз ще говоря пак, защото той играе рол в най-трагичната част от моя живот.

Имахме две кучета: Суро и Бамук. Суро всякога седеше в синджир вързано и го пущахме само нощно време. Беше много зло; Бамук беше по-малко, цяло бело, само на няколко места черно. То не беше вързано и се не отделяше от мене. С тия две кучета аз прекарвах повечето от деня. Суро умре от старост след смъртта на баща ми, а Бамук остана мой другар дори до 1868 год., когато отидох в Цариград. След мене то не приемало да яде нищо и го намерили мъртво - умрело от скръб заради мене. Но и тъй то беше остаряло.

През цялото си детинство, т.е. от 1848 г. до 1859 год., аз съм живо, много живо запомнил само две случки в тоя къс от живота ми: кога се давих и когато ме отведоха за пръв път в училище. ...



... През 1858 год. домът ни бе постигнат от едно голямо нещастие. Майка ми Вълкана падна изначало в меланхолия, а после в нервно разстройство. Дохаждаха минути, когато тя изгубваше всяко умствено съзнание. Много се измъчваше, а с това измъчваше и всички ни. Каква мъка усещах, когато тя не можеше да ме познае, не можеше да ме прегърне и целува. Така трая до Св. Троица другата 1859 година, когато почина. Баща ми всичко употреби, за да й помогне, но никаква помощ не можа да й се даде. Закопахме я.

Изгубването на майка ми, добрата и благата ми майка, произведе такова силно впечатление върху ми и упражни такова могъщо влияние върху детската ми душа, щото аз почувствувах като че отрезаха нещо от мене, от моята радост, от моето желание да живея. Наистина останаха деда ми и баба ми, които нежно ме обичаха, баща ми, който бдеше над мене като на най-ценно нещо – но майка ми, нейните милувки, нейните целувки, никой не можеше да ми даде и не ми даде, както казах и по-горе.

Есента почина и баба ми. В къщи останахме ние трима: деда ми, баща ми и аз. Бех 10-годишен, но всичко това повлия върху ми така силно, щото аз остарех с години и разбрах всичката грозотия на положението в къщата.

Имахме съседка до нас, кумица Цвета Торньовица, и тя ни услужваше – било за готвене, шетане из къщи и пране. Но и тя си имаше къща, мъж и деца. Това принуди баща ми да се ожени на пролетта, 1859 година.



В училището аз стоех на същата точка: калфа и главен показвател, без да науча нещо повече от онова, което знаех от Пишурката. Баща ми съзнаваше това. Всичките ми другари беха напуснали училището и беха: едни при бащите си и дюкяните-бакалници, а другите на дюкяните-занаятчийници, т.е. учеха занаят при бащите си. И баща ми можеше да стори същото, но не го направи. Той беше неграмотен по български, но знаеше да пише и смята по турски и си служеше [с него] в търговията и във водене търговските тефтери. Само когато имаше много работа, той ме оставяше на дюкяна да му помагам, но не ме отделяше от училището.

Макар и безкнижен, той беше горещ учебнолюбец: искаше да ми даде едно високо учение, да ме направи доктор. Понеже в Лом не можех да бъда приготвен, той, по препоръката на Пишурката, бе решил да ме изпрати в Белградската гимназия. За тая цел той ме пригатвяше. Пишурката ми предаваше частно френски и гръцки; Гьоко Маргетич, един от камарашите, т.е. чиновник в монопола на солта, който бе зел сръбският крупен търговец майор Мишо, ме пригатвяше в латински и немски, па и сръбски; латински – основни познания, по немски – усилено. Сметаха да постъпя направо в трети клас с изпит.

Аз употребих силно прилежание и вече втората година – 1863 – аз бръщолевех свободно гръцки, немски и френски.

В Белград щях да отида 1864 год., но нещастието се изпречи на пътя ми и осуети всичките планове. 27 декември 1863 год. баща ми се помина; на пътя за селото Чупрене силно се простуди и след тридневно боледуване издъхна.

Третият ден, откак бе заболел, той позна, предчувствуваше, че ще умре. Заранта, когато щях да отида на дюкяна (аз бех напуснал училището от м. септември и бях станал дюкянджия, търговец) той ме повика и като каза на всичките да излезнат, кимна ми с ръка да се приближа до него. Като пристъпих до леглото му, той ми подаде ключовете от ковчега, в който държеше парите и ценните книжа, записите и други, и ми каза да му подам малката кесия, в която беха жълтиците, защото има друга по-голяма торба, в която беха сребрените пари. Отнесох му кесията и той я сложи до главата си. Сетне ми каза да му дам вързопа със записите. Отнесох му ги. Той ми каза да ги развържа и един по един да му чета кой запис за кой длъжник е. Отбра повечето, като остави само няколко. Събраните ми даде в ръката и каза: "Хвърли ги във фурнята!" Изпълних волята му. Когато те пламнаха, той каза: "Барем те да ме споменават!"

Няколкото останали записи по негова поръчка турнах пак в ковчега.

После развърза кесията, бръкна в нея и извади жълтици, все кръменци (минцове, австрийски жълтици); отброи сто жълтици и ми ги подаде с насълзени очи (дотогава никога не бех го виждал да плаче), прегърна ме и ме притисна силно до гърдите, като ме целуна по челото: "На, земи тия жълтици – ми каза, – скрий ги и пази добре и никому не казвай за тях. Недей ме кле, че не можах да направя за тебе повече нещо. Ето така, ненадейно дойде смъртта. Я ще умрем, синко, а ти остаяш без никого и от тука ще те изпъдят, защото (той млъкна, за да преглътне, защото сълзите го задавиха) ти си ми раненик!"

Тия думи ме поразиха и аз заплаках.

– Недей плака – каза ми той, след едно по-дълго мълчание. – Бог ще бъде с тебе; моли му се и Той няма да те остави. Помни само тия мои съвети и думи: "По курви да не ходиш и за курва пара да не даваш; карти в ръце да не ловиш; от пиянство и пияници далеко да бягаш; с лоши другари да не дружиш; думата, която си дал, твърдо да държиш, защото вол се връзва за рога, а човек за езика; по-стари и по-учени почитай; моли се Богу заран и вечер, труди се и учи и Бог няма да те остави. Светът е на сираците. Целувай ми ръка и да ме не кълнеш" – завърши той и ме прегърна силно, целува ме пак по челото и бузите.

Целувах му ръка, турнах кесията пак в ковчега, заключих го и дадох му ключовете. Целувах му пак ръка и си излезох потънал в сълзи и плач. Не можах никому нищо да продумам. Отидох на дюкяна и край мангала на пишкюна седнал, аз се вдълбочих в размишление върху станалата сцена и тъмни мисли покриха душата ми. "Ще те изпъдят, защото ти си ми храненик", т.е. не съм му същински син. Значи моята блага и добра майка Вълкана не е била моя майка, добрият и милият ми баща Марин не ми е баща! Тогава кой съм аз? От къде съм? Кой ми е баща и майка? Дали не съм рожба на престъпление? Дали баща ми не е някой разбойник, а майка ми някоя блудница, които ме хвърлили на улицата? Ох, сърцето ми се късаше на парчета. Чувствувах се унизен толкова, щото и циганчетата, които ходеха из улиците голи, боси и одърпани, стоеха по-високо от мене – те имаха майка и баща; те знаят коя им е майка, кой им е баща. А аз?

Гъста тъма покриваше душата ми; никакъв проблясък на кръгозора на моята душа. Но ето една звездичка блещукна. Това бе мисълта: "Тая блага и добра майка Вълкана, тоя добър и мил мой баща Марин няма, не са можали да ме земат от улицата; трябва да са ме зели от някое добро, но нещастно семейство!" И тая мисъл ме озари, осветли, и целият кръгозор на моята изстрадала душа беше светъл.

Колко съм стоял в тоя буден сън не зная, но един глас дойде, та ме събуди:

– Митко, бай Марин бере душа и те вика да те види, додека не е издъхнал – ми каза някой. Обърнах се и видях добрия наш съсед бай Мико Кюркчията.

Веднага скочих, препречих две дъски на дюкяна и тичешком отидох дома. Като се изкачих горе вкъщи, казаха ми, че баща ми вече дал душа, ей-сегичка. Питал все за мене. Влязох в стаята и видях го обърнат нагоре с лице и в ръцете му, прекръстени на гърдите, свещ запалена. Хвърлих се върху него и полегнах. Той беше нажален, много нажален. Очите му заклопени, но пълни със сълзи, които още течеха по лицето му: бил плакал много. Лицето му още топло. Изтрих сълзите му, целувах очите му, челото му, устата му, ръцете му и го молех да погледне още веднъж, ето, дошъл съм, и да ми продума. Но... той мълчеше.

