неделя, 19 април 2009 г.

Синът на дърводелеца

Димитър Талев

Забравени бяха вече чудесните знамения през оная света нощ — и ярката звезда над Витлеем, и песните на ангелите, а даровете, що бяха донесли в пещерата тримата мъдреци, Мария бе скътала на дъното на една ракла. Божият син се роди в семейството на беден дърводелец, за да живее на земята като всички люде. Като навърши втората си година, Исус се откъсна от скута на майка си и тръгна с другите деца. Той растеше между тях в игри, скиташе из тесните улички, из околностите на Назарет и никой не подозираше великата тайна на неговото рождение. Понякога той спираше върху себе си нечии учуден поглед, понякога смайваше връстниците си с някое малко чудо, но само за един бърз миг в шумните детски игри. Съседките казваха на Мария:

- Добро дете. Умно дете. Хубаво дете.

Това беше всичко. А когато в дома на Йосиф и Мария се появиха и други деца, добрата Майка Божия трябваше да отделя грижи и нежности и за тях.

Щом Исус навърши десет години и се бе научил вече да чете и пише, Йосиф го прибра в дърводелницата си. В паметта на до­бродушния дърводелец по-бързо бе избледнял споменът за чуд­ната нощ на Исусовото рождение, все по-рядко си спомняше той за тая нощ и прие Исус в сърцето си като свое най-голямо дете, макар да не беше негова плът и кръв. Той вярваше в божествения му произход, но бе свикнал с него, сродил се бе и го бе обикнал с проста, бащина обич. И се пак, откакто Исус беше постоянно край него в работилницата, доброто сърце на Йосиф често потръпваше в радостен смут, в удивление пред това дете.

Исус подхвана работата си в малката работилница с усърдие, което не подхождаше на възрастта му. Ала казано бе, види се, да познава той мъката на труда и редица дни неговите незакрепнали още рамене го боляха остро от усилията му над някоя чвореста дъска, или над някоя неодялана греда, която трябваше да изглади по мярка. На няколко пъти се поряза, пръстите му бяха очукани от големия дървен чук, който беше тежък за малката детска ръка.

[+/-] ...виж целия текст



Йосиф се учудваше на неговото усърдие и търпения и като забравяше за божествената мисия на това дете, радваше се на успехите му и очакваше да го види свой заместник в работилницата и още по-голям майстор дърводелец. Исус го учудваше и със своята лов­кост и схватливост — малкият дърводелец нямаше нужда да му се повтаря по два пъти едно и също нещо, бързо и изкусно овладява­ше и дървото, и оръдията, с които работеше, те ставаха все повече послушни в неговите благословени ръце. Влезе веднъж непознат човек в работилницата, поогледа се и се обърна да си върви.

- Търсиш ли нещо? - попита го Йосиф.
- Търся майстор да направи врати и капаци за прозорци на новата ми къща, но ти сам няма да успееш.
- Не съм сам, ето моя син - отвърна Йосиф живо и с радост. -Ние ще направим врати и капаци за прозорците на твоята къща.
- Хм - усмихна се недоверчиво непознатият. Той се загледа в Исус, срещна неговия поглед и сякаш се обърна нещо в сърцето му... - Добре, може би ще успеете, ти и твоят син - каза той.

След някое време вратите и капаците бяха направени, а Исус бе издълбал и заковал по тях хубава украса, та дойдоха всички роднини на стопанина да ги видят и разнесоха името на малкия дърводелец из целия Назарет. Ала веднага с похвалата за неговото изкуство, вдигна шум и една тъмна, недоизречена мълва за предобрата му майка. Исус не можеше да дочуе и да разбере добре сквер­ните слова, но си мислеше с огорчение: „Злото върви по стъпките на добро и което е добро, людете сами го развалят". Тогава Исус наближаваше да навърши дванадесет години.

Наближаваше и Пасха и всички в Назарет започнаха да се готвят за празника. В работилницата на Йосиф влезе съседа му Шалум и поиска да му направят клетка за гълъби.

