четвъртък, 28 януари 2010 г.

Нашата борба срещу сръбското робство

Димитър Гюзелев*

Един народ с яки национални и културни традиции, със славна революционна борба за освобождение и с ясно определено национално българско чувство както що бяхме ние, македонските българи, трябваше да определим своето политическо становище по отношение на сръбското робство, в което паднахме след поражението ни в 1918 г. Като реалисти със здрави политически инстинкти ние не се заблуждавахме, че ще можем сами, чрез въстание да се освободим. Но като горещи патриоти с такава борческа традиция ние не искахме да се поддадем на пораженство и да пуснем сърбите да ни посърбят.

Правото на свобода и на присъединение с братята от стара България бяха ясно очертани в съзнанието на народа. Затова, борейки се между тия две крайности, народа ни като един здрав колектив определи своето становищe така:

1. Да се бори против денационализаторската политика на сърбите с всички средства, за да остане народностно онова, което е бил до 1912 г.
2. Да не даде да се консолидира вътрешно сръбската държава.
3. Чрез революционна дейност на четите, чрез политически процеси и терора на сърбите да обръща вниманието на общественото мнение в Европа с цел да се покаже, че македонският въпрос стои отворен и търси решението си.
4. Да се ориентира към ония политически тенденции, които се явяват за ревизията на Версайските диктати, да очакват нова война, а особено да бдят на политиката на България, от която се очакваше най-голямата помощ за освобождение.

С такъв предначертан план българинът в Македония почна една тежка, потайна, прикрита, трайна и постоянна борба против всичко срьбско. Поначало се отбиваше всичко, каквото беше сръбско и идваше от Белград. С крайно недоверие към сръбското чиновничество той го отлъчи от народа, го озлоби и го обезвреди. Потайно и неусетно саботираше всички културни начинания, ругаеше тяхната по-долна просвета и величаеше всичко българско. За да не се посърби интелигенцията, която свършваше сръбски училища, ние сьздадохмемладежка организация, която имаше за цел защита на българската нация в душите на младите поколения. Скопският студентски процес доказа на всички в света, че нашата интелигенция не само не подлегна, ами тръгна по стъпките на Левски, Ботева и Делчева. Политически народът се проявяваше активно през време на изборите. Девизът беше: да се гласува за оная партия, която е против режима, против Белград и която най-вече може да руши авторитета на властта сред народа ни. Тази политика на рушене на сръбския политически живот в съюз с хърватите се показа много успешна през всички почти избори. У нас нямаше партизанство, та бяхме ту комунисти, ту демократи, ту земеделци, радикали и мачековци, само да бъдем на фронта против властта. Предвид тази цел не се избираха идеите и те бяха само привременно средство. Целта не беше да се изберат наши депутати, та в парламента да ни защитят, ами да се революционизира, политически активизира народът в тази борба срещу всичко сръбско. Затова тази борба беше повече негативна, да се бори против, а не позитивна, да се бори за нещо.

Народът се бореше за свобода въобще от сърбите, а каква форма ще вземе свободата, оставаще се на събитията, които не зависеха от нас. Ето защо ние постоянно менявахме идеите, каква ще изглежда свободата. Едно беше ясно, че тая свобода трябва да бъде национално българска.

Така нашият народ показа в тази борба за българската кауза не само високо политическо и национално съзнание, ами и допринесе много, за да рухне по-скоро и по-леко сръбската държава.

Скопие, май 1941 г.

*ДИМИТЪР ГЮЗЕЛЕВ e от Дойран, директор на радио Скопие, доктор по философия, един от осъдените В Скопския студентски процес през 1927 г., активен деец за свободата на Македония, осъден на смърт чрез обесване (а не разстрел) поради гордото му и непреклонно държание пред кому-нистическия съд - Скопие. 28 май - 2 юни 1945 г.

Скопие

Димитър Талев


Шуми легендарната река. Високо над каменния бряг се издигат дебелите каменни стени на Скопската крепост. Шумят старите тополи край високите стени. Бели гълъби размахват крила в синия зрак на небето - бели сенки, или долетели искри от блясъка на белите върхове на Шар в далечината, или пък души, възрадвани в тоя светъл пролетен ден, души чисти на деца, души на воини храбри, на мъченици свети за родина и свобода, за име българско.

В шума на солените води, на тополите край старите каменни стени звучи тихият говор на вековете.

Далеко прославеният древен град Скопие бе любим град на Самуил - цар велик български и борец неуморим. Когато цар Самуил умира с разбито сърце, скоро цялата българска земя падна под византийско робство. Ала едва бяха минали двайсетина години от кървавото тържество на Братоубиеца, в Скопие се яви с ново българско войнство внукът Самуилов - Петър Делян. "През тая година (1040) - разказва византийският историк от XI в. Йоан Скилица - след двайсет и едно годишно робство и подчинение, българите дигнаха въстание. Един българин Петър, по прозвище Делян, който се издигаше за син на Гаврила, син Самуилов, роден от дъщерята на маджарския крал, избяга от Цариград. Той подбуди към въстание българското племе, което неотколе бе свило врат в робство и се стремеше много да се добере пак до свобода. И поради това, като дадоха вяра на думите на Петър Делян, определиха го за цар на България и като се дигнаха с него през Ниш и Скопие, като главен град на България, провъзгласиха го с викове за цар. "Тридесет години след това въстание против Византия, българите в Скопие подготвили второ въстание. Начело на българските въстаници застанали велможи и техният главатар Георги Войтех.

От векове още... дух борчески и свободолюбив. От тоя град преди повече от сто години за пръв път се дигна всенароден глас за българската църква. През тия сто години на всенародно възраждане и борби за освобождение от турско, гръцко и сръбско иго, Скопие остана яка крепост на българщината в подножията на величествената Шар планина. Най-напред срещу него бе насочен пристъпът на врага от Север и Скопие бе, което даде първите жертви в борбата, но там останаха непобедими и недостъпни като скалите поднебесни на Шар, и Скопие, и героично Куманово, и китно Тетово, и Дебър. Колко много имена можем да изброим, имена светли на мъченици и герои, от най-старо време и до наши дни, какви страшни тайни биха могли да разкажат мрачните подземия на скопските зандани, дълбоките води на Вардар, тихите улици край Серава, колко много мъки и каква пламенна вяра крият стената на всеки български дом в Скопие.

Шуми, пее Вардар - легендарната българска река. Бих искал да бъда там в тоя час, на стария каменен мост, над най-високия му свод. Вдясно се издига крепост, в ляво, по-далеч, вдига рамене Водно, накичен със зелени китки. По разлюляната повърхност на водата искрят сребърни люспи, които се събират, сливат се в далечината напред и пламват в ослепителен блясък. А още по-нататък в далечината е прострял гигантска снага Шар и под самото синьо небе, се издигат дълга редица, един до друг, бели върхове. Повече от двайсет години минаха откакто не съм стоял на стария каменен мост над Скопие. Над най-високия му свод, ала и в тоя час, притворил очи, аз виждам тая чудна, незабравима хубост Божия - в бистрите води на Вардар, в каменните стени на старата крепост, в зелените китки на Водно, в белите върхове на Шар планина и небето над тях, синьото небе на Македония.

В. Зора, 15.IV.1941 г.

вторник, 26 януари 2010 г.

България имаше истинска опозиция на тоталитарния режим

Стефан Вълков*



ОТВОРЕНО ПИСМО НА СТЕФАН ВЪЛКОВ ДО АХМЕД ДОГАН
(изпратено до в. "Труд" и останало непубликувано)

Господине, в интервю от 10.11.2004 г. журналистката от в-к "Труд" Валерия Велева Ви задава въпроса: "Г-н Доган, защо на 15-та година от 10 ноември се разгоря спорът чия е тази дата? И БСП, и СДС, и д-р Желев не си я дават." В отговора и в цялото интервю се съдържат много неистини, манипулации и внушения, които ме принудиха да отправя това открито писмо до един от поредните „герои на нашето време”, който също обича да говори за морал и да скромничи. На въпрос: "Защо мълчите за Вашия принос за 10.11.1989 г. Нали на 10 ноември сте в килия? "Смъртен", така ли?", Вие отговаряте: "Не е морално човек да самоизтъква заслугите си." И заобикаляйки срамежливо баснята със "смъртната килия" добавяте: "След 42 дни ме освободиха от затвора и се включих в политиката."