Беха дошли бай Кало Петров, бай Панто Матов, Коста Стаменов и още някои други негови приятели. Вече беше време да го къпят и приготвят за вечния му дом. Но да съкратя тоя разказ.

Погребахме го на 28 декември.



В къщи останахме: дедо Боно, аз и мащеха ми Гена.

На другия ден аз трябваше да отида на магазията, защото от село беха докарали няколко селени зехире . Отидох и стоварих зехирето, спаднах на тефтера и изпратих селяните, които много жалеха за баща ми.

До нашата магазия беше магазията и кантората на Мола Махмуд, банкерин турчин и крупен търговец на зехире, вълна, овци, говеда и пр. Той беше много добър приятел на баща ми и кредитор негов, от когото баща ми теглеше пари и комуто продаваше събраната стока: зехире, овци, вълна и пр. Тоя Мола Махмуд ме повика, та изказа своето голямо съболезнование за смъртта на баща ми и ме полита какво мисля: ще продължа ли търговията на баща си. Аз му казах, че не зная нищо. "Продължи – ми каза той – и в мене ще имаш своя баща". Целувах му ръка и си излезах. Тоя благороден турчин си удържа думата: той ми остана като баща през целия си живот, както това ще имам случая да го кажа и на друго място. Бог да го опрости на неговата вяра. Всичко това вечерта казах на деда си и той всичко одобри.

И тъй, аз поведох търговията на баща си: давах пари на селяните и прибирах стока.

Пари взимах от Мола Махмуд, който беше ми отворил кредит при своя касиер Осман ефенди от 20 000 гроша.

Мащехата ми си излезе още на първата неделя, но в ковчега на баща ми парите нямаше; бяха останали само записите. Ключовете бяха под възглавницата на баща ми; после ги намерихме отгоре на печката, но парите липсаха и никой не знаеше кой е отварял ковчега.

Мене ме мъчеше откритието, което ми направи баща ми, че не съм му същински роден син, а храненик. Втория ден, след като си излезе мащехата ми, аз запитах дедо Боно.

– Дядко, моля те, кажи ми, истински син ли съм на татко или са ме зели храненик, и от кого, от къде: от тук, от града ли, или от някое село и от кое?

Той ме изгледа и ясно беше, че този въпрос го бе изненадал много. Той помълча и ми каза:

– Кой ти каза това? Какъв храненик! Ти си наше рождено чедо.

– Ама, яла лолка батена казала, че съм храненик.

– Ти не слушай хорски приказки – ми каза той. – Ти си наше чедо.

Тоя отговор не ме успокои. Че съм храненик, кой по-добре можеше да знае от баща ми, както ми го каза, но аз исках да зная кой съм, отде съм и кои са моите родители.

Кумицата Цвета, която ни шеташе и след смъртта на баща ми и ме много обичаше, ще знае да ми каже – си помислих и един ден я запитах. И тя изначало се помъчи да ме излъже, т.е. че не съм храненик, но най-после каза:

– Наистина, кръстниче, ти си храненик; зели те от село Вълчедръма от един добър човек. Майка ти умрела и ти си останал сираче на три месеци и понеже не е имало кой да те гледа, баща ти – дедо Върбан – те дал на кръстник Марин. Дедо Върбан и сега е жив; имаш и брат и сестра.

До тоя момент аз не съм знаял нищо, нито пък тия лица: баща, брат и сестра, се вестявали някога в дома. Сега се успокоих. Значи семейството, от което съм земен, е добро и почтено и техното нещастие е било причина да ме дадат в друго семейство. Това беше за мене доста. Друго аз не исках да зная.



Аз имах леля – сестра на баща ми – Божана, която беше оженена за Илия Ралчов, един виден майстор кожухарин. Те ни беха съседи през една къща – делеше ни къщата на бай Мико. Досега в тая леля (която наричах “лолка" по ломски) аз имах много нежна и милваща ме жена – майка след смъртта на майка ми Вълкана. Баща ми, когато се върнал из странствуването си (гурбетлъка), леля ми Божана била мома. Като се оженил татко, оженил и нея. Той купил мястото за къщата, а помогнал и в направата на къщата им. Така щото откъм наследство от баща си леля Божана нямаше какво да дири, па никога не е и дума спомняла за това нещо. Леля Божана имаше три дъщери: Велика, Ванка и Гика, и двама сина: Димитър и Никола. Аз бех връстник с Велика. Аз ги обичах като сестри, а и те ме обичаха като брат. Вуйка ми Илко, който ме и донел от Вълчедръма, не е никога проявявал към мене и най-малък белег на неприязненост и аз го почитах като втори баща. Такива беха моите отношения към най-близките роднини на баща ми.

Прочее, за мене беше голяма изненада, когато след смъртта на баща ми аз забележих едно променение на чувствата на тези хора към мене. Станаха някак хладни и в обичта си към мене, познавах, правеха лицемерие.

Един ден на магазията дойде бай Мико, същият наш съсед, и ми предаде думите на вуйка ми Илио: да гледам да си диря место, защото после смъртта на баща ми той остая наследник и аз като храненик нямам никакво право. Това ме още повече изненада. Вечерта казах това на дедо Боно и той само плачеше. Казах това и на Мола-Махмуд, но той ми каза: "Това да те не плаши. След баща ти наследник на всичко негово е деда ти и той, комуто иска, може да го даде." Казах го на дедо и той ме прегърна, и плаче. Разбрах, че и над него се прави давление, натиск, насилие. Всичко съобщих на Мола Махмуд и той ми каза: "Ако деда ти не те защити, ти трябва да си излезеш. Излезни и дойди при мене, аз имам место за тебе."

Вечерта, като се върнах у дома, на вънкашните врата на къщата на леля Божана беха Велика и Ванка. Като ги поздравих, вместо да ми отговорят, Велика ми каза: "Ти още ли седиш у къщата ни? Кога ще си излезеш? Тая къща е наша." Не отговорих нищо.

Стигнах у дома и казах на дедо, като му заявих, че ще си излезна. Той ме прегърна, заплака и ми каза: "Недей излиза! Кому ме оставяш?" "Да не излизам! Да, но като настояват и като не можеш да ме защитиш" – му отговорих. Той само плачеше и мълчеше.

Разбрах, че той е слаб да ме защити и че трябва да си излезна. Спокоен бех, че него – стар и немощен – не могат изпъди, а това ме мъчеше.



Да отида при Мола Махмуд беше добре; имах осигурено бъдеще и кариера. Но в разбитата ми душа такива градежи и строежи не намираха място – беха чужди за нея. В мене възкръснаха с всичката сила, с всичката повелителна мощ впечатленията от примерите на Алекси человек Божи и Йоан Кукузел. Примерът на първия – да странствувам по градове и села в божячество, т.е. в нищета и да прося – ми се нравеше, но още повече ми се нравеше примерът на Йоана Кукузела, т.е. тамо в Атонската гора, в планинските усои и присои в безметяжност, далече от тоя суетен свят, да се посветя всецело в служене Богу. И аз реших да отида в Света Гора.

"Описанието на Св[ето] Горските манастири" – книгата имах и бях я прочел няколко пъти. Чудотворните икони и Св. мощи на различните светии – божи угодници, духовните прелести, постниците с отшелниците в тях се рисуваха в мене все по-живо и от отвлечени понятия те получиха в мене един реален образ на святост, и аз ги гледах живо в моето въображение.

Дойде 6 януари, Богоявление. Аз бех анагнос и бех облечен, та помагах на свещениците. След служба и водосвета, извършен на реката Дунав при австрийската агенцийница (Агенцията на австрийските параходи), аз се върнах у дома за обед, добре поизстинал, защото беше голям студ. Кумицата ни беше сготвила и донела обеда, и ние с дедо Боно обедвахме. Бехме свършили обеда, когато уйкьо Илко дойде вкъщи и влезна в стаята. Той почна да вика, че къщата не е почистена, че туй не било на местото си, че онуй било счупено и пр. Дедо Боно си зе кожуха (той ходеше в бели селски дрехи и носеше кожен кожух), легна на одъра си и се зави през очите. Аз седех безмълвен на моя одър. Като вика нещо четвърт час и обиколи всичките стаи, укьо Илия ме повика и аз излезнах, и отидох при него. Той стоеше в двора пред магазата: "Хем ти да гледаш да си излизаш оттук. Чу ли?"

