сряда, 6 февруари 2008 г.

Връщането на Южна Добруджа

Стефан Танев

Незабравими ще останат дните на заемането Южна Добруджа от армията. Дни на възторг и на радостни сълзи. Добереш се до Варна и сякаш се почувствуваш в друг свят. Съвършено друга атмосфера. Национално чувство пробудено. Грамадна разлика между София и Варна. Кръвта тук тече по-бързо. Погледи, които горят. Войските се изпращат все така, както някога, както по време на мобилизацията преди Балканската война. Така варненци изпратиха гвардията и Осми пехотен полк. Видях мнозина да плачат След толкова тегла за пръв път и сълзи на радост. Един ден още и румънските войски ще се изтеглят от първата зона. Треската на варненци ни заразява. Качваме се в една кола и поемаме пътя за Балчик На неколкостотин метра от граничната линия се е настанил на бивак Осми полк. Минаваме край него.

Ето ни на раничния пункт "Полковник Минков“. Здрави, спретнати, изгорели момчета. Да ти е драго да ги гледаш.

Искаме да продължиме. Подофицерът ни разрешава на своя глава. Стигаме румънския пост. Румънските граничари ни отдават чест. Грамадна разлика между нашите и техните Сравнение не може да става. Това не са войниии. Отнасят се към нас с някакво страхопочитание, ако и да сме цивилни. Вдигнали са телефона. Нямат Връзка. Не се решават да ни разрешат да продължиме.

[+/-] ...виж целия текст


Връщаме се. В бивака на полка са пристигнали кметовете на околните села. Преговорите с полковник Беджев за народна трапеза между войските и жителите на селата. Два дни продължават веселията. В първия с нашите, във втория със селяните от Чаушкъой, отвъд досегашната граница, селяните на което оше след изтеглянето на румънските войски се прехвърлят с добитъка, с жени и деца при нашите войски.

21 септември. Край границата, по шосето за Балчик, са се стекли селяни и селянки от околните села. Хиляден народ. Необикновена радост. Офицери и войници, украсени с пешкири и ризи, дарени от населението Маса цветя. Сигурно в околните села не е останало нито едно цвете. Всичко това е спонтанно, непринудено. Не можеш да задържиш хората по селата. На граничната линия арка има опъната трикольорна лента, която генерал Попов трябва да пререже и войските да потеглят към Балчик. Беджев е наредил никой да не минава пред патрулите. Прехвърлям колата далече зад румънския лост. Ще дочакам церемонията, ще изтърча напред към Балчик преди патрулите да са се развърнали. Искам да бъда там колкото е възможно по-рано. Искам да видя Балчик как се отзовава на свободата, преди още вашите войски да са там.

Пристигат военните аташета на Германия, Италия и Унгария. Населението им устройва луди овации. Речи, церемонии. Дочаквам да свършат и се хвърлям в колата.
Полковник Беджев ме беше предупредил; "Къде ще вървиш пред войските? Знаеш ли на какво ще попаднеш? Не може! Аз съм отговорен, ако стане нещо с вас! По дяволите всичко! Хвърчиме към Балчик Шофира брат ми, художникът. С нас са и фоторепортерът Иван Христов и Борис Киров от нашата редакция. Само след няколко минути и войските се изгубват от погледите ни. Всички сме във форма. Офицерска, само че без пагони. Първата арка. Tова е селото Текия. Всички са се стекли да посрещат освободителите. В село не е останало нито едно цвете. Предупреждаваме ги да пазят цветята за войските и продължаваме своя луд бяг към Балчик
...

Радостта на населението не се наемам да описвам. Плаках на няколко пъти. И много дни след това, винаги когато започвах да разправям за посрещането на нашите войски в Добруджа, винаги се разплаквах. Не бях и в състояние тогава да пиша. Пиша всичко това цял месец по-късно.
...