Аз не принадлежа нито на СДС или на д-р Желев, нито на БСП и най-малко на ДПС. Ще започна малко по-отрано от времето, когато ДПС не съществуваше, нито СДС, когато БСП беше БКП, а д-р Желев не беше издал "Фашизмът" в издателството на комсомолците. Другарю Доганов, вярно е, че в България нямаше Унгарска революция (1956), нито Чехословашка пролет (1968) или "Солидарност" (1980-1989), но у нас имаше хиляди конспирации срещу болшевишката диктатура през целия период на съществуване на така нар. тоталитарен комунистически режим от 1944 до 1989 г. Вие къде бяхте през тези 45 години, др. Доган? Били сте дете, после юноша и в края им от Ахмед Доган Ви превърнаха в ... Меди Доганов. Оказахте ли някаква съпротива, както това сториха хиляди мюсюлмани в България, някои от които дадоха и живота си за вярата си? Или... клекнахте и предоставихте на господарите си да Ви стъкмят "биографийката"? За какъв морал и за какви заслуги говорите, др. Доганов? В интервюто си казвате: „Големият принос на "турското съпротивително движение" бе, че ние подготвихме майските събития през 1989 г. Именно подготовката на майските събития аз смятам за свой най-голям личен политически принос."

Кендене гел, г-н Доганов! (Елате на себе си!)

Вие или сте гледали много пъти филма "Фанфан Лалето", или любимият Ви герой е барон Мюнхаузен, щом сте съумели да поемете от затвора ръководството на "турското съпротивително движение". За изтрезняване бих Ви препоръчал да прочетете книгата "Шести отдел" (на VI -то у-ние на ДС) от последния му шеф Димитър Иванов. В нея той пише, че ДС е внедрила 13 свои кадрови ченгета в ръководството на така нар. турско съпротивително движение (стр. 98, 99). Вие сред тях ли бяхте или сте четиринадесетият?

[+/-] ...виж целия текст



Не злоупотребявайте с деликатността на журналистите, другарю "Сава" и по-добре разкажете на лековерните си мющерии как се превърнахте в съвременен след-десетоноемврийски богаташ? Откъде натрупахте имоти и парици за тежка сватба, на която дори такива като покойния Илия Павлов биха завидели? Нали сам споделяте, че на политическата сцена сте се появил в едно пуловерче, плетено от баба Ви от „домашна вълнена прежда"? Какъв е тоя Ваш морал, който Ви позволява да се возите по родопските чукари с "Мерцедеси", издокаран в копринени костюми пред тънещия в нищета Ваш "електорат"? В интервюто си Вие заявявате безпрекословно: "В началото ние нямахме опозиция", наверно спомняйки си за отгледаните като бройлери от БКП опозиционери, които тя покани на така нар. Кръгла маса и с чувство на превъзходство заявявате: "Аз не съм само наблюдател, аз съм участник в тези събития." Но това което пресели манджата, злоупотреби с търпението ми и предизвика моя отговор, е нахалното Ви, за да не кажа кощунствено твърдение: "Десницата няма реално изстрадана биография." Това вече е непоносимо и отиващо зад последния предел на всичко допустимо, другарю "Сава"! Сега ще разберете защо. Дано моят разказ Ви върне към реалността и никога повече не проговорите за изстрадани биографии.

Моят антикомунизъм започва от 1939 г. като легионер. На 9 септември 1944 г., на 19-годишна възраст бях задържан и пребит на няколко пъти. Без следствие и обвинение, тези на които по-късно ще служите, ме изпратиха в пловдивския затвор. От там - в първия концлагер на "нова България" край гара Белица, после в Дупница и накрая в София. "Освободиха ме" на 31.12.1945 г., за да ме мобилизират като трудовак. Не излезнал още от казармата, бях арестуван като горянин във връзка с асеновградската конспирация и смъртната ми присъда замениха с доживотна, поради младежката ми възраст. По същата конспирация бяха издадени 13 смъртни присъди. 11 от тях бяха изпълнени. Двама оставиха на доживот, защото бяха над 70 години. От тази присъда изтърпях 15 години при усилено строг режим. Вие, многострадални другарю Доганов, може би не знаете, че освен строг, има и усилено строг режим? След като отново ме "освободиха" в края на 1962 г., бях съден още два пъти и така ми се събраха общо 21 години затвор, за чиито ужаси фантазията Ви е бледна.

Това изстрадана биография ли е или стъкмена, др. "Сава"?

В допълнение ще кажа (колкото и нескромно да Ви прозвучи), че изпитите в тия ком-"университети" издържах блестящо – с цената на младост, здраве и живота дори. (Дадох многократни доказателства, че съм готов да го пожертвам в името на идеала и честта). Затова, би ми било обидно, ако някой поиска да сравнява Вашите и моите страдания. Не Ви обвинявам, че не са Ви изпращали в последния кръг на болшевишкия ад, но не мога и не бива да Ви се прощава, затова че сте приели копоите на ДС да Ви снабдят с агентурен псевдоним "Сава". Наверно знаете, че до 31.12.1962 година, ние политическите затворници изпитвахме най-дълбоко презрение и отвращение към нещатните доносници на ДС и ги изолирахме. В по-раншно свое интервю бяхте казали, че ДС оказва чест на всеки, към когото протяга своя мефистофелски договор. И неколкократно обещавахте да повдигнете воала над сътрудничеството Ви с тайната полиция на диктатурата, но засега това си остава в областта на моабетите и локумите. В същата книга обаче, на стр. 280 е поместена снимка, доказваща, че Вие продължавате да "изстрадвате биографията си и "след 10 ноември". Тя е от 1995 г. и на нея сте на коктейл с неколцина от видните български чекисти или гестаповци (както Ви се хареса): с генералите Любен Гоцев и Владо Тодоров, с полковник Димитър Иванов и др. подобни. Митко "Гестапото" е снабдил тоста ви с текст, който не се нуждае от никакви коментари: "Старото партньорство на нови релси..." Следват поименно част от участниците в юдинското хоро върху повалената снага на българския народ (включая „възроденото” от тях турско малцинство). Това е още една разлика в нашия и Вашия морал...

Но да се върна към пътеките на нашата Голгота.

