четвъртък, 31 юли 2008 г.

Минимализъм и максимализъм

Димитър Талев*

Една странна политическа ересь почва да си пробива пъть въ нашето обществено мнение; българската нация досега била понесла катастрофи поради максимализма на българската държавна политика. Българската държава винаги била искала отъ съседитъ си най-многото и поради туй била изгубила и най-малкото, което било постижимо. Днесъ и за напредъ България трябвало да не се лакоми за най-многото, а трябвало да се задоволи съ малкото, което е въ силите й да получи.

Че всяка държавна политика трябва да се стреми само къмъ възможното за постигане и да се старае да го придобие съ възможно най-малко жертви — това принадлежи къмъ азбуката на политическата дейностъ. Въ случая съ политиката на България, обаче, явно е, че не се касае до тази елементарна, политическа истина, а до нещо друго, по значително и принципиално по важно. Касае се изобщо до големите цели на българската държавна политика: да имаме ли предъ очи жизнените интереси на българската нация въ тяхната съвокупность, което се смята за максимализъмъ, или да жертвуваме частъ отъ тия жизнени интереси, за да спечелимъ приятелството или, по-точно, благоволението на едни отъ съседите, които би­ха се ползували отъ това наше самопожертвуване, кое­то пъкъ било минимализъм.

До самате цели на външна­та ни политика се касае, а не до средствата. Права и разумна би била политиката, която никога не изпуска предъ очи жизнените интереси на нацията и използува ония средства за задоволяването имъ, които са оправдани отъ вътрешните и външни условия.

[+/-] ...виж целия текст


Катастрофата отъ 1913 г. не се дължи на някакъвъ български максимализъмъ, а на това, че българската политика тогава съ договоръ бе възприела принципа на подялбата на Македония. Всички нещастия тогава отъ това дойдоха. Въ 1918 г. имаме нова катастрофа. Нима тя дойде заради туй, че България се застъпи за освобождението на своите поробени сънародници? Вярната политика отъ 1912 г., която би могла да предотврати катастрофата беше политиката не на дележъ, а на освобождение. Ако бяхме се съгласили за свободна и независима Македония — нямаше да съществува поводътъ за междусъюзническата война, щеше да се избегне катастрофата, а въ такъвъ случай и при голямата война положението щеше да бъде съвсемъ друго.

Няма нужда да бъдем ни¬то минималисти, нито максималисти, а трябва да си останемъ само добри българи, да ценимъ правата и силите си, да се боримъ за тях сплотено и съ всичкия жаръ, който създава вярата въ правдата и свободата. Няма нужда сами да хвърлиме върху си обвинения, които не са оправдани отъ фактите, нито да се отказваме отъ жизнени национални интереса, защото този отказъ не само не ще ни помогне, но ще се обърне въ факторъ за ново наше вътрешно и морално, и полити­ческо разслабване. Ние апели­раме къмъ апостолите на минимализма да се позамислятъ върху значението на своето политическо схващане, което всъщность е една политическа ересь, едно живо пораженство, една измяна къмъ нацията.

в. "Македония", 27.12.1933 г.

*Статията е с недоказано авторство на Талев!

Димитър Талев (1 септември 1898, Прилеп - 20 октомври 1966, София) е български писател, автор на тетралогията "Железният светилник", "Преспанските камбани", "Илинден" и "Гласовете ви чувам". Главен редактор през 1930-1931г. и директор през 1933-1934г. на в. "Македония", който се оформя постепенно като орган на дясното крило на македонското движение ВМРО (на Иван Михайлов). Сътрудник е през 1935г. и редактор в културния отдел 1938-1944 на в. "Зора". Изключен от Съюз на българските писатели (СБП) през 1944г. През октомври 1944г. е арестуван, без официално обвинение,без съд и присъда, с упреци за "прояви на великобългарски шовинизъм" е задържан в Софийския централен затвор (до края на март 1945г.). Изпратен е в "трудово-изправително селище" в Бобовдол (до края на август 1945). Отново е арестуван през октомври 1947, тежко болен е въдворен на работа в мина Перник, рудник "Куциан" (до февруари 1948); оцелява с усилията на сълагерници. Семейството му е изселено през годините 1948-1952 от София в Луковит, където в условията на обществена изолация Талев доработва романа "Железният светилник", създава "Преспанските камбани" и "Илинден". Впоследствие е освободен и се посвещава се на свободна писателска практика, а романите му макар и със закъснение биват издадени.

