неделя, 18 май 2008 г.

Българският народ трябва сам да потърси свободата си

Христо Ботев

Минуват дни, години тежки,
пъшка в неволя нашият народ;
там падат живи жертви човешки,
там няма, братя, свободен живот!

Мрачна и гнуснава е била историята на нашият народ, тежко и горчиво е неговото съвременно положение. При­тиснат от едно варварско и крайно безчовечно иго, оби­колен от враждебни на неговото съществование елемен­ти и водим от балдевските, битолските и добруджански­те просяци на нашата калпазанска политика, литерату­ра и журналистика, той е достигнал нравствено до по­ложението на скотовете, материално до положението на
класическите илоти, економически до просяшка торба, а умствено до оная степен на историческа глупост, про­тив която духът на новото време, пророците и апостоли­те на социалния преврат в Европа и здравият човечески разум се борят още от началото на първата французка революция.

С други думи, българският народ е роб на турците, роб на себе си, роб на металът и роб даже на своето образование и просвещение. Погледнете на неговият воловски труд, на неговите безчовечни страдания и на него­вата даже физиономия, и вие тутакси ще да се уверите, че той действително „работи като вол, събира като пчела и живее като свиня". Разбира се, че това негово полoжение може и да се харесва на оние негови паразити, които се не срамуват да се наричат патриоти и на които е твърде широко около шията, за да доказват, че преди всичко друго нему е потребна наука, образование, знание, просвещение и азбука в свободата, но в катехизисът на страждущите и на недоволните тие земени назаем думи нямат никакъв смисъл, никаква правда и ако щете, заключават в себе си даже отрова за неговото бъдъще съществование на Балканският полуостров. Наистина, доста много се е писало и се пише от чужденците за нашият характер, за нашето трудолюбие, за нашите способности и за нашият прогрес в културата, но поч­ти секи един от тие писатели е доказвал и доказва математичеоки; че за да се развият нашите небутнати сили и за да достигнеме ние да бъдеме действително „немци на юг" или „англичани на возток", то тряба да строшиме варварският турски ярем, да отърсиме яката си от това безчовечно робство, което прояжда сичката произво­дителност на нашите сили, и да издигнеме на босфорският булевард зданието на свободната южнославянска конфедерация.

[+/-] ...виж целия текст



Такива са почти заключенията на сичките приятели на нашият народ, такава тряба и да бъде програмата на неговите действия и стремления. Но кажете ни, молиме ви се, кой от нас е разбрал неговото печално и страшно положение, кой е усвоил съветите на истината и на сво­бодата и кой е казал барем две чести и искрени думи на народът си, т. е. да му разкаже що мислят за него чужденците и що е той длъжен да прави, за да излезе из своето робско състояние?

Освен из лагерът на нашата емиграция, в която сякога са се намирали честни и праведни души, и освен от бесилниците на турското безчовечие, ние не сме чули никого другиго да каже на нещастният български народ: "Чуещ ли? Турция вече умира, и ако ти не срутиш сам зданието на нейният деспотизъм, то то ще да [се] струполи само връз тебе и ще да те погребе на веки веков!" Наистина, в продължението на последните 40 или 50 го­дини българският народ няколко пъти е дохождал ин­стинктивно до това убеждение и няколко пъти се е улавял за своето ръждясало оружие, а в последните десет години неговата емиграция направи доста решителни опити, за да запали огънят на Балканския полуостров, но сичкото това е посрещало спънки не само от страната на европейската дипломация и от страната на съседните с нашето отечество малки държавици, но и от страната даже на нашите така наречени шарлатани дуалисти. А това скръбно и отвратително състояние на работите не можеше да не заблуди някои и други плиткоуми мозъци даже и между нашата емиграция и да ги накара да мислят, че дорде Турция не влезе в кърваво стълкновение с някоя от европейските сили (тука сякога се е предполагала Русия), или дорде Сърбия, Черна гора, Румъния и даже Гърция се не съгласят и не споразумеят помежду си, за да подадат братска ръка на българският народ, то Турция дълго време още ще да бъде язва за Европа и дълго време още ще да пие кръвта на своите беззащитни робове.