През 1950-1953 г. в новия Шуменски затвор властта събра своите най-големи врагове сред политическите затворници от всички затвори. Тези от чието влияние се страхуваше. Сред тях бяха Осман Калъч (директор на религиозното училище в Шумен), Мехмед Фуад - секретар в консулството в Бургас, агронома от Нови-Пазар Лютви, бай Фехти от Русе и други, общо около двадесет честни граждани и политически затворници от турското малцинство. С повечето от тях се сближихме и станахме приятели за цял живот. И сега, след толкова години, аз си спомням за тях с отлични чувства... През следващите години такъв "елитен" затвор стана пазарджишкият и най-вече неговото наказателно отделение "Зад завесата", създадено за да умъртвява политически, морално или физически противниците на режима. Там бяха концентрирани представители на цялата палитра в българския политически и обществен живот - от крайната десница до крайната левица. В килиите и по карето можеха да се срещнат представителите на опозиция от БЗНС Ангел Держански и Борис Бумбаров, Иван Костов и Мишел Михайлов, Димитър Гичев и Евтим Арсов, от социалдемократите Коста Лулчев и Иван Копринков, Петър Брадков и д-р Петър Дертлиев. В това отделение ДС беше събрала и цвета на легионерите сред които младия тогава Васил Иванов Златарев - юрист и председател на националния студентски съюз (1941 -1944). Тук бяха Йосиф Робев и Димчо Соколов от Социалното движение на Цанков, можеше да се разговаря и спори с единствените попаднали в затворите, макар и по монтирани процеси, политически и финансови дейци на едрия български капитал Атанас Буров и инж. Губиделников (80-годишният Буров беше съден за... бягство през границата). Сред това множество от мислещи и борещи се и в условията на тюрмата личности, наред с няколкото български генерали (Иван Вълков, Димитър Мустаков, Кирил Станчев и др.) или католическите и протестантски свещеници, можеха да се видят и хората на крайната левица като троцкиста Димитър Гачев или анархиста Васил Тодоров - Народа. Всяка от тези личности беше изстрадала своята биография. Сред нас имаше даже и комунисти от Трайчо Костовия процес като Петър Семерджиев, Иван Тутев и др., които за жалост продължиха да служат на диктатурата било като Вас другарю с псевдонима, било като култ-съветници. (За гавра с културата, културен съвет се наричаше сборището от безцветни капитуланти, чиято незавидна роля беше да помагат в "превъзпитанието" или по-точно в духовното умъртвяване на съзатворниците си). През есента на 1956 година по решение на политбюро на БКП държавна сигурност, ползвайки "богатия съветски опит", създаде в Пазарджишкия и Плевенския затвори отделения с унищожителен режим за "непоправимите" си врагове. Причината за изолирането им беше да не влияят и да не поддържат борческия дух на пленниците на диктатурата. В Южното крило на третия етаж на затвора в гр. Пазарджик, освен някои от гореспоменатите "елитни" затворници, които идваха и си отиваха по за няколко месеца, постоянен "инвентар" на новосъздаденото наказателно отделение бяха трима легионери и трима анархисти. Ще спомена само две имена - на легионера Илия Минев и на анархиста Коста Стоянов от село Бистра (Търговищко). Първият е човекът с най-много наказания в карцерите, прекарал общо 25 години в затвора и други 8 години "на свобода" като интерниран в Делиормана. Вторият проведе най-дългата гладна стачка. От втория месец започна изкуственото му хранене, което продължи две години. Изпратен от ДС в лудницата, той бе ликвидиран като "по погрешка" вкарват маркуча вместо в хранопровода, в... белите му дробове. В пазарджишкото наказателно отделение бе доведен до самоубийство и земеделският деятел Евтим Арсов. Изправен пред избора да се опозори като капитулира или да умре за идеите си, той си надяна примката на шията на 2 февруари 1959 г. и отиде в пантеона на загиналите за свободата на българския народ. Други от наказаните в Пазарджишкия затвор през 1956-1959 г. изгубиха разсъдъка си в неравната борба с тиранията (в сравнение с която, другарю Доганов, турското робство си е една истинска демокрация). Този затвор остана с печалната си слава чак до "великия ден" на промяната през ноември 1989 г. До края той продължи да бъде безкръвната касапница на палачите, на които Вие служихте, др. "Сава". В него бе умъртвен и отвлеченият от Дания български политически емигрант Арсов. Там намери смъртта си вследствие нечовешки побоища и журналистът Георги Заркин.

Това са само някои от незнайните герои, които загинаха в борбата с маркс-ленинското мракобесие, чиито имена припомням и които и до днес са премълчавани при "тържествените зари". Други ще удължат километрическия мартиролог на падналите за свободата през 1944-1989 г. И накрая, другарю Доганов, ще си позволя да попълня дупките на Вашата памет с другото зловещо режимно отделение в плевенския затвор, където през 1956-1960 г. продължи нашата борба за човешко достойнство срещу назначения за целта садист и олигофрен майор Бакърджиев, който току що се беше завърнал от опреснителни курсове в СССР за инквизиции и унищожение на... вързани хора. Там, след Унгарската революция от октомври 1956 г., плевенските убийци ме смазаха от бой, счупиха ми прешлен и предизвикаха образуването на дискова херния, но това е "дребнотемие", по което тук няма да продължавам. В първата фаза на инквизициите бяхме уединени 9 затворници в три килии по трима души: Димитър Гичев - десен земеделец, Милан Дренчев - ляв земеделец и Любен Балъков - легионер; във втората килия Тома Мартинов – десен земеделец, Манол Зографов - ляв земеделец и Васил Златарев - легионер; в третата троцкиста Димитър Гачев и двама легионери - Васил Узунов и моя милост. Всички бяхме лежали до тогава над 10 години в затворите, а до края на Златарев се събраха 19 години и на Узунов от Чирпан 28 години и 8 месеца! На Гачев, с излежаното преди 9.9.1944 г., му се бяха събрали 24 години, от които 2/3 в условията на "народна демокрация"... След като и този режим не даде търсения резултат - вдигане на бялото знаме на предателството - от София наредиха на Бакърджиев да приложи възможно най-нечовешкия наказателен режим. Димитър Гичев, Васил Златарев, Стефан Вълков, Васил Узунов и Любен Балъков бяхме свалени на първия етаж и изолирани всеки поотделно в така нар. смъртни килии. Лишени от всичко - от колети и лавка за покупка на храна, от кореспонденция и свиждане с близките ни, от книги и вестници, със забрана дори на надзирателите да разговарят с нас, ние преживяхме през 1958-1960 година жестокости и ужаси, които никой нормален човешки ум не може да приеме, че са възможни през втората половина на XX век в претендиращата за цивилизованост малка страна от Източно-европейската част на социалистическия ГУЛАГ. Крайният резултат беше, че всички ние легионерите, които бяхме по-млади (тогава 35-38 годишни), останахме бездетни. Това са част от щрихите на нашите "неизстрадани биографии", другарю "Сава".

В заключение мога да Ви припомня кои основаха и първото "неформално" Независимо Дружество за Защита на Правата на Човека (НДЗПЧ) на 16 януари 1988 г. в Саранево - родния град на Илия Минев, с участието на пишещия Ви тези редове и други такива с "неизстрадани биографии". Това е действителното, а не съчинено... положение, другарю "Сава"'. Такава е истинската история на съпротивата срещу болшевишката диктатура и истината за изстраданите идеали и дела на участниците в нея. "Останалото, както казва поетът, е измама." Що се отнася до собствеността върху 10 ноември – за нея няма да спорим. Аз съм от тези, които мислят, че българският народ още няма своята голяма дата. Неговият Великден е в бъдещето и той ПРЕДСТОИ!

Без почит: Стефан Ив. ВЪЛКОВ Асеновград, 24.11.2004 г.

* Стефан Вълков е 21 години политически затворник по времето на комунизма. През 1988 г. е един от основателите на Независимото дружество за защита правата на човека, първата опозиционна организация в комунистическа България с принос за падането на режима. От 1992 г. Вълков е председател на НДЗПЧ и член на Националния координационен съвет на СДС. Разочарован, през 1994 г. се отказва от активен политически живот.

четвъртък, 21 януари 2010 г.

Руската трагедия

Екзарх Стефан

Някаква странна и страховита съдба тегне над Русия от двадесет години насам. След като стана "козель отпущенiя" за греховете на цяла Европа, превръщайки се в опитно поле за изпробване на комунистическите утопии, тя отново е обект на различни вражески домогвания отвън и отвътре.

Докато големите държави водят една напрегната дипломатическа дейност по всички направления за установяване на един по-друг ред, докато всички се въоръжават трескаво - едни, за да запазят заграбената след общоевропейската война плячка, други - по пътя на въоръженията уж да затвърдят позициите на международната правда и справедливост, великият руски колос стои вън от строя. Неговият глас не се чува в международния концерт. Една шеста част от сушата, със 180 милиона народ върху нея, е някаква политическа tabula rasa, някакъв болник, от когото никой нищо не очаква.

Неотдавна прочетохме някои сведения за положението в Съветска Русия, почерпени от различни източници. Ние бяхме поразени от дълбочината и продължителността на руската трагедия. И неведнъж скланяхме глава в молитва: "Доколе Господи? Доколе отвращаеши лице Твое". Но, следейки картината на руския живот под игото на болшевизма, ние неведнъж и благодарихме на Бога за това, че Той не е оставил Своята свята мъченица, понеже й праща сили, пред които отстъпват и силите на ада.

В следващите редове ще споделим с читателите на "Духовна култура" някои пасажи от прочетеното от нас за Русия.

