четвъртък, 28 януари 2010 г.

Нашата борба срещу сръбското робство

Димитър Гюзелев*

Един народ с яки национални и културни традиции, със славна революционна борба за освобождение и с ясно определено национално българско чувство както що бяхме ние, македонските българи, трябваше да определим своето политическо становище по отношение на сръбското робство, в което паднахме след поражението ни в 1918 г. Като реалисти със здрави политически инстинкти ние не се заблуждавахме, че ще можем сами, чрез въстание да се освободим. Но като горещи патриоти с такава борческа традиция ние не искахме да се поддадем на пораженство и да пуснем сърбите да ни посърбят.

Правото на свобода и на присъединение с братята от стара България бяха ясно очертани в съзнанието на народа. Затова, борейки се между тия две крайности, народа ни като един здрав колектив определи своето становищe така:

1. Да се бори против денационализаторската политика на сърбите с всички средства, за да остане народностно онова, което е бил до 1912 г.
2. Да не даде да се консолидира вътрешно сръбската държава.
3. Чрез революционна дейност на четите, чрез политически процеси и терора на сърбите да обръща вниманието на общественото мнение в Европа с цел да се покаже, че македонският въпрос стои отворен и търси решението си.
4. Да се ориентира към ония политически тенденции, които се явяват за ревизията на Версайските диктати, да очакват нова война, а особено да бдят на политиката на България, от която се очакваше най-голямата помощ за освобождение.

С такъв предначертан план българинът в Македония почна една тежка, потайна, прикрита, трайна и постоянна борба против всичко срьбско. Поначало се отбиваше всичко, каквото беше сръбско и идваше от Белград. С крайно недоверие към сръбското чиновничество той го отлъчи от народа, го озлоби и го обезвреди. Потайно и неусетно саботираше всички културни начинания, ругаеше тяхната по-долна просвета и величаеше всичко българско. За да не се посърби интелигенцията, която свършваше сръбски училища, ние сьздадохмемладежка организация, която имаше за цел защита на българската нация в душите на младите поколения. Скопският студентски процес доказа на всички в света, че нашата интелигенция не само не подлегна, ами тръгна по стъпките на Левски, Ботева и Делчева. Политически народът се проявяваше активно през време на изборите. Девизът беше: да се гласува за оная партия, която е против режима, против Белград и която най-вече може да руши авторитета на властта сред народа ни. Тази политика на рушене на сръбския политически живот в съюз с хърватите се показа много успешна през всички почти избори. У нас нямаше партизанство, та бяхме ту комунисти, ту демократи, ту земеделци, радикали и мачековци, само да бъдем на фронта против властта. Предвид тази цел не се избираха идеите и те бяха само привременно средство. Целта не беше да се изберат наши депутати, та в парламента да ни защитят, ами да се революционизира, политически активизира народът в тази борба срещу всичко сръбско. Затова тази борба беше повече негативна, да се бори против, а не позитивна, да се бори за нещо.

Народът се бореше за свобода въобще от сърбите, а каква форма ще вземе свободата, оставаще се на събитията, които не зависеха от нас. Ето защо ние постоянно менявахме идеите, каква ще изглежда свободата. Едно беше ясно, че тая свобода трябва да бъде национално българска.

Така нашият народ показа в тази борба за българската кауза не само високо политическо и национално съзнание, ами и допринесе много, за да рухне по-скоро и по-леко сръбската държава.

Скопие, май 1941 г.

*ДИМИТЪР ГЮЗЕЛЕВ e от Дойран, директор на радио Скопие, доктор по философия, един от осъдените В Скопския студентски процес през 1927 г., активен деец за свободата на Македония, осъден на смърт чрез обесване (а не разстрел) поради гордото му и непреклонно държание пред кому-нистическия съд - Скопие. 28 май - 2 юни 1945 г.

Скопие

Димитър Талев


Шуми легендарната река. Високо над каменния бряг се издигат дебелите каменни стени на Скопската крепост. Шумят старите тополи край високите стени. Бели гълъби размахват крила в синия зрак на небето - бели сенки, или долетели искри от блясъка на белите върхове на Шар в далечината, или пък души, възрадвани в тоя светъл пролетен ден, души чисти на деца, души на воини храбри, на мъченици свети за родина и свобода, за име българско.

В шума на солените води, на тополите край старите каменни стени звучи тихият говор на вековете.

Далеко прославеният древен град Скопие бе любим град на Самуил - цар велик български и борец неуморим. Когато цар Самуил умира с разбито сърце, скоро цялата българска земя падна под византийско робство. Ала едва бяха минали двайсетина години от кървавото тържество на Братоубиеца, в Скопие се яви с ново българско войнство внукът Самуилов - Петър Делян. "През тая година (1040) - разказва византийският историк от XI в. Йоан Скилица - след двайсет и едно годишно робство и подчинение, българите дигнаха въстание. Един българин Петър, по прозвище Делян, който се издигаше за син на Гаврила, син Самуилов, роден от дъщерята на маджарския крал, избяга от Цариград. Той подбуди към въстание българското племе, което неотколе бе свило врат в робство и се стремеше много да се добере пак до свобода. И поради това, като дадоха вяра на думите на Петър Делян, определиха го за цар на България и като се дигнаха с него през Ниш и Скопие, като главен град на България, провъзгласиха го с викове за цар. "Тридесет години след това въстание против Византия, българите в Скопие подготвили второ въстание. Начело на българските въстаници застанали велможи и техният главатар Георги Войтех.

От векове още... дух борчески и свободолюбив. От тоя град преди повече от сто години за пръв път се дигна всенароден глас за българската църква. През тия сто години на всенародно възраждане и борби за освобождение от турско, гръцко и сръбско иго, Скопие остана яка крепост на българщината в подножията на величествената Шар планина. Най-напред срещу него бе насочен пристъпът на врага от Север и Скопие бе, което даде първите жертви в борбата, но там останаха непобедими и недостъпни като скалите поднебесни на Шар, и Скопие, и героично Куманово, и китно Тетово, и Дебър. Колко много имена можем да изброим, имена светли на мъченици и герои, от най-старо време и до наши дни, какви страшни тайни биха могли да разкажат мрачните подземия на скопските зандани, дълбоките води на Вардар, тихите улици край Серава, колко много мъки и каква пламенна вяра крият стената на всеки български дом в Скопие.

Шуми, пее Вардар - легендарната българска река. Бих искал да бъда там в тоя час, на стария каменен мост, над най-високия му свод. Вдясно се издига крепост, в ляво, по-далеч, вдига рамене Водно, накичен със зелени китки. По разлюляната повърхност на водата искрят сребърни люспи, които се събират, сливат се в далечината напред и пламват в ослепителен блясък. А още по-нататък в далечината е прострял гигантска снага Шар и под самото синьо небе, се издигат дълга редица, един до друг, бели върхове. Повече от двайсет години минаха откакто не съм стоял на стария каменен мост над Скопие. Над най-високия му свод, ала и в тоя час, притворил очи, аз виждам тая чудна, незабравима хубост Божия - в бистрите води на Вардар, в каменните стени на старата крепост, в зелените китки на Водно, в белите върхове на Шар планина и небето над тях, синьото небе на Македония.

В. Зора, 15.IV.1941 г.