понеделник, 20 април 2009 г.

Атентатът в храма "Света Неделя"

Александър Цанков

Правителството имаше сведения, че нашите комунисти готвят нещо. На­шият пълномощен министър в Берлин професор д-р Методи Попов, мой ли­чен приятел и довереник, беше научил от германското разузнаване и по свои пътища, че в България Третият интернационал с нашите комунисти готвят нещо голямо. Мислехме, че се проектира ново „революционно въс­тание", нов бунт. Уведомени за това, правителството беше взело всички мер­ки, нарежданията по предварително изготвения оперативен план бяха даде­ни. Армията бе готова; ней бяха дадени всички заповеди и ако беше се пов­торил бунтът, той бързо и решително щеше да бъде потушен и смазан. Ала планът на комунистите бе много по-вероломен и страшен, отколкото чо­вешкият ум можеше да допусне. Той бе чудовищен и пъклен. Атентатът на 16 април 1925 г. в църквата „Света Неделя" е последният конспиративен удар, короната на болшевишките злодеяния, с който трябваше да се ликвидира правителството, царският трон, държавният и стопански строй - Бъл­гария.

От данните, които се изнесоха в съда по делото на заловените конспиратори, се установи, че той е замислен в чужбина - от III интернационал — и заповядан от там. Планът в подробности бе разработен в България. Съучас­тници бяха и някои емигранти - от крилото на пладнарите, ръководено от прочутия Коста Тодоров. Непосредствените извършители бяха трима души: някой си Абаджиев, родом от Тетевенско, техник по професия; клисарят Задгорски и малолетният Васко. Така се казваше един малък престъпник. Той обаче се ръководеше от Фридман - евреин със средно образование, кандидат за народен учител, и от цяла група комунисти интелектуалци, между които най-главни бяха полковник Янков, Коев, капитаните Мин­ков и Петрини - кандидати за червени генерали. Тримата тия господа паднаха убити, отбранявайки се при опита на полицията да ги залови живи.

16 април е последната брънка от веригата замислени атентати, която трябваше да разгроми и погребе държавния строй. Планът се провеждаше точно по нарежданията на главното конспиративно командване. Най-нап­ред трябваше да се убие царят на българите Борис III. Устрои му се засада­та при Арабаконак. Убит царят, погребалното му опяване трябваше да се извърши в храм-паметника "Александър Невски" и там чрез хвърлянето църквата на въздуха да се довърши останалото: да се погребе цялото прави­телство, цялата държавна власт, да се погребе България. Защото на погре­балната служба в църквата по задължение щяха да присъстват министрите, бюрото на Народното събрание, народните представители, висшите военни и офицерският корпус от Софийския гарнизон, дипломатическото тяло, висшите магистрати и чиновници, целият Генерален щаб на армията, вис­шите духовници - целият Свети синод на Българската православна църква - отбрано гражданство, елитът на интелектуална България - всичкото това трябваше да бъде заровено под развалините на величествения Божи храм. Ала Господ, българският Господ, бдеше над България!

[+/-] ...виж целия текст


Ако атентатът над цар Борис не успееше, проектираше се друг. Печал­ният жребий се беше паднал на бившия началник-щаб на армията — генерал Константин Георгиев. Голям офицер, пред когото се откриваше голяма по­литическа кариера. При неговото погребение трябваше да се довърши оно­ва, което не успя на Арабаконак.

Цар Борис бе спасен, той живееше втори живот. Спасението си дължеше на ентомолога Денчо Илчев и на своя секретар запасния капитан Стаматов. Илчев се пожертва за царя и падна убит в престрелката с нападателите. Стаматов продължи отбраната и даде възможност на царя да се измъкне от клопката, в която беше попаднал.

Народното събрание беше в сесия н заседаваше. В съшия ден на атента­та, към 4 часа следобед, това бе на 14 април - ако добре си спомням, - бях в заседателната зала и следях парламентарните дебати. Един от служителите се приближи до мен и тихичко ми прошепна, че царският адютант генерал Константин Панов желае да ме види, имал да ми съобщи нещо много важ­но. Без всякакво предчувствие, скочих и бързо излязох из заседателната за­ла. Разказваха ми отпосле, че внезапното ми излизане направило впечатле­ние на народните представители и имало известно смущение между народ­ните представители.

Генерал Панов ме уведоми за станалото голямо вълнение: „Но слава Бо­гу - царят е жив и здрав, за нещастие Илчев и шофьорът са убити." Онемях! Зашеметен, зави ми се свят, хвърлих тъп поглед към генерала - не знаех какво да му кажа. Подадох му инстинктивно ръка и като пиян се отправих към заседателната зала. Някои от министрите бяха напуснали за­лата в предчувствие, както сами ми обясняваха, че става нещо лошо, и из­лезли, за да разберат що има. Влязох в залата и поисках веднага думата. Председателстващият прекъсна разискванията. Съобщих за несполучливия атентат срещу държавния глава. Народното представителство изумено, като вцепенено изслуша моите думи. След минутно мълчание дойде на себе си, скочи като един човек на крака и избухна във френетически овации за цар Борис. Цялото събрание без разлика на партийната принадлежност със заглушителна възторженост викаше: „Да живее царят; да живее България..." Присъстващата публика пригласяше; залата се люлееше от френезията на народното представителство. Това бяха сюблимни моменти.

Заседанието бе прекратено; народните представители се струпаха около мен, за да научат подробности. Още същия час наредих на другия ден да има благодарствен молебен и всенародна манифестация - израз на благо­дарност към Бога и сърадвание за държавния глава за щастливото му избав­ление. Веднага поисках и аудиенция. Царят ме прие вечерта. Само с мълчаливо стискане на ръка му изразих моите сърадвания.

Цар Борис беше ловец и най-любимият му лов бе на глухари. През април е сезонът на тоя лов. Всяка година по това време той бродеше по дебрите на Рила, Родопите, Пирин и Стара планина. И в случая той бе на лов в Ет­рополския балкан. „Ваше Величество — обърнах се към него с тон на укор, - колко сте неп­редпазлив!" Цар Борис имаше навика и това бе обикновена практика у него - да пътува и ходи сам, с малка свита, без охрана и без да уведоми не само полицейските власти, но дори и най-близките си. Продължих по-нататък: „Вие не можете да напускате столицата и да пътувате, без да уведомите за това министъра на полицията и министър-председателя. Представяте ли си какво би станало, ако вие бяхте убит? Ако нямате милост към себе си, имайте милост за България. Защо не се ожените? Защо не се приберат и княгините и княз Кирил в София? (По това време те бяха в чужбина.) Нека дойде и княгиня Надежда с децата си — България трябва да има династия -всичко става."

Той ме слушаше като виновен, мълчаливо, но с явно вълнение. Той знае­ше, че аз съм монархист не от любов към монархизма, но разбирам интере­сите на народа и държавата. „Господин председателю, отвърна той, няма вече да се повторят такива работи. Ще се оженя вече, виждам какво може­ше да стане."

На другия ден стана манифестацията, тя бе наистина грандиозна: хиля­ден народ, цяла София, граждани от околностите на столицата и селата в стройни, стегнати редици, маршируваше в продължение на 5-6 часа, се из­тегляше през двора на двореца, дефилирайки пред царя. Начело на мани­фестацията беше правителството; следваше генералитетът и висшите чи­новници, а зад тях — безкрайната върволица от народ. Царят бе възторжено акламиран.

Трябваше и тук да кажа няколко думи. Моята реч бе импровизирана; не мога да я цитирам дословно, но ще я възпроизведа по съдържанието й: „Ва­ше Величество! Правителството ви поздравява за щастливото избавление; народът, който следва зад нас, току-що отправи към Всевишния благодарс­твени молитви, че ви запази и покровителства. Бог бди над България и над вас! Приемете чрез мен народните сърадвания, израз на преданост и любов лично към вас и царския трон. Живейте за България!"

Помислихме, че едно голямо злощастие, едно държавно премеждие от­мина. Злочинците не сполучиха. На същия ден обаче, привечер, бе смърто­носно прострелян пред дома си генерал Коста Георгиев. Това бе вторият етап, вторият замислен атентат. Погребението му бе определено да стане на 16 април в 2 часа след обед. Денят бе Велики четвъртък. Злодеите разчита­ха, че тук ще ни довършат.

В катедралната църква „Св. Неделя" ковчегът с тленните останки на по­койния бе сложен на определеното за опяване място. Отляво беше семейст­вото на покойния. Отдясно на владишкия трон служеше софийският митро­полит Стефан, насреща бяхме наредени в две редици министрите, а зад нас, отляво и дясно, храмът бе препълнен с народ - мъже, жени, имаше и деца; официални и длъжностни лица и целият генералитет - запасни и действащи офицери. До владиката встрани бяха заели места Андрей Ляпчев и Тодор Кожухаров. Те бяха определени да кажат по няколко прощални слова - еди­ният като председател на парламентарното болшинство, а другият от името на групата запасни офицери народни представители.

