сряда, 31 декември 2008 г.

Честита и благословена да бъде Новата година!

Екзарх Стефан I*

Царят на царете — Единият, Истинен и Вечен Бог — в благия Си промисъл обърна със Своята десница още една страница от книгата на човешкото битие. Още една година остаря и отиде в архива на историята. И пак сме изправени пред бялата страница на настъпващата година. В тоя важен и върховен момент длъжни сме да си кажем истината на нас самите; тази истина е горчива и свидетелствува неопровержимо, че ние, човеците на днешната буреносна, лукава и трагична епоха, в голямото си мнозинство сме били фалшиви в летописите на старата година и такива, уви, посрещаме Новата година. Потвърждение на това е съвременното хаотично състояние в понятията за вяра и морал, за правда и човечност у големи и малки народи и държави. И докато не се преродим духовно и обновим вътрешно, суетни са всички благопожелания, които щедро се леят в навечерието на всяка нова година!

Да, излишни и пусти са илюзиите, с които посрещаме новия кръг на времето, за което нарочно създаваме изкуствена граница между старата и новата година щом всичко стоварваме на времето, щом всичко очакваме от времето, а себе си поставяме вън, сякаш сме безучастни зрители, а не дейци и участници в стила и съдържанието на годишната хроника и на историята. Каква самоизмама! Защото в действителност няма добри и лоши години! Годините са такива, каквито са човеците. Има добри и лоши човеци, от волята на които се определя и характерът на годините, епохите и вековете. Преобладават ли лошите човеци, отражението на волята им е господстващо в отрицателните прояви на времето, което знае послушно да отбелязва това, що става в неговите рамки, и обратно: преобладава ли волята на добрите човеци, времето разкрива своята лето­пис в мирен и творчески възход на човешкия дух. Хамбарите на времето са празни, те чакат своите жътвари, своите стопани. Ако ние ги напълним с пшеницата на чистата и благородна дейност, ще имаме благоприятни и благословени Господни години. Но ако, подобно на лекомисления щурец или хищника звяр разсеяно, безгрижно, безцелно или жестоко и коварно летим във времето и захвърлим в неговите хамбари вехториите на поха­бените си души, смесени с плевелите на сърцата, изгорели в страсти и грях, безспорно годините, епохите и вековете ще са мрачни, а животът — суетен и зъл, пълен със страхотни мизерии. Тая доказателно подчертана от историята истина най-много се отнася до водачите на народите и държавите, които трябва да имат евангелското прозрение: „Врачо, изцери се сам", тъй като когато слепецът слепец води и двамата са в ямата.

[+/-] ...виж целия текст



Ето защо пред всяко новолетие за всички чеда на Христовата църква пръв дълг е да възнасят гореща и сърдечна молитва към Бога да постави и повери съдбата на човеците в ръцете на избрани и изпитани мъже, които преди всичко са предани и послушни на творческите Му повеления и които в сърцата си носят огън на любовта към Неговата правда и истина и към доброчестината и благото на своите ближни и на целия човешки род, като към жива божествена челяд на земята. Това е най-здравата гаранция, че Новата година наистина ще бъде честита и щастлива.

Нека не се забравя, че радостта и щастието на всяка нова година се крият в твърдото решение: вътрешно всеки човек да стане обновен, възроден, с дух прав, със сърце чисто и воля добротворна; тогава и външно животът ни ще се преобрази и ще отговаря в своя строй и развой на светлите творчески сили на мира и любовта.

В предверието на Новата 1941 година нашият прям дълг като българи трябва да се изрази в гореща благодарност към Всеподателя Бога загдето през изтеклата година чрез помазаника Си — нашият любим и мъдър народен цар Негово Величество Борис III — ни запази от пожара в мир. Историята на присъединението на Южна Добруджа е ясно указание, че този, който знае мъдро да търпи за правата си и прозорливо да изчаква реда на действие, бидейки вътрешно единен и готов на жертвоприноше­ние за истината, спрял се на всевластното Божие веление за справедли­вост, винаги е сигурен, че пътят му е разчистен към победа и тържество.

Прочее, нека през настъпилата 1941 година се сплотим в едно сърце, един дух и една воля под скиптъра на държавния ни Кормчия — Царят на Българите - скиптър заобиколен с предаността и любовта на всички български чеда и, като потърсим и приемем благословията на родната Църква, да проявим през Новата година високите качества и добродетели на духовно будни и дейни, морално издигнати и калени граждани. Достиг­нали тая атмосфера на вътрешна хармония и външно единство, никой българин да не се съмнява, че настъпилата година ще бъде и по-щастлива и по-радостна от предшественицата си и безбедно ще се изпълнят всички чаяния, които лелеем в сърцата си за една обичана от Бога и полезна на себе си България, която заслужено извиква почит и уважение от близки и далечни народи и държави.

Честита ви и благословена 1941 година!

Новогодишни пожелания и благословения, отправени чрез Родно радио.

*Екзарх Стефан I (1878-1957) e 26 години софийски митрополит и български екзарх от 1945 до 1948 г. Между двете световни войни участвува активно в икуменическото движение и представлява Българската православна църква на множество международни конференции. Работи за снемане на схизмата, наложена през 1872 г. на Българската екзархия Благодарение на активната му дейност и личен авторитет, той успява да издейства Нансеновото съдействие и Бежанският заем за България (1926 г.) През 1943 г. активно участва в движението за спасяването на българските евреи. От 1944 до 1945 г. е наместник-председател на Светия Синод.На 21 януари 1945 г. е избран за български екзарх, а на 22 февруари същата година е вдигната схизмата на Българската православна църква. Като екзарх се противопоставя на участието на свещениците в политическия живот в страната. Поради откритото си несъгласие с политиката на комунистическата власт в България към Българската православна църква и нейното отношение към религията, на 6 септември 1948 г. е принуден да подаде оставка като български екзарх. На 24 ноември 1948 г. е интерниран в село Баня, Карловско, където умира през 1957 г. Погребан е в Бачковския манастир.

понеделник, 22 декември 2008 г.

Отечестволюбие, родолюбие и человеколюбие

I

Любов към родината ни, сиреч към мястото, в което сме ся родили, и към народът, на който принадлежим, е природна у человека. Тя любов, когато не е сляпа, умно­жава у нас добрите чувства и ни най-малко не ни удалечава от онази обща любов, която е свръзка на цялото человечество. Поради това да ся облягаме на примерът на някои лица, заслепени от твърде тясно отечестволюбие, или на някои народи, обзети с таквоз своелюбие, щото да мразят на сичко, що е иностранно; или па да мислим и да казваме, че отечестволюбието и родолюбието не са добро нещо, защото вредят общо на человеколюбието, това съвсем си няма мястото. Любовта към отечеството и към народът тряба да бъде добре управяна, тряба да бъде въздържана да не прескочи онази граница, през която и най-благород­ните человечески наклонности впадат в порок, а тогаз тя може да стане извор на големи злини.

Нашата природа или природният наш характер, как­вото характерът на сичките изобщо славяни, пълен е с простодушие и миролюбив, пълен е с любов и преданост, поради което, мисля, няма какво да ся боим, че нашата към отечеството и към народът ни любов ще бъде вредителна за любовта ни към человечеството изобщо. Наистина в ня­кои славенски страни ся вижда като да има някоя твърде голяма омраза против частните иностранни племена, как­вото например у нас, българите, противу гърците; но тая омраза я няма в природата ни, не е в началата ни; тази омраза извира от някои привременни склонности, с които ще и да престане.

На много места и даже на сякъде изобщо нашият народ е много претеглил, та много и тегли още; той усеща, от една страна, унижението си, а от друга, силата си и могущното си величие и затова ся придръпва;от това ся види, като да пламнува понякога в огница на нетърпеливост и гняв. Но ако да би престанало злото, от което тегли той, няма никакво сумнение в това, че той би забравил неправ­дите, простил би угнетенията и във великодушието си прострял би ръка на приятелство към угнетателите и притеснителите си. Със сичко това и при сегашните окол­ности всякой българин, който е праведен, пази ся да не намрази человека; той мрази само духът, в който ся вършат обиди за него; не человечеството и человеците, но работата, от която страда той. С други думи, ако в отношенията към гърците ся показва у нас някаква омраза, тя не е именно към гърците като другоплеменни человеци, но е към тех­ните неправедни към нас дела, също както бихме мразили и у самите българи това, което е у тях зло и неправедно към нас и към всякого другиго, а тая омраза към омразните дела тряба да различаваме и да я отдвояваме от омразата към человеците, единоплеменни или иноплеменни.

[+/-] ...виж целия текст

И тъй, нека следуваме да любим человечеството изоб­що; нека ся приучим и обръгнем на тази мисъл, че цялото человечество не е друго освен една голяма, породица, която има една майка — природата, едно отечество — земята; че членовете на тази обща породица не могат никак да живеят усамотени; че в състоянието на сегашният свят колкото повече един народ е в сношение с другите, толкоз повече е известен, честит и славен. При това нека любим нежно нашата родна земя, нашите еднокръвни братия.

Който би искал да уничтожи тази любов в себе си, без­умно би действувал; лишил би ся от много приятни за человеческото сърце наслаждения и не би никога постиг­нал намерението си да бъде и той достоин за почет от другите. Чувства, които произтичат от природата, могат да ся притиснат, но не могат да ся изкоренят. А пък има ли друго нещо тъй природно, както е това, дето да обича някой земята, дето ся е родил, братията си, с които е по­расъл, язикът, на който е толкоз сладки думи чул от майка си, когато го е учил да го говори; земята, в която лежат костите на нашите родители, остатките на нашите прадеди, спомените на техните дела; земята, която е била люлка на нашето детинство, сладко пребивалище на на­шата първа младост, в която са потекли из гърдите ни първите на младостта въздишки, която са първите сълзи на нашите жалости наквасили. . . При самото помисляние за тези случаи не затреперва ли у нас сърцето ни? Не из­бухват ли в душата ни стотини спомени, от които извират неизказани чувства, които причиняват неизказана сла­дост?

Но наистина тази любов към отечеството, която излязва от природата, така от само себе си без никакво усилие; любов, която не е друго нещо освен една приверженост към едно малко място, към един тесен предел, макар и да заслужва всяко почитание като всичко, що е благородно, има да ся цени много по-малко от онази обширна любов към цялото отечество, което обзема цяло пространство на една голяма земя, в която живеят еднокръвни братия — голямото отечество на един народ, и което по право ся казва народолюбие. Дето има народолюбие, там има и великодушие; който е родолюбив, той, ако и съвършено безпорочен да не е, то пак е способен за много добродетели. Неродолюбивият и своекористният никога не добива никое поверение, нито особено почитание от человеците получа.

II

В явният живот три чувствени свръзки има между че­ловеците: отечестволюбието, родолюбието и человеколю-бието; който е без едно от тези чувства, той е нездрав уд на дружевното тяло. Съвършен человек жертвува много за человечеството; но за отечеството и народът си жертвува имотът си, благополучието си, славата си, животът си, челядта си и всичко, всичко жертвува. Който не е такъв, който не усеща, че за доброто на народа може да намери в душата си доста якост и сила, за да направи таквиз пожертвувания, той е наистина студен родолюбец и още по-лош е, когато туря себе си и своите си по-горе от отече­ството, а не отечеството от себе си и своите си — таковий не е никакъв родолюбец и ако говори за родолюбие, не му хващай вяра, лицеремец е.

