неделя, 14 септември 2008 г.

За действителните промени 30 години след 9 септември

Георги Марков

Има един категоричен факт, който никой не може да отрече, а именно, че България отпреди тридесет години е коренно различна,от съвременна България. Или, с други думи,през тези тридесет години наистина е извършена промяна в живота на българския народ. И тази промяна е много по-значителна, отколкото изисква процесът на нормалната промяна в живота на една страна в съответствие с развитието на цивилизацията. Нито тази промяна се изчерпва със смяната на един обществен, строй с друг, нито със замяната на едни господари с други. Ние виждаме подобни промени навред из света, но в повечето случаи те не засягат корените на живота, или пък му влияят съвсем повърхностно. Дотук, изглежда, че аз съм в пълно съгласие с лозунгите, които скандира огромната българска агитка на вестници, радио, кино, литература. Но аз не ще потърся доказателст­вата за промяната в нарастването на производствените про­центи,нито в абсурдните съотношения с 1939 година като: компютри — нула процента, днес — сто милиона процента. Аз не ще потърся промяната в това, че през 1939 година в България не е имало нито един телевизор, а сега има пове­че от милион, нито в тонажа на българския търговски флот или: гражданското въздухоплаване.

Не ще й дума, че потъ­налите в прахоляци несъществуващи български шосета през 1944 година сега са заменени с модерни асфалтови пътища. Не ще и дума, че родният пейзаж се е променил значител­но. Но когато говорим за огромните блокове, погълнали ня­когашните малки нивички, не трябва да забравяме за изчез­налите чудни български гори, безогледно опустошени днес и превърнали красиви кътове в грозни картини. Безспорно най-модерна земеделска техника изхвърли ралото и плуга, безс­порно огромна част от населението от селата се прехвърли в градовете и заживя с индустриалния въздух на века. Безс­порно жизненият стандарт на значителна част от народа е повишен и държавата хвърля огромни средства за образова­ние и културни мероприятия, които, разбира се, са част от пропагандната машина на режима. Няма съмнение също, че партията е демократизирала живота до такава степен, че е спестила на гражданите всяко право на избор, което също е голяма промяна в сравнение с буржоазното време, когато всеки трябваше сам да се напъва да избира.

[+/-] ...виж целия текст



Но аз не искам да говоря за „материалните и духовни промени в бита на българския народ", както се изразяват високоговорителите у нас, а за онази наистина огромна коренна и може би фа­тална промяна в българския национален характер. Искам да говоря за ония черти от този характер, които стъписват все­ки по-наблюдателен чужденец, които сякаш създават обли­ка на нашия народ и са повод да ни се казва: „Вие сте то­ва и това!" Нарасналият брой на училищата е твърде поло­жителен факт, ако не съществуваше въпросът какво се учи в тях. Нарасналият брой на телевизорите е също положителен факт, ако не съществуваше въпросът какво се предава по тях. Увеличената производителност е също положителен факт, ако не съществуваше въпросът как се използува тя. Увели­ченото заплащане е неоспорим плюс, ако нямаше въпроса какво можеш да си купиш и можеш ли да идеш, където ис­каш. Трудовият ентусиазъм на народа би бил най-хубаво не­що, ако не съществуваше въпросът — щастливи ли са хора­та.

И така, въпросът не е за промяната на декора, а за про­мяната на пиесата, на действуващите лица, на конфликтите, на атмосферата, на проблемите. И ако се върнем в епохата преди тридесет години било по памет, било документално, ние не можем да избегнем първия белег на промяна в характера на българския народ и живота му. Пред нас днес се изправя огромният, исполински призрак на страха. Страхове винаги е имало в нашата ис­тория, малко или повече хората са били платени, но нико­га страхът не е бил превръщан в основно чувство на живо­та на всеки гражданин — от председателя на Държавния съ­вет до последния работник. Страхът е онова, което всеки от пръв поглед открива върху лицето на всеки български гражданин. Дори зад безогледността на някои граждани, об­лечени със специална привилегия на властта, човек открива изкривеното лице на страха. Страх, който действува от всич­ки посоки. Страх от всичко и за всичко. Може ли някой от по-възрастните да си спомни отпреди тридесет години израз като този: „Внимавай, че нещо може да ти се случи!" Може ли някой да си спомни компютерското съобразяване и пресъобразяване на всяка дума, на всяко действие? Може ли ня­кои да си спомни подобно безчестно бягство от всякаква от­говорност? Може ли някой да си спомни такава ужасна страхопъзльовщина, да не смеещ да кажеш собственото си мнение, да не смееш да извисиш глас, за да изразиш онова, ко­ето наистина вярваш? Страх за работата, страх за жилище­то, страх за бъдещето на децата, страх за собствената си си­гурност, страх от това, не всеки около тебе е таен агент, страх да не сбъркаш, страх да не разсърдиш някого...

