четвъртък, 30 октомври 2008 г.

Отмяната на бедността

Илия Троянов

Накипрена върху сградата на Gowalia Tank Chowk в Бомбай, един тридесететажен небостъргач, господства вила, обградена от изкуствена морава, обзаведена с Жакузи и люлка, от която собственикът може да се наслаждава на грандиозната гледка, там горе в облаците на илюзорния свят, далеч от бъркотията на града. Наднормено пълният собственик на къщата (всъщност на цялата сграда – той е строителният предприемач) може да бъде доволен, че е постигнал онова, за което мечтаят всички – един остров на блаженството, една интимна утопия.

– Нямате ли деца? Самите вие нямате ли деца?

– Престанете, престанете, аз съм само бедна чистачка! Изпочупихте ми съдините, кой ще ми купи нова тенджера?

– Който изхвърля деца на улицата трябва да бъде прокълнат навеки!

– Засипаха кладенеца. Вече нямаме вода. Сега всичко е свършено!

Булдозерът се търкаля напред-назад, изпушва черни облаци със спокойната естественост на пушач на лула. Бригадата по събарянето продължава да работи, охранявана от полицаи, по които се плюе и крещи, докато изпод каските им се процежда пот. Жертвите стоят под сянката на пластмасови чергила и оплакват неволята си като трагичен хор, сковани от неудържимото разрушение.

– Това не е за първи път. Вече четири пъти трябваше да строя къщата си съвсем наново, и всеки път струваше повече, отколкото имах. Защо, мислиш, имам навсякъде дългове?

[+/-] ...виж целия текст



– Какво да направим срещу това? В устата всички сме много силни, но ако ония ни нападнат, ще видиш колко бързо ще избягаме всички.

Не всички. Предишния ден неколцина се биха с полицията, някои от бараките бяха изгорени. Много от хората, изпълнени от страх, вече сами разглобиха бараките си, за да могат да използват, или поне да разпродадат, гофрираната ламарина, картона и пластмасата. Дори и най-ръждясалата ламарина носи по няколко рупии. По всяка просека в ламаринената джунгла лежат разнищени вързопи и мръсни картони, разхвърляни върху легла и дюшеци: имуществото от бараките, които булдозерът скоро ще достигне. Консервени кутии от олио, туби за вода, телевизионни антени. Прашни играчки в изпокъсани торбички. Железни триножници за готвене. Наблизо вече дебнат лешоядите, които ще изкупят остатъците за жълти стотинки.

Когато бурските заселници в южна Африка се сблъсквали с ожесточена съпротива, те оформяли кръг с волските си коли и се криели зад този защитен пашкул. Една след друга те отблъсквали всички атаки. Вътре в кръга си те се чувствали сигурни, недосегаеми за варварския свят, който ги заобикалял. Този „Laager“ им въздействал като магически кръг и поведението на заселниците, една смесица от заслепение и самозаблуда, стана толкова симптоматично, че от него възникна понятието „лагерен манталитет“. В края на краищата той доведе до апартейд и деформира цял един народ.

Собственикът на вилата в небостъргача има проблем. Тъй като не принадлежи към стария елит на Бомбай, той трябва с много търпение и сръчност да задейства множество лостчета, за да стане член на важните клубове. Наскоро узнал с възторг, че Breach Candy Swimming Club, основан от англичаните през времето между двете войни, един оазис непосредствено на брега на Индийския океан, чийто плувен басейн (с очертанията на Индия) се пълни с филтрирана морска вода, за пръв път от десетилетия насам ще приема нови членове от 1 януари. Човекът седи във вилата си и усърдно телефонира. Той знае, че малцината стари членове ще бъдат засипани от телефонни обаждания, че всеки, който ги е срещнал веднъж, разменил визитни картички или вършил бизнес с тях, ще се позове на познанството с надеждата да се сдобие с необходимите препоръки. Господинът припомня стари дългове и обновява връзки, за да може скоро да обърне гръб на града, на терасата на ресторанта Breach Candy с изглед към залеза. Една вечер в клуба насърчава невероятно много лагерния манталитет.

Slum. Така се казва думата. S-L-U-M, четири букви, чрез които животът на повечето обитатели на Бомбай бива сведен до един напълно неясен общ знаменател. Slum – думата ту пробужда асоциации за ужасяващи картини на мръсотия, бедност и болести, ту пък посочва с възмутена и едновременно примирена поза към полугладните, занемарени жертви, които вегетират в своята беззащитност и безсилие. Чрез честата си употреба думата е създала своя собствена виртуална действителност както почти никоя друга. „Slum“ асоциира еднообразието, което дискурсът на глобализацията изисква от своите категории – той е статистическа величина. Онзи, който седи в някоя градска инстанция и произнася думата Slum, същевременно има пред вид „encroachment“, посегателство върху земя и поземлена собственост. Защото един Slum рядко се простира върху законно закупена и прилежно нанесена в поземления регистър земя. Slum-ът избуява по всяка свободна площ в града, която не е строго оградена и охранявана. В една-единствена безсънна нощ се появяват селища от бараки, възможни поради циничната алчност на една малка група експлоататори: така наречените Slumlords, продаващи на неграмотните земя, която не им принадлежи; политиците, държащи покровителствена ръка над Slum-а и разменящи избирателски гласове срещу празни обещания; чиновниците, изискващи редовни плащания, сякаш самите те са наемодатели. Един „парцел” от три на три метра (достатъчен за петчленно семейство; три четвърти от всички фамилии живеят в една-единствена стая) струва около петстотин евро. Една поземлена такса, така да се каже, към която се прибавят месечни плащания. След като най-после Slumlord-ът е доволен, стъпка по стъпка следва една измамна нормализация. Водни и електрически източници се използват нелегално и разпределят през целия Slum. Един агент доставя за скромни сто евро така наречената „продоволствена карта”, която дава на потребителя не само право на субсидирани ориз и захар, но и служи като лична карта, с която човек може да се запише в избирателните списъци.

В представата на богатите топографията на Бомбай се състои от няколко сигурни острова, намиращи се сред едно заплашително блато от хаос и безредие (най-любимите сиамски близнаци на привилегирования език). Острови на модерността, цивилизацията и красотата. Например голф-клубове. Един голф-клуб е съвършен. Само избрани членове имат достъп, местността се състои от подобрена природа – тревата расте в една посока, докато онази в града расте напълно безредно! Royal Palms Golf and Country Club в Горегаон – да, там, където преди известно време се състоя световният социален форум – е най-добрият и най-хубав клуб в града, осемнайсет модулирани дупки на една земя, на която някога се намираше гората Боривли. Това е важно дотолкова, доколкото горската област всъщност би трябвало да бъде защитена, преди всичко в Бомбай, където дърветата са по-редки и от чужденците. Но един ден областта в южния край на гората беше дерегулирана (понятието за „encroachment“ по официална линия), проведе се известен пазарлък за „development rights“ и накрая един строителен консорциум спечели търга.