Клисарят Задгорски отмести ковчега с покойника по-близо до олтара и ние, министрите, автоматично се придвижихме няколко крачки по-напред, така че застанахме точно под купола, гдето беше заложена адската машина с около 30-40 килограма взрив. Това отместване може би ни спаси. Неу­кият клисар мислеше, че попаднали точно под взрива, нашето унищожение е сигурно. Задгорски, клисарят, по църковния обичай ни раздаде свещите. Раздаваше ни ги под ред, започна от мен и като че ни броеше. И сега, след повече от 30 години, виждам пред себе си тоя отвратителен изверг. Висок, тънък, облечен в дълга черна клисарска дреха, с пригладена черна коса, подстригани мустаци, но голобрад, със сключени черни вежди, с бледомургаво лице, с поглед на хищник. Името на тоя роден престъпник, който се беше продал евтино на конспираторите, трябва да се впише в листата на най-големите злодеи. Той е улеснил поставянето на взрива, той е запалил фитила и турил в действие адската машина. Техникът Абаджиев е ръково­дел цялата работа, а малолетният престъпник Васко е служел за прикритие по пренасянето на взривните материали. Фридман е бил главният разпоре­дител, душата на бандата атентатори, той е командвал цялата работа. В процеса по съденето на заловените престъпници се изнесоха големи под­робности. Разкриха се всички съучастници: цялата организация, парите, ко­ито са изразходвани и откъде са се получавали и т. и.

Започна погребалната процесия, служеше се от владиката. Ние, политиците, и особено партийните шефове имаме с нашите полити­чески последователи не само партийни, но и лични, приятелски, та дори и роднински връзки. Взимаме участие в живота им, ставаме близки, интимни. Мнозина от нас са кумове, кръстници, сватове и пр. Всеки от нас има по ду­зина кръщавки и венчавки. Ние сме съучастници в живота на нашите пар­тийни приятели. Споделяхме техните радости и скърби. Неизбежно присъствующи на радостни и скръбни църковни обреди. Поради това знаех почти цялата служба по тия обреди и особено службата по погребение, тъй като лично съм присъствал ако не на стотици, то на десетки погребения. Влади­ката Стефан четеше Евангелието. Експлозията стана в момента, когато се четяха думите на евангелиста Йоан:

„Недейте се чуди на това, защото иде час, когато всички, които са в гро­бовете, ще чуят гласа на Сина Божий и ще излязат: които са вършели доб­ро, ще възкръснат за живот, а които са вършили зло..." Дебела тъма легна и покри с непроницаем мрак Божия храм и нас, които бяхме в него. Потъ­нахме като че ли в ада.

Има впечатления, които остават дълбоко отпечатани в човешката памет, незабравими, те често възкръсват в нашето въображение, помниш ги, дока­то си жив, натрапват ти се и наново преживяваш ужаса на премеждието, от което само по една случайност или по благоволение на Бога си се отървал. От тоя ден на всяко погребение при тия евангелски слова страшната карти­на е пред мен: виждам повалените жертви и чувам воплите и стенанията на умиращите и живи затрупани под развалините на „Св. Неделя".
Секунди или минути, не зная след колко време, се развиделя и през об­лак от прах прозираше сивосинкаво небето; светлината се промъкваше през големите пробиви на църковния покрив. В храма бе все още мрачно; виж­даха се само силуетите на бягащите в безредие и напиращите през олтара да се измъкнат навън.

Не чух никакъв гърмеж. Не зная как съм се озовал до владишкия трон. Цилиндърът ми, с който бранех главата си от ударите на падащите развали­ни, беше надупчен като решето; горната ми дреха беше нарязана като с нож на няколко места. Лицето ми мокро от кръвта, която ме обливаше от нане­сените ми по главата рани; дясната ми ръка силно контузена и набита с хо­росан. Зад мен се обади Христо Калфов: „Пострадал ли си много?, и без да дочака отговор, додаде: „Колко глупаво сме се наврели в тоя капан." Кал­фов се изгуби. Ето го насреща запасния полковник Коста Николов: „Бра­те Алексанлре, жив ли си?" Хвана ме под ръка и ме поведе. Насреща ми други двама с револвери в изпружена напред ръка. „Кои сте вие и какво ис­кате?" - извиках изплашено. „Идем за вас, господин председателю, ние сме полиция, ваша охрана" - отговориха те, хванаха ме под мишница и през ол­тара ме поведоха навън.

Пред мен и сега е друга една картина. Една жена, облечена в черно, разчорлена, обляна в кръв, се хвърли върху мен, ридаеща и молеща за помощ, подеха я други и я изнесоха. Газим през човешки трупове и минаваме пок­рай живи заринати хора. На площада пред църквата „Св. Неделя" човешкият мравуняк бягаше в пълно безредие по улиците „Клементина", б-д "Дондуков", „Витошка" и „Мария Луиза". Само войсковите отделения, които участваха на погребал­ната служба, се изтеглюваха в пълен ред и се отправяха към казармите.

„Сега, господин председателю, обади се един от полицейските агенти, да ви заведем при лекар." Автомобилите с изпочупени прозорци, замърсени и очукани, като да бяха взели участие в някоя битка, ни чакаха. „Карайте -отговорих аз - на ул. "Денкоглу" за д-р Ангелов." Макар и с кола, движех се много бавно, безредието по улиците, навалиците бяха толкова големи, че трябваше да се кара много внимателно.

Откъс от "Моето време", мемоари на Александър Цанков.

неделя, 19 април 2009 г.

Синът на дърводелеца

Димитър Талев

Забравени бяха вече чудесните знамения през оная света нощ — и ярката звезда над Витлеем, и песните на ангелите, а даровете, що бяха донесли в пещерата тримата мъдреци, Мария бе скътала на дъното на една ракла. Божият син се роди в семейството на беден дърводелец, за да живее на земята като всички люде. Като навърши втората си година, Исус се откъсна от скута на майка си и тръгна с другите деца. Той растеше между тях в игри, скиташе из тесните улички, из околностите на Назарет и никой не подозираше великата тайна на неговото рождение. Понякога той спираше върху себе си нечии учуден поглед, понякога смайваше връстниците си с някое малко чудо, но само за един бърз миг в шумните детски игри. Съседките казваха на Мария:

- Добро дете. Умно дете. Хубаво дете.

Това беше всичко. А когато в дома на Йосиф и Мария се появиха и други деца, добрата Майка Божия трябваше да отделя грижи и нежности и за тях.

Щом Исус навърши десет години и се бе научил вече да чете и пише, Йосиф го прибра в дърводелницата си. В паметта на до­бродушния дърводелец по-бързо бе избледнял споменът за чуд­ната нощ на Исусовото рождение, все по-рядко си спомняше той за тая нощ и прие Исус в сърцето си като свое най-голямо дете, макар да не беше негова плът и кръв. Той вярваше в божествения му произход, но бе свикнал с него, сродил се бе и го бе обикнал с проста, бащина обич. И се пак, откакто Исус беше постоянно край него в работилницата, доброто сърце на Йосиф често потръпваше в радостен смут, в удивление пред това дете.

Исус подхвана работата си в малката работилница с усърдие, което не подхождаше на възрастта му. Ала казано бе, види се, да познава той мъката на труда и редица дни неговите незакрепнали още рамене го боляха остро от усилията му над някоя чвореста дъска, или над някоя неодялана греда, която трябваше да изглади по мярка. На няколко пъти се поряза, пръстите му бяха очукани от големия дървен чук, който беше тежък за малката детска ръка.

[+/-] ...виж целия текст



Йосиф се учудваше на неговото усърдие и търпения и като забравяше за божествената мисия на това дете, радваше се на успехите му и очакваше да го види свой заместник в работилницата и още по-голям майстор дърводелец. Исус го учудваше и със своята лов­кост и схватливост — малкият дърводелец нямаше нужда да му се повтаря по два пъти едно и също нещо, бързо и изкусно овладява­ше и дървото, и оръдията, с които работеше, те ставаха все повече послушни в неговите благословени ръце. Влезе веднъж непознат човек в работилницата, поогледа се и се обърна да си върви.

- Търсиш ли нещо? - попита го Йосиф.
- Търся майстор да направи врати и капаци за прозорци на новата ми къща, но ти сам няма да успееш.
- Не съм сам, ето моя син - отвърна Йосиф живо и с радост. -Ние ще направим врати и капаци за прозорците на твоята къща.
- Хм - усмихна се недоверчиво непознатият. Той се загледа в Исус, срещна неговия поглед и сякаш се обърна нещо в сърцето му... - Добре, може би ще успеете, ти и твоят син - каза той.