От собствениците на вилите в Балчике останал само художникът Константинеску със съпругата си. Тя е сестра на румънския посланик в Берлин. Разправя ми:
-Срамувам се от собствената си нация. Каква разлика между вас и нас. Влезнаха тук толкова много български войски. Вилите са празни. Не се намери нито един войник не да вземе нещо, а да откъсне поне едно цвете. Ние никога не бихме могли да се похвалиме с подобно държание. Никога не очаквах, че българите са такива.
-Да го напиша ли всичко това, госпожо?
-Напишете го.
-Няма да го направя. Напиша ли го, имате ли представа как ще ви посрешнат, когато се върнете 6 Букурещ?
-Да си призная ако не са моите близки там, след това, което видя тук, предпочитам да остана да живея В Балчик, стига да ни се позволи ог българските власти.
На 25 септември влизаме в Добрич. Тоя път военните са взели мерки да не ги изпреварваме. Все пак в последния момент генерал Попов ни дава разрешение да влезнеме преди него, преди войските.
Целият град се е струпал на главната улица, около арката, по продължението и. Ние сме първите. Дъжд от цветя. Спираме ги.
- Дръжте ги за войските! За генерала!

Не е останал човек вкъщи. Банда от крадци би могла да се вмъкне в града, да започне обир на всички къщи, от покрайнините до центъра, не би имало кой да ги види. Не се и опитвам да описвам настроението на народа, То не се поддава на описания. Не е радост, не е и тържество, а нещо по-друго: освобождение. Някакво особено състояние. Не мога да предам какво изживяха те, освободените Знам едно: чувствувах от всичко това да
лазят тръпки по цялото ми тяло. Десет, петнадесет пъти вадех кърпа, за да избърша сълзите си. Виждаш приятели да се срещат, да се прегръщат, целуват. Сложат глава един друг на рамената и плачат. Плачат от радост. Чувствуваш как някой до тебе е уловил ръката ти и я стиска. Не те и познава. Ей така, сякаш в това стискане на ръка ще намери отдушник иа всичко, което става в душата му. Трогателни моменти особено когато започва навлизането на войските. Кой би могъл да спази ред? Кой би могъл да сдържи тая многохилядна тълпа, която се притиска, която иска да помилва оръдията, която обкичва с цветя всеки войник, всяка пушка, всяка моторна кола.

Държат се речи. Не слушам ораторите Гледам ги. Това е по-интересно. Ръцете, които държат написаните листа, треперят като от тригодишна треска. От вълнение, от радост. Изкачват се на една маса под арката, пред генерал Попова. Крачолите на панталоните им като чели са трепетликови листа. Не ги държат краката от вълнение. Плачат всички. Никой не е в състояние да сдържи сълзите си. Радиопредавачът предава всичко. Най-после и той се поддава на общото вълнение: "Плачат всички, плаче генералът, плача и аз...Не мога!" Носят му вода, сменяват го.

Шествие по главната улица начело с генерала към площада, на който се е издигал паметникът, румънският паметник в памет на ''освобождението" на Добруджа. Дигнали са си го сами. На негово място е издигната естрада. Заемаме място около генерала. Започва минаването на войските. Нестихващо "ура". Безспирно „ура“, което излиза из дълбините на душата. Носи се като вълна. Народ се тълпи от всички страни и всеки гледа да помилва с ръка войник, оръдие, каквото и да е. Сякаш не вярва на очите си, сякаш иска посредством осезанието да се увери, че това не е някакъв сън, някаква измама на зрението, а истина, действителност.

Плачат и чужденците. Плачат англичани, американци немци, Целият чужд печат е представен тук.
- Как е могла да се търпи такава неправда? Как е могло всичко това!
- възмущават се англичани.
Баблен, кореспондентът на "Хавас", ми шепне:
- Трябва да го призная, никога не съм виждал нещо подобно, никога не съм
предполагал, че мога да видя.
Обяд. През всичкото време младежта на Добрич шествува пред ресторанта, в който обядваме. Но това не са софийските шествия. Не се нагьрбвам да описвам и тях. Измъкват генерала, измъкват Дора Габе, Багряна Пенакова и ги понасят на ръце. Луда радост.
Не съм в състояние да издържа повече Не съм от камък, а от нерви. Те не издържат. Пет дни не знам какво е сън. От вълнение. Една кола тръгва за Варна. Измъквам се незабелязано, хвърлям се в колата и се понасям към Варна и от там за София. Отказвам се от Силистра, от всичко онова, което има още да се изживее. Не съм в състояние да го понеса Има скърби, които не се понасят, но има и радостни вълнения, които не се издържат.
...