В сп. "Новая Россiя", № 55-56 от 1938 г., е поместено описанието на един бежанец от Русия, в което ни се дават няколко сцени от трагедията на Русия. Първото нещо, което като черен облак тегне над живота на Съветска Русия, е постоянният и неизтребим страх от изстъпленията на властта, които се разпростират върху всички, даже и върху комунистическите дейци. "Представете си една голяма квартира", казва този бежанец, "чиито стаи са заети от много семейства на отговорни съветски работници, хора с партийни билети. В 2 часа и половина през нощта през черния вход на жилището се втурват агенти на ГПУ или поновому ГУГБ (главное управленiе государственной безопасности) за обискиране и арестуване на едного от живеещите тук комунисти. Ако живеем при нормални условия, шумът и тропотът сред нощта не можеше да не привлекат вниманието на обитаващите този дом. Биха се разтворили врати от различни страни, людете биха почнали да питат и разпитват що се е случило, за какво е този шум, не е ли станал пожар, не са ли се промъкнали в къщата крадци?... Но у нас всичко е по-иначе. В случаи като споменатия всеки от обитателите си дава вид, че нищо не чува и че, един вид, спи спокоен, здрав сън, както спят люде, чиято съвест е чиста. Нито в една от стаите, съседни на обискираното помещение, не ще се запали електричеството. А при това, скочили от креватите си боси, при всяка стена със затаен дъх стоят люде в тъмнината и със страх се вслушват, за да разберат що става до тях.

[+/-] ...виж целия текст



Никой не ще се осмели да излезе от стаята. Всеки се бои, че най-малко ще го "пришият" към делото на обискирания съсед. А на утрото след безсънната нощ обитателите на дома се срещат в коридора, в общата кухня, здрависват се, говорят за времето, за разни дреболии, но никой не обелва зъб за станалото. Като че нищо не се е случило. И това не са единични факти, а общо явление, и то по-красноречиво, отколкото всичко друго, говори за една обстановка на терор, лъжи и доноси, в които ние живеем. Людете се боят един от друг. На всяко лице има маска. Иди разбери дали е доносчик или не! Ние виждаме фактите остро, но не чуваме свободна човешка реч. До изводите идваме индивидуално, тайно, насаме, без общение с други люде и не в съвместно обсъждане на интересуващите ни въпроси. Людете крият своята злоба, мисли, своя душевен преврат, своите разочарования. Преди да разменим някоя дума с някого, трябва четиридесет пъти да проверим човека и тогава да говорим, и то често целият разговор се свежда до полунамеци и полувъпроси. Хиляди, стотици хиляди люде напускат комунизма, но затова никой не узнава. Устата им са сковани, а по лицата им стои печатът на партийността, лоялността и "възторжената любовь" към Сталина. (Рассказ приезжаго из Россiи". Сп. "Новая Россiя", № 55-56. 1938 г.)

Интересни сведения за живота в СССР ни дава също А. Цилига, виден комунист, хърватин по произход. Още като млад студент, в 1918 г., под влиянието на събитията в Русия, той постъпил в социалистическата партия на Кроатия, ориентирана доста на ляво. В 1926 г. заминал за Виена като член на Балканското бюро на коминтерна. През есента на същата година се промъкнал в Съветска Русия, за да подиша въздуха на обетованата земя на комунизма. Бил назначен за професор по история в едно висше учебно заведение. Но разочарован от всичко, което видял там, той в 1935 г. успял да се изтръгне от лапите на своите радушни хазяи и да се върне в омразния на всички комунисти "буржоазен" свят. Миналата година той напечати своите впечатления от Съветска Русия в една книга, издадена на френски от изд. на Галимара, Париж, 1938 г., и озаглавена "В страната на великата лъжа". Една част от тази книга е преведена в сп. "Современньiя записки", №№ 66 и 67, 1938 г.

Първото потресающе впечатление на европейския комунист от Русия е било нейната културна изостаналост и материална бедност. Дълго обаче той се утешавал с това, че все пак страната "се движи" по посока на социализма и един ден, когато изгрее неговото светло царство, цялата тази нищета ще се забрави. Още повече, че и народът му направил много добро впечатление. Напрегнат ритъм на живота, подем на социалните низини нагоре, стремеж към наука! Но скоро Цилига открил и обратната страна на това повишено самочувствие у издигналите се в революцията на върха слоеве. "Бодрият тон на съветския живот е пълен с дълбок обществен аморализъм", казва той. "Някакъв дух на груб егоизъм, на сметка, на стремеж да наредим себе си в живота, без да се съобразяваме с другите, циничната философия на здравия лакът, безсрамно приспособленчество и подмазване към стоящите по-високо, за да постигнем своите цели - ето какво прозираше в действията и даже в думите на обикновено гъсто наситените с революционна фразеология другари".

Цилига се убедил, че прословутата "работническа държава" в Съветска Русия е фикция, зад която се крие един държавен капитализъм par excellence. И още, че Сталин и цялата тая система на държавно-капиталистическа експолатация ще бъдат хвърлени в калната яма на историята, подобно на всички други деспотии и утопии на миналото.

Цилига не вижда нищо социалистическо в Съветска Русия. Напротив, според него тук се е настанил един строй, който най-усърдно копира всички отрицателни страни на капиталистическия строй, оформило се е едно общество, което смята за своя чест да подражава на суетните навици на някои слоеве на капиталистическото общество. Ето някои характерни черти на новоформиралата се болшевишка аристокрация, която Цилига е наблюдавал:

"Средата, в която аз се отзовах в Ленинград”, казва Цилига, “бе извънредно благоприятна за такова едно наблюдение (наблюдение върху болшевишката буржоазия. Б.н.)

Както вече споменах, аз и моите другари живеехме в партийния дом, където живееха всички ленинградски комунистически върхове начело с Кирова, секретарят на партийната организация, и Комарова, председателят на ленинградския съвет. Тук по-рано е живял и Зиновиев с целия си щаб, една част от който живееше там и в наше време… Целият този кръг люде, всички тия семейства представляваха нещо особено, един обществено-психологически тип. Тип на нови обществени големци, тип, напомнящ отчасти парвенютата. Че по същество те са ново привилегировано съсловие, аз знаех това и по-рано. Но че те самите смятат себе си за нови знатни люде, че те вече напълно са проникнати от една йерархическа, кастово-кръгова психология - това аз видят едва тук. Болшинството от тези семейства бе излязло измежду работничеството и майсторите, на всеки случай, от народа. В тяхната разговорна реч, в техните маниери, даже по лицата им, се чувствува тяхното минало, но как студено, как от високо, въпреки това, гледат те към работниците! Истински човек за тях е само този, който заема господствуващо положение в обществото. Който "у нас", в Съветска Русия, не е способен да се издигне, той, значи, е някакво низше, малоценно същество. Ценността на човека се определя от курортите, за които той може да получи безплатен достъп, по квартирата, мебелите, дрехите, служебното положение. Тези нови привилегировани се делеха по кръгове, невидими с просто око, но остро усещани. Въпросът не се ограничаваше само със строгата йерархия. Людете, принадлежащи към един и същи кръг, се деляха вътре в него според различни признаци: по времето на своето издигане, по начините на издигането, по социална и политическа биография. Във всички тия кръгове същестуваше солидарност само против низшите класи, а вътре вървеше открита борба, пълна с ненавист и злоба. Вътрешното деление в тези бюрократически върхове вървеше още в един разрез: мъжете образуваха един отсенък, жените - втори, децата - трети. Мъжете бяха по-дипломатични, по-скрити. Те не забравяха така лесно, че трябва да се поддържа "връзка с масите", че трябва да се спазват пролетарските и революционни приличия. Те трябваше да се разбират от полудуми: те бяха напълно в плен на желанието да блеснат със своята кариера и луксозна обстановка, да блеснат със своите дрехи в своите театрални ложи, да блеснат с отиване на най-хубавия курорт или с едно пътуване зад граница. Те смятаха и чувстваха себе си като "светско общество" и страстно живееха с неговите дребни амбиции и завист. Една от жените ми разказа за своята лятна екскурзия до Кавказ. Ето я снета зедно с Будьоний, във вестюбила на един чудесен дворец, в който тя е прекарала. Тя прави кисела физиономия: "Да, тук аз съм само с Будьонний. Ворошилов тоя ден отсъствуваше." Трябваше само да чуете това "само"… И как засия тя от радост след няколко минути, когато ние стигнахме до фотографията, на която тя е снета заедно с Ворошилов! Как напълно в стила на това "общество" е и това, че една от тях, жена на най-видния нарком, е в ръководството на парфюмерийния тръст!... Против това лицемерие на родителите най-напред протестираха децата. Те искаха нещата да се наричат с техните собствени имена: ние сме хазяите. Защо ще трябва да крием това? Защо да не се обличаме добре винаги и навсякъде? Защо да се обличаме луксозно само в един случай, а в друг нарочно да се преструваме на бедни? Защо да се возим за свое удоволствие с колата, щом я имаме в гаража? Защо "Х" води децата си на училище с колата си, а наш папа отказва да прави това? Те, тези деца, се бяха отвратили вече от революционната фразеология, от склоняването във всички падежи на думата пролетариат".