Паркът Боривли се простира върху 103 квадратни километра и подхранва две естествени езера, които осигуряват повече от десет процента от градските водоизточници. Между летището и различните индустриални области тук се тълпи едно тропическо разнообразие на видовете: изброени са 59 вида млекопитаещи и 299 вида птици. През септември 1999 тук е наблюдавана много рядката нощна пеперуда-атлас, най-големия вид пеперуда на света – 33 см с разперени крила. В парка дебнат дори и няколко леопарда, които се изхранват от бездомни кучета. Но големият град не би оправдал реномето си на лакомо чудовище, ако би оставил тази идилия необезпокоявана. Седем процента от гората са окупирани от каменни кариери, индустриални съоръжения, спиртни фабрики и „encroachments“. На север надмощие взема една колкото отлично организирана, толкова и нелегална сеч, в източната част политиците си строят вили, появили са се и храмове. А в южната част току-що е завършена една част с изкуствена джунгла.

Нещата рядко свършват само с едно игрище за голф. Сега са на мода „Селища за голф”, недостъпни площи, в които непосредствено до игрищата се строят вили и жилищни блокове. Селищата за голф, оградени с бодлива тел и охранявани от въоръжени служби за сигурност, не са никъде така популярни както в Южна Африка – старите навици не умират така лесно. В Бомбай досега има само едно такова, Royal Palms в Горегаон, един голям пакет от бутици, ресторанти, аптеки, фризьорски и козметични салони. Величествената сграда на клуба се издига върху един от най-високите хълмове на града. Маслените портрети по стените представят британски аристократи по време на танц. Някъде отзад се дочуват тихите тонове на нежен валс. От жилището си членът може да хвърли поглед върху миниатюрен океан заедно с изкуствени вълни и изкуствен плаж. „A world apart, an exclusive enclave”, обещава гланцираният проспект с крещяща пазарна поезия. Дори качеството на въздуха е високо, както потвърждават в преценката си международните експерти от A.I.C. Watson. Членовете на лагера могат да дишат по-свободно, могат да черпят щастие от малкия птичарник или да се разхождат в собствено-клубната джунгла – една оптимизирана версия на някогашната дива природа, която дължат на усилията на един австралийски биоархитект, който е внесъл седемдесет птичи вида, пуснал е риби в изкуствените езера и дори е предвидил ветеринарна станция. Без съмнение: тук наистина е постигната „идеалната комбинация от природа и свободно време”.

В западната част на парка, само на няколко километра разстояние, защитниците на околната среда стремително са си пробили път, с помощта на булдозери. Един Slum е опразнен и прегазен, с encroachment-а на бедните е приключено. Паркът Боривил е белият дроб на Бомбай, обосновават състоятелните активисти на BEAG (Bombay Environmental Action Group) в делата си пред съдилищата. Ако не се предприемат драстични мерки, паркът ще пропадне! Законът трябва да бъде наложен. Ако бъдем твърди, всички ще разберат посланието и незаконните заселвания ще престанат. Не може все пак да се посрещат такива неща с търпение. Висшият съд на Бомбай последва тази аргументация и нареди отстраняването на всички нелегални постройки, но ясното решение можеше да бъде реализирано само с големи трудности. Все пак на територията на националния парк се намират повече от шест хиляди бараки, които подслоняват повече от тридесет хиляди души. Съдът даде на градските власти осемнадесет месеца за преселването на тези хора. „Рехабилитацията“ на прогонените обаче никога не е функционирала на практика. Градската управа твърди, че не разполага с достатъчно земя или разработва планове, които пропадат до фарс поради политически сметки и корупция. При това движенията за граждански права (активистите в Бомбай биват задвижвани или от хора, или от природата) показаха, че в града има незастроена земя за милиони хора, но за да се отдаде скъпата земя на бедни граждани липсва политическа воля, особено когато тя може да бъде разработена много по-изгодно от търговски посредници и строителни предприемачи. Решението: триста хиляди души трябва да бъдат преселени на неразработена земя, на петдесет километра от града. Планова лудост. Отмяна на бедността чрез отстраняване на бедните.

В Slum-а се намират храмове, джамии и църкви. Образовани и необразовани работници, висшисти и неграмотни хора, мюсюлмани и индуси, парии и хора от по-висшите касти живеят в това тясно пространство редом едни с други. Който успее да достигне малко благосъстояние често остава в квартала заради общността. Оттук и солидните сгради и многоетажните жилищни блокове, които стърчат сред морето от бараки. Но и безразборно построените бараки също се различават едни от други. Всяко семейство е намерило изобретателно решение за особеностите на собствените притеснения. Много хора са построили втори етаж, до който се стига чрез тясна външна стълба и който предлага някаква интимност, място за усамотяване. Обитателите на Slum-а получават похвали от реномирани архитекти за новаторските, импровизирани строителни техники, чрез които успяват да извлекат най-доброто от малкото пространство. Известният индийски архитект Чарлз Къриа признава на тези „прости хора“ едно забележително усещане за дизайн. Ако им се даде собственост и отговорност за земята, те биха могли да променят решаващо непосредственото си обкръжение, а с това и целия Slum.

В медиите отмяната на бедността вече е приключила успешно. По телевизията няма бедност, множеството сапунени опери никога не показват живота на някое семейство от Slum-а, а когато – например в рекламите – все пак се появи някой бедняк, то бедността му бива разкрасена до неузнаваемост. Амир Хан, един от най-известните индийски актьори, играе селянин, който среща на нивата си три млади жадни жени. Кокетно облечените градски красавици не само биват запленени от рустикалния чар на селянина, но той успява и да угаси жаждата им с помощта на стар индийски въжен трик – той дърпа въжето на кладенеца си и, гледай ти, от него се появява кофа охладени напитки от известен нездравословен вид. Бедността, внушава тази реклама, не е нито структурен проблем, нито екзистенциална разлика. Бедността е просто един по-различен начин за съхраняване на желаните потребителски стоки. Сталинистката визия за селяните, които работят щастливо в пролетарския рай, бива използвана също толкова успешно и при капитализма. Освен това рекламните платна, както се практикува на много места в Бомбай, могат много успешно да прикрият най-грозните рани на града.

Социалната енергия на лагерната класа се изчерпва до благотворителността и така наречените „случаи от обществен интерес“, съдебни дела за общо благо, например за защита на някоя градска градина (бездомните – вън!) или крайречна алея (дребните търговци – вън!). Визиите на заможните жители се състоят в изключването на проблема, в прогонването на масите. Лагерният манталитет изисква идеология и пропаганда, с които да оправдае идеята, че детската площадка има приоритет пред човешките права на бездомните, защото в противен случай биха могли да попречат нашите естествени инстинкти за съчувствие и солидарност. Бурите в Южна Африка развиха теория на расовото превъзходство. Привилегированите жители на Бомбай работят с по-малко догматични предразсъдъци. Масите са недисциплинирани, мързеливи, мръсни, паразитиращи и на всичко отгоре се размножават като луди. Те разрушават някога красивия Бомбай. Това гледище за града страда от една принципна мисловна грешка: с невероятно евтината си работна сила масите създават богатството на висшите слоеве, те предлагат работа и услуги, от които не може да се откаже нито един жител на островите.

