вторник, 7 април 2009 г.

Завръщане

Димитър Талев




Навлизаме в малката уличка, дето някога протекоха безгрижните дни на моето детство. Води ме по-старият ми брат, който през тия двадесет и три усилни, кървави години не напусна родния край. На устата му трепти усмивка на доволство и тиха гордост:

- Ето, всичко е тук и такова си е, каквото го остави. И ние
всички сме тук, стари и млади, и децата, които се родиха по-късн0
- неизменно верни чеда на родната земя, на бащино огнище.

Отсреща, сред мъничкия площад, играят купчина деца. Негли себе си виждам и своите връстници там, сред малкия площад, дето всяко камъче ми е познато и всяка тревичка край стените, всеки праг по дървените порти наоколо. Чувам познати гласове в припряния детски говор - това не е ли гласа на Ицето, който надуваше гуша като патарок в детския си гняв? Бих искал да приседна там, при тях, с боси нозе, с изподраскани колена и с догоре пълни джобове зелени сливи. Ще дойде и Къндакот с опитомена чавка на рамо.

- Къндак, жи'ти майка, дай да я подържа малко!

Къндакот не дава чавката. Избухва свада. Тогава на прага на
портата се показва тетка Манда, с чорап в ръце и дълги, лъскави; игли между пръстите й.

- Що се карате бре колобани? Ха играйте!

Спираме се пред родната ни къща. Прозорците на горния кат са затулени негли със същите бели завеси. За миг, в унес, дигам поглед към високите прозорци и търся, чакам да се помръдне бялата завеса, да се покаже там скъп образ. Никой не ме очаква и все пак тук се връщам аз след двадесет години, след дълги години в мъка, в борба и копнеж неутолим. Не се помръдват белите завеси - през тия двадесет години смъртта прекоси пътя на мнозина мои близки люде, стопани в тоя дом сега са други, чужди люде.


[+/-] ...виж целия текст


Прекрачвам стария протъркан праг - о, колко висок бе някога и колко пъти съм си очуквал голите палци на нозете в лудешки бяг за по-голям комат сладък пшеничен хляб след игрите! В двора е тихо, само чешмата шурти в мраморното корито. Мама е вече по­койница, но аз очаквам да се покаже тя на каменните стъпала пред входа, както някога - с шарена престилка и с запретнати ръкави да ме посрещне и да ме попита:

- Върна ли се, сине?

Плочите са измити тая сутрин, дворът е грижливо пометен, чиста зелена тревичка расте между камъните, старата лоза е подка­рала нови листа. Пристъпвам към чешмата - коритото и стълбите са наоколо изтъркани със ситен пясък и там, на белия мрамор все още стои издълбан надписът: „Тале П. Палисламов, 1889". Това е името на баща ми, благородните нови стопани на родната и къща не са заличили тоя скъп за мене спомен, не са изтрили тоя опасен през черните робски години български надпис. Ето и градината с каменна ограда и там под навеса, хамбара и същия тайнствен по­лумрак, там се крихме в дъждовни дни и, сгушени един до друг в сгъстилия се мрак, тихо си разказвахме чудни приказки за надземни и подземни люде и царства. Там бе колибката на моето куче, там негде криех гълъбите си и ето чувам в тишината гласа на старата ни кираджийка баба Безцена:

- Иди учи, Димче, иди учи! Стига с тия гълъби от сутрин до мрак.

В двора се показва възрастна жена - сегашната стопанка на къщата. Тя е превързана с черна кърпа, както мама някога, и при­ветливо ни кани:

- Повелете, влезте!

