неделя, 18 ноември 2007 г.

Срещу разрушителите

Данаил Крапчев*

Болшевишките агитации в България не оставиха да се утаят и избистрят развълнуваните страсти и долни инстинкти събудени от войните. Не само това. Болшевишките агитации ги раздвижиха и развълнуваха още повече. Нещастията, последиците от войните, ги улесниха твърде много в разрушителната им задача. Създадена бе една психология пригодна за разрушителни агитации и демагогски подмамвания.

И без това петвековното робство е оставило дълбоки следи в душата на българина, който особено след войните продължава да смята и своята държава за чужда. И затова именно той още по-леко се поддава на отрицателни проповеди, които се вдъхновяват от вън и намират подготвени от войните и от робството оръдия у нас.

Върху основата на тая болна психология се развиха масови движения в нашата страна. Преживяхме и въоръжени въстания.

След като, обаче, в Москва се убедиха, че откритата борба е изложена на сигурен неуспех, от там препоръчаха и наложиха единичните акции и груповите мероприятия предназначени да разрушат тази държава камък по камък.

Сигурно далеч не във всички обири, експлозии, разбойнически подвизи и убийства имат пръст нашите комунисти и техните вдъхновители от Москва. Сигурно много от тях стават на нашенска почва. Обаче, комунистите и крайните дружбаши са, които поддържат и разпалват психологията на разрушението подготвена от войните. По тоя начин “враговете” на външните войни създадоха вътрешна гражданска междуособица не по-малко кръвопролитна и разрушителна от външните войни.

При така създаденото положение, какво да се прави?

Няма съмнение, че държавата срещу престъпниците и техните вдъхновители има едно-едничко средство – това е силата. В това отношение няма и не може да има две мнения. Който препоръчва друго, той или не знае какво прави, или пък го прави със зла умисъл.

Обаче, само силата не стига. Сила и сега има държавата и може да я увеличи в случай на нужда. Другаде е главният въпрос : как да се уталожат страстите и инстинктите събудени от войната и разпалвани от комунистите и крайните дружбаши? И как да се тегли дебела разграничителна линия между народа, от една страна, и престъпниците и техните вдъхновители, които създават тая атмосфера на разрушения и кръвнини?

Това сигурно може да се постигне, като се привлекат в управлението и нови хора, които имат по-широко влияние и по-големи връзки с населението. Необходимо е не само да се отделят разрушителите и техните вдъхновители от народа, а и да се раздвижи и самият народ в борбата против престъпността. Нужно е начело в управлението да застанат повече хора, които имат връзки и влияние.

* Данаил Крапчев, главен редактор на в-к “Зора”, пише тази статия на 23 януари 1925г. "Зора" е най-авторитетният за времето си вестник и втори по тираж след "Утро". Доказан родолюбец, деец на ВМРО, приятел на Яворов и Тодор Александров, Крапчев е един от най-уважаваните журналисти у нас преди девети септември. Българските комунисти пробват да го ликвидират през лятото на 1944 г., посред бял ден, на ъгъла на бул. "Дондуков" и ул. "11 август". Тогава двама терористи го събарят и нападат с ятаган. Не успяват да го убият, но си довършват работата три месеца по-късно, на 10 септември 1944 г.

