събота, 11 юли 2009 г.

Генчо ще се намесва в политиката

Райко Алексиев

Седя си аз, драги, по жилетка след вечеря (мусака със сини патладжани, останала от обед, но подгряна), седя си така, унесен в пресата и изучавам поли­тиката, партийните кризиси и разцепления.

- Какво ново има? - казва жена ми Гина, правей­ки маникюр на ноктите си.
- Криза казвам — и критичност на положе­нието. Кабинетът — казвам — е в паднало състояние и Държавната глава се съвещава с обществено­то мнение по редица въпроси от държавна необхо­димост.

Чета, значи, размишлявам по изявленията и ми минава през ума: „Ех, Генчо, да беше се заловил с политиката и ти сега щеше да идеш при Държавната глава на ауденция", мисля аз и заключавам по въпроса: „Че какво пък, да не съм по-малко умен от други­те? Че какво, например, представлява министър Хикс, да речем? Адвокатче в провинциалността на нашия град и толко! Едно такова сухожиляво адвокатче, без особени дарби и прочие таланти, в чиято кантора освен плъховете случваше се да има и по някой клиент.

И даже никога не е играл в пиесите, които давах­ме в читалището, защото му липсваше даровитост и дикция. Толкова посредствен, ви казвам, че даже след като две години взема уроци по флейта, не можеше да изсвири „Шансон триете" работа действително симфоник, но лесна в гамата, защо­то беше само с един бемол.

А пък — и в декламацията (Лудият oт Пантиофи) и по китара (Молитвата на една калугерица) плюс още две-три композиции, и в театралност­та — из различни драми и трагедии, като Иванку (попа), Женитба („Пържени яйца") и други аз бях по-силен и даровит.

Да не изреждам и статиите, които съм писал в местния вестник „Златна заря" по въпроса на умрелите кучета по улиците и за миризмата край касапниците, по които въпроси бях обещал да се повърна, но... не успях.

Та, казвам си, ти, Генчо, с какво си по-малко до­стоен от този Хикс, та той да бъде министър, а ти не? Само защото не си се ударил на партизанлък!"

— Какво се замисли, Генчо, в момента?, ме пи­та Гина и ме изважда от блян.

- Хе, хе, нищо, казвам, — мисля си защо ли не се ударя и аз по политиката — кой знай, може би, някой ден... — „Звън" — телефона:

- Кой там?

- Царя! — Добър ден, господин Генчо, буюр министерски пост! Хе, хе.

—И-и-их, Генчо, де тоя Господ, - отговаря с весело изражение Гина. И, наистина, защо да не се удариш в политиката? То поне не е трудно.

— За трудно, не е трудно. Стига човек да изпрати тук-таме по някоя декларация, да тури няколко разнопартийни книжки в джеба си и да чака...

- Няма защо да чака, прекъсва ме Гина, ами право при народа. Така всичките правят.
При народа ли? Ами какво ще правя там?

- Каквото правят другите — агитации ше държиш и обещания ще даваш.

- Обещания ли? Какво ли, аджеба, трябва да им се обещава... По едни потури ли, що ли?

- Потури, пари, мостове, шосета, гари, плани­ни — всичко, каквото дойде на езика — само обеща­ние да е. То, знаеш, Генчо, народът е като нас, жените, без обещания не може. Може след това да не се изпълни нищо, но обещанието е главното.

И като рече Гина тъй, аз й дадох право и се замис­лих. Замисли се и тя.

- Хе-хе, какво се замечта пък и ти — питам след известна пауза с ироничност аз, понеже знам при подобна ситуация какво мисли женската фан­тазия.

— Мисля си, Генчо, като станеш министър, да продадем къщата и да си направим скромно, но при­ветливо три-четири-етажно здание някъде по в центъра. Все вярвам, че ще дръпнем някое общин­ско място.

-Буи — казвам аз на шега на френски, — това апартамент ли е: две стаи, вестибюл и кухня, плюс тесен клозет, който цяла нощ шуми и поради тън­ките стени, не дава възможност за сън.

— И ще трябва — добавя тя — нови мебели да вземем, защото тия се напълниха с дървеници, та когато Царят ни дохожда на гости да не би да си отнесе някоя инсекта в палата, пък и да има по-файн обстановка. То, наистина, Царят е демокра­тична натура и знам, че не се гордее, но Цар е. Та, значи, всичко трябва да е наредено, защото Дър­жавната глава каквато е инкогнита, току-виж че някога дойде внезапно да се посъветва по политиката та знаеш... да не се конфуза от неподходя­щата обстановка, защото Цар не е шега работа. Колкото и да е скромен все ще трябва да го посрещнем no хайлайфному в гостна файн - Луиз Каторз стил мебели един вид, или в карен случай Рококот.