– Ще си излезнем, укье, ще си излезнем; но дека да отидем? Пътищата са затворени, студено е и не може да се пътува никъде, а пък в града при кого и дека да отидем, не знам. Па нямам и пет пари! – отговорих му.

– Не знам. Я ти казвам да си излезнеш, оти я знам и другия край – каза той и си излезна.

Тук в скобки да кажа и за жълтиците. Бех ги скрил на голо, но един мой роднина чрез различни хитрости сполучи да откопча от мене признание, че баща ми дал сто минцове и [с] обещания прелъсти [ме], та му ги дадох. После не видех пет пари. Та когато казах на укье Илия, че нямах пет пари, беше действително верно. Бех още вън и размишлявах върху поканата на вуйка ми, ето че той се повърна:

– На магазията вече нямаш работа! – ми каза.

– Добре, асли я не ходим вече три дни – му отговорих.

– Дека са ключовете?

– Тука са.

Влезнах, та взех ключовете и му ги дадох. Той си отиде.

Вече аз съм чужд в тая къща и непотребен. Това разбрах. Но къде да отида? При кого? Мола Махмуд ме прибира, но тамо душата ми не даваше ни да помисля. На друго место ме влечеше моята душа и моето сърце – Св. Гора. Но сега, в тоя студ?

Влезох в стаята, защото изстинах и полегнах на одъра си. Дедо Боно плачеше. Заплаках и аз. Но плачовете не помогнаха.

Станах и отидох при кумицата и й разказах всичко. И тя заплака; и тя плаче, но никакъв съвет, никаква помощ.

Поизлезнах малко и отидох на вечерня. Другият ден беше празник Св. Иван, който тогава беше голем празник, защото имаше много Ивановци. Църквата беше пълна с богомолци. Протопопът, дедо поп Неделкьо, щеше да служи и ми каза, че утре пак ще се облека в одежди да му помагам.

Върнах се от вечерня и отидох дома.

Дедо Боно беше седнал край кюмбето (печка от тухли) и наведен бе замислен. Щом тропнах, той попита: “Кой е?" Аз му се обадих и той млъкна. Влезох вътре и седнах до него.

– Чу ли – подех аз, – дедо, какво ми каза укьо Илио?

– Я чух, че нещо ти казваше, но не можах да разбера, нали недочувам яко.

– Каза ми да си излезна и да не стъпвам вече на магазията. Зе и ключовете.

Той отново заплака: "Като си излезеш, кому мене ще оставиш? – каза.

– Но какво да правя?

Той млъкна и отиде пак на одъра.

Аз поизлезох из двора и широката ни овощна градина.

Кучетата ни Суро и Бамук скачаха около мене и скимтеха. Като че и те разбираха моето положение. Ходех из градината и се спирах при всеко дърво; всеко от тех ми приказваше за нещо из моето детинство. Сега всичко трябва да оставя, трябва с всичко да се опростя...

– Кръстниче, какво правиш тамо, не видиш ли, че си изстинал – чух гласа на кумицата, която ни носеше вечеря.

И наистина аз се свестих и усетих, че съм се вкоченил.

Влязох с нея в къщи и в стаята. Не й обадих нищо. Какво ще ми помогне.

Седнахме, та вечеряхме, а кумицата седеше, та чакаше да вземе паниците, да ги мие. Разговаряхме за много други работи, които не ни никак интересираха, но до нашия въпрос с укьо Илио ни думица, макар че и тя е знаяла много повече от нас. Леля Божана е ходила няколко пъти при нея, та й натяквала, дето ни готви и пере; тя – Божана – не може ли да готви на баща си и да го пере, а за оня – за мене – да си дири место, не бива да седи без работа (като че аз бех без работа) и пр. Но това ми кумицата разказваше отпосле. Свършихме вечерата и кумицата прибра съдовете да ги носи у дома си; аз я изпратих, за да туря чивията на портите. Затворих след нея портите и се върнах. Понеже на другия ден щях да ходя на църква много рано, та рекох да си легна. Съблекох се, направих си молитвата, целувах ръка на дедо Боно, както това си правех обикновено, и си легнах. Не се мина ни половин час нещо и тъкмо що ме отнисаше сън, когато някой силно почука на къщните врата.

– Кой е? – попитах аз.

– Стани отвори – ми извика сърдито някой и аз познах гласа на укьо Илио. Станах, та му отворих.

– Оти си затворил портите толкова рано? Това така не бива, няма да позволим.

– Легнах си рано, оти утре ще бъдем анагнос, та требва да идем по-рано у църква – казах аз. Той влезе в стаята и аз след него.

– Ти още ли не си излезнал? Нали ти казах да си дириш место – каза той много сърдит.

– Ще си излезнем, ама къде? Да ида някъде по градищата, студено е; а пък у града не знам при кого да идем – отговорих.

– Я това не знам. Я не съм ти кехая; айде прибери си пъртошините и излезни!

– Нека да преспим и тая вечер – казах му с плач. Сега по това време кому на къща да идем?

– Не знам, хайде зимай и излизай – каза той и почна да ми хвърга дрехите.

Дедо Боно, който се беше завил с кожуха, с плач каза: "Синко Илио, остави детето!"

– Ти да мълчиш там! – А към мене се обърна с думите:

– Ти що стоиш или искаш дърво? И това ще бъде – ми изкряска той много сърдито, събра дрехите ми, хвърли ги в очите ми и ме сграбчи, та ме изтласка из стаята.



Излезох навън и той излезе следи мене. Хвана ме за ръка и, като отвори портата, тласна ме на улицата, и я затвори след мене. Аз бех гол и бос, а студ голям. Облекох се набързо и се обух плачешком. От моя плач беха излезли съседите да видят що става. Като разбраха, че съм изпъден по туй време, и то от вуйка си, те почнаха да негодуват и един дори извика много силно: "Какво правиш бе, Илио? Ти не знаеш ли, че сайбия не си на тая къща, а старецът? Не е ли те грехота? И ти си ми черковник!" (Трябваше да спомена, че вуйка ми Илия беше грамотен и знаеше черковен ред, та минаваше за черковник.) Всички ме поканиха да пренощувам у тех, но аз предпочетох да отида в кумицата (същата, която ни шеташе).

Влезох и се поотървах. Видех обаче, да се нощува е невъзможно: в една тесна стая кумецът, кумицата, дете и сестрата мома на кумицата; за мене имаше място седешком до фурнята. Те ми отстъпиха място, но все пак един трябваше да нощува при кюмбето. Реших да отида в побратим Младен – тоя същия, комуто бех дал жълтиците; той имаше две стаи и едната беше доста широка. Убедих добрите си кумци да се съгласят на това мое решение.

Като си облекох палтото, излезнах на улицата и тръгнах към намислената квартира. Като стигнах до къщата, почуках на портата. След малко дойде майката на снахата (тъщата Младенова) и попита кой чука. Като й казах кой съм и че желая да пренощувам в тях, тя каза да чакам, и отиде да пита. След малко се върна и ми каза да съм извинил, че не могат да ме пущат, защото имат мъничко (дете) и още не е кръстено, та ще се изтрови. Да съм отишъл на друго место. Нищо не казах.

Постоях няколко минути в недоумение: какво да правя и къде да отида. А студеният ветрец духаше. Чух стъпките на старата жена как се отдалечаваше; чух и когато затвори къщните врата. Хрумна ми на ума да отида у другия си кумец, Моци. Осъждах себе си, как тая мисъл не ми дойде по-рано, та да не съм дохождал тук, а сега трябва да се връщам. Тръгнах с вяра, че кум Моци и кумицата Петруна, които аз венчах още като петгодишно дете, ще ме приемат с готовност. Из главната улица нямаше жива душа, а вятърът духаше по-силно и студът се чувствуваше по-яко. Тъкмо до улицата, дето трябваше да кривна, за да отида у тях, на кюшето срещнах нощния караул – четирма стражари. Беше и тъмничко. Аз бързах да кривна, когато чух глас: “Дур! Ким сън?" Отговорих “Аз съм" и застанах. Един дойде при мене и ме запита: “Камо фенер и дека отиваш?" Стражарите тогава беха повечето черкези и татари; тук между тях се случи, та нямаше нито един от ломските турци стражари, които ме познаваха. Какво да отговоря? Да седна да им разправям историята си: нито аз знаех толко турски, нити пък те знаеха и турски и български.

– Отивам тук у кумеца – казах.

– Кумец, кумец – анамам – каза същият и ме даде на едного да ме откара у конака.

На такава среща аз никак не предполагах, та ме малко смъти; обаче като взех предвид, че тая нощ ще имам становище, без да досаждам никому, аз се и зарадвах.

