събота, 27 февруари 2010 г.

За национализма и демократическото чувство през Възраждането

Симеон Радев

(Въведение към т.1 от "Строители на съвременна България", което по незнайни причини не е включено в най-новото издание на книгата)

Когато султан Махмуд, който бе унищожил яничерите и намислюваше вече Хатишерифа, прати да питат Метерниха, върху какви начала трябва да преустрои царството си, австрийският канцлер го посъветва да се придържа за ония качества на националния дух, чрез които турците са основали своето могъщество.1 Подобна горе-доле мисъл се среща и в Политиката на Аристотеля, който има предчувствието за почти всички открития на бъдащите социални науки. В по-ново време школата на традиционализма, която почива на позитивната философия на Огюста Конта и която би могла да търси подкрепа особено в германските историци от средата на миналия век, открива в миналото животворните духовни сили, които господствуват над формите на съвременната култура.

Миналото, от което България е получила струите на своя нов живот, е епохата на Възраждането. В нея трябва да търсим добродетелите на духа и на волята, чрез които българският народ възмогна над трудностите на една млада държава и над рисковете на една бурна история.

Първата отличителна черта на нашето Възраждане е, че то бе просветително. Докато сърби и гърци се втурнаха на политическата сцена на ХІХ-я век с пушка в ръка, българският народ почна своето ново битие, печатайки книги и откривайки училища. Един дълъг период на народно самообразование предшествува у нас сериозния опит за революция. Тъй се създаде традицията на просвещението, която поддържа до известна степен равновесието между политическия напредък и умственото развитие на нашия народ.

Другите две особености на Възраждането са национализма и демократическото чувство.

Под името национализъм ний не разбираме народното съзнание и любовта към отечеството: тия качества са твърде общи, за да могат да послужат като характеристика на едно поколение и като релиеф на една епоха. Това, което ний наричаме национализъм на нашето Възраждане, това е самонадеяността на националния дух, това е устремът към големи исторически съдбини, това е вярата, че българският народ е призван да владее над Балканския полуостров. Всички силни политически умове на Възраждането: Раковски, д-р Чомаков, Любен Каравелов, бяха националисти в тая смисъл. На тия, които мечтаеха за една мънинка България между Дунава и Балкана, д-р Чомаков казваше в Цариград: "На българския народ са нужни три морета!"2 Любен проектираше една югославска конфедерация, в която на българите предстоеше господствующа роля, а Раковски подчиняваше на своята фантазия и историята, и филогията, за да окрили своето поколение с патриотическата амбиция, която поражда спомена на едно велико минало.

[+/-] ...виж целия текст

Покрай националистическия тласък на Възраждането съществуваше едно течение, което на първо време се наричаше чорбаджийско или старо. То се състоеше от боязън пред бъдащето, от недоверие към силата на народния дух и от упования за чужда помощ. В Букурещ това течение се олицетворяваше в паметната "Добродетелна дружба", известна на новите поколения не толкова по своята дейност, колкото по жестокия хумор, с който я преследваха революционните писатели на емиграцията. В Цариград "старите" се групираха около Кръстевича, Бурмова, Григория Доростолочервенски; когато имаха повече шансове за победа, към тях се присъединяваше и Марко Балабанов.


Стълкновенията между тия две течения бе епизодично между емигрантите в Румъния; тук революционният националистически дух господствуваше почти всецяло3. В Цариград чорбаджийският дух бе силен и заставаше упорито по пътя на националните задачи. Борбата между "националисти" и "стари" съставлява в морално отношение най-драматическият изглед на църковния въпрос.

"Старите" се боеха от угрозите на патриаршията. Те не вярваха, че националният дух на българите ще устои срещу един разрив с вселенската църква. Повлияни от руското посолство, което искаше преди всичко да запази единството на православния свят, те бяха готови на най-големи жертви. Да бе зависело от тях, Екзархията щеше да остане едно васално учреждение, простиращо своята власт над една осакатена България. Националистите: д-р Чомаков, П.Р.Славейков, Др.Цанков, Т.Икономов, Панарет, Методий Кусевич, спасиха българските земи от това духовно разпокъсване. Те се възпротивиха на внушенията на руския посланик, защото не чакаха избавление отвън, а разчитаха на собствените сили на нацията, те не се уплашиха от заканите на Патриаршията, защото знаеха, че схизмата няма да спре българския подем. Вярата в духовните сили на своя народ им даде откровението на истинската национална политика и обезпечи тържеството на тяхната непримиримост.