Разочарованият комунист ни дава и няколко картини из живота на затворническа Русия, из царството на онзи терор, който за пръв път съществува в историята. "След като в продължение на четири години имах възможността да живея и да пътувам по Русия в положението на човек от привилегированото малцинство, случи ми се пет и половина години да помитарствувам не като наблюдател, а като истински жител на това царство на безправието. Не веднъж през това време аз съм се намирал на косъм от смъртта, а понякога и физически съм усещал студенината на нейната коса върху шията си."

"При терора и тоталитарността на режима, които съществуват в Съветска Русия, общественият живот, колкото и да е страшен, в целия ред свои прояви, се представя пред очите на наблюдателя, особено на чужденеца, в един изкуствен грим. Но негримираният, всекидневен живот е безкрайно далеч от това, което се показва за живот. Действителният живот може да се узнае истински само зад чертата на официалната общественост, зад границата на легалния живот, в стана на отхвърлените, в затворите, под ключа на ГПУ. Само там може да се узнае Русия без маска, такава, каквато понастоящем е тя. Който не е бил по съветските затвори, концентрационни лагери и в заточение, гдето е събрана огромна армия, повече от 5 милиона човека, на безплатен, робски труд, който не се е запознал с тези най-крупни в световната история каторги, гдето людете умират като мухи, гдето те са разстрелвани като кучета, гдето те работят като роби, той, струва ми се, не знае, какво нещо е Съветска Русия".

И затова авторът ни дава някои картини, от които няма човешко сърце да не потрепера.

При масовото реквизиране на скъпоценностите се е постъпвало според Цилига по следния начин: "При обиските, разбира се, нощни, агентите на ГПУ заграбваха всички ценности, намерени в домовете, започвайки със сребърни лъжички и завършвайки със златни монети и предмети на изкуството. Притежателите на тези вещи биваха откарвани в затвора, независимо от изхода на обиска. От тях се искаше представянето на скритото злато и ценности в полза на държавата, за строежа на петилетката… В коридора на следователите, пред техните кабинети, стояха на групи тези люде. Един млад зъболекар, който бе заедно с мене в камерата, престоя тъй в очакване цели две денонощия. През тези две денонощия неговото цъфтящо, червендалесто лице стана черно като земята. Имаше и един случай, когато един от тия стоящи в коридора люде се умопобърка. "Гледайте, кръв!" - взе да вика той в изстъпление, сочейки към края на коридора. И ГПУ го задържа в това състояние още 24 часа, за "да смекчи" упорстващите… По-късно, в Сибир, аз срещнах люде, повечето старци, които търпяха по 10-20 денонощия страшния сибирски студ, които биваха измъчвани с глад и жажда, за да получат от тях предполагаемото злато. След такива едни мъчения всички, които имаха нещо, го предаваха. Но тъй като арестите ставаха опипом, повече по доноси, болшинството от подложените на мъчения нямаха никакво злато, при това загубваха здраве, даже и живот."

Цитираният в началото на нашата статия бежанец от Русия ни дава пак някои сведения относно прословутите московски процеси.

"В историята на политическите процеси, започвайки от 1926 г., не е имало случай - казва този бежанец, - подсъдимият да не се е разкайвал за своите грехове. В резултат у всички, а особено, навярно, у публиката зад граница, се създава съвсем лъжливо впечатление. И то е твърде изгодно за правителството на Сталин. Сталин с това убеждава, че от него никой не може да се спаси, че той е не само стопанин на държавата и икономиката, но и пълновластен хазяин и властител на чуждата душа и съвест, каквато е била Католическата църква в средните векове. Но тази глупава легенда трябва да се изостави… Бившият секретар на Централния изпълнителен комитет Енукидзе например не се покая, Мдивани - също". Но повечето от обвиняемите се каят и то поради следните инквизиторски методи, които са прилагани към тях: мъченията започват с една предварителна "обработка" на подсъдимите.

"Първата стадия на тази обработка се състои в това, което някои следователи на ГПУ наричаха и наричат "дезориентация" на арестуваните. Арестуваните комунисти, най-важните и подлежащи на "обработка", биват поставяни в особени камери на вътрешния затвор на ГПУ. Отнемат им се всички вещи и преди всичко часовниците. В камерата, в която хвърлят арестувания, няма прозорци и дневна светлина. Тя се осветява само с електричество. Затвореният не вижда никого, не може да разговаря с никого. Това е царството на мълчанието. Електрическата лампа в камерата понякога изгасва за няколко часа, нещо, което твърде много плаши затворения, който не знае нощ ли е това или ден. Никакви книги до разкаянието не му се дават, особено вестници. Затворените, както мимоходом споменаха Бухарин и Раковски при последната им дума, нямат абсолютно никакво понятие за това, що става в страната и зад границата, нещо, което също влияе на психиката. Повечето от комунистите, особено от управляващите кръгове, поради нервния живот, който водят, са свикнали с тютюна, лулата, силното кафе, чая, виното и въобще към възбудителите на нервната система, и то в големи количества. В затвора те изведнъж се лишават от това. У мнозина от тях (както се разправяше особено за Пятакова, който бе привикнал да се трови с безбройни количества папироси) това обстоятелство предизвиква рязка и мъчителна психическа депресия, както у люде, привикнали с морфий или кокаин. Книги няма, тютюн няма, дневна светлина няма, разходки няма. Човекът е сам, сам със себе си. Свиждане с роднини не се позволява. След крайно напрегната нервна дейност в продължение на последните 18-20 години, винаги против люде и сред люде, в шума на събранията, във вихъра на спорове и разговори, изведнъж настъпва мъртва тишина, принудително дълго бездействие в мрачна, не обещаваща нищо добро обстановка. Особено болезнено действува изгубването на усещането за времето. В бездействие, в мъртва тишина, с мисли за смъртта, минутите се струват за часове, часовете за дни, дните за месеци. Ориентиране по времето за донасяне на храна е също невъзможно. Храната на първо време се носи в камерата умишлено в различно време, с интервали, които се струват на затворения безкрайни, но за причината на които му се забранява да попита нещо. В такава обстановка, след 10-15 дни, почти всеки затворник изгубва окончателно чувството за време. Нему почва да му се струва, че седи с месеци. Това е именно онази "дезориентация", на която разчита следователят на ГПУ. Трябва да добавим, че на първо време (до покаянието) храната е изключително оскъдна и по качество, и по количество. Това не е онази храна, с която са свикнали комунистическите сановници. Всичко това, взето заедно, прави затворниците крайно нервни. От върховете на заеманите от тях високи постове тези люде, които вчера още са управлявали страната, падат на дъното на тъмната яма. Цялата обстановка подчертава, че те са се превърнали в жалки, безпомощни насекоми, с които всяка минута може да се свърши по една телефонна заповед от Кремъл. От тук у мнозина се явява желанието да вярват на всичко, каквото се иска от тях. Само всичко това да се завърши по-скоро!"

("Рассказ приезжаго из Россiи" Сп. "Новая Россiя", №№ 55-56, 1938 г.)

Подсъдимите са подлагани и на т. нар. научни експерименти, които се състояли в следното:

"Имаше и сега още има упорити слухове, че до разпита, както и пред разпита от последната решителна стадия (преди "покаянието") в храната на затворниците се слага някакъв състав, опиващ психиката и при силно главоболие държащ човека в състояние на болезнена неуравновесеност. Няма нищо невероятно в това. В ГПУ отдавна съществува особена химическа и медицинска лаборатия, организирана от Ягода, в която ред лекари и химици, намиращи се на служба при ГПУ, изучаваха действието на различни възбуждащи средства, на разни приспиващи наркотични елементи и отрови. В 1931 и 1932 г. много средства бяха изпробвани над лица, осъдени за спекулация. Много от отровите бяха повторно изпробвани над "смъртници", лица, които официално биваха обявени за разстреляне, а всъщност биваха оставяни да поживеят още известно време и един вид като опитни зайци и морски свинчета служеха за обект на различни експерименти, които се извършваха над тях. Тези експерименти носеха названието "научни". Разрешение за тях бе дадено навремето си от Кремъл."

