понеделник, 11 август 2008 г.

За Любен Каравелов

Пейо Яворов

Няколко едри имена сред едно безименно множество ратници за свободата на шесть милиона роби - ето кое дава опредлена физиономия на българската история, презъ цялата трета четвър­тина отъ едвамъ изтеклото столетие. А между тия имена първо място трябва да заеме името на Любена Каравеловъ, който главатарствува тогавашната бъл­гарска революционна интелигенция и ръководи нейните борби, почти отъ начало, почти и докрай, съ трезвина и политическа далновидность — наистина удивителни за своето време.

Няколко крупни светила на едно огнено-кърваво небе въ робска нощь, адски бурна следъ ве­кове затишие, — ето кое приковава нашите погледи върху епохата преди сравнително ясното време, което настъпи за половината български народъ, заедно съ последната четвъртина отъ миналия векъ. А между тия светила, трябва да признаемъ, Любенъ Каравеловъ е слънце, което се възема на тогаваш­ния страшенъ български небосводъ, и осветява вратоломните пътища на епическия освободителенъ подемъ съ великолепна и незасенима отъ никакви облаци светлина.

Любенъ Каравеловъ е роденъ въ далечното за насъ време, когато хвърлениятъ отъ Отца Паисия лъч въ заспалото българско съзнание се бореше още съ мъгли, които, напластени презъ цели векове,изглеждаха каточе никога няма да се раздигнатъ. И той минува своето детинство и първи юношески години въ родна копривщенска среда, съ Хаджи Генчовски моралъ и дядо Любеновски понятия, споредъ които човекъ живее подъ небето за едната „честь" на сития коремъ и за угодното Богу раз­нообразие, което прави, като християнинъ, съ „безверника" турчинъ. Християнинъ, за когото светов­ната стълба има само две стъпала: едното — на селянинъ т. е. земледелецъ, скотовъдецъ или простакъ българинъ, и другото — на гражданинъ т. е. търговецъ, сарафинъ, или благороденъ г р ъ к . Съ твърде чести отклонения, като лют кеседжия въ планината, или пунгашъ по широки пътища...

[+/-] ...виж целия текст


Родителите на порасналия Любенъ, твърде състоятелни, поискватъ, естествено, да направятъ отъ него „човекъ между хората" и той изрежда въ една-две години най-различните митарства на възможната за роба сполука. Изпратенъ въ Пловдивъ, разсадникъ въ онова време на фино гръцко възпитание и образование, той чисти наргелето на киръ Яни, аристократа съ дълги каравани, и учи езикътъ на боговете — и на фанариотитъ — за да плюе съ отвращение върху всяко гръкоманство презъ цялъ животъ. Изпратенъ въ Одринъ, тогавашенъ центъръ на школуване по цветущия абаджийски занаятъ, той стои съ подвити нозе подъ ниската терзийска стряха, и троши въ безотчетна досада иглата между пръстите си. Изпратенъ въ Цариградъ, широко поле на търговска знатность и лесна сарафска печалба, той пъди, съ конска опашка въ ръка, мухите изъ някаква бакалска кантора и псува съдбата, въ парлива мъка богъ-знай по какво. Но при всички тия несгоди, крилете на младата и и буйна душа оставатъ здрави и непокътнати. И тия криле отнасятъ Любена въ Москва, същи Йерусалимъ за българските младежи, които успяваха да погледнатъ по-далеко отъ своите бащи.

Руското правителство, гонейки политически цели, оказваше най-голямо покровителство на южните славяни, които отиваха да дирят наука и щастие при братския народъ. Характерно е, че Любенъ отминува съ равнодушие отворените за него врата на московското военно училище и се хвърля въ шумотевицата на писателствуващето босячество. И то — само една година подиръ стъпването на руска земя; — за да послужи на своя народъ.

