неделя, 25 ноември 2007 г.

Шепа хора застанали против целия свят

Пейо Яворов

Вчера най-добрата часть отъ българската интелигенция отпразднува деньтъ на поета и революционера, който вече три десетилетия вдъхновява българина въ най-благородните му пориви. Споровете около личността на Ботева и значението на неговото дело отдавна са престанали. Днесъ светлият образъ на революционера е една национална икона, и пламенното слово на поета — единъ лозунгъ за всяка възвишена борба. Дните като вчерашния са дни на благоговейно коленопреклонение и тиха изповедъ.

Жертвеникътъ, предъ който бе свещенодействувалъ Ботевъ, не е угасналъ още. Трагическиятъ Веслецски час не беше край на водената борба. — Той бе едно отъ нейните освещения. И тя продължи, тая епическа борба, за да набележи въ новобългарската история много катастрофи и победи. Наполовина осъществено преди тридесеть години, нашето освободително дело остава и до днесъ недовършено. Кой отъ ония, които вчера са поменали името на героя, кой отъ тяхь не е помислилъ и за Македония?

Заветите на Ботевци намериха отзивъ въ душите на отвъдрилската българска интелигенция. Ето вече десетилетие и половина кипи една борба стихийна по своите размери и свръхчовешка по своите усилия. Никой не помни моментъ на затишие, нито пъкъ некой знае броя на жертвите. Бъдещите поколения ще се извръщатъ назадъ изумени— ако тоя народъ оцелее. Гледката на нашето настояще ще представлява за тях едно невероятно минало. Българи — шепа хора подъ празното небе — защото робите няматъ господь! — шепа хора застанали противъ целия святъ. Съдбата ни е изправила на кръстопътя на непримиримите интереси. Ние воюваме противъ Азия и Европа, — противъ Мехмеда, който никога не се насити на кърви, и противъ Христа, който стана презъ вековете по-сребролюбивъ отъ Юда...

Но призовавайки великия дух на Ботева, ние треба да изповедаме и неизповедимото. Ние треба да изповедаме, че въ тоя критически часъ изнеможно отблъсваме чужди враждебни действия по неколко линии — и не само техъ: треба да се боримъ още и съ пристъпите на лудость средъ нашите собствени редове.

Идва единъ другарь, нещо повече — единъ братъ, защото иде съ целувка на уста, — идва той средъ насъ и намира открити обятия, за да нанесе смъртоносенъ ударъ на двама самоотвержени дейци и по тоя начинъ да свали злодейската си маска. Вие питате него, или ако той не знае какво върши — питате ония, които са въоръжили неговата изменническа ръка, — питате какви интереси на делото продиктуваха всичко туй, кому беше нужно то! — И ето че ви отговарятъ съ неколко мъгливи фрази, грабнати отъ некоя битпазарска брошура и раздъвкани съ отровата на тъмна злоба или зависть. А подиръ фразите следватъ потресните самохвалства, какъ некой отличенъ войвода е бил закланъ. Или какъ некой скроменъ труженикъ е билъ обесенъ.

Идва другъ. Той носи едно име, окръжено съ обаянието на хубави подвизи. Вие сте щастливи да стиснете неговата мъжка дъсница. Знаете ли, - казва той, — отъ сега нататъкъ ще ходимъ изъ Македония безъ оръжие. Разбира се, вий сте изненадани: нима „отвъде" е вече свободно, и вестниците не са писали!

— Не, но азъ съмъ вече „младотурчинъ". Ще въведемъ конституционно управление въ Турция. После ще изгонимъ султана и ще прогласимъ република.

Вие слушате и не знаете — да се смеете, или да заплачете..

На трета страна стои свободното българско общество. Тукъ всички четатъ вестници и се интересуватъ отъ онова, което става по света. Единъ атентатъ върху някой полицейски чиновникъ въ Одеса или Баку предизвиква вълнение — радость или негодувание. Но единъ безконеченъ списъкъ на македонски жертви, легнали подъ турски, гръцки и сръбски ятагани, минава незабелязанъ. На какво се дължи тая апатия? Търсете причините, може и да ги има отъ най-различно естество — но тия причини ще бъдатъ само редъ обвинения противъ отсамрилския българинъ, като патриотъ и човекъ...

Това изповядаха нашите души вчера, като призоваха духа на Ботева. И неговите кости тамъ нейде въ незнаенъ гробъ — са тръпнали отъ отвращение.

в. "Илинден", брой 46, 19 май 1908г.

Трябва ли да въстане Македония?

Захарий Стоянов

Кой въпрос вълнува най-много днес българския свят? В качеството си на публицист, в реда на оная сила, която трябва да става отзив на всичко, каквото вълнува и интересува публиката, мислим, че няма да сбъркаме, ако турим на първо място македонския въпрос, ако кажем, че с него се занимават и дипломати, и учени, и еснафи, и селяни, и пр. Да, македонският въпрос е злоба на деня не само в Княжеството и в съседната нему страна Източна Румелия, но и в страни, твърде отдалечени, които тая година са чули за пръв път името Македония, които я познават и знаят само по мъртвото слово на шарената карта и по кривите сведения на тоя или оня пътешественик.

