събота, 29 декември 2007 г.

За родината вчера и днес

Ще си позволя да публикувам два материала, които вече могат да бъдат намерени в интернет - на нашия съвременник Младен Сърбиновски и на загиналият през Втората световна война философ д-р Янко Янев. Надявам се така поне малко да ги припомня на днешния читател, който за момента ги оставил доста встрани от публичния дискурс.

Духът на нацията

д-р Янко Янев*

Нашата история след Освобождението е повече политическа, отколкото културна. Духовното ни развитие не е имало никаква програма, никакви перспективи, които то би трябвало да има, за да може да се осъществява освобо­деният дух по определен път. Ние се впуснахме напред, готови да догоним загубеното, но нямахме определени средства и определена цел. Нашите бащи бяха велики с волята си да творят. Но те бяха по-скоро строители, отколкото въплътители, по-скоро външни, административни и политически работници, отколкото носители на проблемите на културата. Не можеше да бъде иначе: откъснати от света, останахме чужди на историческото развитие. Чуждите влияния не бяха достатъчни. Колкото и мощно да беше апостолското дело на революционерите, то не беше в състояние да определи програмата на българския дух. Липсваше въобще историческо мислене, историческо съзнание.

И затова ония, които се смятаха за по-образовани, така наречените интелигентни, нямаха изпърво никакво отношение Към Въпросите на българската национална култура, на българското самосъзнание въобще. Те попаднаха изведнъж под хипнозата на чужди учения. Чуждото беше за тях идеал. Ако България се беше освободила в друг исторически момент, друг щеше да бъде и актът на нейното първо духовно развиделяване. Тя щеше да има една роман­тична или една материалистична интелигенция, индивидуалистична или мистично-идеалистическа. Над България съмна, Когато европейският живот се намираше под влиянието на социалистическите идеи. Особено в Русия тия идеи бяха на мода; естествено най-напред те проникнаха у нас. Нашата инте­лигенция ги прие като религиозно верую. Това беше първата й фатална заблуда. Социализмът я откъсна от проблемите на националното съзнание, направи я теоретична и рефлексивна. Още тогава тя загуби патоса на делото и се оказа недостойна за заветите на борците преди Освобождението. Първата стъпка на културата ни беше погрешна, защото беше направена не в името на живо­та, а в името на теорията. Първият ни исторически порив беше съдбоносен. Безплодна и куха, нашата интелигенция още тогава повярва в утопии, още тогава тя се настрои анархистично, още тогава загуби чувството за жертвата и подвига, които единствено дават исторически блясък на един народ.

[+/-] ...виж целия текст

Уви! Нашите първи интелигенти ни завещаха едно твърде книжно наследство. живият дух на нацията остана непокътнат от тях. Те обичаха повече да четат и разсъждават, да построяват теории, отколкото да решават и да действат. В нашите училища проникна книжовното за сметка на активното. Социалистично-международното взе превес над националното. Въпросите на българската индивидуалност бяха изоставени. Интересуваха ни повече еро­тични проблеми, отколкото собствената ни съдба. Ние живеехме без земя; създадохме една култура без ландшафт. Влиянията от запад още повече объркаха интелигенцията., която вече беше безсилна да се справи със задачите на времето. Бъдещата историческа наука ще посочи по какви фиктивни пътища се е развивала нашата интелигенция.

Трябва да се сепнем най-сетне и да забравим миражите. Необходимо е да свържем съществуването си с цялата трагична проблематика на родния дух. Трябва най-сетне да се спрем пред синора на тоя дух: да видим, че той не е още осъществен, че живее в сумрака и наивността на традициите, да разкрием същността му, да го разграничим, да определим царството му, за да му дадем живот в историята на нашето време. живеем в епоха на национални револю­ции, когато народите не искат да останат повече само неми зрители, а да взимат участие в историята, определяйки се като национални организми, със свое небе и земя, със свой духовен и политически стил. Към тази епоха трябва да се присъединим и ние. Нашата интелигенция, ако иска да има въобще значение, трябва да се върне при своя народ не за да бъде народническа, а за да мисли и действа национално. Трябва да разрешим преди всичко собствените си въпроси, да запазим и просветим духа на нацията, който е божественото начало и божествената сила на народа. Едва по-късно ще почнем да разреша­ваме и проблемите за всенародната правда и всенародното братство.

Не само от политически национализъм имаме нужда. Духът на нацията най-малко се проявява в политиката, особено когато тя има формата само на партийна акробатика и журналистически цинизъм. Имаме нужда главно от културен национализъм, дето геният на нацията се проявява с всичката си стихийност и с всичката си воля да се утвърди исторически. Вулгарните гримаси на политическия ни и духовен живот трябва да презрем и да смъкнем маската на всички, които още продължават да блудстват с душата и тялото на нашия народ. Ако можем да вземем някакво решение, то е — да се върнем назад: назад към идеалите преди Освобождението, назад към Възраждането. Трябва да се приобщим към заветите на ония, които в планинските присои са давали клетва, че ще умрат за истината и свободата. Довоенната ни интели­генция, жертва на социалистически пози, на безплодно доктринерство, на книжни спекулации, трябва да се преобрази на интелигенция на подвига, осо­бено днес, когато предстоят съдбоносни решения.

Нека се знае, че всяка идея, която не изхожда от националното ни огнище, е противобългарска и реакционна. Противобългарски е болшевизмът, както и хленчът за международно разбирателство, както и наивната престъпност на интегралните софисти или утопията за всеславянската република. Преди всичко необходимо е да проясним себе си и да се развием до самосъзнание. Нашата култура и общественост трябва да изхождат оттук. Ние имаме нужда от национални личности, от национален мироглед. Не можем да бленуваме за далечни неща, когато в собствения ни дом върлува бурята на опустоше­нието и нищетата. Националният дух трябва да бъде отключен от кладенци­те на нашите села и да залее земята ни. Може би това е романтика. Но всяко възраждане, всеки подвиг е романтичен. Предстои ни да създадем новия тип българин, обусловен от структурата на времето, в което живеем. Затова тоя българин не може да бъде интернационализиран, нито комунизиран, нито интегрализиран. Той е рожба на вечните стремежи на племето ни, горд и вдъхно­вен, какъвто беше духът на Паисий Хилендарски. С тоя героичен българин трябва да започне и ще започне нашата национална романтика.

Не е дума за патриотични добродетели. Тия добродетели са елементарни за всеки гражданин и член на държавата. Важното е да се погледне на нещата от по-високо, от културно-философско и културно-историческо гледище. Ос­вен чисто политическите и стопански задачи има и други, много по-същест­вени и съдбоносни: Критиката на нашето национално съзнание трябва да предшества всички други въпроси. Новото поколение може да бъде спасено само чрез една нова вяра, чрез една нова философия, която да избистри умовете и да впрегне творческите сили за работа. Насилието не е вече никакво средс­тво. Трябва да се въздейства върху българската душа и българската съвест, Която се продава за счупени сребърници. Успехът в тая посока може да бъде исторически. Това ще бъде начало на нашата революция, Която тепърва ще има за цел да освободи българския народ и да затвърди съществуването му.

Още материали от автора тук.

*Янко Янев е роден в Пещера на 13.12.1900 г. Представител е на българското ницшеанство и неохегелианство, защитава философски докторат в Германия на тема “Живот и свръхчовек”. За известно време е завеждащ културния отдел към Министерството на народното просвещение. След 1934 г. се установява в Германия, където чете лекции в Берлинския университет по културна история на България. Публикува статии и рецензии в сп. "Българска мисъл", "Листопад", "Училищен преглед", "Златорог", "Отец Паисий", "Стрелец", "Пряпорец" и др. Автор е на книги с поезия, есеистика, философия. Загива при бомбардировка над Дрезден от съюзническата авиация на 12.02.1944 г.

вторник, 25 декември 2007 г.

Koледен дар

Иван Вазов

Оставаше един ден до Коледа. Зимата върлуваше. Витоша, вледеняла и настръхнала, гледаше строго из­под бялата си мантия, процепена тук-там от острите й скали. Един мразовит вятър, който пронизваше до кос­тите, вееше по снежните върхове въз София. Ситен сняг и скреж префръкваше сегиз-тогиз из замръзналия въз­дух, виеше се на кълбуци и засипваше покривите, двори­щата, улиците. Студено беше. Комините изфърляха чер­ни стълпове дим към безгласното пепеляво небе и чудно, тоя дим беше сега така весел, така приветлив, така радваше душата! Той наумяваше топлината, благоден­ствието, задоволството, което окръжаваше щастливите на тоя свят, напук на мразовете, на витошките фъртуни, на леденото вмъртвяващо дихание на зимата...

Именно на тая гледка се наслаждаваха от прозореца си, седнали на мекото канапе, г-н и г-жа Юрданови, женени пред година и половина. Цанко Юрданов, важен чиновник в едно министерство, човек образован, светс­ки и страстно привързан в младата си жена, впиваше мълчалив поглед някъде към снежните хълбоци на Ви­тоша. Очевидно той нито гледаше нещо там, нито бе пък занят от някаква определена мисъл, защото лицето му пазеше изражението на оная спокойна, безгрижна раз­сеяност, която обладава неволно човека, когато душата му е мирна, когато животът му тече плавно и гладко и когато той из една топла стая, оживена от присъствието на една прекрасна съпруга, при веселото бумтене на собата, гледа навън в бясно фучащите веяния на зимата. Всякой е изпитвал това щастливо-егоистично сънеподобно състояние.

Погледът на жена му също бягаше извън стаята, но бе така далеко и безцелно. Тя го беше опряла долу към един съседски двор. В дъното на тоя двор имаше бедна полусрутена къщица с нисък комин, който гледаше печално към небето, без да изпуща към него топъл дим; изпод нависналата и изкривена стряха поглеждаше едно про­зорче, трите разбити стъкла на което бяха запушени с дрипи, а пред прага на ниските врата се натрупала пряспа сняг. Тая бедна къщица, сгушена между големи­те богатски домове, приличаше на една дрипава просекиня, заблудена между куп щастливи и горди майорки. Приликата на къщичката с просекинята още повече се увеличаваше от вида, който имаше, като да подлага ръка към огромните нови къщи около си и да казва: „Милост, пратете ми едно от вашите дръвца и аз ще се напълня с топлина, пратете ми едно от вашите скъпи украшения и аз ще се напълня с радост, може би и с песен тая вечер... Видите ли?... Малко ми трябва, за да бъда благодарна от бога. Смилете се."

[+/-] ...виж целия текст

Но големите къщи мълчат, те са бездушни, а щастли­вите човеци не чуват (уви! щастието има тоя порок - да затъпява слуховото тъпанче), благодатното бумтение на пещта не допуска до ухото им острата песен на фъртуната в пробитата къща на сиромаха. Види се г-жа Юрданова чу тая песен, защото лицето й полека-лека се покри с облаци и жалост ненадейна овлажни очите й.
- Клетата Данчовица, какво ли чини сега?... Видиш ли, Цанко, само техният комин не се пуши... - продума тя замислено на мъжа си, без да дига очи от дрипавото прозорче на бедното жилище.
Мъжът й свали тогава поглед от върховете на Витоша и погледна живо към сиромашкия двор.
- Нещастната - промълви той, - и с пет деца още!... И в тая стаичка без огън натъпкани. Да беше жив мъжът й, той щеше да ги прехрани с малката си платка. А сега как се поминуват - представям си, Веро!
- Боже, боже, защо ли даваш сиромаси! - извика неволно Вера и по лицето й мина нов облак от искрена скръб.
- И казват някои, че у нас нямало крайна сиромашия; навярно това се казва, за да се извиним, задето няма и милосърдие - забеляза Цанко.