Един обитател на Slum-а никога не тежи върху джоба на порядъчния данъкоплатец, макар че той с удоволствие си въобразява това. Дарви, най големият бомбайски Slum, по-рано рай за контрабандистите, днес подслонява една процъфтяваща кожена индустрия, която произвежда дипломатически куфарчета и дамски чанти за износ. Произвежда се почти всичко, за което не са необходими тежки машини: белжници, облекло, пападам (хрупкави индийски тестени произведения, бел. пр.), музикални касети, чики (вид бонбони), златни украшения, токи за колани. Предприемачите работят в зона, намираща се извън закона. Те не познават нито предписания, нито субсидии. В Дарви често се вършат нелегални неща. Градската управа, която не предлага никакви услуги, предпочита да не се намесва както чрез управленчески, така и чрез полицейски средства. Предприемачите се справят, а понякога дори преуспяват, макар че са започнали от най-лошата възможна изходна позиция. Работните условия в многобройните манифактури, работилници и малки фабрики предлагат почти само отрицателни примери: детски труд, безгранична експлоатация, никакви предпазни мерки срещу отрови или злополуки. А който се разболее, попада в ръцете на по-малкото от двеста лекари на Дарви, сред които по данни на „General Practitioners Association“ около четирийсет процента са мошеници. Най-често те предписват стероиди, които постепенно убиват пациентите, защото отслабват защитните им сили.

Пътят към Royal Palms Golfklub е обграден от две стени, които на много места вече са съборени – очевидно са пречели на някакви други, неформални пътеки. Управлението на националния парк Боривли строи огромна стена, която трябва да обикаля осемнайсет километра, но по готовите й части вече се откриват първите пробиви на encroachment-а. Високи стени трябва да задържат навън човешката нищета и екологическото разрушение, но никой социален ред не може да просъществува в конфликт с интересите на голямото мнозинство. И защитата на околната среда не може да се провежда без цялостна визия, вземаща пред вид живота на всички и инвестираща в общността, вместо в сигурността. Днешните острови са бункери, а всеки бункер рано или късно бива превзет.

Такива обстоятелства не са единични или необичайни. Американската журналистка Барбара Еренрайх се е опитвала да преживее като необразована работничка на много места в САЩ и е написала изключително интересна книга за неуспеха си. Тя представя един грозен подземен свят в най-богатото общество на земята. „Необходима е много по-силна дума от „разстроено“, за да се опише едно семейство, в което някои членове могат да се хранят на маса, докато останалите ядат онова, което е нападало по земята: „психически разстроено“ е по-точното понятие“.

Източник: eurozine.com Превод: Либерален преглед

неделя, 26 октомври 2008 г.

Народните учители

Петко Славейков

Никога не сме вземали перото да пишем за един предмет по-висок, по-важен и по-достоен за едно точно оценение, отколкото този, за който се взе­маме днес да пишем - да определим, доколкото ни е възможно, важността на званието, величината на длъжностите, както и на правата, при това и духа на призванието, сир. какво е посланието (мисията)
на един народен учител.

Ще ни повярват ли онези, които са били науче­ни да сматрят учителите като обществени слуги, каквото са например селските говедари и др., ще ни повярват ли, казуваме, ако да речем, че учителс­кото звание е велико и знаменито и толкоз високо, щото надминува всичките други разреди на обществения живот?

Сумняваме се, наистина; но щат вярва или не, ний не ще говорим на тях, а ще говорим на тези, които могат да мислят и да усещат какво ще каже учител, просветител—сир. водител на народа.

Истинни учители са онези, които са способни да се въздигнат духом над обществото, в което живеят, които могат да оценяват неговото състоя­ние, да определят неговите здрави и слаби страни и при това още, които са въодушевени с топла лю­бов към народа си и искрено желаят неговото нап­редване - таквиз человеци вземат високото звание да показват народу пътя, по който трябва да вър­ви, за да поправи материалното и нравственото си състояние, таквиз человеци се решават да го поу­чават и наставляват във всичко, що е добро и по­лезно, като го отвръщат от всичко онова, което е лошо и вредително.

[+/-] ...виж целия текст



Историята на человеческия род, в която се изображава всичкото течение на развитието му, до­казва твърде ясно, че таквиз образовани мъже са били двигателите на человеческото напредвание; и по-нататък, че таквиз учители правят разните епо­хи, сир. означават разните степени на человеческо­то развитие.

В днешните времена онез, които носят име­то учители, са от едно много по-голямо множество в сравнение с по-вехтите времена. И това е твърде естествено. Ний и на друго място имахме случай да се изразим, че бързината в напредванието на человечеството може да се сравни с физическия закон на паданието; сир. че през течението на времето условията за тяхното напредвание се удвояват и утрояват. И тъй, естествен закон е, щото коли­чеството на учителите да се умножава, без което не би могло да се каже, че человеческият род напредва, защото то е, което най-ясно свидетелству­ва, ако един негов дял, сиреч един народ е жив и движи се.

От това, ако речем да говорим в един по-тесен кръг и да приспособим тоз закон върху най-новата история на нашия български народ, ще видим, че в последните двадесет години ний сме се повдигнали колко-годе по-напред. От времето, когато най- напред тезоименните отци от Рила и Хилендар, а с тях и Павлович за в Тракия и България, а Миладинов за в Македония подкачиха да учат народа ни по езика му, до днес нашите учители са се доста по-размножили и апостолите на просвещението са се доволно разпространили и по силите си те работят и са изработили немалко за събужданието на наро­да ни и за повишението му в нравствено отноше­ние. А то ще каже, че ако ний днес сме дошли до едно състояние, дето да могат и други да кажат, че съществува на света и един български народ и че той иска да живее, защото се труди за образовани­ето си и действува за напредванието си, то за то­ва има да благодарим само на онези, които са въве­ли учението между нас по езика ни, които са ни по­казали пътя на просвещението, които са ни дали първите уроци: да се боим Богу, да почитаме царя, да любиме ближните си, да обичаме отечеството си и да се трудим за доброто на братята си и на народа си.

Ако прочее всичко това е толкоз добро, колко­то е очевидно, и както не може никой да го забъши, то не трябва и да забравяме, че са го извършили не богатите и силните между нас, но бедните и сми­рените онези люде, които са носили скромното име учители. На техните само грижи и трудове дължим ний въздиганието си от ниското онова състояние на скотен живот към един по-человечески. А всякой, който може да усеща и да разбира това променение, вероятно ще може и да оценява високите зас­луги на тези често презирани и гонени человеци и ще може да си състави едно колко-годе по-пълно по­нятие за важността на тяхното звание.

Ей, и важно, и знаменито е званието на народ­ните учители, защото тям поверява народът онова, което му е най-мило и свидно на света — онези, които носят името на поддържатели на народния живот, - юношите. За това да разправяме с повече думи излишно е, защото факт е, че учителите дър­жат бъдещето на народа в ръцете си.

Толкоз важно и толкоз знаменито като е учи­телското звание по служението си, то колко повече е било важно и знаменито служението на тези наши народни учители, които са се най-напред подпретали на тежкия този подвиг да извадят народа ни от мрака на невежеството, да го извлекат от тинята на неизвестността, дето беше го затъпкала гръц­ката злоба и завист! Стига да си представим голе­мите онези спънки, които са посрещали тези люде във вършението на светата своя мисия, стига да си наумим всички онези скърби и нужди, всички онези тег­ла и неудобства, които са имали да претеглят те от всички онези, които са били противници на светлостта, а че и от сами нас, а най-вече за утесненията им откъм материална страна. И това е доволно, мислим, да ни посочи и да просвети каква признател­ност и благодарност сме длъжни ний към паметта на тези наши благодетели и народни страдалци, ко­ито с голямо самоотвержение са били посветили живота си за доброто на народа си. И не са ли те, които сме ний гонили, а те са ни поучавали; които сме ни хранили с хляба на народното чувство, обличали са ни в скъпите премени на народната гордост и вся­как озлобявани от нас, прощавали са ни и не са пресшавали от да се трудят за нашето добро?