- Или пък ти някога позвъниш на някой дипломат по телефона: Ало, кой там? Ки е ла?

- Ескеленц, този и този!

- Тук Генчо! Бон жур, бе екселенц, ела бе, драги, да изпием по един гюл бар... И дойде човекът.

Дадох право на жена си, но и забелязах, че ако посрещаме и дипломацията, трябва и дрехи да се понаправят, та да не ни клюкарстват зад гърба Тя се съгласи и констатира, че моят редингот все пак е добър, та ако се почисти химически няма нужда от нов, но нейните рокли съвсем не са за такива случаи и следователно трябва нещо по-еле­гантно.

- Как мислиш, Гики — казвам й, — каква ли е церемонията при такива дипломатически случаи?

- Церемонията не ми е известна казва тя, но сигурно трябва да бъде деликатес: може крепде-шин, или монгол, или марокен плюс деколте по-голя­мо, защото тия дипломати са любители на есте­тиката.. Пък и може, така на шега, да завъртя някому агъла, та да освободи Македония.

Хе-хе-хе-хе, патриотка е моята Гина и направва го.

Та така, драги, седя си вечер, чета изявленията, умозаключавам по кризата и все ми иде да се ударя 1 в политиката, па... каквото ще да стане.

Само не трябва да ям кьопоолу манджа, защото от чесъна ми идат възгаги и може да замириша на Царя, като говорим по телефона.

Из сборника „Генчо Завалията", 1933

Революция народна, незабавна, отчаяна

Христо Ботев

В последните бройове на вестникът си ние бяхме пристъпили да разгледаме течението на нашият политически вопрос и да покажеме на читателите си, че единственият изход из това грозно положение, в което се намира народът, е революцията, и то революция народна, незабавна, отчаяна; революция, която да изчисти Балканският полуостров не само от турците, които ни считат за стока и за добитъци, но и от сичко онова, което може да вреди на истинните наши стремления за пълна и абсолютна човеческа свобода.

За да покажеме, че тая революция е вече на вратата и че тя трябва да се посрещне от секи патриот като някакво си откровение, ние поддържаме, че българският народ е бил сякога готов да се реши на тоя велик подвиг - само [че] тие, които са водили неговите дела, не са могли да свържат неговите сили наедно, не са могли да създадат пълна и необходима революционна организация и не са умели да се ползуват от обстоятелствата. Едни са мислили, че само с инсурекционни* [въстанически] чети ние ще да можеме да принудиме Турция да ни даде някакви си правдини; други са мислили да придобият това чрез дипломатически сълзи и коленопреклония, а трети са се старали да поведат народът на касапница без никаква вънкашна помощ и без никакви чети, а само с неговите сопи, коси и топори - и сичките, после техните несполуки, са се разочаровали и са дохождали до заключение, че народът не е готов, че народът не желае да бъде свободен и че дълго време трябва да се чака, дорде се той образова и дорде до съзнание какво нему не достига, за да бъде народ. Хероите на тия убеждения са пред очите ни и тям ние искаме да посветиме своето обозрение и да им докажеме, че петстотингодишният турски роб е в състояние вече сам да реши своята съдба и своето бъдеще. Но днес ние прекъсваме това обозрение. В тая глуха нощ, в която ние брояхме дните на нашата безконечна страстна неделя, на северозапад от нас, в Отечеството на Лука Вукаловича, угнетените наши братя херцеговинци вдигнаха знамето на свободата и без никаква вънкашна помощ излазят на борба против нашият общ тиранин.

Кое южнославянско сърце няма да затупа при тоя сигнал на революцията? Кой юнак няма да засучи мустакът си и да се хване за своят ръждясал ятаган? Кой българин, кой патриотин няма да се замисли и да попита себе си: "Какво трябва ние да правиме?" Не са се изминали бог-зна колко години от онова време, когато Лука Вукалович - накогото юнаците никога не са били повече от 5 хиляди и който в продължение на 5 години, по верни статистически сведения, е съсипал до 100 000 турци - викаше сичкият славянски юг на революционен пир и когато, освен синовете на Черна гора, никой други се не притече на помощ, никой не раздели силите на тиранинът, а напротив, Австрия открадна от въстаниците няколко топа и с това даде възможност на Дервиш паша да влезе в центърът на движението; Сърбия стоеше със сгърнати ръце и с идиотическо хладнокръвие гледаше на кървавите подвиги на своите братя; българският народ спеше и пъшкаше под петите на азиатските варвари; с една дума, не е отдавна онзи изгоден случай, когото ние, славяните, изпуснахме и оставихме азиатският звяр да стъпи изново и с по-тежка нога на гърдите на нашите братя херцеговинци.