В тоя миг фъртуната бясно изфуча навън, та се разтрепераха прозорците. Вера извика отчаяно, като сочеше Данчовичината къщица. Фъртуната с неодолимата си си­ла беше изтикала дрипите, що запушваха счупените стък­ла на прозореца, и нахлу свободно в тъмната стаичка. Това произведе страшен смут в стаята. Децата изпищя­ха от ухапването на лютия студ и тозчас изскокнаха навън, обвити почти в парцали, а малките само по ризки и силно разплакани, всичките хукнаха през двора, та се скриха под стрешината на една ковачница на другия му край, дето огнището смекчаваше колко-годе въздуха. Само майката остана в стаята да запушва там дупките. Нейното болнаво и сухо лице се мярна в тях като едно привидение... Но веявицата размъти със снежни облаци въздуха и препречи на двамата съпрузи зрелището.

Тогава те се обърнаха насам и погледите им паднаха на тяхната затоплена стая, богато украсена с картини в богати кръжила, с великолепните ламби, положени на орехов стол, със свилените кресла, скъпи ковьори, бибелотите, статуйките. Тая гледка на личното им благопо­лучие и охолност за миг смути душите им чрез контраста си с първото... Но скоро тежкото настроение отслабна и разговорът им се отнесе на друг предмет. Сякаш една дебела завеса падна между честитата двойка и света на нещастните. Поне у Вера това успокоение се видеше. Тя стана за нещо и като мина край огледалото, фърли бърз и щастлив поглед на беличкото, миловидно,усмихнато личенце, което видя в големия кристал.

- А рrороs, забравих, ами ти какво направис дрехата? - попита тя живо мъжа си, който оставате се още позамислен.
- Коя дреха?
- Как, забрави ли? Сорти-де-балът.
- Ах, сорти-де-балът? Наистина забравих...
- Хубава работа... Да забравиш... Какъв си оригинал, Цанко! - каза Вера полусърдито, като си поправяше тоалета нещо.

Цанко стана и замислен зе да ходи из стаята.
- И чуеш ли? - обърна се пак Вера. - Иди у модния магазин на мадам У. Там видях аз чудесен един сорти-дебал... брокар, чудо, прелест!... Безподобно нещо.
- Но той е соленичък, пиленце...
- Соленичък? Сто и трийсет лева! Та такава мизерност наричаш соленичко! Или искаш да ме сконфузиш... Ти знаеш, че ще бъдем поканени на бала у.., третия ден на Коледа и мене ми е необходима наметката като въз­духа, който дишам.
- Прекрасно, прекрасно.
- Не е достатъчно да кажеш прекрасно, Цанинце... Но трябва да побързаш да не би някоя друга хубостница да купи тая великолепна дреха... Представи си, то ще бъде просто ужасно.
- Представям си.

„По-голям ужас, отколкото сцената, която ни се лъс­на преди малко" - щеше да довърши Цанко хронически, но предъвка думите си. Вера го гледаше нетърпеливо.
-Е?
- Слушай, драга Верке... - зафана Цанко със сериозен вид. Тя предвиди, че той ще прави някакви възражения, и го пресече решително:
- Няма „драга Верке", въпросът е решен.
- Ти знаеш, че аз нищо не съм ти отказвал, нищо. Но...
- Без „но", Цанинце! - извика Вера, като плесна галено мъжа си по бузата и го заля с блясъка на чудната си усмивка. - Ти трябваше сам да ми направиш един
приятен сюрприз... Ти знаеш да ги правиш и по най-деликатен начин... Па ако не това, най-после друго... Аз се полагам на твоя изящен вкус.

Суетната Вера очевидно искаше да блесне с някой извънреден накит на Коледа. Без такова нещо чинеше й се, че не ще да посрещне празника, както подобава.
- Добре, съгласен! - каза изведнаж с осветлено лице Цанко; - ще ти направя сюрприз, достоен за тебе, за твоето природно добро сърце, за твоята несравнена и любяща душа.
- Дай ръката, faisons lа раiх! - каза Вера, като фана десницата на Цанка и я стърси примирително.

Мръкна се скоро. Вера беше в страшно вълнение целия ден за сюрприза, който й се готвеше. Въображени­ето й още отсега работеше, за да открие тайната на изненадата, и тая изненада ще бъде твърде, твърде радостна за нея: тя знаеше, че когато Цанко обещае нещо, то умее да го изпълни по жентлменски. И наисти­на дали пак ще бъде безподобният, божественият сорти-дебал от прелестния брокар или друго труфило - златно, драгоценно, брилянтово? Как тя ще бъде възхитена! Какъв благороден е тоя Цанко!

Цанко къснееше и не се завръщаше у дома си. Това увеличаваше сладостно-мъчителното копнение на Вера. Смрачи се съвсем. Цанко не идеше. Бурята фучеше яростно навън в
гъстите тъмнини. Прозорците трещяха от беснотията й. Тоя неприятен шум докара на ума на Вера за бедната Данчовица и за голичките й деца.
- Бъдни вечер е сега... Те лягат без огън, те срещат Рождество гладни... Боже, боже, защо си дал сиромаси? - пошушна си тя пак и сърцето й внезапно и болезнено се сви от мъка: сякаш че някакво угризение на съвестта я нападна... Толкова щастие при такова нещастие й се стори като едно престъпление. Ней й ставаше тежко при тия мисли, та чувствуваше, че е виновна пред някого си за нещо си, но не смееше да си даде сметка за това, да отговори на себе си защо е неспокойна, и у нея неволно желание оживя да се отклони от тия мисли, да се развлече с нещо друго; душа суетна, но природно добра, слаба и впечатлителна, каквато беше, тя сещаше, че не беше добре да бъде толкова благополучна, когато в света има толкова страдания, че трябваше негли да стори нещо за тия страдания, но нямаше кураж, нито привичка да се потопи смело в тоя друг, невесел мир на човешките бедствия. Защото не стига да имаш желание и даже да имаш възможност, за да правиш добро - трябва и да смееш да го правиш... Защото да струваш доброто, както всеки светъл подвиг, изисква известна доза храброст, почти героизъм... Само злото се върши лесно и даже несъзнателно, затова и областта на неговото царуване обзема цял свят. И Вера, под натиска на тежките мисли, които й притискаха мозъка, с неволна радост чу стъпки, че идат към вратата. Тя се зарадва на случая, който идеше да я развлече... Вероятно Цанко идеше с блестя­щия си дар.

- Непременно сорти-де-балът е! - каза си тя и сърцето й затупа от ново детинско възхищение. Тя скокна права.

Вратата се отвори. Вместо Цанко, влезе Данчовица и нея петте й деца. Вера не можеше да ги познае! Те бяха пременени с нови дрешки, всички в топли кожухчета, радостни и усмихнати.
- Цалувайте, мами, на господарката ръчичката - каза Данчовица на децата си, които едно по друго се заредиха да й цалуват ръката, без да може тя да се съвземе от изумление.
- Какво е? Какво е? - попита Вера.
- Бог да ти го върне сто пъти и да те зарадва, както ти нас зарадва, господарко - каза Данчовица просълзена; - сполай ти, че ни смисли и не ни забрави срещу божия ден... Господ и света Богородица да те благославят, дето ни облече и ни прати кола дръвца и ядене, та да посрещ­нем Коледа. Сега и нам се вярва, че господ се ражда... Цалувайте, цалувайте, мами, ръка на господарката!

Вера зина от удивление. Тя сама се умили до сълзи, но не можеше да си обясни какво значат тия благословии и благодарения от Данчовица.
- Навярно имате погрешка, булка Данчовице... - каза тя живо, но в същия час вратата се отвори и там се появи усмихнатото лице на мъжа й, който се спря и фърли щастлив поглед на трогателната сцена, която сам беше деликатно подготвил.

Вера се сети: това било сюрпризът! Тя се спусна към Цанка просълзена и го цалуна по челото с една звънли­ва, дълга и мълчалива цалувка. Тая цалувка беше най-чистата, най-благородната, най-блажената, с която някой съпруг е бил надаряван от съпругата си.

София, 1890

неделя, 2 декември 2007 г.

Добре сме си с турците — гледайте си кефа!

Алеко Константинов

Да не помислите някак си, че султанското благоволение е изчерпано. Тамам! Хич може ли то да се изчерпи, додето българинът се въодушевлява от тия хрисими чувства, които тъй трогателно ги рисува умният вестник «Мир». За гърците — разбирам; за тях може да се изчерпи бащинското благоволение на негово величество, защото те се осмеляват да разсъждават и даже явно да симпатизират на движението на своите братия в Крит и отиват дотам — моля ви се! — да казват, че «тоя път Елада нямала да стои със сгърнати ръце, напротив, целият гръцки народ щял да скочи като един човек, за да помогне на братията си...»

Последните думи с многоточието барабар са напечатани в «Мир». Това многоточие се отнася и към някои наши луди-млади, през ума на които минува възмутителната идея да помагат на своите угнетени братия. Угнетени? Кой е угнетен, българите? Има си хас! — «Преди всичко българите от княжеството са благодарни от васалството, в което Берлин ги тури срещу н. в. султана.»

Че не е ли тъй, санким? Благодарни не, ами да е кабил да се сюнетишат, па и по една чалма отгоре. Туй — капитулации, туй — Санстефанска България, бошлаф. Само шарлатаните могат да се въодушевяват от подобни престъпни мисли. Българите са благодарни от васалството и «не мислят за неговото п р о м е н е н и е». Че хич за мислене работа ли е бе, брате? По-добро от васално положение — здраве. Добре сме си ний с турците — гледайте си кефа. «От друга страна, същите чувства се проявяват и в нашите братия във вилаетите, както и в техните представители вън от империята.

Колко милаим казано! И тъй казано, щото неволно ще се възгордееш. Нaroд въодушевен от чувствата, с които ни венчае "Мир", не може да не спечели уважението на целия образован свят. Ний сме благоразумен и хрисим народ, у нас "сепаратическите чувства не са се
никога проявявали в такава сила, в каквато те са съществували и съществуват у гърците..." Ваше величество! Гърците са бунтовници, а ний видиш ли колко сме кротки? «В на-
шите братия във вилаетите, както и в техните представители вън от
империята... не се забелязва никакво интензивно чувство на отцеплен и е от империята, напротив, те не престават да засвидетелствоват своите чувства на вярност и преданост към султана.»

Но не! Тука вече и сарказмите ще бъдат кощунство. Подчеркнатите думи, взети из уводната статия на в. «Мир» от 16 декемврий, са до такава степен възмутителни и тъй оскърбяват най-светите чувства на българския народ, щото могат да излязат само от перото на хора, нравствено окапали в сферата на лакейското раболепие, хора, които са в състояние с престъпно кикотение да поемнат от турчин и от шваба трийсет сребърника в замяна на всички идеали на българина. . . Туй за сведение на тия единици, които още могат да се мамят, че л а к е и т е са в състояние да направят каквото и да било в полза на българщината.

София, 19 декемврий 1895 г.

вторник, 27 ноември 2007 г.