Никой тука не земаше в сметка нейното финансовото банкротство, никой не виждаше
нейната вътрешна леност и неподвижност и никой не вярваше в нейната политическа и административна нес­пособност. Секи считаше държавата на Абдул Азиса за доволно силна да поддържа своето достолепие пред враговете на нейното съществование, и секи (освен оние, които я познаваха твърде отблизо и които имаха някол­ко грама здрав смисъл в главата си), мислеше, че тя ще да бъде в състояние да се възроди и да завземе почетно място между европейските държави. Така са мислили и мислят изветрелите дипломатически мозъци и това са проповядали и проповядват шарлатаните на днешната политическа наука. А Турция?

Турция чекато за прис­мех на сичким тие идиотически убеждения с гигантска крачки е следвала пътят към своята пропаст и с удивителна бързина е достигнала до точката на своето назначение. В продължението на едно твърде късо време тя пропи и изяде, като-речи, сичкото свое бащино имане по чапкънлък и по моди, и с това изгуби почти сичкият свой кредит у европейските чифути; тя съблече и последната риза от гърбът на своята обрана и одрана рая и захвана най-после да смучи даже и кръвта из нейните жизнени жили; тя захвана на старо време, като сяка погрозняла, пияна и презряна публична жена, да лъже, да краде, да псува и да са кара със своите съседки: тя най-после захвана да кълне и своите едновремешни содержатели и куртизани за това, че тие са я оставили без никаква сладка дума и без никаква протекция, и обяви на сичките дипломатически евнухи в Европа, че тя никога няма да се остави да я подиграват старите чапкъни, с които тя някога си е пила, яла и равратничала, и никога няма да допусне да я
дърпат за полите уличните пичове, които едвам вчера са излезли из нейните мръсни и задушливи обятия.

Такова е положението и състоянието на Турция, т. е. на тая наша господарка, с която дървените умове искат да свържат съдбата на българският народ, и такива са нейните отношения към Европа и към малките оние дър­жавици, които тя и досега счита за свои васали.

Но Европа — а особено трите северни сили Русия, Прусия и Австрия, които са се засрамили вече от своето поведение към старата публична развратница — не же­лае вече да хвърля бисерът на свинете и няма намере­ние за процентите на своите златни телци да поддържа тоя срам и укор на съвременното човечество. Малките, но доволно яките сили, Сърбия, Румъния и Черна гора, които не са гъби, за да могат да живеят при вонещото купище на Османа, не желаят вече да слушат любовни­ците на Турция, да се свиват в пелените на днешните свои граници и за най-малкото право на съществование да тропат на чуждите врата и да плачат над гробът на Наполеона или на Палмерстона.

А раята, т. е. нашият беззащитен и полуубиен народ, на плещите на когото тежи сичкият товар на робството и който по своето при­родно, човеческо и историческо право е законен владетел на България, Тракия и Македония, не може да тър­пи това унижение, което са търпели само гладиаторите в Рим и евреите във времето на Тита и Навуходоносора, и с пълна вече вяра в своите мишници чака удобна минута и своят Спартак, за да преобърне Стара планина на вулкан и да покаже, че той не вярва вече на никакви и ничии обещания и че може и сам да подири и да придобие своята продадена и потъпкана свобода. Но на сичкото това, що казахме дотука, „скопените мозъци" могат твърде лесно да ни отговорят с изтърканите свои фрази, че Европа желае мир, че малките държавици около Турция са в несъстояние да премерят силите си със силите на своята войнствена съседка и че българският народ, ако и да е твърде многочислен, но той няма онзи войнствен дух и оная тясна организация, които са два необходими атрибута, за да може един поробен и съсипан народ да въстане против своите угнетители. А за доказателство на своите убеждения нашите куртизани ще да ни приведат примери из последните съ­бития в животът на „болният харсъзин" и ще да ни по­кажат, че днешните отношения на Туршия към Черна го­ра (за зверствата при Подгорица), към Сърбия (за вопросът на Зворник и на Санра) и към Румъния (за правото да заключава търговски конвенции) са такива, които показват, че първата е в състояние да накаже сво­ите „васали" и е близо „да повърне на возток вехтият ред на работите".

