сряда, 27 май 2009 г.

Ролята на Раковски в борбата за освобождение

Христо Ботев

Било е време, и то не твърде отдавна, когато нашият поли­тически вопрос, или се едно - вопросът за нашето същество­вание се е заключал само в това: да се отървеме от ненавистното фанариотско иго и под управлението на едно свое народно духовенство да влеземе в пътят на нравственият, умственият и материалният човечески прогрес. Това време се вече мина. Ние отърсихме яката си от фанариотите, сдо­бихме се със свое народно духовенство и, под влиянието на първият ентусиазъм, достигнахме до известна точка на свое­то развитие. От тая точка по-нататък е невъзможно да се пристъпи. Ние няколко пъти сме рисували картината на на­шият съвремен живот, няколко пъти сме показвали на наше­то бевиходно положение, и секи, който е можел да погледна на народът не през призмата на своят скотски рахатлък, а с простото око на съвременната социология, убедил се е, че това положение е много по-грозно и по-страшно, нежели каквото е било то преди 50 или 60 години. Да повтаряме това и тука е излишно. Само по себе си се разбира, че за да не върви човек към своята пропаст или просто за да не стои на едно място, което е противно на природата на секи един жив организъм, то тряба да свърне от безвиходният път, пък или да се върне назад, или да пробие други прелез за своето развитие, за своята цел.

Така трябаше да постъпи и нашият народ. Като народ млад, жив и достатъчно силен, за да върви напред, той бутна отсам, бутна оттам и най-после намери изходната точка към своето бъдъще. Тая точка е разбиванието на безчовечният турски ярем и съсипванието на оние ръждясали петивековни окови, на които даже при звукът съвременният човек би настръхнал и би се потрещил на мястото си. Така, разбира се, се е появил вопросът за нашето освобождение, т. е. онзи политически вопрос, който е толкова по-стар от черковният, колкото е по-старо едното робство от другото. При разглежданието на тоя вопрос ние няма да преброяваме сичките оние частни, но отчаяни въстания, с които са пълни страниците на нашата последня история, а ще да преминеме на оние важни за нас събития, които са се извършили в последните 10 или 15 години.

До 1862 г. сичките наши опити за въстание са носили на себе си частен характер и не са били следствие на една узряла и разпространена вече идея за свобода, а просто едни въоружени протести против нетърпимите турски насилия и оскър­бления. А такъв протест е било и нашето знаменито хайдучество. От 1862 г., т. е. от онова време, когато тая идея излезе из пределите на народното предание и образува особена политическа литература, тие протести приеха съвсем други ха­рактер и колорит. Деятелността на Раковски е ознаменувала тоя период. Наистина, преди тоя период нашите въстания и съзаклятия са били по-големи и следователно по-силни, но тие, освен добри и развити предводители, не са имали още и ясно начертана програма и напълно изработена идея. Заслу­гата на Раковски се състои в това, че той обобщи и разпрос­трани тая идея, и из числото на нашите народни хайдути създаде няколко души народни предводители и пламенни борци за свободата. Семето, което посея тоя незабвен за нас мъж, даде доста добри плодове, но ние, или неговите наслед­ници, не можахме да се възползуваме вовреме от тях. Раков­ски като политик и организатор е применявал сичко на прак­тика, но неразбирчив на средства, той се е мятал ту в една, ту в друга крайност. И той, както и сичките почти негови съвременници са мислили, че Сърбия или Русия, Черна гора или Румъния ще да ни помогнат в неравната борба за свобо­да.