Това, което синца желаяхме

Стефан Стамболов

Това, което синца желаяхме и с нетърпение чакахме, вече стана. Войната са захвана и навярно с нейния край ще са свърши със съвършенното освобождение на южните славяне. Като са намираме в това радостно за нас време, нека спомниме с добро чувство памятта на сичките тия поборници и мъченици, които чрез своите неимоверни усилия и жертви докараха работите до тая точка. Чест и слава на херцеговинските юнаци, които първи дигнаха знамето на южнославянската свобода против полумесеца! Чест и слава на бошнашките и българските юнаци и мъченици, които последваха примера на своите храбри съседи! Чест и слава на храбрите черногорци и решителните сърби, които подадоха своята по-силна помощ на своите страждующи братя! И най-сетне, чест и слава на велика Россия, която днес иде да разбие оковите на своите по кръв и вяра братя и да им възвърне свободата, от която те бяха лишени в продължението на цели пет века.

„Ако има нещо, което би желал да види през живота си секи човек, то е да присъствува при възражданието на народите или при сътворението на света", е казал един даровит писател. Ето днес ние сме в това време, когато измъчения и многостра­далния Исток са възражда, като са избавва от трижклетото варварско турско иго. С радост и сър­дечен трепет ще говорят за сегашните времена на­шите бъдещи поколения и най-отбраните и даровити наши потомци ще съжеляват, че не са биле живяле и те в това време, когато техния народ са е възраждал и разбивал оковите си, за да могат и те да принесат на жертвенника на неговата свобода живота си, имота си, дарованията си.

Братя! Днес е времето да пожертвуваме сич­ко за добиванието на своята свобода, на своите чо­вешки права. Нека секи българин принесе днес на народния олтар сичко, което има и което може. По-добро и по-сггодно време, за да бъде някой полезен народу си, нито е било, нито ще бъде. Днес е времето, когато ние трябва да докажиме пред света, че знаеме да се биеме и умираме за своята свобода. Да са събереме под нашето окървавено, но славно знаме, да си спомниме за своята минала слава и сила, да спомниме за своите храбри прадеди; да спомниме за сичкшпе наши петвековни мъки, страдания и уни­жения, да спомниме за сичката невинно пролята мъ­ченическа българска кръв и като си подадеме един друг братска ръка, с вяра в своята свобода и добро бъдеще, да са впусниме като лъвове сред неравния бой!

[+/-] ...виж целия текст



Да са не облягаме само на чуждите гърбове! Россия иде нам на помощ, тя ни подава своята сил­на ръка, за да на извади от ямата, в която до сега сме стояле. При нейния гръмогласен зов цял българ­ски народ е длъжен да възстане и да възкръсне от своето робство както Лазар от гроба при гласа на своя Спасител.

В такива тържественни минути като сегаш­ните във всеки народ сичките партии и партийки са се съединиле в едно неразделимо цяло, без да гледат на своите разни взглядове и убеждения. Това сме длъжни да направиме и ние! Отечеството ни са въз­ражда! Нека секи българин, каквито и да са негови­те мисли и убеждения, каквото и да е неговото общстeствено положение и състояние, са притече на помощ на своя възкръсающ из робство народ. Ние не трябва да заборавяме, че тия, които не пожертву­ват сичко, що имат, за своята свобода, не са дос­тойни за нея. Подарената свобода никому и никога но е принесла някоя същественна полза. Свободата си не купува и испросва, тя трябва да се придобие с труд, мъки и жертви, да се искупи с кръв и огън! Това тряба да помни секи от нас.

Многоожидаемите руски войски са вече на Ду­нава. Те след малко ще навлязат в отечеството ни. Ние сме уверени, че нашия народ-мъченик ще ги пое-рещне така, както посреща майка многоожидаемия си син, който са връща от чужбина. Но дорде пре­минат русите Дунава, много от нашите беззащит­ни братя могат да станат жертва на безобразна-та турска варварщина и на дивия азиятски фана­тизъм. В околностите на Мачин турците и черке-зете хванаха вече да горят българските села и да колят нашите братя и сестри. Това става покрай Дунава и пред лицето на многобройната руска ар­мия, а що става в тая минута във вътрешността на България, един Бог знае. Дивите и славни фана­тици са способни на сякакви най-безобразни и чудо­вищни зверства и насилия; а вече е доказано, че тур­ците са такива. Много хиляди невинни и беззащит­ни българе може да паднат под турския нож, дорде навлязат руските войски в отечеството ни. Но то­ва ще бъде толкова по-зле за нашите тиране: не са­мо че те сичките ще бъдат избити и уничтожени, но и праха им ще бъде развяван по вятъра, ако те са осмелят да повторят миналогодишните майски зверства и ужаси!

