неделя, 12 октомври 2008 г.

Две годишнини

Антон Страшимиров

Изминаха като сън, като кървав сън — двадесет години!. . .Седя сам в стаята си — не е толкоз потребна сега къщата ми: отворена е вече всяка македонска врата. . .И мисля за времето, когато не мислехме за годишнини. . .

— Битолският владика се опрял: не искал да утвърди списъка за учителския персонал в Битолско. . . Сам дядо Йосиф преклонил глава пред организацията, а тоя още се опирал!
Комитета веднага решил — и му съобщил: ще бъде убит!

Но Даме пресметнал нещо и — ето, Гоце ми казва — получили писмо от Битоля — питали представителството: бива ли?. . .

Българските владици в Македония бяха стълбове на общона­родната черковна организация, която застъпваше чувствуванията, разбиранията, въжделенията на четирите милиона организирани в своя държава българи в Тракия и Мизия. Биваше ли, прочие, да се посегне на кой да е от тези представители в Македония? Мъченическата смърт на едногото от тях нямаше ли да възбуди ге­ройска ревност у десетки други?

[+/-] ...виж целия текст



Всъщност нямаше съмнение, че битолчани имат работа с един своеглавец, комуто не можеше да съчувствува никой - никой в цялото племе. Но в организацията отдавна вече въпроса за погубването на кой да е човек беше сведен под принцип, а не към мест­ни преценки и обстоятелства.Биваше ли — и можеше ли да се посегне не на кого да е, а
на един владика само за това, че не потръгвал с революционната организация? Гоце се вълнуваше: щом битолчани са решили, те трябва и дълбоко да са обмислили. . .

Бяхме в малката градска градина преди обед, крачехме в страничните алеи и помня - разделихме се следобед, с капнали нозе...като да бяхме зимали целия път до Битоля и назад! Обаче - разрешихме мъчителния въпрос: каквито и да са об­стоятелствата, битолчани нямат право — и не бива — да убият владиката си!

Защото каква разлика можеше да има за македонската ре­волюционна организация между кой да е от владиците — българ­ски гръцки, влашки? Те се изпращат — и се плащат — от други държави. И търсят те да се опрат върху изповедната съвест на македонското население. А нима текнуваше някому в организа­цията да посегне на гръцки владика за това, че не се приемаха наши учители в- гръцките села ? Наистина българските пасоми
в Македония издигаха революционната организация и, значи, българският владика не биваше да е против своите пасоми. Но тък­мо затова той не заслужаваше да бъде убит: нека българските черковни общини откажат да се подчинят на неговите своеволия!

Ще се почне борба — да, но какво от това? Едно население, което се опълчва на борба срещу султана, без да посегне на валии и мютесарифи, защо ще трябва да посегне на владиката си само за това, че е доведено да поведе борба и с него? И накъде би извело
всичко туй: днес ще се посегне на владиката, утре — на екзарха,а други ден — може би, и на княза в София?!

Лицето на Гоце сияеше. Той съзнаваше, че в психологията на революционера — вред и винаги — има много анархистично: отрекъл се от блага за себе, той лесно отрича чуждите; решил се на смърт, лесно другите убива. А тъкмо тази психология е най-опасна за всяка трайност, дисциплина и целесъобразност в една масова организация.. .
Сияеше Гоце! И когато решението узря в душата му, мощният човек въздъхна.
— Ще имаме едно убийство по-малко! — каза благоговейно той. . .

Кивотът на Гоце Делчев

Той — който беше измолил от Кирил а Христова да напише «Ода на камата» («Нашите хора не знаят да убиват!» — викаше); той — който беше извършил първата терористическа акция в Македония (в Щип)!

Не, горещата кръв на най-горещия от апостолите бликаше из голяма, голяма душа на болно изстрадан народ, който жаждаше — и жажда — добро и правда, само добро и правда!

... Почнаха после траурните годишнини - настъпи кървавата лъжа на хуриета - и ние с Пере Тошев се видяхме в Солун сътрудници на «Конституционна заря».

Изненадата беше голяма: Пере Тошев в акция, Пере Тошев идеолог на санданистите. Eдна заран заварих Пере огорчен, почти съкрушен: турците уби­ли брата му в Прилеп, мислейки навярно, че убиват самия него.

Помълчахме. И почнахме пак да пишем възторзи за. . . за конституционна Турция. . .
Струва ми се, никога съвестта на Македония не беше тъй жива пред мен, както в тоя час. . . Пише Пере тих сянката на току-що убития му брат витае над нас, но това само го въодушевлява: челото му под прошарените коси е чисто и свет­ло. . . като някога, в ученическите години, когато той е спасил и учителите си, и цялата гимназия пак тук, в тоя Солун. . .

Млад учител от България е донесъл христоматия с революционни пес­ни (отдавна, в началото на 80 година). Турски афиета издебвах христоматията в един ученик. Момчето било несериозно — ще из­даде учителя! И цялото преподавателско тяло ще бъде арестувано, а гимназията — затворена. Директорът успява обаче да съобщи на арестувания ученик да каже, че христоматията е взел от другаря си Пере Тошев. Нищо повече! Пере е арестуван, измъкван, отвлечен чак в Цариград. Но момчето е било и тогава това, което беше и «стареца» после. . . Не, перетошевци не се създават: те се раждат!

Знаеха всички — и вглъбените, и възторжените: Пере недолюбваше писани устави и програми, макар да ги търпеше — за дру­гите; в конгресите мълчеше или съвсем не участвуваше; отбяг­ваше да съди и да осъжда (даже за Глигора — първия сръбски нелегален агент в Македония, — даже за него Пере не допусна убийство!).