Благодарение убо на старания и страданията на тези народни труженици днес не сме вече в таквоз унизително състояние, в каквото бяхме. Свестени колко-годе в съзнанието на своето дос­тойнство, ний трябва да се свестим и в познаванието на своите длъжности и колкото повече усеща­ме потребността на учителите, толкова повече трябва да се умножава признателността ни към онез, които са ни послужили, и уважението към те­зи, които ни служат сега в това звание. И при все, що със сърдечна радост съгледваме как взеха да се оценяват колко-годе заслугите на тези, които са се трудили и се трудят за доброто на народа, и че обхожданието на сънародниците и съотечественици­те ни към учителите наченва да бива по-благоприс­тойно и по-почтително, сиреч по-съобразно с поло­жението, което те държат в народното ни тяло -то пак не можем да не насърчим нашите отци и братя да следуват все този път, който колкото е праведен, толкоз е и полезен.

Защото почитанието, което отдаваме на учителите, е почитание, което отдаваме на сами себе си, то ни възвишава още пред очите на другите народи, като увеличава доброто им мнение за нас, като показува, че сме се въздигнали на един по-висок степен в человещината, че позна­ваме и сме способни да почитаме, да обичаме и да се грижим за онези, които се трудят за доброто ни - а това е една от най-добрите препоръки за един народ.

В туй видимо и желаемо улучшение в обнасянието на съотечествениците ни към учителите нека ни бъде позволено да изискаме и от страна на учителите едно друго желаемо улучшение или, по- добре, повишение в длъжностите на званието им. Слава Богу, ний днес с уверение можем да кажем, че броим училища народни със стотици, а ученици с хиляди, и всичко това е наистина плод на учителс­ките трудове; но сега се вижда, че настава една но­ва нужда, нов един задатък се ражда за служението на учителите, които колкото по званието си, тол­коз и по положението си, разпространени навсякъ­де по отечеството ни, са най-способни за изпълне­нието му. Този нов задатък на нашите народни учи­тели е постараванието им за едно възможно по-близ­ко запознавание на съотечествениците и сънарод­ниците ни помежду им и за възбуждение у водворение на взаимна любов и съгласа между тях. Защото по много и разни причини от миналите времена те и днес още остават разстроени и разединени, кое­то е обаче една от най-големите спънки и пречки за напредока ни от всяка една страна, то е и майка на толкози злочестини за нас и за страната въоб­ще. Това като казваме, ний обичаме и да вярваме, че народните наши учители, щом схванат добре този нов свой задатък, въодушевени от честните следс­твия, които се очаква от него, не ще престанат от да полагат труд за спасителното му изпълвание.

събота, 25 октомври 2008 г.

Все още отворена рана...

Димитър Талев

При избухването на Илинденското въстание аз навършвах едва пет години. Най-ранните, първите ми спомени са във връзка с това събитие. С тия спомени започва моят живот.Те останаха завинаги в моята памет, в сърцето ми...

Такава неутолима беше жаждата ми, която бяха разгорели в мене първите ми спомени... Тая неутолима жажда се превърна в друга, още по-голяма жажда: да разкажа на
другате люде за мъките на тоя народ, за борбите му, за героизма, за неговите копнежи, за неговата света правда...

Но аз не можах да прелея в страниците на романа „Илинден" всичките си спомени и знания за тоя велик подвиг на народа ни, за неговите изпитания по онова време, за всичките негови жертви в устрема му към свобода, за най-достойните негови синове, за неговата горка съдба. Което можах да разкажа-то е по страниците на романа, ала много повече остана в мене, в самото ми сърце. Като жива рана в сърцето ми. Все още отворена.

Текстът предостави Ники Василев.
На рисунката: Димитър Талев в затвора след 9 септември 1944 г. Автор: Александър Добринов

понеделник, 20 октомври 2008 г.

Pro Macedonia!

Стоян Михайловски

Някога М. Низар се провикна: има два морала! Днес може да се каже, че има две социални концепции, два политически принципа.

Да, ние хубаво затваряме очи пред тьгите на нашата епоха, но налице са два принципа- светлината и сянката, свободата и абсолютизмът. Трябва да се вземе решение трябва да се изпита съзнанието, да се избере. Лишените от наследство, потиснатите са тук - те ни питат и искат отговор. Трябва да побързаме и трябва да ускорим края. Лишените от наследство и потиснатите няма да чакат вечно.

От едната страна са Свободата, Равенството и Братството в социалния ред, Правото в неговата нематериална същност прокламирано от всички, а не само от онези, които служейки му могат да донесат злато за една каста, злопаметност за една партия или секта, амбиции на една династия. От друга­та страна: са духът на реакцията, миналото с неговото насилие; невежеството с неговото суеверие и терор; силата с нейната бруталност.

По кой път ще тръгнем ние? Ще изберем ли сред многообразието, начин да живеем щастливо чрез цивилизация, независимост, работа и чест?

Ще пречупим ли завинаги предразсъдъците, гордостта, робството, ще изтри­ем ли срама, като издигнем, въз основа на правото, новата социална постройка?

Или ще продължим да обожествяваме силата, да идеализираме душев­ната низост - тази низост, която издигна в добродетел предаността към строя?

[+/-] ...виж целия текст



Македонци, мои приятели, ето големият въпрос, който е поставен пред нас да го разрешим. Опитът ни подсказа, че няма щастие без прогрес. Опитът ни подсказа, че няма прогрес без свобода.

Животът е действие, битка, мисъл, реализация, свободно движение.Деспотизмът е стагнация, тъпчене на място, скоростно задушаване. Со­циалните и политическите закони трябва да се създават, за да защитават слабостта срещу силата, простотата срещу лукавството, честността срещу мошеничеството. Законът, произтичащ от обществената съвест има за цел да осъществи социалния ред.

И така, само свободните народи имат закони, робите се управляват чрез
благоволението на техните господари.

Закон в Македония е волята на падишаха. Sic volo, sic jubeo! (лат. Така искам,
така заповядвам!)Ислямизъм и правосъдие са немислими.

Падишахът и неговите съветници винаги отсъждат в полза на системата, която подчинява напълно човешкия дух и унищожава националната съвест. Точно поради това, интересите на турските управници винаги са били противоположни на интересите на управляваните християни.

Монархията в Турция е собственик на хората и предметния свят. Онова, което се изисква от всички и всеки е пасивното подчинение. Пасивното под­чинение включва злоупотребата на силния и подлостта на слабия. Чрез па­сивното подчинение се обезличава човешкият живот, идеите се размиват, унижават се едновременно и онези, които командват и онези, които се подчи­няват, изпълняващите и понасящите.

Regis voluntas suprema lex esto! (лат. Волята на царете е върховен закон!) Арогантни при просперитет, раболепни в немилост. Надменни с низше-стоящите, сервилни с висшестоящите, такива са пашите и високите сановници в Отоманската империя.
Сервилност навсякъде, сервилност винаги.

Турция е земята на превитите гръбнаци и на опитомените души. Турски­ят деспотизъм е така корумпиращ, че унищожава чувството за незаконност при този, който го понася, и при онзи, който го упражнява.