От учени светът ще пропадне

Захарий Стоянов

От учените светът ще пропадне” говори българската пословица; и ако приемнеме, че калугерското учение „глас народа, глас сина божия” е неоспорима истина, тогава трябва, щем не щем, да преклоним колена пред тая народна присъда. Вие говорете кой какво ще, а аз ще кажа, че нам не трябва школа, защото из школята излизат учени, а от учените светът ще пропадне, говори Ганчо Пукала на селяните, които се бяха събрали да се поразговорят за училище. А защо от учените ще пропадне светът, пита Кольо Късия, който се почиташе за най-умен в селото.

Как защо? — възрази Пукала. — Нима не знаете защо? Я погледнете сина на Пенчо Дългия, който е дошел сега от наука? Каква надежда хранеше към него нашето село, какво очакваха от него нашите селяни и баща му, а какво излезна той сега?
— Защо продаваш от овцете си, бай Пенчо? — питам го аз.
— Трябва да проводя пари на сина си в Париж — отговаря той.
— А какво прави той тамо?
— Учи се и ще да дойде учен — отговаря.
— А каква полза имаш ти от него, ако бъде той учен? - питам аз любопитен и прост.
— Каква полза ли? Тогава нивите ми ще раждат повече, овцете ми ще ягнят по-добри агнета, ще дават по-тлъсто мляко и сиренето ще бъде по-мазно; кобилите ще ждребят по сой кончета, кравите ще отелват по-добри телци, свинете ще опрасват по-добри прасета и …
— Е е доста — му извиках аз, — всичко в тебе ще потече по мед и масло. А кой ще да направи всичко това? — го попитах аз.
— Син ми — отговори Пенчо, и то с науката, защото тогава ще бъде учен и ще знай какво да работи, за да направи всичко това.
— Ако син ти направи това с неговата наука, то той ще надмине в чудесата и св. Онуфрия чудотворец — му казах аз и си отидох.

Е, мой брайно, нали син ти има биволска глава, воловско чело, мечешки крака, кокоши мозък и лисичи очи, то той яко няма да прокопса, но да видиме и това нечувано чудо. А какво сега? Излезнаха ли моите думи истинни, питам ви аз? Я го погледнете на какво е заприличал. Капата му прилича на баба Ацкината кофа, очите му ослепели, ръцете му окелявели, обръснал си мустаките, за да изгледва млад, и пуснал брада като на дяда Върбановия сурия козел; говори французки и забравил български.

— Какво, какво, дядо Пенчо — попитах оня ден Пенча — какво отиват нивите, овците, кравите, кобилите и свинете?
— Недей ме пита, бай Ганчо — отговори той. — Язък париците ми, които похарчих по него. Той отиде паметен, а върна се луд, отиде теле, а върна се вол. Цял ден се разхожда по градината, въздиша и говори нещо непонятно. Иди бре, синко да видиш какво работят ратаите, иди при козите и при овцете, иди в ергелето и в сюрека да видиш какво се работи, нали за това харчих по тебе. Той ми отговаря нещо непонятно и се смее. Язък за моите парици, кучешки сине — му казах и си отидох. Видите ли — продължаваше Пенчо Пукала — каква е науката?

А само той ли е такъв? Познавате ли сина Нейчов, който се такожде учи, сина на Коля и много други; а я прочетете вестниците, които се пишат от учените, и вижте псувни и думи, каквито и баба Коца хлевоустата не би знаяла да ги говори. Аз пак казвам, от учените светът ще пропадне.И колкото повече говореше, толкова повече ставаше по-красноречив, а селяните го слушаха най-внимателно и заключиха най-после да не ценуват много скъп учител. Пак повтарям, тая пословица не е измислена от един човек, от едно село — тя е произведение на целия български народ и в онова време, когато и между нас почнаха да никнат учените цанцугере като гъби; и ако не можем да наречен калугерското учение „глас народа, глас сина божия” лъжовно, тогава още по-малко смеем да назовем тоя глас народен неверен, неправеден и пристрастен, но трябва да се съгласим, че тоя глас е глас на праведно отвращение, глас на праведна и свята присъда, произнесена от нашето общество против развалените мозъци и деморализираните сърца на нашите преучени цанцугере.Нека говори кой какво ще, а аз съм убеден, че по нас истинно образовани, положително научни люде са съвсем рядко. Нашите преучени синигери заели са от Запад само онова, което е истинската и положителна наука отдавна осъдила.


[+/-] ...виж целия текст


Кой подкопа нашите местни занаяти?

Кой нанесе смъртен удар на нашата бедна индустрия?

Кой внесе в нашето непорочно отечество очилата, ръкавиците, бастуните, цилиндрите, фраковете, казмирените дрехи, белилото, червилото, корсетите, помадите, парфюмите, шуповете, капелите и др. западен боклук, кой внесе и разпространи венерическите болести?

Не всичко ли това се внесе, не всичко ли това се проповядва, употреблява, разпространява и защищава от преучените наши синигери? И така, пак казвам, ние нямаме хора сериозни, хора умни и хора с възвишени идеи. Ние сме всички луди, всички идиоти!

Ние заемаме и внасяме от Запад само онова, що е лошо, само онова, що е на нас вредително, и само онова, що е чуждо и противно на народния дух; а всичко онова, което би ползувало народа, всичко онова, което би възвишило и душевно, и материално народа, всичко онова, което би му показало истинния път към напредъка, не само крием от него, но и всеки, който би се осмелил да го внесе, наричаме го луд и с болен мозък.

Ние презираме нашите шаяци, ние презираме нашите обичаи, ние се смеем на нашите обреди, а баловете, фраковете, белите ръкавици, очилата, наполеоновските бради, белилото, червилото и други лудости употребляваме, ако и да виждаме, че това няма нищо общо с истинската наука, и при това се наричаме учени. Не сме ли луди, не сме ли идиоти?

Ние имаме закони, ние имаме съдилища, които са длъжни да бранят слабите срещу силните, които защищават честта, имота и живота на гражданина; ние пишем тия закони, ние препоръчваме всекиму да се обръща към съдилищата и да вика на помощ закона за своята докачена чест, за своето ограбено имущество и своя нападнат живот, а сами ние, ние, преучените, презираме тия закони, плюваме на тия съдилища и за това, че еди-кой ни нарекъл интригантин и идиот, ние го викаме на дуел. Ние лъжем народа, а ние се назоваваме „учен человек”.

Не сме ли идиоти?

Ние знаем, че всеки человек умен, человек от истинска и положителна наука, человек със здрав разсъдък и человек от закон и порядък на Запад за своята докачена чест, за своето ограбено имущество и за своя нападнат живот не би търсил сам за себе удовлетворение, но би се обърнал към съдилищата и повикал би в помощ закона, но ние сме преучени синигери и усвоили сме и искаме да присадим в България дуела, който е принадлежност само на изобилните с пари, спечелени от сиромашки сълзи, потъналите в разкошност, разтленните от разврат, бедните от ум и разсъждение западни принцове, барони, лордове, контове и пр., пр. западен боклук.

Ние знаем, че дуелът като чедо на глупешкия средни век е осъден от всичкото умно человечество и във всичките образовани държави е забранен и се преследва по най-строг начин, но ние, преучени, искаме да ощастливим нашите селяни и с това западно гюбре.

Ние знаем, че величието на един истинно образован человек се състои в това не да накара противника си с юмрук да млъкне, но с думи, основани на логическа истина, и с делата си; но ние сме преучени богослови, философи и затова искаме да запушим устата на противника си с куршум.

„Ние сме всички луди, всички идиоти и народът има право в своята присъда!”

Не зная кой какво е помислил и заключил, но аз дойдох до такова убеждение и заключение, когато прочетох в 88 брой на „Български глас” от 26 октомври т. г. писмото, което е писал г. Тодор Икономов на г-на Каравелова и с което го вика на дуел по тая причина, че Каравелов пред Даскалова и Д. Стоянова го нарекъл интригант и идиот. Ако г. Петко Каравелов е изказал тия думи, той е направил едно от двете: или е казал цяла неопровержима истина, или е пък, напротив, казал неосновна лъжа.

Ако е изрекъл цяла и неопровержима истина, тогава Икономову, като умен и от наука человек, не оставаше нищо друго, освен да се труди да се поправи.

Ако ли е пък изрекъл неосновна лъжа, тогава г. Икономов ако беше учен, както се нарича, а не преучен, трябваше да постъпи едно от двете: или да оставеше с делата си да докаже, че той не е интригантин, не е идиот, и трябваше да апелира на общественото мнение, или пък ако беше человек от закон и порядък и ако хранеше и най-малко уважение към нашите съдилища и нашите закони, трябваше да се отнесе в съдилищата и щеше да повика в помощ закона, за да умие нанесеното му безчестие; а не сам, като бабаитин, да иска с оръжие да опере безчестието си. Това правят само лудите, варварите и болните в мозъка преучени философи.

Ако съм аз истина интригантин, истина идиот, то, не само да убия Петка или Драгана, но и целия свят, пак няма да сe излекувам, защото горните болести са душевни, а душевните болести са неизлечими. Ако ли пък аз не съм интригантин и идиот, то не само Петко или Драган да ме нарече такъв, но и целият свят, пак не би можали да ми дадат тия болести.

И тъй, пак казвам, нека говори кой какво ще, а аз ще заключа, че ние разваляме своя народ с дуелите и другия западен боклук: ние нямаме хора сериозни, хора умни и хора с възвишени идеи, а народната пословица остава свята истина дотогава, докато нашите учени не бъдат истинно и положително учени, а не преучени синигери и докато се не убедим, че “кормчията” и „песни над песней” не могат направи человека философ, а само извеян богослов.

в. “Независимост”, 1880 г., брой 30


неделя, 25 ноември 2007 г.

Шепа хора застанали против целия свят

Пейо Яворов

Вчера най-добрата часть отъ българската интелигенция отпразднува деньтъ на поета и революционера, който вече три десетилетия вдъхновява българина въ най-благородните му пориви. Споровете около личността на Ботева и значението на неговото дело отдавна са престанали. Днесъ светлият образъ на революционера е една национална икона, и пламенното слово на поета — единъ лозунгъ за всяка възвишена борба. Дните като вчерашния са дни на благоговейно коленопреклонение и тиха изповедъ.

Жертвеникътъ, предъ който бе свещенодействувалъ Ботевъ, не е угасналъ още. Трагическиятъ Веслецски час не беше край на водената борба. — Той бе едно отъ нейните освещения. И тя продължи, тая епическа борба, за да набележи въ новобългарската история много катастрофи и победи. Наполовина осъществено преди тридесеть години, нашето освободително дело остава и до днесъ недовършено. Кой отъ ония, които вчера са поменали името на героя, кой отъ тяхь не е помислилъ и за Македония?

Заветите на Ботевци намериха отзивъ въ душите на отвъдрилската българска интелигенция. Ето вече десетилетие и половина кипи една борба стихийна по своите размери и свръхчовешка по своите усилия. Никой не помни моментъ на затишие, нито пъкъ некой знае броя на жертвите. Бъдещите поколения ще се извръщатъ назадъ изумени— ако тоя народъ оцелее. Гледката на нашето настояще ще представлява за тях едно невероятно минало. Българи — шепа хора подъ празното небе — защото робите няматъ господь! — шепа хора застанали противъ целия святъ. Съдбата ни е изправила на кръстопътя на непримиримите интереси. Ние воюваме противъ Азия и Европа, — противъ Мехмеда, който никога не се насити на кърви, и противъ Христа, който стана презъ вековете по-сребролюбивъ отъ Юда...