Нашата някогашна дневна стая е същата: с долапите, с мусандрите и с двата прозореца към двора. През тия прозорци виждах за пръв път света и помня, когато трябваше да се подигна на пръсти, за да погледна вън, после когато рамката стигаше до брадичката ми, до гърдите ми и как всяка година ставах по-висок. Пролетно време току пред самите прозорци цъфтяха едри, алени рози. Тук обичаше да седи татко в празнични дни, с разтворено Софроние на коленете си. Тук седеше той когато заболя и веднъж каза на мама развълнуван:

- Видях там на клончето чудно птиче. Не съм виждал до сега такова шарено птиче! Чакам го да дойде пак, но не идва.

Около един месец по-късно, татко умря. Ала и сега го виждам аз, все тъй седнал до прозореца, виждам го ясно в тоя блажен час на завръщане в родната къща.

Но нека идем при мъртвите. Ние няма да ги видим тук, дето всяка вещ и тишината дори в празните стаи ни свързва със спомен за тях, за отминали дни. Напразно се ослушвам да чуя познати гласове, познати стъпки горе по чардака, да чуя познато хлопване на врата. Шумове и звуци заглъхнали завинаги в бащиния дом и все пак завинаги ще звучат в душата и в спомени най-скъпи.

Светлият юнски ден бавно гасне. Белите кръстове греят не­подвижни в привечерния зрак, негли сега по-ярко блестят буйно разцъфналите се треви край гробовете, аленеят див мак и нежните розови цветчета на шипките отсреща, низко над главите ни тъм­неят разлистените гранки на благоуханни акации. Ето гробовете на татко, на мама, на сестра ни любима и непрежалена, и други още гробове на скъпи близки, стопили се вече в тая света земя. Присядаме смирено на дървената пейка - без сълзи, без думи. По белия мрамор потрепва сяй от запалени свещи - светла, неуловима сянка, бързо пробягващи лъчи от незнайни далечини. Това е, може би, споменът незаличим за най-хубавата усмивка и топлия блясък на мили очи, които са бдели над люлката ми и винаги са ме гледали с еднакво силна, всеотдайна любов.

- За вас - чувам гласа на брата си - те скърбяха най-много, и мама и Мария. За вас двамата: най-големия и най-малкия. Не можаха да ви видят в последния си час, в часа на последните желания.

А ние и двамата бяхме тъй близо - разделяше ни само непрео­долимата ненавист на потисника.

В гърдите ми напират синовни думи, сърдечни братски думи, и с трепет слагам ръка върху хладния мрамор. Искам да им кажа, че съм вече тук, че се върнах при тях. Зная - те няма да ме чуят, но нали са ме очаквали до последния си час, нали са копнели за мене с обич и скръб, в тия дни мъчителни, в часа черен на вечна раздяла?

Покой цари над гробовете, свят и дълбок като ведрото родно небе над нас. Покой обладава душата и сърцето ми, разтуптяно, в помени светли, мисъл след мисъл се раждат мъдри и чисти, мо­литва смирена, благодарност стопля гърдите ми в тая тиха среща с милите покойници. Скърбях за тях, както и те са скърбяха за мене приживе, ала ето и болката стихна в утехата, че най-сетне запалих свещица на техните гробове. Брат ми стана от ниската дървена пейка.

Живяха честно, трудиха се, отгледаха деца... Нека ние живеем и умрем като тях.
Нека и ние... - повтарям в ума си и аз. И гробовете са опора и подтик в живота: да бъдем като тия, които са живели честно и са умрели храбро, като тия, чиито гробове ни викат и ни привличат с неотразима сила.

Високата трева шуми в стъпките ни. Изкачваме на височинката над гробищата и оттук се разкрива необозрим простор: широка Пелагония и сините планини наоколо. Далеч нататък, между зелените гънки на полето е селото на дядо ми, а тук, съвсем близо пред мене е Прилеп и родната ми къща. Небето все още светлее над главите ни и ето за този светъл привечерен час копнях двадесет години - цели двадесет години, цял един живот.

в. "Зора", 6.VII. 1941 г. Текстът е взет от книгата "Димитър Талев. Неиздавани страници", за която дължа благодарности на Георги Станков.