Ако тоя взгляд на последните дни на Турция и да заслужава пълно презрение от страната на секи един честен човек, който е запознат с животът и със стрем­ленията на гореказаните малки държавици и с израбо­теното досега убеждение у една част от нашето младо поколение и у сичките почти класове на нашият народ (освен у духовенството и у чорбаджиите), но ние обър­нахме на него внимание само затова, за да покажем, че ако европейската дипломация и да отклони и тоя път смъртоносният удар от Турция, то направи това по при­чина, че тя не желае да види още едно запустявание на Балканският полуостров и че иска да употреби упоителни средства пред последньото издихание на болният. А право ли е това общо мнение на славянските патриоти, ние няма и да доказваме. Ние знаеме само това, че ако тие упоителни средства и да отклонят катастрофата още на няколко години, то първият акт на драмата ще да се захване на Балканът и първата роля ще да се падне на нашият народ. Какъв ще да бъде неговият дебют и неговият талант, това скоро ще да види европейската равно­душна публика. Финалът на тая драма е смъртта на Турция!

в. Знаме, г. 1, брой 9 от 16 февруари 1875 г.

Против чуждите пропагандни училища

Тодор Бурмов*

Българските деца, като вкусят от учението в училищата, как­вито се намират в отечествените им град или село, са лесно запалват от жаждата за учение, щото мнозина от тях, ако ро­дителите им не са в състояние да ги изпроводят в по-горни училища по тъдявашните или по чуждите страни, ходят като замаяни от град на град, чукат ту на тези, ту на онези врата и без всяко подозрение влизат в първите, които намерят отво­рени. Тям не им е възможно да избират училищата. Те гледат само да се намесят в кое да е, за да угася жаждата си, да удовлетворят нуждата, която усещат от учението. Те постъп­ват в този случай също така като добитъка, който, кога е жа­ден, пие, каквато вода намери.

От това излиза, че нашите юноши влизат често в такива училища, гдето водата на учението, която мислят, че тече в тях обилно, е в самото дело не само скудна, но и нездрава за на­шия честен и народен организъм. Българските деца, които се учат в такива училища, ако не се съвсем губят за народа, от който са излезли, и за самите себе си, то се осакатяват и стават негови хроми членове.

Ние разумяваме училищата, които про­пагандите — католишката и протестантската — са отворили в столицата и в други места на империята. Вижда се, че нашите съотечественици нямат вярно понятие за тия училища, защото в тях настаняват децата си и богати родители. Излъгани от програмите им, които са изпъстрени е разни науки и езици, мнозина от по-заможните наши съотечественици откъсват твър­де рано децата си от родителския дом и от училището на оте­чествения си град, за да ги предадат в ръцете на едни хора. които не само са чужди нам по вярата и по народността, но и имат особено посланичество да извращават и религиозното, и народното ни чувство, да се мъчат да ни направят не такива, каквито трябва да сме за своя собствен интерес, за своето соб­ствено благо, но такива, каквито тям понася да сме, според техните особени интереси и цели.

Училищата, които в столицата и повън са отворили фран­цузи, англичани или американци, са училища на пропаганди­те — училища, в които и управителите, и учителите, и надзи­рателите са калугери или попове, изпратени с цел да завоюват нравствено тукашните, сега още неразвити народонаселения и ги привържат по вярванията, помислите и по чувствата до онези народи, от които са дошли тия попове. Те са учредени да убиват самостоятелността на развитието ни народно, да от­слабват в нас привързаността ни към собственото ни вероиз­поведание и да ни разполагат да се прилепим до гореречените народи, за да им бъдем опашка. От това в тия училища нау­ките и езиците са повече за очи. Главното, върху което се обръща в тях внимание, е духът и понеже този дух се прокар­ва най-вярно и най-лесно чрез религията, то тая последната е най-важният предмет в училищата на пропагандите. Поповете учители се най-много грижат да вдъхнат на възпитаниците си чувство на уважение към вероизповеданието, на което са слу­жители и проповедници. И наистина, ако целта на изпраща­нията им не беше да ни подготвят за опашка, за служебни оръ­дия, те щяха ли да дойдат от толкова далечни разстояния да отварят за нас училища, догде има по земите, отгдето идат, милиони души, които киснат в невежество, не по-долно от нашето? Те щяха по-добре тях да просвещават и тям да проповядват Христовото учение, което и там, както и тука, мнозина души изповядват, без да го разумяват и без да го следват от всичко сърце и от всичка душа.

[+/-] ...виж целия текст



Кога прочее ние пущаме и настаняваме децата си в учи­лищата на пропагандите, ние не правим друго, освен че се да­ваме сами на мисионерите да ни изневеряват и завладяват. Ние им помагаме с парицата си да спъват самобитността на народното ни развитие, да убиват естествените ни самородни чувства и да ни налагат техните си. Ще рече, ние не щем да живеем със свой собствен живот, със свои собствени чувствувания, ние искаме да се подчиним под чужди възрения и да следваме не това, що намерим сами полезно и спасително за нас, но щото чуждите хора ни вдъхват за такова, като ни под­чинят нравствено под тях си.