Но призовавайки великия дух на Ботева, ние треба да изповедаме и неизповедимото. Ние треба да изповедаме, че въ тоя критически часъ изнеможно отблъсваме чужди враждебни действия по неколко линии — и не само техъ: треба да се боримъ още и съ пристъпите на лудость средъ нашите собствени редове.

Идва единъ другарь, нещо повече — единъ братъ, защото иде съ целувка на уста, — идва той средъ насъ и намира открити обятия, за да нанесе смъртоносенъ ударъ на двама самоотвержени дейци и по тоя начинъ да свали злодейската си маска. Вие питате него, или ако той не знае какво върши — питате ония, които са въоръжили неговата изменническа ръка, — питате какви интереси на делото продиктуваха всичко туй, кому беше нужно то! — И ето че ви отговарятъ съ неколко мъгливи фрази, грабнати отъ некоя битпазарска брошура и раздъвкани съ отровата на тъмна злоба или зависть. А подиръ фразите следватъ потресните самохвалства, какъ некой отличенъ войвода е бил закланъ. Или какъ некой скроменъ труженикъ е билъ обесенъ.

Идва другъ. Той носи едно име, окръжено съ обаянието на хубави подвизи. Вие сте щастливи да стиснете неговата мъжка дъсница. Знаете ли, - казва той, — отъ сега нататъкъ ще ходимъ изъ Македония безъ оръжие. Разбира се, вий сте изненадани: нима „отвъде" е вече свободно, и вестниците не са писали!

— Не, но азъ съмъ вече „младотурчинъ". Ще въведемъ конституционно управление въ Турция. После ще изгонимъ султана и ще прогласимъ република.

Вие слушате и не знаете — да се смеете, или да заплачете..

На трета страна стои свободното българско общество. Тукъ всички четатъ вестници и се интересуватъ отъ онова, което става по света. Единъ атентатъ върху някой полицейски чиновникъ въ Одеса или Баку предизвиква вълнение — радость или негодувание. Но единъ безконеченъ списъкъ на македонски жертви, легнали подъ турски, гръцки и сръбски ятагани, минава незабелязанъ. На какво се дължи тая апатия? Търсете причините, може и да ги има отъ най-различно естество — но тия причини ще бъдатъ само редъ обвинения противъ отсамрилския българинъ, като патриотъ и човекъ...

Това изповядаха нашите души вчера, като призоваха духа на Ботева. И неговите кости тамъ нейде въ незнаенъ гробъ — са тръпнали отъ отвращение.

в. "Илинден", брой 46, 19 май 1908г.

Трябва ли да въстане Македония?

Захарий Стоянов

Кой въпрос вълнува най-много днес българския свят? В качеството си на публицист, в реда на оная сила, която трябва да става отзив на всичко, каквото вълнува и интересува публиката, мислим, че няма да сбъркаме, ако турим на първо място македонския въпрос, ако кажем, че с него се занимават и дипломати, и учени, и еснафи, и селяни, и пр. Да, македонският въпрос е злоба на деня не само в Княжеството и в съседната нему страна Източна Румелия, но и в страни, твърде отдалечени, които тая година са чули за пръв път името Македония, които я познават и знаят само по мъртвото слово на шарената карта и по кривите сведения на тоя или оня пътешественик.

Прочее наша свята длъжност е да изкажем нашето мнение относително действията ни спрямо тая наша братска страна, да удовлетворим своите читатели, да подложим на критика това свое мнение, да чуем отзивите за и против, да обадим най-после и на братята си от тая злочеста страна, Македония, които простират ръка към нас, свободните, трябва ли те да очакват от нас нещо, достатъчно ли е да им се проводят двама владици, които да им четат „Отче "наш" на български, или пък да намажат своя нож, острилото на който да лъсне под лъчите на петровденското слънце? Ние ще да бъдем кратки, ясни, прями и искрени; ние ще да кажем онова, което ни диктува човещината, българщината и публицистическата обязаност, без да се стряскаме от Закона за печата, без да туряме за мотив висшата политика, без да се ръководим от солдатската песен „Бой, бой, искаме бой", без да вземаме пред вид онова апатическо обстоятелство, че не му е още времето.

Че Македония страда, че там е в употребление ятаганът, че там царува пълна тирания и башибозушки кавалеризьм — за това не иска и дума. Седем години е вече, откак тая страна наведе врат пред безбожната дипломация във военния Берлин, откак тя каза: „На тоя свят няма правда", откогато се помири със заветното от историята и нескончателното изречение „Дядо Иван няма ни забрави". В тия седем години чул ли е някой да прехвръкне през върховете на Пирин и на Доспат глас на отчаяние, плач на жертви от Канлъ куле, писък на обезчестени моми, молба на паднали под ножа и пр. (допущаме обикновени изключения)? Ставали ли са грамадни митинги по всичко Българско без разлика на партия и взглядове? Обаждал ли се е от далечна Белгия благороден филантроп Лавеле? Писал ли е някой си Куртев прокламация с подпис? Издавали ли са два специални вестника "Македонски глас" и "Македонец" , които да се занимават само с Македония? Провеждала ли е друга година Източна Румелия и България особени гарнизони, които да пазят проходите на Балкана за Македония?

Кажете де? Кой възбуди всички тия явления и демонстрации? Цанковистите? Съединистите или казионните? Мнозина ще да отговорят утвърдително; но тия мнозина ще да бъдат от ония подритнати нещастници, които не познават начертания път на народите от самата история, които искат да заключат духа на времето в някаква си висша политика, в сухото предписание на началството, в безжизнената буква на наказателния закон.

Но всеки малко-много искренен човек, който туря по-горе съдбата на общото дело, отколкото берекетя на своя чифлик и дългоденствието на месечната си заплата, ще да се убеди в душата си, че в Македония има нещо извънредно, че оттам се чува някакъв си глас, който вика за помощ и пред който падат на колене и партизански взглядове, и тънка дипломация; че най-после е чукнал оня час, който произвежда буря, който решава съдбините на цели народи, който — за голяма жалост — лее кръв от невинни хора, кръв, която трябва да тежи най-много не на Османа и на Ивана, но на безбожните дипломати. Естествено бе, че святото според едни, а грубото според втори отмъщение щеше да закипи в жилите на ония българи, македонци, тракийци и мизийци, които живеят в свободните части на България и които боли на сърцето за своите братя.

[+/-] ...виж целия текст


„Не е време" — казаха студените мозъци. Русия е занята с други въпроси, генерал Комаров се е ударил с ингилизите," казаха дипломатите, които черпят своето вдъхновение от депешите на Ажанс Хавас. „Екзархията е противна, двамата владици не ще могат да си получат бератите" — се обадиха ония мъже, които не са престанали да вярват още в бъдещето на калугерщината, които не знаят още, че владиката и чорбаджията не отиват по-далеч от тяхното раболепно евет. Най-после всичките тия благоразумни господа свършваха на следующето опасно предложение: Австрия ще да завземе Македония, щом почне въстанието. И г. Лавеле, достоуважаемият тоя приятел на нашия народ, дойде да потвърди черните взглядове. С едно писмо до "Македонско глас" той се обявява за противни на всяко въстание в Македония. Съгласни. Нека бъде така, да се почака сгодното време. Но я послушайте за минутата и противниците на разсъдъка. Я излезнете една нощ по мрачните кръчми, послушайте от вратата и вижте какво тълкуват лудите глави, нехранимайковците, х а й м а н ите, от каква точка на зрение гледат те на данний въпрос, който решават и разискват не по мозък, а по хъшовски чувства. Кой ще тях да убеди да мируват, кой ще да подействува на техните развълнувани сърца щото да отложат за по-благоприятно време, а най-главното възможно ли е подобно нещо? Може ли да се спре онова течение, което е приготвено не от пиян агитатор, а от времето, от потресающите събития, течение, което е основано на нравствени свръзки? Ние отговаряме не, а който знае противното, който знае разковничето на тая болест — нека излезе и ни каже. А да стане цял един народ дипломати и политици, да хване всеки да се ръководи от политическия отдел на вестниците, да търси какво е казал Бисмарк — това е убийствено, това е блато, подобен народ трябва да изчезне от лицето на земята. Мислят и разсъждават само ония, които се борят за кеф, които проливат кръв за кюляфа на авганския шах, а не и народите и ония смели синове, на които е обезчестена сестрата, на които е заклан братът.

Па и смешно ще да бъде, невместимо с живата човеческа натура да слушаш, като ти разказват, че селото ти е нападнато, че майка ти е съсечена, баща ти затворен и пр., а ти да четеш „Народен глас", какво мисли за тая работа консулът, какво е казал лорд Хам-Хум в камарата. Уважаемият г. Лавеле от синца ни трябваше да има пред вид тия работи, нужно бе да смисли и за идеалния у нас елемент, който ние притежаваме, както другите народи, и който ни е умил малко-много лицето. Ние бихме задали на тоя благороден мъж такъв един прост пример: ако негови съотечественици, братя по кръв и вяра, се колеха и угнетяваха, ако местожителството на тия нещастници беше зад един планински връх, то щеше ли той да съветва, че не е време още да им се помогне? Ние сме уверени, че той сам би грабнал пушката и би полетял още на минутата.

И как мислят днешните благоразумни наши братя, които съветват благоразумие? Ще ли да ни похвали за това светът, че като клали братята ни, нашите братски чувства са се управлявали от една консулска депеша? Ще да кажат хората, че като сме стояли по-мирни и от овчици, достойни сме и за по-голямо бъдеще? Не вярвайте. Ще ни се смеят, ще кажат, че сме стадо, че не разбираме от свободен живот и независимост. Най-после кои сме, какво сме заслужили на човечеството, щото Европа да дойде да ни освободи, а ние да чакаме наготово и да ни се каже: „Хайде заповядайте, господа българи"? Доволно ни са се смели и натяквали в очите, че сме готовановци, че чакаме от другиго помощ. Слава богу, че имаме един Хаджи Димитър, Ботев и Бенковски, с които малко-много излизаме на пазар с открито чело. Когато тия последните войводи преминаха и измряха за своето отечество, тогава беше ли време? Помислете само при какви обстоятелства минаха те, когато от Турция трепереше цял свят, когато напреде им лежеше буйният Дунав, когато ... когато ... много когато ...

Македония щяла да бъде завзета от Австрия, щом се случело и най-малкото движение. Чудно. Не можеше ли Австрия да възбуди това движение изкуствено? Кой ще да й бърка, ако тя въоръжи 500 - 1000 голи албанци и ги пусне в страната да изгорят няколко села, а после, под предлог да умирява, ще да вкара своите войски в разбунтуваните места? Това същото може да направи и Гърция, па и послушната и всецяло покорната ней Сърбия. Ние мислиме, че който и да завземе Македония, който и да и стане бъдеш господар, в името на нашето национално величие, в името на свободата, в интереса на съвременните понятия там, в Македония, трябва да умрат няколко хаджндимитровци, думите "Свобода или смърт" трябва да прогърмят по върховете на Пирин. Костите на тия хаджнидимитровци, местностите, гдето са паднали те, преданията на жителите и пр. ще да плашат всеки тиранин, който ще владее Македония, а от друга страна, ще да вдъхновяват потомството в бъдещите борби за свобода и човешко право. Вие виждате какво значи за нас Батак, Перущица, Шипка и Панагюрище. Щом видим дебелия край, на часа се обръщаме към тия божествени капища и викаме на четири страни: "О, ние притежаваме това и това!" А защо и Македония да не притежава това и онова?