След някое време вратите и капаците бяха направени, а Исус бе издълбал и заковал по тях хубава украса, та дойдоха всички роднини на стопанина да ги видят и разнесоха името на малкия дърводелец из целия Назарет. Ала веднага с похвалата за неговото изкуство, вдигна шум и една тъмна, недоизречена мълва за предобрата му майка. Исус не можеше да дочуе и да разбере добре сквер­ните слова, но си мислеше с огорчение: „Злото върви по стъпките на добро и което е добро, людете сами го развалят". Тогава Исус наближаваше да навърши дванадесет години.

Наближаваше и Пасха и всички в Назарет започнаха да се готвят за празника. В работилницата на Йосиф влезе съседа му Шалум и поиска да му направят клетка за гълъби.

- За Пасха ще ида в Йерусалим, в храма - каза той. - Ще занеса гълъби за жервеника.
—Ето, Исус ще ти направи клетка - отвърна Йосиф и продължи работата си. Той не искаше да се впуща в разговор с Шалум, който беше злодумен и надменен човек.
- Аз няма да направя клетка за гълъби - чу се гласът на Исус, тих и ясен.

Двамата мъже го погледнаха учудени. Шалум размаха ръце разперени пръсти и викна:

- Защо? Защо? Ще платя със сребърна пара! Исус отговори:
- Бог е дал крила на птиците, за да летят свободно по небето защо ще ги затваряме в клетки? Не с кръвта на гълъби, птици ще умилостивим Господа, Той не иска такива жертви от нас.
- Ха! — изблещи очи Шалум разгневен. - Ти ли ще разваляш нашите обичаи? Йосифе, обуздай това момче и го научи да приказва!
- Умно ти говори моят син — отговори Йосиф.
- Твой син! - изкрещя Шалум и лицето му цяло се сви в зла усмивка. - Жена ти го зачена преди да ти стане жена. Ти питай нея дали е твой син.

Шалум си отиде, а Йосиф и Исус продължиха работата си мълчание.

Вечерта Исус намери майка си в малката градина зад къщата им и я спря. Наоколо беше тихо, лехи и дърветата чезнеха в мра­ка. Исус взе двете ръце на Мария, притисна ги към гърдите си и я попита с глас, който търсеше властно истината:

- Майко, кажи ми кой е моят баща?

Мария не се учуди от тоя въпрос, тя го бе очаквала. С майчин­ска ласка тя притегли Исус до близката скамейка и в тишината на настъпващата нощ му разказа дума по дума за чудото на неговото рождение.

Като я изслуша докрай, Исус се отдалечи по пътеката между дърветата, а Мария остана да го чака на скамейката. Чака го дълго тя с трепет и тревога и най-сетне чу отново стъпките му и го видя в тъмнината и го видя още отдалеч, защото около главата на Исуса са бе изгряло чудно сияние. Той се приближи бавно и Мария усети силата, която се излъчваше от него. От озареното му лице, от очите му, тя присви нозе, отпусна се на колене пред него и целуна дрехата му. Исус сложи ръка на главата й, своята мъжка, чиста ръка и каза:

- Нека бъде волята на Тоя, който ме е пратил! Майко, аз ще спася човешкия род от греха и злото, приготви се и ти, защото и твоето сърце ще бъде разкъсано.

Тая нощ Исус намери себе си, намери своя небесен баща и узна Божията воля.

За празника Пасха и тая година Йосиф, Мария и Исус отидоха в Йерусалим, заедно с още много люде от Назарет и от всички села наоколо. Тук Исус се отдели от Йосиф и Мария, та после те го търсиха и намериха в храма, седнал между книжниците. Мария му каза:

- Чедо, защо ни направи тъй? Баща ти и аз много се измъчихме да те търсим.
- Защо сте ме търсили? - отговори Исус. — Тук аз съм в дома на моя Отец.

За пръв път сега Исус се нарече пред толкова люде син на Гос­пода, но никой не разбра думите му. Разбра ги само Мария, майка му, и сърцето й проплака. Защото Исус все тръгваше по пътя, от който нямаше връщане.

в. Зора, 6.1.1942 г.

неделя, 12 април 2009 г.

Новинари

Климент Денчев*

От нощта на времето, от зората на Българското въз­раждане, от най-ранните Народни будители, с големи жертви, лишения се появиха достойни за следване, за пример, с вкус и рефлекс към всекидневието, с поглед към бъдещето първите български журналисти. От френската дума „jour" - ден - журналистът е този, който отразява деня - събитията и последствията от него. В същото време присъства и сръПската „ин­телектуална" тенденция в изкривяването на българ­ския език, на журналиста да се казва новинар. Звучи ми като... Това -ар накрая като... Ама хайде да не започвам отначалото с -ар и -ари... като окончания.

За себе си разделям на две групи пишещите за все­кидневието: А група - журналисти. Б група - новинари.

В А група са: Г. С. Раковски, П. Р. Славейков, Хрис­то Ботев, Захари Стоянов, Симеон Радев, Христо Силянов, Христо Огнянов, Данаил Крапчев, Фра Диаволо, Борю Зевзека, Васил Станилов и още един файтон хора, да не пропусна и баща си Денчо Стефанов Денчев, бат Денчо...

В Б група - цялата остальная свОлоч от пролетар­ско озлобление, в смес с невежество, завист, подлост и при скромни възможности... както е у Ст. Й. Лец: "...с при­същата си скромност се мислеха за графомани, а бяха доносници".

* * *

Драгий ми търпеливий читателю, приканвам те за­едно да се вгледаме във феномена новинарстване. Кой го създаде? Как се роди? Кой го пое? Кой го разви?... Та преля и се смеси с боклука по софийските улици.

Преди повече от век с „новинарите" се захвана Алеко Константинов, но не му бе дадено щастието да продължи. Убиха го много млад - по погрешка. След светлата дата 9 септември що истински журналист от група А погина... по погрешка. Няма да преразказвам трилър - хрониката на Христо Троански „ Убийстве­но червено" но за да се разбираме по-добре за какво става дума - напрегни се и прочети. Ще ти остане за цял живот.
* * *

И как хорошо стало! Няма ги нявгашните журнали­сти! Сега сме си само наши новинари. Имаме си Съюз и клуб-ресторант - дават ни агнешко със спанак, сирене в гювече - евтино! Червено вино... Ех, соцреализъм.

[+/-] ...виж целия текст


Помня майка си, коректорка в не един печатен ор­ган. Връщаше се у дома скапана от умора - не физиче­ска...

Какво бе, мaмо?

Ако знаеш как убийствено уморително е да по­правяш неграмотни писания. Това са „журналисти" без представа за граматика, за ясен български език... Ама всички с дипломи за висше образование.

Един ден в списанието, в което работеше тогава, раздали на главните редактори формуляри, да ги по­пълнят до края на работното време, че утре щели да раздават дипломите за висше завършено образование.

Заплатите се определяли според образователния ценз. Попълнили, предали документите. Установило се, че са завършили по две висши всеки. Елитни журналисти.

* * *

В пети клас в училище издавахме стенвестник. В Китай му казват дадзибао... Окачва се на стената в учи­лищния коридор всяка седмица. Трябваше всеки да го прочете. Трупахме се, блъскахме се пред стената. Така се изграждаха нови поколения новинари - зяпайки в стената. Години наред зяпаш в стената лозунгите - ши­рок хоризонт! Нали.

Често придружавах баща си в обиколките му из страната. Невръстен още опознах мини, заводи, видях истински миньори, дървосекачи и язовирни кофражисти.

Веднъж ме заведе на бригада. Целият екип на вест­ника бе там. С два автобуса до село. Не помня нещо да се е работило, помня, че имаше в един обширен двор софра с фонтани от мезета и ракии. Изведнъж журна­листите се втурнаха към задния двор в смях, крясък и кикот - мъже и жени - журналистки искам да кажа. Пробих се път през навалицата. Бяха образували кръг. Боксов мач ли беше? Не. Кръг на Ахмед Доган? Не. Той още не бе се възродил - родил искам да кажа. В центъра на кръга се съвокупляваха една свиня с един нерез. Бъл­гарската журналистика развълнувано, сладострастно следеше събитието. Не разбирах какво точно става, бях много малко момче още, но паметливо. Виждам сцената и досега. Много ясно е останала картинката, на която сега новинарите й викат - имидж. Камерата на паметта ми се движи от двете нищо не подозиращи прасета, до свинското изражение на българската журналистика... ухилена, екзалтирана всред един кален заден двор...



Тази 2006 година новинарката Пепа Витанова писа на страниците на вестник „Стандарт", че: ...новоизбра­ният прокурор на Република България има силно сек­суално излъчване..." Ах, каква република! Министрите - бивши секс символи. Прокурорите преливат от сексапил.