Отвратителна и презряна турската монархия е социален договор, вали­ден само при създаването му. И къде сега е дългът? Какво да се прави?

Животът е движението напред, интелигентният ход към нови хоризонти. Да живееш означава да се усъвършенстваш. Да живееш, това е да вярваш в моралното и материално добро. Как да се живее в Турция? Никое материално благо не може да компенсира загубата на свободата. Къде тогава е новият дълг?

Как да се излезе от един отвратителен законов ред без съгласие на онези, в които този ред е въплътен и които са историческите представители? Чрез революцията! Революцията е прогрес. Човечеството върви от въстание към въстание.

Да прогресираш означава да променяш, да трансформираш, да отхвърляш оно­ва, което е било добро вчера, но днес вече е употребено, неудобно, несъвършено. Законността е нещо относително.

Законодателните власти са узурпирали от старото законово състояние. Монархията сама по себе си е узурпация на феодализма. Едно ново право може да се роди само върху гроба на мъртвото право. Абсолютен принцип е, че един народ не бива да загине от ръката на институциите, които са натоварени със задачата да го запазят.

Силата - това е сигурно - е помощничка на правдата, тя е необходим инструмент за човешките неща, едно уредено общество не би могло да мине без нея. Всъщност, докато правото е потъпкано от насилието на законните власти, по какъв друг начин би могло да бъде възстановено, освен чрез сила?

В Америка, Англия, Франция, Холандия вече ни дадоха пример.
В тези случаи силата се нарича Революция!

Но силата може да се приеме единствено като начин за съпротива срещу потисничеството, а не като средство за потисничество!

Така хората които отхвърлят идеята за революция, онези, които възхва­ляват по време на криза, политиката на скръстени ръце ние питаме:

- Нима свободата е добра само когато нищо не може да се направи за нея?
О, да, добър суверен, това е свободата, върховното щастие е правдата.
Народът го разбира добре.

От Охрид до Солун вече се вижда, че правото е сила и че една нация, решена да жертва всичко за своята независимост е непобедима.

Уморени от страдание, раите са навестявани често от мечтата за избавле­ние - те вече са способни да се ориентират към източника на свещената прав­да - изчезването на османлийското управление.Но те трябва да бъдат водени.

Трябва високо да се прокламира тази истина: че злоупотребата и произ­волът трябва да изчезнат, че всички македонци, да всички, абсолютно всич­ки, имат правото да седнат на щастливата трапеза на свободата!

Това, което ние искаме в Македония, а ние го искаме силно, енергично, това е управление на народа за народа.Тогава, борци, напред. Напред за истинската битка рrо Масеdonia!

Нищо не може да се очаква от добрага воля на правителствата и отунизителната филантропия, от двуличната доброта на онези, които се наричат пастири на народите.
Да кажем на народа, че съзнанието за собствените му сили вече се събужда' Под грохота на неговите искания загнилата цитадела на стария свят се раз­клаща и накрая ще рухне!
Напред, напред. Прогресът се свежда до това да се осмелиш да поис­каш, да искаш въпреки всичко.

Без борба няма социална правда.

В тази каторга на съзнанието, каквато е Отоманската империя, пред сул­тана, който казва: „само аз имам право", революцията ще заяви: вие сте отрицанието на всичко справедливо, вървете си! И червеният звяр ще изчезне.

Да, повтарям го, не става дума само за оплюване на режима на пашите палачи.
Това не е достатъчно. Трябва да се отървем от тези палачи.

Трябва да атакуваме, ония принципи, представяни от управниците, сре­щу които ние се борим. Как да се промени тиранинът? Турският режим не тодлежи на промяна, това е власт без контрол, а от авторитет без контрол произтича неограничаваният произвол, насилието без спирачки. Абдул Хамид или някой друг - това е все едно.

Няма смисъл да се разруши злото, ако в същото време не се разрушат и причините, които го пораждат!

St. Mihailowski, Pro Macedonia, Sophia, 1901, p.8 292

неделя, 12 октомври 2008 г.

Две годишнини

Антон Страшимиров

Изминаха като сън, като кървав сън — двадесет години!. . .Седя сам в стаята си — не е толкоз потребна сега къщата ми: отворена е вече всяка македонска врата. . .И мисля за времето, когато не мислехме за годишнини. . .

— Битолският владика се опрял: не искал да утвърди списъка за учителския персонал в Битолско. . . Сам дядо Йосиф преклонил глава пред организацията, а тоя още се опирал!
Комитета веднага решил — и му съобщил: ще бъде убит!

Но Даме пресметнал нещо и — ето, Гоце ми казва — получили писмо от Битоля — питали представителството: бива ли?. . .

Българските владици в Македония бяха стълбове на общона­родната черковна организация, която застъпваше чувствуванията, разбиранията, въжделенията на четирите милиона организирани в своя държава българи в Тракия и Мизия. Биваше ли, прочие, да се посегне на кой да е от тези представители в Македония? Мъченическата смърт на едногото от тях нямаше ли да възбуди ге­ройска ревност у десетки други?

[+/-] ...виж целия текст



Всъщност нямаше съмнение, че битолчани имат работа с един своеглавец, комуто не можеше да съчувствува никой - никой в цялото племе. Но в организацията отдавна вече въпроса за погубването на кой да е човек беше сведен под принцип, а не към мест­ни преценки и обстоятелства.Биваше ли — и можеше ли да се посегне не на кого да е, а
на един владика само за това, че не потръгвал с революционната организация? Гоце се вълнуваше: щом битолчани са решили, те трябва и дълбоко да са обмислили. . .

Бяхме в малката градска градина преди обед, крачехме в страничните алеи и помня - разделихме се следобед, с капнали нозе...като да бяхме зимали целия път до Битоля и назад! Обаче - разрешихме мъчителния въпрос: каквито и да са об­стоятелствата, битолчани нямат право — и не бива — да убият владиката си!

Защото каква разлика можеше да има за македонската ре­волюционна организация между кой да е от владиците — българ­ски гръцки, влашки? Те се изпращат — и се плащат — от други държави. И търсят те да се опрат върху изповедната съвест на македонското население. А нима текнуваше някому в организа­цията да посегне на гръцки владика за това, че не се приемаха наши учители в- гръцките села ? Наистина българските пасоми
в Македония издигаха революционната организация и, значи, българският владика не биваше да е против своите пасоми. Но тък­мо затова той не заслужаваше да бъде убит: нека българските черковни общини откажат да се подчинят на неговите своеволия!

Ще се почне борба — да, но какво от това? Едно население, което се опълчва на борба срещу султана, без да посегне на валии и мютесарифи, защо ще трябва да посегне на владиката си само за това, че е доведено да поведе борба и с него? И накъде би извело
всичко туй: днес ще се посегне на владиката, утре — на екзарха,а други ден — може би, и на княза в София?!

Лицето на Гоце сияеше. Той съзнаваше, че в психологията на революционера — вред и винаги — има много анархистично: отрекъл се от блага за себе, той лесно отрича чуждите; решил се на смърт, лесно другите убива. А тъкмо тази психология е най-опасна за всяка трайност, дисциплина и целесъобразност в една масова организация.. .
Сияеше Гоце! И когато решението узря в душата му, мощният човек въздъхна.
— Ще имаме едно убийство по-малко! — каза благоговейно той. . .