Копривщенскиятъ балканъ може би е навявалъ, съ хайдушката си пъсень, въ душата на Любена, като дете, смътни блянове за някакъвъ щирокъ размахъ по воля. Пловдивски, одрински и цари­градски блъсканици въ живота може би са открили на внимателния юноша всичкия ужасъ на робския български животъ, за да раздухатъ въ гърдите му огъня на една непосредствена болка за угнетения, на една непримирима омраза къмъ угнетителя. Освенъ това, трябва да отбележимъ и треската на духовно и политическо свестяване, която беше обзела народът ни тъкмо по това време. И утилитаристическата руска мисъль отъ шестдесетте години — мисълта на протестъ и горещъ позивъ къмъ борба въ името на доброто и правдата — насочва въжде­ленията и определя пътя на младия българинъ.

Презъ тия години Раковски групираше вече около себе си емиграцията, жадна за народна ра­бота. Но той беше съвсемъ далечъ отъ една категорично-революционна постановка въ принципите на своята деятелность. Хайдутството все си оставаше най-смелия протестъ на потиснатия срещу потисника. И утопичните мечти на дипломатическа основа, за лесно придобита свобода, все още мамеха робските надежди.

При тия обстоятелства Каравеловъ съзнава, че българската нива очаква само желязната воля и умелата ръка на добрия работникъ. И той се от­казва оть неколкогодишната си роля, да проси чрезъ перо руското обществено съчувствие, което, при тамошнитв условия, едва ли би помогнало съ нещо особно. Каравеловъ напуща Русия, за да се установи, следъ година-две скитане по сръбско и маджарско, въ Румъния, дето застава на чело на емиграцията. Тукъ вече неговата проповедь бива насочена да подготви робите за единъ въораженъ протестъ срещу владетеля и да предизвика, посръдствомъ страхътъ отъ общоевропейски заплитни, намесата на великите сили и разрешението на осво­бодителния въпросъ. И той създаде строго опре­делено българско революционно движение, като възпита цяла плеада идеални апостоли на българ­ската революция. Знайно е за всички, Ботевъ и Левски бъха Каравелови ученици.

Прочее, ний дължимъ на Каравелова може би най-хубавитъ страници въ новобългарската история. И като знаем, при какви условия, съ какви средства трябваше да работи тоя човъкъ, оставаме смаени предъ неговия титанически подвигъ. Но Каравеловъ имаше една свята цель: освобождението на българския народ; - единъ великъ идеалъ: възкресява­нето на българското племе.

Родната къща на Любен Каравелов в Копривщица

А къмъ борба за достигане своята цель, Каравеловь бъше вдъхновяванъ само отъ любовь спрямо народа, на чието дело служеше. Любов твърде реална, - една органическа свързаност съ хилядитъ и милиони човеци, която придава на общите интереси някаква съвсемъ лична топлота. И която няма нищо общо съ книжния, много пъти фалшивъ
дългь, защото, като страсть и благороденъ егоизъмъ, тя е самата човешка природа.

Къмъ усилие за осъществяване своя идеалъ, Каравеловъ беше вдъхновяванъ отъ амбицията на просветения човекъ, да изправи и своя народъ предъ олтаря на общочовешката култура. Амбиция твърде възвишена, — единъ светълъ национализъмъ, който осмисля и най-лудите жертви, направени въ негово име. И който няма нищо общо съ грубия шовинизъмъ на тълпите, защото, като пружина за надпреваряне и процъвтяване, той служи само на прогреса.

И тая Каравелова цель, и тая Каравелова идея — своята цель и велика идея — упражняваха строгь, понякога и жестокъ мораленъ контролъ върху всяко тогавашно, макаръ и най-невинно, българско дело и слово. Те играеха първостепенна, или по-
добре изключителна роля въ най-различните области на тогавашния български животъ. Те бяха, както е всякога при велики моменти въ живота на народите, съединително звено за всички български усилия.

Обаче Каравеловци слезоха отъ сцената, за­щото обстоятелствата измениха на тяхната предвидливость. Българското дело, безъ да изгуби своя революционенъ характеръ, като недовършено, поиска нови работници. Но тия последните се явиха като гробари на сватба.