Приведените пасажи относно инквизицията, на която са подложени много видни комунисти, ни говорят, разбира се, и за друго. Те ни посочват, че евангелската максима за това, че "който вади нож, от нож и ще умре", е непреходна, но все пак и това е една от многото сцени на великата руска трагедия. Главните нейни действия, разбира се, се разиграват сред широките народни маси. Те са истинската жертва в страшния болшевишки водевил.

Но нека благодарим на Бога, че както вече споменахме, Той не е оставил великата руска земя без Своята закриляща десница. Сред вихъра на болшевишките изстъпления Той е издигнал Своята Църква като непоклатима скала. За тази единствена гранитна скала, устояла на ударите на болшевишкия чук, ни говорят вече и най-големите й противници. Цилига я смята за най-мощната организация в днешна Русия, макар да стои в сянка. Но тя се явява един могъщ обединителен център на всички творчески сили на нацията. Даже всемогъщият Сталин, за ужас на всички комунисти, в една своя реч се изпуснал да каже много ласкави думи за Православната църква в миналото. Говорейки за "религиозната реформа на княз Владимира", т.е. за покръстването на Русия, той намира, че тя е имала едно извънредно голямо прогресивно значение за руския народ. Това твърдение на самодържеца извикало паника, преди всичко в редовете на съюза на войнстващите безбожници в СССР. Затова сп. "Безбожник" в броевете си от 1 и 12 февруарий т.г. помества обширни обяснения по въпроса, как да се примирят неотдавнашните твърдения на Сталин за прогресивното значение на "религиозната реформа на княз Владимира" с продължаващото гонение против християнството. Указанията на Сталина, разбира се, са неопровержими. "Приемането на християнството от Киевска Русия е било, несъмнено, едно положително явление " се казва в "Безбожник". "Християнската църква енергично се е борила против многоженството, против отвличането на жени, против кървавото отмъщение. Църквата е осъждала продаването на християни в робство и е спомагала за отстраняването на робството чрез сравнително по-прогресивното "крепостно право". Християнството е помогнало на Киевска Русия "да засили и закрепи държавната организация". Християнството е помогнало за просветата, за разпространяването на западноевропейската култура, постави началото на руската литература, на руското изкуство. Всичко това сега партията признава и съюзът на безбожниците против всичко това не възразява. Но все пак борбата против християнството не се прекратява и няма да се прекрати, защото "след това християнската църква станала една от най-силните опори на монархическата власт и на експоататорския строй". Освен това християнството било свойствено на "класовото общество", а в СССР обществото било "безкласово".

Тези несериозни обяснения, разбира се, с нищо не намаляват ефекта от думите на Сталина. Религиозните гонения пак ще си продължават, но тия признания на диктатора ще звучат в много уши.

Сп. "Духовна култура", март-април, 1939 г.

неделя, 17 януари 2010 г.

На какво прилича оня, който ся отрича от народността си?

Драган Цанков

В обявлението на „България" показахме колко-годе съставът, когото ще следваме за уреждането й, поканихме милите си съотечественици да подкрепят и задържат това дело, кое ще обема всичките интереси относително за български народ. Наистина, що има по-красно от едно дело, което, като ся труди да представи пред очите на читателя си състоянието на разните царства, влиза в сърцето на отечеството му, открива болките му и му показва приличният цяр! То е като едно светило, което хвърга насякъде лучите си и съживява сичко, що е околу него.

Като се застоим в тия предели, ще венчаем първото си издание с няколко въпроси, много важни и които е полезно да разрешим. Духът человечески е любопитен да познава щастието си, да научи причините, които препятствуват на доброщастието му или които му помагат, причини, на които следствията видим. Търси, изпитва, качва ся от степен на степен и напоследък, като открие онова, което му беше като тайнство, тогава усеща не знам какъв-вид благодарение. Това сега сме помислили и като изглеждаме настоящето време, ще забележваме пристойните мерки в бъдуще. Прочие кои са причините за нашето ненапредвание? Кои са средствата, с които можем да надвием на тия мъчнотии? Ето кое ще стане предметът на изложението ни.

За да съдим с непристрастие първата точка, длъжни сме да ся турим между два народа съвсем разни в чювствата си, разделени от към народностите си и съединени в вероисповеданието си, между два народа, които почти от десет векове са в сношение и не могат да си съгласят страстите; с една реч, българи и гърци. Българите според свидетелството на най-верните писатели са простодушни, ученолюбиви, верни на господаря си и пазители на бащините си качества. Явно е, че ще си докараме хули от всичките еднородници, ако думахме толкова и за гърците, и бяхме излезли отвън здравият ум и говорили против истината и против съвестта си. Както ся види, те не следват общите закони на природата, излезли от ръцете на един друг създател и които, като вървят по един състав, цяло противен на другите народи, мъчат ся да подчинят праводушието на кривостта, чувствата на сърцето на незнам какви страсти и за да съкратим, да направят българите подобни на тях. Видите ли, родолюбиви, в какво се състои тайната на сичката фанариотска политика! Първа причина, която мислим да е най-главната. Но ние ся радваме да дадем тая похвали на родът си: че е увардил с толкоз усилия тоя дар, който е положил в сърцето и на най-дивия человек; говорим за народностите. На какво прилича оня, който ся отрича от народността си!

[+/-] ...виж целия текст



Като са зели едно началство върх българити, което желая да науча от кого, мъчителството, ако тряба да говорим против евангелието, е станало делът им; като намерили едно стадо без пастир, доели му млякото, без да му дадат храна. Где сме до сега видели хора да просветят един народ, без да знаят язика му? Где сме видели мучителството да роди любов? Христос им дума: „бъдете сладки и смирени". От там ние сме ги познали за негови ученици. Но дали на тях не дума: „идете и учете сичките народи". Ако е тям, защо не ни учят? Или ако е тям, защо се наемат против заповедите му да ни учат? Защо се ся подгърбили да управляват и наставляват едно стадо, на което не щат да оценят природата, язикът и тия движения на сърцето, с които да го усвоят. Лекарят не дава цяр освен кога добре испита болестта. Нищо не можят връх духът, догде не го добре познаят. Искат да ся издигнат, нещат да се снемат до най-простия народ, за да му вдъхнат учението. От тия бележки неща познаем гордостта на столя патрияршески. Втора причина.

Това не е само, то поне би ни утешило. Но смъртни завистници на българите, които искат да държят под игото на една неученост, старците на великата църква турят в действие сичките си трудове, употребляват сичките средства да умъртвят ученолюбието в сърцата ни. Друго и последно препятствие.

Прочее, за да съкратим, каквото изложихме, ще речем, първо, че е нужно и полезно да се държим у една власт, доволна да ни истъщава. И тая власт где ся намира? В лицето и столът на Милостиваго нашего Господаря султана — Абдул Мсджита, който като един баща се труди да уголеми благощастието на чадата си. Тряба като речи да ся прилепим у правителството, което ни показва толкос добрини. Тогас, дерзаем да кажим, като удобри прошенията ни, уверени сме, че не ще отрече нищо на най-верните си подданици. Неговите грижи за нас са ся доста явиле и ние не би имале доволно признателност, за да му благодарим. Като му дадем нашите сили, като му преставим нашите нужди, ще исчерпаме от него дързостта и силата, които ще употребим против неприятелите си. То нека бъде средоточието, гдето да се свършват сичките ни подлози, отгдето да излизат сичките ни помощи за образованието и напредванието на българския народ.

Второ, че българите от състоянието, гдето ся намират, от еднаквият глас на сичките народи и на цялата природа имат сякакви права да искат една особена йерархия, която да ся труди за доброто им. Свидетелството на сичката история е тука съгласна да удобри и потверди предложението и щението ни. Апостолите не проповядваха никак по европейски в другите чюжди държави; Кирил и Методий ся пратиха да просветят славянските племена, защото крайно познаваха язикът. Едно духовенство от наш род е много нужно. Ползата на тоя въпрос ще ни даде друг път благовремие да я развием по-надълго и да я потвърдим по-ясно. Мисълта ни засега е, за да прегледваме следствията, които естествено произхождат. Нека почнем.