Баща ми имаше автоматична писалка с мастило -Пеликан! Кавеко Диа е името на писалката. Ролс-ройсът на писалките. Строго бе забранено даже и с поглед да я опипвам. Перото било 24 карата? Въобще не зна­ех какво значи тази дума. Бащината гордост бяха две неща- пишещата му машина „Райхметал" - герман­ска, значи фашистка, и Кавекото му Диа. В стаята на дежурния редактор, където се намирал баща ми, вли­за секретарката на директора на издателството, който много обичал да подписва важни документи с Кавекото на бай Денчо. Секретарката: „Бат Денчо, главният иска Кавекото!" Бат Денчо: „Ау, забравил съм го вкъщи, ама нося пениса... та ако му върши работа?..." Чакай да пи­там - казва добросъвестната секретарка и хуква да пита главния.

По това време се отхвърляше учението за наслед­ствеността, за гените, генетика бе забранена дума. Ня­мало наследственост. Това е буржоазна теория! Как да признаеш, че има наследственост... като знаеш от какво и откъде си произлязъл.

Неудобно да се съгласиш, че има наследственост. А то? Имало! Има и ще има! Ще има новинари - вмес­то журналисти. На нас остава обаче да направим избо­ра! Знам, че моят народ е горд и вироглав, ако че му се натяква, че е от рода на „преклонена главичка". Питам се защо пък да не направим целокупно всички българи еднодневен бойкот. Никой да не купува в продължение на 24 часа нито едноименния вестник, ни „Труд" и раз­ните му деривати. Само един ден! Ще дишаме по-лесно. Няма да си цапаме пръстите. Заговорът против бъл­гарщината, продължаващ повече от 60 години, може да бъде провален с ината български. Колко съм чувал, чел, видял. Все за прочутия български инат. Ами - хайде де! Да покажем на новинарите какво е без читатели, които те откровено смятат за баламурници! Какво ще е? Лошо ще е за „независимите босове и хартиени барони".

Като журналистически потомък искам да призная: В нашата къща никога не влезе вестник. От 9 септември до преди шестнайсетина години. Въпреки че родителите ми осъмваха в редакции, издателства, печатници, къща­та ни бе екологически чиста - без „Дело", без „Труд" и другите им. Наистина голяма мъка бе! Не за друго, ами тогава беше кът тоалетната хартия и за задни цели се използваше родният партиен печат - друг не съществу­ваше. Само в прогнилия запад правеха така наречените малограмажни хартии - носни кърпички и каквото ти мине през ума. От нежно розова до светлосиня, в за­висимост от политическата ориентация на задните ти мисли.

Когато бях актьор в Сатиричния театър в миналия век, се чу, че ако имаш връзки в Пазарджик с окръжния комитет на Българската комунистическа партия и ти дадат оттам бележка до директора на завода за малограмажна хартия на гара Белово, можеш да си закараш до София един кашон тоалетна хартия. Трябва ти обаче автомобил. Аз нямах и велосипед. Не смеех с кашон то­алетна хартия да се кача на влака. Току-виж хвръкнала ми главичката, която навеждам покорно десетилетия и накрая за едната ми задна цел - шат, на патката главата! Утепан заради руло тоалетна хартия. Беше нещо обик­новено във всяка уважаваща себе си къща в тоалетна­та да висят на майсторски изработена от тел кука при­лежно нарязани ленти от всекидневната „литература". На мода бе и смешката, че Иванчо загубил стотинките, които му дал баща му да купи вестник „Работническо дело". Плаче Иванчо, съседът го успокоява: „Кажи на татко си да слуша новините по радиото." Бащата отго­варя: „Антената не става за тези ми цели!"

Днес е съвършено различно. Имаме изобилие на тежки и малограмажни хартии. Създаде се илюзия за многотия - или както казват руснаците: „стало лучше читать, чем жьiтъ!"

Имате ли още малко търпение? Да? Нека ви разка­жа за един великолепен актьор - Пенчо Петров-Пената. С още двама актьори Георги Попов и Георги Раданов бяха много успешно трио. Пенчо Петров бе импровизатор от голяма класа, с остро сатирично усещане и чувство за мяр­ка. Това трио представяше на публиката картини от една абстрактна изложба. Абстракционизмът беше абсолютно забранен! Но за осмиване - можеше! Смешката се със­тоеше във връзката „заглавие-платно". Имаше произведе­ние, именувано „Поп отвърта бушон". На черен фон бяла точка. Толкоз. Или „Портрет на началник-гара Каспичан" - платното представлява цъфнало ябълково клонче и ня­кой, който не се вижда зад него.. .това е началникът на гара Каспичан. Моят колега и приятел от миналия век артистът Николай Николаев - бате Николай - Захарното петле -може много по-подробно да ви говори за Пенчо Петров, дори цяло представление може да ви изнесе в негова чест, но не това искам да кажа. Искам да кажа, че начинът, по който съвременните новинари ни поднасят събитията, зву­чат като П.-Петровите заглавия. Разликата е, че П. Петров го правеше на шега, за забавление, а пустите му всеки­дневници го пускат като единствената истина. Гледам на първа страница клише и текст под клишето:

ПРЕЗИДЕНТЪТ ЖЕЛЮ ЖЕЛЕВ И ЯПОНСКАТА ПРИНЦЕСА ЧИН ЧУН ОБЯДВАХА БЪЛГАРСКА КУХНЯ

На снимката Ж. Желев е в анфас, но не обядва! В гръб една жена, може и да е японка, не е ясно, и тя не обядва - само си стои права - в гръб. Изобщо как се обядва кухня. Изяждат се медните казани и тигани? По­глъщат се керамичните плочки на българската кухня?

Ей! Ти може да си слязъл от стен-вестника, но стен-вестникът ще ти остане залепен в главата до край, скъ­пи ми новинарю.

Добре, че Радой Ралин преди много години написа - подреди наръчник. По тия времена без наръчник на агитатора не можеше да напреднеш в кариерата. Затова се мотаха разни другарки и другари с наръчници... А Радой направи наръчник за журналиста. Беше списък от трийсетина думи, подредени в колонки. Научаваш наизуст, че и от сън да те бутнат - знаеш си го. Готов си за медията, както й викат сега...

Помощ (от СССР) - безкористна
Труд - самоотвержен
Минало - мрачно
Бъдеще - лъчезарно
Пот - кървав
Омраза (нашата) - свещенна
Омраза (тяхната) - злостна
и т.н. и т.н.

* * *

Слушайки радио „България" на къси вълни - за българите, живеещи в чужбина - новинарските им еми­сии не остъпват на преливащите от ясен български език вестници. По радиото звучи още по-грозно. Чува се! Това повтарящо се: дами и господа! Пада ни се на нас, българите, „живущи в чужбина" - дето допреди само 17 години бяхме изменници на родината или в най-добрия случай „невъзвращенци". Не ми вярвате, че така бяхме окачествявани. Питайте вкъщи - все някой от семей­ството ще да е бил в органите... те знаят всичко. Четат ви преглед на столичния печат. Само вестник „24 часа" или „Труд" и от време на време вестник „Сега"... Сега, като ще е преглед на печата, защо да не вземат поне един път в седмицата да ни прочетат последната стра­ница на в. „Анти" - из записките на мазохиста. Там е истинският преглед на печата. Поне един път (хайде) месечно....Но не би... защото вестник „Анти" се списва от журналисти, не от новинари...

Откъс от книгата на Климент Денчев "От нощта на времето".

Климент Денчев (1939-2009) е български актьор. Бате Климбо, както го познават децата през 70-те, всяка вечер в предаването “Лека нощ, деца” разказва весели и увлекателни истории, като през това време рисува върху стъкло. Завършва актьорско майсторство във ВИТИЗ в класа на проф. Желчо Мандаджиев и работи в театрите в Пловдив и Добрич (Драматичен театър "Йордан Йовков"), след което в Сатиричния театър в София. През 1978 г., след като е играл в едни от най-популярните и успешни български филми и е кумир на всички български деца, на върха на славата си, Климент Денчев напуска комунистическа България и заминава за Канада. Там работи в радио и телевизия. Наследник на легионерско семейство, Денчев не крие презрението си към комунистическата власт в родината си - преди и след 89-та година. Сестра му е в основата на събраните спомени на репресирани от комунизма българи, които намират място в поредицата на в. "Анти" "Писахме, за да се знае".

За слепите граматици

Александър Балабанов*

През 1902 г. Петко Каравелов, като министър президент и като министър на финансите, да­де изявления на Амфитеатров, кореспондент на големия руски вестник Новое время", или "седмата велика, сила", както се мълвеше тога­ва за тоя петербургски орган. Между другото Каравелов зачекна и езиковия въпрос, или, по­точно, живата борба между българския и между сръбския език.. И каза: "Много се радвам, че българският език живее на запад, до Синьото море през Шар и преко голе­ми реки и езера, без да може да му се противи сръбският език." И това бе право и истина и с най-силни надеж­ди.