И ако бъдехме кадърни да оценимъ Каравелова както трябва, въ неговото чувство и въ него­вата мисъль, — само тогава бихме усетили всичкия укоръ, който се таи за насъ въ неговото име. Но той почти не съществува въ нашия храмъ, понеже има нещастието да умре на мирно домашно легло. Както не би съществувалъ и Ботевъ безъ куршума на турския башибозукъ. И Левски, безъ въжето на Кючук-Саид паша.

Така преди две хиляди години на тълпата беше нужна една Голгота, — за да боготворимъ днесъ Исуса Назарянина. И ако се признае, че хри­стиянството е услужило на цивилизацията, Юда би ималъ право на дял от признателностьта ни къмъ великия учитель...

По нови пътища

Фани Попова-Мутафова*

Политическиятъ и социаленъ светогледъ на известна епоха неизбежно се отразява и върху всички останали области на обществения и културенъ живот. Женскиятъ въпросъ въ пътя на своята еволюция също се влияе отъ насоките, които взематъ политическите режими на всека отделна страна. Днесъ въ Русия, въ Америка, въ Италия, въ Германия виждаме толкова различни прояви на борбата за женски права, колкото различни светогледи давать своя отпечатъкъ на целия общественъ животъ. Дори единъ оть белезите за промяната на политическия режимъ въ дадена страна е и начинътъ, по който се реагира къмъ обществената функция на жената. Единъ много характеренъ примеръ ни дава станалата напоследъкъ промяна въ Чехия. Няма още единъ месецъ отъ смяната на политическия режимъ, и министерскиятъ съветъ въ Прага издава законъ, съ който се забранява на омъжените жени да заематъ държавна служба.

Изобщо всички обществени борби въ света днесъ се насочватъ къмъ два противоположни полюса: марксическия и националния. Няма нужда да хвърляме погледъ къмъ Испания, за да видимъ, че трети изходъ няма. Два миро¬гледа, два света си даватъ двубой. И въ него неизбежно участвуватъ и жените, които дирятъ своите права по два различни начина; като все още догонватъ формулите на мисисъ Панкхърстъ, отдавна въплотени и отречени въ крайното имъ реализирана при съветската система, или като внасятъ нова струя на отрезвение, връщайки се къмъ вечните закони на природата. Затова, когато говоримъ за феминизма и въпросите около женската еманципация изобщо, не можемъ да не обърнемъ внимание, отъ коя страна те се осветляватъ.

[+/-] ...виж целия текст


До сега нашиятъ Женски съюзъ вървеше по пътя на марксическия принципъ за „пълното равноправие" , за пълното оеднаквяване между мъжа и жената въ всички области на икономическия и културенъ животъ, за пълното омъжествяване на жената, като й се даде достъпъ до всички служби и занятия определени обикновено за мъжа. Така, отри¬чайки се отъ своите презрени женски функ-ции, феминистката смяташе, че ще получи об-ществена цена, като стане единъ злополученъ мъжки ерзацъ. Кухнята, домашниятъ кътъ и детето бяха черно робство, отекчително задължение, досадно пленничество на природата. Вместо да подири своите права тамъ, където беше естественото й място, жената се хвърли въ дръзко състезателство съ мъжа. Нашите равноправни неизбежно следваха общите насоки, които тласкаха жените отъ целия святъ къмъ нови възможности и смели опити. Тия опити достигнаха своя апогей между 1920—30 година, когато марксическата теория за женската еманципация намери пълното си въплощение въ страната на Съветите: жените навлязоха въ тежката индустрия, мините и желязо леярниците, въ войската и дипломацията, женитбите и разводите ставаха съ кинематографична бързина, свободата бе пълна и неоспорвана, аборториумите бяха препълнени, мадамъ Колонтай предаваше акредитивните си писма облечена въ ослепителенъ тоалеть, по-малко щастливите й другарки оть целия святъ носеха низко остригана коса ала бубикопфъ, рокля надъ коленете и се надпреварваха въ мършава стройностъ, която стигаше до юношеска неразвитость.