- За Пасха ще ида в Йерусалим, в храма - каза той. - Ще занеса гълъби за жервеника.
—Ето, Исус ще ти направи клетка - отвърна Йосиф и продължи работата си. Той не искаше да се впуща в разговор с Шалум, който беше злодумен и надменен човек.
- Аз няма да направя клетка за гълъби - чу се гласът на Исус, тих и ясен.

Двамата мъже го погледнаха учудени. Шалум размаха ръце разперени пръсти и викна:

- Защо? Защо? Ще платя със сребърна пара! Исус отговори:
- Бог е дал крила на птиците, за да летят свободно по небето защо ще ги затваряме в клетки? Не с кръвта на гълъби, птици ще умилостивим Господа, Той не иска такива жертви от нас.
- Ха! — изблещи очи Шалум разгневен. - Ти ли ще разваляш нашите обичаи? Йосифе, обуздай това момче и го научи да приказва!
- Умно ти говори моят син — отговори Йосиф.
- Твой син! - изкрещя Шалум и лицето му цяло се сви в зла усмивка. - Жена ти го зачена преди да ти стане жена. Ти питай нея дали е твой син.

Шалум си отиде, а Йосиф и Исус продължиха работата си мълчание.

Вечерта Исус намери майка си в малката градина зад къщата им и я спря. Наоколо беше тихо, лехи и дърветата чезнеха в мра­ка. Исус взе двете ръце на Мария, притисна ги към гърдите си и я попита с глас, който търсеше властно истината:

- Майко, кажи ми кой е моят баща?

Мария не се учуди от тоя въпрос, тя го бе очаквала. С майчин­ска ласка тя притегли Исус до близката скамейка и в тишината на настъпващата нощ му разказа дума по дума за чудото на неговото рождение.

Като я изслуша докрай, Исус се отдалечи по пътеката между дърветата, а Мария остана да го чака на скамейката. Чака го дълго тя с трепет и тревога и най-сетне чу отново стъпките му и го видя в тъмнината и го видя още отдалеч, защото около главата на Исуса са бе изгряло чудно сияние. Той се приближи бавно и Мария усети силата, която се излъчваше от него. От озареното му лице, от очите му, тя присви нозе, отпусна се на колене пред него и целуна дрехата му. Исус сложи ръка на главата й, своята мъжка, чиста ръка и каза:

- Нека бъде волята на Тоя, който ме е пратил! Майко, аз ще спася човешкия род от греха и злото, приготви се и ти, защото и твоето сърце ще бъде разкъсано.

Тая нощ Исус намери себе си, намери своя небесен баща и узна Божията воля.

За празника Пасха и тая година Йосиф, Мария и Исус отидоха в Йерусалим, заедно с още много люде от Назарет и от всички села наоколо. Тук Исус се отдели от Йосиф и Мария, та после те го търсиха и намериха в храма, седнал между книжниците. Мария му каза:

- Чедо, защо ни направи тъй? Баща ти и аз много се измъчихме да те търсим.
- Защо сте ме търсили? - отговори Исус. — Тук аз съм в дома на моя Отец.

За пръв път сега Исус се нарече пред толкова люде син на Гос­пода, но никой не разбра думите му. Разбра ги само Мария, майка му, и сърцето й проплака. Защото Исус все тръгваше по пътя, от който нямаше връщане.

в. Зора, 6.1.1942 г.

неделя, 12 април 2009 г.

За слепите граматици

Александър Балабанов*

През 1902 г. Петко Каравелов, като министър президент и като министър на финансите, да­де изявления на Амфитеатров, кореспондент на големия руски вестник Новое время", или "седмата велика, сила", както се мълвеше тога­ва за тоя петербургски орган. Между другото Каравелов зачекна и езиковия въпрос, или, по­точно, живата борба между българския и между сръбския език.. И каза: "Много се радвам, че българският език живее на запад, до Синьото море през Шар и преко голе­ми реки и езера, без да може да му се противи сръбският език." И това бе право и истина и с най-силни надеж­ди.