И ако Първата голяма промяна идва от страха, Втора­та голяма и логична промяна идва от лъжата. Никога в ця­лата тази истории от 13 века в България не се е лъгало по­вече. Ако мнозина българи от предвоенна България все пак смятаха лъженето за сериозен грях, то днес практически не се прави разлика между лъжа и истина. Партията е узаконила льжата като свой официален метод. Лъжливи са отно­шенията между общество и индивид у нас, лъжливи са отношенията между индивид и индивид. Тъй като лъжата е мощно средство за отбрана и нападение, за кариера, за успех. Лъжата се поощрява по всички линии, цяло едно псевдоизкуство съществува, за да лъже по отношение на минало, настояще и бъдеще. Правдивостта, истинността са изхвърлени в задния двор на днешния български живот. Част от лъжата са лицемерните отношения между отделните хора, които са пуснали дълбоки корени в българската земи, та­ка че образите на Вазовите „Чичовци" или на Йовковите българи днес ми изглеждат като образи на светци. И което е още по-тъжно — съвсем малко са донкихотовците, които дръзват да се изправят срещу вятърните медници на огром­ната лъжа.

Положително в тържествените доклада на тридесетгодишнината на комунистическата власт у нас не ще намерят отражение данните на прокуратурата за нарастването на престъпността и в частност на кражбата. Ето още една значителна промяна. Ако човек вземе предвид делата срещу кражбите у нас, почти изключително за сметка на държава­та, ще се види, че никога, в цялата наша история, не се е крадяло повече. И това е само законно признатата кражба. Един народ, който винаги е бил пословичен с честността си, след тридесет години успешен социализъм е създал огромен процент крадци. Разбира се, краде се на дребно, краде се, за да се преживее, краде се, защото всички крадат и защото от всекиго е откраднато нещо. Така че краде се и за възмездие. Четвъртата промяна, която също няма да бъде упоме­ната при тържествата, е отрицателният прираст на българс­кото население. Един селски народ, който векове е имал дълбоки корени в земята, който е преживял жестоки исторически времена, но неотстъпно, упорито, непреклонно е размножавал корените си, сега внезапно се е отказал от бъдещето си. Никаква статистика, стъкмена с помощта на турското и циганското малцинство, не може да скрие жестокия факт за съхнещата жизненост на нашия народ. Народ, който не желае да има деца въпреки безспорните опити на партия и държава да го насърчи. Обясненията на този тъжен факт не са материалните несгоди, нито е липсата на чувство за отговорност, а огромното преобладаващо чувство за безсмислено бъдеще, това смазващо чувство,което е изпепелило вся­какви народни, обществени и лични идеали. И според това е най-голямата промяна в характера на народа ни. -

Оттук не сме далече до още една явна промяна — националното самочувствие. Трябва да кажа, че няма нищо по- тъжно от среща с български туристи в чужбина. Виждали ли сте как ходят от витрина на витрина, виждали ли сте потис­натите им лица, виждали ли сте боязливите погледи, когато говорят помежду си или с чужденци, виждали ли сте как се озъртат по пет пъти, преди да кажат нещо, което може би не е точно по каноните? Нямам предвид пътуващата бай-ганьовщйна на стояндаскаловци, която е сквернословие с името на България, нямам предвид криминалната наглост на разни търговски или дипломатически тарикати, а онези обикновени чисти български граждани, които угнетено съз­нават, че са вън от света.

Липсата на национално самочувствие особено се под­чертава от липсата на личности, на народни водачи. Когато турците са завладели България,първата им работа е била изтребването на водачите на народа. И въпреки поголовното изтребление петте века са ни оставили галерия от велики българи, от незабравими образи на големи личности. И след Освобождението България имаше своите личности, големи и по-малки, класическият български учител бе личност. Лич­ностите имаха своето обаяние, имаха своите последователи, създаваха се течения, имаше движение в духа на българския народ. Политици, писатели, учени, общественици. Спомнете си фигурата на един Пенчо Славейков или на професор Златаров. Днес България няма или почти няма никакви личнос­ти. Бихте ли ми казали кой от ръководителите в партията е личност? В най-добрия случай срещаме безличното лице на чиновника. Езерото от личностите е заменено с блатото на чиновниците. Какви духовни искри идват от хората на върха у нас или от академиците, или от разните чиновници-председатели на чиновническите съюзи — писатели, худож­ници или артисти? Нищо! Липсва жестът на личността, лип­сва красотата на позицията, липсва драмата на стълкнове­нието. При най-добро желание човек не може да види ма­щабите на мъничките личности у нас днес по-големи от един кафеджийски салон. Защото личностите нямат трибуна, за­щото им е отречено правото на съществуване, защото те трябва да вървят в крак като представителна рота. Днес раз­казите за личностите преди тридесет години звучат като ле­генди.