Половин век катастрофа

Георги Г. Марков*

В продължение на близо 5 десетилетия народите от Източна Ев­ропа бяха обект на социален експеримент (наричан „Изграж­дане на социалистическо общество"), провеждан с бруталност и в мащаби, непознати в човешката история. Най-тежки и най-труд­но преодолими са последиците от този експеримент върху нравст­веността и демографската структура на обществото.

Измежду всички живи същества човекът е уникален със своята двойнствена природа - носител едновременно на биологична на­следственост и на социално наследство. Тези два потока на инфор­мация се предават от поколение на поколение, и в своята съвкуп­ност и взаимодействия определят качествата, възможностите и изявите както на отделния човек, така и на общността (племе, на­род), към които той принадлежи.

Комунистическият тоталитаризъм действаше разрушително и върху биологичната наследственост, и върху социалното наследст­во на българската нация, формите и механизмите на това действие бяха крайно разнообразни - от прякото физическо унищожение на врага до най-перфидни начини за ограничаване свободата и възмож­ностите за развитие на личността, включително и да създава семей­ство и поколение (лишаване от свобода, репресивни ограничения в местожителство и свободно движение, в притежаване на собстве­ност, в образование, професия и т. н. и т. н.).

Изобретателността на комунистическия тоталитаризъм в средствата и методите за отстраняване от обществото на нежелани елементи и социални групи (ци­нично наричани „бивши хора") и тяхното заместване с избрани „наши хора" остават ненадминати. Провеждането на биологичния и социа­лен геноцид бе доведено от комунистите до една странна наука.

[+/-] ...виж целия текст


През какви етапи премина биологическият и социален геноцид, съпровождащ усилията на комунистите да изменят обществото и личността у нас. Първата вълна обхваща периода до 9. IX. 1944 г., когато те вою­ваха за завладяване на властта. Броят на жертвите и от двете страни през това време е относително малък и със слабо непосредствено въздействие върху демографските показатели. Това обаче е пери­од на ескалация на омраза и жажда за мъст, достигнал връхна точ­ка след 22.VI.1941 г., когато по нареждане на Москва България стана арена на насилия и братоубийства. За целта от там се изпращаха със самолети и подводници специално обучени хора, преминали школи на тероризъм, възвеличавани по-късно като герои. Мнозина от тях, преди да бъдат хвърлени на българска земя, бяха премина­ли през затворите и лагерите на Архипелаг Гулаг, но никой от тях не разкри какво очаква българския народ при успешен завършек на „антифашистката" борба. Истина е, че между младите имаше идеалисти, въодушевявани от илюзии, мечти и вяра в „светлото бъдеще". За съжаление, тези присъщи на младия човек стремежи бяха умело насочвани от „професионалните революционери" към тероризъм, престъпни акции и гражданска война „в името на наро­да". Партизанското движение, което се величае като „нова школа за политическо и културно възпитание", бе всъщност школа за терор, насилие и убийства по принципа - унищожаването на вра­га е високо морално дело. „Възпитатели" на младите идеалисти в много партизански отряди бяха прононсирани убийци-садисти като зловещия командир на отряд „Антон Иванов" - Георги Ликин-Дед; като прословутия Гънчо - главорез и садист в Карловския край; като гротескният Чочоолу, възхваляваният Леваневски и много други. Богатата партизанска мемоарна литература е пълна с по­добни „герои".

И затова никак не е чудно колко леко и бързо идеалистите-борци за „свобода на народа" се превърнаха веднага след 9.ГХ. в жес­токи палачи и убийци. В началото на септември 1944 г. с идването на демократичното правителство на Константин Муравиев България имаше редкия шанс да излезе от войната и премине към демократични преуст­ройства и граждански мир. Нахлуването на Червената армия сло­жи край на тази възможност. Превратът на 9.IХ. отвори пътя на болшевишката диктатура, която пристъпи веднага към терор и масови убийства. Зад гърба на своите съюзници от Отечествения фронт БКП организира заговор срещу единството на българския народ и гражданския мир в страната и в продължение на два месеца пла­номерно унищожи не по-малко от 20 000 българи.