Братия българи, нашият народ е претърпял и търпи големи злочестини! Големи злочестини, казувам, защото не знам, ако има друга по-голяма злочестина от тази, дето да отнемат от человека язикът му, да го не оставят да ся моли и да слуша словото божие по язикът си, а да го при­нуждават да ся отрича от народа, на който принадлежи да го причисляват насилствено на друга чужда народност да турят в устата му чужд язик! А сичко това е ставало и става и днес в една по-голяма част от земята, която насе­ляват наши братия: половината от Тракия и цяла Маке­дония още стене под това насилствие и търпи тази голяма злочестина. Но право да си кажем, не я търпи от неотра­зима неволя, а търпи я, както сме я търпели и ний до вчера, от своята глупост, от своята простотия и невеже­ство.

Наистина голяма злочестина, която може и още по-голяма да стане за тези, които не би ся свестили и не би рачили сами да си я облекчат! Които не би рачили да поз­наят времето, в което живеят, и призванието, на което от самият си създател са призвани и предопределени.

Нашите неприятели, а повече нашата глупост и неве­жество, ни докараха дотам, щото без малко да ся развърже изпомежду ни най-голямата онази свръзка — язикът, който ни е свързвал от хиляди години, и ние, внуците на едни праотци, разкъснати и раздърпани от по-умните и по-хитрите от нас , бихме пристигнали да ся считаме и да ся имаме чужди помежду си. Но благодарение на благото правление на августейшите султани и на благодетелната светлост на 19-то столетие, че освети и нас отчасти, щото зехме от твърде скоро пак да ся изнамерваме и с голяма радост изново да ся запознаваме.

И тъй, братия от България, Тракия и Македония, нека прострем ръце един на други, нека напредуваме в благо­родният път на народното съзнание, в който сме стъпили; нека покажем, че не сме ни по-малко благоразумни, ни по-малко благородни от другите народи, и нека най-първо ся уверим, че вън от полето на народност и народно обра­зование няма величие, няма благополучие, няма бъдущност ни за един народ в Европа и в целия свят. При това нека не забравяме и високото онова начало (принцип), че няма родолюбив без достойнство: не люби народът си и отечеството си този, който не е такъв гражданин, с когото може отечеството му да ся хвали и горди.

Родолюбивият, ако е духовно лице, никога не ще си позволи да оскверни светото име на своят народ с похулно и укорно поведение; с щитът на крепостта той ще ся за-щити от нападението на человеческите слабости, така що с примерът на чиста добродетел да удържи в народът по­читанието към духовенството, а чрез това и височайшето Христово благонравие; огласители на мир и на любов, духовните лица тряба да ввеждат съгласие и взаимна лю­бов във всяка челяд частно и всичкий народ въобще, да утешават душевните скърби на человеците и да ся стараят колкото е възможно да им ся намерва помощ и в телесните им нужди. Като защищават праотеческата вяра и утвърж­дават своето паство в православието, ще гледат да го не раздразнят с глупав фанатизъм и да не всяват в сърцето му омраза към други вероизповедания, но следящи и в това примерът на благият основател на християнството, в мъдрата веротърпимост на сегашните времена.

Родолюбивият, ако е един от по-първите человеци в народът, чорбаджия да кажем, член на някой съвет или какъвто да е чиновник на царска служба, ще да ся старае да ся запознае добре с политиката на властта, а най-вече с това, което е нужно за службата му и която е в интересът на общото отечество и длъжност за званието му. Ще ся удържи сякога неподкупен, безпристрастен, съвър­шено чист в съвестта си; ще ся грижи за точно извършва-ние на своите длъжности, за по-спешно, правилно и под­робно управяние на работите, които са нему възложени. Родолюбивият, ако живее в частно, посебно състояние, ще заляга да не бъде непотребен син на отечеството; но както ся наслаждава от ползата на обществото да прине­се и той каква-годе полза на това общество. Ако бъде ся предал на книжевност, ако е учител или писател, ще помни и ще пази строго, щото от неговото учение и от списанията му да не потече отрова на пороци за народът, но да тече пречисто и благонравно учение. Ако е баща, ще гледа да отхрани децата си, така щото с време и отечеството, и человечеството да ги благословят за добрините им. Ако е търговец и богат, ще подпомага и ще поддържа сяко полезно заведение, ще ся старае да ся извършва и осъществява сяка благородна мисъл на други умни и заслужени, но не
имотни хора.

Най-после родолюбивият, в което състояние и да бъде, сякога ще ся държи като редовен, послушен и во сичко примерен гражданин и во сяко време гласът на отечест­вото, заповедта на общият отец на отечеството, султанът, ще го намери готов на сяка жертва, каквато би поискали нуждите и обстоятелствата.

в. Гайда, г. III, бр. 15 и 16, 1 и 15. VIII. 1866 г.

понеделник, 15 декември 2008 г.

Чардафон и верноподаните

Захарий Стоянов

От сички най-много нашият герой Чардафон беше предаден на идеята за съединението, но покрай нея той не забравяше и други принципиални въпроси.

В околността на Старо Ново село, там, под хубавите средногорски поли, покрай бистрата река, посред плодо­родните лозя, гюлови и дървета, съществува стар манас­тир „Св. Спас", изгорен от кърджелиите, но подправен криво-ляво през годините. Манастир без калугери — къща без жена. Не са минува много време, ето че са явява в староселската община едно странствующи калугерче на име Алисей, родом откъде Македония, което предлага своите услуги да служи и пази манастирят. Той водял още със себе си и своето семейство, което са състояло: от една стара жена, негова майка, и една тридесятгодишна сестра. И три­мата тие божи хора носели на себе си божето наказание, или евангелско казано — че господ наказва своите избра­ници — дарбите и наградите на всевишният.

На отец Али­сей устата бяха криви като буквата С, едното му ухо и ръка по-големи, а другите по-малки, като че две тела да бяха съединени в едно. Майка му беше глуха, имаше малки мустачки като на 20-годишно момче и секи ден препадаше от епилепсия. Но когато са събудеше, иде при нея и чуй какво говорят нейните божествени уста. Тя ще да са прекръсти, ще да погледни към небето, т. е. към престолът на всевиш­ният, и ще да почни да разказва, че Св. Богородица е пре­спала нарочно, зела я за ръката и я ввела в широкото цар­ство небесно. Там Божата жена можала да види и чуе сичко, запознала са с различни хора, посетила жилището на праведните, погледнала и в адът, гдето пищели и скърца­ли със зъби грешниците. Който от селените и селенките отиди при нея и я попита за своята умряла майка, дъщеря или баща, то майката на отец Алисей ви казва направо: „Много здрави ви провождаха, сърдят ви са, че не сте да­вали нищо за душата им."

[+/-] ...виж целия текст

А сестрата на отец Алисей за­ключаваше в себе си сичките божествени дарования. Пър­во, че тя макар и да беше прехвърлила 30 години, но боят й беше като на десятгодишно дете, носът й спитен като теганица, а зъбите й наредени като турски гробища. В допълнение, тя бе още и идиотка; но за награда пак на тие естествени недостатъци — и тя разбираше от божите ра­боти, и ней са присъняваше сегиз-тогиз някой от святиите — било Никола, Спас или пък сама Св. Богородица.

На тие трима праведници беше поверен новопоправеният манастир „Св. Спас". Щом семейството — от майка, син и сестра — преспива една нощ на манастирят, на дру­гият ден по пладне в Старо Ново село мъжие и жени се едно и също говорили. Отец Алисей видял насън Св. Спаса, покровителят на манастирят, който му казал: „Разко­пай могилата, която е до манастирят близо. Вътре ще да намериш една черкова със златни полюлеи, със запалени свещи, в която Св. Никола денонощно служи литургии. Ко­пай сред черковата манастирска, ще излези една аязма, която ще да излекува: глухи, неми, сакати, луди и пр. А кладенчето, което е на пътят между селото и манастирят, е свята вода, която изцерява слепорождени." Това казал Святи Спас и станал невидим нагоре по реката.

Майката и сестрата на святи Алисея тичаха от къща в къща да обаждат сънят на тоя последният, а сам той тръг­на по селата с друга, още по-священа мисия. Проповядва­ше от село на село за много полезни не само небесни, но и светски работи. Тъй например, който искал, щото лозята му да давали сладко вино и върла ракия, трябало да си обрече курбан на Св. Спаса, защитникът и покровителят на винената лоза. Която жена искала да й бъдат млечни кравите — трябало да пости четиреси понеделника. Която булка искала да роди мъжка рожба, на нов и на стар месец да меси медени пити и ги раздава на път на кръстопът, когато захожда слънцето. Който искал да няма къклица и буболечки из храната му, трябало в петъчен ден да не под­хваща никаква работа, и т. н.

Паметникът на Чардафон в Габрово

А на манастирят „Св. Спас" сънят бе произвел своето действие. Тълпи селени, мъжие и жени са трупаха там с мутики, лопати и корита да търсят храмът на Св. Никола и аязмата, която щяла да лекува глухонеми и сакати. В раз­стояние на няколко деня голямата могила, която е до ма­настирят, приличаше на пещ или по-добре на тунел за же­лезница. Мъжете копаят и ринат, а богобоязливи бабички изнасят пръст с кошници и копанки. От двете страни на тоя прославен тунел са виждат запалени свещи, а при самият вход — малка иконка, Святи Николай, толкова стара и огризина, като че са кайдисвали върху нея месо.

— Ето на, тая свята иконица е намерена ей тука, гдето копаете, от което са доказва, че и сам Святи Никола иска да ни помогне в изнамерванието на черковата му — гово­ри със сълзи на очите старата майка на божественият Али­сей. — За нейното изнамервание пак син ми е удостоен, защото сам Св. Никола му са яви насън и му каза мястото — свършва тя и са прекръства.

Примерът й са последва и повторя от набожните селе­ни, които, въодушевени от думите на праведната жена, плю­ят върху сапът на мотиките и почват разкопката. Друго едно отделение по-малко число селени копаят същевре­менно сред черковицата, вътре в зданието една дупка, ка­же го трап, рече го кладениц, гдето така също по присънявание Свята Богородица обадила на праведното семейст­во, че има аязма, келийка, чудотворни икони и други бо­жествени артикули. Сам отец Алисей от време на време прави ревизия на работниците и разкопките, като благос­лавя в същото време и постоянно си мърда устните, че уж се са моли богу. Дава срок на работниците и ги поздравлява, че срещу голяма Св. Богородица и черковата ще да бъде открита, и аязмата с келийките. Минува са Св. Бого­родица, но пръст и пак пръст, нищо не дохожда да ознаменува Старо Ново село и неговият манастир. Отец Алисей са моли богу с дълги молитви и коленопреклонения, явява са пред праведниците със сълзи и със зачервени очи, чупи
ръце и обявява:

— Святи Никола Чудотворец, който е най-преближеният до Св. Богородица, явява ми са тая нощ насън и ми обади някои лошави работи за вас и за селото ви! Каза ми той, че като не сте дохождали да работите тука с чисто сърце, разсърдил ни са и спира откриванието на своят храм и на аязмата за неопределено време. Едно средство ни остава още, а то е: да са наложи на цялото село четиридесятодневен пост!...