Прочее наша свята длъжност е да изкажем нашето мнение относително действията ни спрямо тая наша братска страна, да удовлетворим своите читатели, да подложим на критика това свое мнение, да чуем отзивите за и против, да обадим най-после и на братята си от тая злочеста страна, Македония, които простират ръка към нас, свободните, трябва ли те да очакват от нас нещо, достатъчно ли е да им се проводят двама владици, които да им четат „Отче "наш" на български, или пък да намажат своя нож, острилото на който да лъсне под лъчите на петровденското слънце? Ние ще да бъдем кратки, ясни, прями и искрени; ние ще да кажем онова, което ни диктува човещината, българщината и публицистическата обязаност, без да се стряскаме от Закона за печата, без да туряме за мотив висшата политика, без да се ръководим от солдатската песен „Бой, бой, искаме бой", без да вземаме пред вид онова апатическо обстоятелство, че не му е още времето.

Че Македония страда, че там е в употребление ятаганът, че там царува пълна тирания и башибозушки кавалеризьм — за това не иска и дума. Седем години е вече, откак тая страна наведе врат пред безбожната дипломация във военния Берлин, откак тя каза: „На тоя свят няма правда", откогато се помири със заветното от историята и нескончателното изречение „Дядо Иван няма ни забрави". В тия седем години чул ли е някой да прехвръкне през върховете на Пирин и на Доспат глас на отчаяние, плач на жертви от Канлъ куле, писък на обезчестени моми, молба на паднали под ножа и пр. (допущаме обикновени изключения)? Ставали ли са грамадни митинги по всичко Българско без разлика на партия и взглядове? Обаждал ли се е от далечна Белгия благороден филантроп Лавеле? Писал ли е някой си Куртев прокламация с подпис? Издавали ли са два специални вестника "Македонски глас" и "Македонец" , които да се занимават само с Македония? Провеждала ли е друга година Източна Румелия и България особени гарнизони, които да пазят проходите на Балкана за Македония?

Кажете де? Кой възбуди всички тия явления и демонстрации? Цанковистите? Съединистите или казионните? Мнозина ще да отговорят утвърдително; но тия мнозина ще да бъдат от ония подритнати нещастници, които не познават начертания път на народите от самата история, които искат да заключат духа на времето в някаква си висша политика, в сухото предписание на началството, в безжизнената буква на наказателния закон.

Но всеки малко-много искренен човек, който туря по-горе съдбата на общото дело, отколкото берекетя на своя чифлик и дългоденствието на месечната си заплата, ще да се убеди в душата си, че в Македония има нещо извънредно, че оттам се чува някакъв си глас, който вика за помощ и пред който падат на колене и партизански взглядове, и тънка дипломация; че най-после е чукнал оня час, който произвежда буря, който решава съдбините на цели народи, който — за голяма жалост — лее кръв от невинни хора, кръв, която трябва да тежи най-много не на Османа и на Ивана, но на безбожните дипломати. Естествено бе, че святото според едни, а грубото според втори отмъщение щеше да закипи в жилите на ония българи, македонци, тракийци и мизийци, които живеят в свободните части на България и които боли на сърцето за своите братя.

[+/-] ...виж целия текст


„Не е време" — казаха студените мозъци. Русия е занята с други въпроси, генерал Комаров се е ударил с ингилизите," казаха дипломатите, които черпят своето вдъхновение от депешите на Ажанс Хавас. „Екзархията е противна, двамата владици не ще могат да си получат бератите" — се обадиха ония мъже, които не са престанали да вярват още в бъдещето на калугерщината, които не знаят още, че владиката и чорбаджията не отиват по-далеч от тяхното раболепно евет. Най-после всичките тия благоразумни господа свършваха на следующето опасно предложение: Австрия ще да завземе Македония, щом почне въстанието. И г. Лавеле, достоуважаемият тоя приятел на нашия народ, дойде да потвърди черните взглядове. С едно писмо до "Македонско глас" той се обявява за противни на всяко въстание в Македония. Съгласни. Нека бъде така, да се почака сгодното време. Но я послушайте за минутата и противниците на разсъдъка. Я излезнете една нощ по мрачните кръчми, послушайте от вратата и вижте какво тълкуват лудите глави, нехранимайковците, х а й м а н ите, от каква точка на зрение гледат те на данний въпрос, който решават и разискват не по мозък, а по хъшовски чувства. Кой ще тях да убеди да мируват, кой ще да подействува на техните развълнувани сърца щото да отложат за по-благоприятно време, а най-главното възможно ли е подобно нещо? Може ли да се спре онова течение, което е приготвено не от пиян агитатор, а от времето, от потресающите събития, течение, което е основано на нравствени свръзки? Ние отговаряме не, а който знае противното, който знае разковничето на тая болест — нека излезе и ни каже. А да стане цял един народ дипломати и политици, да хване всеки да се ръководи от политическия отдел на вестниците, да търси какво е казал Бисмарк — това е убийствено, това е блато, подобен народ трябва да изчезне от лицето на земята. Мислят и разсъждават само ония, които се борят за кеф, които проливат кръв за кюляфа на авганския шах, а не и народите и ония смели синове, на които е обезчестена сестрата, на които е заклан братът.