И, както въ всяко физическо явление, въ всеки природенъ законь крайната точка на прилива съвпада с началото на отлива, крайната точка, която достига махалото, вървейки въ ляво, съвпада съ началото на новата насока въ дясно, или обратното, така стана и съ женския въпросъ, Разбира се, че повече напредъ не може да се отиде и почна връщането.

Числото на момичетата до 23 години работещи въ тежката индустрия на Съветите стигна до 45%, Безпризорните деца тръгнаха на глутници, като гладни вълци. Мъжът получи право да получава разводи само по едно просто поискване,безъ никаква формалност, безъ да бъде викана другата страна, и то толкова пъти, колкото намери за добре. Тъй се явиха бащи на по двадесеть-тридесеть деца, които при най-добра воля нямаха никаква възможность да се грижатъ за тяхъ, като ги оставяха единствено на грижите на и безъ това обременените имъ съ непосиленъ трудъ майки. Тогава идеалът на аборториумите и свободната любовь, неизбежни спътници на еманципираната работничка, трудяща се вънъ отъ къщи, стана за жените по-ненавистенъ отъ старото „робство" на майката-домакиня.

Днесъ марксическата теория за женското равноправие, достигнало до най-абсурдните си форми, почва да се коригира дори въ самите Съвети, където се забрани законниятъ абортъ, даде се преднина на семейството и майката, заповяда се почить къмъ родителите и родината, създаде се грижа за нормалното отглеждане на детето въ естествената атмосфера на домашния кътъ.

Това връщане бе доловено най-напредъ въ страните, където господствува националниятъ принципъ въ всички прояви на обществения животъ. Отдавна вече въ Италия и Германия на жената се гледа не като на съперница и състезателка на мъжа въ полето на социалните, икономически и културни прояви, а като на другарка, съветница и вдъхновителка, която не се отказва отъ своето отредено отъ природата начало, коятостава равноценна на мъжа, не догонвайки неговите чисто мъжки постижения, а като издигне специфичното „вечно женствено" до високо обществено ниво, като провъзгласи за ръководенъ въ своя животъ майчинския принципъ.

Отмина времето, когато жените се хвалеха съ своите бойни полкове, директорки на банки, минохвъргачни полкове, парашутистки и генералки. Сега повече отъ всякога става ясно, че и мъжът, и жената могат достойно да служатъ на родината си: единиятъ съ оръжие в ръка. бранейки границите на земята си, другата като майка на добри войници и бъдещи матрони. Защото, ако българинътъ загуби държавата си въ неравна борба съ завоевателя, българката запази народа си отъ претопяване и изчезване чрезъ езика, песните и рядката плодовитость. Не напразно се казва бащинъ родъ, ала майчин езикъ. Тъй жената може да създава и погубва държави. Многобройните жени на аспаруховите българи учеха децата си на славянски езикъ, затова днесъ България минава въ реда на славянските държави. Римската империя не пропадна защото нямаше оръжия, или защото липсваше храбрость на легионерите й, а защото римските матрони се хвърлиха въ забавите на охоленъ, суетенъ животъ, отказвайки да раждатъ деца.

Днесъ въ страниците на нашия „Женски гласъ вече отекватъ първите отгласи на тия нови веяния. Колкото и колебливи, колкото и несмели още, все пакъ тия отгласи показватъ, че и у насъ почва да се чувствува обратътъ на новото време.

Въ Съединените щати съпругата на президента се явява въ защита на жените, които не напущатъ дома си, оставатъ въ него и изпълняватъ своята висока и отговорна роля, слагайки първите и най-здрави основи за развитието на младото поколение, отъ което пъкъ зависи духовната насока на идващите дни. Г-жа Рузвелтъ поиска за тия жени осемь-часовъ работенъ день и заплата съобразно съ труда имъ, който трябва да се признае за обществена служба.