Селският кмет на Ст. Ново село, бае Милчо, който бе­ше човек в състояние да оцени шарлатаниите на о. Алисея, забрани на селените няколко пъти да не ходят да са мъчат и да не опропостяват хубавата могила, която е окрасена със сякакви зелени дръвчета, но кой слуша? Раби­те, които в Русия са наричат верноподани и които със сво­ите попукани плещи поддържат най-яко тиранизмът, нощ­но време крадишком ходеха да копаят. С такъв народ как­ви не чудеса можат да са направят! По тая причина именно царя покровителят твърде много обича подобен народец. Не сте ли чували как неговите хора казват, че в Бълга­рия народът е царю-покровителов, а само няколко разврат­ни единици са противни? А тоя царю-покровителов народ са тие именно божи създания, които си остават работата и нощно време отиват да търсят черковата на Св. Никола и келията на Св. Богородица!

Славата и божествеността на о. Алисея дошла и до ухо­то на нашият герой. Освен това в своите агитации и про­поведи по селата по делото на съединението той срещнал и някакви си косвени пречки от о. Алисея. Скоро било ре­шено да са даде едно наказание на староновоселският святец, пратеникът или по-добре представителят на Св. Спаса. С двама още свои верни и предадени Чарди той блоки­рал една нощ манастирят „Св. Спас". Троечленното свято семейство, което беше единственият обитател на манас­тирят, са занимавало да налива вода с котли в трапът, бъдъщета аязма, така щото на другият ден, като дойде пра­вославното стадо, да види чудесата на Св. Спаса и сбъдванието сънят на отец Алисей.

— Стойте, не мърдайте! Ние идем от страна на Св. Николая Чудотворец, почакайте да ви кажем какво ни е той поръчал — извикал наший герой и хванал за косите святи Алисея.
Троечленното семейство онемяло и са вкаменило. Ста­рата бабичка почнала да са кръсти, младата, която тъкмо-що са готвела да излее котелят с водата в трапът, паднала на земята, а сам отец Алисей мърморял нещо забъркано, от което са давало да са разбире, че той иска прошка.

— Святи Никола иска да знае защо прокопахте вие мо­гилата и черковата и защо наливате вода в трапът? — за­питал пак нашият и дал свобода на своят язик, който спрегнал такива глаголи, които давали да са разбире, че прате­ниците нямат нищо общо със святиите.

— Господин началниче, сиромаси хора сме, туй ни е занаятът, за гечинмек го правяхме, сбъркахме пред ваши­те светли очи, няма го правим втори път — говорели бо­жите хора и са кръстели.

Там наблизо до манастирят „Св. Спас", през нивята и ливадите, измежду гъстите елхи и върби лъкатуши бист­рата и студената новоселска река, която недалеко в сред­ногорските усойни има своите божествени източници. На според с манастирят, близо до аязмата, сред една хубава ливада, която три пъти са коси през лятото, има воденица с няколко камъка. Воденицата през тая изкушителна нощ не вървяла, та затуй водата й била отбита настрана, в така нареченият улей — савак. От това място, високо на някол­ко метра от земята, скачала тя и бухтяла така устремително, щото и камъците по земята са движели. До тоя изкуст­вен водопад биле докарани трите жертви на Св. Никола Чудотворица. Техните суеверни души скоро ги навели на легкото въображение, че непознатите не са хора обикнове­ни, хора християни: но зли и вълшебни духове, та затова следвали да са кръстят само и молят на различни святци.

— Святи Никола и други още 318 святи отци ни са из­пратели да ви прекараме през едно свято кръщение, да ви са омият някои дребни грехове, па тогава чудесата ви ще да бъдат твърде кескин — казал нашият герой и блъснал трите същества под водопадът.
Отчаяни гласове, вик, крясък и някакви си безсъзна­телни молби изпълнели тихата околност; но в твърде ма­лък размер, защото стремителният савак, който изливал водите си немилостиво върху три гърба, бухтял и тупал още по-нависоко. Освен другите множества стихии и пъл­ни с мрачна неизвестност обстоятелства; освен тъмната нощ, която прави и най-невинните предмети на страшни; освен близостта на воденицата, която според суеверните е огнището на нечистите духове; освен тримата неизвестни посланици-екзекутори, имало още и това най-реално не­щастие, че водата на староновоселската река е по-студена лятно време, отколкото зимно, по Ивановден.

Кръщението са продължило около десятина минути Жертвите ту клякали на колени от силните удари, ту са дигали на крака. Когато тие биле оставени вече от трима­та земни ангели, никакво съмнение не останало в наказаните за земното произхождение на първите, защото нашият герой и другарите му казали:

— Де пезевенк! Де да та видим още един път да ходиш да лъжиш хората! И трима ви живи, с катран намазани ще да изгориме...

На другият ден, станало вече обяд, а семейството от манастирят стои още затворено вкъщи, никой не смее да са подаде навън, никой не смее да заговори за нощното тайнствено приключение. Минува са ден, изтичат са два — се същата пустия около божието заведение. Дохождат ра­ботници да продължават копанието на могилата и аязмите, няма вече отец Алисей да ги посрещни засмян, да им обажда разговорът си със Св. Богородица и Николай Чудотворца. Малко по малко угаснаха три праведни звезди, с бурен и бодили обраснаха святите разкопки...

Из книгата "Чардафон Великий. Биографична скица в профил".

Светли­на, вдъхновение, вяра, и големи примери

Михаил Арнаудов

(продължение на статията "Заветите на българското Възраждане")
4

Но енергията на българите не се изчерпваше само и политическата и църковната борба. Редом с политико-обществените домогвания, и като тяхно естествено до­пълнение в една по-спокойна област, вървеше всест­ранният културен подем, отбелязал в учеб­но дело, в книжнина, в икономически живот, в социал­ни и хуманни почини удивителни придобивки. Бълга­рите държаха за пълно изравняване в областта на на­ционалния творчески труд с постигнатото от народи,, които имаха зад себе си дълги традиции. Едва излязла първата новобългарска печатна книга в 1806 г., „Не­делникът" на Софроний, и едва проникнал в школата първият буквар от 1824 г. на Петър Берон, ние вижда­ме да се развива бързо една образователна и художе­ствена литература, която достига преди Освобождение­то до крупните дела на Славейков, Любен Каравелов, Друмев, Ботев, Дринов и Вазов и която смело може да се мери по цена за националното възпитание с най-доб­рото, което притежаваха съседите ни. Българският предприемчив дух издигна до Освобождението училища, чита­лища, индустрия на една завидна висота, и то без каква­то и да било държавна помощ, единствено чрез средст­вата на българската частна и обществена пожертвувателност. Още преди 1878 г. у нас кипеше напрегнат умствен; живот, в който прилагаха силите си еднакво и образова­ните българи, главно учители, и еснафът, и търговци­те — всички ревностни в старанията си и окрилени от вярата в звездата на България. Това чудо не бе подозирал никой от чужденците, които смятаха народа ни изпаднал в азиатска неподвижност и покорност пред съдбата си. И това чудо се дължи на колективния бъл­гарски гений, изяснил цели и задачи на Възраждане­то чрез признатите народни трибуни, за които българското велико бъдеще не е подлежало ни най-малко на съмнение.

[+/-] ...виж целия текст



Една от най-големите грижи на тия вдъхновени и смели мъже, ознаменували епохата с толкова незабра­вими подвизи, е била сложната балканска про­блема. Виждайки всички трудности за нейното раз­решение, те са искали братско споразумение между подвластните на Турция някога и по-късно народи, но при условие на честно, лоялно зачитане на национални­те права на всеки от тях и без посегателство върху чуж­дото. Това съзнание е карало нашите именити възрож­денци от Паисий и Априлов до Раковски, Левски и Бо­тев да призовават своите доблестни, но крайно доверчи­ви и непростимо наивни понякога сънародници да про­явяват най-голяма бдителност в делата си, за да не по­страда отбраната на нашата народност, за да се запазят „спасителните нейни битови идеи", както се изразява в 1859 г. доктор Селимински. „Между народите на Евро­пейска Турция, пише този проницателен наблюдател на събитията между гръцката революция в 1821 г. и Крим­ската война от 1853—1856 г., нашият народ е, който може да бъде най-голямата тежест във везните й; без нега всички други отделно не могат да направят никое голяма политическо дело. Такива сме ние и ще бъдем, защота сме верни на международните задължения: нещо, което нямат другите..." И той предпазва народа ни да не се поддава на гибелни илюзии и на уверения, като, раз­бира се, не се изключват тук възможностите за тясно сътрудничество, стига то да бъде гарантирано по на­пълно сигурен начин.

В същия дух се изказва в 1864 г. и Раковски. „Нашето начало всякога е било (пише той, дипломатически школуваният) да правиме съюз с тях (съседите си), когато са те искрени и праведни, т. е. когато познават вза­имната си длъжност към нас. Когато те дойдат в съзнание и се покажат такива, ние сме първи да им прострем приятелска и братска ръка. Любен Каравелов повтаря тази мисъл пет години по-късно (1869 г.) така: „На Бал­канския полуостров живеят пет народности, които са предназначени от самата природа да разрушат турска­та империя и на нейните развалини да построят някол­ко млади господарства. Тия народности са българите, румъните, гърците, сърбите и арнаутите. Целта им е една: те искат, работят, желаят и мислят да се освобо­дят от турския ярем и да живеят самостоятелно ... Все­киму своето, това е българският девиз". Левски на свой ред добавя в 1871 г. в пълно единомислие с учителите си: „Днешният век е век на свободата и равноправието на всичките народности. Днес всеки притес­нен и потъпкан, всеки комуто робските синджири тежат на врата... е напънал всичките си сили, и нравствени и физически, и търси случай да разкъса веригите робски и да отстрани от себе си далеч името роб... Да повдиг­нем храм на правата свобода и да дадеме всекиму своето".

5

Така мислят, така действуват идеолозите на Възраж­дането, предпазвайки народа ни от прибързани увлече­ния и напътвайки го към защита на правата му, на при­добивките му, които имат дълбока нравствена и историко-етническа основа. „Делата на народите — казва мъддрият Селимински (който познава основно философия­та на историята), — от каквото естество и да бъдат те, рано или късно трябва да получат своето възнагражде­ние и удовлетворение. Най-естествен закон съществува, щото всеки човек и изобщо всеки народ да бъде един ден според делата си осъден или оправдан." Не бива да се напуска никога надеждата за тържество на правдата, въпреки временни несполуки и несгоди. Историята е дъ­лъг процес, в който истината е обезпечена за всекиго, щом той знае да работи за своето справедливо дело. Зaщото, както е ясно и от оная мисъл на Селимински, из­искват се преди всичко дела, и то дела раз­умни, способни да носят добри плодове, а не разоча­рования за народите.

В духа на Възраждането лежи задължението ни за честа проверка на усвоените възгледи и методи, за по­стоянно търсене на пътища, по които най-сигурно може да се насочи живата народна сила и се достигне до национална солидарност и затвърдено държавно битие. И ако идеалът е обединение на народността под знака на свободата и законността, несъмнено до този идеал е могло да се достигне чрез дисциплина, чрез високо гражданско съзнание и при надмощие на нравствените, образователните и социалните ценности. Преди да бъ­де извоювана политическата свобода за част от бълга­рите, ние бяхме прегърнали в душите си едно голямо общо отечество, при крепко единение на мисли, чувства, идеали от по-висок разред във всички български краи­ща. Тази велика придобивка не можеше, не трябваше да бъде никога забравена, тя оставаше непоколебима опора на националното ни съзнание, свързано с правилното из­граждане на всестранния ни културен напредък и с гри­жата за държавната ни сигурност.