В Народното събрание речи от председателя Логофетов, реч от министьр-председателя Филов. Всичко това може да се намери във всеки вестник от тоя ден. Спогодбата от Крайова бива одобрена без разисквания. Заседанието се вдига. Депутатите гръмват "Шуми Марица". Пеят всички в хор. Пеят с тях журналистите, публиката от ложите. Свършват химна и започват "Боже, Царя ни пази“.

За момент е забравено всичко, мъката за ония наши българи от Северна Добруджа, които ще трябва да напуснат огнища от векове, недоволството.
Ден на истинска радост, на всенародно тържество, непомрачено от нищо. За миг, за ден, всичко онова, което е в състояние да помрачи общата радост, е заключено някъде в душата. Утре може би ще отключат това кътче, за да дадат простор и на онова, което става там, но на тоя ден всички изживяват с несмущавана радост голямото събитие.

Въпросът за изселванието се поставя на втория ден. Говори по него Никола Мушанов. Сесията се закрива. Държат тя да остане историческа и поне веднъж в дневниците на Народното събрание, поне в една от неговите сесии, още от учредителното събрание в Търново, да няма критики, огорчения, нападки. Закрива я министър-председателят Филов с къса реч:

" Макар тази сесия да беше много къса, тя ще остане историческа поради значението на въпросите, които се разгледаха в нея. Считам се особено задължен да ви благодаря за начина, по който вие изказахте обединението и сплотеността на народното представителство, когато имаше да се разрешава един въпрос от такова голямо национално значение.

Нека се надяваме че това единение и тая сплотеност ще продължават да съществуват и занапред между нас, за да може правителството, с подкрепата на народното представителство, да се справи с големите още задачи, които му предстоят."

Септември, 1940 г.

Откъсът е от книгата "Стефан Танев. Дневник" . Снимките са от сайта "Добруджанският въпрос".

ВМРО - от 1893 година до наши дни

д-р Христо Татарчев*

Четиридесет години се вече изминаха в непрекъсната борба от оня велик момент, когато се създаде ВМРО - години, изпълнени с извънредно трудни премеждия, мъки, страдания и саможертва, както и с несъкрушим, при най-тежки моменти на съдбата, подем на духа и вяра в борбата за свободата на Македония. Появата й беше едно крупно в историята и живота на българското племе дело. ВМРО постави еднакво свободния български народ и оная негова част, останала под чуждо иго, пред тежки по дълг и отговорност съдбоносни задачи и действия. Тя стои същевременно и е важен фактор на Балканите и мимо нея е немислимо там уреждането на мир и спокойствие. Широко свободният й характер и стремеж обаче съдържат повече хуманни предпоставки, отколкото каквито и да са егоистични подбуди, при всичко, че тя излезе от недрата на българския народ, като на народ най-многочислен в тая страна, най-културен и най-силно задушаван в неговото културно-народностно развитие. Това беше най-релефно подчертано с възприемане на автономния принцип като цел на ВМРО, принцип задоволяващ еднакво аспирациите на разните етнически единици, както и ония на съседните държави. Свободата на Македония се представляваше на основателите на ВМРО, които изживяваха най-интензивно грубата действителност, живота на роба и тенденциите на времето, като един вековен копнеж на племето ни и императивен дълг спрямо родната им земя.