Ние ще сключим нашата статия с пророчески претенции. Ние ще да предскажем на основание на гореизложеното, че в Македония ще да потече твърде наскоро кръв не от партизанство и от задни цели, но съгласно с неумолимите исторически и естествени закони, против които трябва да замълчат всичките мерки и противодействия. Невежите, страната на които за винаги са държали правителствата, си кривят устата да уверяват, че мъртвата газетна статийка, брошурката на някой жаден за голямо име политикан и прокламацията на някоя гореща глава вълнуват идеалния свят и изваждат хората из ум. Заблуждение! Тяхна милост не можат още да се помирят и да признаят, че газетните статийки и прокламациите се диктуват от духа на времето, че оня, който ги пише, прилича на телеграфния апарат, приведен и възбуден в движение от друга сила. Не можат да признаят те, че народите вървят напред, че те създават история и отделни герои, и всичко. Защо Куртев не издаде своята прокламация миналата година ? За туй, че във всеки град му биха прикачили газово тенеке.

И така ние трябва да очакваме буря в Македония. Тя ще да стане, па и трябва да стане, и без помощта на нашата статия, без тънката политика на "Народен глас", независимо от духовното послание на св. Екзархия. Който мре за свобода, той стои по-горе и от вестник, и от екзархия. Той хвърчи и през гори, и през морета, той е велик. Тая година ще да го нарекат хаймана, а подир година, подир две всеки ще да казва : "Бей, и аз го познавах; когато тръгваше, Бог да го прости, станах му поръчител да си извади тескере!"

в. "Борба", брой 3, 11 юни 1885г.

Първа снимка : Вестници, в които З.Стоянов е сътрудничил или редактирал от 1883 до 1885г.
Втора снимка : Гробът на З.Стоянов в русенския Пантеон на Възрожденците

неделя, 18 ноември 2007 г.

Срещу разрушителите

Данаил Крапчев*

Болшевишките агитации в България не оставиха да се утаят и избистрят развълнуваните страсти и долни инстинкти събудени от войните. Не само това. Болшевишките агитации ги раздвижиха и развълнуваха още повече. Нещастията, последиците от войните, ги улесниха твърде много в разрушителната им задача. Създадена бе една психология пригодна за разрушителни агитации и демагогски подмамвания.

И без това петвековното робство е оставило дълбоки следи в душата на българина, който особено след войните продължава да смята и своята държава за чужда. И затова именно той още по-леко се поддава на отрицателни проповеди, които се вдъхновяват от вън и намират подготвени от войните и от робството оръдия у нас.

Върху основата на тая болна психология се развиха масови движения в нашата страна. Преживяхме и въоръжени въстания.

След като, обаче, в Москва се убедиха, че откритата борба е изложена на сигурен неуспех, от там препоръчаха и наложиха единичните акции и груповите мероприятия предназначени да разрушат тази държава камък по камък.

Сигурно далеч не във всички обири, експлозии, разбойнически подвизи и убийства имат пръст нашите комунисти и техните вдъхновители от Москва. Сигурно много от тях стават на нашенска почва. Обаче, комунистите и крайните дружбаши са, които поддържат и разпалват психологията на разрушението подготвена от войните. По тоя начин “враговете” на външните войни създадоха вътрешна гражданска междуособица не по-малко кръвопролитна и разрушителна от външните войни.

При така създаденото положение, какво да се прави?

Няма съмнение, че държавата срещу престъпниците и техните вдъхновители има едно-едничко средство – това е силата. В това отношение няма и не може да има две мнения. Който препоръчва друго, той или не знае какво прави, или пък го прави със зла умисъл.

Обаче, само силата не стига. Сила и сега има държавата и може да я увеличи в случай на нужда. Другаде е главният въпрос : как да се уталожат страстите и инстинктите събудени от войната и разпалвани от комунистите и крайните дружбаши? И как да се тегли дебела разграничителна линия между народа, от една страна, и престъпниците и техните вдъхновители, които създават тая атмосфера на разрушения и кръвнини?

Това сигурно може да се постигне, като се привлекат в управлението и нови хора, които имат по-широко влияние и по-големи връзки с населението. Необходимо е не само да се отделят разрушителите и техните вдъхновители от народа, а и да се раздвижи и самият народ в борбата против престъпността. Нужно е начело в управлението да застанат повече хора, които имат връзки и влияние.

* Данаил Крапчев, главен редактор на в-к “Зора”, пише тази статия на 23 януари 1925г. "Зора" е най-авторитетният за времето си вестник и втори по тираж след "Утро". Доказан родолюбец, деец на ВМРО, приятел на Яворов и Тодор Александров, Крапчев е един от най-уважаваните журналисти у нас преди девети септември. Българските комунисти пробват да го ликвидират през лятото на 1944 г., посред бял ден, на ъгъла на бул. "Дондуков" и ул. "11 август". Тогава двама терористи го събарят и нападат с ятаган. Не успяват да го убият, но си довършват работата три месеца по-късно, на 10 септември 1944 г.

Снимка: Данаил Крапчев и в."Зора". Незабравимото. Цвета Трифонова

Турците всякога са тъпкали и тъпчат всичко, що е наше

Любен Каравелов

1848 г. беше епоха, за да се възродят много народности, между които е и българският народ. От тая епоха българите захванаха нов период за развитието на своят народни живот; от това време българската обществена деятелност придоби патриотическо значение. До 1848 г. българите живееха не за себе си, сляпо се ръководеха от гърците и турците и твърде малко мислеха за своят собствени български живот. Но от гореказаната година и за нас просвети свет на самопознанието и ние начнахме да се възродяваме, захванахме да издаваме български вестници и български книги, започнахме да изучваме българският народен живот и основахме чисто народни училища. Ние не ще погрешим, ако кажем, че до 1848 г. българите нямаха български родни училища, а греко-славянски; нямаха български книги, а българо-руски, или „славяно-български", и за това нашата книжовност и нашето образование не можеха да имат общо влияние, т.е. не можеха да пуснат корен в народът. Българските главатари наместо да дигнат народът и да му внушат народно чувство, сами го учеха да презира своята народност и да се прави грък. Истина, че и между старите наши главатари бяха някои лица като о. Неофит, Христаки Дупничанин, Райно Попович, Сапунов, Априлов и др., които до 1848 г. бяха вдигнали народно знаме и се считат предтечи на българското възрождение, но тия не са разбрали народният живот, тия не вървяха по волята народна и по духът на времето и затова не можаха да създадат ни народна партия, ни програма. Тая старобългарска школа (партия), ако и да гореше с похвална любов към отечеството си, но тя беше патриотическа школа и нищо повече. У тях имаше българско сърце, българска душа, българска кръв, но техният патриотизъм беше на сърцето, а не в главата.

И така, българското възрождение се започна през 1848 г. Всеки българин знае какви мъки са се употребили, дорде да се турят на ред училищата; всеки знае какъв кървав пот е пролеян и колко препятствия и обвинения са срещали и граждани, и селачени, дорде да отворят за децата си какво-годе училище, и тия училища - по желанието на Али паша, комуто се иска да взима сиромашки пари, и на г. Михайловски, комуто се ще да бъде директор - ще бъдат турски медресета.Народът познава турците и техните училища, той сам може да си представи до какво положение могат да доведат те нашите училища. Както се научаваме, турското правителство вече захванало да приведи в действие своите планове и скоро ще бъдат отворени в главните вилаети турско-български лицеи. В „Turquie" е напечатана статия със заглавие „Посещението на владетелите", в която се говори за народното просвещение в Турция: „Министърът на народното просвещение полага нечувани старания да присоби буквално и по духът му либералния закон (?) върху учението, обнародован в последно време и който подробно бе разгледан от един наш сътрудник (от лазаристите и езуитите). „Женски и мъжки училища се вече отвориха и числото им от ден на ден расте. Още малко и ние ще имаме във всичките средоточия на вилаетите лицеи, подобни на Галатосарайският, който съвършенно сполучи (?!)."

Да говорим тук за Галато-сарайският лицей е напразно; ще кажем само, че тоя прехвалени лицей не само що не разбива учениците , но притъпява им умовете и турчи характерите им. Ако същият министър казва, че и другите училища ще бъдат скроени по калъпът на Галато-сарайския лицей, то блазе на българите! Но питане е, щат ли българите да изпълнят желанието на турските реформатори? Щат ли тия да предадат своите училища и фондове в ръцете на правителството, а децата си в мюсюлманските медресета? Щат ли българските бащи и майки да потурчат децата си, за да угодат на правителството? - Ние не вярваме! Българите щат да вървят и отсега по тоя същи път, по който са вървели и досега; опитът ги е вече научил да бъдат осторожни и да се не дават да ги водят за носът. Българите знаят, че турците по своето положение не могат да бъдат доброжелатели на българският народ и всякога ще гледат да го погубят и затрият. Или турци или българи, или смърт или живот, или свобода или робство - тука средина няма. Ние сме уверени, че българският народ ще бъде твърд и постоянен и юнашки ще да защищава своето имане; българите не щат да имат нищо общо с такива люде, от които освен зло, лъжи и шереетлъци досега нищо не са видели. 450 години са доста, за да могат българите да познаят какви са турските реформатори, които се наричат днес народни доброжелатели; тия знаят, че тия наши доброжелатели не могат да търпят никакво светло появление, , което се появи между нас; турците всякога са тъпкали и тъпчат всичко, що е наше, всичко, що е чисто и народно за нас. На турското правителство може да бъде добро само тогава, когато тежко въздъха всяка честна българска душа.

Букурещ, 11 ноемврия

неделя, 11 ноември 2007 г.

Шипка

Пейо Яворов
Две думи и отъ насъ за нея.

Да за Шипка; но не за оная дивна историческа Шипка преди 25 години; а за днешната, за утрешната Шипка, за Шипка следъ 25 години, за... „дивните" Шипченски тържества...
Тържества!

Нищо чудно. Братска среща между освободители и освободени! Освободителят на гости у освободения ! Праздненство велико и рядко!

Но ... 200-те хиляди герои не умряха вчера; а преди 25 години! Да, 25-те години!

Народъ единъ малъкъ празднува своето освобождение предъ стъпките на своите освободители.

Но това е тукъ; а тамъ? Връзка нявкаква няма ли между тукъ и тамъ ! ВСЕКИ ще каже: има. Генерали и министри ще потвърдятъ това на Шипка. Това е петното на Шипченските тържества!

Официалииятъ блясъкъ на шипченската среща, гръмовитите манифестации на българските войски, шумните тренове, параходи, екипажи и пр.— всичко това може да завладее и разтупка сърцата, може да увлече душите, но едно само не може: да покрие и забърше следъ Шипченската история на Македония.

Колко грозна е тая история!

И ние се питаме: какво би требало да прави оня тамъ задъ Рила, когато свободния българинъ празднува своето освобождение?

Да се моли за дългоденствието на „усмирителя на бунтовниците" Зинониева ли?
Да се моли за здравето на „достойния защитникъ на угнетените" - Машкова ли?
Да празднува 7-годишнината на богоугодното руско-австрийско съглашение ли?