Можем сега да кажем със сякаква дерзост, че от тия две средства зависи напредъкът ни и в нравствените, и в вероисповедните, и в душевните ни сили. Целта ни не (е) друга, освен да разбудим и турим в действие тия чувства и добри качества. Сякой знай, че поставението на училищата, което ги обработва и развива; сякой знай, за да се запази това, трябва едно начялство да ги настоява. Е! какво по-съжялително и по-старателно можем намери от начялството на Негово величество султана—Абдул Меджита. Но йерархията, която искаме, що служи на това? Бог, когато говори чрез устата на пророка Малахия, дума: „свещеникът е пазителят на науката". Бог ся отправеше на свещенник на ветхий завет. За това християнството, което е точният и съвършенният образ на онова духовенство, тряба да усъвършенствува по-добре тая истина. Четем още историята на старите векове, когато християнството ся показа, четем, че духовенството само упази в манастирите писмените останки на народите; то ги уварди от упостошението на варварите и ги предаде на последните времена. Без него времято и обстоятелствата би поразили тия безценни произведения на человеческият ум. И знаем каква светлина хвърли християнството връх светът. То го изтръгна от темнината и прелъстта, гдето живеем. Следователно едно духовенство от наша кръв е само възможно да ни даде сичко, що може да ни просвети.

Но някой ще се попита и праведно: ние сами, с нашите списания и трудове можем ли стигна степента, когато си наумяваме? Не. Мислим по-угодно да исчерпаме из чуждите списатели сичко, което е добро, да подражаем сичко, което ни ползува. Както человекът избира онова, което може да му дава живот, и го употребява за храната си, тъй и ние не треба да грабим сичко, което намерим. Мъдростта е полезна на сичките работи. Лъжливото, украшено със красни шарове, ни измамва и тогава не видим истината, която е просто изложена. И това, вместо да ни ползува, напротив, ще ни повреди.

Тъй господине, неотделение от господаря си, поставението на едно българско духовенство, което да ся занимава за напредъкът нравствен, писмен и душевен на народът ни, умереност, кога заемаме от другите народи за състоянието на писмеността си, те са средствата, които намираме до сега.

Такива и други подобни са въпросите, които ще занимават „България". Като оставим на страна сичко, което може да не угоди на здравия ум, ще представим истината с неуборими доказателства. Нищо няма по-красно от истината. Ще я търсим чрез сичките логически разсъждения, е сичките исторически случки. И тогава, надяваме ся, да открием булото, което от толкова време покрива очите на нашият род, було, което великата църква е метнала, за да стори невидими мерките си. Трудът е голям, не ни е срам да кажем; но милото ни отечество другояче не може да се откъсне от строгото иго на фанариотското мъчителство. Но грижите ни да не са суетни, молим читателите да дадат малко повече внимание и още .повече действие и да ни предложат мъчнотиите, които ще срещнат. Почитаме от сичко сърце тия благородни чювства, защото тогава ще наситим духът и ще направим истината по-ясна. Напоследък, уверени сме, че милите съотечественици ще пазят една дълбока признателност към попечителния господар Султан-Абдул-Меджит.

В. „България", г. I, бр, 1, 28. III. 1859 г. Оригиналното заглавие е "Програма на в. "България".

Народна книжнина и българска старина

Димитър Мутев*

Народното начало е едно от най-главните начала в нашия век, то стои на първо място, току-речи във всичките съвременни въпроси; и на изучението на народността никога не са е обръщало толкова внимание, колкото се обръща в наше време, и никъде не се обработва с такъв успех, както в Немско. Повече от четиридесет години са се изминали, откакто са положили едно яко основание на това изучение двама братя Вилхелм и Яков Грим с своите преизрядни издирвания за езика, многоглаголите, законодателството, поезията и въобще книжнината. Яков Грим е бил честит да създаде нова науки, наука на народността. Неговите списания са служили за пример на всички народи.

Не са останали без влияние и на ония деятели, които са се трудили за съдбата на народност, които със своите трудове са взели от най-почтените места помежду европейските учени; и кому не са известни прочутите имена на Вука Стефанович-Караджи-ча, на Кепитара, на Шафарика, на Срезневского?

Всички тия просветени народи залягат, който много, който малко, за учението и разяснението на народните старини; на немски език се издават много вестници само за този предмет. Не е тука място да се разпростираме дълго за тия списания; нито пък се надеваме, че скоро ще се удостоим и ние да видим на нашия език такива списания; но ако имаме да напредваме, трябва да знаем, що е било отзаде ни, и ако не биха обърнали чуждестранните списания внимание колко годе и на нашите народи, то още не бихме знаели, че сме имали старини, че сме имали история. За да можем и ние колко годе да посочим на света, че сме имали народност и старини, решихме се да прибавим един отдел в нашите книжици за този предмет и в една от предните книжици поканихме всекиго, който желае, да ни дойде на помощ, но един от нашите учени г. Сава Филаретов превари нашето желание и ни изпрати три народни песни, с които и почнахме с надежда, че скоро и от други места ще долетят и песни, и приказки, и пословици, и всякакви други материали за нашите народни страни. Дай боже да не останем измамени.

Сп. „Български книжици", г. I, кн. 5, 1858 г.

*Димитър Стефанов Мутев е роден на 4 (16 нов стил) септември 1818 г. в Калофер, градът където след 30 години се ражда друг велик българин Христо Ботев. Бащата на Димитър Стефан Мутев е заможен търговец, който в началото на 30-те години на ХІХ век се преселва с цялото си семейство в Одеса. Тук Димитър завършва гимназия и постъпва във Философско-математическия отдел на Ришельовски лицей, който завършва след три години с отличен успех. Димитър Мутев е първият българин, завършил висшия курс на Ришельовски лицей. По съветите на проф. Браун, Димитър Мутев заминава да следва в Германия. Учи една година в Бонския университет, след което се прехвърля в Берлински университет, който завършил през 1842 г. Веднага след това той започва да учи аспирантура и в края на 1842 г. защитава и докторска дисертация.

През 1858 българската община в Цариград взема инициативата да започне издаване на списание "Български книжици", за пръв редактор на което е поканен от Санкт-Петербург д-р Димитър Мутев.

През август 1859 г. Попечителният комитет на Централното българско училище "Св. св. Кирил и Методий" в Болград поканил д-р Мутев за директор на училището. Той сменил неговия първи директор Сава Радулов. На 15 октомври 1859 г. румънското Министерство на просвещението утвърждава Димитър Мутев за директор на Болградската гимназия. Мутев добре разбира, че тази гимназия има общонационално значение и въпреки влошеното си здраве той се заел да издигне училището на високо ниво.

неделя, 10 януари 2010 г.

За мила наша майка България

Райко Жинзифов*

Като хвърлим къс поглед връз днешната новобългарска писменост, то ми ще видим, че българский от шест милиона народ има само три повременни издания: „Цариградский вестник", „Български книжици" и „Дунавский лебед". Как и да е жал, как и да е тежко, че един народ, който ся простира покрай Дунава и околу бреговете на Чърното море до устието на Вар-дара, край бреговете на Белото море от Тесалия, околу до Ниш и околу до Видин и пр. ..., при днешните му потребности има само три газети, но слава богу и на това! Нашите бащи и това не са имали!

Българе! Каква е тая клета съдба на мила наша майка България! Какви са тия тежки български мъки как напрежни, така и сегашни! Кини ся сърцето на човека, душата му не ще са ся държи в телото, кога човек си помисли каква гъста и мрачна мъгла покривала и още покрива небото на сирота ни мила България и какви препятствия треба да ся надвият, за да блъсни сълнце по замръзнатата, българска земля, да озеленеят широки кичести полета, да дадат плод заборавените изсушени ниви, да разцветат плодовити дървета..., да замлъкнат вещици-кукувици, които кукуваха и досега кукуват над България!