И логично стигаме до още една значителна промяна. Посредствеността. България наистина е царството на посредствеността, както я нарече един южноамерикански член, на Политбюро на комунистическа партия. Това е един мъ­ничък дребнобуржоазен свят, изграден върху посредствени отношения. Принципът на правене на нещата „пет за чети­ри" е особено валиден за човешките връзки. Би могло да се каже: „Живее се пет за четири". Принцип, който ражда мижитурщината, преклонението, угодничеството, защото наистина няма нравствени критерии. Един от елементите на посредствеността е свеждането на нещата до два цвята. Спектърът плаши посредствениците, както ги плашат противоречията. Когато говорим непрекъснато за сива литература и сиво изкуство, трябва да кажем, че сивият цвят, това е цветът на посредствеността. Прави всичко еднакво, униформе­но, да ти е мирна главата! Посредственост, която се изразя­ва в липса на инициативи, в липса на поемане на отговор­ност, в липса на рискове, в липса на движение. Истинският цвят на партията не е червеният, защото това е най—жизненият цвят в природата, а сивият — цветът на празното, яло­во небе — без слънце и без черни облаци.

И за да бъде завършена картината на един истински тридесетгодишен отчет, нека се спрем на още една жестока истина — края на идеалите. Може ли някой днес да каже, в името на какво съществува съвременна България? Може ли някой да каже, къде са идеалистите, мечтателите за по-кра­сив, по-достоен, по-смислен бъдещ живот? Само преди три­десет години България повече от всичко друго бе страна на идеалистите. Немалко от тях платиха за идеалите си. Във всяко село имаше будни глави: комунисти, социалисти, анар­хисти или просто мечтатели за друг свят. Какво има днес? Кьдe са те?

Днес няма идеалисти, защото няма идеали. Защото дру­гият свят се оказа жестока измама. Най-непоносимата и смазваща гавра, която времето изигра на идеалистите. Ка­то че върху всеки по-чувствителен дух у нас днес тегне съз­нанието на обреченост, което сковава или направо убива въз­можен идеал. Вместо борците идеалисти отпреди тридесет години ние имаме непоносимото стадо от борците кариерис­ти. Вместо чистата ненавист и борба за свобода, справедли­вост и прогрес ние имаме равнодушното примирение с фео­дални порядки, дълбоки неправди, корупция и лъжа. Преди тридесет години същите обществени недъзи биха предизви­кали идеалистична експлозия, може би спонтанна револю­ция. Днес те предизвикват било унили, било цинични усмив­ки.

Това са големите, бих казал, наистина историческите, промени в живота на българския народ, които няма да вля­зат в тържествения доклад по случай тридесетгодишнината на 9 септември.

Свободата е българско желание

Любен Каравелов

Както е потребен за земните животни въздухът, и за рибите – вода, така също за човека е потребна, най-напред от всичко – свобода. Без свобода човек не може да рече, че е човек, а половина човек; без свобода човек не може да бъде такъв, какъвто го е създала природата, следователно не може да бъде и щастлив. За човека, който има човеческа душа и сърце, е сто пъти по-леко и по-приятно да гладува и да мръзне и да бъде свободен, нежели да бъде султан и да робува. Само онзи може да каже, че е човек, който говори и мисли по своята воля; само онзи може да каже, че живее на света, който не търпи да види над себе си никакъв деспотизъм, никакъв бич. От свободата зависи почти всичко: без свобода няма ни живот, ни щастие – това е вярно като два и два четири. Но човеческото щастие зависи от просвещението, а просвещението – от материалното богатство. А материалното богатство? – от свободата.

Кажете ми, може ли човек да бъде щастлив, когато неговото имане се намира в ръцете на другиго, когато неговата жена и неговите дъщери всеки ден могат да бъдат увредени, обезчестени; и когато над неговия ум, над неговото лице висят топузи и топори, които му не дават ни да говори, ни да пише, ни да мисли както той иска, а по волята на неговите господари? Не е леко за човека да остави своето отечество, своето огнище, свойте роднини и приятели, гробовете на своите прадеди, но ние видим, че хиляди люде се преселяват ежегодно в Америка. И защо? – Да търсят лична и национална свобода.

Всичко, що е свято, мило и потребно на частен човек, то така също потребно и нужно и за цял народ. Само онзи народ може да живее и да напредва, който има свой исторически живот и своя вънкашна и вътрешна свобода, сир., който има своя господарствена независимост и своя умствена независимост. Всеки народ, който не съставлява отделно господарствено тяло, той всякаго се подвергава – даже и при най-либералното управление – на някакво си невидимо влияние на централизацията и на господствуващата националност и рядко не търпи от това влияние ущърб за своята народност. Всеки народ, който няма своя умствена независимост, свое домашно развитие, свои народни идеи, който не произвожда нищо самостоятелно и не върви по духа на времето, то тоя народ, рано или късно, трябва да се подчини на влиянието на тая националност, която е по-развита от него, а това подчинение го води към положително ослабление и падение. Ето за какво всеки народ трябва да има свое народно развитие, своя книжовност, свой живот, с една дума своя свобода. Там, дека няма народен самостоятелен живот, то тая народност не може да има блестяща бъдащност и трябва да се подчини на друга по-развита нация или да стои в неподвижно състояние.