Стигнахме до конака и стражарят ме предаде на дежурния чаушин. Случи се, та такъв беше Исмаил чауш, много познат на баща ми, па и на мен. В Лом имаше една махла турска, “титре" наречена, която бе населена от турци, наричани читаци, читашка махла, останали от някогашните кърджалии турци, и говореха особен диалект турски. Тия читаци бяха изключително арабаджии, прекарваха сол и зехире от скелето до магазините и от магазините до скелето, в шлеповете и гемиите. Тогава нямаше други арабаджии кираджии в града. Бяха диви и груби човеци.

Тоя Исмаил чауш беше читак, каквито беха и всичките стражари. Като арабаджия ни е карал сол от скелето и зехире от магазията и баща ми му е правил много добрини. Тоя Исмаил беше нещо като арабаджибашия. За него ще говоря на друго място.

Щом ме видя, той извика по български (всичките ломски турци знаеха български и [с] българите в конака се разбираха по български): "Дека си бил?"

– Сега ми е студено – казах аз; – нека влезем вътре и ще ти разправя всичко.

Влязохме в кауша на стражарите. Имаше много малцина, защото едни бяха разпратени по селата, а други бяха пуснати по къщите си, а трети – по караул. Седнахме до кюмбето и му разправих всичко потънко . Той знаеше за смъртта на баща ми. Додето му разправях, той бе поръчал кафе. (В конака имаше кафе-оджак и кафето правеше килитчията, т.е. ключарят на затвора, пак стражар онбашия.) Като свърших разказа си, както той, Исмаил, така и другите стражари плювнаха и казаха такива думи по адрес на моя вуйкя, които аз не мога да предам.

– Ето тоя одър е на Мустафа (един черкезин конен стражар); той е по селата – каза ми той – и няма да си дойде. Легни на него и спи. И други одри има, но тоя е близо до кюмбето – и си излезе, защото стражарите беха довели други такива, като мене скитници из тъмнината. Тях турнаха в затвора.

Аз си съблекох само палтото, легнах облечен и се завих с палтото. Разсъждавах върху променчивостта на съдбата човекова. “Аз, Митко Маринов, син на Марин Бонов, Стамболията, до вчера щастлив, обичан и уважаван, днес като нощен скитник по улиците [съм] уловен от стражарите и докаран в конака да ме арестуват. (Тук изпуснах да спомена, че такива, уловени нощно време из улиците без фенер, хвърляха се в общия затвор и додето излезеха от тамо, голема мъка виждаха; понякога, особено ако няма кой да ги подири, престояваха цели недели и, за да ги освободят, трябваше да минат през много митарства и ги глобяваха.)

Силно обаче порази душата ми друго обстоятелство. Исмаил чауш, турчин неверник (както ние християните наричаме турците), и още читак, ме прибра любезно, не ми каза ни една оскърбителна дума и ми даде подслон в тоя студ, а моя вуйка, християнинът, и още ревностен черковник и проповедник на морал, религия, правда, ме изпъди и хвърли на улицата, мен, едно дете безпомощно. Думите на Спасителя "Бех странен и скитник и ме прибрахте, дадохте ми подслон" кому ще прилягат – на вуйка ми черковника или на Исмаил, турчина? И сетих се за притчата на Христа за неговия йерихонски пътник, който паднал в ръцете на разбойниците. Както постъпките на левита и свещеника не рушат добродетелите на избрания еврейски народ и свещенослужителството, тъй делата на вуйка ми не рушат християнството. В такива мисли, завит с балтона през глава, аз се мъчех да заспя. Тъй в заспала будност аз прекарах останалото от нощта, като се изправяше всеки миг пред мене току-що преживяното мое унижение, оскърбление и падение.

Из книгата "Спомени из моя живот или моята биография" -
четвърти том от петтомника с избрани произведения на Димитър Маринов, издадена през 2004 година от софийското издателство "Изток-Запад". Под редакцията и с бележки на Ирина Добрева. Откъсът е взет от pravoslavieto.com

Комунизмът и митът за революцията

Асен Игнатов

Един от фундаменталните митове, чрез които може да бъде обхванат от една страна светът, а от друга – действието, е митът за разрушението и съграждането, за свещеното убийство, за ритуалната жертва, без което раждането е невъзможно, за спасителната катастрофа. Този архитип стои в основата на комунизма и е дълбоко ирационален.

Той е от екзистенциално естество и е свързан с основни преживявания на човека, корени се в човешката природа и в нейната вътрешна диалектика на страдание и радост, на съмнение и надежда, на смърт и живот...Това е бурята, след която слънцето отново изгрява, това са родилните мъки на майката, след които започва новият живот, това е усилието на работата, след което идва радостта от реализацията, болката от лекарската намеса, след която идва успокоението, опасната за живота борба, след която идва радостта от победата.

Вярата в свещената роля на бъркотията, в спасителния хаос е твърде фундаментална, твърде дълбоко свързана с екзистенциалната драма на човека, за да изчезне. Отново и отново ще избликва надеждата за една благословена катастрофа, след която всичко ще започва съвсем отново и ще тръгне добре. Вярата в един подобен катарзис, в едно оздравяване на обществото чрез пълно унищожение и разрушение изглежда неизкоренима. Модерният комунизъм не бе първата разновидност на споменатия архитип. Той няма да бъде и последната.

Ахитипът, който стои в основата на комунизма, е дълбоко ирационален. Поради това не може да се разчита, че горчивият опит на човечеството от войнствените утопии, ще направи бъдещите поколения по-умни и по-предпазливи. До днес човечеството имаше достатъчно възможности да разбере цялата опасност, стерилност и безплодност на опитите за основно обновяване на обществото. Въпреки това то отново повтаря същите грешки. Още якобинската диктатура показа с класическа яснота, че революционният мит стига до абсурд, че неговото осъществяване не само превръща живота в един кошмар, но и че той унищожава самия себе си, защото самите революционери стават жертва на революцията. Този урок на историята не попречи обаче на болшевиките да повторят още веднъж и още по-брутално нейното зловещо действие. Въпреки пълния морален крах на комунистическата революция в Русия, Фидел Кастро, който първоначално не беше комунист, тръгна по същия фатален път и естествено повтори същата трагедия.

Митът на революцията е от екзистенциален порядък и се основава на метафизичната неудовлетвореност от съществуването ни. Може обществото да е дори идеално организирано, може да е най-доброто, най-хуманното и най-справедливото, то винаги ще поражда една неудовлетвореност. Тази неудовлетвореност, която е характерна за всеки човек, се проявява в различни форми.. Казано иначе, дори да се изпълнеха всички възможни желания от социално естество, винаги ще има хора, които ще се питат: а не би ли било по-добре, ако разрушим всичко това и започнем всичко отначало? Не би ли било по-добре да принудим онези, които не искат това ощастливяване на човечеството, да го приемат? С дълбокото си проникновение в бъдещето Достоевски съзря това съвсем ясно.

Из "Психология на комунизма"

понеделник, 31 май 2010 г.

България е много малка, за да върши световна политика

Първан Драганов

Втора част на речта на министър Първан Драганов пред Народното събрание от 22 август 1944 г.:

България е много малка, за да върши световна политика. Тя има своите интереси ограничени на Балкана; заинтересувана е, разбира се, в бъдещото устройство на Европа, и ако днес се намира номинално в положение на война с Англия и Америка, това не се дължи на желанието на българския народ да се намеси в световния конфликт срещу интересите на тези държави или за борба срещу или за защита на някакви политически доктрини, а поради едно пресилено тълкуване на задължението на България по тристранния пакт, с което не е съгласен даже и г-н Цанков, в чиито приятелски чувства към Германия не може да има никакво съмнение. В своята реч завчера в Народното събрание той запита: «Ами че кой обяви войната на Англия и Америка? Тези, които бяха преди това правителство. Ние научихме тази работа. Ние питахме, нам не ни се отговори. Защо? Символично, казва, я обявихме. Глупости! Символична война не можем да обявим даже и на луната» и пр.

Г-да народни представители! Трябва да кажа, че този въпрос съм си задавал и аз като пълномощен министър в Берлин и още тогава телеграфически го зададох на тогавашното наше правителство. Защото, според мене, ние не бяхме задължени да обявим война на Англия и Америка при едно ясно тълкуване на тристранния пакт, на който не можеше да се даде и обратна сила. И ако тогава това обявяване е станало от солидарност, както го обясни един от ораторите в речта си, с убеждението, че то ще бъде само символично, както го казва г-н Александър Цанков, днес, когато ние се намирахме не вече пред една символична, а пред една действителна и безполезна за България война, първите следи на която са разрушенията на нашата столица, не е ли право на българския народ и на неговото правителство да потърси начин, за да поправи грешката на своите предшественици?