Братя! Днес секи честен и свобо­долюбив българин е длъжен да облегчава и улеснява с сичкипе нему възможни и достъпни средства русските войски; секи здрав и пъргав юнак е длъжен да влезе в редовете на войните, които ще са бият за нашата свобода. Ето ние първи, като са разпрощаваме с своите читатели, захвърляме на една страна перото си и пак се залавяме, както сме правели и други път, за ножа си, за да са биеме срещу нашите безумни и развратни тиране. Много от нас ще пад­нат в сегашната священна борба. Но това никого не тряба да плаши; защото няма по-добра смърт от тая за свободата на народа си. Който от нас умре, ще стане мъченик за нашата свобода, а който остане жив, ще живее честит и добар живот пос­ред нашето прекрасно и свободно отечество.

Братя! Да са събереме синца под знамената на орела и лева и с вяра в нашата свобода и нашето добро бъдеще да са впуснеме в кървавия бой! Нап­ред! Победата ще бъде ваша, защото правдата е с нас. Да живее свободна България! Да живее велика и славна Россия, нашата освободителка. Да живее ця­лото славянство!

22 априлия 1877

в. „Нова България", брой 75, 22.IV.1877 г. Запазен е оригиналният правопис.

Отзиви за патриотите

Има един вид человечета, които ежедневно изпращат запечатани пликове в ул. "Алабинска" 6, които би продали и сянката си за една сребърна табакери, които където идат оставят съвестта си ведно с бастуна си зад вратата: тези хора си мислят, че безчестието е като една съдрана дреха, през която се виждат голите меса: — ще се позакър­пят, и ето ги честни! За тях, да бъде човек презрян от все­киго, то е като да си окаля панталоните: поотупай ги побръскай ги с четката, и нито диря остава от калта!

Като публични дейци и българи, тези хора са за оплак­ване и презиране. Като частни човеци те са един феномен. Но феномен, който костува на отечеството ни няколко стотин хиляди франка в година.


Тези хора са фатално родени, за да се вардалят в калта.Да срещнат те нощно време в някое тъмно кьоше съ­вестта, те биха я изнасилили и биха я нарекли нихилистка.

Тези същества — сбирщина от всичко слепопрогледнало, съчетание на всяка хрома благодетел, на всяка куца нрав­ственост, на всяка безока способност, съвокупление на всичко, което се е бояло до вчера от съдилищата, цял ор­ляк от всевъзможни кондотиери и лакеи, цяла тълпа, цяла конфедерация от лихи и речисти тунеядци, изкусни в диалектиката и много по-изкусни в лъжата, - тези хора днес дават уроци от патриотизъм и примери от способност!

Уви! Колко таквиз способни патриоти сме виждали ние - способни преди всичко да крият месторождението си, подвигите си, името на фамилията си! Като публични дейци и като българи, ний казахме, че те са за оплакване и презиране. Да, догдето мълчат.

Но щом те си позволяват да говорят за идея и за стрем­ления, ний не можем да противоустоим на желанието да ги хванем за ушите и да им речем: лъжете! Да, онзи тамо младолик дъртляк например, който ще обогати двайсет сираци ако им дадеше едната четвърт от парите, които иждивява за миризми и копринени чо­рапи, лъже когато говори за общо добро и народно съжи­вяване!

Онези тамо очила например толкоз искат да знаят за бъдещето на България, колкото една риба иска да знай за една круша!

Този тука парфюмиран и пудросан негодяй, ко­гато говори за морал, за напредък, за идеал, за благо­състояние, за свобода, за социален порядък, за мир и любов, чува се един колосален мъртвешки смях в гроби­щата!

Вземете убежденията на тия хора, счукайте ги в един хаван, разбъркайте ги добре и ще излезе от тази препарация една безцветна, безвкусна и безвонна миризма, на която и най-изкусните химици ще се чудят какво наиме­нование да дадат. Зло за да направи, всякой от тях има очи навсякъде: дясното му око гледа наляво, лявото му око гледа на­дясно, а пак и с двете гледа отзаде си и отпреде си. Мефи-стофел има наследници, види се, на десния бряг на Ду­нава!

Колкото за способността, истинската, благотворната, деятелната способност, тя е вечният desideratum на тия хора. Между тях само трябва да търси своя герой онзи, който би се заловил да съчини една физиология на умстве­ната немощ.