Да се говори за национализма в революционното движение е излишно, защото той е общоизвестен. Българските въстания нямаха непосредствен успех, но те са, които дадоха повод за нашето освобождение. Изследванията на френския историк Ханото, бивш министър на външните работи и приятел на Русия4, доказват, че Руско-турската война не е влизала в плановете на руската дипломация и че до самото навечерие на войната Александър ІІ не е знаел дали ще воюва с Турция или с Австрия. Значи, националистите на политическата борба, революционерите, със своята самонадеяност, с предприемчивия си дух и с любовта си към рисковете предизвикаха освобождението на България, както националистите на църковната борба запазиха духовната цялост на българското отечество.

Като споменем след национализма и демократическото чувство, няма да изчерпим цялата характеристика на Възраждането, но чини ми се, че ще сме изброили вече неговите победоносни сили.

Демократическото чувство някои историци забелязват у българите още в първите времена на тяхната политическа организация. То оцеля през всичките тъмни времена на нашето минало и в зората на Възраждането се явява свежо и могъщо. То се заключава в едно всеобщо стремление към свободата и главно към равенство. Българинът е враг на йерархията, била тя социална или политическа. Щом той се пробуди, виждаме го да се бори еднакво срещу чорбаджиите, както срещу фанариотите. Повикът срещу чорбаджиите не утихна вече никога в българския печат от неговото основание досега.

Още в 1857 г. "Българска денница" даваше потресающи сведения за тоя вид крепостничество, в което българското селско население около Елена бе поставено спрямо няколко семейства, облечени от турските султани с феодална власт. "По сичка България се оплакват от чорбаджиите и разказват ни, че тия чорбаджии са по-лошави и от турците и фанариотите. Ние вярваме, че всичко това е истина, защото хиляди доказателства стърчат пред очите ни", пишеше в. "Свобода"5 в 1872 год. А в. "България" издаван, както е известно от Д.Цанкова, в една остра статия под наслов "Чорбаджии и чорбаджийски мекерета" характеризираше още по-грозно чорбаджиите. "Свищовските чорбаджии (Д.Цанков, техен съгражданин, ги познаваше добре) освен че са лукави лицемери, светокрадци, безбожници, предатели, набедители, грабители, хаинджии, с една дума изедници, сиреч дето са ограбвали черкови, училища, сироти, сирачета и сиромаси, скритом и на много са изпили кръвта с помощта на фанариотските владици, освен казват дето вършат тези общочорбаджийски тайни, има и таквизи, които и явно в търговията са показали грабителство с помощта на лъжовното банкрутство, сиреч има мюхлюзи и вагабонти." Какъв лукс от позорящи епитети и какво буйно обществено чувство! Социалистите не можаха да изобретят по-късно по-жесток език спрямо буржоазията. Във всичките периодически издания от тая епоха се издигат негодующи гласове против гневът и експлоатацията на чорбаджиите. "Чорбаджията не убива, пишеше един по-умерен автор в "Български книжици"6, но той граби безпрестанно и без милост." Същите тежки упреци хвърля и хрисимата инак "Българска пчела"7, която отбелязва една печална прилика между "фанариотите и чорбаджиите".

Без съмнение имаше между чорбаджиите хора патриоти и добродетелни. "Както между старите чорбаджии, пишеше "Македония"8, имаше достойни и народни человеци, които правеха въобще почест на народа, тъй между днешните млади чорбаджии мнозина знаеме ний человеци, с чувства и колко годе просветени, да разберат и да се трудят за доброто на народа си, затова и отблъскваме укорът въобще върху чорбаджиите."

Но и тези чорбаджии народът ги търпеше по неволя като водители, но не ги обичаше. "Положението ни днес, пишеше "Турция", не ни позволява да минем без чорбаджиите. Нека ги употребяваме в общите си работи прочее... Нека се възползваме от тяхната опитност и от техните съвети."9 Съюзници по необходимост, чорбаджиите оставаха обаче пак антипатични като класа, олицетворяюща социалното неравенство и економическия гнет.

След основаването на Екзархията борбата срещу тях се поднови още по-буйно. Чорбаджиите поискаха да внесат в нея свой дух. Свободомислящите дейци за независима църква искаха, напротив, да демократизират нейното устройство. В една статия, озаглавена "Двете касти и власти", "Македония" пишеше:

Когато българският народ въстана против гръцкото духовенство, той намисли един идеал на обществен живот, без отличителни съсловия, върху здравите и възвишените християнски закони. Той си бе помислил, че чистонародното българско духовенство, което би възлезло на властта единствено чрез волята и силата на народа, ще схване своя задатък, който е: да се съедини в един дух със стремленията на народа и да тръгне с него на борба против гордата онази каста на чорбаджиите, да затрие нейната сила и нейното влияние, а с нея и всичките отровни зарази, що излизат от нея като из тяло изгнило, холерическо и към зло само настроено.10