За да се въздействува и за напред върху възпитание­то на младежта в духа на това разбиране на жизнените ни национални задачи, необходимо се оказва да се при­бягва все по-често до опресняване на спомените за българското минало и особено на тия от епохата на епиче­ските борби за отхвърляне на робската зависимост и из­останалост през последните два века. Ако е вярна ми­сълта на един виден историк, че в процеса на историче­ското развитие мъртвите водят неведнъж живите, че но­вите поколения не биха улучили правилно пътя си, ако не поддържат връзка с прозренията и опита на по-стари­те поколения, налага се и днес да се проникваме от ве­ликите и светли завети на българското възраждане. Мла­дежта ни непрестанно жадува да твори и се развива под едно осветено от славни традиции знаме, което ка­ра сърцата да бият по-силно. Тя търси поприща, гдето би могла да приложи най-плодоносно енергията си в служба на народа и на отечеството. Може ли да има съмнение, че ръководните среди трябва да се вслушват в повика й, като откриват простор на патриотическото й въодушевение, което би се похабило, ако вземе по­грешна насока? И ето, тъкмо тук всички бихме могли да почерпим поука от недалечното си минало. Увенчаният народен поет Иван Вазов, който ни даде чудната си „Епопея на забравените", заяви веднаж, виждайки някои нерадостни явления в политико-обществения ни живот преди 40—50 години: „Имаме нужда от светли­на, от вдъхновение, от вяра, от големи примери, от ве­лики саможертвувания, които издигат и окрилят душа­та и правят един народ уважаван."

Излизайки от това пророческо указание, сега бихме могли да твърдим с пълно право: тази светлина, тази вяра, тези примери се намират обилно и в епохата на българското възраждане. Пантеонът на националните герои, възвестили в мрака на робството канона на свобода и напредък на българщината, крие неизмеримо очарование за млади­те, за всички, у които е жива потребността да се пре­кланят пред човешки-възвишеното не само в широкия свят, но и на родна почва. Наш дълг е да извикваме по-често и особено в часове на разколебаване и безпъ­тица светлите образи на тези българи, зад които вина­ги са стоели здравите народни маси, за да ни бъдат те опора и насърчение в борбата за национално утвърждение и в устрема ни към всестранно строителст­во, което би утраяло през вековете за радост на нашите по-щастливи приемници.

Бог

Йордан х. Константинов*

Аз оживуейки, и живим, като се услаждавам, гледая народът наш пресладкий, и ради това не мя остава неговата доброта да будем лукав. И ако ме пита някой — школски человек ли си, или болгарин? Аз полноответам: болгарин съм. Че не е честно на моето славяно-болгарство да творам зло и лукавство, прави болгарин не лажи, не завидуе, не денгубуе, не лицемерствуе, не блудуе, за печена кокошка верата не разменуе. Болгарин е производан от Бог, Болгаря река — богатата река илири, а прилагателно неправилно степенно: болий, болший, вишший, величайший. Поистина, нема по-величество от болгарин — болгарин чрезмерно ради, оре, сее, торгуе, воинствуе, верност има, гостолюбие, страх божий, почитание своего царя и всичко, колкото що е узаконено Богу и царю.

Поради това аз съм болгарин и моето благородно болгарство не мя допуща да не бидам добр, затова имам вера и надежда и любов, и человечество, и учителство, сос което пуно делим роду моему, и кой иска нелицеприятие и безпристрастие учител, ето, който сам во пламени рачение разпален съм, подобно Етна и Хекли, и Вулкан диамантов венец ми кова. Нек служам роду моему, ако е и за крива бога! Не е честно мене, болгарину, да се отчаявам и да вракям зло за зло. Болгарин - прави и верний, и благородний човек. Болгарин е любител всякое добро, болгарин е срамота да се отрицава от свойат род и язик — той болгарин, който родо свой си хули, името му е ни ден, ни нощ. Аз съм болгарин, плачем за нашите изгубени болгаре, които ся по долная Мизия, затова должни сме да ся жертвуваме за бракята наши пресладкий болгари!

„Цариградски вестник”, 21 юли 1851. Още от автора тук.

*Йордан хaджи Константинов - Джинот (1818-1882) е изтъкнат български възрожденски просветен деец и книжовник. Роден е в град Велес. ПОколо 1840 г. започва да преподава като частен, а около 1845 г. — и като общински учител в родния си град. По това време пропагандира необходимостта от новобългарска просвета в македонските земи и влиза в остър конфликт с местното гръцко духовенство. През 1848-1854 г. е учител в българското училище в Скопие и си спечелва голяма популярност както с новаторските си методи на преподаване, така и с множеството дописки, които публикува в Цариградски вестник. При посещението на великия везир във Велес през 1861 г. битолският владика Венедикт обвинява Джинот, че е сръбски агент и че съхранява в библиотеката си книги и вестници, публикувани от Георги Раковски. В резултат Джинот e заточен в Айдън (Мала Азия), а при изтезанията по пътя изгубва едното си око, поради което започват да го наричат Джѝнот. След завръщането си във Велес през 1863 г. той се отдръпва от обществения живот и се отдава изцяло на просветна дейност. Днес се припознава от македонистите като македонски просветител.

петък, 5 декември 2008 г.

Паисий ли е първоизточникът на нашето Възраждане?

Иван Шишманов*


Безспорно е, че в процеса на нашия Ренесанс личностите играха значителна роля като предвестници и и ускорители на масовото движение. Ала и не е право да се преувеличава тяхното участие в тоя процес и да се омаловажава участието на народа, взет изцяло.

Тък­мо при Паисия (това е иначе извънредно трогателно и симпатично) като че ли не може да се намерят доста­тъчно думи да се изтъкне неговото значение на първо­източник първопричина, единствен инициатор на Бъл­гарското възраждане. За мнозина - и трябва да приз­ная откровено, че в това число влизах преди години и аз, докато особено по-основателното изучване на Ита­лианския ренесанс ме наведе на други мисли - Паисий е един вид Мойсей, който с чародейния си жезъл напра­вя да потече животворната национална струя от мър­твата скала. Като Христа Паисий вдъхва живот на един мъртвец. Той извършва едно още по-голямо чудо: възкресява цял един народ. Паисий е демиург, който твори от нищо и т.н.

Подобни хиперболи сведочат естествено за горе­ща любов и безкрайна почит, но те нямат нищо общо с научна критика.

До недавно впрочем тъй погрешно се гледаше и на историята на Италианския ренесанс. И там се от­даваше изключително значение на личния фактор, на генералната инициатива на Петрарка. Днес ние виждаме по-дълбоко и търсим причините на Италианското възраждане преди всичко в медления ръст на самия италиански народ и по-специално на италианското гражданство още от средните векове насам.

Оказва се при това, че особено силно участие е взел в началния процес на Ренесанса икономическият фактор. Оттуй гледище развитието на италиански­те градски комуни и особено на меркантилна Флорен­ция добива голямо значение. По аналогия дохаждам и аз все повече до убеждение, че и Българският ренесанс съ­що като Италианския се дължи на едно неизбежно об­ществено развитие.

[+/-] ...виж целия текст



Не е вярно преди всичко, че преди Паисия не е има­ло никой да съзнава голямото значение на простия език за просветата на народа. Против това твърдение се издига цяла една литература, писана на простобългарски диалекти, тъй наречената литература на да­маскините. Има един монах, още по-тъмен и от Паи­сия - Йосиф Брадати, — който още в края на XVII и на­чалото на XVIII в. пише: "Де могут прости людия да разумеят псалтирское тълкование и канонское чтение. Требуе мирска цръква да имат книги поучителни по прости язик, да се разбират и прости люде - безкнижни да разумевают."

Преувеличено е да се твърди, че въобще едва с Па­исия се начева нашата духовна пробуда. Началата на новобългарската образованост се крият още в XVI в., а може би и по-рано. Днес се знае, че въпреки крайно неблагоприятните политико-обществени условия в манастирите в известни по-запазени и сравнително икономически по-силни (еснафски) краища на българската земя, особено в Зап. България и Северна Македония, учението не е преставало никога. Още Герлах отбеляз­ва, че в София имало две училища за попове (1578). През XVII в. имало подобно училище във Враца. Не са малоб­ройни известията за граматици и даскали, които се подвизават в България още преди Паисия.

Не отговаря на обективните факти и твърдението, че и политическото съзнание на българския народ е било съвсем изгаснало в XVIII в. Някои частични въстания в XVI, XVII и XVIII в. говорят малко по-друг език.Заслужават да се отбележат и заявленията на българското население пред някои посланици, пътуващи през България, че са готови да помогнат на една политическа намеса. А съществуването на хайдути и хайдушки песни още от XVII в. насам мъчно може да се обясни иначе освен като израз на един, макар и слаб и неорганизуван политико-обществен протест.

Трябва да е имало следователно други по-мощни причини, които са спирали българина да се възроди по- рано колективно като народ въпреки отделните проя­ви на национално съзнание или на частична образова­ност. Тия причини лежат преди всичко в неговото об­що ниско социално положение и икономическото му безсилие до началото на XIX в. (до Одринския мир, 1829). Трябва да се има предвид, че почти до края на XVIII в. българинът е предимно селянин, на много места безп­равен роб на спахията. По-големите градища, бъдещи­те центрове на една по-висока материална и духовна култура, са почти изключително в ръцете на турци­те. Това узнаваме както от многобройните летописи, така и от преданията на стари хора.

Немският пътешественик Мелхиор Безолт(1585) бележи: „Турците живеят повече в градищата и палан­ките, а незначителните места оставят на българс­ките християни.".
Йордан Иванов съобщава за развитието на бъл­гарската община в Кюстендил: „Историческите и чер­ковни известия, местните кюстендилски предания на турци, българе и евреи всички едногласно твърдят, че скоро след завоеванието на страната от турците Кюс­тендил бил обърнат на чисто турски град с турско население... това траяло до къде средата на XVIII в., когато в турския Кюстендил почнали да се заселват по градските покрайнини българе - селяне из околност­та... За заселването на българите в Кюстендил спомог­нали главно размирните времена в Турско през края на XVIII и началото на XIX столетие и пр."

И действително трябваше да настанат страш­ните смутове на XVIII в. и началото на XIX в., да за-върлуват кърджалии, даалии, хайдути, та изплашени­те турци да се решат да отворят градските врати и за християните, които идеха от селата да се спася­ват и с това полагаха основите на българското гражданство. Много добре е забелязал този социален про­цес и Н. И. Милев своята ценна студия „Известия за състоянието на Турция в края на ХVIII в.": "Всички из­вори са прочее съгласни върху непосредствените сетнини от лошото управление и от насилията на администрацията (в Турската империя): обедняване и обезлюдване на страната, бягство на селското население, най-безпомощното, в градовете и емигриране в чужби­на... Приливът на селско население в градовете засили българския елемент в последните и умножи редовете на разните еснафи, които се явиха по-сетне носители на нашето национално възраждане!"

Голямо значение отдава на размирните кърджа­лийски времена, както въобще на цялата тогавашна турска междуособица, и К. Раковски в своята статия Страница из българското възраждание. „Тия събития съставляваха една благоприятна атмосфера, в която като в някоя оранжерия се родиха и развиха бързо мъж­ки характери. Оттогава по-определено се започва хай­душката традиция, толкова важна за политическото ни събуждание."

Като смята като мене, че главното условие на Българското възраждане е икономическото развитие на странaта, създаването на една гражданска класа, силна, заможна и самостоятелна, К. Раковски обръща особено внимание на ролята на бегликчиите, „тези първи представители на младия български капитализъм в историята на Българското възраждане" и се спира върху развитието на турското и българското натурално стопанство след въвеждането на редовна войска, защото с тая реформа е свързано подигането на абаджийството в Сли­вен и Котел и гайтанджийството в Карлово, Калофер и Сопот; за българската домашна индустрия се отварят за пръв път пазари в Цариград и т.н.