Но както той, тъй и неговите съвременници горчиво са се лъгали в това. Въстанието на Лука Вукаловича, бомбардиранието на Белград, а после и излъгванието на знаменитата българска легия бяха достатъчно поучителни уроци против това неоснователно вероизповедание относително Сърбия. А епопеята на българските преселения в пустините на руска Бесарабия, фанариотските преследвания [на] българските патриоти в Румъния и крайно предпазливата политика нанесамостоятелната дипломатически Черна гора убедиха секиго от нас, че свещената борба за нашата свобода се заклю­чава в силата на нашите собствени мишци. Но и тука Раков­ски и съвременният с неговата смърт Централен български революционни комитет се вдадоха в друга крайност. Тие помислиха, че само с едните хайдушки чети и само с едното извиквание: „ставайте, братя!", Дарданелите щяха да бъдат в нашите ръце и нещастният български народ щеше да възк­ръсне от мъртвите. Но нито Раковски, нито комитетът ожи­вяха, за да могат да видят последствията на това свое пог­решно убеждение. Петрушан и подвигът на караисинските херои е жив още пример в нашата памят, и доста красноре­чиво заключава несполуките на първият период на нашата борба за освобождение. После тоя период на сцената се появляват нови личности, нови убеждения и нашият политичес­ки вопрос влазя в друга фаза на своето развитие. Ние сваляме шапката си пред жертвите на това близко преминало, благос­лавяме с благоговение смъртта на падналите за свобода юна­ци и, като земаме сичкото това като введение за своите по-нататъшни разсъждения, пристъпяме в идущият брой на „Знаме" да разгледаме и вторият период на нашата свещена човеческа борба. Дано третият период бъде всеобщо българ­ска революция на Балканският полуостров и дано в него се заключава победата на правото, на истината и на свободата.

В. "Знаме", г. I, брой 20 от 29 юни 1875 г.

Историческата памет

Данаил Крапчев

Историческата паметь е нeщо като циментъ за на­родите. Тя е въ едри черти самата история на даденъ народъ, възпоминания за общи борби на бойното поле или на полето на културата. Историческата паметь е единъ същественъ елементъ при оформяването на народите. На­родъ безъ историческа паметь не е народъ, а население, маса.

Участието на българския народъ въ войните за осво­бождение, особено въ Световната война, която е най-близо по време до насъ, не можеше да не остави живи спомени: участниците въ нея са съвременници и на днеш­ните кръвопролитни събития. Всеки българинъ си спомнюва за подвизите на българските войски по четирите краища на Балканския полуостровъ. Колкото повече се отдалечаваме по време отъ войните, толкова повече жер­твите и страданията се забравятъ. Оставатъ главно под­визите презъ войната, нейниятъ романтиченъ характеръ. Очертанието на страданията бледнее и остава само свет­лото, примамливото.

Още по-живо и по-дълбоко, обаче, остава огорчението отъ неправдите, извършени надъ победения. Букурещкиятъ и Ньойискиятъ договори болезнено ги чувству­ваме и днесъ. Още по-чувствителни сме къмъ тия диктати сега, когато мирните договори се рушатъ подъ ударите на германското оръжие. Жертви на копирани един отъ другъ диктати, наложени въ околностите на Парижъ, ние чувствуваме една солидарность. Германците окончателно разкъсватъ веригите, съ които бяха ги оковали въ Версайлъ. Съ същите вериги сме оковани и ние до день днешенъ. Части отъ живото тяло на българския народъ са разкъсани и разхвърлени по чужди държави. Извънъ България те пъшкатъ подъ чуждо робство. Владетелите правятъ всички усилия да ги откъснатъ отъ българското ядро, да ги обезличатъ, да ги смелятъ и да ги погълнатъ. Всички тия страдания не може да не предизвикатъ съчув­ствие у насъ българите отъ свободна и независима България.

Всички българи живеятъ съ едни и същи възпоми­нания отъ миналото, когато се водиха църковните борби, борбите за освобождението на българския народъ. Ако не бяхме си спомнювали за ония българи, които са под чуждо робство, ние не бихме били народъ, бихме се пре­върнали въ стадо.