Авторът на тая почти революционна статия – заради нея турското правителство спря "Македония" – отбелязваше, че под Екзархията се подновявали всичките злоупотребления, поради които гръцката църква била тъй омразна народу. "Чорбаджийството, пишеше тя, се потруди да уплете в своите примки народното наше духовенство, да се съедини с него, за да последва и занапред своето върху народът владение с тази разлика, че по-преди то правеше това чрез сътрудничеството на гръцкото духовенство, а сега го направи с помощта на самото наше българско духовенство." Следваха обвинения, че чорбаджиите заграбвали църковни имоти, присвоявали си училищните сгради, злоупотребявали с народните подаяния, с една реч упражнявали "едно решително владение и тиранизъм върху беднийт народ". "Могат ли да се преброят, питаше "Македония", техните неправедни отмъщения върху беззащитните хорица и техните гнусни клевети пред правителството, чрез които те са гонили и съсипвали по-независимите онези, които не са рачили или не рачат да се подлагат на тяхната непросветена, дива и едва ли не скотска воля?" Трябва възмущението против чорбаджиите да е било тогава твърде буйно, за да дръзне един вестник, издаван в Цариград под надзора на турската цензура, да им хвърли с такава ярост обвинението в предателство.

Това обвинение бе, както е известно, постоянният вик на революционната българска преса в Букурещ. В чорбаджийството революционерите виждаха някакво многоглаво чудовище, седнало на главата на българския народ и впило в него своите нокти. За тях думата чорбаджия значеше чисто и просто шпионин.

Под влиянието на тия страстни – и в много голяма степен несправедливи – проповеди демократическото чувство у българския народ клонеше да добие форма на някаква сектантска омраза. От друга страна, културата бе доста слаба, за да го възпита, а вестниците не можеха да му дадат още някаква идейна основа. Печатът преди Освобождението твърде малко се занимаваше с теория. Самите водители на емиграцията имаха определено мировъзрение: радикализмът на Любена и сантименталният социализъм на Ботева се изразяваха в много смътни пориви. Още по-малко можем да търсим някаква доктрина у цариградските публицисти, които бяха въобще по-чужди на големите умствени течения на времето. В действителност със своята агитация и със своя печат "младите" развиваха в интелигенцията и в еснафа индивидуалистически дух, бунта против политическото неравенство и социалната йерархия, жаждата за свобода – с една реч една силно демократическо настроение, крепко свързано с българската действителност посредством омразата към турската тирания и към чорбаджийския гнет.

Ний се опитахме да изложим в настоящата книга борбите между двете главни течения в новия български живот и въздействието, което те упражниха върху младата държава, както и върху делото на националното обединения. Имената на тия течения се измениха, но основната им характеристика остава същата: от една страна, вярата на националистите в силите и самостоятелността на българския народ, от друга страна, капитулацията на "старите" и на русофилите пред трудните проблеми на народното дело или пред угрозите на чуждия натиск.

Да се извлече една философия от тази бурна епоха на новата ни история би било много смело, тъй като тя е много близко до нас и за едно обобщение липсува нужната перспектива. Би могло обаче да се твърди, че там, гдето българската политика е оставала вярна на здравите народни традиции, там, гдето се е вдъхновявала от духа на Възраждането, там, гдето е била едновременно националистическа и либерална, предприемчива и самоуверена, смела и упорита, там тя се е завършвала с пълно тържество. В тая смисъл историята на тая епоха е една епопея на българската енергия.



1 Les memoirs de Metternich – Понеже нямаме на ръка тия мемоари, не ни е възможно да посочим кой том и на коя страница се намира въпросното писмо на Метерниха.

2 Според разказа на Негово блаженство Йосиф І.

3 В последно време Любен Каравелов се бе разочаровал в революционните средства, но и в книжовната дейност, на която се предаде, той остана националист.

4 Gabriel Hanotaux. Histoire de la France Contemporaine, четири тома. – Г-н Ханото, който се е ползвал от неиздадени документи – между които от ръкописните мемоари на граф Шувалова и на Каратеодори паша, – дава най-пълната досега дипломатическа история на преговорите, предшествующи Руско-турската война.

5 Свобода, бр.44, 1872.

6 Български книжици, 1868, кн.4, стр.83

7 Българска пчела, 1864, май, 12

8 Македония, 1867, 30 декември

9 Турция, 1872, 18 март.

10 Македония, 1872, 25 юли.