Миналото лято въ Парижъ се състоя конгресътъ на международната организация „Майката въ семейното огнище", където се взеха забележителни резолюции:
Държавата да съдействува, щото всички жени да могатъ да останатъ въ семейния кътъ, за да се отдадатъ спокойно на предопределената имъ оть природата мисия ; да се даде на жената всестранна подготовка: телесно развитие, високо интелектуално образование и морална издигнатость, за да може най-успешно да изпълни своя отговоренъ дългъ. Въ този конгресъ се провъзгласи единодушно принципътъ за равноценността на мъжа и жената, които са надарени съ еднакво важни, ала различни качества и дарования, които им отреждатъ взаимно допълващи се служби.

Защото днесъ ние сме изправени предъ една проблема, която е отъ най-парливите и най-нележащите за разрешение. Младите поколения, а това значи бъдещето на нацията, са останали на произволни тълкувания за тяхното отглеждане. Днесъ ние имаме жената-работничка. Ако не са случайно въ някои ясли, нейните деца са на улицата. Имаме жената-чиновничка. Нейните рожби често се отглеждатъ и възпитавать отъ невежи слугинчета, които няматъ никаква отговорность за поставената имъ важна задача. Имаме светски жени, които губятъ ценно време по тичане изъ модните магазини, шивачките, благотворителните чайове и журовете, като отдаватъ най-малка часть отъ времето си за едно небрежно домакинствуване, когато — твърде рядко — то не се води отъ готвачки и гувернантки. А често тия гувернантки не са специално обучени сестри, а млади момичета, които знаятъ чуждъ езикъ и иматъ твърде превратни понятия за отглеждане и възпитание на децата.

Колко са тия жени, които съзнателно се нагърбватъ съ точното и съвестно изпълнение на своя святъ майчински дългъ? Яко няматъ средства, те ходятъ на работа н няматъ възможность за това. Ако са имотни, тогава пренебрегватъ задълженията си, увлечени по суетни и безсмислени въжделения: да пазятъ линия, да се състезаватъ въ модните новости, да блестятъ съ присътствието си на всяко светско събрание.

Въпросите свързани съ борбите на жената за повече права не са само нейни въпроси, които се отнасят лично до нея. Това са проблеми тясно свързани съ икономическото и социално процъвтяване и националното заздравяване на една страна. Въпросите за рационалното хранене, за раждаемостта, еманципирания женски трудъ, за навлизането на жената въ професиите, за детската смъртность, макаръ и тясно свързани преди всичко съ живота на жената, са също така и въпроси отъ огромна важность и за цялата държава. Професионалистката отнема служби предназначени за мъже, бъдещи глави на семейството, докато тя охотно остава неомъжена, ползувайки се отъ грижите на домашните си и изгодите на едно свободно съществуване. Ако се омъжи, най-често тя не може да се реши да отгледа поколение, което ще й пречи въ извъндомашната работа, като съ това отнема евентуалния съпругъ на някое момиче, което би се задоволило съ приходите на мъжа си, за да може да отвъди челяд. Яко пъкъ трудящата се вънъ отъ къщи жена се реши да има дете, обикновено то е само едно; прочутата „двудетна система" вече стана нормално „еднодетна". Я една жена. която се реши да има повече деца, обременена едневремeнно съ грижите на кариерата си и сь грижи за дома и семейството, не може да не бъде една хилава и изтощена нервно майка, повръхностна възпитателна уморена домакина и небрежна професионалистка.

Ние гласуваме милиарди за въоръжение на войската. Яла не се питаме, ще имаме ли утре войска, която да използува това оръжие, когато приръстът на населението катастрофално спада, а детската смъртность стремително се покачва. По начина, по който наше¬то население бързо губи своя прирастъ, следъ триста години на Балканския полуостровъ няма да има български народъ, безъ да става нужда някой завоеватель да ни заличава съ оръжие.