Па и смешно ще да бъде, невместимо с живата човеческа натура да слушаш, като ти разказват, че селото ти е нападнато, че майка ти е съсечена, баща ти затворен и пр., а ти да четеш „Народен глас", какво мисли за тая работа консулът, какво е казал лорд Хам-Хум в камарата. Уважаемият г. Лавеле от синца ни трябваше да има пред вид тия работи, нужно бе да смисли и за идеалния у нас елемент, който ние притежаваме, както другите народи, и който ни е умил малко-много лицето. Ние бихме задали на тоя благороден мъж такъв един прост пример: ако негови съотечественици, братя по кръв и вяра, се колеха и угнетяваха, ако местожителството на тия нещастници беше зад един планински връх, то щеше ли той да съветва, че не е време още да им се помогне? Ние сме уверени, че той сам би грабнал пушката и би полетял още на минутата.

И как мислят днешните благоразумни наши братя, които съветват благоразумие? Ще ли да ни похвали за това светът, че като клали братята ни, нашите братски чувства са се управлявали от една консулска депеша? Ще да кажат хората, че като сме стояли по-мирни и от овчици, достойни сме и за по-голямо бъдеще? Не вярвайте. Ще ни се смеят, ще кажат, че сме стадо, че не разбираме от свободен живот и независимост. Най-после кои сме, какво сме заслужили на човечеството, щото Европа да дойде да ни освободи, а ние да чакаме наготово и да ни се каже: „Хайде заповядайте, господа българи"? Доволно ни са се смели и натяквали в очите, че сме готовановци, че чакаме от другиго помощ. Слава богу, че имаме един Хаджи Димитър, Ботев и Бенковски, с които малко-много излизаме на пазар с открито чело. Когато тия последните войводи преминаха и измряха за своето отечество, тогава беше ли време? Помислете само при какви обстоятелства минаха те, когато от Турция трепереше цял свят, когато напреде им лежеше буйният Дунав, когато ... когато ... много когато ...

Македония щяла да бъде завзета от Австрия, щом се случело и най-малкото движение. Чудно. Не можеше ли Австрия да възбуди това движение изкуствено? Кой ще да й бърка, ако тя въоръжи 500 - 1000 голи албанци и ги пусне в страната да изгорят няколко села, а после, под предлог да умирява, ще да вкара своите войски в разбунтуваните места? Това същото може да направи и Гърция, па и послушната и всецяло покорната ней Сърбия. Ние мислиме, че който и да завземе Македония, който и да и стане бъдеш господар, в името на нашето национално величие, в името на свободата, в интереса на съвременните понятия там, в Македония, трябва да умрат няколко хаджндимитровци, думите "Свобода или смърт" трябва да прогърмят по върховете на Пирин. Костите на тия хаджнидимитровци, местностите, гдето са паднали те, преданията на жителите и пр. ще да плашат всеки тиранин, който ще владее Македония, а от друга страна, ще да вдъхновяват потомството в бъдещите борби за свобода и човешко право. Вие виждате какво значи за нас Батак, Перущица, Шипка и Панагюрище. Щом видим дебелия край, на часа се обръщаме към тия божествени капища и викаме на четири страни: "О, ние притежаваме това и това!" А защо и Македония да не притежава това и онова?

Ние ще сключим нашата статия с пророчески претенции. Ние ще да предскажем на основание на гореизложеното, че в Македония ще да потече твърде наскоро кръв не от партизанство и от задни цели, но съгласно с неумолимите исторически и естествени закони, против които трябва да замълчат всичките мерки и противодействия. Невежите, страната на които за винаги са държали правителствата, си кривят устата да уверяват, че мъртвата газетна статийка, брошурката на някой жаден за голямо име политикан и прокламацията на някоя гореща глава вълнуват идеалния свят и изваждат хората из ум. Заблуждение! Тяхна милост не можат още да се помирят и да признаят, че газетните статийки и прокламациите се диктуват от духа на времето, че оня, който ги пише, прилича на телеграфния апарат, приведен и възбуден в движение от друга сила. Не можат да признаят те, че народите вървят напред, че те създават история и отделни герои, и всичко. Защо Куртев не издаде своята прокламация миналата година ? За туй, че във всеки град му биха прикачили газово тенеке.

И така ние трябва да очакваме буря в Македония. Тя ще да стане, па и трябва да стане, и без помощта на нашата статия, без тънката политика на "Народен глас", независимо от духовното послание на св. Екзархия. Който мре за свобода, той стои по-горе и от вестник, и от екзархия. Той хвърчи и през гори, и през морета, той е велик. Тая година ще да го нарекат хаймана, а подир година, подир две всеки ще да казва : "Бей, и аз го познавах; когато тръгваше, Бог да го прости, станах му поръчител да си извади тескере!"

в. "Борба", брой 3, 11 юни 1885г.

Първа снимка : Вестници, в които З.Стоянов е сътрудничил или редактирал от 1883 до 1885г.
Втора снимка : Гробът на З.Стоянов в русенския Пантеон на Възрожденците