Кивотът на Гоце Делчев

Той — който беше измолил от Кирил а Христова да напише «Ода на камата» («Нашите хора не знаят да убиват!» — викаше); той — който беше извършил първата терористическа акция в Македония (в Щип)!

Не, горещата кръв на най-горещия от апостолите бликаше из голяма, голяма душа на болно изстрадан народ, който жаждаше — и жажда — добро и правда, само добро и правда!

... Почнаха после траурните годишнини - настъпи кървавата лъжа на хуриета - и ние с Пере Тошев се видяхме в Солун сътрудници на «Конституционна заря».

Изненадата беше голяма: Пере Тошев в акция, Пере Тошев идеолог на санданистите. Eдна заран заварих Пере огорчен, почти съкрушен: турците уби­ли брата му в Прилеп, мислейки навярно, че убиват самия него.

Помълчахме. И почнахме пак да пишем възторзи за. . . за конституционна Турция. . .
Струва ми се, никога съвестта на Македония не беше тъй жива пред мен, както в тоя час. . . Пише Пере тих сянката на току-що убития му брат витае над нас, но това само го въодушевлява: челото му под прошарените коси е чисто и свет­ло. . . като някога, в ученическите години, когато той е спасил и учителите си, и цялата гимназия пак тук, в тоя Солун. . .

Млад учител от България е донесъл христоматия с революционни пес­ни (отдавна, в началото на 80 година). Турски афиета издебвах христоматията в един ученик. Момчето било несериозно — ще из­даде учителя! И цялото преподавателско тяло ще бъде арестувано, а гимназията — затворена. Директорът успява обаче да съобщи на арестувания ученик да каже, че христоматията е взел от другаря си Пере Тошев. Нищо повече! Пере е арестуван, измъкван, отвлечен чак в Цариград. Но момчето е било и тогава това, което беше и «стареца» после. . . Не, перетошевци не се създават: те се раждат!

Знаеха всички — и вглъбените, и възторжените: Пере недолюбваше писани устави и програми, макар да ги търпеше — за дру­гите; в конгресите мълчеше или съвсем не участвуваше; отбяг­ваше да съди и да осъжда (даже за Глигора — първия сръбски нелегален агент в Македония, — даже за него Пере не допусна убийство!).

И никому не текнуваше да обвини Перета в «недеятелност» или в «апатия», или в «нерешителност». (Пере и нерешителност! Току-що се избавил, като гимназист, от турските зандани, той бърза — 1885 г. — доброволец в Сливница. И се връща в Македония със златен войнишки кръст за храброст!)

Всички чувствуваха странното обаяние на тоя сприхав, твър­де сприхав и пак — мълчалив, винаги мълчалив, с тънка усмив­ка на устни — човек. Никой не се съмняваше, че Пере всеки час може кротко да слезе от планините и още по-кротко да се изправи под дигнатата за него бесилка. Не, тихата готовност на акция е една върховна активност, присъща само на велика съвест...

Тогава в редакцията на «Конституционна заря», когато над нас витаеше сянката на току-що убития брат на Перета, аз казах огорчен:
- Това е, Пере: ще ви избиват един по един, докато ви прого­нят пак в планините.
Пере отговори, без да вдигне глава:
— А бре, ние сакаме конституция, ние, а не те. Ето, дадоха ни я сега: как ке откажем! И малко ли е това —- да убедим и гър­ци, и власи, и албанци, и нас си, па и самите них — кучинята турци, майката! да убедим и самите них бре, че ние сакаме само ред и свобода — ред и свобода — и нищо повече! Помълчах и смънках:
— Скъпо ще ни костува — ето, избиват ви.
Сега Пере вдигна глава:
— Избиват! А в планините не ни избиват ли? Добиват!. . .
Беки за нази си сакаме свободата? Трай, ке я имаш — хе-хе! На­шето дело беше да приучим роба да мрие за свобода. А то се из­върши: терористи са веке и децата ни. Сега — нека ни убиват кучинята! Свободата ке изгрей бре, и без нас ке изгрей!

«Свободата й без нас ке изгрей, защото я сака цял народ — те­рористи са веке и децата! Сака я мало-голямо, както се сака во­да, хляб. . . А-а, нека ни избиват сега, кучинята». . .

Така и само така вярваше съвестта на Македония допреди 11 години, когато настъпи първото погазване. . .

Боже мой, колко много надежди и радости, печал и сътресения се преживяха оттогаз! Извърнем ли се назад — тъмнее пред очи­те ни от гробници, безкрайни гробници. . . Доколе, господи!

. . . Бях и в зловещата воденица зад Градско, където пратени убийци са съсекли Перета. Воденицата беше изгорена, стоеше са­мо огнището още и, стори ни се, открихме следите от кърви. . . Младото, което ме водеше, изрида. После дигна пестник към небе­то и се закле: «. .. ке отмъстя! да бъда проклет, ако не отмъстя!»

Младо, Пере е вече отмъстен: — ето, македонската съвест на­ново оживява в хиляди души. . Поклон, поклон на безсмърт­ните!

в. "Независима Македония", бр. 11 от 3 май 1923

Поръчката

Георги Марков

Поръчаха ли ти нещо ново? Изпълни ли всички предишни поръчки? Ще изпълниш ли още една?

Ти се усмихваш над усмивката си. Ти си ироничен над иронията си. Откакто свят светува, винаги е имало поръчки, всекиму е поръчвано. Навсякъде се работи главно по поръч­ка. На много места се и живее по поръчка.

Поръчката, това е заявката отвън теб. Заявката на об­ществото, на обстоятелствата, на събитията, на властта, на света. Заявка, която произтича от външни интереси и не се съобразява с твоите интереси. И тъй като ти си изпълните­лен, добросъвестен жител на тази планета, ти изпълняваш тези поръчки, макар те да поглъщат огромна част от твое­то време и твоята енергия.

С всеки изминат ден ти правиш все по-малко неща, ко­ито са органично твои, раждат се в тебе, узряват в тебе, но­сят твоята кръв, отразяват твоя образ, представляват естес­твените въпроси и отговори на личността ти, започват и свършват в тебе, имат и нямат стойност за другите.

Вее по-често ти се занимаваш с неща, които са ти на­пълно чужди, които не те интересуват, откликваш се на съ­бития, които нямат нищо общо с тебе. И постепенно потъ­ваш в реката на обезличаването, на неусетното принудител­но отказване от себе си. Защото поръчките на обществото идват да изгонят твоите собствени поръчки. Ти съзнаваш то­ва, ти искаш да се спасиш, искаш да поръчваш сам себе си, искаш да прекратиш монопола на външната поръчка, но как? Поръчката отвън има оловната сила на закон. Поръч­ката отвътре има моментната искра на подтик.

Чувството ти за компромис те води към стари хитрос­ти. Ти си казваш, а защо поръчката отвън да не бъде само повод да изразя себе си, което значи тя да стане фактичес­ки твоя собствена поръчка. С други думи, ти искаш да на­лееш чуждата форма на чуждата поръчка със своето съдър­жание. Искаш просто да използуваш тяхната хартия, техния печат, техните корици, тяхното заглавие, дори тяхната тема, за да изразиш себе си.