Тази политика на българското правителство е намерила своя израз в първата точка от декларацията, произнесена от г-н министър-председателя: (Чете) «Правителството смята, че българският народ в своето подавляващо мнозинство никога не е имал желанието да се намесва в големия конфликт между големите народи, който конфликт той винаги е смятал, че надхвърля неговите малки възможности и че по резултати ще надхвърли и неговите ограничени задачи.»

И по-нататък — в точка 4: «Правителството заявява, че усвоява напълно тази воля на българския народ и е твърдо решено да премахне всички факти, които противоречат на миролюбието на тази народна воля, включително положението на корпуса и еврейския въпрос, като това то смята да постигне по начин, който да не предизвиква нови и излишни конфликти и страдания както за българския народ, така и за неговите близки и далечни събратя.»

[+/-] ...виж целия текст

Българското правителство се надява, че тази негова политика ще бъде разбрана от двете велики, сили, с които България е в «символична» война, защото наистина за българския народ фактически тази война е символична. България досега, не е взела реално участие на никой фронт във войната срещу Англия и Америка. А нека не се и забравя, че за да се намери България в лагера на противниците на тези две велики сили, известна отговорност носят и самите тези държави. Тяхно дело е наказанието в Ньойи. Въпреки миролюбивата политика на България, ръководена от най-човечния и най-мъдрия между всички нас — покойния ни цар, не се направи нищо за поправяне големите неправди, като не се изпълниха обещанията, дадени на България при сключване на сепаративния мир, не се създаде мирът на базата на 14-те Уилсонови обещания, нито впоследствие се приложи онзи член от устава на Обществото на народите, който даваше надежда за ревизия на несправедливостите.

Нещо повече, в навечерието на тази война, с политиката на тези страни за запазване статуквото на Балкана те затвориха вратите си за България, която винаги е търсила тяхното приятелство и от които българският народ е очаквал и очаква и днес, разбиране на неговите жизнени интереси и справедливо и човешко отнасяне не само в интереса на България, а и в интереса и спокойствието на Балкана.

Затова по-нататък в правителствената декларация е казано: «Ето защо правителството мисли, че в името на човещината има право да иска от своите по-големи събратя, потънали в рани и увлечени във вихъра на войната, да не искат насила и съвършено безполезно да окървавят един толкова пъти обезкървяван от злата съдба народ, който не иска нищо друго от тях, освен достойно да се нареди в съжителството на новия свят, който те след толкова страдания са на път вече да построят.»

Г-да народни представители! В началото на своето изложение аз обясних защо и как сме заели земите, които не само ние, а и нашите противници и съседи са признавали за български, но не винаги са ни признавали и правото да ги владеем. Въпросът е за Македония и Тракия.

Но България е изпратила войски и в земи на бивша Югославия, които не са български. Трябва веднага да заявя от името на правителството, че България няма никакво желание да взима изобщо чужди земи и особено тези. Временната окупация от българския корпус на една част от Сърбия е в интереса не само на България, за да има сигурна връзка с Македония, необходима за изхранване на тамошното население, както и това на Гърция, но е в интереса и на местното сръбско население, което си дава сметка за железните необходимости на времената, в които живее, и за преимуществата, които има от една окупационна власт, която разбира езика му, близка е по народностен произход с него и му гарантира живота, имота и спокойствието, за да дочака запазено деня, когато ще може да има своя власт и свободата си.

И българският народ очаква с нетърпение да се освободи от неприятната задача на полицай в земята на своя съсед, с когото желае да живее в братско разбирателство. И може би ще ви се види парадоксално, ако ви кажа, че тактичното и човешко отнасяне на българските части от окупационния корпус към местното сръбско население ще послужи за разбирателство между двата братски народи, разделяни досега от много недоразумения и грешки.

За това примерно държане на нашия окупационен корпус имаме много доказателства, а и аз лично при едно кратко пребиваване в Швейцария в началото на тази година имах случая да чуя, в разговор с един неутрален към нас чужденец, наказваните пред него признания от сръбски официални лица.

Мога да ви цитирам едно признание и от чисто сръбски източник. В излязлата неотдавна в Швейцария книга «Коментарии върху югославянюките проблеми» от В. Д. Висла, зад чийто псевдоним се крие един сърбин, емигрант, сега в Швейцария, на когото името не е моя работа да разкривам, на стр. 234 четем — давам цитата в български превод: «Трябва при това да се признае, че през настоящата окупация поведението на българите е било по-коректно, отколкото това през войната 1914—1918 г. Тяхното владичество е било по-меко от това на германците, на хърватите на Павелич и на албанците.»

Като имате пред вид колко е мъчно за един сърбин, при днешното трагично положение на сръбския народ, да каже изобщо нещо добро за нас, можете да си дадете сметка колко трябва да е наистина примерно и човешко държането на нашите окупационни войски, за да се изтръгне от перото на един сърбин такова признание.

Мисля, че с това се опровергават всички обвинения за жестокости и издевателства изобщо на българските войски, така усърдно разпространявани от неприятелите на България в чуждия печат.

Но необходимостите на момента за сигурността и спокойствието на България налагат на правителството да се занимае с положението на корпуса и мога да ви уверя, че това е била една от грижите на Министерския съвет.

В декларацията на правителството има може би един изненадващ пасаж — това е, че то ще се занимае и с еврейския въпрос. Това то е решено да извърши не за да прави външна политика, а за да премахне едно създадено положение за една част от българските граждани, неотговарящо на морала и достойнството на българския народ и на неговата известна религиозна и народностна толерантност.

Някои от г-да народните представители изтълкуваха декларацията на правителството «като завой, обръщане на 180 градуса, па даже и на 360 градуса» външната политика на България. Неободимо е да дам едно пояснение.

Основните цели на външната политика на една държава са в непосредствена зависимост от нейното географско положение и историческо минало.

През течение на 14 столетия българският народ се е борил за осъществяване на своя повелителен за всеки народ идеал: създаване на собствена държава, с естествени граници, в които обединен да може да има условия за свободно стопанско, културно и политическо развитие. Постигането на такъв идеал не е въпрос на политически сантиментализъм или романтика, както се изтъкна и от някои от ораторите, а жизнена необходимост. От този идеал, който не е достояние на едно поколение,на едно правителство и на една личност, никой не може да се откаже, без да бъде опроверган от собствения си народ и от хода по-нататък на събитията, а трябва да работи за неговото постигане според възможностите на момента.

Така че дълг на всяко правителство е да работи за достигането на този идеал, но като има пред вид, че това е идеалът и на другите народи и на неговите съседи, да търси решения на една справедлива за всички основа, при която само може да има спокойно развитие и трайно и добро съседство.

Г-да народни представители! Ние всички признаваме авторитета, мъдростта, така и далновидността на покойния ни цар, който държеше съдбините на българския народ и водеше неговата външна политика. И можем ли тогава да смятаме, че сме на грешен път, ако ние следваме неговата политика?

Но нека да определим каква беше тя. Външната политика е средство, е метод, е изкуство за използуване на възможностите за достигане на известни цели. Негово Величество, проникнат от идела на българския народ, работеше: първо — за едно мирно разрешение на българския национален въпрос; второ — за едно разбирателство с нашите съседи, за да се установи траен мир и ред на Балкана; трето — дълбоко обичащ своя народ и познаващ и предвиждащ рисковете, страданията, лишенията и жертвите, които носи със себе си една война, той се стремеше да избегне тези изпитания за България; четвърто — познаващ ограничените възможности на един малък народ като българския и ограничените така също и малки задачи, които той има, Негово Величество водеше политика, която да не замеси България в конфликти, които може да изникнат между големите държави; пето — като голям българин, но и още по-голям балканец и европеец, той работеше за избягване на тези изпитания и за другите балкански народи. Той виждаше опасностите за всички балкански народи от замесването на някои само от тях в конфликта между големите, че този конфликт ще се разрасне и може да обхване всички. Затова той работеше против пренасяне войната на Балканския полуостров или, веднаж пренесена, против нейното разширение; шесто — въпреки горчивия опит и разочарованията, които той заедно с българския народ изживя, че не правдата, а силата е възтържествувала в определяне съдбовната участ на България, той остана с вярата, че правдата за българския народ един ден ще възтържествува, както и с вярата в звездата на българския народ.