В освободената тогава България, макар и да бе наложено от обстоятелствата тъй наречено­то "източно българско наречие", никому не идва­ше на ум да довежда до крайност, до абсолютизъм тава неуместно яякане с е-двойното. Ами всичко си вървеше естествено, тъй както в най-силните и най-богатите по литература европейски езици. Никой не зловидеше на бълга­рина от Щип или от Скопие, ако не си отваря­те нашироко устата, за да произнесе своята проста дума "нямам". А най-близките потомци на тримата българи, които са направили най-силно впечатление на българския народ, на Иван Вазов, на Васил Левски, на Христо Ботев (най-сърдечно моля коректора да не ми сервира поп­равка от Ботев на Ботйов!), искам да кажа на карловци, сопотци и преди всичко Ботевите калоферци, както сега, така и напреде си вика­ха повече нема - "нема, отколкото "няма", дори и под натрапническото влияние на яйчарите от някои съвсем източни покрайнини, пак си ос­танаха с "нема".

А педанти стилисти като Стоян Михайловски, , те не само че викаха "нема", ами и пишеха "нема", и с яребична упоритост настояваха даже пред словослагателите да не им се поправя просто­то "е", на е-двойно. . . Който не вярва, нека си вземе кое и да е годишно течение от господст­вувалото тогава списание "Мисъл" на д-р Кръс­тев от Пирот, на Пенчо Славейков от Трявна, на Яворов от Чирпан и на Стоян Михайловски от Елена - и ще види на всяка страница това, което сега аз само съобщавам и опреснявам. . .

[+/-] ...виж целия текст




Пък и в днешните научни издания на Михайлов­ски от Ив. Богданов пак е спазено това. Не искам да кажа, че глаголът "немам" трябва да се пише с е" просто, не, съвсем не, никога не ис­кам това и няма да поискам, и никога не бива да стане, докато си служим с кирилицата. Но ис­кам да кажа, че това бе естественото и благо­датното за развоя на българския език. И за побе­дите на тоя български език говори именно дър­жавникът Петко Каравелов пред Амфитеатров. Аз бях студент тогава в Лайпциг и бях във възторг от изявленията на Петко Каравелов, и ги споменавам вече няколко пъти при разни сго­ди.

Защото още тогава знаех аз това, което не мислеха плиткоумните и тесногръди граматици от далечния изток, че реформите и посега­телствата спрямо един народен език са не само граматически, ами и държавен въпрос от първи ред, особено за балканските народи. Също така и в борбите си за българския чуден и първокла­сен език често съм изтъквал това, макар и пред глухи и слепи граматици. И с тях не един път съм водил ожесточени сражения. А често съм им падал и на колене, и на молби, да не ошугавяват българския език, като го лишават от него­ви родни звуци и като го кастрят според своя ум. Още в първите броеве на моя „Развигор" от 1921 година, и дълги години, във всички мои писа­ния все това молех, все това!. . . А особено силно настоявах върху това в скопския вестник "Родина" от 1916 година в статия­та си "Говори, както си говориш", която намери одобрение на един подробен и оригинален поз­навач на българския език, професор Йордан Ива­нов.

И че не бях и аз сляп и едностранчив като лоши­те ни граматици, може да се докаже очевидно и с писанията ми за онова най-престъпно покуше­ние против българския език от страна на тия случайни някогашни властници в културата ни, които, понеже си бяха от някакви средногорски баири, лековерно премахнаха чудния, най-личния звук и глас на българската реч, именно "ѣ -то в глаголи с ударение на последния слог и го замени­ха с ясното и невярно в тия случаи "а", че стана наместо четът, четат; наместо летът (изчез­на вече дори и буквата "ѣ ) да пишат и да каз­ват летят. . .

Нека си казват, както са си родени, но нямаше защо да отнемат и от другите, които знаеха повечко нещо и които имаха по-широк поглед, да пишат и да казват четът!. . . Уви! Това престъпление е вече извършено, едва ли може да се поправи! Да имах аз и най-мънинката власт в тая страна, аз знам как все още можеше да се поправи, ако не да се поправи, по­не да се изкупи, но нямам, всички са над мене, ня­мам никого след мене. . . Такива са епохите на епигопите. Ще се подчиним. Аз исках само да изтъкна, че като човек от запа­да на българската земя, аз не бях едностранчив да не мисля за това голямо, хубаво и силно на изтока. . . Човек трябва да обгръща всички об­ласти, когато работи за общото и най-скъпо­то на един народ. . .

И когато сърбите разбраха нашата грешка, из­плашени от мислите на Петко Каравелов, почнаха по най-дяволски пътища да поощряват това яякане с е-двойното, също и играта с ударенията. Хвалеха ни, че правим така, превъзнасяха ратниците и поклонниците на това яякане. . .

И работата отиде, дотам, щото настъпи епохичка, когато взеха да питат някои изтоковци вече направо я, без ѣ , "нямам", "вяра" и пр. Не го­воря и не мисля аз тука за онова премахване със закон на е-двойното, което предизвика буря в България. То беше късно. Аз говоря за по-раншни времена, за 1898 година, за до 1900 година, а не за 1922 година...

И това злоумишлено или най-малко тъпоумно изкуствено отдалечаване на източния българс­ки език от западния бе един от най-жестоките атентати не само против българския език, ами и против българската нация, против българ­ската земя. . .
Затова го насърчаваха тъй горещо сърбите... С каквото и както можеха. И работата отиде дотам, щото, както изтъкнах още тогава, особено поради теорията за ударенията ни, хуба­ви и културни българи от запада, от страх да не би да бъдат осмивани, че говорели македонс­ки, почнаха да викат дори наместо бѣше-беше, викаха БЯШЕ!. . .

И на всичко се стараеха да слагат ударението на последния слог, че дори завикаха чаша, кожа и пр. А това ЯЯЯ, то тъй смешно беше в техни­те уста! Най-смешно ставаше това, като се чуеше от уста на чужденците, това фанатич­но подкрепяно Я. Хее, още в ония идилични вре­мена, ние бяхме ангажирали за нашия Народен театър даровитата хърватска актриса София Звонарова. И как се мъчеше горката да си разт­варя до неприличие устата, за да каже вяра! Всеки език трябва да има като книжовен език най-голямата част от един или от някой по-на­ложил се диалект. Това не аз ще отричам. Но пък не бива да се тиранизират изговорите и на другите наречия. Не бива да се изнасилва приро­дата. Това изнасилване именно стана причина та за едно престъпно и изкуствено отдалечаваа не на изтока ни от запада ни, които всъщност са съвсем едно: и по душа, и по език, и по сила, и по кръв и плът. . . Всеки знае защо. . .

Нека се постъпва както с в немския или във френския език. Няма никой немец да иска от хановереца да направи берлинец, нито обратно­то, също никой саксонец не може да стане пру­сак по говор. . .

Дори и филолозите си имат тая воля. Това мо­же и у нас. Няма да се смееш на западния бълга­рин, че не си разтварял прекомерно устата, за да каже нямам, нито пък западния бива да се смее на източния, че си говори няма. . . Иначе ще завилнее пак старото престъпление.

1942 г.

* Александър Балабанов, роден в Щип през 1879 г. е виден български литературовед, преводач и критик. Един от дългогодишните преподаватели в Софийския университет „Свети Климент Охридски“ и член на Македонския научен институт. Изпълнител на важни мисии, възлагани му от ВМРО, с цел привличане на вниманието на европейските общности към българите в македонските земи. Умира през 1955 г.

вторник, 7 април 2009 г.

Завръщане

Димитър Талев




Навлизаме в малката уличка, дето някога протекоха безгрижните дни на моето детство. Води ме по-старият ми брат, който през тия двадесет и три усилни, кървави години не напусна родния край. На устата му трепти усмивка на доволство и тиха гордост:

- Ето, всичко е тук и такова си е, каквото го остави. И ние
всички сме тук, стари и млади, и децата, които се родиха по-късн0
- неизменно верни чеда на родната земя, на бащино огнище.

Отсреща, сред мъничкия площад, играят купчина деца. Негли себе си виждам и своите връстници там, сред малкия площад, дето всяко камъче ми е познато и всяка тревичка край стените, всеки праг по дървените порти наоколо. Чувам познати гласове в припряния детски говор - това не е ли гласа на Ицето, който надуваше гуша като патарок в детския си гняв? Бих искал да приседна там, при тях, с боси нозе, с изподраскани колена и с догоре пълни джобове зелени сливи. Ще дойде и Къндакот с опитомена чавка на рамо.

- Къндак, жи'ти майка, дай да я подържа малко!