В освободената тогава България, макар и да бе наложено от обстоятелствата тъй наречено­то "източно българско наречие", никому не идва­ше на ум да довежда до крайност, до абсолютизъм тава неуместно яякане с е-двойното. Ами всичко си вървеше естествено, тъй както в най-силните и най-богатите по литература европейски езици. Никой не зловидеше на бълга­рина от Щип или от Скопие, ако не си отваря­те нашироко устата, за да произнесе своята проста дума "нямам". А най-близките потомци на тримата българи, които са направили най-силно впечатление на българския народ, на Иван Вазов, на Васил Левски, на Христо Ботев (най-сърдечно моля коректора да не ми сервира поп­равка от Ботев на Ботйов!), искам да кажа на карловци, сопотци и преди всичко Ботевите калоферци, както сега, така и напреде си вика­ха повече нема - "нема, отколкото "няма", дори и под натрапническото влияние на яйчарите от някои съвсем източни покрайнини, пак си ос­танаха с "нема".

А педанти стилисти като Стоян Михайловски, , те не само че викаха "нема", ами и пишеха "нема", и с яребична упоритост настояваха даже пред словослагателите да не им се поправя просто­то "е", на е-двойно. . . Който не вярва, нека си вземе кое и да е годишно течение от господст­вувалото тогава списание "Мисъл" на д-р Кръс­тев от Пирот, на Пенчо Славейков от Трявна, на Яворов от Чирпан и на Стоян Михайловски от Елена - и ще види на всяка страница това, което сега аз само съобщавам и опреснявам. . .

[+/-] ...виж целия текст




Пък и в днешните научни издания на Михайлов­ски от Ив. Богданов пак е спазено това. Не искам да кажа, че глаголът "немам" трябва да се пише с е" просто, не, съвсем не, никога не ис­кам това и няма да поискам, и никога не бива да стане, докато си служим с кирилицата. Но ис­кам да кажа, че това бе естественото и благо­датното за развоя на българския език. И за побе­дите на тоя български език говори именно дър­жавникът Петко Каравелов пред Амфитеатров. Аз бях студент тогава в Лайпциг и бях във възторг от изявленията на Петко Каравелов, и ги споменавам вече няколко пъти при разни сго­ди.

Защото още тогава знаех аз това, което не мислеха плиткоумните и тесногръди граматици от далечния изток, че реформите и посега­телствата спрямо един народен език са не само граматически, ами и държавен въпрос от първи ред, особено за балканските народи. Също така и в борбите си за българския чуден и първокла­сен език често съм изтъквал това, макар и пред глухи и слепи граматици. И с тях не един път съм водил ожесточени сражения. А често съм им падал и на колене, и на молби, да не ошугавяват българския език, като го лишават от него­ви родни звуци и като го кастрят според своя ум. Още в първите броеве на моя „Развигор" от 1921 година, и дълги години, във всички мои писа­ния все това молех, все това!. . . А особено силно настоявах върху това в скопския вестник "Родина" от 1916 година в статия­та си "Говори, както си говориш", която намери одобрение на един подробен и оригинален поз­навач на българския език, професор Йордан Ива­нов.

И че не бях и аз сляп и едностранчив като лоши­те ни граматици, може да се докаже очевидно и с писанията ми за онова най-престъпно покуше­ние против българския език от страна на тия случайни някогашни властници в културата ни, които, понеже си бяха от някакви средногорски баири, лековерно премахнаха чудния, най-личния звук и глас на българската реч, именно "ѣ -то в глаголи с ударение на последния слог и го замени­ха с ясното и невярно в тия случаи "а", че стана наместо четът, четат; наместо летът (изчез­на вече дори и буквата "ѣ ) да пишат и да каз­ват летят. . .