Но минаха се 15 години; Турция с гигантски крачки е вървяла към своето политическо и финансиално падение; Сърбия, Черна гора и България са се развили донейде както в умствено, така и в политическо отношение; Европа е успяла да изгуби и последнята капка доверие към капъните на своето равновесие и ето съсипаната, необразованата, но юначна Херцеговина въстана изново и възелът на Восточният вопрос, това плашило за боязливите дипломати, се обтегна и достигна или до развързвание, или до разсичание. Херцеговина се бие, Черна гора се е разпъплала по своите гори и тича на помощ, Сърбия е готова да турне своите сили на картата и да извика va banque! Албания се вълнува, Гърция е готова да обяви война, Румъния не ще да упази неутралитет. . . Има ли тука съмнение, че смъртта на Турция е вече над главата й? Княз Милан оставя за няколко дена Сърбия и отива във Виена, княз Никола, княз Карол и цар Георги бързат да го пристигнат, и там, отдето се мислеше да е запален фитилят на въстанието - там "първият политик и дипломатин на восток", генерал Игнатиев, чака "представителите" на тия народи, които на основание на кулачното право са прави и законни наследници на умирающият босфорски деспот. Защо? Тука не е вече парижката конференция на Наполеона за запазванието на statuquo-то, тука се хвърлят жребии връз империята на Османа, тука се решава съдбата на поробеният Балкански полуостров. Преди коронованият ареопаг да произнесе своята сентенция** [решение], едни от оракулите дават Херцеговина на Черна гора, Босна на Сърбия, Епир и Тесалия, и даже Албания - на Гърция; други делят орехът помежду си, а на децата дават черупките; трети съставляват някаква си Византийска империя, - и в сичките три случая избрисват Турция от картата на Европа. А назе, а 7-милионният българсски народ? Назе считат за стока, за стадо, а българският народ за неспособен да се радва на никаква свобода, на никаква самостоятелност. Чувате ли, господа дуалисти и просветители? Чуваш ли, нещастний български народе? Чувате ли вие, братия емигранти? Ако чувате, то помислете какво трябва да се прави. Турция е в несъстояние вече да ни даде никакви правдини и облекчения, защото тя няма вече право за съществувание, следователно дуализмът е мечта, утопия, безумие; Европа и политическите обстоятелства дават свобода и самостоятелност само на тогова, който сам може да я добие. Примерът е Херцеговина. Следователно, какво трябва да правиме? Да мълчиме? Да чакаме? Да оставиме българският народ на волята и на милостта на дипломацията? Това е безумно, безчестно и безчовечно до non plys ultra. Тука се изисква протест, бунт, въстание, революция. - Но народът е неразвит, необразован, неприготвен. - Лъже се тоя, който мисли така. Херцеговинците са много по-неразвити и много по-необразовани от нас, но това им не бърка да доведат Турция до пропаст, да изведат Сърбия и Черна гора из апатия и да накарат дипломацията да пристъпи до решението на Восточният вопрос.

Българският народ е показал през сичкият свой робски живот, че в него има доста жизнени сили, за да води постоянна и упорита борба против своите притеснители, а от 1867 г. и досега революционният дух е покрил, като-речи, сичкото наше прекрасно Отечество. У нас не достигаше само едно: организация, която да свърже революционните сили на народът, да им даде направление и да им определи времето за избухвание; но и на това е вече турнато доста добро и здраво основание. Следователно, народът е готов, обстоятелствата са благоприятни и по-добра помощ от тая, която ни оказа Херцеговина и която ще ни окажат Черна гора и Сърбия, е невъзможна и немислима. Ние не трябва да чакаме. Ако изпуснеме и тоя случай, то сме изгубени. Или сичкият товар на турското иго ще да се стовари на нашите гърбове, или ние ще да промениме тоя самар на друг, още по-срашен и още по-унизителен. Ние трябва да въстанеме и да дадеме край на нашите гнуснави и безчовечни теглила, ние трябва да си видиме сметките с тиранинът, да помогнеме на Херцеговина и на себе си и да покажеме на дипломацията, че ние не сме скотове, не сме стока, а сме народ, способен да живее, да се развива. Помислете върху това, братя емигранти. Зданието на Османа пада, и пада връз нашият народ! Елате да отблъснем това падение в Азия, защото в противен случай името българин се изгубва от лицето на земята. . . Ние живееме в свободна земя и никой не може да ни запрети да изпълниме дългът си към своето Отечество. Няма власт над оная глава, която е готова да се одели от плещите си в името на совобадата и за благото на цялото човечество.

в. "Знаме", г. I, брой 23 от 27 юли 1875 г.