Г-да народни представители! Днешното българско правителство води същата политика. Може би в средствата, в нюансите да; има разлика, но в основата си тя остава същата: да се избегне участието на България в големия конфликт между големите държави; да се избегне изобщо активното участие на България във войната; да се избегне разширението на войната на Балкана, за да се спестят нови изпитания на всички балкански народи; да се уреди справедливо положението на Балкана, при което само уреден справедливо и българският национален въпрос, може да настане траен мир и ред на Балкана и може да се създадат условия за искрени, трайни и приятелски отношения между балканските държави.

Българското правителство си дава сметка за трудностите, които има да преодолява при днешната военно-политическа обстановка в Европа и на Балканите за провеждането на тази политика.

То знае, че българският народ чувствува опасностите, които грозят неговото спокойно развитие, за да не кажа съществуване.

Правителството ще изпълни докрай своя дълг, ръководено не от лични амбиции, от чувства на някакво филство или фобство, а вдъхновено изключително от жизнените интереси и заветни идеали на българския народ.

Ние търсим, г-да народни представители, правда за българския народ, правда, която му бе отказана, която му се отказва, но в която той непоколебимо вярва.

Ние търсим едно разрешение на балканските въпроси, което да установи най-сетне справедлив ред на Балкана, който ред е в интереса на спокойствието и на другите европейски народи; ние търсим този справедлив ред, за да можем ние, балканските народи, които имаме да догонваме в много отношения културния и материалния напредък на другите народи, да извършим това в мир и взаимно сътрудничество.

Ние търсим справедливо разрешение на българския въпрос, което да даде възможност на многоизстрадалия български народ да се нареди наравно с другите народи, малки и големи, близки и далечни, в европейското общежитие, за да може спокойно да работи за своя стопански и културен напредък с чувството, че той нe е оскърбен, ограбен, унищожен или обезправен.

И въпреки някои съмнения, които се изказаха тук, ние вярваме, че несполучливите решения в миналото на балканските въпроси ще послужат за пример, за да не се повторят и за да се разреши българският въпрос не с озлобления, не с чувство на някакво отмъщение, а със справедливост и човещина.

Защото може да се намери някое правителство, което под натиска на събитията и невъзможността за него да наложи справедливо решение на българския народ, да признае едно несправедливо решение, както това стана с подписването на Ньойския договор, но българският народ в своето съзнание няма да го признае никога. А не представлява ли това опасност за мира на Балкана и Европа?

Г-да народни представители! Аз свършвам.

Обясненията, които се дадоха за положението, в което се намира България, са достатъчни, за да можете вие, а така също и целият български народ да прецените дали политиката на правителството може да бъде одобрена и подкрепена.

Ние се надяваме, че тази миролюбива политика на българския народ ще бъде добре разбрана от тези, които може да го увлекат против волята му в кървавата борба, която от 5 години унищожава милиони човешки същества и толкова много материални и морални ценности, както и от онези, които утре молее да творят мира.

Ние вярваме, че българският народ и неговите представители тук ще одобрят тази политика и ще спомогнат чрез своето единение за нейното успешно прокарване.

Какво иска българският народ?

Първан Драганов*

Едни от най-драматичните дни за България по време на Втората световна война са по време на правителството на Иван Багрянов, чиято програмна реч публикувахме преди време. Сега публикуваме в две части и реч пред Народното събрание на тогавашния външен министър Първан Драганов от 22 август 1944 г., която изяснява тогавашното виждане на правителството за ролята на България във войната:


Изпитанията и лишенията, на които нашият народ е изложен и може да бъде още повече изложен, съзнанието му за съдбоносните времена, в които живее, му дават правото да иска да знае какво е днес положението на България и какво може да му донесе утрешният ден. Нашият народ е достатъчно политически зрял, за да прецени възможностите на една външна политика и, убеден в нейната правота, да даде своята пълна подкрепа на правителството, както и да понесе, ако това стане неизбежно, всичко, което съдбата му е отредила.

Дошло е време да се говори ясно и открито върху положението на България, за да го чуе българският народ, приятелите му, където и да се намират в света те, както и тези, които имат каквото и да било друго отношение към неговата съдба. Защото в политиката на България няма нищо некоректно или безчестно, което да има нужда да се прикрива.

Нека преди всичко определим какво е искал и иска, българският народ.

Поради една нещастна съдба закъснял с появяването си на съвременната историческа сцена, българският народ желае да достигне днес това, което другите народи отдавна вече имат, а именно да има своя независима държава, която да обгръща в себе си земите, в които от векове живее българско население.Това е неговият идеал, достигането на който той е водил епични борби, въстания, войни, преживявал е страшни опустошения, разорения и разочарования, но не е изгубил вярата в правотата на този свой идеал.

Този идеал, г-да народни представители, не е резултат на политически сантиментализьм или на някакъв шовинизъм. Аз напълно съм съгласен с мнението, че постигането на този идеал е една жизнена необходимост за българския народ, задушаващ се без достатъчно земя, без достатъчно въздух в неестествените граници, наложени му от несправедливия и наказателен Ньойски договор.


[+/-] ...виж целия текст



Осъществяването на този български идеал е свързано с разрешението изобщо на балканския проблем, който, колкото наглед лесен, толкова е труден да получи едно пълно и задоволително разрешение, понеже се преплитат не само етнически, но и стопански, и географски, и политически интереси на народите на Балканския полуостров и на някои други вън от него. При все това при добра воля може да се намери справедливо разрешение на балканския проблем. Без неговото справедливо разрешение няма да има мирни Балкани, няма да има и спокойна Европа. Досегашните насилени и несправедливи разрешения на този проблем са достатъчно показали правотата на това мое твърдение.

Опитите, които България прави на няколко пъти да постигне чрез война разрешението на своя български въпрос, излязоха несполучливи. Ето защо изплатил, както каза и г-н министър-председателят в речта си; «в аванс» кървавия данък за своето обединение и станал мъдър чрез изживените нещастия и разочарования, този път българският народ потърси други, мирни пътища за уреждане на своята съдба.

Носител на тази народна воля и на тази народна политика беше нашият покоен цар Борис III.

След жестокото наказание, наложено на България в Ньойи, цар Борис, проникнат от истинско миролюбие, вложи всички свои сили, за да се стигне до разбирателство с нашите съседи.

Той желаеше споразумение със съседите и не само го желаеше, но и работеше за него. Посещенията, които правеше в столиците на големите държави, както и в тези на съседите, нямаха друга цел, освен изясняване положението на България, както и интереса на всички държави от едно поправяне на несправедливостите, извършени над България, за да се стигне до мирни Балкани и истински, приятелски, добросъседски отношения между балканските държави.

За жалост, тази миролюбива политика на България не беше разбрана и насърчена нито от нашите съседи, нито от големите държави, които със своята авторитетна намеса можеха да спомогнат за мирно уреждане положението на Балкана.

И при все това България остана вярна на своята политика, водена от покойния ни цар — политика на мирно споразумение със съседите. Но събитията изпревариха резултатите от тази политика и попречиха на нейното прокарване. В 1939 г. избухна войната.

На България се правят упреци, хвърлят се обвинения за политиката, която тогава е възприела. Какво е направила България?

Тя се присъедини към тристранния пакт. Когато днес се критикува това решение па Българин, аабравят се обстоятелствата, при които това присьединаване стана, както и опасностите за българския народ, ако това не беше станало.

С избухването на войната в 1939 г. България обяви, че ще запази неутралитет. И тя можа да остане на тази политическа позиция до март 194 I г.

През това време Франция беше сключила примирие и германските армии бяха стигнали на Дунава, готови да минат през нашата територия с или без наше съгласие.

Политиката на неутралитет на България беше поставена на изпитание. Ние имахме пред себе си съдбата на няколко държави, които, без да имат някакви национални аспирации, за да вземат участие във войната, и бяха се обявили за неутрални, бяха прегазени и окупирани. Спомнете сн съдбата на Белгия, Холандия, Дания и Норвегия. Такава съдба българският народ не желаеше да има. Той не е желал и намеса във войната и не по негова инициатива стана присъединяването му към тристранния пакт, а като средство, за да не вземе участие във войната, да избегне една чужда окупация и за да запази своята свобода и независимост.

Присъединяването на България към тристранния пакт стана в един момент, когато отношенията между Германия и Русия бяха приятелски, затвърдени с пакт за ненападение, и защото ние имахме уверения, че при известни условия и Съветският съюз ще се присъедини към този пакт.