Нека си казват, както са си родени, но нямаше защо да отнемат и от другите, които знаеха повечко нещо и които имаха по-широк поглед, да пишат и да казват четът!. . . Уви! Това престъпление е вече извършено, едва ли може да се поправи! Да имах аз и най-мънинката власт в тая страна, аз знам как все още можеше да се поправи, ако не да се поправи, по­не да се изкупи, но нямам, всички са над мене, ня­мам никого след мене. . . Такива са епохите на епигопите. Ще се подчиним. Аз исках само да изтъкна, че като човек от запа­да на българската земя, аз не бях едностранчив да не мисля за това голямо, хубаво и силно на изтока. . . Човек трябва да обгръща всички об­ласти, когато работи за общото и най-скъпо­то на един народ. . .

И когато сърбите разбраха нашата грешка, из­плашени от мислите на Петко Каравелов, почнаха по най-дяволски пътища да поощряват това яякане с е-двойното, също и играта с ударенията. Хвалеха ни, че правим така, превъзнасяха ратниците и поклонниците на това яякане. . .

И работата отиде, дотам, щото настъпи епохичка, когато взеха да питат някои изтоковци вече направо я, без ѣ , "нямам", "вяра" и пр. Не го­воря и не мисля аз тука за онова премахване със закон на е-двойното, което предизвика буря в България. То беше късно. Аз говоря за по-раншни времена, за 1898 година, за до 1900 година, а не за 1922 година...

И това злоумишлено или най-малко тъпоумно изкуствено отдалечаване на източния българс­ки език от западния бе един от най-жестоките атентати не само против българския език, ами и против българската нация, против българ­ската земя. . .
Затова го насърчаваха тъй горещо сърбите... С каквото и както можеха. И работата отиде дотам, щото, както изтъкнах още тогава, особено поради теорията за ударенията ни, хуба­ви и културни българи от запада, от страх да не би да бъдат осмивани, че говорели македонс­ки, почнаха да викат дори наместо бѣше-беше, викаха БЯШЕ!. . .

И на всичко се стараеха да слагат ударението на последния слог, че дори завикаха чаша, кожа и пр. А това ЯЯЯ, то тъй смешно беше в техни­те уста! Най-смешно ставаше това, като се чуеше от уста на чужденците, това фанатич­но подкрепяно Я. Хее, още в ония идилични вре­мена, ние бяхме ангажирали за нашия Народен театър даровитата хърватска актриса София Звонарова. И как се мъчеше горката да си разт­варя до неприличие устата, за да каже вяра! Всеки език трябва да има като книжовен език най-голямата част от един или от някой по-на­ложил се диалект. Това не аз ще отричам. Но пък не бива да се тиранизират изговорите и на другите наречия. Не бива да се изнасилва приро­дата. Това изнасилване именно стана причина та за едно престъпно и изкуствено отдалечаваа не на изтока ни от запада ни, които всъщност са съвсем едно: и по душа, и по език, и по сила, и по кръв и плът. . . Всеки знае защо. . .

Нека се постъпва както с в немския или във френския език. Няма никой немец да иска от хановереца да направи берлинец, нито обратно­то, също никой саксонец не може да стане пру­сак по говор. . .

Дори и филолозите си имат тая воля. Това мо­же и у нас. Няма да се смееш на западния бълга­рин, че не си разтварял прекомерно устата, за да каже нямам, нито пък западния бива да се смее на източния, че си говори няма. . . Иначе ще завилнее пак старото престъпление.

1942 г.

* Александър Балабанов, роден в Щип през 1879 г. е виден български литературовед, преводач и критик. Един от дългогодишните преподаватели в Софийския университет „Свети Климент Охридски“ и член на Македонския научен институт. Изпълнител на важни мисии, възлагани му от ВМРО, с цел привличане на вниманието на европейските общности към българите в македонските земи. Умира през 1955 г.

вторник, 7 април 2009 г.