Къндакот не дава чавката. Избухва свада. Тогава на прага на
портата се показва тетка Манда, с чорап в ръце и дълги, лъскави; игли между пръстите й.

- Що се карате бре колобани? Ха играйте!

Спираме се пред родната ни къща. Прозорците на горния кат са затулени негли със същите бели завеси. За миг, в унес, дигам поглед към високите прозорци и търся, чакам да се помръдне бялата завеса, да се покаже там скъп образ. Никой не ме очаква и все пак тук се връщам аз след двадесет години, след дълги години в мъка, в борба и копнеж неутолим. Не се помръдват белите завеси - през тия двадесет години смъртта прекоси пътя на мнозина мои близки люде, стопани в тоя дом сега са други, чужди люде.


[+/-] ...виж целия текст


Прекрачвам стария протъркан праг - о, колко висок бе някога и колко пъти съм си очуквал голите палци на нозете в лудешки бяг за по-голям комат сладък пшеничен хляб след игрите! В двора е тихо, само чешмата шурти в мраморното корито. Мама е вече по­койница, но аз очаквам да се покаже тя на каменните стъпала пред входа, както някога - с шарена престилка и с запретнати ръкави да ме посрещне и да ме попита:

- Върна ли се, сине?

Плочите са измити тая сутрин, дворът е грижливо пометен, чиста зелена тревичка расте между камъните, старата лоза е подка­рала нови листа. Пристъпвам към чешмата - коритото и стълбите са наоколо изтъркани със ситен пясък и там, на белия мрамор все още стои издълбан надписът: „Тале П. Палисламов, 1889". Това е името на баща ми, благородните нови стопани на родната и къща не са заличили тоя скъп за мене спомен, не са изтрили тоя опасен през черните робски години български надпис. Ето и градината с каменна ограда и там под навеса, хамбара и същия тайнствен по­лумрак, там се крихме в дъждовни дни и, сгушени един до друг в сгъстилия се мрак, тихо си разказвахме чудни приказки за надземни и подземни люде и царства. Там бе колибката на моето куче, там негде криех гълъбите си и ето чувам в тишината гласа на старата ни кираджийка баба Безцена:

- Иди учи, Димче, иди учи! Стига с тия гълъби от сутрин до мрак.

В двора се показва възрастна жена - сегашната стопанка на къщата. Тя е превързана с черна кърпа, както мама някога, и при­ветливо ни кани:

- Повелете, влезте!

Нашата някогашна дневна стая е същата: с долапите, с мусандрите и с двата прозореца към двора. През тия прозорци виждах за пръв път света и помня, когато трябваше да се подигна на пръсти, за да погледна вън, после когато рамката стигаше до брадичката ми, до гърдите ми и как всяка година ставах по-висок. Пролетно време току пред самите прозорци цъфтяха едри, алени рози. Тук обичаше да седи татко в празнични дни, с разтворено Софроние на коленете си. Тук седеше той когато заболя и веднъж каза на мама развълнуван:

- Видях там на клончето чудно птиче. Не съм виждал до сега такова шарено птиче! Чакам го да дойде пак, но не идва.

Около един месец по-късно, татко умря. Ала и сега го виждам аз, все тъй седнал до прозореца, виждам го ясно в тоя блажен час на завръщане в родната къща.

Но нека идем при мъртвите. Ние няма да ги видим тук, дето всяка вещ и тишината дори в празните стаи ни свързва със спомен за тях, за отминали дни. Напразно се ослушвам да чуя познати гласове, познати стъпки горе по чардака, да чуя познато хлопване на врата. Шумове и звуци заглъхнали завинаги в бащиния дом и все пак завинаги ще звучат в душата и в спомени най-скъпи.

Светлият юнски ден бавно гасне. Белите кръстове греят не­подвижни в привечерния зрак, негли сега по-ярко блестят буйно разцъфналите се треви край гробовете, аленеят див мак и нежните розови цветчета на шипките отсреща, низко над главите ни тъм­неят разлистените гранки на благоуханни акации. Ето гробовете на татко, на мама, на сестра ни любима и непрежалена, и други още гробове на скъпи близки, стопили се вече в тая света земя. Присядаме смирено на дървената пейка - без сълзи, без думи. По белия мрамор потрепва сяй от запалени свещи - светла, неуловима сянка, бързо пробягващи лъчи от незнайни далечини. Това е, може би, споменът незаличим за най-хубавата усмивка и топлия блясък на мили очи, които са бдели над люлката ми и винаги са ме гледали с еднакво силна, всеотдайна любов.

- За вас - чувам гласа на брата си - те скърбяха най-много, и мама и Мария. За вас двамата: най-големия и най-малкия. Не можаха да ви видят в последния си час, в часа на последните желания.

А ние и двамата бяхме тъй близо - разделяше ни само непрео­долимата ненавист на потисника.

В гърдите ми напират синовни думи, сърдечни братски думи, и с трепет слагам ръка върху хладния мрамор. Искам да им кажа, че съм вече тук, че се върнах при тях. Зная - те няма да ме чуят, но нали са ме очаквали до последния си час, нали са копнели за мене с обич и скръб, в тия дни мъчителни, в часа черен на вечна раздяла?

Покой цари над гробовете, свят и дълбок като ведрото родно небе над нас. Покой обладава душата и сърцето ми, разтуптяно, в помени светли, мисъл след мисъл се раждат мъдри и чисти, мо­литва смирена, благодарност стопля гърдите ми в тая тиха среща с милите покойници. Скърбях за тях, както и те са скърбяха за мене приживе, ала ето и болката стихна в утехата, че най-сетне запалих свещица на техните гробове. Брат ми стана от ниската дървена пейка.

Живяха честно, трудиха се, отгледаха деца... Нека ние живеем и умрем като тях.
Нека и ние... - повтарям в ума си и аз. И гробовете са опора и подтик в живота: да бъдем като тия, които са живели честно и са умрели храбро, като тия, чиито гробове ни викат и ни привличат с неотразима сила.

Високата трева шуми в стъпките ни. Изкачваме на височинката над гробищата и оттук се разкрива необозрим простор: широка Пелагония и сините планини наоколо. Далеч нататък, между зелените гънки на полето е селото на дядо ми, а тук, съвсем близо пред мене е Прилеп и родната ми къща. Небето все още светлее над главите ни и ето за този светъл привечерен час копнях двадесет години - цели двадесет години, цял един живот.

в. "Зора", 6.VII. 1941 г. Текстът е взет от книгата "Димитър Талев. Неиздавани страници", за която дължа благодарности на Георги Станков.

Половин век катастрофа

Георги Г. Марков*

В продължение на близо 5 десетилетия народите от Източна Ев­ропа бяха обект на социален експеримент (наричан „Изграж­дане на социалистическо общество"), провеждан с бруталност и в мащаби, непознати в човешката история. Най-тежки и най-труд­но преодолими са последиците от този експеримент върху нравст­веността и демографската структура на обществото.

Измежду всички живи същества човекът е уникален със своята двойнствена природа - носител едновременно на биологична на­следственост и на социално наследство. Тези два потока на инфор­мация се предават от поколение на поколение, и в своята съвкуп­ност и взаимодействия определят качествата, възможностите и изявите както на отделния човек, така и на общността (племе, на­род), към които той принадлежи.

Комунистическият тоталитаризъм действаше разрушително и върху биологичната наследственост, и върху социалното наследст­во на българската нация, формите и механизмите на това действие бяха крайно разнообразни - от прякото физическо унищожение на врага до най-перфидни начини за ограничаване свободата и възмож­ностите за развитие на личността, включително и да създава семей­ство и поколение (лишаване от свобода, репресивни ограничения в местожителство и свободно движение, в притежаване на собстве­ност, в образование, професия и т. н. и т. н.).

Изобретателността на комунистическия тоталитаризъм в средствата и методите за отстраняване от обществото на нежелани елементи и социални групи (ци­нично наричани „бивши хора") и тяхното заместване с избрани „наши хора" остават ненадминати. Провеждането на биологичния и социа­лен геноцид бе доведено от комунистите до една странна наука.