Защитниците на палачите, които се готвят за тържествено чест­ване на „светлата дата", се мъчат да убеждават днес, че геноцидът след 9.IX е бил неизбежен - спонтанна реакция на народа, отдуш­ник на натрупаната омраза и жажда за мъст. Нищо подобно! Съ­ветската армия установи трайно присъствие във всички източноев­ропейски страни. В много от тях имаше много по-силни съпротиви­телни движения и истински антифашистки въстания. Но никъде другаде нямаше такова масово изтребление на противници на комунизма, както у нас. То достигна своя връх в края на септември и началото на октомври, когато убийците на Югов бяха вече напълно иззели от своите съюзници контрола над органите на МВР.

Документите, които вече излизат наяве, все по-убедително до­казват организирания характер на масовия геноцид в есента на 1944 г. и отговорността, която ръководството на БКП носи за извършените престъпления, и особено Трайчо Костов, Вълко Червенков и Антон Югов у нас, и Георги Димитров и Васил Коларов от
Москва.

„Народният съд" беше следващият етап на геноцида. От де­сетките хиляди преминали през арест и инквизиции, след като око­ло 20 000 бяха направо избити без съд и присъда, комунистите подбраха за „съдене по законен начин" 11 122 души. От тях 2730 бяха осъдени на смърт! По думите на бившия министър на пра­восъдието г-н П. Корнажев, „В България бяха изклани толкова хора с присъди, колкото в цяла Европа няма." Основание да окачествим разправата, наречена „Народен съд" като форма на геноцид, са особеностите на този „позор за България". Наложени бяха конфискационни присъди дори на предварително избитите. Освен мате­риалното ограбване, семействата на осъдените бяха подложени на нечовешки терор - върху тях бе поставен печата на „бивши хора". Особено голяма вина тук носи Георги Димитров, който в радиогра­ма от 19.IV.1945 г. до Трайчо Костов дава на палачите на Югов след­ните „мъдри" разпореждания: „В момента, когато народните съдии завършват своята работа, е необходимо сериозно да се разгледа въпросът за семействата и близките на екзекутираните и осъдени фашисти, народни предатели и палачи... Обсъдете с Югов необхо­димите срочни мероприятия за изсепването на тези хора в подходящи за целта райони. Част от тях трябва да бъдат изпратени на принудителна работа. НИКАКВИ СЪОБРАЖЕНИЯ НА ХУМАН­НОСТ И МИЛОСЪРДИЕ НЕ ТРЯБВА ДА ИЗИГРАЯТ В ДАДЕНИЯ СЛУЧАЙ КАКВАТО И ДА Е РОЛЯ. Интересите на държавната бе­зопасност трябва да бъдат неотменим закон..."

Разправата с „недоубития" и със „скрития" враг продължи с на­растваща сила през следващите години. Вместо куршумът задей­ствани бяха технологиите на бавната смърт - в затвори, лагери, изселвания... Огромен размер доби социалният геноцид — чрез ограничаване възможностите за образование, професионална изява и творчество. Условието да учиш, да работиш, да твориш, бе - тотално подчинение. Изяви се най-отвратителната черта на комунистическата тирания - унижаването и унищожаването на човешкото достойнство. Особено тежки поражения изтънчените форми на социален геноцид нанесоха върху интелигенцията. Кол­кото повече качества имаше човек, толкова повече той ставаше обект на нечисти домогвания, толкова по-тежко да отстоява своя­та вътрешна свобода и чиста съвест. Най-трудно бе на представи­телите на т. нар. обществени и хуманитарни науки и на дейците на изкуствата. Циничен израз на това нравствено обезобразява­не даде главният редактор на един известен ежедневник: „Всич­ки сме грешни, г..."