Ето на какво се дължи възбуждението въ България сега, когато се чупятъ веригите изковани въ околностите на Парижъ преди две десетилетия. Ние се надяваме, ние вярваме горещо, че сега се чупятъ заедно съ веригите на други и веригите, които оковаватъ нашата снага. Ние се надеяваме на по-добри дни и по-щастливо бъдеще за целокупния български народъ. Историческата паметь и у насъ е жива и дейна. Иначе не бихме били народъ.

В. „Зора" — София, 20 юний 1940 г.

Две страни на демокрацията

Данаил Крапчев

След войните се разпространиха много превратни и криви понятия за демократическото управление. Под влияние на болшевизма сметна се, че парламентите могат да правят всичко, освен, както гласи английската поговорка, да направят от мъжа жена.

До войната демокрацията се развиваше съвсем в друго направление.

Правата на парламентарните мнозинства бяха ограничени в известни рамки, които в никой случай не се прескачаха. Така е днес в истинските стари демокрации, дето се роди народовластието. В Англия и Съединените щати, във Франция и другите неутрални през време на войната демокрации и днес има граници, които парламентите не могат да прескачат. Областта на така наречените индивидуални права и свободи е неприкосновена и свята. Върху тях не могат да посягат и законодателните тела.

Истинската демокрация е с две лица. От една страна, правото на мнозинството да урегулира отношенията между гражданите и отношенията на последните към държавата; от друга страна, правата на гражданите, върху които не могат да турят ръка нито парламентите, нито правителството. Тия две страни на демокрацията се разширяваха и задълбочаваха, без да се унищожават взаимно. Правото на държавата да посяга върху частната собственост, например, се разшири, но и правата на гражданите да не бъдат произволно арестувани, да не се посяга върху свободата им да се изказват публично, неприкосновеността на жилищата и пр. ­ всичко това се задълбочи и разшири.

Новото време, обаче, докара съвсем ново положение в страните, които са демокрации само наглед, само за форма. В тия страни се пеят химни на самоуправлението и народовластието. В същото време парламентите, за които е съмнително дали изразяват волята на мнозинството от народа, посягат със закони върху човешката личност, върху свободата на гражданите, върху мисълта и съвестта на хората.

Безскрупулни правителства отиват още по-далече при прилагането на тия противодемократични закони. Под влияние на болшевишката практика, която даде така печални резултати в Русия, гаранциите за индивидуалната свобода се унищожават и демокрациите по форма се превръщат в истински сатрапии. В тия демокрации гасне мисълта, гине човешката индивидуалност, тъпче се всичко свято за хората, стражарската ръка бърка и в онова, което е солта и смисълът на човешкия живот. Така се обезценява една форма на управление, която в просветените страни дава на гражданите максимум облаги и която прави от държавата майка за всички граждани.

В. “Зора”, 21 ноември 1921 г.

понеделник, 4 май 2009 г.

Загина той

Пейо Яворов

(Днес се навършват 106 години от смъртта на Гоце Делчев)

Който само един път го бе видял, никога вече не можеше да го забрави. Загина той.

Но той живее. Пред нас върви неговият светъл образ и ни озарява пътя към свободата. Неговият безсмъртен лик е най-съвършеният израз на духа и на под­визите на народа, който се бори за един свободен живот.

Безбройни са вече имената на ония другари великани, които паднаха и падат и които изумиха света със своя героизъм и със своята беззаветна самоотверженост.

А техният учител беше Гоце Делчев.

Роден в Кукуш, следвал в Солунската гимназия, свърши курса на Софийското военно училище в 1894 г., изключен по повод на един твърде характерен случай, без да бъде произведен в офицерски чин, Гоце се върна в своя роден край и след като учителствува в Щип и Банско, започна своята нелегална апостолска дейност.