[+/-] ...виж целия текст


През какви етапи премина биологическият и социален геноцид, съпровождащ усилията на комунистите да изменят обществото и личността у нас. Първата вълна обхваща периода до 9. IX. 1944 г., когато те вою­ваха за завладяване на властта. Броят на жертвите и от двете страни през това време е относително малък и със слабо непосредствено въздействие върху демографските показатели. Това обаче е пери­од на ескалация на омраза и жажда за мъст, достигнал връхна точ­ка след 22.VI.1941 г., когато по нареждане на Москва България стана арена на насилия и братоубийства. За целта от там се изпращаха със самолети и подводници специално обучени хора, преминали школи на тероризъм, възвеличавани по-късно като герои. Мнозина от тях, преди да бъдат хвърлени на българска земя, бяха премина­ли през затворите и лагерите на Архипелаг Гулаг, но никой от тях не разкри какво очаква българския народ при успешен завършек на „антифашистката" борба. Истина е, че между младите имаше идеалисти, въодушевявани от илюзии, мечти и вяра в „светлото бъдеще". За съжаление, тези присъщи на младия човек стремежи бяха умело насочвани от „професионалните революционери" към тероризъм, престъпни акции и гражданска война „в името на наро­да". Партизанското движение, което се величае като „нова школа за политическо и културно възпитание", бе всъщност школа за терор, насилие и убийства по принципа - унищожаването на вра­га е високо морално дело. „Възпитатели" на младите идеалисти в много партизански отряди бяха прононсирани убийци-садисти като зловещия командир на отряд „Антон Иванов" - Георги Ликин-Дед; като прословутия Гънчо - главорез и садист в Карловския край; като гротескният Чочоолу, възхваляваният Леваневски и много други. Богатата партизанска мемоарна литература е пълна с по­добни „герои".

И затова никак не е чудно колко леко и бързо идеалистите-борци за „свобода на народа" се превърнаха веднага след 9.ГХ. в жес­токи палачи и убийци. В началото на септември 1944 г. с идването на демократичното правителство на Константин Муравиев България имаше редкия шанс да излезе от войната и премине към демократични преуст­ройства и граждански мир. Нахлуването на Червената армия сло­жи край на тази възможност. Превратът на 9.IХ. отвори пътя на болшевишката диктатура, която пристъпи веднага към терор и масови убийства. Зад гърба на своите съюзници от Отечествения фронт БКП организира заговор срещу единството на българския народ и гражданския мир в страната и в продължение на два месеца пла­номерно унищожи не по-малко от 20 000 българи.

Защитниците на палачите, които се готвят за тържествено чест­ване на „светлата дата", се мъчат да убеждават днес, че геноцидът след 9.IX е бил неизбежен - спонтанна реакция на народа, отдуш­ник на натрупаната омраза и жажда за мъст. Нищо подобно! Съ­ветската армия установи трайно присъствие във всички източноев­ропейски страни. В много от тях имаше много по-силни съпротиви­телни движения и истински антифашистки въстания. Но никъде другаде нямаше такова масово изтребление на противници на комунизма, както у нас. То достигна своя връх в края на септември и началото на октомври, когато убийците на Югов бяха вече напълно иззели от своите съюзници контрола над органите на МВР.

Документите, които вече излизат наяве, все по-убедително до­казват организирания характер на масовия геноцид в есента на 1944 г. и отговорността, която ръководството на БКП носи за извършените престъпления, и особено Трайчо Костов, Вълко Червенков и Антон Югов у нас, и Георги Димитров и Васил Коларов от
Москва.

„Народният съд" беше следващият етап на геноцида. От де­сетките хиляди преминали през арест и инквизиции, след като око­ло 20 000 бяха направо избити без съд и присъда, комунистите подбраха за „съдене по законен начин" 11 122 души. От тях 2730 бяха осъдени на смърт! По думите на бившия министър на пра­восъдието г-н П. Корнажев, „В България бяха изклани толкова хора с присъди, колкото в цяла Европа няма." Основание да окачествим разправата, наречена „Народен съд" като форма на геноцид, са особеностите на този „позор за България". Наложени бяха конфискационни присъди дори на предварително избитите. Освен мате­риалното ограбване, семействата на осъдените бяха подложени на нечовешки терор - върху тях бе поставен печата на „бивши хора". Особено голяма вина тук носи Георги Димитров, който в радиогра­ма от 19.IV.1945 г. до Трайчо Костов дава на палачите на Югов след­ните „мъдри" разпореждания: „В момента, когато народните съдии завършват своята работа, е необходимо сериозно да се разгледа въпросът за семействата и близките на екзекутираните и осъдени фашисти, народни предатели и палачи... Обсъдете с Югов необхо­димите срочни мероприятия за изсепването на тези хора в подходящи за целта райони. Част от тях трябва да бъдат изпратени на принудителна работа. НИКАКВИ СЪОБРАЖЕНИЯ НА ХУМАН­НОСТ И МИЛОСЪРДИЕ НЕ ТРЯБВА ДА ИЗИГРАЯТ В ДАДЕНИЯ СЛУЧАЙ КАКВАТО И ДА Е РОЛЯ. Интересите на държавната бе­зопасност трябва да бъдат неотменим закон..."

Разправата с „недоубития" и със „скрития" враг продължи с на­растваща сила през следващите години. Вместо куршумът задей­ствани бяха технологиите на бавната смърт - в затвори, лагери, изселвания... Огромен размер доби социалният геноцид — чрез ограничаване възможностите за образование, професионална изява и творчество. Условието да учиш, да работиш, да твориш, бе - тотално подчинение. Изяви се най-отвратителната черта на комунистическата тирания - унижаването и унищожаването на човешкото достойнство. Особено тежки поражения изтънчените форми на социален геноцид нанесоха върху интелигенцията. Кол­кото повече качества имаше човек, толкова повече той ставаше обект на нечисти домогвания, толкова по-тежко да отстоява своя­та вътрешна свобода и чиста съвест. Най-трудно бе на представи­телите на т. нар. обществени и хуманитарни науки и на дейците на изкуствата. Циничен израз на това нравствено обезобразява­не даде главният редактор на един известен ежедневник: „Всич­ки сме грешни, г..."

Особено отвратителни форми на геноцид с трагични последици за българската нация приложи комунистическата тирания в Пирин­ския край. Тук политическото насилие се съчета с национално пре­дателство. Избити бяха видните дейци на ВМРО. Българи бяха насила заставяни да променят език и народност. Достойните и сме­лите пълнеха лагери и затвори само, защото се осмеляваха да се наричат българи; семействата им бяха разселвани в далечни затънтени краища на България. Тази форма на геноцид, равна на национално самоубийство, е непозната в човешката история! Но вероятно най-жестокият биологичен и социален геноцид бе извършен чрез унищожаване на свободния селски труженик. Насилствената колективизация подсече вековните връзки на бълга­рина със земята, подсече и вековни традиции - неписаните закони и морал на народа. Не случайно българското село оказа така сил­на и упорита съпротива на комунизма. Не случайно земеделското движение даде толкова много и скъпи жертви. Краят бе - изоста­вени села. Младите поеха към градовете...

Дълбоки поражения върху нравствеността нанесе и ударът на комунистите срещу религията и християнския морал. Хилядо­летното развитие на човечеството е открило в религиозната нрав­ственост и в традициите средство за обуздаване на агресивността, присъща на човека като биологически вид. Грях, покаяние, прошка - тези велики тайнства на човешката душевност всяка голяма ре­лигия облича по своему в присъщи на народните традиции форми и създава условия за общуване и хуманно и достойно решаване на личните и социални конфликти. Комунизмът обяви тази възпитателно-нравствена същност на религията за „опиум на народите"; проявите на човечност и толерантност към другомислещия се на­ричаха подигравателно „християнщина" и се оценяваха като на-задничавост, реакционност.

Скъпа дан плати Българската православна църква на комунисти­ческото насилие. Редовите свещеници по села и градове бяха жес­токо репресирани: избивания без съд и присъда, изпращане по ла­гери, затвори, изселвания, заплахи... Достойни представители на висшия клир бяха отстранени и заместени с безлични хора, добро­волно или насилствено приели опекунството на тайните служби. Разгромени бяха и другите клонове на християнството - протестант­ската и католическата църква в България. Младите се възпитаваха в дух на атеизъм и безразличие към религията на своите деди. Последната брънка от тази дълга верига на престъпни деяния на комунистическия тоталитаризъм бе така нар. „възродителен процес".

Катастрофата не закъсня. Крахът на социалистическата обществено-икономическа система в Източноевропейските страни и Съвет­ския съюз дойде не поради външна намеса, а като естествен ре­зултат от недъзите на тази система. Съществен дял за това има продължаващият в течение на десетилетия биологически и социа­лен геноцид в тези страни.
Както биологичната наследственост, така социалното наследст­во са консервативни качества и всякакви промени в тях са със зна­чително последействие. В условията на посткомунистическото об­щество, освободено от силовия натиск на „социалистическата законност", някои негативни явления в структурата, генофонда и со­циалното наследство в нашето общество, се проявяват с особена сила: масова емиграция на млади хора; повишена агресивност; засилена престъпност...

Ние всички търпим последиците от тези явления, които будят основателна тревога за бъдещето на българската нация. Цинизмът на неокомунистите е в това, че дълготрайните последици от техните дългогодишни престъпни действия и експерименти те приписват на демократичните промени в нашето общество, а като изход от злото сочат възвръщането към „идеите" (а защо не и към наси­лията?) на 9. IX. 1944 г. - този „голям ден за България", както го ока­чествяват в неотдавна публикуваната им теза.