Да. Въ дните на славните шипченски тържества той не може да си припомни нищо друго....
Той иска милость — не му се даде; иска туй що му бе дадено — и то не се даде; поиска, най-сетне, да помисли самъ за себе си — и тукъ братска ръка се изпречи и го спре. Освободителятъ на България стана джелатинъ на Македония!

Тая е връзката между тукъ и тамъ. Ако възъ основа на миналото единъ българинъ може да казва „великий освободителю", защо единъ македонецъ възъ основа на настоящето да не каже „ великий джелатино" ?

Ако единъ българинъ благоговее предъ пролятата за свободата му руска кръвь, защо единъ македонецъ да не проклина всичките п о к р о в и т е л и на турската зверщина?
Ако единъ българинъ може да мисли, че свободата му е дарена отъ Русия, защо единъ македонецъ да не мисли, че робството му е дарено от същата Русия?И тукъ и тамъ изхождат отъ историята. Сквернословие няма!

„България съ всички жизнени сили, които държи се готви за този день и ще го посрещне
съ възторгъ, защото тогава тя ще изпълни кървавия дългъ, който има спрямо Русия", — казва органътъ на българското правителство. И после продължава: „Наще надежди са осветени въ единъ заветъ, за изпълнението на който Русия се е ангажирала съ своята мощь и съ своята честь. Тя няма да го наруши".

Значи: тържествата на Шипка „не са само единъ воененъ праздникъ". Праздненстрото на Шипка не е само праздненство на България, а праздненство и за оня день, когато Русия ще изпълни заветътъ, за който се е ангажирала съ своята мощь и честь. Както се вижда, нищо не пречи на малкатаБългарийка д а м е ч т а е за оня д е н ь, да мечтае за кървавия дългъ, да мечтае за царския заветъ. ... Просякътъ все се надява. . .

Но ако ти, шипченска невесто, можешъ да висишъ спокойно предъ царската капия и никога ръката си надолу да не сваляшъ, може ли съ твоята вяра и съ твоите надежди, може ли съ твоето просяшко безмълвие да виси и Македония?На каква мощь и на каква ч е с т ь има да се осланя тя?

Мощь — да насърчаватъ турскитъ свирепетва! Ч е с т ь — да насъскватъ християнските нарoди единъ срещу другъ! Историята така говори. Кому са дотрябвали тая мощь и тая честь!

„Дипломация е туй" — ще кажатъ. „Русия си има своите врагове; да раздава милости тя не може когато ще!"

Да. Вярно е, че не може когато ще. Но да остави свободенъ единъ робъ, да не покровителствува неговите джелати, да не всява раздоръ тамъ дето единодушие трябва, може ли?

— Може.

Нищо не й пречи да стои на страна. А ако тя си има с в о и сметки, тогава не смущавайте македонския робъ съ „ кръвни данъци и завети!" „3 а в е т ъ т ъ" отдавна е изфирясалъ за Македония. Тя не иска нищо друго, а само свобода. За тая свобода нищо не й се даде отъ вънъ и сама се грижи за нея.

Не я смущавайте!

13 СЕПТЕМВРИЙ 1902 Г., в. "Право"

петък, 2 ноември 2007 г.

Социализмът в България

Захарий Стоянов*
Обвиняват ни нашите приятели, че ние не сме признавали за България учението на социалистите и че сме били казали, че много по-добре щяло да бъде, ако подобни сподвижници на подкладките се явяват по-рядко в България. За да дадем подобно мнение, което досега не сме изказвали никога, разбира се, че сме имали своите благосклонни причини и мотиви. А тия мотиви и причини не са друго нищо: нашето изключително положение измежду другите европейски държави и поведението на някои от социалистите в България, руси и българи. Мнозина от тия последните, които знаят и запетаите от съчиненията на К. Маркса, на Ласала, Бакунина, Чернишевски и други отци от новото учение, не бяха в състояние да изучат и познаят България, нейното икономическо състояние, разпределението на земите и пр., и пр. Те не можаха да си въобразят даже, че може да има някоя страна, която да прави изключение от теориите на Ласала, която да няма нужда от техните рецепти. Онова, което се явяваше за положително нетърпимо в Русия, Франция, Германия, па даже и Америка, нашите социалисти, които по тоя или оня начин имаха съприкосновение с България, викаха и поддържаха, че е време вече да се започне и в нашата земя такава или онакава политико-икономическа мярка и реформа.

Ще да освободим „труда, ще да сторим и направим, щото богатите синове да не се възпитават на гърба на сиромашките - се провикваха тия нещастници във вестничетата “Демократът” на Белова и Благоева и „Народная воля” на Сакантия и Аджелето.

И смешно, и глупо! Но трябва да се каже, защото така бил писал Чернишевски и Маркс, прочее и за България трябва да се приспособи тяхната дума. Няма що. Момченца, прочели по две-три книжки от изданията на „Руската социална библиотека”, екзалтираха се от фактите и случаите, че в Ирландия хората ядат само картофи наместо хляб; че в Русия един мужик работник изяжда в годината само по две оки месо; че в Петербург живеят в една стая по 50 души сиромаси; че в Лондон пази стража около реката да не дохождат и се хвърлят в реката клетниците, неяли от пет деня; че във Франция има притежатели на земи и имущества само 130 000 души, и пр., и пр. Как? Това е безобразие, скандал и разбойничество „от старата система на управлението“! — викат с ревност нравствените подкладки. Трябва да се подкопаят фалшивите конституционни и парламентарни форми, трябва да се обяви отчаяна борба против богатите, буржоазите, притежателите, владетелите и техните господари монарсите. Трябва да улесним положението на работника, да му покачим заплатата и т. н.

Огън, слама и топъл вятър. Че кой кого експлоатира в България, кой е угнетеният, онеправданият и незаплатеният добре, кой е тежкият владетел, който е узурпирал земите на работника? Кой гладува и се скита и кой се пражи в лой като бъбрек? Трябва ни нам предварително да знаем тия неща, преди да въстанем и почнем да воюваме за подкладките и „труда”. Херцоги, помещики, барони, графове, принцове, чокои, виконти и пр. са завладели България. Владеят и притежават цели села и околии, мъчат работническата класа, експлоатират й труда! Барон Коприва от Дупница, херцог Хаму-Хум от Харманли, лорд Катекулю от Добрич, граф Герги от Силистра — света са поробили! Тичайте на митинг, на сходка и пр. да протестираме против тая стара рутина на буржоазията и аристокрацията! На помощ всички чистокръвни демократи и нравствено-подкладкаджии! И смешно, и карикатурно.

[+/-] ...виж целия текст


Всички тия братя: нихилисти, комунисти, анархисти, революционери, социалисти и други подобни, всеки едного, който излезе вън от теорията на Чернишевски, на Бакунина, Прюдона и Ласала, считат го за турчин. Поменатите авторитети, които, като писали своите трактати, са имали пред вид, както казахме, нещастието и мизерията на своите голи съотечественици, за България и българите те — повечето — са умрели, без да чуят дума. Ако тия действително велики хора знаеха как живее българинът, как му е червен вратът като на слугите на английската кралица, как той има по три вида винца: едно дърт пелинаш, второ — пивко, а трето - да реже, то те щяха да стъпят сами на своите теории и икономически трактати. Те щяха да напишат само това: „Всичкият свят да си раздели земите и владенията, както е в България.” Но ние тях не обвиняваме, защото не им е било възможно да знаят това. Обвиняваме ние днешните „нравствени подкладки”, наши и чужди, които издаваха „Демократи“, „Народни воли“ и прочее книжки, и които заразиха доволно пресни сили със своите небългарски теории.

Защо те не вникнат по-добре на България и изучат нейното положение вън от книжките на „социалната библиотека“? Ние сме уверени, че както е днес България в икономическо положение, Русия, Франция, Англия, Ирландия, Румъния, Германия и пр. подир векове няма да постигнат това наше дередже. Дордето уравнят там съдбините на населението с българина, трябват се няколко революции, да се колят и трепят хора по десет деня на ред; да се изколят и застрелят по хиляда попа, по две хиляди аристократи и буржоази, по пет хиляди фабриканти и т. н. Кой в България днес ходи с голи лакти, с дрешки, извадени от възглавницата, пие чай на закуска наместо хляб, спи на вестници вместо на постелки, пренася се нощно време да го не видят, че покъщнината му се състои от едно скъсано куфарче, и въобще кой се бори със сухоежбината като с мечка стръвница? — Ония именно, които се обвиняват от българските нихилисти, че са експлоататори, т. е. градското население, чиновниците, па и самите подкладкаджии. Те секат гвоздеи по цяла нощ, без черга, козяк и оджак, а братята по селата напрягат по цяла нощ новото вино и пресния кебап, посолен с чер пипер.

Моля ви се, где на друго място под ясното небе има такова блаженство, каквото съществува в България — особено по селата? Когато нашите сиромаси освободители (простите солдати) преминаха в България, още на Свищов те прехапаха език. Като видяха, че братушките, за които те имаха понятие от по-напред, че са някакви си същества без облекло, без къщи и покъщнини, ходят по улиците да подават ръка на проходящите, като ги видяха, казвам, че на всякого в къщата могат да се поберат по 20 техни семейства; че яхърите им са сто пъти по-добри от техните в Русия хашеви и изби, неволно почнаха да псуват. „Проклети братушки! От какво се вие оплаквахте? От какво искахте да ви освободим?“ — питаха те, нещастниците, нашите селяни, а тия последните им отговаряха: „От турки и черкези, братушко.“

Другояче не можеше и да бъде. Руският селянин, наречен „мужик”, спи на „печката“ заедно с цялото си семейство, на което за постелка и завивка служи мазният и миризливият кожух. Неговата изба, или къща, прилича на нашите кочини. За градинка, лозици, двор, нови дрешки и пр. той е петимен. Всичкото му съществувание принадлежи на помещика, на пристава, на полосната старшина, на попа и пр. Пред всички той е обязан да сваля своята кирлива шапка и да се кланя до земята. Той не прилича на човек даже, а на четвероножно животно. Догдето той стигне нашия селянин, трябва да се минат стотина години. Да не говорим за ирландците, за френците, италианците, румънците и други още народи, които са скотове, а не хора.

Турският закон за земите е бил дотолкова комунистически и демократически, щото пред неговата сила и самите бейовци, спахии и чифликчии не са можали да направят нищо. Много турски султани и бейовци, които са имали грамадни земи и чифлици, били са принудени да ги напущат или по нямание на работни ръце, или пък, че имуществата им са били запалвани и унищожавани от самото население.

Това в турско време, във време на робството и на насилията. А в българско време при няманието на бейовци, на чифликчии и заптии, в тая именно епоха, когато видяхме да се явят в България защитници на труда и демократи? Предметът е дотолкова богат за изучвание, щото ние се чудим отгде да захванем, как да го поместим и изложим в една вестникарска статия. Колкото българите бяха богати със земи, ливади, лозя, градини и гюлове в турско време, сега, подир изселванието на турското население, те се обогатиха десет пъти повече. Някои български „аристократи” и бюрократи по примера на Европа и на спахиите побързаха да накупят земи, ливади и цели мери. Въбражаваха си те, че като си наредят владението само заповеди и приказания ще дават. Но грозната действителност не закъсня да ги удари през носовете. За да посеят и изорат, можаха криво-ляво. Дойде време и за жътва, храната гори под лятната жега, няма кой да й удари сърп. „Бае Петко, хайде да пожънем нашия ечемик, рубла и половина на ден” — говори чифликсайбията. „От мене, господине, пет рубли, дохождаш ли на моя харман?“ — отговаря бай Петко и намига с окото си. Малко по малко чифлиците запустяха още в своето начало.