Завръщане

Димитър Талев




Навлизаме в малката уличка, дето някога протекоха безгрижните дни на моето детство. Води ме по-старият ми брат, който през тия двадесет и три усилни, кървави години не напусна родния край. На устата му трепти усмивка на доволство и тиха гордост:

- Ето, всичко е тук и такова си е, каквото го остави. И ние
всички сме тук, стари и млади, и децата, които се родиха по-късн0
- неизменно верни чеда на родната земя, на бащино огнище.

Отсреща, сред мъничкия площад, играят купчина деца. Негли себе си виждам и своите връстници там, сред малкия площад, дето всяко камъче ми е познато и всяка тревичка край стените, всеки праг по дървените порти наоколо. Чувам познати гласове в припряния детски говор - това не е ли гласа на Ицето, който надуваше гуша като патарок в детския си гняв? Бих искал да приседна там, при тях, с боси нозе, с изподраскани колена и с догоре пълни джобове зелени сливи. Ще дойде и Къндакот с опитомена чавка на рамо.

- Къндак, жи'ти майка, дай да я подържа малко!

Къндакот не дава чавката. Избухва свада. Тогава на прага на
портата се показва тетка Манда, с чорап в ръце и дълги, лъскави; игли между пръстите й.

- Що се карате бре колобани? Ха играйте!

Спираме се пред родната ни къща. Прозорците на горния кат са затулени негли със същите бели завеси. За миг, в унес, дигам поглед към високите прозорци и търся, чакам да се помръдне бялата завеса, да се покаже там скъп образ. Никой не ме очаква и все пак тук се връщам аз след двадесет години, след дълги години в мъка, в борба и копнеж неутолим. Не се помръдват белите завеси - през тия двадесет години смъртта прекоси пътя на мнозина мои близки люде, стопани в тоя дом сега са други, чужди люде.


[+/-] ...виж целия текст


Прекрачвам стария протъркан праг - о, колко висок бе някога и колко пъти съм си очуквал голите палци на нозете в лудешки бяг за по-голям комат сладък пшеничен хляб след игрите! В двора е тихо, само чешмата шурти в мраморното корито. Мама е вече по­койница, но аз очаквам да се покаже тя на каменните стъпала пред входа, както някога - с шарена престилка и с запретнати ръкави да ме посрещне и да ме попита:

- Върна ли се, сине?

Плочите са измити тая сутрин, дворът е грижливо пометен, чиста зелена тревичка расте между камъните, старата лоза е подка­рала нови листа. Пристъпвам към чешмата - коритото и стълбите са наоколо изтъркани със ситен пясък и там, на белия мрамор все още стои издълбан надписът: „Тале П. Палисламов, 1889". Това е името на баща ми, благородните нови стопани на родната и къща не са заличили тоя скъп за мене спомен, не са изтрили тоя опасен през черните робски години български надпис. Ето и градината с каменна ограда и там под навеса, хамбара и същия тайнствен по­лумрак, там се крихме в дъждовни дни и, сгушени един до друг в сгъстилия се мрак, тихо си разказвахме чудни приказки за надземни и подземни люде и царства. Там бе колибката на моето куче, там негде криех гълъбите си и ето чувам в тишината гласа на старата ни кираджийка баба Безцена:

- Иди учи, Димче, иди учи! Стига с тия гълъби от сутрин до мрак.

В двора се показва възрастна жена - сегашната стопанка на къщата. Тя е превързана с черна кърпа, както мама някога, и при­ветливо ни кани:

- Повелете, влезте!

Нашата някогашна дневна стая е същата: с долапите, с мусандрите и с двата прозореца към двора. През тия прозорци виждах за пръв път света и помня, когато трябваше да се подигна на пръсти, за да погледна вън, после когато рамката стигаше до брадичката ми, до гърдите ми и как всяка година ставах по-висок. Пролетно време току пред самите прозорци цъфтяха едри, алени рози. Тук обичаше да седи татко в празнични дни, с разтворено Софроние на коленете си. Тук седеше той когато заболя и веднъж каза на мама развълнуван:

- Видях там на клончето чудно птиче. Не съм виждал до сега такова шарено птиче! Чакам го да дойде пак, но не идва.