И оттогава до 24 април 1903 г. — цели осем години, — Гоце бе въплощение на някакъв дух: не остана място в Македония и Одринско, дето да не е стъпил неговият крак. За него вредом, дето живеят българи, имаше сигурен подслон. Него нийде никой ни веднаж предаде, макар султанско идаре да бе определило за главата му 500 и после 1000 лири и бинбашийски чин. — Мисията му на апостол-революционер и несъкрушимата му вяра даваха му оня свеж и разчетлив ентусиазъм, онази свръхчовешка енергия, която поразява и която никога не го напусна. За него нямаше умора. Като вихър кръстосваше той цялата страна. Турците го нарекоха «хвъркат» (канатлъ). Най-големият враг на Организацията Дервиш-ефенди (Той бе няколко години директор на полицията в Скопския вилает. Той води след­ствието на Винишката афера и тогава прояви нечувана жестокост към обвинените българи. През пролетта на 1902 г. бе убит в руското консулство в Скопие.) за него каза: «Кажете на тоя дивен юнак, че желая да го видя и да му се поклоня: ние всички от цар до последното заптие отдавна вече сме измо­рени — само той не се уморява.»

Той имаше за религия своите убеждения. За тях той принесе в жертва не само живота си, а, което е много по-трудно, и мислите си, защото той нямаше друга мисъл, освен да служи на освободителното дело.

Със своята блага душа, със своето безпределно като океан сърце той предразполагаше всички, които се доближаваха до него; със своята пламен­на реч вкарваше и у старците духа на свободата, на братството, на беззаветния хероизъм и омайваше всички, които го слушаха; със своята несъкрушима вяра — най-мощната човешка сила, която разклаща планини — заразяваше всички, които заработваха с него. — И всеки го разбираше; всеки се чувствуваше свободен и доверчив към него; всеки бе готов да му даде сърцето си и сляпо да се покорява на всяка негова дума; и всеки за­ставаше с твърда вяра на поста, който той му определяше. «Където замръкваше, той не осъмваше сам; и където поминеше, оставаше утъпкан пътя за всеки апостол и борец.»

Той създаде първите комитети в селата, първите чети в горите, първи­те конгреси в градовете. — И въпреки туй неговата скромност бе безпо­добна, несравняема, едничка по рода си. С това свое качество той поразя­ваше всички и тогава, когато вече държеше нишките на цялата организа­ция. При постоянните опасности той бе всякога бодър и засмян, всякога пъргав и безстрашен. Сам се излагаше, но свидно му бе да излага друга­рите.

Чужд на всякакъв шовинизъм, той работеше за всички, които страдат под тиранията. И пред неговата пламенна и убедителна реч изчезваха всич­ки национални вражди в името на една самоуправна Македония. Пред не­говото възторжено предричане на една федеративна република на Балкан­ския полуостров изчезваха всички племенни ненависти.

Той любеше, обожаваше народа, а народът виждаше в неговото лице най-близкия, най-верния, най-любимия свой учител, приятел и син. За тоя народ той живя, работи без умора и умря. И народът по всички краища на Македония и Одринско отдавна му пееше и пее песни — задушевни, пленителни песни.

Загина той.

Но той живее. Пред нас върви неговият светъл и безсмъртен образ и ни озарява пътя към свободата.

в. «Революционен лист», София, г. I, бр. 1, 12 ав­густ 1904, с. 3—4.

Истината за положението след Априлското въстание

Павел Бобеков

(На втори май се навършиха 133 години от избухването на Априлското въстание)

Следствията от панагюрската случка на 24 априля бидоха твърде поразителни не само за нашата кааза, но, както е вече знайно, и за много други места от клетото наше Отечество. Що се е вършило другаде, ние не знаем; знаем само, че 35 села от нашата кааза са съсипани и изгорени. Всичките тия села са български освен две, които са имали по няколко турски домородства. Още положително не можем да се научим що е подбудило стотина размирници от Панагюрище да въстанат про­тив властта, но положението, в което се намираше на последнийо време населението в нашата кааза, беше вече нетърпимо. Турците всякой ден ни казваха, че е настъпил часът да ни изколят, а злосторствата на долните чиновници и принуждава­нето за събиране на тежките данъци, както и неправдите в съдилищата и другите наскърбявания на българете бяха вече непоносими. Трябваше железна ръка и някой висок гений, за да предвиди и възпре дохождането на злочестините, но за зла чест правителственото представителство тука беше лишено от чи­новници, които да отговарят на назначението си. При всичките добри грижи на средоточеното управление за доброчестината на подданниците без различие на вяра и народност у нас всич­ко се вършеше по старому: агите никак не разбираха, че сме в деветнадесетийт век!