Нашите съотечественици знаят, че човек носи през всичкия си живот онзи печат, който му се удари в крехките му години. Как прочее някои от тях се решават да предадат малолетните си деца в ръцете на католишки и протестантски мисионери, е твърде чудно.
Случвало ни се е да чуваме някои от онези господиновци, които са си давали децата във френското училище на Бебек, да казват, че целта им била да изучат децата им френски език. Освен това, възразяват тия господиновци, ние българите, като сме останали назад по образованието, как можем се просвети, ако не ходим да се учим при другите просветени народи — французи, англичани, немци и прочее?

Но френският език само в училищата на пропагандата ли се изучава? Онези по-заможни българи, които дават децата си в Велешкото или в друго някое от калугерските френски учи­лища, плащат в годината по пет хиляди и повече гроша и случва се, че се намират същевременно от един и същ град по четири, по пет и по шест деца в тия училища. Бащите на тия деца, ако бяха по-добре размишлявали, не можеха ли за двай­сет и трийсет хиляди, що ще дават на фанатиците калугери, да намерят един или двама учители, които да знаят отлично френски език, и да поверят на тия учители възпитанието на де­цата си в собствения си град? Двама добри учители, кога има да се занимават само с пет или с шест деца (ние предполага­ме, че бащите, за които е дума, не ще се съгласят да се учат с техни пари и по-сиромашките деца в общите училища), могат за малко време да ги опознаят и е един, и с два езика и в съ­щото време да им преподават потребните науки много по-до­бре и по-съвършено, отколкото за пет или шест години калу­герите, които повече гледат да благодарят децата с разходки, с игри, да ги водят по дваж и по триж през деня на църква, отколкото да ги учат на науки.

Нашите българи трябва да различават училищата на пропагандите, на които главен предмет е религията, от училищата. в които се преподават собствено науки и езици.
Никой не ще осъди онзи българин, който провожда детето си във Франция или в Немско, за да се учи в едно от учили­щата, гдето се собствено учат науки и езици, и особено ако е имал грижа да го остави да се поучи в местните наши учили­ща, догде да закрепне и по ума, и по тялото. Но всеки ще му помъмри, кога го предава в ръцете на друговерци и фанатици попове в едно училище на протестантската или католишката пропаганда. Днес, ако има някои помежду ни, които теглят или към католицизма, или към протестантството, те са или подку­пени, или възпитаници от училищата на тази или оназ про­паганда.

Това зло може значително да се смали, ако поне занапред нашите съотечественици бъдат по-внимателни и се научат да оценяват значението на пропагандистките училища и действие­то, което те произвеждат в ума и разположенията на възпита­ниците. За прекъсването на реченото зло много би спомогнало и отварянето на едно по-горно българско училище в Цариград. за което от няколко време насам е почнато да се мисли и сега пак отново става по-сериозно дума при щедрата помощ, която обещава да дава всяка година един от богатите наши и родо­любиви единородци за едно такова училище в столицата на империята. Дано и другите заможни и родолюбиви наши съ­отечественици последват неговия добър пример и пожертвуват от богатствата си по една част, за да увардим чрез отварянето на по-горни училища самостоятелността на народното си раз­витие, вярата и единството си от действията на пропагандите.

В. „Время"62, г. 11, бр. 6, 17. IX. 1866 г.

На втората картинка са лидерите на
първото българско правителство: Григор Начович,Тодор Бурмов,д-р Георги Атанасович,Марко Балабанов, ген. Пьотр Паренсов и Димитър Греков

*Тодор Бурмов е роден в село Нова махала, Габровско. През 1857 завършва Духовната академия в Киев и става учител в Габрово. След 1860 е редактор на вестниците Български книжици, Съветник и Време. След Освобождението, по време на Временното руско управление е Пловдивски вицегубернатор и Софийски губернатор. От 17 юли 1879 до 6 декември 1879 оглавява първото българско правителство - начело на партията на консерваторите. През 1883 за кратко е министър на финансите в кабинета на генерал Леонид Соболев, както и за няколко дни по време на преврата от 1885. През 1884 става редовен член на Българското книжовно дружество.