За "Строители на съвременна България"

Йосиф Хербст

През деня си между мои другари и близки познати ставаше реч за току-що излязлата последня книга на Симеон Радева. Аз я бях само попрелистил, от събеседниците ми малцина я бяха само видели, никой не беше я чел. Въпреки това, когато аз заявих, че ще пиша нещо за тази книга, чух закани, градуирани между вечната вражда и непоздравляването. Това трябваше да кажа, когато се наемам да въведа Симеон Радева в кръга на читателите на „Пряпорец", макар че в случая поемам отговорността само на оня, който въвежда една вече позната личност в известно за нея ново общество.

Готовността която извършвам този приятен за мен дълг, може да се мери само с голямата наслада от внимателното прочитане на книгата. Анонимно издадена, тя щеше веднага да наводни цяла България, но и такава, каквато ни се връчва, против нея ще бъде безуспешен всякаква conspiration de silence; навярно тя най-напред ще бъде четена от ония, що най-много я псуват, нея и автора й, ще четат и ще мълчат, ще мълчат и ще четат, а за да си отпочинат, пак ще запсуват. Хубава препоръка за една история — чувам вече мнозина да възразят. Но това ще да са тези, които не са навикнали веднага да правят разлика между история и историография; ще се сърдят и всички ония, които считат историята за бог знае каква наука, които искат непременно разстояние (от място и време) към събитията; ще се намръщят всички „епитропи", които са навикнали да не говорят нищо лошо за умрелите и които от страх всякога, овчедушно бъблят: „Сега не му е още времето да се разправят тия работи." Има хора от „историографическия еснаф", които ще се сетят, че Симеон Радев не е „свършил по историята", и ще го задърпат за косите, а книгата му ще разнищят, за да търсят метода му. Нека им спестя труда. Методът му е ясен и недвусмислен като шамар: не желае да бъде скучен. И цели 835 страници той майсторски изпълнява това...
нежелание. Има мнозина, които за голямо съжаление твърдят, какво само скучното и неразбираемото „сигурно" се е случило", и от тази гледна точка критикуват историята или по-добре историографията. Симеон Радев споделя и мнението на Prosper Me'rimee, ".който казва нейде: „je n'aime de l`historie due les anecdote.

Но самото заглавие на книгата издава метода му: Строителите на България! Той се занимава с личностите, ала като скептик не забравя да изтъква социално-психическите сили. Това са не строителите на България. Малки, големи X, У, Z, Стоян Драганов, Петкан. Да, но те не издигнаха българската държавна сграда в безвъздушно пространство, а сред две доста диференцирани обществени течения, които Радев изследва до първоизточниците им. Между тъй наречените строители има такива, които ни се представят като прости зидари: носили са само вар и тухли. Всички тия Радев не е поставил на никакъв пиедестал. Не стоят те по-далече и по-високо от мастилницкта му. Вярно е, че едни е рисувал с любвеобвилна четка, други просто е фотографирал, трети е карикатурил. В книгата срещаме хора, човеци и няколко мъже. Към тия последните той с вещина прилага рембрандовскпя маниер: виждаме ги осветени от оная страна, която е и тям, и Радеву най-благоприятна. Всички портрети обаче са ретуширани.

Той гледа на всички и на всичко в епохата, що описва, през темперамента на един националист, на един македонски българин и на един нерусоф
ил; на националист, който навярно във II том ще бъде вече стамболовист, на нерусофил, който може би, описвайки периода до 1894 г., ще се представи вече като русофоб; македонските си очила обаче едва ли ще свали и когато стигне в историята си до „днешните времена". Всеки от строителите на България се изпитва от Радева върху „македонския булижник" и след това го изкарва да позира или го настанява пред фотографическия апарат. Въпреки всичко това Радев ниже на верига историческите събития около тези строители и ако всяка верига е толкова силна, колкото най-слабата й брънка, то безпристрастният критик (на този последния според моето разбиране по е нужно безпристрастието, отколкото на историографа) ще трябва да признае, че историческата картина на България през царуването на княз Александра е пълна и точна. На всеки случай е поучителна и най-важното много интересна. Радев, бляскавият вестникар, най-много е помагал на Радева — историографа.

От редакционната си килийка, дето като никой друг е можал да наблюдава много човещини, той е занесъл със себе си в работния си кабинет на волен историограф много ценни помагала: във всяка редакция се пише историята на вчерашния ден, понякога по-мъчно, при по-големи неудобства и с по-голяма отговорност, отколкото историята на една цяла отминала епоха. Радевата книга ще има много читатели, защото ги заслужава. Ако тези редове поувеличат интереса към нея, ще считам, че това е най-малката услуга, която съм могъл да принеса за възнаграждаване на такъв един ценен, прилежен труд на моя отличен събрат.

В. „Пряпорец", бр. 49, 21 февруари 1910 г.