Оформянето й въобще се извърши е началото на 1893 година [70] в Солун от следните лица: Дамян Груев, Петър п.Арсов, Христо Батанджиев, Андон Димитров, Ив. Д. Х.Николов и д-р Хр. Татарчев, към които по-после се присъединиха Гоце Делчев, Пере Тошев, Хр. Матов и Гьорче Петров, така че се създаде едно мощно по дух, разбиране и акция идейно течение, което ред години направлява революционната дейност през всичките й успешни и неуспешни фази, догдето по-голямата част сложи костите си за вечни времена в хубавата ни родина. И едвам що бяха са създали революционни комитети в повечето градове стана нужда за среща, конгрес, на по-първите сили за разменяване на мисли по координиране на действие, материални средства и оръжие. За тая цел се използва освещаването на новопостроената черква „Св. Кирил и Методий", което се извърши на 15 август 1894 г. Революционната идея, изобщо, обхвана и двата пола и се разпростре бърже из цялата страна, като в кратко време изникнаха добре организирани комитети в Солунско, Битолско, Скопско, Серско и пр., начело на които застанаха млади, енергични и интелигентни сили. Тоя бърз успех се дължеше на онова магическо въздействие, което упражняваше четата на Гоце Делчев всред широките маси през време на обиколката й в страната. Робът веднага се почувствува свободен и можеше вече без страх да отива на нивата си и да реагира смело под закрилата на организацията срещу бега, спахията и пр.
[+/-] ...виж целия текст


Така също социално-стопанското му и културно положение беше важен обект за нея, защото от неговото рационално разрешение зависеше собствено мира и съгласието в обществото, условие необходимо за успеха на делото. Всичко това не можеше да не бъде оценено от народа ни, ВМРО беше за него истински култ, комуто поднасяше охотно всички морални и материални жертви за постижения на идеала й. И в тоя именно апотеоз забиваше борецът последния си патрон в черепа си, за да не попадне в ръцете на врага или пък увисваше на бесилката с възгласа: „Да живее Македония". Така само се обяснява липсата на предателства в освободителното дело, при все че голяма част от народа ни мина през какви не изтезания, затвори... без да бъде издадена ни най-малката революционна тайна. Това достойно държание на народа и безпримерната му преданост към революционната кауза помогна за изграждане мощта на ВМРО, за да стане държава в държавата. В последствие й се наложи образуването на чети в революционните райони, на които се вмени за задача организирането на селата, преноса и пазенето на оръжие. По-късно пък стана нужда да се създаде селския милиционерски институт. Македония взе вече характер на военен лагер. При това положение стълкновението на четите с турски войски и политически афери в страната почнаха да се увеличават все повече, така че интервалът между 1896 г. и Илинденското въстание носи с пълно право името предилинденска епопея.

Солунската афера през януари 1901 година засегна най-чувствително ВМРО и я обезглави. Централният комитет: Хр. Матов, Пере Тошев, Ив. Х.Николов и д-р Хр. Татарчев падна в затвора и изпратен на заточение в Подрум кале - Мала Азия. Джумайското въстание през 1902 извършено от върховистите, усложни още повече положението в Македония. Новите заместници на ЦК бяха еднакво увлечени с широките маси от хода на събитията. Към края на ноември 1902 ние се прибрахме от атинския затвор в София. Подир няколко дена дойде Хр. Матов и малко по-късно се прибра и Пере Тошев. Положението в Македония ни занима дълго време; кардиналният въпрос беше да се предприеме ли обща акция или не. Спор имаше главно върху размера й. Всеки от нас беше на мнение, че акцията е неминуема, след като беше се проагитирало измежду населението вътре и вън: „всеки годен за оръжие да се намира в родното си място", и ЦК беше се разпоредилвече за свикване на конгреса на 1 януари 1903 г. в Солун. Най-сетне се реши да се предприемат терористически акции по железниците и на някои уязвими места, без да се ангажирват обаче големи маси, като се наблягаше при туй на факта, че аферите не трябва да ни плашат, понеже чрез тях македонският въпрос узряваше политически и се приближава до разрешението си. Затова Делчев трябваше да замине навътре да се споразумее с ЦК за предстоящите акции. Той успя да завари едвам конгреса и не можа да не се съгласи за въстанието [71]. Оставено бе само да се определи датата му. Това стори Смилевския конгрес на 17 април 1903 год. При това представителството на ВМРО - Хр. Матов и д-р Хр. Татарчев зае, в духа на конгресните решения в Солун и Смилево, да подготви политически и материално предстоящата революционна акция, за която цел намериха пълна братска подкрепа от свободния български народ и от македонската емиграция в България. Геройската смърт на Делчев при Баница и солунските атентати на 28,1 29 и 30 април 1903 побъркаха твърде много на подготовката за въстанието.