Ние сме били свидетели да видим изгорели ниви от слънцето не на чифликчии, но на обикновени селяни. Причината, че няма работнически ръце. Човекът плаче, по 50 гроша гюнделик дава, но пак няма, всеки има да работи своето.

В късо казано: кой владее естествените богатства в България? Владее ги населението, целият народ, братски, равномерно, първобитно, комунистически, ако щете. Турското население остави и продаде земи, половината почти България. Всички тия земи минаха в ръцете пак на населението. Във време на Румелия продаваше се изцяло село Еникьой. Отиде да го купува руска баришня, която си въобразила, че и братушката е такова животно, какъвто е руският мужик. Пазарлъкът с турците бил станал вече, когато се явява при баришнята една депутация от околните българи: новоселци, изворци, марковчени и пр. Те заявили на баришнята, че България не е Русия, че ако тя посмее да купи селото, то с балон трябва да влиза в имуществата си. И самите продавачи турци на основание на стари традиции отказали да продават своето имущество на едно лице.

Примери по тоя предмет, че земите в България са принадлежали на населението, па и занапред ще принадлежат, има хиляди. Няма никакъв страх, че европейската безбожна система на разпределенията ще да бъде въдворена някога у нас. Днес, когато против крупните земевладелци и други експлоататори е подигната война по цял свят, война с динамит и бомби, когато работническата класа прогресира във всяко отношение, смешно е да се боим ние, че един ден ще бъдем заплашени в България от тая зараза. Съвсем чужди и горчиви ягоди е социализмът в България. Както портокалите, лимоните и смокините не можат да вържат плод по студената Витоша и Стара планина, така и той е без корени и почва. Всеки, който отиде в народа да проповядва теориите на Ласала, Бакунина и пр., не ще да бъде разбран от своите слушатели. Ние се смеехме презглава и през рамо, когато четохме вестника на анархистите „La Revolte”, който пишеше: „Постоянно четем вестника на българската интелигенция „Свобода“. Много добри работи се пишат там против руския тиранизъм за в полза на княз Александра Батенберга, който заслужи в България, и пр. Но с един въпрос, най-жизнения, „снабдяванието селяните със земя“, не се занимават българските патриоти. Русия, която е експлоатирала тоя въпрос в Полша, като се е обявила, че ще отърве земите от полските панове, може да направи това същото и в България.“ В друг един брой същият вестник говори: „Телеграфът ни извести, че княз Фердинанд е стъпил вече на българска земя. Граждани и селяни акламирали новия си господар с ура. Едно само не ни съобщават тия телеграми, а именно: кой ще тях да им даде земи, да работят и си бъдат господари на къщите? Това е важното.“

Иди та им крой кюляф! Но ние не обвиняваме редакцията на „La Revolte”, която се намира в Париж и която гледа през очилата на улицата Saint Germain. България е за тях още terra incognita.

Нравствените подкладки , т. е. социалистите, които ние сме били честити да срещнем в България, презират и се смеят на всеки българин, който се занимава с политика, с партизанство и с патриотизъм (узкия). Въпроси за съединение, за Македония, за конституция, за държавен глава, за войска, за разширявание на граници и пр., и пр. са въпроси за тях отживели, безполезни, па даже и вредителни, които били достояние и идеал само на „тълпата”, а не и на тях, съвременните борци, защитниците на подкладките и труда! Един от тях, Д. Благоев, най-яркият и чистоплътният подкладкаджия, в една своя брошура, „Нашите апостоли на свободата“, говори следующето за съединението:

Да се съединят българите от трите части на нашето отечество: от България, Тракия и Македония, счита се от всички необходимо и и такъво желание от страна на българите, разбира се, е съвършено естествено. Но въпросът се състои в това именно, като какво съединение, при какви условия съединение и при помощта на какви средства? Обикновения човек, обикновения патриот (т. е. който не е от подкладките - б. р.), обикновения публицист без революционни претенции, най-после и обикновения българин с рабски понятия на тълпата, горните въпроси не съществуват. Таквиз хора, били те патриоти, публицисти или българи, живеят само за настоящето и съединението за тях е такъв идеал, какъвто прилича на рабските понятия на тълпата. Те трябва без друго да са пресеяни през началата на най-новата наука за свободата и да се основат на правилата на здравия разум. Идеали за съединението на трите части, населени с българи, според рабските понятия на тълпата (тук почтеният автор с тая многоповторяема дума рабската тълпа разбира народните идеали — б. р.) по тоя предмет излиза във вид на шовинистическата песня „Бой, бой, искаме бой” и се основава не на идеята за личната свобода и щастието на народа, а на някакви си (слушайте — „някакви” си!) исторически и национални задачи, които по-добре да ги наречем „исторически и национални глупости”, като „Велика България, Крумовското и Симеоновското царство” и т. н. В основата на това съединение лежи не „човешко право”, не човешко величие, а национално пехливанство. задачата на което е да създава монументи на човешката глупост и човешкото невежество, каквито са превземанието на Цариград, завладението на Егейското море и хегемонията на Балканския полуостров. За достиганието на тоя идеал (т. е. глупешкия и невежествения — б. р.) тълпата употребява и съответствени на рабските й понятни средства: десницата на богопомазаните (долу!), правителствената машина (долу!), дипломацията (вън!), казармщината и полицейщината (пак долу!), а на народа, като на обществена съзнателна сила, тя (тълпата) не обръща никакво внимание. Подобен път за съединение е способен, разбира се, да усили десницата на богопомазания, да усили властта на правителството, да увеличи солдатщината, казармщината, полицейщината и православното мракобесие, да създаде на гърба на народа сто пъти повече паразити, експлоататори и притеснители. Такъв е идеалът на тълпата за съединението и таквиз плодове дава той. Развитият публицист и истински революционер не само кръв не пролива за такъв идеал, т. е. съединението, но счупена пара не дава…“

Нашите думи, че за тия хора няма отечество, държава, правителство и пр. се оправдават най-бляскаво от горните цитати. България велика, България царство, България съединена с всичките български земи и нам що си още, България със силно правителство – това според собствените им думи е „глупост“, „невежество“, идеал на тълпата, защото се усилва десницата на богопомазника, на правителството, на казармите и пр. Но в Германия, която се слави с надмощие на целия мир, в която науката е в своята апогея, има най-много войска и най-силно правителство. Англия, която е люлката на човешкото право, всеки англичанин, който спомене богопомазницата, снема си шапката. Франция, която е изклала хиляди хора за човешкото право, има генерал Буланже, има Деруледа, вика отмъщение. От час на час се готви да отива да отнеме две области, много по-неважни от нашето съединение. Италия, която е в състояние да дава уроци по човешкото право и по подкладките, най-блестящата страница от историята й е нейното съединение. Румъния проля кръв само за една Добруджа да й се даде, много по-ничтожна от Тракия.

Какви са тия работи бе, джанъм? Нима Бисмарк, Гладстон, Гарибалди, Гамбета, Рошфор, Братияно и толкова още слънца са невежи и поклонници на рабската тълпа? Слушайте бе, те не са чели Ласала и Бакунина, те не се познават с Иван Конспиратор и с Д. Благоева. Пуста простотия ги е скъсала. Италия, Германия, Франция, Англия, морски флоти, Молтке, Бисмарк, тройни съюзи и пр., и пр. — глупост. Подкладки, подкладки! Подкладки, човешко право и освобождение на труда! Ето задачата на всички тия пехливани.

Казват, че съединението било нужно между два братски народа, продължава нашият гений Д. Благоев. Нали българският и руският народ са два братски народа? Защо тогава тези два братски народа да са разделени? По-нататък тая креклива жаба се мъчи да докаже, че съединението щяло да даде по-голяма власт и сила както на княза, така и на правителството му, та затуй само не трябвало да се предприеме. Той умозаключава, че човек със съвременен идеал трябвало да тури това съединение на такива базиси, щото да бъде войската уничтожена най-напред. Санким да сме покажели ние българите на ония глупци бисмарковци и гладстоновци що значи държава и идеал.

Всички тия подкладкаджии, които ние видяхме в България, такова заключение си съставихме за тях, щото много добре ще да бъде да бъдат на два пръста по-далеч от нас. Много честни и искрени хора познаваме от тях, но в данните критически моменти, когато стана нужда да ни се помогне против железния тиранин, те измениха и позорно преминаха на негова страна. Мнозина имаше от тях, които правеха това принципиално. Грозната и монголска тирания в тяхното отечество Русия така смазала и отхранила тия нещастници, щото те, гдето и да живеят, където и да се намират, каквото и да почнат, най-напред ще си въобразят Петербург, Централната, III отделение, шпионите, Сибир и заточенията, па тогава вече работят.

Кръжокът на Д. Благоева, все от нихилисти и конспиратори, както ще да видят читателите по-долу, е участвувал в много мръсни съзаклятия против българските борци за свобода и независимост. В това число ние туряме оня идиотин Георги Белов, със своята чухонка съпруга, която държа реч на Каулбарса, съпругата на самия Д. Благоева; някой си нещастник Иван Конспиратор и много още други. Сам бил натоварен от мадам Благоева един път да тури динамит под един мост край София, отгдето щял да премине бившият княз Батенберг. „Защо тая подлост против тогова, който се гони от вашия тиранин, от когото си избягал и ти?” — попитаха Ивана Конспиратор някои приятели. „По идею и по нравственной обязанности, защото и той, княз Александър, е богопомазан!“ — отговаряше Конспиратора.

Грешката е, че тия хора, българи и руси, които са прочели съчиненията на руските социалисти, които се считат за техни последователи, дотолкова е паднало семето на неприготвена почва, щото грамадната разлика между Русия и България или Франция и Германия не може да се разбере и оцени, както казахме вече. Излиза в. „Демократ”, който дига знаме, който се напъва да ръководи публично мнение, но авторите му не смеят да се подпишат. Ние излязохме и казахме, че те са Д. Благоев и Г. Белов. „Това е шпионство, това е полицейщина“ — извикаха те. Извикаха те, защото тъй викат в Русия, гдето да откриеш някой автор на някое съчинение, неприятно на правителството, отиде на дъното на оката. Ако ние сами да бяхме в Русия, Франция или Белгия, то в първата щяхме да бъдем нихилист, във втората — социалист и пр. Но в България, гдето има всичко, което търсят и нихилисти, и комунисти, и демократи, ние сме просто българин, желаем да имаме само политическа свобода, която ни е била отнета в разстояние на дълго време; да си останем сами чорбаджии на земята; да пазим законите си и да гледаме, щото за винаги да се изпълняват те от най-честните ни патриоти. Това ние обаждаме на всичките социалисти и нихилисти, които се чудят защо ние българите не стъпим на нравствени подкладки. Засега нямаме още нужда. Нека подкладките отидат в своето отечество, в което действително ще принесат полза. А ония техни последователи българи Д. Благоев, Мавров, Заимов, Марко Марков Сакантията и пр. ние ги просто съжаляваме, че са останали слепи към действителността и положението на своето отечество, като са се повлекли от химерите на някои книжки, писани за Петербург и за руските роби. Тия книжки, чуждото за българите учение, разбърканите понятия и пр. заплетоха тия хора в такава мрежа, щото те взеха Каулбарса за нихилист и втори Бакунин в България, а шпионството и хайдутлука на руското правителство спрямо България — за социализъм. Не можаха те да разберат, че българската корона, българското правителство и неговите борби са по-благородни и по-велики за България, отколкото подкладките.