Около един месец по-късно, татко умря. Ала и сега го виждам аз, все тъй седнал до прозореца, виждам го ясно в тоя блажен час на завръщане в родната къща.

Но нека идем при мъртвите. Ние няма да ги видим тук, дето всяка вещ и тишината дори в празните стаи ни свързва със спомен за тях, за отминали дни. Напразно се ослушвам да чуя познати гласове, познати стъпки горе по чардака, да чуя познато хлопване на врата. Шумове и звуци заглъхнали завинаги в бащиния дом и все пак завинаги ще звучат в душата и в спомени най-скъпи.

Светлият юнски ден бавно гасне. Белите кръстове греят не­подвижни в привечерния зрак, негли сега по-ярко блестят буйно разцъфналите се треви край гробовете, аленеят див мак и нежните розови цветчета на шипките отсреща, низко над главите ни тъм­неят разлистените гранки на благоуханни акации. Ето гробовете на татко, на мама, на сестра ни любима и непрежалена, и други още гробове на скъпи близки, стопили се вече в тая света земя. Присядаме смирено на дървената пейка - без сълзи, без думи. По белия мрамор потрепва сяй от запалени свещи - светла, неуловима сянка, бързо пробягващи лъчи от незнайни далечини. Това е, може би, споменът незаличим за най-хубавата усмивка и топлия блясък на мили очи, които са бдели над люлката ми и винаги са ме гледали с еднакво силна, всеотдайна любов.

- За вас - чувам гласа на брата си - те скърбяха най-много, и мама и Мария. За вас двамата: най-големия и най-малкия. Не можаха да ви видят в последния си час, в часа на последните желания.

А ние и двамата бяхме тъй близо - разделяше ни само непрео­долимата ненавист на потисника.

В гърдите ми напират синовни думи, сърдечни братски думи, и с трепет слагам ръка върху хладния мрамор. Искам да им кажа, че съм вече тук, че се върнах при тях. Зная - те няма да ме чуят, но нали са ме очаквали до последния си час, нали са копнели за мене с обич и скръб, в тия дни мъчителни, в часа черен на вечна раздяла?

Покой цари над гробовете, свят и дълбок като ведрото родно небе над нас. Покой обладава душата и сърцето ми, разтуптяно, в помени светли, мисъл след мисъл се раждат мъдри и чисти, мо­литва смирена, благодарност стопля гърдите ми в тая тиха среща с милите покойници. Скърбях за тях, както и те са скърбяха за мене приживе, ала ето и болката стихна в утехата, че най-сетне запалих свещица на техните гробове. Брат ми стана от ниската дървена пейка.

Живяха честно, трудиха се, отгледаха деца... Нека ние живеем и умрем като тях.
Нека и ние... - повтарям в ума си и аз. И гробовете са опора и подтик в живота: да бъдем като тия, които са живели честно и са умрели храбро, като тия, чиито гробове ни викат и ни привличат с неотразима сила.

Високата трева шуми в стъпките ни. Изкачваме на височинката над гробищата и оттук се разкрива необозрим простор: широка Пелагония и сините планини наоколо. Далеч нататък, между зелените гънки на полето е селото на дядо ми, а тук, съвсем близо пред мене е Прилеп и родната ми къща. Небето все още светлее над главите ни и ето за този светъл привечерен час копнях двадесет години - цели двадесет години, цял един живот.

в. "Зора", 6.VII. 1941 г. Текстът е взет от книгата "Димитър Талев. Неиздавани страници", за която дължа благодарности на Георги Станков.

петък, 3 април 2009 г.

Македония и българското възраждане

Симеон Радев*

Настоящата книга бѣ написана въ 1918 г., на френски. Нейната цель бѣше да освѣтли чуждия свѣтъ, кѫдето бѣ проникнала лъжливата сръбска пропаганда, върху народностьта на славянитѣ въ Македония. Да бѣ предназначена за български читатели, тя можеше да има друга кройка и други размѣри. Но тогава тя щѣше да бѫде съвсемъ друга книга.