Никой от нас не е бил против терористическите акции, нещо повече, още в първите години на революционната дейност беше изпратен Д. Груев в Брюксел от ЦК, за да проучи как се манипулира с взривните вещества; касаеше се само главно за момента и координирането им с общата революционна акция. Атмосферата в Македония обаче натежаваше все повече с прииждането на македонските синове от странство в родните си места, дошли тук да дадат кръвта и живота си за свободата на татковината си; и изригването на оная неукротима жажда и екзалтирано желание на борците, въобще, да влязат в акция, можеше да последва всеки момент при най-малкия повод.

Историческата дата, 20 юли 1903 година дойде най-сетне и въстанието се провъзгласи при общо ликуване, ентусиазъм и радост. Македонският народ застана с рядка енергия и самоотверженост гърди с гърди с вековния владетел на родината му и скоро стана господар на гори, поляни и поселища. Неговото знаме „Свобода или смърт" се развява дълго време в Крушево, борбата се води месеци, догде зимата я прекрати. Турската мощ надделя наистина, но македонецът излезе от тая борба с чест и достойнство, като народ с ясно оформена народностна индивидуалност и съзнание. Реакция от това се яви само в ония ръководни сили, които проявиха най-минимална революционна акция в районитеси. Това беше Яне Сандански с другарите си и те бяха собствено, които доктринерствуваха върху историята на въстанието, като с туй създаваха не малко спънки в подема на революционното дело.

Македонската проблема стана обаче обект на европейската дипломация и се приближаваше постепенно към разрешението й - обстоятелство което спомогна не малко за създаването на младотурския комитет. Последният се опита с провъзгласяването на хуриета-конституцията (Хуриет означава свобода, а не конституция.) да осуети тая нейна тенденция. За голямо съжаление, на тая младотурска игра се подаде Яне Сандански, който още преди туй беше водил, без знанието на представителството, resp. ЦК, преговори с някои от младо-турците. Той беше пръв с другарите си, който сложи оръжието си и в последствие трябваше да сторят това и другите революционни райони. Но главните ръководители на ВМРО държаха крепко за идеята, за която бяха дадени толкова жертви, понеже познаваха добре манталитета и интимната мисъл на младотурските дейци и затова заеха наблюдателно положение спрямо развоя на събитията в Македония. Те подкрепваха образуваните там български конституционни клубове, дотолкова доколкото това отговаряше на задачите и целите на ВМРО. Клубовете бяха за тях едно средство, за да се отнеме възможността на европейската дипломация да обвинява българския народ в неприязненост спрямо младотурския режим, както и да се убеди за лишен път, че новият режим не е наклонен ни най-малко да въведе каквито и да са подобрения в политическия живот на страната. И не се мина много време, взеха се най-крути мерки за чуждите народности в духовно-културно и стопанско отношение, с тенденция за създаване на една чисто турска националистическа държава. Тия мерки наложиха на ВМРО да реставрира революционните си сили и да почне още с по-голяма енергия революционната борба.