Авторът отдава с право голямо значение и на местните градски борби между чорбаджии и еснафи) за историята на Българското възраждане: „В тях се очертаха зародишите на класови и партийни различия и се изтъкнаха първите още неоп­ределени боеви пароли и т.н."

Важната роля на икономическия фактор във възраждането на една отделна община е добре изтъкната в обстойната статия на Александър Павлов "Икономическото развитие и състояние на гр. Казанлък", в което се указва също като у К.Раковски, на преврата вследствие на военните реформи от 1823 г. и Кримската война (крупни доставки за армията, откриване на цариградския пазар и т.н.): "От Кримската война на овчарството се даде един по-силен тласък: Турция си реорганизира армията, вследствие на което, освен дето мнозина от Казанлък и околните малки градчета и села (Калофер, Копривщица, Сопот и пр.) са отивали в прочутите 6 Цариград хамбари да работят военни турски дрехи, отдето са преминаващ в Египет и Мала Азия и отдето са пренесли немалко умение и похватност, но заедно с това консумативните нужди на армията дават тласък на по-едро овцевъдство и пр."

Желателно би било по тоя метод да бъде изслед­вано развитието на всички по-важни български градо­ве и паланки, които играят известна роля в история­та на нашето Възраждане, за да се види в каква тяс­на връзка е последното с икономическото развитие на нашето гражданство (едро и дребно, чорбаджийство и еснафство).

Аз си задържам правото да развия своята теза за генезиса на нашето Възраждане (предимно в свръз­ка със социално-икономическото развитие) по-обстой­но друг път, когато ще бъда принуден да обърна вни­мание и на многобройните други фактори, които взе­мат участие в процеса на нашия Ренесанс - руските и австрийските военни намеси, сръбското, гръцкото и руското културно влияние, ролята на войнишките села, на манастирите, метосите и черквите (изповедници и таксидиоти), на емиграцията в Пеща Виена, Букурещ, Одеса и пр., отражението на турските военни и граждански реформи, на хатихумаюна, хатишерифа, танзимата и пр. В случая аз имам една по-скромна цел: да изтъкна истинското, реалното значе­ние на Паисия за Българското възраждане.

Повтарям, Паисий не е първоизточник и едничък инициатор на нашето Възраждане. Ала с това не се отнема нищо съществено от неговите заслуги. Напро­тив, тъкмо сега се определя неговото истинско мяс­то в процеса на нашия Ренесанс.

Паисий е едно голямо звено в една дълга каузална верига, а не един случаен лост, един акцидент.

Ако критиката отдавна е престанала да гледа даже на гениалните личности като на необясними, свръхестествени явления, ако днес се изисква даже за един Данте, един Шекспир, един Гьоте да се разглеж­дат с всичките средства на обективната научна кри­тика, естествено е, че и за Паисия не може да се пра­ви изключение.

Паисий ще ни стане впрочем още по-мил, по-бли­зък, когато престанем да го смятаме за явление, неза­висимо от пространството и времето, за личност, чужда на колективността, над която неговият та­лант и някои благоприятни условия го издигнаха. Паи­сий принадлежи като историческа личност на цялата нация. Колкото нашите мирогледи и да не се схождат, всички трябва да признаем едно: че Паисий пръв пока­за на българския народ как да се обособи, да се оформи, да се съзнае като нещо отделно от другите балкански етнични единици.

Наистина средствата, които Паисий употребя­ва, за да вдъхне вяра на българина в собствените му сили, да изправи неговия пречупен гръбнак, не отгова­ряш на нашите понятия за обективна историческа ис­тина. Паисий не е винаги справедлив към вразите на своя народ. Той с жестока ирония и ненавист преслед­ва гърци и сърби, като не щади и "москалите": той иде­ализира извънмерно българското минало, като стъкмява и преобразява историческите факти, ала всичко това се прощава на един самоук, толкова повече, че то е искрен изблик на едно наболяло сърце, на една уязве­на лирична душа, на една буйна енергия. При това Па­исий никога не е имал намерение да създава един исто­рически метод, задължителен за всички времена.

Oткъс от статията на Иван Шишманов „Паисий и неговата епоха. Мисли върху генезиса на новобългарското Възраждане.“

*Иван Димитров Шишманов (1862-1928) е филолог, писател и преподавател, както и български политик от Народнолибералната партия. Министър на народното просвещение (1903–1907). Учи в Педагогическото училище във Виена (1876–1882). Следва философия и литература в Йена (1884) и Женева (1885–86). През 1888 г. защитава докторат в Лайпциг. Шишманов е един от основателите на Висшето училище в София (днес Софийски университет, 1888). Професор по всеобща литературна и културна история, както и по сравнителна литературна история. Основател и редактор (1889–1902) на „Сборник за народни умотворения, наука и книжнина“, редактор в списание „Български преглед“ (1893–1900).

Царската работа не се свършва...

Стоян Костурков*


Личните мои наблюдения през много десетилетия, през които имах възможност да живея в разни краища на на­шата страна и да обикалям градове и села, ми дадоха въз­можност да констатирам многообразието в етническия със­тав на нашия народ. Разбира се, казаното не отрича съще­ствуването все пак на преобладаващи физически и духовни черти, които характеризират физиономията и духовния об­лик на народа ни. Това отбелязват и чужденци, пътували в различни времена през нашите земи в далечното и по-близко минало ...

Eдна от всепризнатите ни народни черти е трудолюбието. Трудилюбието е в кръвта на българина. Той не може да си представи живота без труд. Трудът не само създава блага, необходими за живота му, а той пълни и душата му със задоволство. Изобщо българинът не може да седи: седене­то създава лошо настроение и безпокойство. За българина мързелът е един от най-лошите пороци.

Характеристични са въпросите, що си задават срещна­ли се българи: „как е работата"?", „какво правите?" Са­мо жените питат "здрави ли сте?" Това не е случайно. То показва, че работата, трудът пълни душата на българина, трудът заема постоянно съзнанието му. А понеже българка­та майка има цялата грижа за челядта, най-милото на сър­цето й, и понеже най-важно за нея е здравето на същата че­ляд, последното постоянно заема съзнанието й.

В труда на семейството участвуват всички негови члено­ве, дори децата от малка възраст. Последните носят вода, насечени дърва за огъня, пазят по-малките, водят неопит­ните волове при оран, събират ръкойки при жетва и пр. Из­общо българското семейство е трудово. И това не е само със земеделските семейства, а и със занаятчийските и дори с търговските. И в едните и в другите родителите все нами­рат работа и за челядта си.

[+/-] ...виж целия текст



В труда на земеделското семейство жената заема особе­но положение. Тя е не само майка и домакиня, а и обик­новена работничка на полето, дето работи наравно с мъжа. Момичето, младата жена са повече заети с работа, откол­кото мъжете, защото върху тях лежи къщната работа, след свършване на която работят на полето.

Трудът на българина не е безсистемен и без план. Той винаги е целесъобразен. Вечер, преди да си легне, земедел­ското семейство начертава работата за идния ден, а утрин­та всеки поема работата си. Занаятчията съобразява произ­водството със сезона и с модата.

Българинът работи чевръсто, до изтощение. И в труда той се показва човек без мярка. Трудът до изтощение уп­ражнява разрушително влияние върху трудещия се и за­това българинът сравнително рано остарява, въпреки чиличеното си здраве.

Но българинът работи бърже и много до изтощение, ко­гато върши своя работа. По-друг е трудът му, когато работи. другиму. В последния случай той казва, „ще трябвам и утре". Но нека тутакси добавя, че когато работи другиму, той пак сравнително добросъвестно и добре работи. Друго беше, когато в миналото вършеше обществена и държавна рабо­та. Тогава българинът бе почти неузнаваем: гледаше да ра­боти, колкото е възможно по-малко. Много десетилетия съм наблюдавал тази голяма разлика на труда при трите случаи. На тая психология се дължи и изразът „царската ра­бота не се свършва" ...

На известно разстояние се строеше ново здание. То бе из­зидано и покрито. Сега го мажеха едновременно отвътре и отвън. Работниците пипат чевръсто. Работят без отдих, освен за обяд и за вечеря. Сутрин захващат работа преди седем часа, а вечер свършват след седем. Често мазачите високо викат на носачите за вар. Работата кипи. Около 12 часа ня­кой от работниците вика: „Хайде, стига, време е за обяд". Чува се друг глас: „Още има време, не е държавно". И про­дължиха работата и след 12 часа. Разбрах после, че работ­ниците работят „на парче".

Този случай не бе изолиран, а — обикновено явление. Всеизвестна беше мудната работа в държавните работил­ници, дето обикновено производството струваше доста по-скъ­по. Причината за това не беше в различието в заплатата, а по-слабо влаганият труд. При едно ненадейно посещение на железопътната работилница при софийската гара заварих: инженерите на приказка вън от работилницата, част от ра­ботниците на групи приказват, а други четат вестници. От добросъвестни люде разбрах, че това било нещо обикнове­но. Разбира се, че влияеше и максимата „за грош петел, за грош пее".

В канцелариите на държавните учреждения беше нещо обикновено да се работи малко, а с нетърпение да се чака часът за напускане на работата. И щом дойдеше часът, вед­нага се напущаше работата, макар за довършването й да са потребни само няколко минути.

Изложеното не говори против трудолюбието на българи­на, а то свидетелствува за недостатъчно съзнание за дълг и отговорност. За своето трудолюбие говори самият народ в своите умо­творения ... В жътварските песни, които облекчават труда на жетварите, е дадена, между друго, илюстрация на отно­шението на българина към труда и ленността. Не са малко пословиците и сентенциите в полза на тру­да. „Работи, додето ти се опулят очите", „Господ дава, ала в кошара не вкарва", „Без мъка няма сполука", „Залудо работи, залудо не седи", „Трудът е на човека здраве и живот" ...

Българинът е мълчалив, сдържан, вглъбен, затворен в себе си. Гледан от страни, той е тъжен, като че му е дотег­нал животът. Върху лицето му е изписана загриженост. У него и разчувствуването е сдържано: той не познава излия­ния, тъй присъщи на други народи, а особено на някои сла­вяни — руси, сърби, хървати и др. Той е сдържан и към най­-близките, към семейството си. Излиянията смята не само излишни, а дори непристойни. Той рядко гали децата, когато са малки, а към възрастните е сериозен, строг. Това съм наблюдавал десетилетия в разни наши обществени среди, па и лично съм го изпитвал.

Бях на петнадесет години. Приготовляваха се родители­те ми да ме изпращат да се уча в далечен български град. През нощта срещу заминаването ми, когато след дълго без­съние бях дълбоко заспал, усетих, че вода капе на лице­то ми. Пробудих се, отворих очи и видях майка си, която стои над мене и плаче. Тя се смути, мъчейки се да сдържа сълзите, каза ми да спя, защото утре ще пътувам, та ще се изморя и добави, че дошла да ме види да не съм се отвил, та да настина. И плахо посегна, та ме погали по главата.