Такава каквато е, Македонскиятъ наученъ институтъ намѣри за добре, по препорѫката на покойния професоръ Милетичъ, да я издаде въ 1927 г. въ български преводъ, направенъ независимо отъ мене. Азъ не мога освенъ да се радвамъ за тая инициатива, тъй като, отъ разказитѣ на младитѣ български дейци въ Македония, които водиха борбата срещу сръбското владичество, разбрахъ, че тази моя книга е стигнала до тѣхъ по тайни пѫтища и не била безъ полза, както за тѣхното вдъхновение, тъй и за опровержението на лъжитѣ, разпространявани отъ Бѣлградъ досежно македонското минало.

Новото издание, което днесъ давамъ, е нѣкѫде съкратено, нѣкѫде допълнено. Спирамъ се тоя пѫть повече върху нѣкои дейци, защото така тѣхното дѣло става по-понятно, а още и заради това, че най-интересното въ историята е все пакъ човѣкътъ. Голѣмо бѣше изкушението да се простря върху по-далечнитѣ причини на възраждането, както и върху неговитѣ отличителни черти. Но трѣбваше да си наложа едно ограничение. Ще се задоволя да изкажа тукъ накратко нѣкои мисли, които, надѣвамъ се, при другъ случай ще мога да развия по-надълго.

I. Съвременниятъ национализъмъ, въ цѣлостьта на своитѣ черти и въ своята сѫщина, се роди у насъ вече съ Паисий, когато у другитѣ народи на Европа, даже най-голѣмитѣ, то е едно послешно явление.

II. До като други народи, много по-просвѣтени и съ непрекѫснато минало на независимость, не сѫ смѣтали за свое отечество друго освенъ територията, надъ която сѫ царували тѣхнитѣ владетели, у българскиятъ народъ е имало понятие и чувство за предѣлитѣ на неговата родна земя. Паисий пише кѫде живѣятъ българитѣ. Преди него, още въ първата половина на XVII вѣкъ, българитѣ, католически владици, показваха сѫщитѣ граници на България.

[+/-] ...виж целия текст



III. У нашия народъ привързаностьта къмъ българскитѣ земи въ тѣхната цѣлость и стремежътъ за тѣхното обединение сѫ се появили много по-рано и сѫ били всѣкога много по-живи, нежели у други народи. Тая разлика особено проличава при едно сравнение съ нашитѣ съседи. Гърцитѣ сѫ мечтали да възстановятъ византийската империя, сърбитѣ — да се увеличатъ чрезъ грабежъ. Нито еднитѣ, — нито другитѣ сѫ се поставяли на почвата на народностьта и на нейното единство.

IV. У българския народъ жизнениятъ просторъ съвпада съ племенното наследство. Безсмъртнитѣ думи на Любенъ Каравелова: "Своето не даваме и чуждото не щемъ" сѫ девизътъ на българското възраждане. Тѣ съставяватъ и неговото благородство предъ историята.

V. Въ време на възраждането интелигенцията и рѫководящата класа сѫ вървѣли заедно, въ неразлѫчна взаимность. Тамъ бѣ тайната на неговитѣ чудни успѣхи. Такава взаимность е сѫществувала въ българската история само въ една друга епоха, епохата на Бориса и Симеона.

VI. Презъ време на църковния въпросъ имаше между водителитѣ по-боязливи, които се съмняваха, че българскиятъ народъ ще може да издържи до край борбата и бѣха готови да пожертвуватъ нѣкои отъ епархиитѣ на Тракия и Македония, за да се постигне разбирателството съ гръцката патриаршия; други, по-смѣли, отхвърляха непреклонно всѣка отстѫпка отъ народната цѣлость. Историята показва, че тѣ бѣха правитѣ, защото се оправда вѣрата имъ въ силата на българския духъ да мине презъ всѣко изпитание.