Особено отвратителни форми на геноцид с трагични последици за българската нация приложи комунистическата тирания в Пирин­ския край. Тук политическото насилие се съчета с национално пре­дателство. Избити бяха видните дейци на ВМРО. Българи бяха насила заставяни да променят език и народност. Достойните и сме­лите пълнеха лагери и затвори само, защото се осмеляваха да се наричат българи; семействата им бяха разселвани в далечни затънтени краища на България. Тази форма на геноцид, равна на национално самоубийство, е непозната в човешката история! Но вероятно най-жестокият биологичен и социален геноцид бе извършен чрез унищожаване на свободния селски труженик. Насилствената колективизация подсече вековните връзки на бълга­рина със земята, подсече и вековни традиции - неписаните закони и морал на народа. Не случайно българското село оказа така сил­на и упорита съпротива на комунизма. Не случайно земеделското движение даде толкова много и скъпи жертви. Краят бе - изоста­вени села. Младите поеха към градовете...

Дълбоки поражения върху нравствеността нанесе и ударът на комунистите срещу религията и християнския морал. Хилядо­летното развитие на човечеството е открило в религиозната нрав­ственост и в традициите средство за обуздаване на агресивността, присъща на човека като биологически вид. Грях, покаяние, прошка - тези велики тайнства на човешката душевност всяка голяма ре­лигия облича по своему в присъщи на народните традиции форми и създава условия за общуване и хуманно и достойно решаване на личните и социални конфликти. Комунизмът обяви тази възпитателно-нравствена същност на религията за „опиум на народите"; проявите на човечност и толерантност към другомислещия се на­ричаха подигравателно „християнщина" и се оценяваха като на-задничавост, реакционност.

Скъпа дан плати Българската православна църква на комунисти­ческото насилие. Редовите свещеници по села и градове бяха жес­токо репресирани: избивания без съд и присъда, изпращане по ла­гери, затвори, изселвания, заплахи... Достойни представители на висшия клир бяха отстранени и заместени с безлични хора, добро­волно или насилствено приели опекунството на тайните служби. Разгромени бяха и другите клонове на християнството - протестант­ската и католическата църква в България. Младите се възпитаваха в дух на атеизъм и безразличие към религията на своите деди. Последната брънка от тази дълга верига на престъпни деяния на комунистическия тоталитаризъм бе така нар. „възродителен процес".

Катастрофата не закъсня. Крахът на социалистическата обществено-икономическа система в Източноевропейските страни и Съвет­ския съюз дойде не поради външна намеса, а като естествен ре­зултат от недъзите на тази система. Съществен дял за това има продължаващият в течение на десетилетия биологически и социа­лен геноцид в тези страни.
Както биологичната наследственост, така социалното наследст­во са консервативни качества и всякакви промени в тях са със зна­чително последействие. В условията на посткомунистическото об­щество, освободено от силовия натиск на „социалистическата законност", някои негативни явления в структурата, генофонда и со­циалното наследство в нашето общество, се проявяват с особена сила: масова емиграция на млади хора; повишена агресивност; засилена престъпност...

Ние всички търпим последиците от тези явления, които будят основателна тревога за бъдещето на българската нация. Цинизмът на неокомунистите е в това, че дълготрайните последици от техните дългогодишни престъпни действия и експерименти те приписват на демократичните промени в нашето общество, а като изход от злото сочат възвръщането към „идеите" (а защо не и към наси­лията?) на 9. IX. 1944 г. - този „голям ден за България", както го ока­чествяват в неотдавна публикуваната им теза.

Другаде търсим ние изход: Възраждане на непреходните ценности на социалното наследство на българския народ и техните носители и крепители - семейство, училище, църква.

Реч произнесена на конференцията "Международно осъждане на комунизма" през 2004 г.

*Проф. д-р Георги Г. Марков, д.б.н. е лекар, председател на Общобългарски съюз „Истина".