Крайно време е тези въпроси да бъдат разрешени преди всичко принципно. Защо из¬лиза жената отъ семейството? Само принудена отъ икономически причини ли, само за да подпомага издръжката на семейството си, или тласкана отъ съзнателна отговорности, въ желанието си да придаде своята женска дань къмъ обществения животь на държавата.
Яко жената занемарява своята велика мисия само принудена отъ външни обстоятелства, тогава ние ще трябва да й помогнемъ да преодолее тия обстоятелства и да й осигурим единъ спокоенъ домъ, въ който да разгърне всичките си женски дарования. Ала, ако жената иска да навлезе въ обществения животъ, водена само отъ своя някаква изключителна надареность в областта на наука и изкуства или промишленост и общественъ животъ, тогава ние не бива да й пречимъ, щото тя да даде своето сътрудничество на мъжа, внасяйки своя женски мирогледи въ общата човешка култура.

Това са новите въпроси, които си по¬ставя днешното женско поколение, изживяло вече опиянението отъ постиженията на пълното женско равноправие.Излизането на жената вънъ отъ семейството може ли, трябва ли да бъде въведено като ръководно начало, като култ за всяко младо момиче, или то е едно неизбежно зло, противъ което трябва да се боримъ, или е право, което жената упражнява съ цената на велики жертви ? Защото всяка жена, която е отдала всичките си грижи въ областта на някоя наука, изкуство, или общественъ животъ, неизбежно е сторила това съ тежката цена на отричането си отъ щастливъ и нормаленъ кътъ. Ако не остане стара мома, тя се омъжва, но не може да отгледа деца. Ако има. това обикновено е само едно дете, което расте средъ неестествената атмосфера на домъ съставенъ отъ възрастни, безъ да получи безгрижно и весело детство. Ако пъкъ има многобройна челядь и дели съ нея професионалните си грижи, тогава такава майка, такава челядь и такава работа са за окайване.
И тамъ е разликата въ схващанията меж¬ду марксическото и национално гледища, между отминалото и идващото:

Пълното равноправие между мъжа и жената, излизането на жената отъ семейството, разрушението на домашния кътъ не могатъ да бъдатъ вече ръководенъ идеалъ. На тях ще се гледа като на необходимо зло, което трябва да се лекува и отстранява, като се приема само когато е наложено отъ изключителни обстоятелства: някаква особена надареность или склонность, заради която жената съзнателно жертвува своя нормален женски жребий.

Сп. "Пролом", бр.1, 20.11.1938 г.

*Фани Попова-Мутафова е родена на 16.Х.1902 г. в Севлиево. Дъщеря е на генерал Добри Попов, завършил Военната академия в Торино, участвал във войните, преподавател във Военното училище в София и автор на книги с военна тематика. Фани Попова живее със семейството си в Италия. Завършва гимназия в София и учи пиано в Мюнхенската консерватория. Съпруга е на Чавдар Мутафов, известен архитект, писател и критик.
В литературата Фани Попова-Мутафова дебютира с разказ през 1924 г., а първите й книги са посветени на мистичния подвиг на майчинството и жената. Най-крупното й творческо дело е четирилогията “Асеновци”.

След 1944 г. Фани Попова-Мутафова изпада в немилост, тя е наклеветена и арестувана, осъдена е от т. нар. народен съд на 7 години затвор за „прогерманска дейност” и „великобългарски шовинизъм”. След 11 месеца е помилвана и излиза на свобода поради тежката астма, от която боледува. Чак през 1962 г. Фани Попова-Мутафова минава по обичайната процедура, на която са подложени писателите, заклеймени от новата власт като буржоазни. Това става с нейния предговор към първото след 1944 г. издание на „Дъщерята на Калояна” през 1962 г. Доста късно – едва през 1969 г., излиза отново и „Солунският чудотворец”, стереотипно препечатван оттогава насам.