Минаха години. Аз бях вече не само женен, а бях баща. При един сгоден случай, когато със семейството си бях на го­сти на родителите, насаме попитах майка си, наистина ли през онази нощ беше дошла да види дали не съм се отвил и защо тогава плачеше. Тя се смути и нищо не каза, но на моето гальовно настояване отговори, че й било много свид­но, че ще се отделя от нея, та дошла да ме погледа, но не могла да сдържи сълзите си... Такива случаи на криене ро­дителските чувства са нещо обикновено за нашия човек.

Затвореността и сдържаността придружават българина през целия му живот. Рядко са случаите, когато ще се по-разпусне. При голяма семейна радост, при сборове, когато е пийнал, при тлаки и седенки, ще го видите развеселен, но пак в границите на известна сдържаност.

В тия отношения на родители към деца, а особено на бащата, като че се прозира стремеж да се пази лично дос­тойнство. По-други са отношенията на старите към внуци­те: те са нежни и не толкова сдържани. Последното ме е ка­рало да запитвам мнозина старци: — вярно ли е, че стари­те обичат повече внуците, отколкото децата си. Отговорът почти никога не биваше категоричен, но ми се даваше да разбера, че е вярно ...

Наблюдавайки отстрани българина, човек би помислил, че тая мълчаливост, това намръщено лице издават краен песимизъм. А в същност българинът е оптимист, той винаги се храни с надежда, обича живота и не се бои от смърт­та. На самата смърт гледа през очите на живота. В една народна песен се казва, че когато наближило да умира дълголежалият болен син, той молил майка си да донесе дре­хата му за венчаване, пръстена за сменяване. А последната му молба е да му изкопаят гроба срещу слънцето, та кога­то то изгрява, да го поздравява, а когато захожда — сбогом да си взема ...

Външността на българина мами чуждото око. Наблюда­ван от страни, той изглежда хладен. А под външната хлади­на и спокойствие у него се крие жив темперамент. И не са­мо това, под тая спокойна външност се крие физическа и духовна мощ. Тая мощ се вижда само когато се прояви, па и тогава не се вижда в пълнотата й, защото почти винаги е придружена със сдържаност.

Изобщо, българинът крие чувствата си, а особено еротическите си чувства. Тия чувства са неговата „светая светих", дето никого не допуща. За него любовта е най-възвишеното чувство, което се страхува да не опорочи като го покаже пред други. Любовта за него е тайна и тайнство. Тя прониква и обхваща цялото му същество и дава съдържа­ние на битието.

Измяната в любовта българинът смята за най-голямо престъпление. Измяната у нас е рядко явление, и най-че­сто носи катастрофа за живота на семейството, а особено за причинителя на измяната.

Любовта между момци и моми е силна, но сдържана и плаха. Напиването на пълните котли с вода на девойката и грабване китката й от главата — неща, които и до сега са доста запазени в нашето село, свидетелствуват, колко мла­дият българин е сдържан в изявяване на любовното си чув­ство. Неговото любовно чувство е и чисто, па изисква и от бъдещата другарка същата чистота. Въпреки значителната промяна на живота и нравите, девствеността на момата е едно от основните условия на брака.

В основата на любовта на българина лежи чувството, но контролирано от разума, в границите на възможното. Това е характерно за нашия човек, който се сгодява и жени по любов, а не по сметка. Последното е изключение, което пот­върждава правилото.

Българинът е естет, обича хубавото, красивото, затова обикновено гледа да вземе хубава мома, па ако е от замож­но семейство, още по-добре, но последното не е необходимо условие. Тъкмо в духа на това разбиране е създадена и по­говорката: „Хубава мома род няма, дълбока вода брод ня­ма." Но само това не е достатъчно — българинът иска бъдещата му другарка-съпруга да бъде „добра, работна и пес­товна". Ето тук се проявява контролът на разума.

В една народна песен момък пита слънцето, което грее високо и вижда нашироко, няма ли в село мома за него. Н той иска такава мома, че „две сърца едно да станат: как­вото рече едното, другото да му пристане". А в друга песен майката казва на изгората на своя син да не лъже сина й, а изгората отговаря, че тя не го лъже, а го лъже нейната хубост: бяло лице, черни очи, равна снага.

Любовта у нашите хора се засилва с добиване на челяд, когато семейството се закръгля и връзките между съпрузи­те още повече заякват. Семейството става за българина скъ­по съкровище. То е гняздо, което се сгрява от топлите лъчи на любовта. В него той намира отдих от труда си, завет от бурите. То става цел на живота му и дава съдържание на тоя живот. Затова често се чува да се казва — „Ние живе­ем и се трудим зарад децата." А старците говорят: „По-ра­но се радвахме на децата си, а сега на внуците." Нещо обик­новено е българинът да казва: „Най-големият ми капитал са децата." Ония наши семейства които са лишени от рожби, се смятат за нещастни. Бездетството у нас се смята от на­рода едва ли не като божие наказание. Затова най-голямо­то събитие в живота на младото българско семейство се смята добиването на първа рожба, особено пък ако е момче.


Откъсите са от „Върху психологията на българина“


*Стоян Костурков е роден на 25 ноември 1866 г. в Панагюрище. Завършва Панагюрското класно училище и Богословското училище "Петър и Павел", следва и право в Женева. Близо 20 години учителствува в редица градове на страната. Той е един от основателите и от 1906 г. и несменяем секретар на Радикалдемократическата партия /впоследствие Радикална партия/. Бил е министър на просветата в три правителства, а като министър на железниците има решаващ дял за завършването през 1933 г. на жп линията Пловдив - Панагюрище. От 1911 г. до 1946 г. е народен представител на Панагюрище в сеем народни събрания. Като последователен демократ през 40-те години в открити писма се обявява в защита на евреите. Автор е на много статии и на социологическия труд "Върху психологията на българина". Редактор на вестниците "Демократ"(1905-1910) и "Радикал" (1910-1934). Умира на 17 декември 1949 г. в София.

събота, 29 ноември 2008 г.

Какво щяхме да говорим в Париж, ако бяха ни пратили там като български делегат

Стоян Михайловски

(статията е написана след подписването на Ньойския договор на 27 ноем. 1919 г.)

Уважаеми Господа,

Мнозина са на мнение, че Източна Европа е страна на притворната лю­безност. В нас подобно нещо няма да намерите. Ние не идем тука да смиренномъдърствуваме. Ние представляваме едно шестмилионно племе, което е дълбоко убедено, че винаги е изпълнявало своя дълг с най-голяма самоот­верженост, и което - за да извади наяве правотата на своите подвизи и домогвания - не чувствува потреба да прибягва към никакви хитроумства.

Също, ний не идем тука, за да изкажем молба, за да поднесем диплома­тическо прошение. Нашите съседи от дълги години насам ни дават да разбереме, че в политиката няма пощада, няма милост, че самолюбието в полити­ката е нещо благородно и свещенно. И ако ний заговорим сега от името на християнските начала, ако ний подириме умилостивение и състрадание, те ще рекат: „Ето българите се молят! Те признават своите грехове! Но тези грехове са тежки и ние не можем да ги простиме!

Ний знаеме ощ, че в политическите сфери на коленопреклонника се дава не само това, което е негово, не това което му се стори, а дребно някакво подаяние, просешки комат.
Да, ний знаеме, че за политическия Божек се мисли така: „Той хленчи и простира ръка, значи ще се задоволи с малко! „А нашата цел не е да просиме ни много, ни малко, а да изкажиме без дързост и надменност, ала и без самоунижение, в що се състои нашето историческо и етническо право! Ний имаме една само гордост, но я имаме: свещенната гордост на правдината!

Да, ний идем тука, за да говорим за правота. Ний идем да говорим от името на онези велики начала справедливост и солидарност, които стоят в основите на общоевропейската култура и без които напредъкът би бил едно безсмислено вълнение и една суха формула!
Ний идем тука да заявиме, че в най-близкото минало, стана едно съби­тие, което изпълни сърцата ни с радост: то е тържествената декларация на г. Уилсона, че всичките европейски народи ще могат волно и безпрепятствено да проявят своите расови вожделения и обединителни стремежи, за да очер­таят своята духовна физиономия, да се самоопределят политически и етниче­ски. С неописуема горест в душата ний узнахме, че тези обещания премина­ват в областта на историческите блянове и химери. Уилсоновата програма се заменява с една тежка присъда против слабите. Ний идем тука да протестираме против провалата на Уилсоновата провала и против нейните последици, съсипията и заробването на нашето отечество.

[+/-] ...виж целия текст



Думата мир не може и не трябва да изказва нещо диаметрално противо­положно на всяко омиротворение. А всъщност такъв е добитият резултат. Мирът, който ни предлагате е мир на ожесточение; - това е мир на размирие. Нашето отечество възложи нам мисията да браниме тука неговите све­щени права да живее и занапред, както досега, самостоятелно, да се развива извън всякакъв натиск и всякакво насилие.

Ний ще предложим, прочее, всяко антибългарско домогвание на подроб­на, на всепридирчива критика. Необходимо нужно е щото сключването на мирен договор да бъде предшествувано от волни и всестранни разисквания; ибо, задачата на подобен договор е не само да създаде един modus vivendi между довчерашните противници - а още и да даде на цивилизования свят пълна гаранция, че в уговорените наредби не е погазено никакво начало на прогрес и хуманност.

Ний сме на мнение, че сградата на бъдещето бива съграждана на подви­жен пясък, когато не се държи сметка от уроците на миналото - сиреч, кога­то се игнорират влеченията и аспирациите на народите, когато се забравят историческо-националните и социално-расови причини, които са ги карали да действуват в една или друга посока. Ний ще ви обадим, прочее, кои причини ни накараха да вземем участие в общосветовната война.

Вий ни считате за ваши врагове. Наш дълг е да заявиме тука, че ний не враждуваме никому, че ний сме противници само на едно нещо - погазването на едно племе от друго. Ний се хвърлихме в общата борба само, за да се запазиме от хищността на българоненавистниците. Ний искахме да си взе­мем своето, да получим обратно това, което ни бе отнето насила. Сърби, гърци и румъни бяха заграбили преди няколко време чисто български земи. Ний си рекохме: „Не трябва да чакаме да бъде обезбългарено това, което е българско по кръв и плът; то трябва из час по-скоро изново българско".

Франция не предизвика общоевропейското въоръжено стълкновение, но тя пожела да се възползва от него - за да си получи назад Елзас и Лотарингия. Исто тъй постъпихме и ний; ний не сме автори на войната, но ний поже­лахме да се възползваме от нея, за да си вземем назад Добруджа и Македо­ния, които са нашия Елзас и нашата Лотарингия.

Да, ний не дадохме пръв пример за разправия и това що извършихме не бе никак дело по своя род. Във всемирната схватка всеки народ написа на своето знаме старата девиза - suum quique - и всяко обезнаследено племе пожела да овладее своя исторически patrimenium!

Френските държавници ще рекат, че Франция не се хвърли да напада, а бе нападната, - и че България не бе нападната, а се хвърли да напада... Отговаряме: За България не е вярно, че тя се хвърли да напада. Не в прибягването към оръжие се състои зачалото на нападението, кога­то е въпрос за въоръжено междудържавно стълкновение. Зачални нападатели са онези, които извършват тежко посегателство и престъпление против една нация и я принуждават по тоя начин да подири избава и спасение с меч в ръка. А именно подобно престъпление извършиха против България през год. 1913, сърбите и гърците, нейните псевдосъратници в борбата против исляма.