Но, както и да било, станалото е вече ста­нало. Нека ни бъде за наука! Бунтовниците оладжак никому никаква вреда не сториха; нито едно село, нито един чифлик запалиха, както казваха някои вестници от столицата, защото те още от първийт ден побягнаха в горите, а след един-два дни, като нахлуха ордите на черкезите и башибозуците, те направиха всичко на прах и пепел; те обезчестиха безброй възраст­ни и невръстни от всякакъв род; те убиваха и не пожалиха нито трудните жени, от които на някои из утробите живи деца изваждаха! И всичко това е правено с знаяне на властта. Добре ще стори лорд Дерби да изпратеше някои верни хора, за да изпитат и изучат добре що е вършено, па тогава да говори в парламента, че отмъстяването било взаимно: щото вършили бълга­рите, това им сторили н башибозуците.

Грабежът на добитък и домашни стоки е голям и не може се изказа и описа. Но това не стигало! Днес в нашийт град се намерват повече от 1,500 души момчета и момичета в турските къщя, които са заробени и които ще потурчат. Броят на заробените и отведените в помашките села е по-голям: Затворените в тъмниците са безбройни и те са вдигнати от къщята, от дукените и от нивята им. Писаните във вестниците са стотина бунтовници, които са вързани закарани в Плов­див, са мирни и работни селене, на които сега нема кой да по­жъне нивята! С една реч, всичко е вършено с цел: да се на­грабят и обогатят мързеливите, а тези, които с пот на лицето си се трудят да изкарат хлеба си, да оголеят, да ги избият и да тръгнат да просят ония от тях, които останат живи! И кажете ни, не е ли това също либанската работа?!

Ако не е тя, защо да са ненакажат и злосторниците? Бунтовниците вече са из­бити или разпръснати и затворени, а черкезите и башибозуци­те, които избиха толкова, невинни хора и ограбиха имотите им, защо да се ненакажат? Не ли е работа да се върши всичко по право. Или ако са черкезете и башибозуците поданници на Портата, нима българете не са? — Първица ли е дето стават в държавата такива размирици по някога? Не са ли българете, които всякога са пълнили хазната на правителството, от която повечето турци са чакале за прехраната си? Не стигаха дру­гите теглила на клетите българе, ами остаха очите на турците на завидното уж положение на раята и рекоха барем съвсем да я довършат и изтребят от лицето на светът. И се българете виновати!

[+/-] ...виж целия текст



Преследванията и запиранията следват всекой ден; всич­ките по-богати и по-отлични българе от градът ни и от селата са затворени. Заптиетата се отнасят с тях най-немилостиво. Никой българин не може свободно да пътува. За да излезе някой из градът ни и да иска да отиде в некое село от каазата, трябва скъпо и скъпо да заплати на няколко турци, за да го заведат дето иска, но много пъти той бива биен по пътя, а някога другарете му го и закалват, особено ако е някой пана­гюрец. Забележете че турците гледат на българете като на по-долни от животните. Турците, циганите и черкезите свобод­но си разменуват от бедните българе четири сребърни меджидиета за една златна лира турска. Последните няма кому да се оплакват, защото за тях няма началство да ги оправдава, а само — обвинява и убива.