[+/-] ...виж целия текст



Всеки знае, че народното благосъстояние зависи от народното просвещение, а колкото един народ е по-образован, толкова той е и по-щастлив. А може ли един народ да бъде просвещен, богат, щастлив и образован, когато на пътя му стоят такива люде, които не желаят неговото щастие и добро, защото това щастие и добро е пагубно за техните интереси? Могат ли турците да желаят българското възрождение, българското щастие и българското добро, когато българското възрождение е гроб за турската империя? Могат ли турците да се радват на нашето българско просвещение и напредък, когато тия твърде добре познават, че само слепите и необразованите народи се дават да се водят за носа? Ако българите да бяха образовани, то не щяха да търпят да ги газят такива цигани, каквито са турците; а да бъдат тия образовани, то по-напред трябва да бъдат свободни. Тия люде малко знаят турската администрация и турския народ, които мислят, че българите могат и под покровителството на султан Азиса да се просвещават и да напредуват: „От бръмбара мед не се добива.“ Свобода трябва на българския народ, и свобода пълна, свобода българска, а повече нищо!

От петнадесет години насам българският народ захвана да живее и да напредува, но нашето развитие върви тихо и шантаво, защото нашите ръце са везани, нашите идеи незрели, нашите главатари нямат още това свято чувство към своето отечество, каквото имат Мацини и Гарибалди към Италия. А кой е тука крив? – Пак нашето положение, пак турският ярем.

Да вземем за пример нашия черковен въпрос. Българският народ цели двадесет години се бори с гръцкото духовенство и иска да добие своя черковна йерархия или свой самостоятелен духовен живот, но и досега неговите желания и надежди остават си само желания и надежди, а турското правителство го храни само с едни проекти а ла Михайловски, от които на българите оголяха гърбовете и обосяха краката, а полза ни за две пари. А може ли да бъде другояче, когато самите наши главатари: единът бяга нагоре, другият бяга надолу; единът вика „стрижено“, другият вика „косено“? Нашите представители наместо да изпълняват свято и безгрешно своите обязаности, тия се карат за първенство; нашите архиереи наместо да покажат пример на своето стадо и да го научат как да защищава своите права, тия се карат кой да бъде български патриарх и сърдят се, че черковният въпрос се влече така дълго и тия получават само по 30,000 гроша, когато в своите епархии щяха да получават по 100 хиляди гроша; най-после Рилският манастир, това българско светило, тая българска надежда, тоя стълб за българската народност!… Рилският манастир!… Не знаеме и да вярваме ли? Рилският манастир праща помощ на константинополския патриарх? Рилските свети отци, които ние досега сме се научили да почитаме и уважаваме, пращат помощ на нашите врагове, на нашите народни убийци! Дават камъни на нашите кръвопийци, за да ни бият с тях! Както щете, а това не е ни християнско, ни народно, ни човеческо явление, и ние имаме право да помислим, че рилските свети отци или са полудели, или щат полудеят. Мислите ли вие, свети отци, че ако правите това съзнателно, то народът ще да ви прости тая ваша гнусност? – Не, такива неща се никога не прощават и ще дойде време, когато и вие ще преклоните коляно пред народната воля!

Не знаеме как други, но ние мислим, че за нашето българско добро черковният наш въпрос трябва да се остави настрана за някое време и да обърнем внимание на нашето политическо положение, да се постараем да изкореним главното зло, което ни стои на пътя, и тогази да се завземем да лечим по-малките раници, които имаме на нашето тяло твърде много. „Дорде е селото без кучето, хората всякога щат ходят без тояга“, а дорде имаме за господари полудиви и полулуди люде, дотогава всяка една народна наша работа ще върви куцо и сляпо.

Ние, българите, вече се възродихме нравствено: нашата книжовност, нашите училища, нашата журналистика стоят на по-висока степен от турските; нашият народ е способен за култура, за търговия и за цивилизация; ние сме пълни с млади сили, а нашите господари падат все повече и повече и скоро щат престанат и да живеят. Но ние трябва да се приготвим да захванем място и да се покажем пред света, че сме народ, който обещава много за бъдещите времена.

И така, свобода е българското желание, свобода е наша българска надежда, свобода е българската девиза, затова и ние на българската свобода посвещаваме и нашия вестник.

в. „Свобода“, 7 ноември 1869 г.