При тези обстоятелства не можеше да се очаква, че България ще се намери в един лагер противен на Съветския съюз. Присъединяването на България към тристранния пакт стана в момент, когато Америка следваше политика на неутралитет и изолационизъм. Присъединяването на България към тристранния пакт стана в момент, когато Югославия чрез своето законно правителство водеше преговори, за да се присъедини и тя към този пакт.

Ако тази Югославия, която беше облагодетелствувана от Англия и Франция и беше въоръжена до зъби с най-модерни оръжия, за да избегне една лоша съдба, биде вкарана в тристранния пакт от нейното законно правителство, може ли да се хвърля упрек на България, че е извършила това, когато тя, обезоръжена от тези, които днес я упрекват, е извършила тази стъпка в името на своите интереси, възможности и невъзможности на момента, в името на мира и запазването си от едно директно участие във войната?

Но на България се хвърли укор, че е изневерила на своите съседи и е забила нож в гърба им.

Тук има едно заблуждение, което, за честта на българския народ, трябва да се премахне.

България нямаше никакви договорни задължения към своите съседи, които чрез сключения между тях балкански пакт имаха задължението да си взаимно помагат. Въпреки това България държа едно поведение на добър съсед към всички тях, когато те сами не изпълниха задълженията си по балканския пакт и не си помогнаха. Може ли тогава да се хвърля вина върху България, че не е пожертвувала свободата и съществуването си, за да защити своите съседи, когато те самите не направиха това? И можеше ли България да направи това, даже ако желаеше, бидейки обезоръжена?

И при все това България даде всички доказателства на съседите си за своето миролюбие.

България не нападна Румъния, когато тя беше в тежко положение. България не нападна Гърция, нито когато тази наша съседка бранеше своите граници срещу Италия, нито по-късно, когато Гърция биде прегазена от войските на третия райх. България не нападна Югославия, когато законното белградско правителство, подписало тристранния пакт, биде свалено с преврат и войските на третия райх прегазиха и тази страна. България не нападна Турция, когато можеше лесно да бъде поддържана в една такава военна авантюра от готовите на Балкана войски на третия райх.

България остана вярна на своята политика на мир и невзимане участие във войната, знаейки, че в този голям конфликт между големите държави нейното място е вън от конфликта. Тя знаеше, че нейните интереси и скромни задачи на Балкана ще бъдат по-добре запазени и разрешени, ако остане неутрална, отколкото ако се намеси активно във войната, и макар и принудена от стечението на събитията и обстоятелствата да се присъедини към тристранния пакт, това е направила именно, за да се запази от пряко участие във войната.

България остана неутрална до март 1941 г., когато под натиска на събитията и опасностите бе принудена да се присъедини към тристранния пакт. През това време на България в нищо не се помогна, нито от съседи, нито от великите сили, за да може да води друга политика. Напротив, повтори се като че ли историята от 1914/1915 г. Нещо повече: дадоха се гаранции за териториалната цялост на нашите съседи и се обяви, че ще бъде запазено статуквото на Балкана, когато се много добре знаеха законните и жизнени интереси на България от една промяна на положението на Балкана, при което да се поправят големите неправди, извършени над българския народ.

Най-сетне присъединяването на България към тристранния пакт откриваше възможности за събаряне създаденото на Балкана положение от Ньойския договор, което положение беше хвърлило в мизерия целия български народ. Ето при какви обстоятелства и в името на какво стана присъединяването на България към тристранния пакт, неща, които не трябва да се забравят, когато се преценява политиката на България.

След тези кратки обяснения върху обсъждания тук въпрос за участието на България в тристранния пакт и преди да мина към своето изложение на днешното външно-политическо положение на България и отношенията й с другите държави, считам за необходимо да кажа, че в моето изложение и преценки съм се старал да бъда правдив и обективен, придържайки се и към божествената максима: отдайте божието Богу и кесаревото кесарю!

Започвам с отношенията ни с Германия.

Припомням ви само задружната борба през миналата война, в която ние взехме участие, за да осъществим идеала на българския народ — обединението на всички българи и български земи под покрива на българската държава.

Но не е толкова това братство по оръжие, което ни свързва, колкото еднаквата, несправедливо жестока участ, която, поради нещастния край на миналата война, победителите ни наложиха. Нещастието е, което ни свърза, и в това нещастие ние си помагахме. Знаете в какво мизерно положение беше поставен българският народ от наказателния Ньойски договор, лишенията, които трябваше да понася, и трудностите, които имаше да преодолява в борбата за своето препитание и съществуване. И въпреки големите качества на нашия народ, въпреки неговото пословично трудолюбие, търпение и вяра, той едва успя да заздрави раните си от войната и да възстанови разстроеното си стопанство, но не успя да достигне онова благосъстояние и напредък, които заслужава.

И тук трябва да бъдем справедливи и да признаем, че даже този скромен стопански възход на България се дължеше на възможностите, които пазарът на Централна Европа и главно на Германия откриваше за пласиране произведенията на българската земя. Този стопански обмен, така необходим на земеделска България за нейното стопанско развитие и благосъстояние, обяснява положението, до което дойдоха отношенията между нашите два народа.

С избухването на войната България обяви неутралитет, който можа да запази до март 1941 г. През това време, с дипломатическото съдействие на Германия, ние можахме да уредим по мирен и доброволен начин въпроса за Добруджа с нашата северна съседка, въпрос, по който другите държави бяха казали предварително своето вето, обявявайки се за статуквото на Балкана. Но и тук трябва да бъдем справедливи и да кажем, че в последствие те одобриха това нарушение на статуквото.

От март 1941 г. ние сме свързани с Германия чрез тристранния пакт и нямаме никакви други договорни задължения с нея. Както обясних вече, нашето присъединяване към този пакт стана не по наша инициатива: за да избегне България лошата съдба на окупирана държава; за да избегне България едно пряко участие във войната; зa да не стане България театър на военни действия.

И може да се каже, че чрез присъединяването си към тристранния пакт на България се даде възможност да продължи своята политика на неутралитет на Балкана, гдето са само интересите на България. При това, благодарение разбирането, което германското ръководство прояви към интересите и политиката на България, ние можахме да изживеем военната акция на германската армия на Балкана без да вземаме участие в нея.

Но когато България бе поканена от Германия да заеме земите, над които ние никога не сме преставали да предявяваме своите основателни и справедливи искания, правата над които земи са ни били признавани както от международни конференции, така и поотделно от великите сили, а така също и чрез доброволни споразумения с нашите съседи, България не можеше да откаже своето покровителство на тамошното българско население, не можеше да не заеме тези земи, не можеше да ги остави под чужда, макар и германска окупация.

Хилядите бежанци от онази част на Македония, намираща се в границите на гръцката държава, която днес се управлява от гръцка администрация и германска окупационна власт, които ежедневно пристигат в България, показват колко основателно и наложително е било решението на България да заеме българските земи в Тракия и Македония. Думата ми е за бежанците от Костурско и Леринско.

По тоя начин на България се даде възможност по мирен начин, без проливане на кръв, този път да постигне това, за което в миналото се е борила и дала безброй жертви в революционни борби, в народни въстания и в няколко войни.

Правейки този кратък преглед на отношенията ни с Германия, аз не мога да отмина един въпрос, засягащ нашата армия.

Още в първата си реч по радиото г-н министър-председателят каза, че България поема постепенно съдбата си в собствените си ръце. Той може да твърди това, между другото и главно за това, защото България днес има на какво да се опре — това е нейната войска. Тази войска, която беше разоръжена след нещастната минала война, днес представлява една сила за защита на българските интереси и земи. И това тя може да извърши не само поради своята храброст, дисциплина и добро командуване, но преди всичко поради своето модерно въоръжение, което, нека бъдем честни да го кажем, тя можа да получи само от Германия.

Българската войска, гордост и обично чадо на българския народ, е здрава, силна, готова и днес да изпълни своя дълг. Тя и днес пази границите на обединена България и е гаранция за мира, реда и спокойствието на народите на Балкана.

Другата голяма европейска държава, с която ние сме свързани чрез тристранния пакт, е Италия; това е страната, която, макар и победителка в миналата война и една от създателките на Ньойския договор за мир, първа издигна глас против несправедливостите на тези договори. За жалост този глас не бе чут и въпреки възможностите, които Обществото на народите имаше, не можа да се стигне до мирното им ревизиране, което българският народ с право и вяра очакваше и чрез което може би щеше да се избегне днешният световен конфликт, за който, този път поне, не може да се хвърля обвинение върху България, че тя го е предизвикала.

Имаше известни погрешни и несправедливи действия на италианската политика на Балкана, които можеха да охладят симпатиите на българския народ към италианския, но ние вярваме, че всичко това е разбрано и изживяно и бъдеща Италия ще може да постави интересите си в хармония с интересите на балканските народи на Балкана.