В
нас социалистите са зараза, щом поискат да сеят социализъм на българската неблагоприятна почва. Ние съветваме нашата младеж да се пази от тия болни хора, за които отечество не съществува. От българската интелигенция се изисква само едно: да пази тя своята земя от всякакви чужди доброжелатели, да се стреми към запазванието свободата и независимостта на България и да поддържа и насърчава онова правителство и ония деятели, които са доказали вече своя патриотизъм. А който иска подкладки, освобождение на „труд” и социализъм, нека иде да продава краставици в Русия, Англия, Франция и др. България няма нужда от такива ципори.

Статията е публикувана със съкращения. Беше сканирана и обработена от мен първо за "Електронен вестник", където излезе в две части.

*Захарий Стоянов (1850-1889 г.) е български революционер, участник в Старозагорското и Априлското въстание. След Освобождението се занимава с писателска и журналистическа дейност. Летописец на българското освободително движение. Ръководи организацията на Съединението. След това заедно със Стефан Стамболов е сред лидерите на Народнолибералната партия. Председател на Народното събрание (1888-1889 г.) Кореспондент на в. “Таймс”.


четвъртък, 1 ноември 2007 г.

Защо и за кого аз пиша?

Христо Ботев

Сякога, когато съм земал перото си да ви пиша за положението на нашите афионлии мозъци и да ви известя какви ягоди растат по келявите глави на турските министри, преди да захвана писмото си, в главата ми захващат да се въртят следуюшите няколко вопроса: защо и за кого аз пиша? Каква полза принасят моите разсъждения на нашият безчувствен народ? Ще да могат ли моите натяквания барем колко-годе да повчовечат варварското правителство на Мохамедовият наместник? Разбира се, че на сичките тие вопроси аз почти сякога отговарям отрицателно, т. е. че аз пиша: 1) затова, защото нямам работа, а според пословицата празният мъж прилича на остър нож; 2) че аз пиша за оние, които обичат да дремят, когато берберинът им чисти ушите с илалът; 3) че аз принасям такава полза на народът си, каквато принася оцетът на гладният и на жъдният, и 4) че моите думи имат такова влияние на цариградските идиоти, каквото влияние има музиката на глухонемите, цветята на слепите и истината на нашият сляп и глухоням цанцугер отец Балабанов. Но при сичкото това аз пак пиша. Коя е причината на това? Дали моята любов към агите, дали моето пристрастие към исти­ната, или пък моето съчувствие към поробеният български народ? Ако сичките европейски банкире обичат турците и ако ингилизката царица пише собственоръчни писма на султанът, за да го извести, че се окотила котката й, то защо да ги не обичам и аз, ако и да не желая да ставам някога банкерин и ако и да не мисли моята котка (тя е гьркиня) да се окоти по-рано от марта? Ако нашите и вашите (?) патриоти закриват очите си пред истината и бягат като бухали от светлината, когато чуят, че проклетата свобода иска да им влезе в джебовете, то защо да си не закрия и аз очите пред гие гнусотии, да си не подбръсна вратът и да не захвана да гоня кадъните по Узунчаршия, гъркините по Фенер и фрнцузойките по... (нека кажат балкапанците)? Ако нашият народ е дотолкова безчувствен към своето положение, и ако за неговите теглила не съществува вече ни време, ни пространство, за да могат да се прострат по-нататък, то защо и аз не последвам примерът на нашата екзархия и да не безпокоя пищеварението си с плачът на Еремия и сънят си с вопросът за смесените епархии? Както щете, но аз пиша съвсем с друга цел и съвсем по друго побуждение. Аз мисля, че ще да има нейде честни български натури, които интересува положението на банкротите, които държат вярна сметка за турските благодеяния и които от ден на ден се повече и повече се убеждават, че началото на краят е близо вече. Нека дотогава моят негодующи смях преминува през стълбовете на „Знаме" и нека дотогава мислят някои си, че ние не вършиме друго нищо, освен че лаеме на месечината. Аз мисля, че даже в това лаение говори нещо недобро на съвестта на заспалият грешник... Но да оставиме разсъжденията и да поговориме за агите.

[+/-] ...виж целия текст

На шията на Турция са се обесили в последното време три важни вопроса, които твърде лесно могат да имат лошави последствия за нейната отдавна вече изветряла глава. Вопросът за клането при Подгорица се повече и повече зема сериозен вид. Из меморандумът на княз Никола, който е той изпроводил на граховският херой, се види ясно, че черногорците не само че не са доволни от несправедливите решения на скадарската комисия, но че в това тие намират достатъчен повод, за да скъсат „приятелските жици" със своите петвековни неприятели. Тукашното дипломатическо тяло мисли, че Портата е длъжна да назначи втора комисия, която да разгледа изново зверствата при Подгорица, но Хюсеин Авни паша не желае да приеме това предложение. Той мисли, че смъртното наказание на трима правоверни (от които единът е вече пуснат!) е равно с убиванието на 30 души гяури. А това мислят почти сичките държавни мъже на Турция, а особено бившият министър на вънкашните дела Арифи паша, който затова и промени торбата си с торбата на Сафет паша. И така, от сичко се види, че Портата е принудена или да послуша съветите на европейските сили и да назначи друга нова комисия, или да се приготви да посрещне познатите си горски приятели.

Освен пречката с Черна гора Турция се е уловила нащрек и с Персия. Вопросът е за границите, които са начертани в картата на отредените за това дело ингилизки инженери. Комисарите на Портата искат някаква си стара турска област, която още преди сто години е влязла в ръцете на Персия, но последнята отговаря, че не ще може да й я даде, Турският министър на вънкашните дела е прекъснал заседанията на турско-персийската комисия за това дело и сега между двата кабинета са захвърчали вече дипломатически стрели, които твърде лесно, види се, ще могат да запалят арсеналите на двете отдавна вече неприятел- ски държави. Из Цариград се носи вече слух, че Персия се поддържа от една велика сила (Русия), а по- следните известия из Техеран говорят доволно ясно, че шахът се е решил да предприеме война и че е заповя-дал вече да се събере персидската войска на границите.

Третият вопрос, който не по-малко стяга папучът на граховският херой, е вопросът за Дунавските княжества. Вие тряба вече да знаете, че н. в. царят над царете е отговорил категорически на силите, че неговото правителство няма никога да позволи на Румъния или на Сърбия да заключат с тях търговски конвенции и че ако това се извърши без нейното съгласие, то силите ще да отговарят за последствията, които могат да се случат с тие немирни малки държавици. Разбирате ли? Но тукашното общо мнение говори съвсем друго, „Румъния, казват някои си, постоянствува на своите искания и сочи на голата глава на Бисмарка. Ако Персия се поддържа от Русия, то е твърде явно, че и Румъния ще да се поддържа от Прусия. Двете велики сили са съгласни за решението на Возточният вопрос. В Букурещ са даже дотолкова озлоблени на Турция, щото се вижда, като да се иска на Румъния да се запретне за борба с агите и да покаже, че тя може да добие своите правдини и с оръжието в ръката."

Разбира се, че ако сичките тия слухове, известия и явни политически симптоми се развият по-нататък, то скоро около нас ще да замирише на барут и Турция ще да се намери в такова критическо положение, щото или щe да наведе глава и ще да рече „евет чорбаджи-лар, хакъпъз вар", или ще да излезе да си блъска голата кратуна о дуварите. Както и да е, нито босфорският дембелин, нито неговите идиоти мислят за това нещо сериозно. Единственият вопрос, който някак си по-живо занимава афионлиите, е вопросът за престолонаследието. Сичките реформи и променения, които стават както в администрацията, така и във войската, се извършват с цел да се изберат такива валии и генерали, които съчувствуват на намерението на султанът да възведе сина си на Османовият престол. По-напред султанът скриваше това свое желание, но от няколко време насам той е пристъпил да го приведе в действие. Да ви разкажа един доста куриозен случай. Един ден Абдул Азис бил на молитва в една джамия и, види се, бил в такова религиозно настроение, щото видял ръкавът на хаджи Бекташа, който произнесъл следую- щите думи: „За да се опази Мека от гяурите, то ти си длъжен да оставиш престолът на сина си Изедина". После това откровение султанът тутакси заповядал да се извадят из служба някои си висши команданти на войската, а в това число и помощникът и на граховският херой Абдул Керим Надир паша, който, както казват, е бил дясната ръка на Хюсеина. На тоя пехли ванин е била оставена сичката организация на войска та и той е бил до такава степен войнствен човек, що то сякога е наричал своят аркадашин Хюсеин Авни паша „баба". Той е преместен като валия в Битоля, затова защото е противен на сяко едно променение в престолонаследството и защото е голям фанатик. На негово място е поставен друг един още по-голям фанатик — Али Сахиб паша, но той мрази меджидовците за техният европеизъм и затова е съгласен да се остави престолът на Абдул-Азисовият син.

От сичкото това се види, че ако Турция доживее смъртта на своят повелител, то в нея непременно тряба да произлезе гражданска война, която ще да накара това господарство само да си изяде месата. Дотогава ние тряба да чакаме и да се пощиме на слънце. Но защо, не питайте. У нас има такива политици, които знаят какво правят и какво мислят. Вие тряба вече да сте чули, че за тие политици е излязъл даже и нов закон за мисление из Писалището на печатът. Отсега, който ще да издава вестник и който ще да се занимава с политика, той е длъжен да има свидетелство из полицията, че е действително способен за такава работа. Аз одобрявам тая постъпка на правител ството, защото отсега нататък ние няма вече да се двоумим за способностите и за честността ни на един от нашите цариградски ефендиета журналисти.

Чули ли сте, че ние тука представихме пиесата на г. Друмева „Иванчу, убиецът на цар Асеня"? Видите ли, че нашето отеческо правителство се старае да ни вкара в пътят на цивилизацията? Аз благодаря за това нещо министърът на полицията, но не мога да не попитам граховският херой защо и по провинциите се не позволява това нещо. Ако цариградските българи могат да играят театра барем веднаж в годината и ако в турските кафенета е позволено да се дава сяка вечер операта „Хаджи Хайват и карагьозът", то защо на нашите младежи по провинциите се запрещават и най-невинните техни развлечения? Да не са и театрите противни на вопросът за престолонаследието? Да не са тие в споразумение с Персия, с Румъния и с Черна гора? Или вие, господин Хюсеине, мислите, че по литическата нравственост изисква, щото и актьорите да имат свидетелства от министърът на полицията? Аферим, кьопоолар! Ако вие да би биле умни банкроти, то би могли да извлечете из театрата голяма полза за държавата. Не можете ли вие с някоя леешша да наложите малък един данък и на представленията? Нели ви е целта да съберете колкото се може повече пари за своят помен и за своите задушници, то вие твърде лесно можете да возведете и тоя вандализъм до степен на държавен закон. Българският народ умее да търпи, а европейското човеколюбив е готово да защищава вашият политически кеф, вашата харемна дипломация и вашето държавно зверство до последнята крайност. Но ще да видиме какво ще да каже утрешният ден.

в."Знаме", г. I, брой 6 от 19 януари 1875 г.
Използваната картина се казва "Стремежът към Ботев" и е на Минчо Никофоров (1932г.)