Ала старата хитрост издъхва тук. Бедата е, че в момента, когато тяхната поръчка стане наистина твоя собствена поръчка, тя вече не е тяхна поръчка. Следователно те не ще я приемат и, разбира се, не ще я платят.

Затова ти пак се връщаш обратно и работиш техните поръчки с надеждата, че един ден ще бъдеш толкова богат (ще си изработил толкова много техни поръчки), че ще мо­жеш да започнеш да работиш само собствените си поръчки.

Но дали тогава ще има някаква разлика между твоята и чуждата поръчка?

понеделник, 6 октомври 2008 г.

Дяволски метаморфози

Илия Троянов

Специфичната ситуация в Източния лагер е в тясната обвързаност на комунистическите партии нас­ледници и бившата Държавна сигурност, които про­дължават почти изцяло да владеят държавния апарат в България, както и онези групи и банди, които поради недостиг на понятийност биват определяни доста не­точно като мафия. Самата представа за противо­поставяне и борба между държава и мафия води в погрешна посока. Ако обаче се тръгне от симбиозната обвързаност между двете, тогава много неща от всекидневието няма да изглеждат така странни и непонятни. Номенклатурата си създава чрез мафията дълга ръка, която в „демократичното" общество по­ема функцията, която в тоталитарната система беше присъща на репресивния държавен апарат. Мафията служи на легалния си брат, държавата, като плашило, което трябва да поддържа населението в страх и ужас, които да го хвърлят в ръцете на единствената власт, която се представя, че се бори с мафията, а именно държавата. Не случайно политиците най-редовно зак­леймяват опасността от мафията като „най-сериозната опасност на цивилизованото общество", след това оба­че много отзивчиво се отнасят към представителите на тази опасност.

Определението „мафиоти" подвежда към грешни заключения, ако се прави асоциация с ня­кой сицилиански род или американски картел. Източноевропейската версия според случая бива толерирана от държавата, бива прикривана или под­крепяна; тя спокойно си функционира като държава в държавата. Всъщност се отнася за срастване на дър­жавна власт и „организирана престъпност". Или каза­но по друг начин, това са двете страни на един и същ медал.

В средата на осемдесетте години секретните служ­би са били най-овластената организация в страната. Като големия брат КГБ в Русия също и българската Държавна сигурност (ДС) е била строго организирана, добре функционираща институция, разполагаща с не­имоверно влияние. Не случайно първите адвокати на преустройството, Юрий Андропов, както и редица президенти на независими бивши социалистически републики произлизат от КГБ, без да говорим за Путин и путинци.

[+/-] ...виж целия текст



Многобройните тайни служители, събрали дългого­дишен опит в шпионажа и не особено обременявани с традиционни задачи, предопределят водещата роля на Държавна сигурност в перестройката, още повече ка­то се има предвид, че в голямата си част тя е творение на духовната им лаборатория.

Естествено, че българската Държавна сигурност още отрано е ловила дивеч в чужди гори, обаче тези изле­ти се ограничават върху малък брой класически пре­стъпления. В сътрудничество с турски дилъри тя пре­карва наркотици на Запад и по този начин улучва два заека с един куршум: както упадьчният Запад да про­дължава да бъде тровен, така и да се натрупва крайно необходимата валута. Направени са преценки, че око­ло три четвърти от определения за Западна Европа хе­роин и днес минава по така наречената балканска линия. Едва през осемдесетте години с разнообразните тър­говски задачи, които Държавна сигурност получава, тя надраства ролята си на репресивна шпионска и дилърска институция, превръща се в global player по фи­нансовите въпроси и предоставя необходимите кадри за окупация на родната икономика.

Особено тясна е връзката между тайните служби и бандите, превърнали се в охранителни и осигурител­ни фирми. Една пенсионерка ми разказа за опита си в Министерството на вътрешните работи. Когато в един от безкрайните коридори чакала за потвърждение на това, че е политически преследвана, за по-малко от час покрай нея минали около десет въоръжени мъже в костюми, с тъмни очила и мобифони, чукали на вра­тата на някакъв служител, нахълтвали вътре и крещели на секретарката: „Кажи му, че еди-кой си го очаква, бивш колега съм му." Както се знае, гарван гарвану око не вади.

Властта и влиянието на Държавна сигурност е неп­роменлива константа във всички бивши източноевро­пейски държави. Манфред Китлаус, ръководител на специалната служба за борба с престъпленията на Щази в Германия, оценява размера на извършените от бив­ши сътрудници на Щази кражби за около 26,5 мили­арда марки, при което сумата със сигурност е по-голяма, ако се вземат предвид обичайните официално необявявани цифри. Освен това той посочва тясното сътрудничество между групите на Щази и руските партньори.

Говорителят на чешкото Министерство на вътрешните работи Ян Шуберт заяви на една прес­конференция, че действащите в неговата страна руски банди се управляват обикновено от кръстник, произ­хождащ от съветските кръгове на тайните служби или от икономическия елит. Той управлява група специ­алисти от армията и от КГБ. Между тях афганите (бивши бойци в Афганистан), както и експортьори по­емат отговорността да сплашват. Групите притежава­ли висока степен на военна дисциплина и жестокост. Йерархията от комунистически времена продължава­ла да бъде поддържана: бандите от България, Полша или Румъния се намирали под командата на руската мафия, както по-рано местните тайни служби били на подчинение на КГБ.

Превъзходен пример за описаните взаимовръзки се среща в признанието на виенския електроинженер Дезилер Острогонац пред италиански съдия-следовател. Острогонац, формален изпълнителен дирек­тор на три търговски фирми във Виена, Будапеща и Прага бил изпълнителен помощник на полковника от КГБ Александър Кузин, който от централата си, намираща се в луксозна сграда на площад "Свети Стефан", със съдействието на секунданти като Остро­гонац управлявал огромна контрабандна мрежа в ця­ла Европа. Контрабандната стока се състояла от от суровини, до които в Русия имали достъп само високопоставени функционери: плутоний, уран и червен живак. Във Виена Кузин разполагал с петима стационирани там руски военни, между които зетят на бившия московски кмет Гаврил Попов. Острогонац дава следните показания: Истинските продавачи са агенти на КГБ, офицери от Червената армия и функционери от високите етажи на руското правителство...

Искам да изясня, че прикритата търговия със съветска военна техника е част от криминален заговор, който се одоб­рява и подкрепя от държавния апарат." По време на процеса става ясно, че един офицер от тайните служби, на име Борис, е отсядал във Виенското главно команд­ване, като е имал една-единствена задача, а именно да определя комисиони за офицери, политици и мафиоти, които оказват подкрепа и осигуряват защита на тези сделки. Кузин не се занимава просто с контрабанда; той ръководи холдинг Kazin International, който, как­то се твърди, се представял от 57 фирми на Запад и 300 филиала и агенции в бившия Съветски съюз с общ оборот от 4,3 милиарда щатски долара годишно. В един излязъл през 1991 година проспект се твърди, че холдингът осигурява работа на общо 166 000 сътрудници, от които 46 000 на Запад, в „най-различни браншове". Българският двойник, с когото ни предстои да се срещнем, се казва Мултигруп.