Не бяха само черкезете и башибозуците, които причиниха злосторства. Жалното е, че и царските войски направиха го­леми насилства: много млади жени, моми и невръстни момичета станаха жертва на сладострастията им! Лошавите езици пре­писват даже и на Хафъз паша злосторства, както и на неговите войници, като те казват, че сам той е посегал на честта на мно­го жени, а в ръцете на войскарите му измреле много невръстни момичета и момчета от Панагюрище. Войскарите, които мина­ваха от тук за пределите при Сърбия, как ограбиха от селата много момичета и млади жени и ги обезчестиха насилствено, ос­тавиха ги мъртви на мястото на шатрите си. Ние никак не вяр­ваме, че средоточното правителство знае това, нито пък да е дало такива наставления на редовните войски. Желателно е поне за напред да се предварат тия злосторства, които неволно прават мирнийт българин да се отчайва и да прави лошави замисли срещу правителството, което никак няма известие за това, що се върши от ония, които са изпратени в името му да раздават правосъдие без никоя разлика.

Тия дни се распръсна слух, че щели да се повикат на по­мощ всички селене и граждани, за да правят укрепления в Пловдив. И това причини всекиму голяма скръб, защото сега е лятно време и всекой си има своя частна работа, от която учаква да се храни цяла година и да плати данъкът си на царщината, който според силите ни е много тежък; особено беделът е, който ни прави много мъки. Струва ни се, че ако прави­телството беше захванало да зема и от нас войници, белким тия злочестини се не стореваха, па и нам не щеше да е толкова тежко за данъкът, но сега не знаем какво ще чиним занапред! Трябва да мрем от глад.

Нашийт владишки наместник хаджи поп Георгий, който бе закаран и запрян в цариградските тъмници, откак го повърнаха в Одрин, в градът ни се представи една мазбата от стърна на властта да я подписваме уж за негова полза, но отпосле се научихме, че тя била написана в смисъл, че трябва без друго той да се накаже, защото бил главната причина на размири­цата. Всичките села от каазата ни я подписаха и потвърдиха с печатите си; ония от гражданете и селенете, които не щяха да я подпишат, се затвориха и са обвинени за бунтовници.

Някои пътници, които пристигнаха в градът ни от Средец, казват, че тамошнийт владика — г-н Мелетий — бил убит, но от кого и как не знаят. Прибавят още, че от Средецкийт и Нишкийт санджаци щял да се състави един особит вилает под уп­равлението на сегашнийт средецки мютасерифин Махзар паша, на когото поведението е: на всекиго известно. Някои си искат да кажат, че даже и нашата кааза щяла да влезе в съставът на новийт вилает, което не ни се ще да вярване. Може и да сте научеле, но ние ще ви забележим, че гър­ците в нашийт одрински вилает се опитаха да се ползуват от размирицата.

в. „Ден" г. II, бр. 39, 10. VII. 1876 г.

В същия брой на „Ден" близо до горната дописка на П. Бобеков редакцията на списанието е имала дързостта да помести „Прокламация на тайното народно българско правителство", заета от в. „Фар дю Босфор", дето се казва: „Братия, ние българите заменихме перото със сабята и ние не ще турим тази сабя в ножницата, додето нашата страна не се освободи напълно и за сякога от игото на тиранина..."

* Павел Станьов Бобеков е български революционер, председател на Военния съвет (Привременно правителство) в Панагюрище и хилядник по време на Априлското въстание в IV-ти Революционен окръг. Умира от тиф във Велико Търново като доброволец в щаба на генерал Гурко по време на Руско-турската война. Предсмъртните му думи са: "Майко, аз умирам, но не ми е жално, защото бях честит да видя България свободна! Никога не допусках, че ще видя това! Умирам, майко, спокоен и за това, че докрай изпълних дългът към Отечеството, на което дадох слабите си сили, които му дължех!"

Поместената тук дописка от Бобеков излиза в цариградското сп. "Ден", редактирано от Стефан Бобчев и Генко Голчев. Заради нея в редакцията е извършен обир, намерено е писмо от Бобеков, положението на издатели и редактори се усложнява. "Ден" е спряно.