И никому не текнуваше да обвини Перета в «недеятелност» или в «апатия», или в «нерешителност». (Пере и нерешителност! Току-що се избавил, като гимназист, от турските зандани, той бърза — 1885 г. — доброволец в Сливница. И се връща в Македония със златен войнишки кръст за храброст!)

Всички чувствуваха странното обаяние на тоя сприхав, твър­де сприхав и пак — мълчалив, винаги мълчалив, с тънка усмив­ка на устни — човек. Никой не се съмняваше, че Пере всеки час може кротко да слезе от планините и още по-кротко да се изправи под дигнатата за него бесилка. Не, тихата готовност на акция е една върховна активност, присъща само на велика съвест...

Тогава в редакцията на «Конституционна заря», когато над нас витаеше сянката на току-що убития брат на Перета, аз казах огорчен:
- Това е, Пере: ще ви избиват един по един, докато ви прого­нят пак в планините.
Пере отговори, без да вдигне глава:
— А бре, ние сакаме конституция, ние, а не те. Ето, дадоха ни я сега: как ке откажем! И малко ли е това —- да убедим и гър­ци, и власи, и албанци, и нас си, па и самите них — кучинята турци, майката! да убедим и самите них бре, че ние сакаме само ред и свобода — ред и свобода — и нищо повече! Помълчах и смънках:
— Скъпо ще ни костува — ето, избиват ви.
Сега Пере вдигна глава:
— Избиват! А в планините не ни избиват ли? Добиват!. . .
Беки за нази си сакаме свободата? Трай, ке я имаш — хе-хе! На­шето дело беше да приучим роба да мрие за свобода. А то се из­върши: терористи са веке и децата ни. Сега — нека ни убиват кучинята! Свободата ке изгрей бре, и без нас ке изгрей!

«Свободата й без нас ке изгрей, защото я сака цял народ — те­рористи са веке и децата! Сака я мало-голямо, както се сака во­да, хляб. . . А-а, нека ни избиват сега, кучинята». . .

Така и само така вярваше съвестта на Македония допреди 11 години, когато настъпи първото погазване. . .

Боже мой, колко много надежди и радости, печал и сътресения се преживяха оттогаз! Извърнем ли се назад — тъмнее пред очи­те ни от гробници, безкрайни гробници. . . Доколе, господи!

. . . Бях и в зловещата воденица зад Градско, където пратени убийци са съсекли Перета. Воденицата беше изгорена, стоеше са­мо огнището още и, стори ни се, открихме следите от кърви. . . Младото, което ме водеше, изрида. После дигна пестник към небе­то и се закле: «. .. ке отмъстя! да бъда проклет, ако не отмъстя!»

Младо, Пере е вече отмъстен: — ето, македонската съвест на­ново оживява в хиляди души. . Поклон, поклон на безсмърт­ните!

в. "Независима Македония", бр. 11 от 3 май 1923

Поръчката

Георги Марков

Поръчаха ли ти нещо ново? Изпълни ли всички предишни поръчки? Ще изпълниш ли още една?

Ти се усмихваш над усмивката си. Ти си ироничен над иронията си. Откакто свят светува, винаги е имало поръчки, всекиму е поръчвано. Навсякъде се работи главно по поръч­ка. На много места се и живее по поръчка.

Поръчката, това е заявката отвън теб. Заявката на об­ществото, на обстоятелствата, на събитията, на властта, на света. Заявка, която произтича от външни интереси и не се съобразява с твоите интереси. И тъй като ти си изпълните­лен, добросъвестен жител на тази планета, ти изпълняваш тези поръчки, макар те да поглъщат огромна част от твое­то време и твоята енергия.

С всеки изминат ден ти правиш все по-малко неща, ко­ито са органично твои, раждат се в тебе, узряват в тебе, но­сят твоята кръв, отразяват твоя образ, представляват естес­твените въпроси и отговори на личността ти, започват и свършват в тебе, имат и нямат стойност за другите.

Вее по-често ти се занимаваш с неща, които са ти на­пълно чужди, които не те интересуват, откликваш се на съ­бития, които нямат нищо общо с тебе. И постепенно потъ­ваш в реката на обезличаването, на неусетното принудител­но отказване от себе си. Защото поръчките на обществото идват да изгонят твоите собствени поръчки. Ти съзнаваш то­ва, ти искаш да се спасиш, искаш да поръчваш сам себе си, искаш да прекратиш монопола на външната поръчка, но как? Поръчката отвън има оловната сила на закон. Поръч­ката отвътре има моментната искра на подтик.

Чувството ти за компромис те води към стари хитрос­ти. Ти си казваш, а защо поръчката отвън да не бъде само повод да изразя себе си, което значи тя да стане фактичес­ки твоя собствена поръчка. С други думи, ти искаш да на­лееш чуждата форма на чуждата поръчка със своето съдър­жание. Искаш просто да използуваш тяхната хартия, техния печат, техните корици, тяхното заглавие, дори тяхната тема, за да изразиш себе си.

Ала старата хитрост издъхва тук. Бедата е, че в момента, когато тяхната поръчка стане наистина твоя собствена поръчка, тя вече не е тяхна поръчка. Следователно те не ще я приемат и, разбира се, не ще я платят.

Затова ти пак се връщаш обратно и работиш техните поръчки с надеждата, че един ден ще бъдеш толкова богат (ще си изработил толкова много техни поръчки), че ще мо­жеш да започнеш да работиш само собствените си поръчки.

Но дали тогава ще има някаква разлика между твоята и чуждата поръчка?