Другаде търсим ние изход: Възраждане на непреходните ценности на социалното наследство на българския народ и техните носители и крепители - семейство, училище, църква.

Реч произнесена на конференцията "Международно осъждане на комунизма" през 2004 г.

*Проф. д-р Георги Г. Марков, д.б.н. е лекар, председател на Общобългарски съюз „Истина".

петък, 3 април 2009 г.

Македония и българското възраждане

Симеон Радев*

Настоящата книга бѣ написана въ 1918 г., на френски. Нейната цель бѣше да освѣтли чуждия свѣтъ, кѫдето бѣ проникнала лъжливата сръбска пропаганда, върху народностьта на славянитѣ въ Македония. Да бѣ предназначена за български читатели, тя можеше да има друга кройка и други размѣри. Но тогава тя щѣше да бѫде съвсемъ друга книга.

Такава каквато е, Македонскиятъ наученъ институтъ намѣри за добре, по препорѫката на покойния професоръ Милетичъ, да я издаде въ 1927 г. въ български преводъ, направенъ независимо отъ мене. Азъ не мога освенъ да се радвамъ за тая инициатива, тъй като, отъ разказитѣ на младитѣ български дейци въ Македония, които водиха борбата срещу сръбското владичество, разбрахъ, че тази моя книга е стигнала до тѣхъ по тайни пѫтища и не била безъ полза, както за тѣхното вдъхновение, тъй и за опровержението на лъжитѣ, разпространявани отъ Бѣлградъ досежно македонското минало.

Новото издание, което днесъ давамъ, е нѣкѫде съкратено, нѣкѫде допълнено. Спирамъ се тоя пѫть повече върху нѣкои дейци, защото така тѣхното дѣло става по-понятно, а още и заради това, че най-интересното въ историята е все пакъ човѣкътъ. Голѣмо бѣше изкушението да се простря върху по-далечнитѣ причини на възраждането, както и върху неговитѣ отличителни черти. Но трѣбваше да си наложа едно ограничение. Ще се задоволя да изкажа тукъ накратко нѣкои мисли, които, надѣвамъ се, при другъ случай ще мога да развия по-надълго.

I. Съвременниятъ национализъмъ, въ цѣлостьта на своитѣ черти и въ своята сѫщина, се роди у насъ вече съ Паисий, когато у другитѣ народи на Европа, даже най-голѣмитѣ, то е едно послешно явление.

II. До като други народи, много по-просвѣтени и съ непрекѫснато минало на независимость, не сѫ смѣтали за свое отечество друго освенъ територията, надъ която сѫ царували тѣхнитѣ владетели, у българскиятъ народъ е имало понятие и чувство за предѣлитѣ на неговата родна земя. Паисий пише кѫде живѣятъ българитѣ. Преди него, още въ първата половина на XVII вѣкъ, българитѣ, католически владици, показваха сѫщитѣ граници на България.

[+/-] ...виж целия текст



III. У нашия народъ привързаностьта къмъ българскитѣ земи въ тѣхната цѣлость и стремежътъ за тѣхното обединение сѫ се появили много по-рано и сѫ били всѣкога много по-живи, нежели у други народи. Тая разлика особено проличава при едно сравнение съ нашитѣ съседи. Гърцитѣ сѫ мечтали да възстановятъ византийската империя, сърбитѣ — да се увеличатъ чрезъ грабежъ. Нито еднитѣ, — нито другитѣ сѫ се поставяли на почвата на народностьта и на нейното единство.

IV. У българския народъ жизнениятъ просторъ съвпада съ племенното наследство. Безсмъртнитѣ думи на Любенъ Каравелова: "Своето не даваме и чуждото не щемъ" сѫ девизътъ на българското възраждане. Тѣ съставяватъ и неговото благородство предъ историята.

V. Въ време на възраждането интелигенцията и рѫководящата класа сѫ вървѣли заедно, въ неразлѫчна взаимность. Тамъ бѣ тайната на неговитѣ чудни успѣхи. Такава взаимность е сѫществувала въ българската история само въ една друга епоха, епохата на Бориса и Симеона.

VI. Презъ време на църковния въпросъ имаше между водителитѣ по-боязливи, които се съмняваха, че българскиятъ народъ ще може да издържи до край борбата и бѣха готови да пожертвуватъ нѣкои отъ епархиитѣ на Тракия и Македония, за да се постигне разбирателството съ гръцката патриаршия; други, по-смѣли, отхвърляха непреклонно всѣка отстѫпка отъ народната цѣлость. Историята показва, че тѣ бѣха правитѣ, защото се оправда вѣрата имъ въ силата на българския духъ да мине презъ всѣко изпитание.

VII Смѣлостьта у тѣхъ не изключваше разума и мѫдростьта, а се съчетаваше съ тѣхъ. Стремейки се къмъ крайното разрешение на въпроситѣ, тѣ умѣеха да ги поставятъ единъ следъ другъ, всѣки въ своя моментъ. Това ние едно време нарекохме духътъ на постепенность въ българското възраждане.

VIII. Пламъкътъ на българския народенъ духъ никога не се е издигалъ тъй високо както въ време на възраждането. Но тоя пламъкъ щѣше да отиде напусто, ако да нѣмаше водителство, йерархия и дисциплина.

IX. Въ възраждането има будители, има и водители. И еднитѣ и другитѣ бѣха личности изключителни. Защо такива хора понѣкога се раждатъ, но нѣкога не? Това остава у всички народи една загадка. Може да се каже само, че голѣми водители се явяватъ при силенъ националенъ подемъ.

X. Възраждането е епохата на най-голѣмото национално самочувство у българитѣ. Българскиятъ народъ бѣше поробенъ и духовно и политически, но представлението, което българинътъ имаше за българщината, бѣше гордо, възторжено и пълно съ самоувѣреность. Думата "Българийка" употрѣбявава по-късно, щѣше да се види на българитѣ отъ онуй време като кощунство.

XI. Никой народъ не е жадувалъ за просвѣщение така както българитѣ презъ вреже на възраждането. Трѣбва да се отбележи сѫщо, че никога българскиятъ народъ не е ималъ толкова видни хора съ класическо образование, както въ тая епоха. Почти всички будители и водители бѣха хуманисти.

Високитѣ гръцки училища бѣха тогава истински огнища на елинска култура; младитѣ българи изнесоха отъ тамъ съкровищата на античната мисъль. Тя имъ даде тази благородна дисциплика на ума, която така силно поразява въ тѣхнитѣ писания.

XII. Турското завладяване тури край на пагубното византийско влияние у насъ. Презъ високитѣ гръцки училища отъ началото на XIX в. дойде въ България лъхъ отъ класическата древность, тъкмо противоположна на византийския духъ. Върху здравитѣ основи, които остави възраждането, се упражни сетне разрушителното действие на руската радикална мисъль. Руското нихилистическо влияние се оказа толкова пакостно за нова България, колкото византийското за България отъ срѣднитѣ вѣкове.

Предговор към книгата "Македония и българското възраждане", писан на 14 септември 1942 г. Към предговора има посвещение: "На паметьта на БОРИСЪ САРАФОВЪ, героятъ на Илинденското възстание, авторътъ посвещава тази книга съ братско чувство". Тексът е взет от форум "Де зората".

*Симеон Радев е български историк и публицист. Роден в град Ресен, Македония, на 19 януари 1879 година. Учи е първоначално в българските училища в Ресен, Охрид и Битоля, а след това завършва със стипендия на Българската екзархия френския лицей „Галатасарай“ в Истанбул и право в Женева. На 16 годишна възраст е приет за член на ВМОРО по предложение на Гоце Делчев. От 1901 г. става редовен сътрудник на вестник „Вечерна поща“, на който две години по-късно е редактор, после и главен редактор. През 1905 г. (по покана на Павел Генадиев) Симеон Радев заедно с Александър Балабанов започват издаването на списание „Художник“. След Хуриета от 1908 година участва в създаването на Съюза на българските конституционни клубове. По-късно (1911 г.) основава всекидневника „Воля“ и взема дейно участие в неговото списване. По това време обнародва и своята книга „Строителите на съвременна България“ — едно от големите и оригинални историографски изследвания у нас. Участва във войните за национално обединение.

Радев е последователно пълномощен министър в Хага, Анкара, Вашингтон, Лондон и Брюксел. Той е и пръв български делегат в Обществото на народите в Женева.

През 1918 година Симеон Радев обнародва на френски език книгата си „Македония и Българското възраждане през XIX век“, чийто увод публикуваме тук. Същата книга е преведена по-късно (1927) на български език и е публикувана като издание на Македонския научен институт в София, чийто член е Радев.