Интересно е, че полковникът от КГБ във Виена уп­равлява и фирмата IМРЕХ, филиал на българската фир­ма КINТЕХ, която от 1968 година - златната ера на ТЕХIМ -- търгува с оръжия и наркотици. Свидетелят Острогонац е дал също показания за връзки със Слусовице, една чешка кооперация, която между дру­гото владеела селското стопанство и разполагала със собствена служба за сигурност, чиито сътрудници би­ли предимно тайни агенти и бивши функционери. Така кръгът между номенклатура, Държавна сигурност и мафия се затваря, а също така и между Москва, Виена и София.

Бизнесмените, които се явяват като директори, ме­ниджъри и съдържатели, естествено не са истинските собственици, те управляват парите и инвестициите ка­то наместници на много по-голямо сдружение по ин­тереси -тръст. Тяхната благонадеждност е подсигуре­на от дългогодишно сътрудничество, инстинкт за са­мосъхранение и чрез договори. Френските авторки Бланк и Лесник дават в книгата си Новата мафия при­мер на такова писмено споразумение:

„Аз, долуподписаният другар X, член на КПСС/БКП и тем подобни от..., членски номер..., се задължавам с настоящето, съзнателно и по собствена воля да ста­на доверено лице на Партията и съм готов да изпълня­вам нейните заповеди, като зная, че те са секретни. Обещавам да пазя материалните и финансовите сред­ства, които ми се поверяват, и да ги използвам в полза на Партията, и гарантирам незабавното възстановява­не при първо поискване. Задължавам се освен това по всяко време и на всяко място да предоставям на Партията всички печалби, които са постигнати по вре­ме на стопанската ми дейност. Заклевам се да пазя в тайна поверените ми от упълномощените за това ли­ца информации."

На някои документи още било написано: „В един екземпляр. Строго поверително. Да се изпълнява един­ствено въз основа на договореност с КГБ!" В течение на годините „Партията" сигурно е била подменена с някоя друга организация. Днес редовните екзекуции на биз­несмени и банкери по всяка вероятност могат да се сведат до това, че жертвите са нарушили този договор било то, че са отделили прекалено много за себе си, или че са отказали да върнат главницата с лихвите при поискване от институциите, които са ги наели като мениджъри или просто като подставени лица.

Из книгата на Илия Троянов "Кучешки времена. Революцията менте - 1989". Първите две снимки са от сайта http://www.ilija-trojanow.de

Македонската борба

Пейо Яворов

Онова само, което никога не се е раждало, само то не умира; онова само, което никога не се е на­чевало, само то не се свършва.

Роди се зарадъ насъ поганска тирания въ не­щастни времена, та вeка ли ще бъде?
Почна се зарадъ насъ робска мжка въ черни дни, та няма ли да свърши? Умря тиранията за Гърция, за Сърбия, за Ру­мъния, за родна България — за Македония ли няма да умре? Свърши се мъката за гърци, за сърби, за румъни, за горно-българи, за македонци ли не ще се свърши ?

Няма човекъ, старъ или младъ, мъжъ или жена, по хубавата и широка наша бащиния, който да не ляга и става съ едничка мисъль на чело: свобода, съ една дума на езикъ: борба!
Това повсеместно възбуяване на народния духъ не е ли една буреносна стихия, която ще помете отъ нашите села и градове чалмоносната неправда?

Близо десеть години са отъ какъ съзнахме ний спасителната истина, че трябва да оставимъ настрана сънищата за каква да е помошь отъ някоя външна сила; десеть години са отъ какъ видяхме ний, че трябва да се надяваме на себе си и само на себе си ; десеть години са откакъ се готвимъ ний за една велика саморазправа съ вековния нашъ угнетитель.

И десеть години се боримъ неустрашимо!

[+/-] ...виж целия текст



Всеки връхъ на китните македонски планини, ако би могълъ да приказва, ще разкаже на света подвига на някой нашъ борецъ; всеки шумакъ по равните македонски поля, ако би могълъ да се раз­гърне, ще открие предъ хорските очи гроба на някой славно загиналъ нашъ герой. Пълни са Битолски, Скопски, Солунски и др. зандани, пълни са и всички анадолски крепости съ мъченици, които са сложили всичко драго, всичко мило, всичко скъпо предъ олтаря на общото дело.

Безъ да се стряскаме, безъ да се плашимъ ний сгъстявахме своите редове, ний усилвахме своята организация и вървяхме напредъ, докато се изпра­вихме лице срещу лице противъ цариградското кър­ваво чудовище, готови да му нанесемъ последенъ смъртоносенъ ударъ.

Турчинътъ мисли да ни залъже съ някакви смешни реформи като тия: „на гяурина гяуръ да не се казва вече, да се назначаватъ и християни на заптийска служба" и пр. — мисли да ни залъже той съ такива глупости, дано скръстимъ ръце и му дадемъ покой. — Ялови надежди!

Народътъ добре цени султанските милости и добре отговори. Хората навсякъде високо се изсмяха на „реформите", и почти никъде не се намери лудъ някой да се излъже, гладенъ за 50 гроша заптийска заплата. Крайно похвално са постъпили мухтарите въ Битолско, — повикани въ конака да посочатъ лица, които биха могли да бъдатъ назначени за стражари, те отговорили на валията: "Всички мжже, които са годни да изпълняватъ заптийска служба, са въ затвора, освободете ги и тяхъ назначете на Царска работа". Валията останалъ като попаренъ.

Каква смелость у раята! Затова пъкъ турцитъ, тия същите турци, които до вчера ни правеха виновни дори и за това, че сме се били греели на божието слънце, днесъ — трепетни и бледни — очакватъ края на гнилото си царство. Право е казалъ единъ мъдъръ човекъ: „Поискашъ ли да се освободишъ, ти си вече наполовина свободенъ".

А не е далече и деньтъ, въ който свободата ще грейне и надъ нашата потопена въ сълзи, обляна въ кърви родина. Ехото на нашите борби се раз­нася далеко по света и всички по-големи държави се занимаватъ съ нашия въпросъ. И Русия, и Австрия, и Франция, и Англия повярваха вече въ нашата сила и се боятъ отъ въстанието, което тъкмимъ да направимъ. И всички вече говорятъ, че ний заслужваме свободата си, всички вече наблягат да ни се даде тая свобода. Не бяха на вятъръ до днешните ни жертви, не бяха на халось доднешните ни уси­лия. И ако миналото е добъръ урокъ за настоящето, нашата минала работа, съдена по нейните резултати, които имаме на лице отъ нея, трябва да ни бъде нещо повече отъ урокъ.

Денонощниятъ, упоритиятъ, самопожертвувателниятъ трудъ ни направи плашило за ония, що кре­пиха разкапана Турция, която ний раздрусахме отъ основа. И колкото повече усилваме нашата работа, толкова по-страшни ще бъдемъ ний за чужденците, които щат-нещат ще продължаватъ да се зани­маватъ съ насъ. Колкото по-решително нанасяме ударъ следъ ударъ на турската държава, толкова повече ще я разклащаме, докато я направимъ чисто и просто едно гнило дърво, което да бъде пова­лено при първото избухване на бурята народна. А тая буря не може да бъде друга освенъ оня последенъ моментъ на дългата наша деятелность — моментъ който ще бъде нареченъ отъ историята все­народно македонско въстание.

И тъй, нека знаемъ длъжността си: работа безъ страхъ!

Нека видимъ своя пъть: всякога напредъ!

Нека помнимъ и целта си: свобода или смърть!

в . "Свобода или смърт", брой 1—10 февруарий 1903 г.