Българие! Ядна Българие! Дали вишна божия сила те доварди от явната ти смърт? Или твоите народни начала, твоите народни сили са толку твърди, щото не можеха да те надвият толку и толку вражки противни сили?... Турци-анадолци от четири стотини години насам те мъчат и те глобат, пият ти жедно кървта като морски пиявици. Турчин казва на твойт син българин: „Ти си гяурин, премини си верата или легни под мойт нож." Турчин гази честта на твоята тънка, висока, черноока, белолика българка. Турчин влегва в къщата на мирниат българин, изважда из ножницата си дългиат страшен нож, закачва го на земля, а мила ми, млада ми Стойна стои му проста на нозе и чърпи го с руйно вино, с люта ракия. О! Да би змия лютица го изела! Майка, жална майка люля си своя клета рожба и жежки, дребни като бисер, рони сълзи над нея! Младо момче българче търгнува на път с надежда да спечели некоя парица, за да прехрани стара си майчица, слеп си баща и клета си сестрица, а като погледнеш на други ден, застанал на сухо дърво черн гарван и гракайки, казва й: „Клета бабичко, убиха сина ти..."

И не стигало само това, но ево ти и други кървопийци, сури мечки-мършоедки, зли гърци, клети фанариоти! Они те прекълнуват да не говориш по български, горат ти училища, горат ти староставни български книги, гонат ти учители, предават те во турски ръце и ти, ти, негрешен българине, кисниш в мрачната темница, гинеш си младост, тлеиш, тлеиш си като вощена свещ и кости оставаш в темница. А защо? Защото искаш да донесеш невинна полза на народът си, защото искаш да оживиш свой си потъпкан майчин язик, защото ис- каш дапишеш по български, а не по гръчки, защото искаш да славиш името божио на свой язик, защото искаш да не ся смеят над верата ти, в която си ся родил и пораснал с безбройни мъки и която ти оставили дедо ти и прадедо ти. .. Погледнете, братя, погледнете и вижте що прави гордиат фанариот: яхнал си бърза врана коня като кърджалийски делибаша, а по него търгнал цели табор войска, за да покори непокорните българе! Чуйте що казва народната песня: „Дека ся чуло, видело, владика турчин да биде..." Вижте що се прави в стаята му — стоят пред него младо момче и млада мома, ся кланят до земля, целиват му пола да им позволи да ся венчат. А той? Той държи в ръцете си дълъг и предълъг чибук, с лице намуртено, насърдено казва: „Българине, дебела главо! Или пет хиляди, или лежи в железата, дори да изгниеш..."

Люди зли! Люди добри! Земете нашите народни песни и узнаете какви врели сълзи проливала и още пролива България, какви люти и ядни болки претърпела и още търпи сиромашка България... Но не ще перо да пише български мъки, а нека кажеме две думи за „Братски труд".

Защото искрено и горещо като българе любим общата си майка България, ми, като желаем да принесем роду си каква и да е малка полза, ако и далеч от бащина си, и като немаме други сили освен перото, ако и слабо, ми ся решихме според силите си да принесем нещо и на нашата книжнина с изданието от време на време на малки книжки под наслов „Братски труд". Пред две години ми захванахме да издаваме тия книжки и от две години насам ми издадохме само три книжки околу 10 печатни листи. Не е ли за чудене, че в толку си време люди, които казват, че горещо любат България, успеха да направят едно твърде малко нещо? Ми казваме, не е за чудене, защото главната причина на това закаснуване е немане на средства, а без средства нищо не ся върши. Ми ся решихме да откъсниме от насущниат си хлеб, за да издадем в две години три книжки с надежда, че българете, които ся нахождат вън из България, до които ми ся обърнахме с писма — ще помогнеха нам да ся уголеми това наше издание; но досега ми не сме приели никаков утешителен отзив. Но при всичко това, като сме твърди в мислите си, ми издаваме и четвърта книжка, като не казваме нищо ни за направлението на това издание, ни за целта му, защото не ся издава в определено време.

Но ми решително немаме никакви средства, за да поддържиме изданието на „Братски труд", та затова ми ся обръщаме към родолюбивите българе, които ся нахождат вън из България, да ни помогнат с колкото можат, и мислим, че помощта им нема да пропадне напразно.

По-харно нещо, а не нищо. Надеваме ся, че гласът не ще бъде „глас вопиющаго в пустине".

Сп. „Братски труд", кн, 4, Москва, 1862 г. Оригиналното заглавие е "Две думи към читателите".

* Райко Иванов (Йоанов) Жинзифов (променя истинското си име Ксенофонт Дзиндзифи по настояване на Димитър Миладинов и Георги Раковски) е български поет. Роден е през 1839 г. във Велес,Отначало учи гръцки език в Прилеп, в училището на баща си Иван Жинзифов, родом от Битоля. През 1856 г. става помощник-учител в Прилеп при Димитър Миладинов. След това учителства в Кукуш. През 1858 г. отива в Русия с помощта на Димитър Миладинов, записва се в Херсонската гимназия в Одеса (1857), заминава в края на 1858 г. за Москва и в 1864 г. завършва Историко-филологическия факултет на Московския университет със степен кандидат. През 1863 г. издава книгата си „Новобългарска сбирка“, в която са включени оригинални и преводни стихотворения. Живее в средата на младата българска емиграция в Москва и заедно с Любен Каравелов, Нешо Бончев, Константин Миладинов, Васил Попович и др. започва да издава списание „Братски труд“. Развива огромна публицистична дейност в руския периодичен печат за запознаването на руската общественост с тежкото положение на българския народ. Сътрудничи и на българските вестници „Дунавска зора“, „Македония“, „Свобода“, „Българска пчела“, „Век“, „Време“, в списанията „Читалище“, „Периодическо списание“, „Български книжици“ и др., в които публикува статии, стихотворения, народни песни, един разказ. Много от чертите на поетическото му творчество го определят като поет-романтик. Умира на рождения си ден през 1877 г.

България с достойнство... или България с автогол?!

Илия Минев

Само на политически неграмотен не е ясно, че за какъвто и интерционализъм или космополитизъм да говорим, историята (а тя има само земен аспект, защото извън планетата Земя има сила — тайнствена, която не са поддава на нито една точна наука: химия, физика, математическа логика, астрофизика и др.)... историята е борба, между народи. А всеки народ, каквито и обши черти да има с други народи, има свои специфика, която в историческия аспект го oткроява от другите народи.... — тъй както всеки човек — индивид или личност, въпреки общите си черти е специфичен и се откроява от другите.

Няма да се спирам на историята на България. За хубаво или за лошо- нашият баща Хан Аспарух ни е формирал тук, на пъпа на Балканите, като държава. И ние, българите, имаме оставен от него завет да браним държавата си от близо и далеч..., от близо и далеч... И в бранното поле България намира и своята синове и дъщери. Ние също намираме смисъл в съществованиетo си именно... — ако се наложи със смъртта си да умираме за България ...

Именно с тази наша готовност приех от сърце да приютявам етнически турци в своя дом в гр. Септември, като са противопоставях най-енергично на живковистките изпълнители в опитите им да сменят имената им. Примерно Юсуф на Бисер. И в това именно се състои нашият национализъм - да браним достойнството на всеки народ. Ние, като дълбоко вярващи във всемогъщия Бог — Иисус Христос, по Чиято Негова Воля, както българите, така и турците, и всички народи, имаме право на съществувание. Борбата ни е на културното поле — без огнестрелни оръжия. Силата на нашите идеи, в съревнованието ни с народите на земната планета, ще покаже кой на културния фронт е по-целесъобразен...

За голямо наше огор чение БКП, а сега самоназовала се БСП (вълкът козината си мени, по нрава не) — нощно време на сън вижда не перестройка, а перестрелка в Русия, по израза на в. „Дума"!

Български граждани, да пазим България от духовно мъртвило, защото ако 500 години турско владичество не успя да ни потурчи, то никак няма да ни учуди, че Желевци и Филипдимитровци биха автоголирали България.

От достойна България да се превърнем в България автоголистка. Духовно мъртвия никой не ще съживи, да помниме това от големия немски философ Ницше и най-великия идеолог на борбата ни срещу чуждото владичество Георги Сава Раковски.

В. "Свободно слово", 1992 г.