Снимка: Данаил Крапчев и в."Зора". Незабравимото. Цвета Трифонова

Турците всякога са тъпкали и тъпчат всичко, що е наше

Любен Каравелов

1848 г. беше епоха, за да се възродят много народности, между които е и българският народ. От тая епоха българите захванаха нов период за развитието на своят народни живот; от това време българската обществена деятелност придоби патриотическо значение. До 1848 г. българите живееха не за себе си, сляпо се ръководеха от гърците и турците и твърде малко мислеха за своят собствени български живот. Но от гореказаната година и за нас просвети свет на самопознанието и ние начнахме да се възродяваме, захванахме да издаваме български вестници и български книги, започнахме да изучваме българският народен живот и основахме чисто народни училища. Ние не ще погрешим, ако кажем, че до 1848 г. българите нямаха български родни училища, а греко-славянски; нямаха български книги, а българо-руски, или „славяно-български", и за това нашата книжовност и нашето образование не можеха да имат общо влияние, т.е. не можеха да пуснат корен в народът. Българските главатари наместо да дигнат народът и да му внушат народно чувство, сами го учеха да презира своята народност и да се прави грък. Истина, че и между старите наши главатари бяха някои лица като о. Неофит, Христаки Дупничанин, Райно Попович, Сапунов, Априлов и др., които до 1848 г. бяха вдигнали народно знаме и се считат предтечи на българското възрождение, но тия не са разбрали народният живот, тия не вървяха по волята народна и по духът на времето и затова не можаха да създадат ни народна партия, ни програма. Тая старобългарска школа (партия), ако и да гореше с похвална любов към отечеството си, но тя беше патриотическа школа и нищо повече. У тях имаше българско сърце, българска душа, българска кръв, но техният патриотизъм беше на сърцето, а не в главата.

И така, българското възрождение се започна през 1848 г. Всеки българин знае какви мъки са се употребили, дорде да се турят на ред училищата; всеки знае какъв кървав пот е пролеян и колко препятствия и обвинения са срещали и граждани, и селачени, дорде да отворят за децата си какво-годе училище, и тия училища - по желанието на Али паша, комуто се иска да взима сиромашки пари, и на г. Михайловски, комуто се ще да бъде директор - ще бъдат турски медресета.Народът познава турците и техните училища, той сам може да си представи до какво положение могат да доведат те нашите училища. Както се научаваме, турското правителство вече захванало да приведи в действие своите планове и скоро ще бъдат отворени в главните вилаети турско-български лицеи. В „Turquie" е напечатана статия със заглавие „Посещението на владетелите", в която се говори за народното просвещение в Турция: „Министърът на народното просвещение полага нечувани старания да присоби буквално и по духът му либералния закон (?) върху учението, обнародован в последно време и който подробно бе разгледан от един наш сътрудник (от лазаристите и езуитите). „Женски и мъжки училища се вече отвориха и числото им от ден на ден расте. Още малко и ние ще имаме във всичките средоточия на вилаетите лицеи, подобни на Галатосарайският, който съвършенно сполучи (?!)."

Да говорим тук за Галато-сарайският лицей е напразно; ще кажем само, че тоя прехвалени лицей не само що не разбива учениците , но притъпява им умовете и турчи характерите им. Ако същият министър казва, че и другите училища ще бъдат скроени по калъпът на Галато-сарайския лицей, то блазе на българите! Но питане е, щат ли българите да изпълнят желанието на турските реформатори? Щат ли тия да предадат своите училища и фондове в ръцете на правителството, а децата си в мюсюлманските медресета? Щат ли българските бащи и майки да потурчат децата си, за да угодат на правителството? - Ние не вярваме! Българите щат да вървят и отсега по тоя същи път, по който са вървели и досега; опитът ги е вече научил да бъдат осторожни и да се не дават да ги водят за носът. Българите знаят, че турците по своето положение не могат да бъдат доброжелатели на българският народ и всякога ще гледат да го погубят и затрият. Или турци или българи, или смърт или живот, или свобода или робство - тука средина няма. Ние сме уверени, че българският народ ще бъде твърд и постоянен и юнашки ще да защищава своето имане; българите не щат да имат нищо общо с такива люде, от които освен зло, лъжи и шереетлъци досега нищо не са видели. 450 години са доста, за да могат българите да познаят какви са турските реформатори, които се наричат днес народни доброжелатели; тия знаят, че тия наши доброжелатели не могат да търпят никакво светло появление, , което се появи между нас; турците всякога са тъпкали и тъпчат всичко, що е наше, всичко, що е чисто и народно за нас. На турското правителство може да бъде добро само тогава, когато тежко въздъха всяка честна българска душа.

Букурещ, 11 ноемврия