VII Смѣлостьта у тѣхъ не изключваше разума и мѫдростьта, а се съчетаваше съ тѣхъ. Стремейки се къмъ крайното разрешение на въпроситѣ, тѣ умѣеха да ги поставятъ единъ следъ другъ, всѣки въ своя моментъ. Това ние едно време нарекохме духътъ на постепенность въ българското възраждане.

VIII. Пламъкътъ на българския народенъ духъ никога не се е издигалъ тъй високо както въ време на възраждането. Но тоя пламъкъ щѣше да отиде напусто, ако да нѣмаше водителство, йерархия и дисциплина.

IX. Въ възраждането има будители, има и водители. И еднитѣ и другитѣ бѣха личности изключителни. Защо такива хора понѣкога се раждатъ, но нѣкога не? Това остава у всички народи една загадка. Може да се каже само, че голѣми водители се явяватъ при силенъ националенъ подемъ.

X. Възраждането е епохата на най-голѣмото национално самочувство у българитѣ. Българскиятъ народъ бѣше поробенъ и духовно и политически, но представлението, което българинътъ имаше за българщината, бѣше гордо, възторжено и пълно съ самоувѣреность. Думата "Българийка" употрѣбявава по-късно, щѣше да се види на българитѣ отъ онуй време като кощунство.

XI. Никой народъ не е жадувалъ за просвѣщение така както българитѣ презъ вреже на възраждането. Трѣбва да се отбележи сѫщо, че никога българскиятъ народъ не е ималъ толкова видни хора съ класическо образование, както въ тая епоха. Почти всички будители и водители бѣха хуманисти.

Високитѣ гръцки училища бѣха тогава истински огнища на елинска култура; младитѣ българи изнесоха отъ тамъ съкровищата на античната мисъль. Тя имъ даде тази благородна дисциплика на ума, която така силно поразява въ тѣхнитѣ писания.

XII. Турското завладяване тури край на пагубното византийско влияние у насъ. Презъ високитѣ гръцки училища отъ началото на XIX в. дойде въ България лъхъ отъ класическата древность, тъкмо противоположна на византийския духъ. Върху здравитѣ основи, които остави възраждането, се упражни сетне разрушителното действие на руската радикална мисъль. Руското нихилистическо влияние се оказа толкова пакостно за нова България, колкото византийското за България отъ срѣднитѣ вѣкове.

Предговор към книгата "Македония и българското възраждане", писан на 14 септември 1942 г. Към предговора има посвещение: "На паметьта на БОРИСЪ САРАФОВЪ, героятъ на Илинденското възстание, авторътъ посвещава тази книга съ братско чувство". Тексът е взет от форум "Де зората".

*Симеон Радев е български историк и публицист. Роден в град Ресен, Македония, на 19 януари 1879 година. Учи е първоначално в българските училища в Ресен, Охрид и Битоля, а след това завършва със стипендия на Българската екзархия френския лицей „Галатасарай“ в Истанбул и право в Женева. На 16 годишна възраст е приет за член на ВМОРО по предложение на Гоце Делчев. От 1901 г. става редовен сътрудник на вестник „Вечерна поща“, на който две години по-късно е редактор, после и главен редактор. През 1905 г. (по покана на Павел Генадиев) Симеон Радев заедно с Александър Балабанов започват издаването на списание „Художник“. След Хуриета от 1908 година участва в създаването на Съюза на българските конституционни клубове. По-късно (1911 г.) основава всекидневника „Воля“ и взема дейно участие в неговото списване. По това време обнародва и своята книга „Строителите на съвременна България“ — едно от големите и оригинални историографски изследвания у нас. Участва във войните за национално обединение.

Радев е последователно пълномощен министър в Хага, Анкара, Вашингтон, Лондон и Брюксел. Той е и пръв български делегат в Обществото на народите в Женева.

През 1918 година Симеон Радев обнародва на френски език книгата си „Македония и Българското възраждане през XIX век“, чийто увод публикуваме тук. Същата книга е преведена по-късно (1927) на български език и е публикувана като издание на Македонския научен институт в София, чийто член е Радев.