Отношенията ни с третата голяма държава от тристранния пакт — Япония — са били винаги много добри. Япония е страната, която и в миналото е имала голямо разбиране за положението и жизнените интереси на България и която и днес се намира в редицата на истинските приятели на българския народ.

С нашата северна съседка — Румъния — след мирното и окончателно уреждане на болезнения добруджански въпрос, при който и двете страни показаха добрата воля да хвърлят не само мост на Дунава, но и един мост на искрено приятелство между съседи, които имат общи интереси, отношенията ни се развиват, разширяват и затвърдяват все повече в разните области на живота, въпреки днешните трудни обстоятелства. В това отношение никое усилие няма да бъде излишно, никоя жертва — напразна.

Приятелството между България и Унгария е станало вече традиционно. Гостоприемството, което хиляди български градинари намират в тая страна, както и все повече развиващите се търговски и културни връзки, са доказателство за приятелските отношения между нашите две страни, които нищо не разделя или противопоставя.

Българският народ не може да не се радва на самостоятелността, която добиха двете славянски държави — Хърватско и Словакия — тъй като неговата собствена история не е нищо друго, освен една редица от трудни и кървави борби за такава самостоятелност. Естествено е тогава, че отношенията ни към тези два братски народа не могат да бъдат други, освен приятелски.

Напоследък още една държава, и то балканска, придоби или възвърна своето самостоятелно съществуване — Албания. Ние съчувствуваме на албанския народ в борбата му за самостоятелно съществуване и ще се радваме, ако, отърсен от крайностите на един прекален шовинизъм, успее да остави своите национални въжделения в границите на справедлива умереност, за да се създадат условия за добри отношения със съседните й държави.

Какви са отношенията ни с нашата южна съседка Турция? Преди няколко години тази наша съседка гледаше с недоверие на нас и считаше за нужно да държи на тракийската си граница десетки дивизии, за да гарантира спокойствието си. А нашето желание е не само с турците, а и с всички наши съседи да имаме такива отношения, че не стратегическите страници, военните укрепления и въоръжения да гарантират спокойствието, а приятелството и доверието в добрите намерения на съседа.

Ние дадохме още навремето доказателства на Турция за нашето миролюбие и липса на всяка агресивност спрямо нея, убедени, че и тя, съзнавайки общността на взаимните ни интереси на Балкана, няма да има други намерения. И действително отношенията между нашите страни са много добри. Но днес, при новата обстановка, в която са поставени Турция и България, тези отношения може да бъдат застрашени по причини, лежащи вън от волята на двата народа. Българското правителство обаче е решено да прави всичко възможно за запазване на приятелските отношения с турския народ, чийто държавен глава, уважаваният г-н Исмет Иньоню, още при преговорите в Лозана прояви своите симпатии към българския народ, намирайки справедливо неговото искане за изход на Егея.

Особено място в политиката на България заемат отношенията й със Съветска Русия, която е във война със страните от тристранния пакт, но с която България не само не е във война, но е и в редовни дипломатически отношения.

Българският народ не е забравил, че дължи своята свобода на пролятата кръв от братския руски народ и в своя политически живот оттогава насам, напълнен с признателност, е търсил винаги неговото приятелство и покровителство.

Зa жалост, имаше моменти, когато царска Русия, може би и по наши грешки, но и по неразбиране от тогавашните руски правителства интересите и въжделенията на българския народ, се отнасяше мащенски към България, и отиде дотам, че дойде с войските си на северните граници на България, за. да й отнеме земите и свободата, които тя самата й беше дала. С болка на сърцето българският народ следеше тази политика, с още по-голяма болка той се би със своите освободители, но когато се касаеше за запазване на родното огнище, националното единство и независимост, в душата на българския народ над сантиментализма взема връх неговият жизнен интерес и чувството за национално достойнство.

И днес от много страни и среди се прави всичко възможно да се отровят отношенията между Съветския съюз и България, но ние сме убедени, че големите държавници, които днес водят съдбините на тази братска нам страна, разбират дълбокото желание на българския народ да бъде не само в нормални, но и в приятелски отношения със Съветския съюз.

Новото българско правителство завари отношенията между България и Съветска Русия пред скъсване. Това е обяснението, което може да се даде на онзи пасаж от речта на г-н министър-председателя, в който той казва: «Правителството е поело в началото на м. юни отежнения кръст на управлението след дълго колебание и само като един страшен и неотменим дълг пред българския народ. Поело го е, след като аз лично се убедих, че и моят отказ да съставя правителство тогава можеше да доведе до непосредствени и завинаги непоправими беди.»

За уреждане отношенията ни със Съветския съюз и избягване на нежелания от българския народ конфликт с него, от страна на българското правителство се положиха големи грижи и се направи всичко възможно, с необходимата предпазливост и такт, за да се избягнат нови усложнения в положението на България и на Балкана.

При това българското правителство изхождаше от положението на неутралитет, в което се намира България по отношение на Съветския съюз във войната му с другите държави, от желанието да установи отношения на приятелско доверие със Съветския съюз.

Не мога да ви дам всички подробности за досегашната дейност на правителството в това направление, но мога да ви уверя, че политиката на българското правителство е била съвършрено искрена, съобразена с чувствата и интересите на българския народ, изяснена с думи и потвърдена с дела, доколкото при условията, в които се намира България, това е било възможно да бъде направено.

И българското правителство ще бъде твърде много улеснено в тази своя политика, ако може да се надява на едно пълно доверие от страна на Съветския съюз и на неговите искрени намерения, и ще счете, че е изпълнило своя дълг към българския народ, ако достигне до такива отношения на доверие и на приятелство със Съветския съюз, каквито трябва да съществуват между българския народ и неговите освободители.

След всичко направено тава отношение и решението на българското правителство да следва твърдо и искрено и в бъдеще тази политика, успехът й ще зависи изключително от Съветския съюз.

Има още една голяма държава в Европа, с която, за щастие, ние сме в редовни дипломатически отношения. Това е Франция.

Известни са симпатиите на българския народ към тази страна, симпатии, които даже нейната не винаги справедлива и благосклонна политика към интересите на България не е могла да убие.

За тази страна аз ще ви цитирам един пасаж от речта на г-н Чърчил в камарата на общините, в която той казва:

«Аз съм бил през целия си живот благодарен за големите заслуги, които Франция има към човешката култура, и над всичко към чувството за лична свобода и за човешки права. Това не е въпрос за някакво лично чувство; от жизнен интерес е за Великобритания, щото приятелска Франция да си възвърне и задържи заслуженото място между великите сили в Европа и в света.»

И българският народ желае да се изпълни това изказано от г-н Чърчил пожелание, убеден, че тази страда, преминала през тежките изпитания на настоящата война, по-лесно ще разбере страданията, желанията и тежненията на България.

Много е деликатно да се говори за отношения с държави, с които България е в положение на война. Но понеже днес политиката се води не само по тайните пътища на дипломатическите канцеларии, а се използува даже и радиото, едно изяснение на тези отношения пред българския народ става наложително.

*Първан Драганов е роден на 4 февруари (23 януари стар стил) 1890 г. в Лом.[1] Завършва Военното училище в София през 1909 г.,а след това и Военна академия в Германия.

По време на Балканските войни (1912-1913) Драганов е командир на батарея в 4-ти артилерийски полк, а през Първата световна война (1915-1918) — командир на батарея и отделение в 11-ти артилерийски полк. След края на войната е назначен на служба в двореца като офицер от свитата на цар Борис III, като от 1920 г. до 1932 г. е негов флигеладютант. От 1932 г. до 1934 г. е военен аташе в Берлин. След връщането си в България за кратко е началник-щаб на Четвърта военноинспекционна област и началник на Учебния отдел в Щаба на войската.

През 1935 г. Драганов се уволнява от армията и за кратко е съветник в българската легация в Париж. След това е пълномощен министър във Виена (1936-1938) и Берлин (1938-1942). През този период България се присъединява към Тристранния пакт и обявява война на Съединените щати и Великобритания. От 1942 г. до 1 юни 1944 г. Първан Драганове пълномощен министър в Мадрид, след което е включен в кабинета на Иван Багрянов като министър на външните работи и изповеданията, на който пост остава до 2 септември същата година.

След Деветосептемврийския преврат през 1944 г. е осъден на смърт от Народния съд и е екзекутиран на 1 февруари 1945 г. Присъдата е отменена през 1996 г. с Решение №172 на Върховния съд.