Като използваха героизма на българските борци, елини със сърби, оку­пираха по онуй време цяла отоманска провинция населена с българи. И като казваме „използваха" ний ни най-малко не изказваме една прекаленост. Пре­ди няколко десетки години сърбите воюваха сами против османлиите и претърпяха грозно поражение... Също и гърците се опитваха сами да се раз­правят с войските на цариградския халиф и бидоха сломени.
Елини и сърби през год. 1912-1913, играха роля на деца, които дирят убежище и подкрепа зад щита на един великан. Великанът беше българският войн. Ний разбихме мохамеданската мощ.

Елини и сърби изиграха и друга една роля. Те ограбиха великана - хра­брец, чийто подвиг употребиха като стълба за своето превъздигане. Да, през месец май 1913 те сключиха тайна спогодба по между си, с която си подели­ха българска Македония като се задължаваха задружно да отблъснат с оръ­жие в ръка всякакъв опит от страна на българите да си вземат силом това, което е тяхно.

Помните какво стана тогава... Последва Втората балканска война, междусъюзнишкото стълкновение.

Да имаха да се разправят само със сърби и гърци, българите щяха скоро да им дойдат дохаки, но работите се усложниха. Щом българските борци се опълчиха против своите лъже-съюзници, румънската армия, която дебнеше момента да нахлуе безпрепятствено в нашата старана откъм север - изпълни своя план.

Румъните заявиха, че имат да изпълняват на Балканския полуостров една велика мисия, един дълг на върховни съдници и уредници. В същност те искаха да се възползват от трудното положение на България, да улеснят за­дачата на южните български врагове, да осуетят българския устрем към ра­сово обединение - и, едновременно, да заграбят нови територии от българ­ска Добруджа. Румъните достигнаха своята цел.

Гърци и сърби подпомогнати от румъните смогнаха да дадат щастлив край на своето антибългарско предприятие. Българщината бе погазена. Но историята ще отбележи, че това погазване е съпрегнато с най-противочовешки и противонравствени действия.

Тя ще отбележи: първо, че сърбите имаха писмен договор с България по въпроса за бъдните съдбини на Македония и че те изневериха на тоя договор, за да ограбят своята съдоговорителка.

Второ, че когато българите се биеха с турците, разчитайки на пълна солидарност от страна на своите съратници сърби и гърци - тези последните крояха планове за военни действия против българската армия!

Трето, че Румъния се опълчи против обединението на българското племе от името на някакъв си принцип на балканско или източно равновесие, - и че този мотив беше грозна игра с думи, понеже сама Румъния е проявявала желание да играе първенствуваща роля в югоизточните стра­ни на Европа и се е силила да устоява за себе си хегемония, каквато не може да се оправдае ни от точка гледна етническа, ни от точка гледна културна!

Поведението на Румъния бе охарактеризирано така, навред в Европа: „Българинът се притича къмто брата си, македонеца, който се дави в едно блато, негде на юг; българинът си съблича дрехите и се хвърля във водата да спасява погинващия; дохажда тогава влахът, вижда дрехите на българина, заграбва ги - и си отива!" Така трагично измамена и онеправдана България не можеше да стои със скръстени ръце при избухването на Общоевропейската война.

Под гнета на новите българоненавистници, сърби, гърци и власи, под грозния режим на обезбългаряване въведен от тях в Добруджа и Македония, нашите заробени братя в тези области бяха подложени на тежки мъчила. Тям се не дозволяваше вече да имат ни свои черкви, ни свои училища, ни свой език, ни своя книга, ни каква да е своя племенна физиономия; тям се не дозволяваше дори да носят чисто български кръщелни имена.
Годината 1914 бе година ужасна за българщината, година на върло българосъдство, година която ни даде да разбереме, че има два вида иго, дивашко иго, каквото беше турското, и лъжекултурно иго, каквото е сръбско-гръцко-румънското, и че първото е много по-леко от второто. Турският ярем прили­ча на градушка; гдето падни градушката опустошава, но обща гладосия не докарва. Турчинът влиза в дома на християнина, иска ракия, баница, печена кокошка; той е лют изедник, ала той не знае да погазва цяло племе, не умее да обезличава цяла нация. Гръцки, влашки и сръбски ярем, наопаки, прили­ча на общоосмъртителна епидемия, на мор. Гърци, власи и сърби владеят до съвършенство изкуството да изтребват неприятна тям народност да я према­хват от лицето на земята. Да, България не можеше да стои със скръстени ръце пред общосветовната размирица.

България беше длъжна да се вслуша в позива на заробените добруджанци и македонци, да се отзове на тоя позив - който думаше: „Сега е време да прострете нам братска десница!" България се опълчи против своите зложелателни съседи, против творителите на едно онеправдание, което бе наранило всяко българско сърце. Знаеме какво ще ни отговорите: „България, ще речете, се опълчи про­тив заподноевропейските сили!"

Никак! Нашата цел не беше да воюваме против вас. Нямаше защо да делим мегдан с вас! Български войник не се яви на вашите граници! Българ­ски войник не отиде във Франция, Англия или в Италия да се сражава с борци, които никога не е считал за неприятели.
Да, не отидохме ний на ваша територия - да се биеме против вас, а вий се явихте в една чистобългарска провинция, за да ни пречите да я овладеемe, вий се изпречихте пред нас, за да ни пъдите от места, които са неотемливи части от нашата бащиния.

Ний не ви обявихме война - нямахме намерение и желание да се сража­ваме против вас: ний бяхме принудени да се противиме на вашите вредни за нас домогвания ний бяхме заставени да ви приемем за такива, за каквито се давахте, за съюзници на нашите врагове.

На македонските бойни полета - минути на бездействие нашите войни­ци често отправяха писма с такова съдържание: „Какво зло видяхте от нас, та сте дошли тук, в българска земя, да помагате на нашите най-заклети гонители и насилници?"

Тези войнишки думици ви рисуват психиката на българина. Той не може да разбере как така, без да изучите и разузнайте кой е крив и кой е прав, вий взимате страната на гърцизма и сърбизма против българизма - и ратувате за поробването на цяло едно племе?
Ще ни речете: „Ний не се опълчихме против името, против племето на българите, ний се опълчихме против техните грехове, против тяхната вина!"Вина? Защо вина? Затуй ли, защото ний не избрахме за наши врагове, не нарекохме наши врагове, онези които вий зовете ваши врагове?

Затуй ли, защото нашите военни дела и домогвания, израз на нашите реални интереси - не хармонизират с вашите симпатии и антипатии, израз на вашите традиционни влечения?
Затуй ли, защото уроците, които бяхме получили от скорошното мина­ло бяха ни заставили да изхвърлим всякаква сантименталност от политиката?

Затуй ли, защото прилъстени и изиграни от славянски дейци, северни и южни - ний бяхме дошли до заключение, че наш върховен дълг е да бъдем преди всичко българи и после славяни?

Да, това е тя, вината, която намерихте у нас.Заслужва, обаче да бъде отбелязано това обстоятелство, че за еднакви политически явления вий правите разни оценки - според времето, според сферата, където сте заставени да държите сметка за подобни явления.

Да вземем за пример Италия.Тридесет години наред тя плава във водите на Германия, тридесет години наред тя образуваше третата съставна част на централноевропейската троица.

Настъпи всесветовната война - volte-facе: Италия извърши преврат в своята вънкашна политика и се обяви за противница на довчерашните си сподвижници и за сподвижница на довчерашните си противници.

Никой обаче ни в дипломатически, ни в публицистически среди не се осмели да нарече Италия изменница. Едничките компетентни хора да изка­жат вярно съждение за поведението на Италия бяха самите италианци - и те ето що казаха:„Никакви минали дела, никакви стари традиции, никакви довчерашни връзки не могат да ни задължат да вървиме по един път - когато сме дошли до убеждение, че тоя път ни отвежда към гибел и че трябва да подириме нова ориентация!"

България постъпи като Италия. Тя обърна гръб на отживели системи - и влезе в нови политически комбинации.

Хитроумниците ще рекат: „Това което е позволено на една велика сила, на една Италия, не е позволено на една дребна държавица, на една Бълга­рия!" Добре. Но Румъния също не е велика сила и постъпи също като Италия; и тя, начело със своя крал Карло, плаваше във водите на Тройния съюз, и тя в дванадесетия час се прехвърли от един лагер в други... Обаче и нея никой не укори; и заради нея казаха каквото казаха и за Италия: Тя е най-добрата познавачка на своите интереси. Защо да не се каже същото и за България?... Отговорът е много лесен... Защото превратът във вънкашната политика на Италия и Румъния и превратът във вънкашната политика на България -нямаха една и съща насока... Дипломатите разсъждават точно като политиканите: преврат, който докарва другиму полза, а не нам е преврат осъдителен!

Още преди пет години на много места из Европа честните общественици заявиха, че е време вече да се премахне старата дипломатическа школа - с нейните вредни обичаи и традиции, сиреч с нейните хитрости, лукавщини и коварства и да се институират нови дипломатически наредби, хармонирващи с твърденията на общочовешката съвест... Уви, това пожелание както стотини подобни - не можа да премине из областта на бляновете в областта на действителността... И днес, както във времето на Талейрана - дипломатът разсъждава така: „Народите се делят на добри и лоши; добри са онези, които са наши приятели; лоши са онези, които са наши противници; ние сме оцени­тели на техните дела и домогвания: лошите народи наказваме, а добрите възна­граждаваме!"Въз основа на тези принципи, българският народ ще бъде наказан. Българ­ският народ е лош народ.

Но понеже качеството лош народ е твърде тъмно, твърде неопределително, намериха се именити писатели и високи сановници например академикът Барес в книгата си По пътя към Азия, и сенаторът Хериб в списанието „Аnnales de l'universitе" - които заявиха че българите са изменници.

Изменници? Кому? Как? Защо? Кога? Ей - така, изменници! Изменници, без никакви разяснения и доказател­ства. Ний, българите, обаче, сме на мнение, че празна дума не е довод и че оскърбление не е мотив. И с всичките сили на душата си, ний протестираме против твърденията на Бареса и на Херио и заявяваме, че не сме изменили никому.
С Франция и Англия ний не сме имали никакъв договор за съюз та да ни бъде възможно да им измениме!

Колкото за нашите съседи, ний имахме писмена спогодба с тях - и то само със сърбите спогодба, сключена в началото на год. 1912, ала не ний погазихме тоя договор, погазиха го сърбите. Не ний изменихме тям, те измениха нам. Да, по един най-настойчив начин, ний искахме, в 1913 год. да се изпълнят постановленията на тоя трактат, а сърбите ни отговаряха: „Във въпросния спогодителен акт ний признахме, че по-голямата част от Македо­ния е ваша, и че трябва да се даде вам. Но сега сме на друго мнение. Сега ний искаме да вземем по-голяма делба от оная, която се предвижда за нас. Прочее, договорът сключен между нас трябва да падне!"Кои са изменници? Българите или сърбите?

До каквото съвършенство да са достигнали, в модерни времена, полити­ческото словоборство и дипломатическото словоигране, ний не вярваме че ще се намерят хора да поддържат че изменник е онзи който иска иска изпълне­нието на един договор - а добросъвестен онзи, който се отказва от своите писмени задължения!

В желанието си да унищожат договора си с нас, сърбите отидоха дотам, че много техни дейци изказаха - в първата половина на год. 1913 следнето мнение: „Нашият държавен глава, крал Петър, който подписа спогодбата с България, трябва да се откаже от сръбския престол; по тоя начин ще можем да речем на българските властници че подписът на един бивш монарх няма вече за нас никакво значение!"

Вий ще ни речете: „Ако сърбите и гърците имат права над Македония защо да не прибягнат към всички средства, за да гарантират правата си?"