Младотурската надменност и провокация спрямо България сплашиха правителството Данев-Гешев и последното, за да излезе от младотурския кошмар, се хвърли в обятията на сърбите, като сключи фаталния сръбско-български съюз, за който ВМРО научи след като той беше вече сключен. Независимо от това, през Балканската война четите на организацията оказаха неоце- { нима услуга на настъпващите в Македония съюзнически - български, сръбски и гръцки войски. И когато българските войски обсаждаха Одрин и пазеха дарданелския бряг, водителите на ВМРО не преставаха да напомнюват на българското правителство и на политическите мъже да се държи на автономния принцип. Изобщо македонецът се би в Балканската война, както и Междусъюзническата - рамо до рамо с братския му свободен народ, като издигна с костите си вечно несъкрушими от никакви природни стихии и човешка ръка паметници, над които ще витае вечно духът на безбройните македонски синове, паднали за общата българска кауза. Нещастният край на съюзническата война понесе той с рядък стоически кураж и воля, и тутакси потърси изход от наложеното нему в Букурещ положение в революционната борба срещу новите владетели: гърци и сърби на родната му земя и в тая борба го завари великата война. На ново македонецът воюва със свободния български народ за защита и освобождението на земите на българското племе, ала техните жертви и идеали бяха погребани в Neuilly. И когато свободният български народ беше сломен от безпримерната в историята извършена над него неправда от силите победителки и изпаднал в отчаяние и безверие, търсящ за туй лек във взаимни обвинения и борби, отказващ се даже от народността си и земите за изпросване на милост и снизхождение от алчните ни съседи и френската дипломация, ВМРО погледна на неуспеха и погрома на общите български аспирации и идеали като на временен епизод в битието на народа ни и се залови със същото постоянство и последователност за възстановяване на революционната си мощ.

Олокуста (Уговорката (ит.-исп.)), който се поиска от българското правителство и българските политически мъже, тя не можа да даде, без да не измени на завета на безбройните македонски чеда, паднали за свободата на Македония и дълга спрямо родината. Тя, без оглед на тия въздействия и на трактатите на Neuilly, продължи да върви по посочения й от световната история и собственото й минало път.

Това е още едно указание към българската власт и българските политически мъже, че македонският въпрос не може да се разрешава без участието на ВМРО. Македонският народ, както в миналото, така и понастоящем крепко стегнат в ред, дисциплина и вяра около водителите на ВМРО и националните институти, ще следва винаги с безпримерна преданост и себеотрицание в борбата, творящ безсмъртни дела на слава и величие, до постижение на свободата. Да живее Македония, вождът на ВМРО [72], неустрашимите самоотвержени нелегални борци, както и легалните около националните институти.

Торино, 20 юни 1933 г.

В. Македония, г. VII, бр. 2033, 2 август 1933 г., с. 5.

70. Д-р Татарчев допуска грешка. Става дума не за началото, а за 23 октомври на 1893 г.
71. Това твърдение на д-р Татарчев не отговаря на истината. Гоце Делчев не е присъствал на Солунският конгрес на ВМОРО през януари 1903 г. Той пристигнал в Солун на велики четвъртък (през април) 1903 г. и се срещнал последователно и разговарял с Иван Гарванов и Дамян Груев за въстанието. Вж. Хр. Силянов. Освободителните борби на Македония. С., 1933, т. I. 230-231.

72. Д-р Татарчев има предвид члена на ЦК на ВМРО Иван Михайлов.

*д-р Христо Николов Татарчев е деец на македоно-одринското национално-освободително движение, един от основателите на ВМОРО. Пръв председател (1894 г.) на Централния македонски революционен комитет. Първоначално образование получава в родния си град и в Охрид. През 1882 г. учи в Брацигово, а на следващата година постъпва в пловдивската гимназия. Куриер е на БТЦРК, взема участие в Съединението на Княжество България и Източна Румелия. Доброволец е в Сръбско-българската война (1885 г.), участва в сраженията при Сливница. Следва медицина в Цюрих и Берлин до 1892 г. През 1893 г. заедно с Д. Груев и други поставя началото на ВМОРО. През 1901 г. е арестуван от османските власти и изпратен на заточение в Подрумкале, Мала Азия. Освободен е 1902 г., но на път за Солун е задържан в атинския затвор. Член е на задграничното представителство на ВМОРО до 1905 г. По време на Балканската война и Първата световна война е военен лекар. След войната е един от учредителите на ВМРО. След 1925 г. се оттегля от активна революционна дейност, поради противоречия с ръководството на организацията. Принуден е да емигрира в чужбина. Умира в Торино, Италия. Автор е на книга със спомени “Първият централен комитет на ВМОРО” (1928 г.). Умира на 5 януари 1952 г. в Торино.

Oще публицистика от автора може да се намери в книгата
"Д-р Христо Татарчев. Македонският въпрос, България, Балканите и ОН."