Македония е българска земя, господа. Това е било сто пъти до сега удо­стоверявано и доказвано от всевъзможни етнографи, историци, публицисти, общественици, консулски агенти и от людие, принадлежащи на разни нации, чехи, поляци, руси, италианци, англичани, германци и прочее.

Македонските долини и планини са населени от жители, които говорят чисто български език, които са българи по чувство, по традиции, по нрави, по своите дела и подвизи в най-далечно и в най-близко минало.

По тоя въпрос българското правителство е изработило и представило където трябва мемоари, в които са изложени факти и доказателства не търпя­щи никакво оспорване.
Ако вий не вярвате на документи, които изхождат от български извор -вярвайте на вашите публицисти и писатели, на вашите чиновници, на вашите пътешественици, които потвърдяват единодушно нашите твърдения.

Ето, например, какво говори Jean Saison, френски офицер, в книгата си От Елзас до Черна: „Македонците заявяват, че са българи, че искат да си останат българи!" И още: „Неоспорим факт е че всички македонци в местностите които сме окупирали са чисто българи."

Ще бъде много странно, ако вий ни отговорите, господа, че нямате вяра нито на български, нито на небългарски статистики, нито на наши, нито на ваши автори и етнографи.

На що вярвате тогава? На гръцки и сръбски уверения? Ако е така, ний ще ви попитаме: Какво правите с правилото: Еt altera pars audiatur?

Най-после, ний ви предлагаме да извършите в Македония етническа ан­кета и плебисцит; какво по-голямо доказателство бихме могли да ви дадем за нашата добросъвестност?
Очакваме от вас и следнето възражение: „Българският въпрос не е само етнически въпрос; вината на българите не е само политическа; българите извършиха обикновени, общоправови злосторства, жестокости, за които трябва да бъдат наказани!"

Господа, българите не са ни по-лоши, ни по-добри от другите народи. Във всеки случай, българите не са способни да извършат посегателства -каквито извършиха техните съседи.
Ний ви предлагаме да направите анкета - но обща анкета - на Балкан­ския полуостров; ний ви предлагаме да изучите грижливо и разузнайте какво са вършили гърците с нашите заложници, с изпратените в гръцките острови наши пленници; ний ви предлагаме да разузнайте какво са вършили румъните с нашите сънародници добруджанци - отвлечени от тях и откарани в да­лечни страни, държани голи, боси и гладни, подлагани на побой и на всякак­ви мъчила - безмилостно сломявани и осмъртявани. Ще видим тогава в чия душа има повече человеконенавистнически ин­стинкти - в душата на българина - или в душата на неговите съседи...

Но от сега още ний можем да си послужим с изявления и съобще­ния направени от ваши хора, за да ви покажем че българинът не е деец на мъчила, а е наопаки жертва на мъчила устроени от българоненавистници.

Ето що дума Saison, стр. 284: „Гърците опустошиха и опожариха без­бройни български села; те избиха българското население и го замениха с гръцки пришелци, забягнали от разни османски области!"

Обвиненията за жестокости, когато се касае за Балканския полуостров са безсмислени. Всичките балканци - всички народи в източните и югоиз­точни страни на Европа от Карпатските планини до долините на Тесалия и до пристанищата на Морея са довчерашна османска рая и обладават едно и също духосложение.

Но защо да говориме само за балканските народи, защо да гледаме на военщината от толкова тясно гледище? Истината, оная истина която ни раз­криват общечовешката история ето я: воюване и братуване не вървят заедно. Един от вашите велики историци отдавна е казал: - хуманна война няма (Henri Martin). Друг ваш мислител дума: - осмъртяване филантропическо няма.

Да, там е истината. Войната озлобява всички човешки същества -били те културни, слабокултурни или безкултурни. Злото ражда зло. На­силственото осмъртяване, систематическото изтребление на бойните по­лета - от каквито принципи да изхождат те -съставляват едно зло - и посаждат морална отрова в душите. Първият плод на войната е злопамятливостта. Враждата ражда война, казват моралистите, но и войната ражда вражда.

в. "Напред", бр. 105, 1919 г.

петък, 28 ноември 2008 г.

Пред двата нови гроба

Пейо Яворов

(статията е писана по повод убийството от 28 ноем. 1907 на дейците на ВМРО Иван Гарванов и Борис Сарафов от Тодор Паница - по поръчка на Яне Сандански )

Думата ми — която единъ отъ г. редакто­рите на „Пряпорецъ" беше тъй любезенъ да поиска — е по поводъ скъпи жертви, Иванъ Гарвановъ и Борисъ Сарафовъ, оплаквани отъ цялото българ­ско общество. Техният прахъ принадлежеше на - земята и ние й го предадохме вчера, техните имена принадлежатъ на историята, и тя ще имъ отдели по една златна страница. Но те вървяха по единъ стръменъ път — нагоре по който се стремятъ, въ страдание и надежда, душите на ми­лиони хора. А светкавици прорязватъ тъмните облаци предъ насъ, и зловещ тътенъ предвещава страшни бури. И всички се питатъ: какво ни изправи като зрители предъ катастрофалната развръзка на една драма, чиито перипетии оставатъ неизвестни за публиката? Вестниците отбелязватъ, с неприязънь или благоразположение, двете враждебни течения въ Революционната организация, като ги именуватъ с винаги наивна сериозность: интернационалистическо и националистическо.

Но ако тъй се самоопределятъ някой македоно-освободителни групи, въ какъвъ смисълъ да разбиваме интернационализма имъ? Дали че те се борятъ за свободата на всички народности въ робската страна ? Тоя интернационализъмъ еднакво би билъ осъщественъ и отъ автономна Македония, и отъ оголемена България, и отъ окупационните отряди на Австрия! Или, че когата страната бъде освободена, тя трябва да остане сама за себе си— че тя не бива да се присъедини къмъ България, нито да се даде на Австрия? Не ще да е, защото и последниятъ четникъ знае, че въпросътъ ще бъде разрешенъ не отъ Австрия, още по-малко отъ България, и най-малко отъ Пиринъ-планискиге вой­води. Или може би, че редомъ съ българите трябва и другите народности да поематъ върху плещите си товара на освободителното дело ? Преди 12-13 го­дини щадене и опити въ тая посока, Революцион­ната организация фабрикуваше само шпиони и пре­датели; днесъ вече унищожението на българщината е дело интернационално!

[+/-] ...виж целия текст



Въ недоумението си, някои опростяватъ въпроса и говорятъза революционери „социалисти". Но кой смисленъ човекъ не ще се изсмее надъ някакъвъ "социализъмъ" тамъ, дето треба да се въдворятъ най-еле­ментарни условия за културенъ животъ? Учение, което иде съ претенция да подведе равносметката на цял обществено-икономически порядъкъ, цъвтялъ и банкрутиралъ при много слънце и въздухъ — това учение, пренесено на македонска средновековна почва,ще даде наистина твърде любопитни плодове. За-
щото единствениятъ капиталъ, срещу който има да се бори македонскиятъ работникъ — това е сатъра въ ръката на турчина. Една стачка е въ неговите средства: да не се ражда...

Очевидно, въ македонския „ интернационализъмъ" има голяма нелепость, ако той не е неумело домогване къмъ идейно становище за нещо може би само по себе си несимпатично.
Казватъ ни още: българските правителства трябва да стоятъ далеко отъ македонското движение; македонското движение трябва да се изолира отъ българските правителства.
Защо ?
1895!

Българските правителства са длъжни да бдят надъ македонското движение, защото въпросътъ, разрешенъ въ тоя или оня смисълъ, е въпросъ за животъ или смърть на България — и въ економическо и въ политическо отношение. Когато Сърбия и Гър­ция изчерпватъ всички средства за чуждата тям Македония, кой смее да иска отъ България, пълна съ енергия, да се отрече отъ една своя область— нещо повече, да остане равнодушна предъ застра­шителното бъдеще? Освенъ това, коя македонска фракция може да мине безъ българска материална и морална помощь — дори безъ най-малкото — безъ българската толерантность ? Въ същность, Револю­ционната организация и българското правителство — по една неизбежна логика на обстоятелствата —са два фактора въ освободителното движение, които не могатъ единъ безъ другъ. Онова, което би трябвало да се иска отъ всички страни, то е ясното съзнание на дълга и взаимния контролъ въ името на общата и пряка цель — автономна Македония. Тогава миналото няма да има повторение — и бъ­дещето остава да се нарежда и прережда споредъ бъдещите нужди.

Иван Гарванов

Затова жертвите, които паднаха, са жертви случайни. Те не бяха поискани нито отъ интересите на делото, нито отъ някакъвъ принципиаленъ раздора. Неприязнена къмъ тяхъ фракция може да съществува, но посегателството не може да бъде нейно. Обаче вестниците повтарятъ: всичко е решено отъ едно събрание на ръководни лица въ Серския отцепнически окръгъ. Понеже това се предава като фактъ, азъ го приемамъ и казвамъ — и не е смешенъ парадоксъ: Истината лъже! Те са решавали тия лица, и никой отъ тяхъ не си е давалъ отчеть какво решава. Те са решавали въ някакво моментно раздразнение като всички насъ, които сме кадърни да изречемъ най-големи закани, безъ да мисли някой за изпълнението имъ. Истината лъже днесъ, за­щото иде да свидетелствува противъ много отлични момци, мои лично познати, които носятъ съ примерно самоотречение кръста на една света кауза. Те са решавали и забравили, освенъ нещастниятъ убиецъ, и днесъ са изненадани отъ станалото, като всички други. Тям не можеше да не бъде цененъ живота на всеки, даже билъ краенъ противникъ, щом и той служи на същото дело, като е показвалъ самопожертвувание не по-малко от тяхното.

Офи­циалното правосъдие ще определи грубо фактичните отговорности; нека ние бъдемъ по-внимателни въ разпределяне моралната вина. Не трябва да вяр­ваме, че всички дейци изъ Серско са грешни, за да не повярватъ и те самите, че са братоубийци. Нека не дадемъ на техните души да претръпнатъ, като се помирятъ съ подобно име. Защото тогава те ще да подирятъ оправдание предъ себе си, което би имъ послужило и за по-съзнателни злодеяния... Само тъй остава - да спасимъ морала въ македон­ското движение.

Вече самиятъ фактъ, че въ Македонската ор­ганизация се намира макаръ само единъ човекъ като именуемия Паница — вече самия този фактъ, щомъ покушителятъ не е формено лудъ или ухапанъ отъ бясно куче, е симптоматиченъ. Това е признакъ (нека го смятаме единственъ), че въ атмосферата на македоно-освободителната действителность има отровни лъхове, които могатъ да я заразят изцяло, щото цял свят да побледнее от ужасъ и от­вращение.

Затова нашето общество трябва да издигне предупредителенъ гласъ и срещу другарите.на убитите — предупредителенъ гласъ и срещу възможното отмъщение. Да отмъстишъ по начина, по който си билъ нападнатъ, значи да дадешъ морална санк­ция на престъплението. Още повече на престъпление като онзиденшното, въ което невероятната низость съперничи съ една твърдость на ръката,наистина достойна за по-рицарско приложение. Нека общественото негодувание остане да кънти въ ти­шина, при която то би било по-явствено чуто тамъ, дето убиецътъ ще иде да търси признание на своя подвигъ.

И ще повторя, нека двете жертви послужатъ за спасението на морала въ македонската революция — и на човека въ македонския революционеръ.

в. Пряпорец, 3 дек. 1907.